Tag Archives: Адам Надашди

Себепознавателен шлагер

Адам Надашди

бр.37/2020

Янош Хай. Традиционни тъжни джуджета, дебнещи през ключалка

Там, в пъкъла безмерен, долу, във казана черен,

Прокълнати силно врякат, на прокълнат тъй приляга:

кой какво и как е вършил, че във пъкъла е свършил.

Те разпалено наддават, даже малко прекаляват,

колко са убили, крали, данък как са отървали.

Един само се ослушва, с тях не иска да се сдушва.

„Ти, приятел, що си траеш? Няма как да се скатаеш;

Май доста ще си прегрешил? Кажи си, колко си убил?

Тихият говори, ето: „Ред дочаках на небето,

Петър, Светията зове:  „Ти имал ли си грехове?”

„Чист съм аз, неопетнен, в покаяние  смирен!

Завист, мързел са ненужни, похот, лакомия – чужди;

алчен, бесен не съм бил ни ден, не, няма по-хрисим от мене!

Свети Петре, я погледни, без грях сме само аз и ти!”

Почервеня от яд щом чу, изръмжа ми „Марш оттук!”

Тук защо се аз терзая, трябва бързо да  узная.

Защо горя във врящ казан, сред пушек и сред гадна сган,

без да съм сторил ни беля? О, как ужасно се гневя!

А хорът прокълнат  ехти: „Нестореното изброи.

Дали не си във пропастта, заради горделивостта?”

 

Превод: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВА

Преводът е направен с подкрепата на унгарската литературна агенция „Петьофи“.

 

Ádám Nádasdy. Jól láthatóan lógok itt, 2019.

Адам Надашди (1947) е унгарски лингвист, поет и преводач. Носител на наградата „Аегон” (2020). 

Вашият коментар

Filed under Общи

Една версия по Марк, истинската

бр. 36/2019

Адам Надашди

                                                    

                                                      В памет на Петер Естерхази

Рис. Александър Байтошев

Има един Марк. Обичам го. Имаше кола, затова се влюбих в него. Беше зима, неделя, отивах при майка ми на обяд. Бях толкова самотен, че всяка неделя обядвах у майка ми механично. На майка това й беше в тежест, но нямаше как да каже на сина си, сине, недей да идваш толкова често. Вече беше много стара, след известно време забелязах, че лъже: не тя приготвяше обяда, а някой друг, вероятно жената на Фазекаш, от приземния етаж. Направи ми впечатление палачинката с извара, при нея има разни школи, беше завита по съвсем друг начин, не така, както майка правеше в продължение на шейсет години.

Има един Марк. Оттогава все го има. Закара ме с колата си, паркира пред къщата на майка, а аз не бях в състояние да сляза. Той също мълчеше. Просто се гледахме в спрялата кола. И сега какво? Имаше едно нещо, което майка ми мразеше – закъснението. Съжалявам. Доста закъснях. Въпреки че тогава още не се целувахме в колата. Мълчахме, много дълго.

Има един Марк. Обича ме. И смятам, че така ще си остане. В смъртния ми час, който, понеже съм стар, едва ли е много далече, дори в смъртния си час ще знам, че е с мен. И тъй като след това няма да узная нищо повече, това ще е последното нещо, което ще узная за него. И щом това вече няма как да се промени, то ще остане така завинаги. Тоест завинаги ще бъде мой. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи