Tag Archives: Мария Калинова

Времето на пропуснатия момент

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Непохитеният „Литературен вестник“ – или за реалността

Амелия Личева, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова, Мария Калинова, Пламен Дойнов

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.
В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:
Амелия Личева
Ани Бурова
Йордан Ефтимов
Камелия Спасова
Мария Калинова
Пламен Дойнов

има 1 коментар

Filed under Общи

Новата природа

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ,
Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз,
Камелия Спасова 

бр. 24/2016

IMG_8295ed3.jpg

Сн. Йоанна Нейкова

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава: Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Отворена литература 2

Нулите на картографията

Мария Калинова, ВБВ, Камелия Спасова

ЛВ, бр. 20, 23-29.05.2012 

00. Тела и въображения. Тялото на поезията става все по-обиграно и сложно. Вероятно това е знак за ускорено разлагане; но тази вътрешна многопластова метаморфоза изглежда също и плодородна. Мъртвото е добра почва: тялото дисеминира своите отвори, специализира се, в неговите букси се включват и прикачват всякакви машини – високоговорители, екрани, екстензии, говорни апарати и мултимедии. Така се раждат форматите на 00-то поколение: джем сешъни, литературни сериали, пърформанси, флашмобове, двубои и зачитания. Но отворите и каналите на разпространение не засягат директно въображението, то може да бъде поразявано, както в първия си ден. Девствено. То е все същата предмодерна утопия, в която литературата създава своите сакрални пространства и после може и да ги убие на воля (някои от тях са вече зафиксирано и необратимо мъртви, вж. Дружеството за борба против поетите, Ямбол, 1926). Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

„Литературен вестник“ на 20

През февруари 2011 г. „Литературен вестник“ навършва 20 години. Започнал да излиза през 1991 г. като национален седмичник за литература и култура, той със сигурност е единственото периодично издание с такъв характер, появило се след 1989 г. и оцеляло до днес.

Вестникът се утвърждава като основна сцена на съвременната българска литература и култура от началото на 90-те насам и е органично свързан с процесите и явленията в литературата ни от последните две десетилетия. На неговите страници са тръгнали вече три поколения автори, чиито представители днес са сред най-известните български писатели и хуманитаристи. „Литературен вестник“ винаги е бил отворен за младите, за техните дебюти, но и работилница за новото в литературата от всички поколения. Има още

2 Коментари

Filed under Субектив

„Литературен вестник” продължава>>>

Камелия Спасова, Мария Калинова

ЛВ, бр. 2, 26.1-1.2.2011.

Отказвам да поддържам реториката на умирането и смъртта

Bruno Mallert, NYT, June 12, 2010©

След половин месец, на 12.02.2011г., „Литературен вестник” става на 20 години, припомнете колко са периодичните издания в историята на българската литература, които удържат своя постоянен ритъм толкова дълго през времето. „Литературен вестник” не е прекъсвал да излиза през тези двайсет години, въпреки че непрекъснато е бил на ръба на фалита. На въпроса „Защо?” е лесно да се отговори. Липсва в публичното пространство мислене за литературата в дългосрочна перспектива, затова и тя ще прекъсва и повтаря старите си безпокойства, ще бъде в постоянни раждания и аборти.

„Утопията II: trip” e продължение на броя „Утопията I” от 02.06.2010 г. и идва да докаже, че може да бъде мислена литературата през продължаващите събития. „Литературен вестник“, видян като утопия.

Виж текстовете от „Литературната работилница“ – Утопията 2: trip>>> https://sites.google.com/site/utopiatrip/

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Литературен вестник

Блогът на „Литературен вестник“ е в процес на изграждане: [24%].

Вашият коментар

Filed under Общи