Антония Апостолова: „Търся дълбочината на опита в обикновеността“

бр.40/2020

Антония Апостолова

Ще те питам и за собственото ти писане, но да започнем така: преди няколко години в клуб „Перото“ имаше една много шумна дискусия, в която участваха писатели, литературни критици и книжни блогъри. Имаше една доста ярко изразена теза – че блогът (бил той и книжен) не е медия, защото е лексикон/дневник и няма редактор/и. В този смисъл от коя страна на бариерата щеше да бъдеш ти – на писателите, на книжните блогъри или на критиците?

Ще те изненадам с това, че не вярвам в блоговете. Струва ми се, че те отдавна са малко демоде, поизчерпали са се. Формите на споделяне доста са се променили оттогава, особено в ерата на Фейсбук. За мен блогът е и синоним на непостоянство, спорадичност, липса на актуалност и самовгледаност тип „твърде личен дневник“. „Литературни разговори“ се появи първо като фейсбук страница и много бързо набра последователи – в крайна сметка реагирането на пост, дори той да е под формата на текст на книжно ревю, е лесно. Едва тогава реших да рискувам и да създам сайта „Литературни разговори“, с 15-годишния си опит на медиен редактор, който е напуснал корпоративните медии. За мен това категорично не е блог, а сайт, почти новинарски. Едно заради темпото, с което го поддържам – старая се всеки ден да се появява материал или най-малкото няколко пъти в седмицата. Второ, избирам най-новите издадени книги, чета ги още топли-топли, буквално в момента на появата им, и това отразява и надявам се, насочва актуалните вкусове на пазара. Освен това пускам новини и за предстоящи книжни заглавия, което придава още повече „медийност“ на сайта ми. Бързо разбрах, че линкове към дълъг сериозен текст много по-трудно се отварят и четат, но въпреки това залагам на тези читатели, които имат достатъчно сериозно любопитство към книгите, за да го направят. Опитвам се ревютата ми да са все пак поносимо сложни и задълбочени, да са четивни, смислени и полезни, въпреки че понякога във Фейсбук дори и това дотежава и съм имала забележки, че едва ли не парадирам с висок стил. Не съм критик, по-скоро се приемам за литературен журналист, който сам е автор и си позволява с тази чувствителност – и с образованието си на английски филолог – да чете другите.

„Авиатор“ – паметта за всичко онова, което историята не вписва

Антония Апостолова

бр.32/2020

В забележителния „Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски има една покъртителна сцена: когато зрялата жена поглежда от бинокъла, с който опиталото да се самоубие момче я е наблюдавало с несподелената си любов, тя „вижда” там отсреща, в собствения си прозорец, себе си в един отминал вече момент, поправим единствено от въображението. Мислех си, че нещо подобно трябва да изпитва и героят на Евгений Водолазкин в „Авиатор”, когато го отвеждат в насрещен на някогашния му апартамент, за да погледа оттам с бинокъл мястото, където за последно е бил щастлив.

Казват, че „Авиатор” не е „Лавър”, другият важен роман на Водолазкин, който по-рано тази година беше издаден на български от изд. „Панорама”, и все пак двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия живописен, „филологически” език, специфичния му слог, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, наказанието, прошката, любовта…

Набоковите „Звуци и други истории“ – разказите на гениалния писател най-после на български

Антония Апостолова

бр.32/2020

Тъй като карето за тази литературна бележка е доста ограничено, нека първо кажа, че тя е по-скоро информативна, тъй като и без това няма как да добави повече към атестацията, която представлява самото име на Владимир Набоков. Появата на сборник с негови разкази на български отдавна трябваше да се случи, а добрата новина е, че „Звуци и други истории” е само първият том от поредица, като се очаква и следващ – „Красавица и други истории”.

„Опитът“ на Русана Бърдарска

– за тръстиките в този люлян от космически ветрове свят

Човешката ми неспособност да си представя някои неща, въпреки богатото ми „писателско“ въображение, е един от обектите на цялата книга, споделя Русана Бърдарска във внушителната по обема си „Опитът“ (алюзията с Монтен не е случайна). Изданието на „Жанет 45“ от тази година е над 700 страници, които самата авторка определя като роман – както впрочем и предишната си книга с разкази („6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“, Жанет 45, 2002).

Не съм склонна без известен отпор да се съглася – мисля, че жанр като на „Опитът“ не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“. Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор.