Tag Archives: Георги Господинов

Георги Господинов: Накрая ще останат няколко добре написани истории или изречения

бр. 5/2018

Надежда Олег Ляхова. „Чувал Желания“. От изложбата „Форми на съвместно съществуване“ в галерия „Структури“

Георги, през тази година стават петдесет години от 1968 – година, много лична за теб, която обаче ти превърна и в литературна година, в сюжет и образ от творчеството си; може да се каже, че я митологизира. Писал си много за 68-ма, и все пак, какво ти се иска да кажеш за нея или за тази годишнина сега, в началото на 2018?
– Спомням си я в детайли, разбира се. Изпуснал съм само първите седем дни от нея. Всъщност много обичам тази година, нека го кажа ясно. Дори когато съм писал, че тя се е случила на едни места, на други – не, и е адски важно да говорим за това неслучване. Неслучилите се революции траят най-дълго. И най-често са обвити в мълчание. Та преди десетина години още написах един текст, който излезе първо в „Култура”, едно лично и в някакъв смисъл експресионистично календарче за 1968. Десет години по-късно не бих се отказал от никоя дума. Абсолютно съм убеден, че трябва да изговорим тази година докрай – с началото и края на илюзиите, с Младежкия фестивал, с участието ни в потушаването на Пражката пролет, с това какво е било да си млад през 68-ма в България, дори със слуха, че „Битълс” искали да пеят в София, който притеснил сериозно властта. С всяко следващо събитие и несъбитие след това, с първия митинг от 3 ноември, с протестите от 1996/7, с по-късните, вече охулени и демонизирани протести от 2013, с всяко едно от тях сякаш се опитваме да извършим тази неслучила се тогава 1968-ма. Както и да е, това е дълга тема. Всеки има право да помни тази година, дори родените в нея и след нея. И днес, през 2018, 50 години по-късно, живеейки в тотално подменен свят, подменен с обидна лекота, новата 1968-ма, струва ми се, предстои. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Нова българска: нахапана малина, ужилена забрадка

Рис. Кристиян Чалъков

бр. 37/2017

Георги Господинов

Прибиране на играчките

Първата костенурка
Мечето с откъснатото ухо
Цялата лична гвардия
котки, плюшени мишки
три кучета кенгуру
и пингвин

Помагаха винаги при заспиване
гонеха лошите сънища
и шумове в стаята
вечеряха само със страхове

и доста пораснаха

 

През прозореца
Из неделите на света

 Върви с торба и по сандали
уловил
каквото може да се улови
в неделя сутрин
отдавна уловена риба
замразено телешко
и пресен вестник
с новини от вчера
 
Върви чете на първа смята
ако това което пишат
тресне утре
(или тази нощ)
за колко дни да пазарувам
още

 

Марин Бодаков

Бях роден за отшелник,
но от страх се предложих за преводач –
простирам пране от човек до човек,
от калкан до калкан, чуждо пране на самата улица,
гащи и шинели, рокли и куртки, смърт и смърт,
уморих се.

Богородица Седемстрелна

Стрела, ризница, дим,
уред за прихващане на отчаяната глава,
тв репортаж от екзекуцията на приятел.
Не знам какво ще остане от нашето време,
няма как да го обсъдим:
арестантите стоят в отделни помещения,
арестантите не говорят помежду си,
арестантите могат да се молят два пъти дневно,
не повече.


Възрастта уверено изгради
психиатрична клиника зад челото,
най-модерен затвор в дробовете,
военна болница в манастирите на ходилата,
концентрационен лагер в слабините –
и започнах най-после да пиша
на родния си диалект.

 

Людмила Миндова

Ножът, който преди двайсет години
извади изпод дивана си,
за да ме плашиш в тъмното,
днес вече не е нож,
а спомен за нож,
или по-точно неговата сянка.
Тя, естествено,
е двойно по-голяма
от оригинала
и е идеална за писане:
едновременно писалка
и мастило.
С тях върху лист от календар
си записвам набързо:

между двама ни – нож.
от едната му страна пише страх,
от другата – любов.
Вървим по него боси. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Субектив

Откритие от една непозната страна

 Сандра Кегел

бр. 6/2014

GGtagata_gerСъчувствие към минотавъра: българинът Георги Господинов е написал пленителен роман. Неговата „Физика на тъгата“ разказва за загубата на детството, невинността и комунизма. Голямата война, както тук е наречена, върви към своя край. Българската есен през 1917 е сурова, и докато бащата е на фронта, майката и нейните деца се борят за всяко зрънце, което могат да изтръгнат от полята на Тракия. Скритите монети са свършили, хамбарът също е празен от дълго време. Децата, изтощени и гладни, са вкъщи, когато изведнъж дъщерята извиква: „Мамо, забравихме Георги!“. Следва дълго, ненарушавано мълчание. Тихи секунди, в които майката обмисля какво трябва да се направи. Историята, как тя не се връща на мига, за да спаси тригодишното дете от сигурна смърт, а стои безчувствено неподвижна, все още се разказва в семейството. Поантата обаче, в която тази майка, вече станала почти стогодишна, в последните години от живота си е обградена от грижите на именно онзи син, когото веднъж е забравила на полето, е един от онези електрически волтове, типични за текстовете на Георги Господинов. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

За щитовете на беззащитните

Георги Господинов
бр. 40/2013

10.11.13 гарнизовТе се появиха  с големи картонени листове като корици на книги, със саморъчно изписани заглавия и имена на автори. Кориците приличаха на книжни щитове. После разбрах, че така ги и наричали. Беше в Деня на будителите. И някак естествено те застанаха в началото на шествието. Една редица от десетина картонени щита, които трябваше да водят и пазят протестиращите. Паисий, Софроний, Ботев, Талев, Димов, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев и дори две днешни книги вървяха начело в това прекрасно самоорганизирало се шествие. Беше слънчев този първи ноември, различен. Бях особено щастлив и спокоен да вървя подир книгите щитове. И тези момчета и момичета излизаха всяка вечер оттогава. Четящия човек, за който тайно си мечтаем. Рицари без броня, като момчето от онзи български филм с Апостол Карамитев, който те едва ли са гледали, онова, с картонения щит и броня от кашони. Странни донкихотовци, наивници, както ги нарекоха, тръгнали срещу истински великани… Скоро щяха да се сблъскат с истинските щитове, шлемове, палки, белезници, ключове. Нестройната пехота на четящите срещу добре смазаната машина на полицията.
Един вторник, на 12 ноември. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

За писането

Георги Господинов

бр. 21/2013

1-2

Banksy

Има един епизод в „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг, с който неизменно започвам курсовете си по творческо писане. Четяхме отдадено тази книга през осемдесетте на миналия век, разменяхме си я, защото беше част от дефицита. Казано по памет, там героят, университетски преподавател, дава на студентите си по философия да напишат есе за… една тухла. Не за някаква абстрактна тухла (абстрактна тухла!), а за една конкретна, която всички могат да видят на отсрещната сграда, от прозорците на кабинета. Струва ми се, че беше почти под покрива, на ъгъл. Една от многото тухли в стената. (Ето че кажеш ли „тухла в стената”, и вече си в друга музика, „Флойд” и Фройд.) Само наблюдавайте внимателно и колкото можете по-дълго тази тухла, казал той, доколкото си спомням или измислям. Ясно е, че студентите се стегнали в началото. Първият половин-един час гледали втренчено тухлата, но тя не отвръщала с нищо. Постепенно обаче започнала да се сдобива с история и колкото повече гледали, толкова историята се развивала, леката кавалерия на първите асоциации прииждала. Накрая всички имали едни от най-хубавите есета в живота си. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Принадлежа на онази част от Европа, където се яде щрудел, а меланхолията и иронията вървят ръка за ръка

С писателката ИЛМА РАКУЗА за Триест и Цюрих, за Бродски и бавността разговаря Георги Господинов

бр. 6/2013

ilma_rakusa_1Родена в Словакия през 1946 г. с майка унгарка и баща словенец, Илма Ракуза е най-нешвейцарският швейцарски писател, когото познавам. Детството й тече в няколко града – Будапеща, Любляна, Триест и Цюрих. Още три града спорят за нея – Париж и Петербург (Ленинград), където е следвала, и Берлин, където обича да прекарва по няколко месеца през годината. Седем града, които бележат цялото й творчество. Седем езика, които говори. Превежда от сръбски, руски, френски, унгарски. Нейното име стои като преводач под имената на Имре Кертес, Данило Киш, Петер Надаш, Марина Цветаева, Маргьорит Юрсенар, Чехов… Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив