Кое е вашето литературно събитие на 2019 година?

бр. 42/2019

ЕЛЕНА АЗМАНОВА-РУДАРСКА, литературен историк

Нобеловите награди, 20-годишнината на „Хари Потър“ и илюстрациите на Л. Зидаров доведоха до усещането за процесуалност и смяна на темите. Създадоха доминация на документалното, мистичното, провокацията, нашествието на популярното.

Безспорен фаворит за 2019 ми е разказвачът Здр. Евтимова. Документалната основа на романите на Т. Димова („Поразените“), на Вл. Зарев („Поп Богомил“), на Л. Коен („Жените от кино „Роял“). Есеистично-мемоарното у Г. Константинов („Поезията като свидетел“) и М. Генова („От Пазарджик до Пазарджик“). Провокативното у В. Божинов („Белези“), Й. Ефтимов („Литература около нулата“), Д. Енев и Пл. Антов („Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“). Мистичното в различни стойностни експликации на Д. Божилов („Задругата“), Г. Тенев („Балкански ритуал“), Д. Чучулайн („12 часа преди Коледа“).

Скандалът около „превода“ на „Под игото“. Пореден опит нещо, което е повече класическо и по-малко популярно, да стане повече популярно и по-малко класическо. Класиката се „скри“ зад „преведения“ Вазов. За по-популярно. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Филмовите събития през 2019

бр. 42/2019

  1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2019?  
  2. Кои са Вашите събития от световното кино през 2019?
  3. Какви български филми бихте искали да гледате през 2020?

„Болка и величие“, режисьор Педро Алмодовар

Божидар Манов, киновед, кинокритик

  1. Няколко добри игрални филма: „Бащата“, „В кръг“, „Сестра“, „Имало една война“. При късометражните, уви, има отстъпление. Но пък много силен пакет документални заглавия: портретите „Калин и отбора на затвора“, „Какъв цвят има този свят“, „Икар от Кочериново“, „Съдбата като джаз“; и аналитични исторически изследвания като „Жертва на пешки“, „Брейкингнюз“ и др. Радващо е оживлението в анимацията с високия артистизъм на „Рози в нощта“, „Дърво от желязо“, „Лист хартия“.

При целогодишните усилия да се промени Законът за филмовата индустрия и Правилникът към него се забелязва опит за „продуцентска диктатура“ за сметка на художественото начало. Това не е редно, особено когато се работи с публични средства и пари от европейски фондове.

  1. Филми събития няма, но определено добри са френският „Клетниците 2019“ на Ладж Ли, американският „Жокер“ на Тод Филипс, испанският „Болка и величие“ на Педро Алмодовар, „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе. Важно е обаче силното навлизане на стрийминг платформата Netflix във филмовата индустрия и готовността на много талантливи режисьори да работят в тази медийна магистрала.
  2. 2020 е високосна година – да си пожелаем „олимпийски“ успехи! Ех, колко хубаво и справедливо би било Американската филмова академия (наградите „Оскар“) да не пропусне прекрасният „Ага“ на Милко Лазаров, а да го забележи поне в номинациите! А у нас – да помислим най-сетне за пълноценно разпространение на българските филми! Време е да се направи такава стрийминг платформа!

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Театралните събития на 2019

бр. 42/2019

1. Кои са според Вас събитията на театралната 2019? 
2. Как бихте определили театъра и театралния живот в България през 2019?
3. Какъв театър бихте искали да гледате през 2020?


Илко Ганев, театровед, режисьор
1. Все по-трудно се откроява театрално събитие, което да впечатлява еднакво както професионалната публика, така и всички останали.
Аз лично отделих няколко представления, които ме развълнуваха повече или по-малко. Сред тях са: спектакълът на Марий Росен ,,Хаос“ в Театър 199, ,,Слава“ и ,,Най-бързият часовник във вселената“ на Стайко Мурджев, които се играят в Драматичен театър Пловдив и Театър 199, ,,Как е“ на Елена Димитрова в ТР „Сфумато“, ,,За едно явление от електричеството“ на Стилиян Петров в Театър „Възраждане“, ,,Лодкарят“ – спектакълът реквием, който последният клас на Стефан Данаилов в НАТФИЗ посветиха на своя учител, и още няколко заглавия.
Представление, което остана много дълго в главата ми като нещо почти недостижимо за родния театър, беше прожекцията на NT Live – ,,Всичко за Ийв“ на Иво Ван Хове. От огромно национално значение беше участието на България и по-специално на проекта на Оги Серафимова ,,Конгломерат“ в Пражкото сценографско квадриенале, което от своя страна пък е един от най-мащабните форуми за сценографи в света.
2. От една страна, театралният живот в България през годината беше изключително наситен с всякакви прояви. За съжаление, голяма част от тях останаха повече в полето на опита и на доброто намерение да се реализират съвременни проекти. Има някакво всеобщо желание да повтаряме едни и същи теми, послания, а също и да използваме вече до болка познати средства от миналото.
3. Смислен, вълнуващ, провокиращ, актуален, поставящ важни въпроси, засягащ политически и социални теми от световен мащаб… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Мария Калинова: Моите 5 книги за 2019 г.

Емил Димитров, „Цариградски носталгии“, изд. „Симел“, София, 2019 – заради това, че те подканя да търсиш удоволствието от културата, че отваря смели хоризонти пред родното, дава му шанс „само ако събуди цариградското у себе си“, заради силното присъствие на свидетеля, не на туриста, заради възобновяването на Възраждането, за приемането му не като епоха, а като незавършен проект, заради високата литературност и способността да концептуализира проблеми, невидими досега за изследователския взор.

 

Лилия Трифонова, ​„Година с тринадесет прозореца“, изд. УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2019 – защото има въображение, което те поднася през стелещи се мъгли, през облаци от прозореца от самолет, затова, че тринадесет прозореца са повече от дванадесет, защото това всъщност е очакване на чудо в края на годината, затова че чудото става реалност, тъгата отминава и е ден, ден първи.

 

 Денис Нуф, “Коридoри”, изд. “ Scribens”, София, 2019 – заради неговата тиха наблюдателност и знание как се посреща неизбежното, че те води по непознати пътища, преминава през праговете и прозорците на напуснати стаи, че предоставя на читателя си езикови територии и безкрайни коридори, в които думите отекват по-силно и стигат по-далеч.

Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Ани Бурова: Моите 5 книги за 2019 г.

Момчил Николов, „Чèкмо“, Сиела, 2019  – защото открива сполучлив и оригинален начин да разкаже недалечното минало и паметта на поколенията, които са го преживели; в романа късният социализъм от 80-те и ранният Преход от 90-те години са разказани чрез някои от най-старите и изконни средства на литературата – самата увлекателност на разказването; случката, историята, приключението.

 

Дубравка Угрешич, „Лисица“, прев. Русанка Ляпова, Колибри, 2019 – заради интелигентността и въображението, с които сглобява на пръв поглед несвързани и непринадлежащи си сюжети и фрагменти в единен разказ за това „как се създават разказите“; заради отстояването на литературата като възможност да се осмислят проблемите на съвременността.

 

 

Олга Токарчук, „Бегуни“, прев. Силвия Борисова, ICU, 2019 – не защото авторката получи Нобелова награда през изминаващата година, а заради виртуозността, с която в романа се преплитат сюжети и истории от различни времена и пространства в търсене на границите на човешкото в един (уж) безграничен свят; и защото това е преиздание на книгата на български десет години след първото издание, което не се случва често с преводна книга от съвременен автор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поредицата „Поет за поета“ на издателство „Аквариус“: Александър Геров, „Само трайните неща. Избрано“, съст. Иван Цанев, 2019; Иван Радоев, „Приготви се да нямаш. Избрано“, съст. Александър Шурбанов, 2019 – не само заради доброто представяне и актуализиране на поезията на Александър Геров и Иван Радоев, а заради самата идея значими съвременни поети да представят други значими поети, което е важен жест на литературна памет.

 

Яхим Топол, „Нощни работи“, прев. Анжелина Пенчева, Парадокс, 2019 – заради изпробването на възможностите на прозата да разказва миналотото; в романа знаменитата 1968 г. е пресъздадена така, че се превръща в архетипен разказ за повтарящото се историческо зло; освен това „Нощни работи“ е първата преведена у нас книга на Топол, който още от началото на 90-те години се възприема като един от знаковите съвременни източноевропейски автори.

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Емануил А. Видински: Моите Топ 5 книги на 2019

Антония Апостолова – „Потъване в мъртво море“, Жанет-45, 2019

Харесаха ми прецизния стил, без излишества и без претрупване, стил, който оставя достатъчно място на читателя да участва в преживяването. Хем отстранено, хем топло писане, хем езикът е много обран, хем успява да предизвика всякакъв вид емоции.

 

 

 

Сали Руни – „Нормални хора“,
пр. Боряна Джанабетска, Еднорог, 2019

Сали Руни проследява няколко години от живота на героите си, като го прави ненатрапчиво, без да съди или оценява. Ние просто сме свидетели на техните трудности и изборите, които правят, за да се справят (или пък не) с последствията от тях. Наред с това в книгата умело е пресъздадена едно сложна плетеница от актуални теми – класовите различия, които само привидно са отпаднали, състоянието на социалната среда, политическата реалност в Ирландия, Европа, но и в света, образованието, обществените очаквания, отношенията с родителите, сексуалната (не)свобода и пр. Героите са пълнокръвни образи, които вълнуват. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Амелия Личева: Моите 5 книги за 2019 г.

„Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“) – заради важната тема, трагическата съдбовност, ювелирната направа, стиловите игри и ясната позиция.

 

 

 

 

 

 

 

„Жената от Йерусалим“ на А.Б. Йехошуа (изд. „Колибри“, прев. Надя Баева) – заради ясния писателски глас срещу всеки вид тероризъм, бунта срещу анонимността на човешкото, метаморфозите на бюрократичното в името на човечността, съпричастието, любовта.

 

 

 

 

 

 

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи (изд. „Киви“, прев. Емил Ценков ) – заради притчовостта, през която се говори за тънката граница между жертва и палач в съвременния свят, и маниите да бъдеш спасител, антитерористичната сила на книгата и великолепната препратка към Мери Шели.

 

 

 

 

 

 

„Нормални хора“ на Сали Руни  (изд. „Еднорог”, прев. Боряна Джанабетска) –  заради умението й с престорено спокойствие и много тъга да разказва за първите години от съзряването, в които личните провали, сдържаността и неспособността да се обличат в думи чувствата водят до екзистенциална самота тъкмо у различните и вярващите в интелектуалното съществуване.

 

 

 

 

Франсоа-Анри Дезерабл, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“, прев. Галина Меламед“) – заради смесването на документално и въображаемо (в стил Зебалд) в едно търсене, което от реконструкция на живота на споменатия от Ромен Гари господин Пекелни прераства в разказ за Ромен Гари, но и за Холокоста, за заличени хора и минало, за историята като палимпсест, преборена от политиката на нацизма и комунизма и сведена до сух регистър.

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът