Tag Archives: Георги Господинов

За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно. Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Георги Господинов е тазгодишният носител на Централноевропейската литературна награда „Ангелус“

Георги Господинов и Магдалена Питлак при връчването на наградата „Ангелус“

бр. 35/2019

Получава я за романа си „Физика на тъгата“. Наградата бе обявена на 19 октомври на церемония в полския град Вроцлав, където е основана през 2006 г. „Ангелус“ е една от най-значимите европейски награди за литература, сред чиито носители са Юрий Андрухович, Петер Естерхази, Светлана Алексиевич, Миленко Йергович, Сергий Жадан, Варужан Восганян и др. Присъжда се на съвременни писатели за прозаически творби, които коментират значими за съвременността теми, насърчават размисъла и задълбочават познанието за други култури. Освен Господинов, финалисти в тазгодишното издание на наградата са Бианка Белова, Сергей Лебедев, Кристоф Рансмайр, Саша Мариана Залцман, Юрий Виничук, Полина Жеребцова.
По думите на Уршула Гленск, член на журито, „Господинов ни подтиква отново да се замислим за смисъла на мита за Минотавъра и дава да се разбере, че чудовището всъщност е жертва. В тази книга реалиите на българския живот са толкова обмислено универсализирани, че могат да станат съвсем близки на полския читател (…) Това е роман за емпатията. Българските „Сто години самота“. Така звучи голямата литература“. Сред членовете на журито е и поетът Ришард Криницки.
„Ангелус“ отличава и преводача на наградената творба – в случая Магдалена Питлак, която по-рано тази година бе сред финалистите на друга значима полска награда, „Гдиня“, отново за превода си на „Физика на тъгата“.

Вашият коментар

Filed under Общи

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?

Сн. Цочо Бояджиев

Сн. Цочо Бояджиев

бр. 15/2019

 

Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит. Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Как започна 2019 година за българската литература?

Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната… Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Георги Господинов: Накрая ще останат няколко добре написани истории или изречения

бр. 5/2018

Надежда Олег Ляхова. „Чувал Желания“. От изложбата „Форми на съвместно съществуване“ в галерия „Структури“

Георги, през тази година стават петдесет години от 1968 – година, много лична за теб, която обаче ти превърна и в литературна година, в сюжет и образ от творчеството си; може да се каже, че я митологизира. Писал си много за 68-ма, и все пак, какво ти се иска да кажеш за нея или за тази годишнина сега, в началото на 2018?
– Спомням си я в детайли, разбира се. Изпуснал съм само първите седем дни от нея. Всъщност много обичам тази година, нека го кажа ясно. Дори когато съм писал, че тя се е случила на едни места, на други – не, и е адски важно да говорим за това неслучване. Неслучилите се революции траят най-дълго. И най-често са обвити в мълчание. Та преди десетина години още написах един текст, който излезе първо в „Култура”, едно лично и в някакъв смисъл експресионистично календарче за 1968. Десет години по-късно не бих се отказал от никоя дума. Абсолютно съм убеден, че трябва да изговорим тази година докрай – с началото и края на илюзиите, с Младежкия фестивал, с участието ни в потушаването на Пражката пролет, с това какво е било да си млад през 68-ма в България, дори със слуха, че „Битълс” искали да пеят в София, който притеснил сериозно властта. С всяко следващо събитие и несъбитие след това, с първия митинг от 3 ноември, с протестите от 1996/7, с по-късните, вече охулени и демонизирани протести от 2013, с всяко едно от тях сякаш се опитваме да извършим тази неслучила се тогава 1968-ма. Както и да е, това е дълга тема. Всеки има право да помни тази година, дори родените в нея и след нея. И днес, през 2018, 50 години по-късно, живеейки в тотално подменен свят, подменен с обидна лекота, новата 1968-ма, струва ми се, предстои. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Нова българска: нахапана малина, ужилена забрадка

Рис. Кристиян Чалъков

бр. 37/2017

Георги Господинов

Прибиране на играчките

Първата костенурка
Мечето с откъснатото ухо
Цялата лична гвардия
котки, плюшени мишки
три кучета кенгуру
и пингвин

Помагаха винаги при заспиване
гонеха лошите сънища
и шумове в стаята
вечеряха само със страхове

и доста пораснаха

 

През прозореца
Из неделите на света

 Върви с торба и по сандали
уловил
каквото може да се улови
в неделя сутрин
отдавна уловена риба
замразено телешко
и пресен вестник
с новини от вчера
 
Върви чете на първа смята
ако това което пишат
тресне утре
(или тази нощ)
за колко дни да пазарувам
още

 

Марин Бодаков

Бях роден за отшелник,
но от страх се предложих за преводач –
простирам пране от човек до човек,
от калкан до калкан, чуждо пране на самата улица,
гащи и шинели, рокли и куртки, смърт и смърт,
уморих се.

Богородица Седемстрелна

Стрела, ризница, дим,
уред за прихващане на отчаяната глава,
тв репортаж от екзекуцията на приятел.
Не знам какво ще остане от нашето време,
няма как да го обсъдим:
арестантите стоят в отделни помещения,
арестантите не говорят помежду си,
арестантите могат да се молят два пъти дневно,
не повече.


Възрастта уверено изгради
психиатрична клиника зад челото,
най-модерен затвор в дробовете,
военна болница в манастирите на ходилата,
концентрационен лагер в слабините –
и започнах най-после да пиша
на родния си диалект.

 

Людмила Миндова

Ножът, който преди двайсет години
извади изпод дивана си,
за да ме плашиш в тъмното,
днес вече не е нож,
а спомен за нож,
или по-точно неговата сянка.
Тя, естествено,
е двойно по-голяма
от оригинала
и е идеална за писане:
едновременно писалка
и мастило.
С тях върху лист от календар
си записвам набързо:

между двама ни – нож.
от едната му страна пише страх,
от другата – любов.
Вървим по него боси. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Субектив

Откритие от една непозната страна

 Сандра Кегел

бр. 6/2014

GGtagata_gerСъчувствие към минотавъра: българинът Георги Господинов е написал пленителен роман. Неговата „Физика на тъгата“ разказва за загубата на детството, невинността и комунизма. Голямата война, както тук е наречена, върви към своя край. Българската есен през 1917 е сурова, и докато бащата е на фронта, майката и нейните деца се борят за всяко зрънце, което могат да изтръгнат от полята на Тракия. Скритите монети са свършили, хамбарът също е празен от дълго време. Децата, изтощени и гладни, са вкъщи, когато изведнъж дъщерята извиква: „Мамо, забравихме Георги!“. Следва дълго, ненарушавано мълчание. Тихи секунди, в които майката обмисля какво трябва да се направи. Историята, как тя не се връща на мига, за да спаси тригодишното дете от сигурна смърт, а стои безчувствено неподвижна, все още се разказва в семейството. Поантата обаче, в която тази майка, вече станала почти стогодишна, в последните години от живота си е обградена от грижите на именно онзи син, когото веднъж е забравила на полето, е един от онези електрически волтове, типични за текстовете на Георги Господинов. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив