Tag Archives: Георги Господинов

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Субектив

Откритие от една непозната страна

 Сандра Кегел

бр. 6/2014

GGtagata_gerСъчувствие към минотавъра: българинът Георги Господинов е написал пленителен роман. Неговата „Физика на тъгата“ разказва за загубата на детството, невинността и комунизма. Голямата война, както тук е наречена, върви към своя край. Българската есен през 1917 е сурова, и докато бащата е на фронта, майката и нейните деца се борят за всяко зрънце, което могат да изтръгнат от полята на Тракия. Скритите монети са свършили, хамбарът също е празен от дълго време. Децата, изтощени и гладни, са вкъщи, когато изведнъж дъщерята извиква: „Мамо, забравихме Георги!“. Следва дълго, ненарушавано мълчание. Тихи секунди, в които майката обмисля какво трябва да се направи. Историята, как тя не се връща на мига, за да спаси тригодишното дете от сигурна смърт, а стои безчувствено неподвижна, все още се разказва в семейството. Поантата обаче, в която тази майка, вече станала почти стогодишна, в последните години от живота си е обградена от грижите на именно онзи син, когото веднъж е забравила на полето, е един от онези електрически волтове, типични за текстовете на Георги Господинов. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

За щитовете на беззащитните

Георги Господинов
бр. 40/2013

10.11.13 гарнизовТе се появиха  с големи картонени листове като корици на книги, със саморъчно изписани заглавия и имена на автори. Кориците приличаха на книжни щитове. После разбрах, че така ги и наричали. Беше в Деня на будителите. И някак естествено те застанаха в началото на шествието. Една редица от десетина картонени щита, които трябваше да водят и пазят протестиращите. Паисий, Софроний, Ботев, Талев, Димов, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев и дори две днешни книги вървяха начело в това прекрасно самоорганизирало се шествие. Беше слънчев този първи ноември, различен. Бях особено щастлив и спокоен да вървя подир книгите щитове. И тези момчета и момичета излизаха всяка вечер оттогава. Четящия човек, за който тайно си мечтаем. Рицари без броня, като момчето от онзи български филм с Апостол Карамитев, който те едва ли са гледали, онова, с картонения щит и броня от кашони. Странни донкихотовци, наивници, както ги нарекоха, тръгнали срещу истински великани… Скоро щяха да се сблъскат с истинските щитове, шлемове, палки, белезници, ключове. Нестройната пехота на четящите срещу добре смазаната машина на полицията.
Един вторник, на 12 ноември. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

За писането

Георги Господинов

бр. 21/2013

1-2

Banksy

Има един епизод в „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг, с който неизменно започвам курсовете си по творческо писане. Четяхме отдадено тази книга през осемдесетте на миналия век, разменяхме си я, защото беше част от дефицита. Казано по памет, там героят, университетски преподавател, дава на студентите си по философия да напишат есе за… една тухла. Не за някаква абстрактна тухла (абстрактна тухла!), а за една конкретна, която всички могат да видят на отсрещната сграда, от прозорците на кабинета. Струва ми се, че беше почти под покрива, на ъгъл. Една от многото тухли в стената. (Ето че кажеш ли „тухла в стената”, и вече си в друга музика, „Флойд” и Фройд.) Само наблюдавайте внимателно и колкото можете по-дълго тази тухла, казал той, доколкото си спомням или измислям. Ясно е, че студентите се стегнали в началото. Първият половин-един час гледали втренчено тухлата, но тя не отвръщала с нищо. Постепенно обаче започнала да се сдобива с история и колкото повече гледали, толкова историята се развивала, леката кавалерия на първите асоциации прииждала. Накрая всички имали едни от най-хубавите есета в живота си. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Принадлежа на онази част от Европа, където се яде щрудел, а меланхолията и иронията вървят ръка за ръка

С писателката ИЛМА РАКУЗА за Триест и Цюрих, за Бродски и бавността разговаря Георги Господинов

бр. 6/2013

ilma_rakusa_1Родена в Словакия през 1946 г. с майка унгарка и баща словенец, Илма Ракуза е най-нешвейцарският швейцарски писател, когото познавам. Детството й тече в няколко града – Будапеща, Любляна, Триест и Цюрих. Още три града спорят за нея – Париж и Петербург (Ленинград), където е следвала, и Берлин, където обича да прекарва по няколко месеца през годината. Седем града, които бележат цялото й творчество. Седем езика, които говори. Превежда от сръбски, руски, френски, унгарски. Нейното име стои като преводач под имената на Имре Кертес, Данило Киш, Петер Надаш, Марина Цветаева, Маргьорит Юрсенар, Чехов… Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Обезпечено с литература

Георги Господинов

Първата ми Европа беше едно старо дървено радио. Лампите, градовете които светеха меко на скалата. Очакването, че като сложа стрелката на Лондон, ще чуя самия глас на Лондон – файтони, Дикенс, леко мъглив и дъждовен глас, прегракнал от лулата на Шерлок Холмс. Веднъж, когато останах замалко сам при старото радио, сложих стрелката на Лондон и… нищо. Не се чу нищо. Само неясно пращене и шум. Европа беше няма. Нямаше я Европа. Лондон не съществуваше. Нито Париж, както установих след малко. Или ние бяхме изгубили ушите си. Има още

2 Коментари

Filed under Субектив

„Литературен вестник“ на 20

През февруари 2011 г. „Литературен вестник“ навършва 20 години. Започнал да излиза през 1991 г. като национален седмичник за литература и култура, той със сигурност е единственото периодично издание с такъв характер, появило се след 1989 г. и оцеляло до днес.

Вестникът се утвърждава като основна сцена на съвременната българска литература и култура от началото на 90-те насам и е органично свързан с процесите и явленията в литературата ни от последните две десетилетия. На неговите страници са тръгнали вече три поколения автори, чиито представители днес са сред най-известните български писатели и хуманитаристи. „Литературен вестник“ винаги е бил отворен за младите, за техните дебюти, но и работилница за новото в литературата от всички поколения. Има още

2 Коментари

Filed under Субектив