Tag Archives: Милан Кундера

Из „Една среща“

Бруталният жест на художника – думи за Франсис Бейкън

бр. 8/2020

Милан Кундера

Андрей Даниел, „Дюшан и плодове“, 2018, частна собственост

В духа на „Изкуството на романа“, „Завети и предателства“ и „Завесата“, през 2009 г. Милан Кундера издава сборник с есета, някои вече излизали, но преработени, други непубликувани, всички писани през периода 1991-2009 г. „Една среща“ е творба, в която Кундера се връща към своите спомени и разсъждава върху екзистенциални и естетически теми, върху автори и произведения: Рабле, Анатол Франс, Филип Рот, Гарсия Маркес, сюрреалистите, „Кожата“ на Малапарте, „Идиот“ на Достоевски, „От замък на замък“ на Селин… Тук са и композиторите Яначек и Шьонберг, тук е и художникът Франсис Бейкън. Поредните „вариации на тема“ литература и изкуство на големия чешки майстор са „красиви като многолика среща“, както е озаглавил една от частите на сборника. В тях Кундера писателят, читателят и меломанът сякаш прави равносметка на есеистичното си творчество. „Една среща“ ще бъде издадена у нас през март от ИК „Колибри“ в превод на Росица Ташева.

Р. Т.

  

1

Един ден Мишел Аршембо[1], който възнамерява да издаде албум с портрети и автопортрети на Франсис Бейкън, ме кани да напиша есе, вдъхновено точно от тези негови картини. Уверява ме, че такова е било желанието на художника. Припомня ми краткия ми текст, публикуван някога в списание „Л’Арк“ – Бейкън го смятал за един от малкото, в които се разпознавал. Няма да отрека, че се развълнувах от това послание, изпратено ми след толкова години от художник, когото никога не бях срещал и от когото толкова се възхищавах.

Този текст за „Л’Арк“, посветен на триптиха от портрети на Хенриета Мореас, бях написал в самото начало на живота ми в емиграция, когато все още ме обсебваха спомените за страната, която бях напуснал и която помнех като земя на разпити и полицейско наблюдение. Сега, осемнайсет години по-късно, мога само да започна новите си размисли за изкуството на Бейкън със стария текст от 1977 година.

2

Беше през 1972 година. Имах среща с една девойка в апартамент, който ни бяха заели в едно от пражките предградия. Два дни преди това полицията я бе разпитвала за мен часове наред. И тя искаше да се видим тайно (боеше се, че непрекъснато я следят), за да ми разкаже какви въпроси й бяха задавали и какво бе отговаряла. Идеята беше в случай на евентуален разпит моите отговори да съвпадат с нейните.

Тя беше съвсем младо момиче, което още не познаваше света. Разпитът я бе обезпокоил и от три дни страхът не спираше да разбърква вътрешностите й. Беше много бледа и по време на разговора ни често-често излизаше от стаята, за да отиде до тоалетната – дотолкова, че цялата ни среща бе озвучена от шума на водата, изпълваща казанчето.

Познавахме се отдавна. Беше интелигентна, остроумна, прекрасно умееше да владее чувствата си и винаги бе облечена така безупречно, че роклята й, точно както поведението й, не позволяваше да се види и най-малката частица от голотата й. И ето че изведнъж страхът, подобен на голям касапски нож, я бе разпорил по дължината й. Тя стоеше пред мен, зейнала като разрязания торс на юница, закачена на месарския ченгел. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Мотивите на романа

(Разследващата журналистика
versus Милан Кундера)

бр. 13/2019

Добромир Григоров

Илюстрация от корицата на „Непосилната лекота на битието“ от М. Кундера. Художник Стефан Касъров, издание на ИК „Колибри“, 2000 г.

Преди десет години авторитетният чешки седмичник „Респект“ публикува за първи път документ от архивите на чехословашката Държавна сигурност, който разкри историята на едно предателство. Историята нямаше да ангажира до такава степен общественото внимание, ако действащите лица бяха неизвестни, обикновени граждани на социалистическа Чехословакия, и ако разказът бе посветен на поредните жертви, попаднали в репресивната машина на службите за сигурност. В журналистическото разследване бе замесен писателят Милан Кундера и съвсем обяснимо разкритието предизвика изключително шумен публичен скандал с отзвук в цял свят.
На 14 март 1950 г. в записите на Държавна сигурност е внесена следната информация: студентът Милан Кундера, роден на 1 април 1929 г. съобщава, че в стаята на Ива Милитка в студентско общежитие в Прага – 7 лицето Мирослав Дворжачек временно е оставил личния си багаж, като планира да го вземе по-късно през деня. Впоследствие служителите на милицията намират в куфара две шапки, два чифта ръкавици, два броя слънчеви очила и кутия с крем. М. Дворжачек вече е издирван от властите с издадена присъда за затвор. След залавянето му в студентското общежитие у Дворжачек са открити чехословашки лични документи под чуждо име, които той твърди, че е получил в Германия със задачата да установи връзка със служител на Министерството на техниката в Чехословакия. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Изкуството на превода

бр. 13/2013

Непосилната лекота да превеждаш Милан Кундера

Анжелина Пенчева

Илюстрация от корицата на „Шегата“ от М. Кундера. Художник Стефан Касъров, издание на ИК „Колибри“, 2001 г.

Историята на моя преводачески „роман“ с прозата на Милан Кундера започна в далечната 1990 г., насред бурната еуфория от новоизвоюваната демокрация. По това време бях щатен редактор в тогава все още престижното и класно издателство „Народна култура“. При едно мое посещение в Чешкия културен център напълно случайно в ръцете ми се озова апокрифно ксероксно копие на единственото дотогава издание на чешки език на романа „Непосилната лекота на битието“ (Nesnesitelná lehkost bytí, 68 Publishers, Торонто, Канада, 1985; романът е написан на чешки през 1982 г. и е издаден първо на френски език под заглавие L’Insoutenable légèreté de l’être през 1984 г., която и се води за официалната година на първото му издание). Текстът ме разтърси до дъно и взех твърдото решение да направя всичко възможно той да излезе на български език. Успях да убедя ръководството на издателството в изключителните качества и във високото международно реноме на романа и някъде през август 1990 г. привърших превода му. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Спомени от срещите ми с Милан Кундера

бр. 13/2019

Боян Знеполски

Милан Кундера, рис. Яна Стойчева

Като преводач на Милан Кундера имах огромния шанс да се запозная с него през янураи 1996 г. През следващите пет години, 1996-2001 г., докато работех върху доктората си във Висшено училище за социални науки в Париж и малко след това, се срещахме периодично, за да говорим за преводите ми на две негови книги на български език. Най-напред за „Бавността“, а после и за „Книга за смеха и забравата“. Срещахме се почти винаги в 8.30 сутринта в едно кафене в Латинския квартал, на улица „Севр“. Спомням си добре първата ни среща. Предишните два дни работих сериозно, препрочетох „Изкуството на романа“, водех си записки, формулирах няколко въпроса. Бях се подготвил като студент за изпит. Когато влязох в кафенето, на една маса в дъното видях Милан Кундера, срещу него седеша жена. Запознахме се, след което той ми представи своята сътрапезница – Вера Кундера, съпругата му. През следващите ни десет или дванайсет срещи винаги бяхме тримата, имаше само две-три изключения. Когато отивах в 8.30, те вече бяха там, живееха някъде съвсем наблизо. В следващия час, час и половина закусвахме. Винаги едно и също. Доколкото помня, те пиеха еспресо в малки чаши с каймак, бухнал над ръба на чашата, а аз си взимах кафе с мляко. Закуската неизменно се състоеше от прясна багета, намазана с масло, без конфитюр. Малко преди десет Вера Кундера ни оставяше с думите „Хайде момчета, оставям ви да си говорите”, и тръгваше да върши всекидневните си задачи. А ние започвахме да обсъждаме превода ми, но разговорът ни бързо се отместваше към състоянието на съвременната литература и към други по-общи теми. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя