Поезията е изкуството на достойната раздяла

 бр. 15/2018

Разговор с Цочо Бояджиев

 Бях на 17 години, когато за пръв път четох от поезията на Цочо Бояджиев. Бяхме заедно с Мария, близък съратник тогава и по-късно, и щом се озовахме със стихосбирките в ръце, седнахме на пейката на една осветена от слънцето спирка и зачетохме стихотворенията едно след друго. Това е първият ми спомен от досега с поезията на Цочо Бояджиев, такава остана поезията му за мен и през следващите години – една слънчева пейка насред града, момент неочакван покой насред работата.

Е. М.

Евелина Митева: Човек рядко си представя зала с публика, когато пише. За кого пишеш? Към кого се отправя поезията ти в момента, когато напуска теб и тръгва нанякъде?

Цочо Бояджиев: Това „нанякъде“ е обвито с мъгла. Читателят е великият непознат. Не зная името му, не зная възрастта, пола, социалния му статус, вкусовете му, степента му на образованост. Зная само, че когато посяга към книгата, той изпитва някаква светла тъга, наранен е (но болката му не води към смърт) и е самотен. Такъв съм в момента на писането и аз, така че „оправданието“ на поетическото изкуство е този резонанс на преживяването. В описанието на дъждовната привечер читателят разпознава собствените си дъждовни вечери и предизвикателството пред поета е да предостави кода за това внятно встъпване на читателя в бездната на собствения си живот. Ако трябва да отговоря за кого пиша, бих го казал така: за увития в родопско одеяло в дъждовния есенен неделен следобед самотник. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Изобретяването на метаморфозата

бр. 14/2018

Франсоаз Фронтизи-Дюкру[1]

Художник: Джорджо де Кирико

Не е задължително да започнем от Платон. Оказва се обаче, че ако искаме да дадем оценка на гръцката лексика, свързана с метаморфозата, намираме образцов модел в един откъс от „Държавата“. Става въпрос за изложението върху необходимостта в идеалния полис да се забранят басните на поетите и приказките на дойките, които внушават на децата погрешна представа за природата на боговете. Като доказателство за неистинността на митовете Сократ привежда пример с божествените преображения. „Метаморфозите на боговете противоречат на съвършенството им“ гласи междинното заглавие, дадено от редактора на тази „глава“, която започва така:  „Нима ти смяташ, че бог е вълшебник и като от засада се явява веднъж с един образ, а после с друг, като ту сам се изменя и променя образа си в различни форми, ту ни мами и заставя да си съставяме противоречиви мнения за него?“[2] Тук иде реч именно за божествени метаморфози, за които Сократ дава няколко примера, като дори цитира стих от „Одисея“. Но думата „метаморфоза“ не се появява никъде в текста. Платон използва, наред със съществителните eidos, idea и morphe (вид, образ, форма) и прилагателните, изразяващи множественост, цяла серия глаголи, свързани с промяната, замяната, изменението, движението, прехода, видоизменението и подобието: allattein и metaballein, alloioun, alloiousthai, kineisthai, methistasthai, indallasthai, без да броим глагола за явяване phainesthai. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Две хиляди години Овидий

бр. 14/2018

Джорджо де Кирико, Самотният Орфей, 1973

През 2017 г. се навършиха 2000 години от смъртта на римския поет Публий Овидий Назон – един от най-четените, превеждани, имитирани и коментирани автори в римската литература, с огромно влияние върху поезията, изкуствата и музиката на Средновековието, Ренесанса и Модерността. В края на своите „Метаморфози“ Овидий заявява, че е създал произведение, което „нито гневът на Юпитер, нито огън, нито меч, нито поглъщащото време ще унищожат“, и че където се простира властта на Рим, славата му ще живее във вековете (per omnia saecula vivam). Предсказанието на поета се сбъдва отвъд неговите очаквания, след като говорим отново и отново за преживяването на „епохата Овидий“ (aetas Ovidiana).
Във връзка с двухилядолетния юбилей Катедрата по класическа филология на Софийския университет организира в края на ноември 2017 г. конференция, която предостави среда за споделяне на научни търсения в контекста на творчеството и рецепцията на Овидий. Форумът бе отворен за интердисциплинарен диалог между изследователи от различни научни области и с различни академични профили. Овидиевото творчество е многообразно и предполага широк набор от почти всевъзможни теми: исторически контекст и интелектуален живот в Августовата епоха; мит, разказ и етиология; топография на празника и на всекидневието; жанрови трансформации, автобиографично писане, епистоларност; физически и идентичностни трансформации; любовна елегия, еротодидактика; миграция, изгнаничество, дистопия.
Kато своеобразно продължение на отбелязването на юбилея, на страниците на този брой на ЛВ предлагаме няколко „фрагмента“ от изговореното, обсъденото и дори недоизказаното на конференцията. Става дума наистина най-вече за изследователски фрагменти, които обаче успяват да се докоснат до повечето от посочените теми, както и самият Овидий се е движел между толкова различни поетически регистри, теми и настроения. И се надяваме, че въпреки биографично скръбния край на поета, случил се някъде тук наблизо, заниманието с неговото наследство (и извън страниците на този брой, разбира се) носи оптимизъм с жизнеността си, вариативността си и с възможността да бъде не само вгледано в предходните опити за научна деконструкция и рецепция, но и все още да прави нови стъпки, каквито тук са например предложените за първи път преводни откъси от Овидиевите „Фасти“ („Празничен календар“).

В. Г. и Н. П.

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

Благодарение на литературата следите се запазват по-дълго. Но въпреки всичко – не прекалено дълго

бр. 12/2018

Разговор с писателя Жером Ферари

Жером Ферари по време на посещението си в София

Какви са впечатленията Ви от възприемането на творбите Ви в превод в на други езици?
Не мога много да сверявам и проверявам преводите, за съжаление. Мога да чета английския превод на мой френски роман, мога да проверя испанския и италианския вариант. Доколкото мога да преценя, съм много доволен от преводите на своите романи, защото преводът за мен има голямо значение. Имам впечатлението, че един текст съществува наистина, ако съществува на различни езици. Освен това не чета преводите на романите си със силно критичен поглед, а по-скоро с любопитство, защото винаги си задавам въпроса как преводачът е излязъл от ситуацията, когато има малко по-специфична формулировка, която дори на френски звучи доста трудно. Разговарял съм също с преводачи на езици, които не говоря и не разбирам, защото това винаги много ме е интересувало при превода на моите книги.

Какво влияние оказа спечелването на толкова важна и престижна награда като „Гонкур“ върху писателската Ви кариера?
Наградата „Гонкур” се отнася винаги за една определена книга; всъщност романът е награден, а не цялостното творчество. Във Франция това е наградата, която има най-голям комерсиален отзвук. Така че непосредственият и бърз ефект е, че броят на продадените книги просто избухва. Това веднага въвежда книгата в една търговска зона, което й осигурява, разбира се, продажби. Има много хора, които я купуват, и то затова, че е получила „Гонкур“. Така че когато човек получи тази награда, не трябва да се очаква, че хората ще имат някакъв специален интерес към автора, просто книгата се купува, защото е с приз. Наградата „Гонкур” ми беше връчена през ноември, тоест романът стана автоматично нещо като коледен подарък, който се дава на хора, които иначе въобще не четат. Но наистина след получаването на „Гонкур” за една определена книга продажбите скачат неимоверно и са несравними с тези дори на много известни научни трудове или на много качествена художествена литература. Мисля обаче, че има и последици със задна дата върху това, което съм публикувал преди получаването на наградата. Не съм го изчислявал, но съм сигурен, че има ефект и по отношение на преводите на други езици. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Анго Боянов / Агент „Красимир“

Служебна информация

бр. 11/2018

На 13 февруари 2018 г. т. нар. Комисия по досиетата оповести, че Анго Боянов Алексиев (р. 1950) е бил агент и секретен сътрудник с псевдоним „Красимир“ към Шесто управление на Държавна сигурност, натоварено да води борба с идеологическата диверсия.

Кой е Анго Боянов?
Завършва българска филология през 1974 г. в СДУ. Издава дебютната си стихосбирка „Омагьосани кръгове“ в самото начало на 1981 г. Същата година на 16 ноември оперативният работник Янко Янков го вербува за сътрудник на т.нар. политическа полиция, към отдела, отговарящ за следенето на художествено-творческата интелигенция. Оттогава досега Боянов е публикувал още седем стихосбирки.
Назначен е в полската редакция на Агенция „София прес“. По време на финалното разгаряне на протестите на „Солидарност“ в края на 80-те младият поет е изпратен в Полша като кореспондент на агенцията. Превежда от полски. По-късно издава книги със свои преводи на Ян Твардовски и на Юлиан Корнхаузер.
След 1990 г. Боянов става печатар и издател. С марката на „AngoBoy“ и на Издателско ателие „Аб“ печата/издава стотици книги на български автори, обикновено срещу заплащане. Свири на мандолина. Основава „Angoboy Capella”, с която озвучава премиери на книги и други публични културни прояви. В основата е на инициативите „Творци на живо“ (от края на 90-те в НДК) и на „Галерия на думите“ (след 2016 г. в Националната библиотека), в които представя съвременни автори.
Членува в Международното антропософско общество. В съавторство с Румен Балабанов публикува книгата „С очите на Бога. Ванга и Кашпировски се срещнаха“ (1991). Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Как ще коментирате скандала около наградата „Иван Пейчев“?

бр. 11/2018

След като на 21 февруари 2018 г. в Шумен и второто гласуване отреди Петър Чухов да бъде носител на националната награда „Иван Пейчев“ за 2017 г., ръководството на Съюза на българските писатели разгърна в електронната и печатната периодика кампания. В интервюта и статии на Иван Гранитски, Боян Ангелов, Панко Анчев, Петър Андасаров, Тодор Коруев, Деньо Денев, Никола Инджов и прочее автори се преповтаря тезата, че в книгата на Чухов „АДdicted“ има „две гавраджийски стихотворения с паметта на Райна Княгиня и Никола Вапцаров“.
На фона на врявата, идваща откъм избрани възмутени фигури от СБП се обърнахме към поети и литератори, които да коментират скандала около наградата.

БОЖАНА АПОСТОЛОВА, поетеса и собственик на ИК „Жанет 45“:

Това е опит да се произведе скандал, за да се покажем ние в него, а за хората, които четат поезия, нещата са ясни. И Петър Чухов, и Валентина Радинска са великолепни поети – вярно, различни, но успешно влизащи в душата на читателя, а това е най-важното. И аз като издател на Петър Чухов бих заявила, че пише талантливо, че в последните години се превърна в учител на младите и мъдрата тъга в стихотворенията му е за предпочитане пред чистия декларативен патриотизъм. А тези две стихотворения, за които се спори, са едни от най-хубавите в книгата му „АДdicted“.
В крайна сметка за мен има два вида поезия – хубава и слаба. А аргументите на Иван Гранитски ни подсказват, че той е токсично индоктриниран и нека не пояснявам с какво. То се знае.

ДЕЯН ЕНЕВ, белетрист и поет:

Обстоятелствата около наградата „Иван Пейчев” във връзка с поета Петър Чухов и опита за денонсирането на първоначалното решение на журито от Иван Гранитски и Боян Ангелов доведоха в крайна сметка до два ясни резултата. Превърнаха Петър Чухов в единствения български поет, печелил национална поетична награда два пъти и така удостовериха с нещо като „царски указ” дарбата му. И поставиха изведнъж Иван Гранитски и Боян Ангелов в твърде уязвимо положение, защото, както е известно, и двамата, освен другата си битност на издател и председател, са и поети с доста стихосбирки зад гърба си. Има още

има 1 коментар

Filed under Дискусионен клуб