Tag Archives: „Машини за любов“

Момчил Николов: Писането е като пътуване в непознати територии

Името на Момчил Николов се нарежда сред онези писатели, които увличат и предизвикват интереса на читателя чрез финото премесване на фантастично и реално, той се движи по самия ръб на очакването и възможното. Текстовете му очертават човешките страхове и несъзнавани желания, които се интроецират в човешкото съзнание и конструират едно ново, непознато пространство, един таен и въображаем свят.
През 2016 г. излезе и най-новата книга на Момчил Николов, озаглавена „Последната територия“, която бе оценена от критиката като достигане до „нова територия за българския роман” (Миглена Николчина), „заслужаващ да излезе извън границите на България” (Ангел Игов). Романът получи и голямата на награда за роман на годината на дарителски фонд „13 века България“.
В този разговор с Момчил Николов говорим за началото на пътя в литературата, за връзката между писането и сънуването, за непознатите територии в човешкото съзнание, въобще за нещата, които все още дори не подозираме, че съществуват.

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем съвсем в началото на пътя ви на разказвач. Струва ми се, че разликата е много видима както в жанрово отношение (тук визирам разказите във „Фрагменти от стая“ и „Лудата Дорис“), така и в сюжетен план. Какво се е променило от тогава до „Последната територия“?
Разказите от тези книги са писани преди двайсет години, съвсем кратки са и всъщност са единствените разкази, които някога съм писал. В тях като че ли водещото беше да са колкото се може по-странни – в един от тези разкази например се появява жена без лице, в друг банда скейтбордисти, заключени в средновековен замък, които търсят таен проход към Париж, в трети едно момиче мечтае да си направи компот от очите на лекуващия я психиатър. В общи линии – забавлявах се, без да имам кой знае какво понятие от сюжет, жанр, драматургия и правила за писане. Разликита между тези разкази и това, което пиша сега, е точно 20 години – време, в което съм живял, в което съм работил и съм понаучил, най-вече от собствен опит, това-онова за писането. Иначе не мисля, че темите, които ме вълнуват, са по-различни от тогава: животът, смъртта, човекът, неговите очаквания, неговите заблуди, истини, зависимости, състояния. Търсенето на смисъл, пътят и възможните отклонения, разочарованията и разбира се, онези внезапни и кратки проблясъци на щастие, които ги има във всеки един живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме