Tag Archives: Катерина Калитко

Имаме какво да кажем (Разговор с писателката Катерина Калитко)

Катерина Калитко (1982) е родена в гр. Виница. Авторка е на стихосбирките „Учебник по сътворяване на света“ (1999), „Днешното утре“ (2001), „Портретиране на асфалта“ (2004), „Диалози с Одисей“ (2005), „Сезон на бурите“ (2013), „Ешафод. Лозе. Дом“ (2014), както и на сборниците с разкази „М.истерия” (2007) и „Земята на Изгубените, или Малки страшни приказки“ (2017). Творчеството й е отличено с множество литературни награди, между които тези на интернет-портала „ЛитАкцент” и издателството „Смолоскип”, призът „Благовист”, международните награди Imbiero Vakarai и Vilenica Chrystal. Произведенията й са превеждани на английски, руски, полски, немски, арменски, иврит. Преводачка на художествена литература от хърватски и носителка на преводаческата награда Metaphora.

Как бихте характеризирали днешната ситуация в украинската литература?
Бих казала, че украинската литература в последните години е най-силната, откакто съществува независимата държава. Украинският постмодернизъм винаги малко е закъснявал и се е въплъщавал доста своеобразно, а сега на негово място пред очите ни възниква нещо много по-голямо, по-силно, което още няма име. Защото тази нова сила на украинската литература израства от съвсем нов национален опит. У нас поезията е традиционно силна (също така обичат да казват, че тя е предимно женска, но пък силата на мъжките гласове компенсира по-малкия им брой) и тя първа реагира на рязката промяна на действителността. Но в момента се случват интересни неща и в украинската проза. От една страна, тя изразително се стреми да реконструира или да създаде отново по ироничен, документален или алтернативно-исторически начин миналото, от което бяхме лишени или с което бяхме преситени. Тази тенденция вече може да се проследи в ред знакови книги, които се появиха една след друга – „Феликс Австрия“ на София Андрухович, „Забрава“ на Таня Малярчук, наскоро издадената „Спретнатият почерк на ерцхерцог Вилхелм“ от Наталка Сняданко. Бих искала да спомена и новите имена, авторите, които променят тоналността на говоренето за важни както нови, така и обичайни проблеми. Например Маркиян Камиш, който последователно пише за чернобилската зона без трагичен патос, но като за вече присъща съставна част от украинския живот. Неотдавна излезе добър роман от Виктория Амелина „Дом за Дома“, където важна линия е „декомунизацията“ на семейната памет. Появи се знаковата книга „Точка нула“ на Артем Чех, който досега е написал много иронични, гротескни творби, после беше мобилизиран на фронта и се върна друг писател – като автор на тази много лична сбирка военни истории, проникновено човешка. Приятно ми е да виждам интересните периодични пробиви на украинските драматурзи – тук непременно трябва да споменем Павло Аре и вече култовата му пиеса „Баба Прися“. Неслучайно я поставят едновременно три театъра в страната, понеже започнахме по съвсем различен начин да възприемаме проблемите на изоставените хора в изоставените земи. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме