Просто различен

бр. 12/2017

Малика Мустазраф

 

Малика Мустазраф (1969 – 2006) e мароканска писателка. Автор е на романа „Раните на душата и тялото“ и сборника с кратки разкази „36“. След смъртта й на нейно име в Мароко е учредена Националната литературна награда за кратък разказ.

 

худ. Дамян Дамянов

 

По това време на нощта булевард „Мухаммед V” е тих, пуст и мрачен. Само няколко бездомни котки мяукат зловещо с глас, който прилича на бебешки плач. Едно куче пред мен вирва опашка и се обръща към черния мъжкар, който куцука наблизо. Успява да го съблазни, телата им се сливат, тя затваря сластно очи и се отдава на ритмичните му движения. Сладки мравки плъзват по тялото ми. Какви късметлии! Правят го пред очите на всички – и Всевишния вижда, и рабите му. Не ги е страх нито от нравствената полиция, нито от хорските приказки.

Буща крещи:

– Мамицата ви мръсна!

Не му обръщам внимание. Той взема камък и ги замерва. Кучетата надават пронизителен вой. Телата им се разделят. Ако бях на тяхно място, щях да нападна Буща и да го нахапя по задника.

Вече два часа обикалям улицата напред-назад и нито един клиент. Нито един! Напипвам бръснарското ножче в джоба си. Винаги го нося с мен за самозащита, в случай, че някой ме нападне внезапно. Буща седи близо до  централния сук, подпрян на стената и с дрезгав глас фалшиво припява любимата си песен: „Червено вино, червено вино, ах, червено вино! Най-сладкият начин да се напиеш, майчице!” Грубият му глас разкъсва нощната тишина. Чака да си вземе своя дял предварително. Ние се потим, търпим отвратителните клиенти, а той изяжда всичко, без дори да си мръдне пръста. Мамка му… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Адонис

худ. Дамян Дамянов

 бр. 12/2017

Началото на поезията

Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да преместваш
линиите на хоризонта.
А другите? Някои мислят, че си повик,
други –  че си ехо.
Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да си аргумент
за светлината и мрака,
където краят на думите се превръща в начало.
А другите? Някои виждат в теб пяна,
други – създател.
Най-хубавото, което можеш,
е да бъдеш посока на кръстопътя
между мълчанието и думите.

Двама поети

Поети между гласа и ехото.
Като разбита
луна говори първият,
а вторият мълчи като дете,
което всяка нощ заспива
в ръцете на вулкан. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Да пишеш поезия означава да променяш света

бр. 12/2017

Интервю с Адонис

След смъртта на палестинеца Махмуд Даруиш той е последният велик глас на арабската поезия, както и един от великите съвременни поети. Адонис живее с поезията от 13-годишен, когато е едно обосяло, но вече доста амбициозно хлапе. Но каква поезия! Поезия, която той счита за „трагическа по същността си“ и която винаги е свързвал с философията. В нея говори за Бог, за войната и мира, за секса, за опиянението и лудостта.
Роден през 1930 г. в скромно село на алауити, той напуска Сирия твърде скоро, понеже преценява, че тази страна „му затваря хоризонта“. Заселва се в Бейрут, а по-късно, през 1985 г., във Франция. На 17 години си избира псевдонима Адонис: „Това име ме освободи от собственото ми име – Али, и от една социална принадлежност, тясно затворена в рамките на религията“. Оттогава не спира да се осмелява срещу забраните. Поради изказването му, че „евреите са основен елемент от историята на Близкия изток“, е изключен от Съюза на арабските писатели. За него Сирия става отворена рана: „Не, няма да последвам съдбата на Алепо. Ето ги моите пътища, ето я границата на страната. Ще потъна в моята рана, в моя език така, сякаш сърцето ми е смачкано под тежестта на собствената ми къща“.

Според вас изгнанието е истинската родина на онзи, който създава. Защо смятате така?
Поначало никой не би желал някоя метафизична сила да го пропъди в това или онова кътче на планетата. И въпреки това изгнанието е човешкото състояние par excellence. За тези, които противно на мен вярват в някоя от монотеистичните религии, най-великото изгнание започва с Ева – нашата обща майка, пропъдена от Рая. Що се отнася до тези, които създават – те по природа са двойно изгнани. Те не просто не молят за нищо; тяхната единственост ги поставя в изгнание спрямо останалия свят – този, който те се опитват да преодолеят в своите творби. Ако питате за мен – аз не се опитвам да избягам от това състояние на съществуването, ами да го разбера по-добре. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Преводът на диалекти в художествената литература

бр. 11/2017

Дискусия  от 1 март 2017 г., Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски”, зала 2

Фотография Нели Гаврилова, 2001

Дария Карапеткова: Добър вечер. Както знаете, нашата дискусия е съвместна идея на художествената секция на Съюза на преводачите в България и магистърската програма „Преводач-редактор“ на Софийския университет, поради което искам да дам първо думата на Теодора Цанкова, която е председател на секция „Художествен превод“, за няколко думи, като ще я помоля също така да обясни състава на поканените за дискутанти в тази дискусия и да мотивира някои от отсъствията в този състав.

Теодора Цанкова: Добър вечер и честита Баба Марта на всички! На мене ми е много драго да видя тук толкова много колеги, приятели, професионалисти и студенти. Тази дискусия е втора от серията дискусии, които организираме съвместно с магистърската програма „Преводач-редактор“, и се дължи най-вече на убеждението ни, че подобни дискусии за превода изискват и са интересни за една по-широка публика, която не се състои само от кръга специалисти преводачи и академични хора, който е в една или друга степен затворен, а напротив, проблематиката, както в настоящата дискусия, така и изобщо проблематиката на превода на литература, сме убедени, че е от интерес за всеки, който може да се нарече добър читател, и за всеки, за когото има значение какви текстове чете. Така че ви благодаря за присъствието и искам да подчертая още в началото, че всеки от вас е свободен, даже бихме го насърчили, да задава въпроси,  да взима участие в дискусията, която предстои. Тази дискусия е озаглавена „За превода на диалекти в художествената литература“. Поводът за нея е едно издание, което на почти всички, на всички е добре познато. Това е скорошното издание на „Детски и домашни приказки” от Братя Грим. Издателството е „Deja Book”, а преводът е на Слави Ганев. Дискусията по повод това издание вече започна. Вероятно за мнозина от вас са познати рецензията на проф. Ана Димова и рецензията на проф. Майа Разбойникова-Фратева. И двете са лесно намираеми в интернет. Едната е публикувана във в. „Култура”, другата в „Литературен вестник”. Благодарни сме и на двете издания за това. Има още

има 1 коментар

Filed under Дискусионен клуб

(Не)познатият Йозеф Рот – превод или препис

бр. 11/2017

Ана Димова

На фона на пъстрия и не винаги обозрим пейзаж от преводна немскоезична литература отрадно впечатление правят преводите на Владко Мурдаров. Може само да се съжалява, че той се изявява на полето на художествения превод едва през последните две десетилетия. В интервю за Зелма Алмалех той заявява следното: „Започнах да превеждам през 1995 г., точно преди 20 години. Никога не съм си представял, че ще се занимавам с превод, защото ми се струваше, че в тази дейност няма творчество. А аз винаги съм бил настроен да мисля творчески. Оказа се, обаче, че много съм се лъгал, и сега това ми е основното занимание“. Резултатите от тази дейност са наистина завидни. В превод на Владко Мурдаров са издадени и поставяни на сцена многобройни творби на австрийската и немската класическа и съвременна драма, като се започне с Ведекинд, Музил, Рилке, Шницлер, Брехт и се стигне до Хандке, Бернхард, Турини, Табори и Йелинек. Романи, новели и разкази на немскоезичната литература също са станали достояние на българския читател в превод на Владко Мурдаров, пресътворил е творби на автори като Бернхард, Хандке, Енценсбергер, Шницлер, Троянов. Прави впечатление амбицията на Владко Мурдаров като преводач да открива такива творби на иначе известни автори, които досега не са били превеждани. Например: Ранният Брехт. Четири пиеси (Рива, 2008), Едноактни и пиеси уроци (Рива, 2009), Страх и мизерия в третия райх (Black Flamingo, 2011), Непознатият Брехт. Пиеси и фрагменти (Black Flamingo, 2017). Има още

2 коментара

Filed under Дискусионен клуб, На фокус

Франкофония и национална идентичност

рис Ал. Байтошев

бр. 10/2017

Рени Йотова

На 20 март се чества международният Ден на франкофонията от 84-те страни, членуващи в Международната организация на франкофонията. За всички тях френският език е носител на ценностите на демокрацията, правата на човека, културното и езиково многообразие.
Настоящият брой е посветен на френскоезичната литература, дело на автори, за които френският език не е майчин и които избират да пишат на този език. Определяни като „франкофонски автори“, те често биват разглеждани като второстепенни спрямо френската литература. На това почти етническо и расово разделение поставя акцент виетнамката Анна Мои, напомняйки, че „белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.
Мишел Льобри говори за „литература-свят“ на френски език, която се разпростира на няколко континента, от своя страна, ливанецът Амин Маалуф твърди, че „в епохата на глобализация и на ускореното, главозамайващо смесване на хора и раси, която ни обгръща всички, се налга – и то спешно! – да намерим нова концепция за идентичността“. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

За литература-свят на френски език

бр. 10/2017

Мишел Льобри

рис. Ал. Байтошев

Писателят и философ Мишел Льобри е роден в департамента Финистер. Той е основоположник и директор на фестивала Удивителни пътешественици. Неговата книга Дневник на романтизма (Le Journal du romantisme, Skira), приветствана като събитие при излизането си през 1982 г., преведена на пет езика и получила множество награди, е преиздадена през 2002 г. в издателство „Фламарион” със значителни добавки и под заглавието Le défi romantique (Романтичното предизвикателство). Льобри е белетрист, публикувал Флибустиерите от Сонора (Les Flibustiers de la Sonore) (поредица J’ailu). Специалист по Стивънсън, той му е посветил монументална биография.

 Не си представям произведение, откъснато от живота.
Антонен Арто, Пламтящите преддверия

Вероятно впоследствие ще кажат, че моментът е бил исторически:  за първи път във френския литературен живот пет от седемте най-големи есенни литературни награди  са връчени на четирима от онези автори, които обикновено с нотка на снизхождение са наричани „франкофони“.  Няколко месеца по-рано един от бъдещите лауреати, Ален Мабанку,  публикува във в. „Монд” текст, който прозвуча като манифест за разграничаване на цяло поколение писатели: „Дълго време бях наивник и мечтаех за включването на франкофонската литература във френската. С времето си дадох сметка, че греша: франкофонската литература е една огромна цялост, простряла пипалата си на няколко континента. Нейната история се уточнява, а автономията й бурно се утвърждава…“ – и спрямо това многообразие и това разгръщане, продължава той, френската литература се явява като национална литература, така че именно тя ще трябва да реши дали иска да се присъедини към тази огромна цялост, или не.  Малко преди него същият вестник публикува рязкото обръщение на Анна Мои към литературните среди, в което питаше поради какви твърде подозрителни причини в тези среди белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.  С присъщата си  мълниеносност Уабери обобщи общото за всички усещане: сбогом на франкофонията. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив