Tag Archives: Мартин Хайдегер

Писмата на Рилке

бр. 5/2015

Амелия Личева

3-1Не е нужно да си Сент-Бьов, за да смяташ, че писмата на писателите са един от най-важните ключове към творчеството им. Дори читателите от поколение 2.0 ще се съгласят с това, защото именно епистоларният жанр е най-близък до днешните блогове и постове в социалната мрежа. Затова и никак не е чудно, че писмата на писатели и до днес оглавяват световните класации. Така беше с бума около тези на Тед Хюз и Силвия Плат, на Катрин Мансфийлд или на Самюел Бекет.
Преди 89-а година и у нас доста се превеждаха писмата на писатели, най-вече на класиците. След това обаче българските издатели като че ли престанаха да зачитат този жанр и да вярват, че българската публика ще прояви интерес към него. Една от големите кореспонденции на миналия век между Мартин Хайдегер и Хана Арент остана в маргиналията у нас, макар че чрез нея може да се научи не просто много за двамата мислители, но и за времето и философските им идеи. В този контекст специално внимание заслужава появилият се през миналата година и дело на „Колибри“ великолепен том с писма на един от най-големите поети на ХХ в. Райнер Мария Рилке, озаглавен „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер М. Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“ в превод на утвърдената преводачка и германист с международно признание Майа Разбойникова-Фратева.
За влиянието на Рилке върху модерната поезия може да се говори много и това е съвсем закономерно. По-същественото е обаче, че за неговата поезия може да се говори и като за повлияла философията, и то не коя да е, а философията на Мартин Хайдегер. Защото ако не бяха „Дуински елегии“ на Рилке, едва ли Хайдегер щеше да е толкова категоричен, че само човекът е съществуващ, защото е вторачен в своята историчност и крайност, докато „всеки ангел е страшен“; едва ли щеше да е така уверен, че езикът е домът на битието в един „свят от значения“; и най-сетне, едва ли щеше да е толкова сигурен, че истинските поети са онези, които говорят на други поети, провъзгласявайки същината. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Приписки

Спорът за реакциите

Разговор на Дейвид Скинър с Марк Лила за тези, които смятат, че „историята е излязла от коритото си“

бр. 4/2017

6_marclilla

проф. Марк Лила

Да променят света е мечтата на немалко амбициозни личности, но какво да кажем за онези, които искат да спрат промените в него? Които мечтаят за стария ред, съществувал преди 60-те години на XX в. или преди Първата световна война, или дори преди Френската революция?
Марк Лила е професор по културология в Колумбийския университет и един от редовните автори на „New York Review of Books“. В новия си сборник с есета, „Корабокруширалата мисъл: За политическата реакция“, той изследва живота и идеите на различни реакционери, според които последната революция „бележи края на славно пътуване, а не началото на ново“. Неговата галерия от обърнали поглед назад умове се простира от германо-еврейския мислител Франц Розенцвайг до емигрантските философи Лео Щраус и Ерик Фьогелин, и така чак до политическите ислямисти, които мечтаят за възстановяване на халифата.
През 1992 г. Лила получава стипендия от Националния фонд за хуманитарни изследвания на САЩ в подкрепа на преводите на следвоенната политическа теория във Франция за сборник под негово съставителство, озаглавен „Новата френска мисъл“. Неговият интерес към континенталната философия и модерната епоха довежда до книги, посветени на Джамбатиста Вико и мястото на религиозното въображение в съвременната политика. През есента на 2016 г. „New York Review of Books“ преиздаде предходната книга на Лила, „Безразсъдната мисъл: Интелектуалците в политиката“, посветена на опасните отношения между политиката и философията, опирайки се на живота на Мартин Хайдегер, Карл Шмит и др.
Интервюто по-долу е взето по имейла.

6_lilla-shipwrecked-mind-s650

фрагмент от корицата на последната книга на Марк Лила

HUMANITIES: Какво означава „корабокруширала мисъл“? Защо е корабокруширала?
МАРК ЛИЛА: Една от най-общосподелимите метафори за историята и за времето като цяло е метафората за реката. Времето тече, историята притежава ръкави и т.н. Докато мислех върху този образ, ми хрумна, че някои хора са убедени, че времето ни носи в някаква посока и че единственото, което можем да направим, е да понесем пасивно това пътуване. Помислете върху цикличните теории за историята или дори космологията: светът върви по своя път, стига до разрухата, а след това се възражда отново, за да се завърти целият цикъл отново и отново. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Безотговорният разум

Марк Лила

бр. 9/2016

12-arendt_archive_1-071113

Хана Арент, Ню Йорк, 1944

Какво общо има философията с любовта? Ако вярваме на Платон – всичко. Докато не всички любещи са философи, то философите са единствените истински любещи, защото само те разбират към какво се стреми слепешката любовта. У всички нас любовта предизвиква подсъзнателен спомен за красотата на Идеите и този спомен ни влудява; чувстваме се обладани от трескав копнеж за чифтосване, за „оплодяване в красотата”, както е красиво казано в Пир. Тези, които притежават самоконтрол, се съешават интелектуално и контактуват с Идеите, което е целта на философията, докато онези, които го нямат, пречистват страстите си в плътта и остават обвързани със света. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи