Tag Archives: Амелия Личева

Добрият читател е съмняващият се

Разговор с Вида Делчева

бр.38/2020

Нека започнем първо с Читателския клуб, който правите в книжарница „Гринуич“. Разкажете малко повече – как възникна идеята, какви хора идват, какви книги обсъждате?

Бях поканена в клуба от Виктория Бисерова, управител на книжен център „Гринуич“ и на издателство „Ентусиаст“. Всъщност той има четири подклуба – за фантастика и фентъзи, за класическа литература, за съвременна литература и за българска литература. Бях вземала участие като гост в различни сбирки през годините и с удоволствие започнах да модерирам този за българска литература. Идваха всякакви хора, запалени читатели, литератори, почитатели на конкретния автор и книга или просто любопитни хора, които искат да научат повече. Срещите бяха много приятни, защото обменяхме информация и мнения, а книгата за следващия месец избирахме заедно. В момента вече не съм постоянен модератор, но когато клубът възобнови дейността си, може би понякога ще водя отделни сбирки. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Днешното като трагедия

Амелия Личева

бр.38/2020

Терез Ан Фаулър е известна най-вече със своите бестселъри за жени, и по-специално – с този за Зелда Фицджералд („Романът на Зелда Фицджералд”, издаден и на български от „Обсидиан“). За него дори и в България вече се пишат дисертации, а авторката се нарежда до всички писателки тип Нанси Хюстън, които са си поставили за цел да докажат, че жените съпруги или спътнички на големи творци са не просто красив придатък към техния успех, а са в неговата основа, заради което често жертват собствения си талант, а понякога – и психичното си здраве.

И понеже Терез Ан Фаулър очевидно е писателка на каузите, не е изненада  и новият й роман, макар той рязко да сменя фокуса и да се съсредоточава върху днешна Америка и нестихващия расов проблем там. Романът е писан преди вълната от протести в страната от последните месеци, но е сред тези, които говорят за проблемите, довели до расовите бунтове в САЩ. В основата на тези бунтове, както изтъкват най-вече самите афроамериканци, стои „старият проблем“, а именно – усещането, че животът на белия човек е по-ценен от живота на тъмнокожия. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

„Книгите на Джани Родари се четат, като че ли са написани на български“

Разговор с Лилия Рачева

бр.35/2020

Лилия Рачева

Разкажете малко повече за рецепцията на Джани Родари преди 89-а година? Усещаше ли се идеологически момент в нея?

„Приключенията на Лукчо“ е първата книга на Джани Родари, преведена на български език още в далечната 1953 година, само две години след издаването й на италиански. И оттогава многократно се преиздаваше. Бях дете, когато за първи път прочетох „Приключенията на Лукчо“, най-идеологическата от книгите на Джани Родари, всъщност една утопия, една мечта за бъдещ справедлив свят, но и пародия на някои порядки и клишета, написана малко след края на Втората световна война. Спомням си как се вълнувах за съдбата на героите, но и доста се смях на чудесните илюстрации на Раул Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Обичам да напомням, че е редно човек да е първо и преди всичко читател

бр. 10/2020

Разговор с Темз Арабаджиева

Темз, как от правото се насочихте към професията на пиара? И то точно в областта на книгоиздаването?

Понякога срещам доста учудени погледи, когато споделя какво е висшето ми образование. Рядко от „високоплатеното“ право някой се насочва към пиар конкретно в книжния сектор. С тази позиция сякаш ни събра случайността. И любовта (без да се опитвам да бягам от клишето с книгите). Обичам да се шегувам, че този развой на събитията е изтънчената победа на романтизма в мен. Шест години по-късно все още не съжалявам за избора си.

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Измеренията на нормалното при Сали Руни

бр. 10/2020

Амелия Личева

Едно от най-нашумелите имена в съвременната проза напоследък е това на Сали Руни. Чуждите медии определят писателката като новия Селинджър и авторка, която представлява, а и пише за милениалите. Други не пропускат да напомнят, че ранният й успех и високите оценки, които получава, напомнят за друг такъв ранен и шумен дебют – този на Зейди Смит. И наистина, родената през 1991 г. Руни вече има зад гърба си два отлични романа, награда на „Сънди Таймс“ за млад писател на годината, а през 2018  г. с втория си роман „Нормални хора“ е номинирана за престижната награда „Ман Букър“ и става носител на други, също значими награди – „Ирландски роман на годината“ за 2018 г. и „Коста“ за най-добър роман на 2018 г. (последната се връчва на автори от Великобритания и Ирландия). Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Роман трагедия

 

бр. 28/2019

Амелия Личева

Една от най-въздействащите теоретични книги на ХХ век е „Смъртта на трагедията“ на Джордж Стайнър, защото тя по удивителен начин връща към корените на трагичното, към онази тотална негова оголеност, която можем да усетим само при античните автори, при Шекспир и Расин. Истинската трагика – казва Стайнър – е в срещата на крехкото, смъртно човешко същество с предопределеността. Среща, в която и най-блестящият разум, и най-проникновеното пророкуване, и най-голямата смелост не могат да помогнат, защото нищо не може да надвие смъртта, когато е писано тя да се случи. Затова винаги в трагедията дори Бърнамският лес може да проходи, ако съдбата е повелила даденото човешко същество да бъде сразено. А съдбата – внушава Стайнър, позовавайки се на споменатата литература и отделните автори – винаги носи смърт. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Път към масовото?

бр. 7/2019

Амелия Личева

Един от дебатите, който негласно се води в момента по отношение на съвременния български роман, е дали си струва той да се вглежда в настоящето, или трябва да се опитва да концептуализира по-скоро миналото. В интервю в последния брой на списание „Култура“ Захари Карабашлиев, възразявайки на Алексанъдр Кьосев, подчертава, че няма кой друг, ако не съвременните писатели да разкажат и опитат да обяснят настоящето. Разбира се, едва ли някой би тръгнал да оспорва идеята, че романистите могат и трябва да говорят за днешния ден; по-скоро спорът е около това как да се говори за него – в стил отразяване на реалността, както беше при емблематичния Христо Калчев, или с амбицията тя да се преобразява. Неслучайно и в световен мащаб много от най-добрите писатели се насочват към проблемите на днешното – бежанските вълни, тероризма, съдбата на Европа, екологичните кризи, темата за донорството, но обикновено го правят във вълнуващи фикции, а не в репортажно-миметични текстове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

бр. 33/2018

Амелия Личева

Още в „Кратил“ на Платон става дума за идеята, че – казано със съвременни термини – с думите могат да се правят неща (превърната векове по-късно в постулат от Джон Остин). Периодично тази идея се разиграва в художествената литература, за да стигнем до схващането на литератори като Жерар Женет, които превръщат подобно виждане в теория и твърдят, че съществува нещо, което можем да назовем вторична мотивираност на знака и че в художествената литература дадено нещо често пъти се назовава с единствено възможното си име.
Пак с литературата свързваме и вярването, че когато думите се девалвират, по-добре е да се мълчи, каквато и да е цената на това мълчание. Не за първи път ще дам за пример Корделия от „Крал Лир” и поводът отново няма да е доб◊ър.
В наши дни много-много не се замисляме за последиците от това как си служим с думите, а и с мълчанията. Случаят с журналиста Димитър Върбанов от „Господари на ефира“ е добър повод да се обърне внимание на думите. Вярно, епизодът беше достатъчно коментиран, но като че ли никой не си даде сметка, че той е проблематичен не само заради подправянето на фактите, той е проблематичен с начина, по който се употребиха думите. Ако журналистите като цяло бяха използвали по-неутрално говорене в предаването на случилото се, а не драматизиращото „пребит“ и подобни, може би нямаше да се стигне до нелепата ситуация. Но вече стана правило (узаконено от всепозволеността на постовете във Фейсбук) активно да се употребяват прекомерно маркирани от емоция думи със или без основание. Това може би тръгна от журналистиката, но навлезе и в масовото писане за литература. Писателят е страхотен, книгата е уникална и спира дъха, преводът е великолепен, блестящ. При това положение не само че няма как оценките да не са подвеждащи, но и претръпването от това патетично говорене е напът да притъпи сетивата за отсяване на същинските явления. И насред този раблезиански свят на непремерени и високопарни слова сухото, фактологично говорене или мълчанието остават единствено адекватните форми на тиха съпротива.

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

◊◊◊

бр. 2/2018

Рис. Александър Байтошев, „Кон“

Амелия Личева

Реших със Бог
облог да сключа –
да бъда добра,
да помагам,
да не отминавам просещи,
да влизам в църкви,
да предлагам за в бъдеще
каквото се иска от мен
и да го правя.
В замяна пожелах
животът да продължи.

Късно е било,
нито с живота
лотария се разиграва,
нито Бог вярва на обещания.

Александър Шурбанов

Плати ли сметките?

Войната – неизкарана докрай,
стихотворението – недописано,
наръфаната ябълка –
търкулната на масата,
чашата вино – недопита.
И ето, боговете вече са те призовали.
Катурнатият стол лежи на пода
като посечен боен кон.
Целуна ли жена си на прощаване?
Сбогува ли се с близки и приятели?
Плати ли сметките?
Какво те чака там с такава спешност?
Не можеше ли да разтеглиш сроковете?
С домашни дрехи тръгна,
необръснат.
Не си отворил пощата.
Плати ли сметките?

Виргиния Захариева

Тюркоаз

Да подредим брега любима
Ти мидите
Аз камъните

Недей потъва в тюркоаза

Ела да
Подредим
Вълните

Вятъра

Морето

Толкова разхвърляно

Любима

Не може всичките зелени
Така да се объркват

Не може
Скъпа моя

Ела да подредим

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Непохитеният „Литературен вестник“ – или за реалността

Амелия Личева, Ани Бурова, Йордан Ефтимов, Камелия Спасова, Мария Калинова, Пламен Дойнов

бр. 25/2016

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

Уважаеми автори на откритото писмо,

Отговаряме Ви въпреки неоправданите обиди, които сте изсипали по наш адрес в писмото си. Вярваме, че все още имаме сили за разговор върху съдбата на „Литературен вестник“, въпреки негативната кампания, която някои от Вас водят срещу сегашната редакция на вестника. Основание ни дава едно от последните изречения в писмото Ви, където казвате, че ЛВ е оцелял, защото „никой не си е представял, че е по-голям от него“. Така е. Ние не сме по-големи от ЛВ. И вие не сте.

Ние Ви дължим много и не сме го забравили. За някои от нас сте били учители, приятели, кумири. Не приемаме обаче менторския тон, с който зачерквате не просто нашите усилия, но и работата на авторите и преводачите в ЛВ през всичките тези години.

Да, Вие сте участвали в създаването на ЛВ, но за да съществува той, не е достатъчен простият акт на неговото създаване. Нужна е ежедневна грижа по неговото оцеляване. ЛВ е нива, която някой трябва да работи. В последните двайсетина години, с изключение на Едвин Сугарев, не сме ви виждали на тази нива.
В какво ни обвинявате?

1. Вие целенасочено и изкуствено противопоставяте днешния образ на „Литературен вестник“ („академичен“) на онзи, който е бил в началото на 90-те години на XX век („политически“). За нас е непонятно как вие, настоящи или бивши университетски преподаватели, квалифицирате ЛВ като „академичен“, прилепвайки негативно и осъдително отношение към тази характеристика. Според нас връзката с университета е от жизнено значение за ЛВ, който предимно на академията дължи своята автономност спрямо политиката и пазара. Факт е, че през годините тъкмо университети спасяваха ЛВ от изчезване, без да поставят каквито и да било условия в замяна на своята подкрепа.

2. Обвинявате ни, че „преточваме“ престижа на ЛВ в своя полза. Държим да се знае от всички, че в първите години от историята си (1991–1993 г.) „Литературен вестник“ е издание на в. „Демокрация“ и не е имал грижи за своето материално оцеляване, а редакторите са получавали справедливо възнаграждение за труда си. Днешната редколегия, която е обвинявана, че е „похитила“ вестника, го е мислила, страдала, правила и издавала от 1993 г. до днес, постоянно обновявайки се, но и работейки постоянно във финансова криза, без никакви възнаграждения за редакторите. И ако „похитители“ са хората, които „крадат“ от личното и свободното си време години наред, някои повече от десетилетие, за да не спре „Литературен вестник“, то със сигурност ние сме такива похитители. Ако това да посвещаваш безвъзмездно времето и енергията си за едно издание, което е непрекъснато на ръба да спре, е, както Вие казвате, „нравствен недоимък“, съгласни сме да бъдем обвинени в такъв.

3. За нас е неоспоримо мястото на Ани Илков в българската поезия, а също и в ЛВ (последната възторжена публикация за него е в бр. 9 от 2 март 2016). Той е учител на някои от нас и колега в Софийския университет – на други. Но когато става дума за текста му „Към защитниците на крепостта“, публикуван в брой 20/2016 г. на ЛВ, ние сме готови да се извиним за пореден път и на читателите, и на автора. Наясно сме, че той знае какво пише, но считаме, че гневът и омразата се шегуват дори с най-добрите поети и ги карат да изглеждат ожесточени и слаби в желанието си да наранят с думи. Както Ани Илков има право да изрази своята позиция, така и ние, редакторите, имаме право да изразим своята.

4. Обвинявате ни, че сме „бастисали“ Силвия Чолева. Тя не може да бъде уволнена, защото изобщо не е назначавана, както не е назначаван никой от нас. Твърденията, че тя е „отрязана“, „бастисана“ и пр., инсинуират върху лични мнения, изказани в служебна кореспонденция, но не отразяват решение на редакционната колегия. Питаме се обаче какво всъщност иска Силвия Чолева, след като отказва да работи със сегашните членове на редакцията и охотно разпространява обиди и клевети по техен адрес. През последните два месеца тя не участва в заседанията на редакционната колегия и на практика се самоизолира. Инсинуациите в публичното пространство, че е „отстранена“, ни приличат на опит за пренаписване на фактологията на собствения й избор да стои отвън.

След всичко казано и изписано ние все още пазим надеждата, че реалният разговор е възможен, ако наистина Ви е скъп „Литературен вестник“. Но с обиди и произволни квалификации това няма как да стане.

Действащи редактори на ЛВ:
Амелия Личева
Ани Бурова
Йордан Ефтимов
Камелия Спасова
Мария Калинова
Пламен Дойнов

1 коментар

Filed under Общи

Аудио запис от кръглата маса по случай „Литературен вестник“ на 25

Вашият коментар

Filed under Общи

„Литературен вестник“ на 20

През февруари 2011 г. „Литературен вестник“ навършва 20 години. Започнал да излиза през 1991 г. като национален седмичник за литература и култура, той със сигурност е единственото периодично издание с такъв характер, появило се след 1989 г. и оцеляло до днес.

Вестникът се утвърждава като основна сцена на съвременната българска литература и култура от началото на 90-те насам и е органично свързан с процесите и явленията в литературата ни от последните две десетилетия. На неговите страници са тръгнали вече три поколения автори, чиито представители днес са сред най-известните български писатели и хуманитаристи. „Литературен вестник“ винаги е бил отворен за младите, за техните дебюти, но и работилница за новото в литературата от всички поколения. Има още

2 коментара

Filed under Субектив

Литературен вестник

Блогът на „Литературен вестник“ е в процес на изграждане: [24%].

Вашият коментар

Filed under Общи