Италианската преса за „Остров Крах“ на Ина Вълчанова

бр. 27/2020

ина вълчановаПобедител в литературния конкурс „Развитие“ в България и носител на Европейската награда за литература през 2017-а, годината на излизането в родината си, „Остров Крах“ е третият роман на българската писателка, журналистка и преводачка Ина Вълчанова. Преведена от Даниела ди Сора, книгата беше публикувана неотдавна в Италия от изд. „Воланд“.

Островът от заглавието е хърватският остров Крък, където се развива половината от действието; другата половина протича в българската столица София. Крък напомня българската дума крах, или с други думи катастрофа, срив, неуспех.

„Остров Крах“ е книга за приемането и търсенето на себе си, за смелостта да преследваш мечтите си и страха, че те ще се сбъднат. Радост олицетворява желанието да разгадаеш и направляваш съдбата, изпреварвайки ходовете й; а Ася представлява по-конкретната и рационална страна на човешкия дух.
Щом Радост спира да се придържа строго към сутрешния си ритуал, Ася започва да разграфява дните си на добре обособени интервали. Сутрешните кросове на Ася по каменистите пътеки на Крък са нейният опит за отчаяно и неосъзнато бягство от пълното осмисляне на същността є и изправянето очи в очи с най-съкровените є чувства. Крах претърпяват вярвания, предполагаеми истини, а също и най-вече стереотипи, условности и табута. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Виртуални самолетчета

бр.26/ 2020

Хвърчащи впечатления от един фестивал

Нева Мичева

Рис. Теодор Ушев

Анси е градче във Франция – на герба му бяла пъстърва плува на червен фон. Според Google Maps разстоянието от местното езеро (най-чистото в Европа, казват) до Женевското е между осем и девет часа пеша, в зависимост от маршрута. От 1960-а в Анси се организира най-старият и най-значим сега фестивал на анимационното кино: отначало като биенале, а от 1997-ма нататък – ежегодно. В течение на пет дни в началото на юни всичко ново и любопитно от световната анимация се стича в местните кина. Стичат се и хиляди гости, най-ревностните от които си имат ритуали. Например да сгъват от подръчни материали хартиени самолетчета, които да хвърлят към сцената, или да викат „Заек!“ (Lapin!), когато мернат рисувано зайче на екрана. Дали се вика при всяко зайче, или само при това в рекламите на фестивала – не знам (както впрочем и да правя самолетчета). Надявах се тази година да науча, но пандемията попречи. И тъкмо когато и откъм Анси лъхна на тъга и несигурност, както откъм други анулирани киносъбития –Кан, Карлови Вари, Венеция, – анимационният фестивал се качи онлайн. Смелата маневра не просто го преведе през тегавите обстоятелства, но и го направи по-дълъг и демократичен. Анси беше в Мрежата от 15 до 30 юни, отворен срещу абонамент от 15 евро за всеки зрител от всяка точка на планетата. С платформата се боравеше лесно; филмите бяха субтитрирани на английски и френски; не липсваха видеоразговори с авторите, записи на майсторски класове и включвания от награждаването (раздробено на трийсетина индивидуални „церемонии“). Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

ВАЗОВ

бр. 25/2020

Мирела Иванова

Днес Вазов все повече прилича на връх, обвит в мъглата на патосите, обгърнат с митологии, с ново признание и нови прочити, възвисен над евтините подмятания, безцеремонни гаври и хулителства, които не са му били спестени и приживе.

Eдин от възможните начини да преоткрием и проумеем Вазов днес, сто и седемдесет години след рождението му, е да си припомним важните неща, биографията на духа му, биографията на сърцето му, простите песни, които текат в кръвта ни, откакто се помним. Нямаме никакви оправдания, че не сме го чели или не го четем, освен че е непосилно да притежаваме монолитността и величието на неговия дух, освен че се разпадаме на отломъци бит и отчаяние, освен че се давим в стихията на езика му: “от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива”. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Общочовешкият език на поезията (За това как поезията освобождава хората от границите, предразсъдъците и условностите и за превода на поезия)

бр. 24/2020

Стеван Тонтич

 

„Общочовешкият език на поезията” е текст от подготвената за печат книга с избрани есета, слова, предговори, интервюта на сръбския поет от Босна и Херцеговина Стеван Тонтич, познат и у нас със стихосбирката „Преди да ме е отнесъл дяволът” (изд. Ерго, 2017) в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.

Сборникът, след забавяне заради епидемията от КОВИД 19, е предвиден за издаване до края на годината от белградското издателство „Архипелаг”, а текстът е предоставен от автора специално за „Литературен вестник”.

Заглавието на книгата е „В защита на поезията” и пряката препратка към знаменитото есе на Пърси Биш Шели очертава още преди да разтворим съдържанието, мисловното ядро на включените творби – личния, преживения, изстрадания и анализирания  възглед за поезията, за призванието на поета и за ролята на поезията в живота и обществото. И макар Тонтич да е съвсем наясно, че поетът отдавна не е „непризнатият законодател на света” (какъвто впрочем не е бил и по времето на Шели), той се уповава на това, че „поезията не поема лъжата” и споделя как „в опасните времена защитата на поезията за мен беше равна на защита на смисъла на живота”.

Р. Ш.

 

Поезията е майчиният език на човешкия род.

Йохан Георг Хаман

Рис. Александър Байтошев

Може би когато е стигнал до идеята за обединено експериментално издание на четирима автори, в което се преплитат сбито описани сцени от живота на всеки от тях, моят приятел Петер Фьолкер е имал предвид горната мисъл на Йохан Георг Хаман, взета за мото на настоящия текст. Изданието е озаглавено Lebenszeilen[i]. От четиримата автори двама са от женски и двама от мъжки пол, така че книгата представлява „експеримент” и в мъжко-женските поетически и стилови кръстоски. Понеже авторите са се познавали отпреди, не вярвам между тях да се е стигало до някакви недоразумения, независимо че биографиите им са разнородни и принадлежат към различни езици и култури. Но по всичко личи, че техните литературни идеи взаимно се привличат. А ако поезията е майчиният, което означава прародният език на човечеството, то тогава тя същевременно е и езикът на естествено възможното, обикновено разбиране между хората, езикът, който преодолява всички граници между тях. Можем да кажем – общочовешкият език. И все пак поезията не е есперанто, не свързва хората с едни и същи (изкуствено конструирани), а с различни, но преводими думи и метафори. Или казано другояче: поезията свързва разноезичните хора с едни и същи или много сходни чувства, предизвикани от даден поетически текст и в оригиналната му форма, и в преводите му на чужд език. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Скъпа Европа: писма от Дж. К. Роулинг, Нийл Гиймън, Мери Биърд и др.

бр. 24/2020

От Париж до Берлин, през фадото и футбола, пътуването с влак и ферибот, спомените за приятели, с които си разменяли писма… публични фигури разказват за връзката си с Европа

Да пишеш писма до своята родина

Дж. К. Роулинг

Писмото беше написано на тънка светлосиня хартия. Почеркът беше четлив и красив. Моята нова приятелка от Германия Хана, с която си разменяхме писма, ми пишеше на чудесен английски. Училищата, в които учехме, бяха решили, че сме подходящи една за друга, защото и двете бяхме, да си го кажем направо, зубрачки. След няколко месеца щях да й гостувам в Щутгарт, а скоро след това тя щеше да дойде у дома. Бях на 13. Всичко това беше особено вълнуващо за мен.
Къщата й беше чиста, безупречно чиста и възхитително различна от домовете, които познавах. Спомням си свещниците с орнаменти, килимите по пода, облицован с плочки, лъскавите модерни мебели и блестящото пиано в ъгъла, на което Хана, разбира се, свиреше много добре. Когато пристигнах, майката на Хана ме попита какво искам за закуска – поколебах се в отговора и тя започна да изрежда всички продукти, с които разполагаше. След като чух шест-седем неща, разпознах немската дума за кейк и казах: „Кейк, моля”.
Майката на Хана беше превъзходен готвач. Спомням си бистрата супа с кнедли и наденичките с леща, а всяка сутрин, вероятно защото беше решила, че съм свикнала с това, тя предлагаше кейк за закуска. Беше прекрасно.
Поддържах връзка с Хана години наред, а когато навърших 15 години, семейството й ме покани – невероятно щедро от тяхна страна – да отида с тях на едномесечно пътуване до Италия. Така че заедно с Хана и нейните родители за първи път видях Средиземно море и опитах стриди.
Върнах се от Италия жадна за нови приключения из континента. Имах приятелка и във Франция, с която си пишех, Адел, на която също гостувах – в Бретан. Там наблюдавах майка й как прави палачинки, специалитет на района, в bilig – голям, кръгъл тиган: това беше най-вкусното нещо, което някога съм яла, по-вкусно дори от италианския омар. Когато не бях в полезрението на възрастните, се възползвах от ниските цени на френските цигари и поддържах ужасния си навик да пуша, правейки опити да харесам „Житан”. Почти успях в това.
Когато навърших 16, с моята най-добра приятелка решихме да отидем до Австрия за две седмици. Сега се чудя как родителите ни са разрешили да направим това: две ученички с повърхностен немски тръгват с влак без ясен план и без запазени места за спане. Преминахме през това приключение невредими: успявахме да разчетем разписанието на влаковете, винаги намирахме къде да спим, плувахме в ледено планинско езеро под яркото слънце и се насочвахме накъдето ни хрумне. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Когато романът действително е полифоничен

бр. 24/2020

Амелия Личева

Али Смит е добре познато име на българската публика още преди появата в последните години на романите, включени в нейния „Сезонен квартет“. Особено открояващи се у нас бяха „Момче или момиче“ – книга, с която писателката даде своя принос към световния издателски проект „Митовете“ и не просто препрочете мита за Ифис, преобразена от боговете от момиче в момче, но и показа вкуса си към изследването на сложната човешка идентичност, към политическото и ангажирано писане, както и пристрастността си към интертекстуалната природа на романовото. Вторият, заслужаващ особено внимание текст, беше включеният в друга важна световна поредица, инспирирана от Алесандро Барико, и свързана с пренаписването на класиката за деца. В нея Али Смит участва с нестандартен прочит на „Антигона“. В същото време, както и много други големи писатели, които са изключително популярни навън, в България Али Смит си остана име, което събира една по-елитарна публика и не се ползва с „уау“-възторзи. Затова е особено интересно да се проследи дали степента на популярност у нас след последните й романи ще нарасне и ще успее ли тя да привлече по-масова публика и в България. За последното могат да допринесат много номинации за награди („Букър“, „Оруел“), които Али Смит получи, както и все по-налагащото се твърдение, че тя е сред потенциалните носители на Нобеловата награда в скоро време. И не на последно място, макар и да е много ерудирана писателка, Али Смит е много добронамерена към читателите си и голяма част от литературните препратки, които прави, са коректно посочени, така че не карат читателите да се лутат и да разгадават безкрайни енигми. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Избор на визитка

бр. 24/2020

Катя Станева

 С отпечатването на Nella Bulgaria unita: note di viaggio (Trieste, 1889)  Джузепе Модрич (Giuseppe Modrich) прави точно това – избира да яви своите качества на журналист по приетия за епохата начин, разгърнатият текст „В България след Съединението. Пътни бележки” е негова визитна картичка. Брошурата е прицелена да го представи пред читатели и колеги вестникари като надежден политически коментатор.

Встъпителното изречение изговаря мотивите за появата на книгата: преди да започне списването на нов политически вестник, авторът решава да предприеме пътуване, за да се подготви – в съгласие със стандартите на модерната публичност – за достоверно и обективно отразяване на политическите процеси и настроения в Балканския регион. През 1885 г. две събития приковават за пореден път погледа на европейската общественост върху Балканите – Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. Желанието да информира с ясен фокус амбицира почти непознатия (журналист по самоопределение) Джузепе Модрич да се включи в новинарския поток; той не е сред чуждестранните кореспонденти с ресор Съединението. За да си състави „точна преценка” върху реалните отношения между балканските държави, Модрич предприема осемдневно пътуване от Белград до София и Пловдив. Топонимите присъстват неизменно в новините за отшумяващата безславно за Сърбия война. Това е вкратце „творческата история” на книгата. В заключителни пасажи авторът осведомява италианските  читатели за целта, програмата, облика, предстоящата поява на манифестно именуван вестник – Il Nuovo Cittadino (Новият гражданин); бъдещият издател обещава редовно да захранва с важни и автентични новини постоянна рубрика, посветена на балканските държави с техните политически, икономически, търговски и т.н. интереси; рубриката е ориентирана и към международния журналистически обмен[1]. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Книгите могат да се четат само с любов

бр. 23/2020

Разговор на Людмила Миндова с поета Йосип Ости

Йосип Ости пред паметника на поета Сречко Косовел. Снимка: личен архив

Йосип Ости (1945, Сараево) е сред най-значимите творци от бивша Югославия през последните няколко десетилетия. Свързан едновременно и с босненската, и със словенската литература, той дебютира на петнайсет години с поезия, а досега са публикувани над трийсет негови стихосбирки, както и множество книги с белетристика, есеистика и литературна критика. Произведенията му имат над седемдесет превода на чужди езици, а на български са публикувани четири негови книги с поезия; чест гост е на страниците на „Литературен вестник“. Отличаван е с множество награди и за собственото си творчество, и за художествените си преводи.

 

Людмила Миндова: Г-н Ости, благодаря Ви, че приехте да отговорите на въпросите ми за този брой на „Литературен вестник“, посветен на словенската литература. Вие как бихте представили словенската литература на чуждия читател?

Йосип Ости: Като една от националните литератури на разпадналата се преди четвърт век бивша Югославия, която е живо доказателство, че в границите на някогашната обща държава и сърбите, и хърватите, и словенците, и македонците, и черногорците, и албанците, и босненците или бошняците имаха чудесна литература. Както поезия, така и проза, с която достигнаха и надминаха литературните стойности на други народи. Казано съвсем накратко – достигнаха върховете на европейската литература. Доказват го поетическите и белетристичните произведения както на по-старите творци, някои от които вече не са сред живите, така и на по-младите, съвременни словенски автори. Моят списък от имена и произведения би бил прекалено дълъг за този наш разговор, а ако го съкратя, ще бъде несправедливо към пропуснатите. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Цената на самостоятелното мислене

бр. 23/2020

Разговор на Людмил Димитров с писателя Драго Янчар

Снимка: личен архив

Драго Янчар (1948, Марибор) е писател, драматург и есеист. Той е най-превежданият словенски писател; негови книги са излизали на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Често участва в литературни четения и изнася лекции във водещи културни центрове по света. През 1985 г. пътува до САЩ като Фулбрайтов стипендиант за хора на изкуството, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата.

Сред по-известните му романи са: „Северното сияние“, „Катарина, паунът и йезуитът“, „Дърво без име“, „Звънтеж в главата“,  „Градителят“, „Тази нощ я видях“, „И любовта също“ (последните четири са преведени и на български); от пиесите му можем да откроим поставяните у нас „Големият брилянтен валс“ и „Дебнейки Годо“.

 

 

Людмил Димитров: Г-н Янчар, благодаря, че приехте поканата ми за това интервю в „Литературен вестник“. Вие сте може би най-известният и най-подробно преведеният съвременен словенски автор в България. Как си обяснявате това и има ли нещо, което бихте искали да знаем за Вас, оставащо отвъд текстовете Ви?

Драго Янчар: Трудно ми е да кажа какво откриват в моите книги българските читатели, преводачи и издатели. Навярно същото, което виждат читателите в Словения или другаде по света – живота, неговите парадокси, страсти, възходи и падения, човешкото благородство, както и мизерията. Разбира се, и как са написани романът или новелата. Това са основните неща, но мисля, че много български читатели в книгите ми ще съизмерят собствения си човешки и обществен опит. Навярно заради идентичните обществени условия, в които живяхме, вие разбирате много повече от читателите във Франция или в Германия. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Дарител срещу смъртта

бр. 22/2020

Сн. П. Дойнов

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Намалявах вчера живота –
днес наддавам срещу смъртта:
връщам откраднати часове,
кръгли минути,
ситни секунди,
скъпо струващи
пчелички на вечността…
Кой жужи над света?
Аз купувам златистия мед,
с който мажат анонимните трупове.

И вече не чувам гласа:
– Дали можех да спася този човек,
ако вчера не бях откраднал парите,
които дарявам днес?

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Издателски поредици за деца и юноши (1990 – 2015 г.) От няколко подбрани издателства

Барбара Питлос

бр. 21/2020

[…] Въпреки че удовлетворяването на читателските потребности на младите не е лесно и поради икономическата бариера, 1990 г. може да се приеме за повратна точка в полския книгоиздателски пазар за деца и юноши. От тази година насетне може да се забележи появата на много нови издателства, които се обръщат към непознати дотогава в Полша заглавия. В същото време утвърдени издателства като например „Nasz а Księgarnia“ изпадат в криза.

Някои изследователи посочват, че това е времето на изненадващо процъфтяване на издателствата за малките читатели: през 2002 г. има 200 такива издателства. Малгожата Гвадера в очерка „Съвременният пазар на книги за деца и юноши“ обособява отделни групи издателства. Първо изброява действащите преди 1989 г. издателства: „Nasza Księgarnia“, „Dom Wydawniczy Bellona“, „Wydawnictwo Iskry“ и други.

© Emilia Dziubak. Корица и илюстрация от книгата на Емилия Джюбак „Необикновени приятелства. В света на растенията и животните“, Наша кшенгарня, 2018. Необикновените приятелства, това са случаи на симбиоза в природата, които Джюбак представя чрез идеята за приятелството.

Отделна категория са издателствата, създадени след 1989 г., такива като „Siedmioróg“ във Вроцлав или варшавските „Wilga“ и „Świat Książki“. В трета група Гвадера включва издателствата, създадени след 2000 г. – като например „Hokus-Pokus“ и „Muchomor“. Както Гвадера, така и Кристина Липка-Щарбало или Надолна-Тлучиконт посочват характерните особености на този „все пак стар, но в същото време и нов“ книжен пазар.

Заслужават да бъдат отбелязани поне четири явления. На първо място: книгата като стока, която търси своя купувач, трябва да „заблести“ още при ранната фаза на „търсене“ върху полиците на книжарниците. Затова се появяват много заглавия с крещящи корици – лъскави, набиващи се на очи и, което е по-лошо, изкривяващи вкуса на читателя. В съответствие с критериите на масовата култура. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Трудни теми за сплотяване

Албена Варсано

 бр. 21/2020

От времето, в което детето се е смятало за tabula rasa, литературата, предназначена за него, не е спестявала поставянето на трудни теми. Промяната в културните конструкти на детството[1] обаче водят до промяна и в концепцията за детските книги. Съвременната полска литература за деца и юноши предлага огромно разнообразие на теми и подходи, които биха могли да се впишат в категорията „трудни“: раждане, сексуално възпитание и съзряване, домашно насилие, нетолерантност и училищен тормоз, различия по раса, религия или сексуална ориентация, емиграция, развод, смърт в различните й форми и други. Тук трябва да се отбележи, че тези т.нар. трудни теми рядко касаят детето. Обикновено това е категория, която остава в полето на възрастния. Тревогата на родителя или педагога за това дали детето няма да се травматизира от такава литература, обикновено е проекция на собствените граници на възможността да говорят открито по съответния въпрос. Разбира се, значение има и начинът, по който е поднесена „трудната“ тема – като текст, като естетическа форма, като възможности за изход. Подходът на полските автори и илюстратори към темите е различен, което се определя от функцията, която тези книги ще изпълняват, както и възрастта, за която са предназначени, но преобладаващо имат универсален характер, артистична и художествена стойност, демонстрираща уважение към аудиторията, без оглед на нейната възраст. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

За детското писане – с фина вещина

Амелия Личева

бр. 21/2020

На фона на общата мода към писането, това за деца не прави изключение. Както навсякъде по света, и у нас в момента е престижно да си писател, а и илюстратор на детски книжки. Но в духа на вълната на безпаметството, която ни залива, много новопоявили се заглавия се разглеждат едва ли не като първопроходници в една ниша, която всъщност има своята много сериозна традиция. Защото детската литература също има своите канони – и общоприети, и алтернативни, и е от полза те да се познават. В този смисъл книгата на Лилия Рачева „Големите теми в детските книги“ може да запълни много от празнините в паметта. На първо място, самата книга, която включва и преработка на текстове, писани по повод конкретни важни книги или важни проблеми, свързани с детската литература, и по-обобщаващи текстове, показва, че в България има изследователи на детската литература, които са си вършили работата професионално и прецизно още когато темата не беше на мода. На второ място, тя представя споменатите канони, защото говори за постижения в сферата на детското писане и у нас, и по света, и очертава моделите, които са ефективни и се възприемат от децата. На трето, казва много за дизайна на книгите и ролята на художниците, посочва принципите на сговаряне между текст и образ, обяснява ролята на картинните книги. И не на последно място, показва каква трябва да бъде критиката на детската литература, на какви критерии трябва да отговаря, как трябва да се изпълнява и какви са целите й. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Витлеемска звезда и тиквен фенер за изгубени души

Албена Варсано

бр. 21/2020

– Какво правиш?             

– Чакам си душата.

(Из разговор на Олга Токарчук
с приятел)

 

Полското и българското издание на „Изгубената душа“ делят по-малко от две години и Нобелова награда за авторката й Олга Токарчук, награда на детския панаир на книгата в Болоня, още номинации, преводи на няколко езика, сред които на каталунски, баски и др. Съавтор в книгата е илюстраторката Йоана Консехо. Българският превод е на Силвия Борисова, а издателството – ICU. Доста динамичен живот за една „бавна книга“, която авторката сама определя като поезия в проза, притча, метафора, приказка за деца или приказка за възрастни.

„Изгубената душа“ е история за един човек на име Ян, който живеел и работел „много и бързо“ до степен да не знае кой е и къде се намира, да чувства празнота, чието обяснение една мъдра лекарка намира в това, че вероятно е изгубил душата си и трябва да седне някъде и да я почака да го настигне. Той така и прави. Текстът на Токарчук свършва тук, за да продължи в картинния разказ на Йоана Консехо. Сякаш дотук говори разумът, рационалното, фактологичното. Следва илюстрация на гора, „завеса“ от оризова хартия с още дървета, a като се повдигне – къща. Гора – портал към емоционалния свят на героя, към несъзнаваното, което езикът на изображението може да опише по-естествено и да провокира спонтанността у читателя. В този свят, в тази къща Ян стои и чака на един стол, в една стая, някъде на края на града, да се върне неговата душа. Нахлуват спомени, далечни, детски, пожълтели от времето. Докато един ден не се появява душата му, в образ на дете. Тогава текст и изображение отново се събират. Появява се цвят, възвръщат се жизнените сили. Ражда се плод от заровените в земята куфари и часовници. Илюстрациите активират различни полета и нива в текста, както и обратното. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Четвъртата литература

Маргрета Григорова

бр. 21/2020

Фотограф: Симон Варсано

Когато Йежи Чешликовски утвърждава предложеното от Мария Домбровска определение на детско-юношеската литература като „четвъртата литература“1 (навлязло в полското литературознание), той има предвид, че тя е „отделна“, особена, различна, че към нея не може да се подхожда през стандарта на литературата за възрастни. Но това определение внася и привкуса на извънредното „четвърто измерение“, което знаем, че може да бъде времето. Загадъчно и неуловимо, то предлага Врати, през които, ако преминеш, ставаш вълшебно голям или вълшебно малък. Копнежът на възрастния „Искам да съм пак дете“ е може би по-силен от този на детето: „Искам да стана голям“. Детето иска да порасне, за да сбъдне мечтите си, възрастният иска да е дете, за да може отново да мечтае. Литературата за деца се пише от възрастни, които са изпили онези „хапчета чудесни“, от които „никога да не порeснат“ (правописът е на Пипи).

Когато поетът свещеник Ян Твардовски изнася литургия за душата на Януш Корчак неслучайно по време на рождественските празници, той вижда в него „Мъдреца, който се поклони на детето“, участника в Поклонението на влъхвите пред Божията същност на детето. Нашият брой следва Витлеемската звезда и нейната по-млада сестра – Първоюнската звезда и се покланя пред Негово величество Детето.

Твардовски е поклонник на детето още с първия си поетически том „Завръщането на Андерсен“ (1937). Поетът, за когото обичта е „сърце за сърце“ е удостоен е с детския „Орден на усмивката“ (1996) и наградата „Сърце“ на децата от Дружеството на приятелите на болните деца в Швидница (2000). В стихотворението си „За малчуганите“ (O maluchach), описвайки пакостното поведение на децата по време на литургия, казва: Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Четенето и неговата участ във времето на цивилизационна умора (търси се нова мисия)

Иржи Травничек

 бр. 20/2020

Иржи Травничек e един от най-авторитетните съвременни чешки литературни теоретици и историци, професор в Института по чешка литература към Академията на науките на Чешката република, автор на над десет книги.

Повече от десетилетие се занимава с изследване на четенето и читателската култура.

  

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Има много нации, твърдящи за себе си, че са нация от читатели. И чехите не правят изключение. Това твърдение е част от тяхната автомитология. Към нея освен това спадат твърденията, че са нация от музиканти, туристи, домашни майстори, градинари, селски виладжии. Ако анализираме и обединим всички тези автостереотипи, ще се получи картинка в стила на централноевропейския бидермайер[1]: в събота чехът през деня прекопава градинката на своята виличка някъде край реката, следобед си сварява кафенце, отпуска се в креслото (собствено производство) с приятно четиво в ръка, а вечерта с близки приятели свирят и пеят край стъкнат от тях огън. Да, романтика, но една такава домашна, опитомена, нищо прекалено буйно и диво. С една дума: централноевропейски Gemütlichkeit[2].

 

Исторически контекст

Исторически погледнато, чехите са до голяма степен нация езикоцентрична, филологическа. Ако говорим за по-новата фаза от тяхната история (от края на XVIII век насам), се е случило това, че езикът им, който се е говорел само по селата и сред по-нисшите социални прослойки и който освен това е бил език с твърде неопределен стандарт, само за половин век се превръща в език на високи литературни амбиции, тоест в език, който много бързо си отвоюва обратно изгубените жанрови и тематични територии, нещо повече – завоюва и нови. Първата република (1918–1938) дава на това национално самочувствие и поддръжката на независимата държава. Последвалата война е в значителна степен защита на чешката книга, връщане към класиците (поезията никога не е била издавана в такива тиражи). През ерата на социализма (1948–1989) се въвежда пряк контрол над писаното слово, което се издава и което циркулира сред населението; така се стига до изваждането на голям брой писатели от литературния живот и до разделянето на литературната комуникация на три потока – официална, емигрантска и самиздатска. Златно време за книгите и читателската треска стават шейсетте години, когато идеологическото менгеме разхлабва натиска си и започват едно през друго да се издават забранени дотогава заглавия, да се наваксва с преводна литература. След инвазията на войските на Варшавския договор през 1968 година настъпва ново затягане на менгемето (цензура, забрани, политическа емиграция на мнозина писатели), но пък в страната се наблюдава феноменът на т.нар. „книжни четвъртъци“. Всеки четвъртък – това е денят, в който се получава новата стока, – пред книжарниците се вият дълги опашки. Купуват се преди всичко англоезични детективски романи (напр. от Агата Кристи, Дик Франсис, Ед Макбейн), бестселъри от онова време (Артър Хейли, Марио Пузо), но и някои родни автори, които режимът постепенно пускаше в официален оборот (Бохумил Храбал, Владимир Парал, Ярослав Сайферт и др.). След 1989 г. цензурата падна, настъпи пълна свобода във всичко, като лавина започнаха да се издават забранени книги; към днешна дата броят предлагани заглавия е нараснал четирикратно в сравнение с този от осемдесетте години. Книжният пазар е затрупан със свръхпредлагане. Мнозина се питат: Докъде може да стигне това? Има ли все още пространство за увеличаване на броя заглавия? Библиотеките се борят за читатели, но и за своята нова идентичност – какво ще стане с нас, след като дигиталната революция е обхванала вече всичко? Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Архивите все повече се отварят и се обръщат към обществото

Разговор с Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“

бр. 20/2020

Господин Груев, с какви фондове и документи, свързани с културата и по-конкретно с литературата, разполага Държавна агенция „Архиви“? До каква степен тези области представляват интерес за дейността на агенцията? Разкажете по-подробно за обработването и проучването на архивите, свързани с тях.
Като всеки национален архив, Държавна агенция „Архиви“ съхранява учрежденските фондове на основните културни институции в страната и личните фондове на най-значимите фигури в областта на литературата, изобразителното изкуство, театъра, киното, музиката и т.н. С хората на науката е малко по-сложно, доколкото и Научният архив на БАН съхранява фондовете на учени, работили в някои от неговите институти. Но и тук е важна преди всичко волята на дарителя и ако той приживе или неговите наследници след смъртта му са пожелали документите да отидат в Централния държавен архив например или в някой от регионалните архиви, то те са се озовали при нас. Такива случаи има не малко. При комплектуването на подобни лични фондове се опитваме да търсим представителност на ключови фигури в различни области на живота – освен дейци на науката и културата, интересът ни е и към инженери, архитекти, лекари, духовници и пр. И понеже сте литературно издание, съвсем обяснимо интересът Ви е насочен най-вече към архива на Писателския съюз и към фондовете на големите имена в нашата литература. Трябва да кажа, че неговият фонд само частично се съхранява при нас. Навремето са постъпили документите до 1980 г., а останалите се пазят на място. Такъв е бил законът – срокът на комплектуване и предаване на документите в архив е двайсетгодишен. Толкова е и в момента. До изтичането му те се съхраняват в съответното учреждение. Явно през 1980 г. е направено комплектуване на тези документи и се е изчаквало изтичането на следващия двадесетгодишен период. Междувременно обаче дойде 1989 г., Съюзът на българските писатели беше пререгистриран и в новото му качество престана да бъде задължен от закона да предава ценните си документи в архива. При него остават и тези документи от 80-те години на миналия век, чието място е в Централния държавен архив. Така че използвам и вашата трибуна, за да призова сегашното ръководство на Съюза да предостави тези документи, а добре би било и тези от следващите десетилетия, на държавата. Тяхното място е в националния архив, за да бъдат ползвани от хората на духа, от учените и журналистите. Що се отнася до личните фондове на писателите – ние се гордеем с притежаваното документално наследство на най-големите имена в българската литература. Само през последните пет години бяха откупени архивите на Йордан Йовков и на Радой Ралин, както и кореспонденцията между Иван Вазов и Евгения Марс. Като дарения постъпиха фондовете на самата Евгения Марс, както и тези на Михаил Арнаудов, Петко Росен, Ивайло Петров, Йордан Вълчев, Борис Априлов и Леда Милева. Само преди месец бе дарен и неголемият, но изключително ценен личен архив на Валери Петров. Тяхната научно-техническа обработка отнема време, но вече са достъпни документите от обемните лични фондове на Йовков и Радой Ралин, работата при които продължи съответно три и пет години. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Българската литература в превод

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Какво се случва в момента с българската литература по света? Кои книги се превеждат и издават, как ги четат в различните страни? Няколко дни преди 24 май се обърнахме с тези въпроси към преводачи на българска художествена литература на различни езици:
1. Коя българска книга или произведение превеждате в момента? Ако сега не работите по конкретен превод, има ли заглавия или автори, които планирате или бихте искали да преведете?
2. Има ли през последните месеци във вашата страна новини и събития, свързани с българската литература?
3. Отговаряте на тези въпроси в навечерието на 24 май, Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Имате ли отношение към този празник, спомени, свързани с него, какво е значението му за вас? Какво бихте пожелали на българските писатели и читатели, както и на колегите си преводачи?

А. Б.

ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА, Полша

1. Сега превеждам един разказ на Йовков, който се казва „Свирач на флейта“, за него съм писал преди години, за да докажа как Йовков свири на флейта. Сега искам да покажа как Йовков свири на флейта на полски. Но преди няколко дни празнувахме вкъщи появата на моя превод на „Под игото“, посветен на Николай Кънчев. За съжаление, само вкъщи, защото продължаваме да сме под игото на епидемията. Направих този превод преди шест години, но той излиза чак сега, защото такава съдба има българската литературна класика в условията на пазарната икономика. Това е трети превод на „Под игото“ за период от 120 години. Малко преди него излезе стихосбирката на Петър Караангов „Сезоните на чувствата“, а пък през май миналата година – двуезичната стихосбирка на Петър Първанов „Откъдето и да идва“. Сега давам за печат две стихосбирки: на Пенчо Славейков и на Николай Лилиев. Подготвям голяма книга с моите събрани преводи на поезията на Николай Кънчев, но в нея са и новите ми преводи. Това е в общи линии.
2. През последните три години три български книги бяха номинирани за престижни награди. Две от тях – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Възвишение“ на Милен Русков – са в превод на Магдалена Питлак. Третата е поетическа: „София-Берлин“ на Пламен Дойнов в превод на Ханна Карпинска, Войчех Галознка и Димитър и Дорота Добреви. Излезе и „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков в превод на Мариола Миколайчак. Много добри оценки получиха две книги за България: „Златни прахоляци“ на Силвия Шедлецка и „Злато и ракия“ на Магдалена Генов.
3. С Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост нямам някакви особени лични спомени и емоции. Емоционалната ми връзка с него става по-скоро чрез сцената на училищния изпит в „Под игото“, но разбира се, съзнавам неговото значение и пролетния му национален и културен ентусиазъм. На писателите и читателите, както и на колегите ми преводачи искам да пожелая да продължаваме да сме и да ставаме все по-голяма общност от малкото щастливци, според думите на полския културолог и философ Марчин Крул, за които литературата е, както казва последната ни нобелистка Олга Токарчук, „една хубава неопределеност”, благодарение на която тъй много получаваме и тъй много можем да си кажем. Последната част от изречението е автоцитат. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Какво прави светът, докато чака да свърши

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Георги Господинов

Мие прозорци.
Да вижда по-ясно това, което изгубва.
Подрежда книгите в библиотеката. Вади
една по една. Зачита се. После ги слага обратно.
Бърше праха навсякъде. Животът
събира прах. Макар да казват, че и смъртта… прах при праха и прочие.
Пуска прахосмукачка – докато вие,
можеш да виеш на воля. Да чистиш и плачеш, както правеше майка ми.
Какво още прави светът…
Проверява домашните на децата. Прави
домашна торта с последните сухи бисквити.
Само прости неща спасяват.
Измисля си кучета и ги разхожда по старите улици.
Гледа филми, които вече е гледал. Харесват му всичките. Там
се целуват, за бога, целуват се, ходят в парка, сядат по пейките…
Чете Наръчник на градинаря и Писма до Луцилий.
Виси на компютъра.
Отваря албумите, тук
съм на четири, тук сме заедно всички едно лято в Созопол.
Шие дълго някакво копче…
Подостря моливи, чупи и пак ги подостря.
После дълго лежи в тъмното и опитва
само да не брои числа,
само да не брои,
само да не…

13 април 2020

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Свободно да се говори за поезията

бр. 19/2020

Стефан Иванов

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Не вярвам в някаква една-единствена нормативна естетика с категорични правила и готови формули. Като читател съм забелязал, че поезията е всякаква – херметична, банална, иронична, мечтателна, източна, сложна, западна, романтична, северна, политическа, безотговорна, добра, хипстърска, лицемерна, средиземноморска, аполитична, лоша, рапърска, теоретична, някаква, изповедна, джазова, никаква, сюрреалистична, егоистична, авангардна, бардова, милосърдна, модерна, кичозна, минималистична, авторитарна, митоманска и каква ли не още. Като читател предпочитам да чета и да виждам лице, каквото и да е то, и да чувам глас, какъвто и да е той, а не само някаква осъзната или неосъзната „идеология“ или механичното й следване чрез проект и реализация. Радвам се, когато усещам припокриване на гласа и лицето без активното посредничество на маски и манипулации. Поезията, както и всяка друга човешка дейност, може и да е обигран фалш. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Слабите жестове на поезията

бр. 19/2020

Пламен Антов

 

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

■ Има една основна презумпция, поне от Kант насетне, която ни прави подозрителни към такава постановка на въпроса. Но аз съм склонен да я приема. – Ще го кажа патетично и отговорно: в един свят, който от ден на ден губи човешката си същност, поезията трябва да остане изразител на тази същност. Поезията не трябва да върви верноподанически според света, а да му се съпротивлява. Да е критическото му метасъзнание от името на цялата останала човешка материя, която го съставлява. – Смисъл, разбира се, няма, най-малко „за света”; ако има някакъв смисъл, то той по кантиански е затворен вътре в собствените граници на поезията.

Ако продължа с други „високи” клишета, поетът трябва да е сред последните защитници на Термопилите, сражаващи се на границата с безграничното и с ясното съзнание за своята обреченост и за обречеността на каузата. Точно в това е номерът – да отстояваш слаба кауза. Останалото е лесно, всеки го може. Останалото е Уолстрийт, Холивуд и т.н. в тоя ред. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Ефектът на Хьог

бр. 18/2020

Иван П. Петров

Петер Хьог отново проговаря на български, след като преди вече доста години у нас се е появила най-известната му книга „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ (Колибри, 2006, прев. на Анюта Качева), която става хит не само в родната му Дания (издадена е през 1992 и третата му книга), но и в целия скандинавски ареал. Авторът се спряга като едно от важните имена в съвременната датска литература, а романите му поляризират критиката, която е или във възторг, или в пълно неразбиране и ступор. За немалко критици стилът му е свързван с магическия реализъм, макар че едно такова сравнение задължава с имената поне на Маркес и Кортасар – близост, която би могла да се провиди в някои от текстовете на Хьог, повече като влияние, отколкото като плътно прилепване към това литературно течение. 

Хьог е майстор в ефектното поднасяне на тънки метафизични наблюдения, точно фиксиране на трудно дефинируеми състояния, в завладяващо северняшко писане без излишна емоция, но с достатъчно плътност, за да насища.  Историята в “Ефектът Сюзан” напомня по много външни аспекти тази на така успешния му предишен рома, публикуван у нас, но за това след малко. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Sub Umbra

Из „Дневник на сънищата“

бр. 18/2020

Андриана Спасова

29 октомври 2019

Намирам се в психоаналитичен кабинен при някаква жена на име Кръстева. Стори ми се приветлива и отговаряща на очакванията ми как трябва да изглежда един специалист по душевни въпроси. По време на първия ни сеанс някакъв мъж настоятелно звънеше на неизключения ми телефон. Усещах, че иска натрапливо да ми напомни за предстоящите си лекции, които очаква да посещавам. Би трябвало да съм очакван посетител на всякакви лекции – по орнитология, история на цивилизациите, творческо писане и теория на вероятностите. Телефонът не спираше да звъни – тоя е полулуд и полупреподавател. Отказах да говоря с него. Въпреки че се оказа колега на Кръстева. Знаех, че ще бръщолеви всякакви несвързани неща само и само да ме убеди колко ще изпусна.

Стоях на стол първо встрани, после директно срещу Кръстева. Забила съм поглед надолу – наоколо паркет и мръсните ми чорапи. Постоянно ги подбутвах зад и встрани на стола, за да ги скрия, но те хоп и изкачаха точно отпред и не можех нищо да направя. Каквото и да говорихме, аз мислех само за тези проклети чорапи, защото бяха така зацапани, че и Кръстева вероятно само тях гледаше подобно на мен.

Тъкмо реших, че тя говори само и само, за да ме забаламоса и да се зарибя да ходя на анализа при нея и тя ми зададе два потресаващи въпроса. Но първо тя стана той. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Сакартвело, търпение и рози. Покаяние. Част 2

бр. 18/2020

Диана Иванова

 

сн. Диана Иванова

Нина Сакиашвили срещаме в Кутаиси. Една вечер в търсене на място, където да похапнем, пред очите ни изниква Story house, точно така изписано на английски, което означава, че чакат хора като нас, чужденци. Вероятно сме щели да подминем в търсене на някакво въображаемо автентично грузинско място, но на входа ведро ни се усмихва симпатично момче и ни уверява, че кухнята е само със стари семейни рецепти. През витрината се прокрадва светлина на странични абажури и се вижда изящен и семпъл интериор със старинни мебели, само три маси, пиано… Има нещо привлекателно в Story house, на което се поддаваме и така ще стане, че всяка от следващите вечери ще сме тук… Story house има чар, напомнящ различни географии – духа на  първите аристократични ресторантчета в София след 89-а, чрез които изведнъж открихме красотата на вътрешните софийски дворове, лежерната елегантност на първите частни семейни ресторантчета в Куба – така наречените паладари, в които имаше точно три маси и забележителни колониални сервизи и сребърни прибори, причудливите ресторанти в Прага през 90-те на избягалите от ужасите на войната в бивша Югославия, като босненския Доли Бел, побрал и спасил безброй истории и вещи от Сараево, за които вече нямаше да има дом… Кутаиси, който заради евтините самолетни полети от Европа изведнъж се оказва в центъра на растящо туристическо внимание, тепърва развива тази култура, и си личи, че зад места като Story house стоят огромно старание, лека неловкост от това трансформиране на частното в публично и онзи искрен и някак срамежлив разкош на личните вещи, когато изведнъж са извадени за допир до чужди ръце. Това не са места, в които мебелите са купени от антикварен магазин, а лични скъпоценности, смъкнати от тавана, които дишат  с история, която собственикът много добре познава. Предмети, изживели живота си в търпение, за да дочакат възхитения поглед на новия гостенин сега. Търпението носи рози. Всяка нова среща в Грузия ще ме връща към писмата на Макс, дядото на Мартин. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс и обвиненията, че е кафяв роман за бели читатели

бр. 18/2020

Антония Апостолова

Възможно ли е да харесаме много една книга въпреки осъзнаването и дори признаването на недостатъците й? Краткият – и в случая ентусиазиран – отговор е „да”. Разгорещената дискусия около авторката на „Изхвърлени в Америка” Джанин Къминс и правото й да напише тази книга заглуши говоренето за самия литературен текст извън всякакви социално-политически, културни и етнически съображения. Запознах се с повечето важни критични текстове, които се появиха в англоезичните медии по въпроса, много от тях от хора с латиноамерикански корени (впрочем не съм сигурна кое тук е коректното определение), и въпреки че мога да приема много от аргументите им, парадоксално – или може би тъкмо като реакция към онези от тях, които бяха изпълнени с прекомерно много яд и омраза – изпитвам съпричастие към Джанин Къминс и продължавам да харесвам книгата й.
Цялата тази дискусия обаче, при която се стигна до заплахи за живота и отмяна на турне от съображения за сигурност, сложи на масата въпроса за правата върху една история (т.е. кой има право да я разкаже) или за правото на „свобода на въображението” (по Даниел Менделсон, редактор в „New York Review of Books”). Признавам си, че тук се сетих за еврейските вицове за Холокоста, които само евреи имат право да разказват – общо взето, в този смисъл звучи недоволството и възмущението на критиците на Къминс.
За да се защити поне донякъде от обвиненията в културно присвояване (cultural appropriation), писателката твърди, че е прекарала години в проучвания, запознала се е от първо лице с историите на стотици мигранти, пътувала е из Мексико, работила е като доброволец в мигрантски кухни и сиропиталища. В послеслова към книгата си и в интервюта Къминс споделя предпазливо за тревогите, които е имала именно по въпроса дали е „годна” да пише за Мексико, картелите, заветния поход на имигрантите към Америка. Пет години след като се е обявила публично за напълно „бяла”, тя явно се е почувствала принудена да изтъкне наличието на пуерториканска баба и съпруг ирландски имигрант и дори признава, че се е притеснявала как „привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини” и че би искала „някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал”. Последното със сигурност звучи ужасно. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Джон Ъпдайк беше пренебрегван по политически причини

бр. 18/2020

Преводачът Йордан Костурков разказва за посещението на американския писател у нас, описано в „Книгата на Бек“

Йордан Костурков е писател, есеист, преводач, доцент по филология, преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Специализирал е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс, и Университета на Луивил в Щатите.

„Книгата на Бек“ от Джон Ъпдайк е последната му преводаческа работа.

 – Господин Костурков, в „Книгата на Бек“ Ъпдайк описва живота на изток от Желязната завеса, т.е. нашия живот. Защо толкова години тази книга е пренебрегвана от българските издатели, като се има предвид, че на английски излиза още през 1970 г.?

– По политически причини. Освен че се е смятало, че е оскърбително описанието на някои от българските персонажи, разпознати в „Българската поетеса“, това е свързано и с описанията на действителността в Съветския съюз и дори Румъния. Не съм сигурен, но ми се струва, че и в конституцията имаше забрана за разпространение на антисъветска, антикомунистическа и друга литература. Освен това в списъците за държавна тайна (имаше цели отдели и на национално ниво, и на окръжно) това категорично е упоменато. Оставяше се на отговорниците по държавна тайна да преценяват. При редактирането на романите се пропускаха такива фрази и изрази, когато това беше възможно. В случая с този текст на Ъпдайк това е невъзможно. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай[1]

бр. 18/2020

Ангел Валентинов Ангелов

 

  Майстор от Руан, миниатюра, 45 x 32 см, 1450-1475

Нямах намерение да се занимавам с „Декамерон“ или с друга част от огромното творчество на Бокачо. Нямам достъп до електронните ресурси на богати библиотеки. Неспециализираното търсене в мрежата изважда най-често неспециализирани информации, изключенията са редки. Основни съчинения на италиански за последните петдесет години не са ми достъпни, освен в резюмета, подготвени за учебни цели. Все пак чрез колеги получих няколко съчинения. Дори до повечето публикации на български, които са обозрим брой, не мога да достигна. Не разполагам и с цялата си библиотека. Как бих могъл да зная, че това, което предлагам в тази статия, вече не е било написано преди мен? Творчеството на всеки писател или художник в Европа, възприет като класически, от 1980-те насам, е самостоятелна изследователска област; за ориентирането и за евентуален принос в нея са необходими години на проучване. Другото е образователна дейност, която може да носи лично удовлетворение и общностно израстване, но при нея целта не е изследователска. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Отговори

Мария Калинова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
1. Започва се с обикновената неловкост
да си служиш с думи
[...]
2.Моят глас казва нещо не-мое
[...]
3.Книги до тавана.
И никоя с изтекла годност.
[...]
4. Би могло да не е порок (писането)
само по себе си
[...]

Избрах няколко фрагмента от Екатерина Йосифова от „Ненужни обяснения за писането и неписането“ (“Нагоре-надолу”, София: Факел, 2004). Това са началата на отделните строфи, които представляват четири основни обрата в стихотворението и на мен ми изглеждат като тези за писането, но подчертано – и за неписането. Именно защото няма нищо своевременно в тезите, ги споделям: 1. да си несръчен (поезията е неовладяемо techne; началото й е по-скоро в грешките, отколкото в спазените правила), да чувстваш неудобство насред езика и културата; да си далеч от гладката реч; 2. да се намираш – ако мога да си послужа и с казаното от Хьолдерлин – в ситуация на „след разговор“, да приемеш, че в словото има нещо „не-мое“, че нещо си доловил, подсказали са ти го или си подслушал някого; но и твоите думи са следи в речта на събеседника 3. другият в диалога е и другият на историята, на традицията, на световната класика: „ето една редица от А-лександър/ Сергеевич до Ш-унтаро от Я-пония“; 4. животът подражава на изкуството, но само в неговите незавършени форми, в противен случай поетът може да се окаже „обсебен минувач край собствения си живот“; поезията не се ражда от природата, но се завръща към нея; тя е изкуственото, което се стреми към естественото; писането е порок, който търси добродетелта.

Така бих представила моите размишления за поезията днес: обяснения накъсани (използващи откъслеци от друго цяло), нахвърляни и не-мои. Търсих начин да подчертая, че съвременната поезия е добре да страни от монолога – нищо че Бахтин настоява в същността си тя да е именно това. Днес има дефицит на светогледи и творчество, които не дават място на един-единствен глас, не са враждебни към чуждото и не настояват за привилегировано място в езика, гарантиращо, че думите на поета изговарят обективната истина. Затова, ако трябва да изведа задача пред съвременната поезия, то ще е – да преразгледа етическия си статут. Да се намалят децибелите, с които поетите оповестяват своята първична, първолична и еднолична власт над правдата. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Обменът на интонации

Виргиния Захариева

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Да изразява човека, да използва предимствата на втечнения поетичен език, като обхваща вътрешната и външната реалност. Да лекува. С последната ми книга „Етюди за една ръка“ се лекувах, докато я писах. После безмилостно я съкратих, и така прозрачна, я оставих при мен 2 години, преди да я дам на другите. Някои текстове имат нужда от карантина, от оставане във вътрешното, от отлежаване. И днес я препрочитам и разбирам себе си по-добре, понякога ме разширява. Поетичният език спасява от буквалността на ежедневието и трансцендира смисъл. В това време хората имат нужда да слушат и да четат поезия повече от всякога – за да могат да понесат натиска отвън, какво друго би могло да ни пренесе през новината, че няма бъдеще и никога не е съществувало нищо освен това тъничко настояще?

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Не я следя много.

  1. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Димана Йорданова има много строен изказ и винаги ме изненадва.

  1. Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?

Невъзможно. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

От вътре навън, от миналото към бъдещето

Лора Ненковска

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Жива, богата, разнолика, хуманна, предизивкваща ума и езика. Поезия, която да не губи връзка с човешкото в нас, с кризите, страховете и бездните ни.

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Мисля, че съвременната българска поезия е много разнообразна. Не се занимавам професионално с изследването й, чета поезия, защото изпитвам необходимост. Но не мога да обхвана с думи всички тенденции. Но онова, което намирам като читател, ме радва.

  1. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Да, върху румънската литература. Не бих могла да се спра на един поет, може би гласовете на няколко коренно различни един от друг автори за мен подреждат пъзела на онова, което звучи съвременно и актуално – Теодор Дуна, Раду Ванку, Клаудиу Комартин, Елена Владаряну, Анастасия Гаврилович, Симона Попеску, Йоан Ес. Поп, Дан Коман. Не съм сигурна дали един-единствен поет би могъл да бъде глас и изразител на проблемите на света, в който живеем днес – толкова много фрагментарност, безкрайни потоци от информация, моментната изолация и предхождащите я модерни номадски движения, струва ми се, че един човешки ум не може да побере всички тези фасети, да ги осмисли, да ги вложи в текст. Но това е хубаво, защото литературата и в частност поезията е диалог, който тече от вътре навън, от миналото към бъдещето, диалог и за момента, в който сме, тъй че многогласието е смислено, обосновано и безценно. Само то може да се опита да улови битието ни и да ни свърже с този извечен диалог. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?