Tag Archives: Йорданка Белева

Уязвимостта на автора

Разговор с Десислава Николова-Беседин

Поводът за това интервю е режисираният от Вас филм „Внукът на човекоядката“. Филмът е по едноименния разказ на Йорданка Белева от сборника с разкази „Ключове“. На първо място, искам да Ви поздравя за избора на това произведение и идеята да се „обърнете“ към съвременен български автор. Тъй като филмът Ви е дипломен, впечатлява също и фактът, че се захващате с една изключително тежка тема. Защо избрахте да направите филм за жестокостта и агресията сред децата?

Избрах точно тази тема, защото представлява огромен, глобален проблем. Всяко едно дете – и в миналото, и сега – е било обект на подигравки или самото то се е подигравало на други деца. Толкова глобален проблем, че за мен е скандално колко малко се говори по темата. Кога се говори? Когато един от сто примера, завършили лошо, стигне до медиите. Тогава те решават в следващите няколко дни да вадят случай след случай на тормоз в училище, докато нещо по-фрапиращо не им привлече вниманието. И какво постигаме с това агресивно отразяване? Нищо. Защото нещо може да се постигне единствено като се говори с децата – искрено, с любов, по близък до самите тях начин. Да се „говори“ по този начин е и основният смисъл на изкуството като цяло. От тази гледна точка за мен разказът „Внукът на човекоядката“ е брилянтен. Той представя темата чрез един изключително майсторски художествен подход и именно там е силата му – не е фрапиращ и скандализиращ в безучастен репортажен стил, а докосва емоционално. Смея да твърдя, че моят филм по разказа следва същия дух. Причината да въздейства не е в това, че има ярки сцени на насилие или на самоубийство след насилието. Напротив, такива няма. Тормозеното дете във филма не е дори докоснато с пръст от съучениците си. Загатнатото самоубийство е по-скоро мисъл за самоубийство и се извършва по начин, по който дори не е възможно човек да се самоубие. Въпреки това филмът впечатлява като скандален. Защо? Защото скандалното всъщност не е въпросният филм, нито въпросният разказ, а фактът, че те кара да се замислиш, че наистина последиците от уж невинния „по детски“ тормоз в училище понякога са трагични. Категорично смятам, че това замисляне може да накара много деца да осъзнаят какво причиняват. Да осъзнаят, че подигравките не са шега. Дете, което вече е роден или възпитан насилник, няма да се повлияе, но има много други, които просто не си дават сметка. Поводът за замисляне може да накара и някои родители да осъзнаят, че всичките им грижи са съсредоточени само в това детето им да се чувства добре, но не си правят труда да го учат и как да се държи с другите, за да бъдат те също добре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Времето на пропуснатия момент

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът