Tag Archives: Момчил Николов

Дистопията е тук

бр. 16/2020

Момчил Николов

Рис. Александър Байтошев

На 26 март 2020 година в спортните издания – а и в някои други – се появи новината, че футболистът на „Аякс“ Абделак Нури се е събудил от комата, в която се намира близо три години. Той не е съвсем добре, разбира се, не е напълно излекуван, вероятно никога няма и да бъде, според специалистите, потърсени за коментар. Но все пак събуждането му е почти чудо, донякъде необяснимо: той комуникира с вежди, усмихва се, оригва се. Дори гледа футбол по телевизията и според брат му това му харесва. Впрочем да оставим Нури на мира, той си има достатъчно проблеми, пожелавам му от сърце да се справи с тях колкото се може по-скоро и по-добре. Да го кажем така: новината ме впечатли, опитах да си представя как бих се почувствал аз, ако ми се случи да се събудя в днешния свят, след като съм отсъствал по някаква основателна причина известно време от него. Дали ако примерно бях футболист като Нури, бих могъл да осмисля факта, че най-актуалното футболно първенство в момента – поне в Европа – е това на Беларус? Защото футболът просто е спрял навсякъде другаде и хората се вълнуват от резултатите на „Бате Борисов“ и „Динамо“ Минск; впрочем не лоши отбори, предвид обстоятелствата. Европейско по футбол няма да има. Евровизия – тоже. Даже и Олимпиада няма да има. Няма да има каквото и да е – всичко е отменено, отложено, ликвидирано. Границите са затворени, самолетите не летят, наземният транспорт е парализиран, туризъм не съществува, свободното придвижване е невъзможно. Цели индустрии са закрити, конвейерите са спрели, в заводите е тихо като в морга, моргите не могат да поемат прииждащите трупове, те намират временно убежище върху ледени пързалки; зимните спортове също са замразени за неизвестен период от време. Както и всичко това, което в зависимост от някои специфики на производството и употребата наричаме „развлекателен бизнес“ или „култура“. Кината и театрите са затворени, концертните зали и те. Мадона пее в банята си, популярни певци се снимат по анцузи пред роялите си и излъчват позитивни послания. Папата изнася литургия пред празна зала, и това не звучи като нонсенс. Това, че в Италия издигат руски флаг и пеят руския химн – също; междувременно военни камиони изнасят ковчези от Бергамо. Ковчези. В „Али Експрес“ има оферти за ковчези. Излизат произволно между офертите за стикове за голф и предпазни маски със специален дизайн, подходящ за деца на възраст между 1 и 4 години. Маски. Хората ходят с маски. Трудно се намират, някои преминават към собствено производство. Лесно е – от един сутиен стават две. В Банкок американци конфискуват 200 000 бройки платени от Германия, прибират им ги от летището, нужни са на Америка. Президентът Тръмп е казал, че следващите седмици в Америка ще има смърт, много смърт. Тръмп е президент на Съединените американски щати. Really? А Великобритания не е в Европейския съюз. Брекзит. Exit. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Момчил Николов: Писането е като пътуване в непознати територии

Името на Момчил Николов се нарежда сред онези писатели, които увличат и предизвикват интереса на читателя чрез финото премесване на фантастично и реално, той се движи по самия ръб на очакването и възможното. Текстовете му очертават човешките страхове и несъзнавани желания, които се интроецират в човешкото съзнание и конструират едно ново, непознато пространство, един таен и въображаем свят.
През 2016 г. излезе и най-новата книга на Момчил Николов, озаглавена „Последната територия“, която бе оценена от критиката като достигане до „нова територия за българския роман” (Миглена Николчина), „заслужаващ да излезе извън границите на България” (Ангел Игов). Романът получи и голямата на награда за роман на годината на дарителски фонд „13 века България“.
В този разговор с Момчил Николов говорим за началото на пътя в литературата, за връзката между писането и сънуването, за непознатите територии в човешкото съзнание, въобще за нещата, които все още дори не подозираме, че съществуват.

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем съвсем в началото на пътя ви на разказвач. Струва ми се, че разликата е много видима както в жанрово отношение (тук визирам разказите във „Фрагменти от стая“ и „Лудата Дорис“), така и в сюжетен план. Какво се е променило от тогава до „Последната територия“?
Разказите от тези книги са писани преди двайсет години, съвсем кратки са и всъщност са единствените разкази, които някога съм писал. В тях като че ли водещото беше да са колкото се може по-странни – в един от тези разкази например се появява жена без лице, в друг банда скейтбордисти, заключени в средновековен замък, които търсят таен проход към Париж, в трети едно момиче мечтае да си направи компот от очите на лекуващия я психиатър. В общи линии – забавлявах се, без да имам кой знае какво понятие от сюжет, жанр, драматургия и правила за писане. Разликита между тези разкази и това, което пиша сега, е точно 20 години – време, в което съм живял, в което съм работил и съм понаучил, най-вече от собствен опит, това-онова за писането. Иначе не мисля, че темите, които ме вълнуват, са по-различни от тогава: животът, смъртта, човекът, неговите очаквания, неговите заблуди, истини, зависимости, състояния. Търсенето на смисъл, пътят и възможните отклонения, разочарованията и разбира се, онези внезапни и кратки проблясъци на щастие, които ги има във всеки един живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме