Поезията след COVID-19: по-малко нарцистична, повече диалогична

Иван Христов

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Когато говорим за поезията днес, мисля, че вече трябва да сложим една разделителна линия и това е линията между времето преди и след COVID-19. Нищо вече няма да е същото! След тази важна разделителна линия функциите и на поезията ще бъдат различни. И в предишни свои текстове съм обръщал внимание на това, че поезията идва на дневен ред точно когато избухва криза. Какви ще бъдат функциите и задачите на поезията? След тази криза поезията ще стане по-малко нарцистична, повече диалогична – мислеща за Другия, повече общностна. Поезията няма вече толкова да забавлява, по-скоро ще спасява.

 

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Ако се върнем назад във времето и потърсим аналог на днешната ситуация, първото нещо, което ми идва на ум, е Първата световна война. Точно след Първата световна война поезията излиза отново на преден план. Днес човечеството също живее в ситуация на Първа световна война, но този път с един вирус. Може да се очаква, че ще се наблюдават тенденции подобни на тези от ХХ в. Индивидуализмът ще загуби своите силни позиции.

Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Подновено питане

Камелия Спасова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

В средата на 90-те Миглена Николчина като главна редакторка на „Литературен вестник“ задава въпроса „Какво се случва в новата българска поезия?“, питането се подновява година по-късно в сп. „Ах, Мария“ (бр. 1 (6), 1995)[1]. Опитът да се предизвика сериозен дебат изглежда търпи провал от перспективата на тогавашния момент. Николчина пише в началото на втория си текст: „Преди повече от половин год

ина зададох този въпрос в „Литературен вестник“ с единствената амбиция някой друг да забележи (в писмен вид) онова, което мен не престава да ме поразява и радва, колкото и малко други поводи за радости да имаме – а именно, интензивното, преизобилно и заедно с това изключително интересно случване на българската поезия днес. Това случване произлиза на фона на едно жалене и мърморене, прерастващо навремени в патетични провиквания (дали то престана, или аз престанах да чувам монотонната му, окрупнена от медиите повторителност?), че, видите ли, нищо не се случвало, а пък което се случвало, нямало кой да го издаде (като се изключат неколцина жертвоготовни индивида, разтерзани от самоубийствения си алтруизъм), а пък което се издадяло, обиждало изисканите ни вкусове. (…) Уви, като се изключат две-три прекрасни рецензии за книгата на „Тебе поем“, отговор на моя въпрос не последва.“ И без да се вайка излишно, Николчина се заема сама да отговори на въпроса, който е поставила, като набави теоретичните и типологични линии, осмислящи процесите в поезията през 90-те. Подобен жест представлява рефлексия върху полето, грижа за собствения контекст и поемане на риск по избора на конкретни примери, имена и поетики. Това споделено усилие – споделено от цяла една група поети, критици и теоретици – е дало своите ефекти. За 90-те ясно, но какво се случва днес. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?, Първа страница

Реаллитератур

бр. 17/2020

ВБВ

Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално. Например: поезията трябва да докосва, да се бори за истината, справедливостта, да бъде автентична и искрена, да се помни наизуст. Всичко това е ясно и повтаряно многократно. Тя освен това трябва да разширява хоризонтите на човечеството. Това също често се припомня. Добре, но оттук не следва много, защото поезията в Беларус, Франция, Мексико, Йемен, Великобритания, Индия или Грузия не е една и съща. На нито едно от тези места тя не е и вътрешно еднородна. Точно както е и у дома. Затова плътното „трябва“ – това, което наистина ни задължава да правим поезия – ще е много по-специфично, по-контекстуално, то няма да важи всеобщо и не се отнася до всички поети. Ще изброя няколко такива линии на ограничено, но плътно „трябва“.

(1) Първо, бих се радвал съвременната поезия едновременно да осмисли и почувства прехода и неговите следствия. Ако разгледаме периода след 1989 г., то литературата ни успя да улови политическото, при това веднага – още през 90-те; но тя не успя да изрази социалното. Това ми се струва впечатляващ пропуск. От тази гледна точка бих искал поезията да работи върху своя локален и социален контекст, за да опита да го изрази всеобщо. Днес това се оказва много по-трудно, отколкото отразяването на глобалното. Щом е по-трудно, нека се захванем с него. Между другото объркването на политическото (нормативното управление и властта) със социалното (контекстуалното състояние и динамика на самото общество) – точно това объркване е много характерно за самото политическо, за неговия поглед. Това е и една от причините политиката ни да е толкова сляпа за социалните травми. В политически и в литературен план подобно пропускане е много болезнено, а в дългосрочен план то ще е опасно за всички.

(2) Второ, трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело. Връзката в тази триада е впечатляващо сложна. Но за поезията тези нишки лесно се разплитат, тя понякога с такава лекота преминава от мисъл през слово към дело, че изглежда почти неезикова. Разбира се, работата върху езика е наистина ключова; но този ключ отваря езика и излиза извън него. Това според мен е едно от най-вълнуващите събития в литературата изобщо. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Няма невалидни ходове

Манол Пейков

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

„Поетите са непризнатите законодатели на този свят“, казва Шели. Било е вярно в епохата на Романтизма, вярно е и днес. Разликата е, че в наши дни дефиницията на понятието „поет“ се е разширила. А също така – че в сравнение с онази епоха в наши дни има несравнимо по-голямо количество бял шум, маскиран като поезия. Което прави поетите по-трудни за разпознаване.

 

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

През последните три десетилетия българската поезия ядно и жадно се опитва да се разчупи и разкрепости, отървавайки се от всички формални ограничения, а понякога – и от (естествените) ограничения на нуждата от смисъл. Лично аз смятам, че тя се намира в своеобразен пубертет след продължилото твърде дълго „детство“ на комунизма. Навярно именно заради прекалено дългото детство нейният пубертет е толкова неовладян и разюздан – и така продължителен. Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория

Прозорецът

бр. 16/2020

Олга Токарчук

Рис. Александър Байтошев

От моя прозорец виждам бялата черница, дървото, което неудържимо ме привлича и беше една от причините да заживея тук. Черницата е щедро растение – цяла пролет и цяло лято храни десетки птичи семейства със сладките си и полезни плодове. Сега обаче черницата е без листа, затова виждам част от тихата улица, по която рядко минава някой, отивайки към парка. Времето във Вроцлав е почти лятно, грее ослепително слънце, небето е светлосиньо, а въздухът чист. Днес, докато бях на разходка с кучето, видях как две свраки пъдеха от гнездото си една сова. Спогледахме се със совата очи в очи само от метър разстояние.
Имам чувството, че животните също чакат това, което ще се случи.
За мен отдавна вече светът беше в повече. Прекалено много, прекалено бърз, прекалено шумен.
Така че нямам „травма от самоизолацията“ и не страдам, че не се срещам с хора. Не съжалявам, че затвориха кината, все ми е едно, че не работят моловете. Притеснявам се само, като си помисля за всички, които изгубиха работата си. Когато научих за превантивната карантина, изпитах нещо като облекчение и знам, че много хора изпитват същото, макар че се срамуват от това. Моята интровертност, дълго задушавана и малтретирана от диктатурата на свръхактивните екстраверти, се отърси и излезе от килера.
Гледам през прозореца съседа, затънал в работа юрист, когото съвсем доскоро виждах как сутрин потегля на работа, метнал тогата на рамо. Сега в размъкнат анцуг се бори с някакъв клон в градината си, май се е хванал да я пооправи. Виждам двамата млади как водят на разходка старото куче, което от миналата зима едва крета. Кучето залита, а те търпеливо го придружават, като вървят възможно най-бавно. Боклукчийският камион с шум и трясък вдига боклука.
Животът продължава, разбира се, но в съвсем друг ритъм. Подредих си гардероба и изхвърлих прочетените вестници в контейнера за хартия. Пресадих цветята. Взех колелото от ремонт. Готвенето ми доставя удоволствие. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Дебора Леви и нейният дневник по време на карантина: Дъщерите ми предпочитат да съм по-уплашена

бр. 16/2020

Писателката пише за прегръдките, които й липсват, за „Кралят на тигрите“ и сълзите, които се стичат по лицето й, когато чува ръкоплясканията за хората от предния фронт

Рис. Александър Байтошев

Вторник, 17 март 2020 г.
Зная, че не искате да четете още един дневник за преживяното по време на сегашната пандемия. Честно да си кажа, и аз не искам. Може би мога да избера един различен тон. Днес левитирах над хладилника и когато се почувствах достатъчно сигурна в своята техника, протегнах ръка и отворих вратата му, за да видя какво има в него. Не се страхувам да излизам на пазар, но въпреки това съм изпълнена с тревога. Мисля си за това, че в наше време ниско платените касиери, хората, които подреждат стоките по рафтовете в магазините или се грижат за инфраструктурата на държавата, не са високоуважавани работници. Както се случи при много други самоосигуряващи се писатели, всички литературни събития в чужбина с мое участие, както и ангажиментите ми, свързани с преподаване, бяха отложени. В резултат на всичко това хладилникът ми не е препълнен, но сега съжалявам, че не купих повече брашно – скоро ще е трудно да намеря. Навсякъде дърветата в града са разцъфтели – това ми напомня за цитат от Анаис Нин: „И дойде денят, в който рискът да останеш свит в пъпката стана по-мъчителен от риска да разцъфтиш“. В този момент ние всички сме се свили в пъпката, където смятаме, че е по-безопасно. Един от двата асансьора в моя блок (в който има повече от 100 апартамента) е счупен. Сега използваме стълбите.

Сряда, 18 март
Сирените на линейките сега звучат по-зловещо от преди. Дъщеря ми пристигна от колежа с голям куфар. Сякаш няма да имат летен семестър. Притеснява се да не ме зарази. Няма прегръдки и целувки. Точно така живеели представителите на горната средна класа в началото на миналия век – описани са в романите на Е. М. Форстър – физически дистанцирани от своите семейства, без непристойни прояви на привързаност и обич. Това ми напомня за отношенията на младите героини от книгата на Инид Блайтън Malory Towers с техните родители, след като се завръщат от училищата интернати в края на 40-те години. Учим се да живеем по този начин.
Опитвам се да бъда в добро настроение заради двете си дъщери – по-голямата живее далеч от дома. И двете ми казаха, че са разтревожени от странното ми спокойствие. Изглежда, казват те, съм приела възможността да умра от Ковид-19, а предпочитат да съм по-уплашена. Сега строят временни морги из цялата страна. По-късно, когато потърсих в Гугъл рецепта за сладкиш от маслено тесто, линковете, които излязоха първи, включваха фразата „затруднено дишане“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Епидемии, традиции и фолклор

бр. 16/2020

Вихра Баева

 

Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Научните й интереси са в областта на религиозните култури, местните култове, разказите за чудеса и българския фолклор.

 

Рис. Александър Байтошев

Здравето безспорно е една от основните ценности на традиционната култура. С мотивацията „за здраве“ се извършват повечето практики и ритуали, с него са свързани множество фолклорни представи и вярвания. То присъства дори в ежедневни фрази като „здравей“, „много поздрави“, „живот и здраве“ (т.е. „ако всичко е наред“) и разбира се, в любимия български тост „наздраве“. От друга страна, болестите, особено епидемиите като чума, шарка и холера, заемат особено място във фолклорния пантеон на българина: те са одухотворени, почитани, умилостивявани и наричани с роднински имена като „майка“, „баба“, „леля“ или любезни евфемизми от типа на „сладки и медени“.

Безспорна царица сред болестите е „Черната Чума“ – персонификация на чумната епидемия, която тръгва през XIV в. от Китай и достига до цяла Европа, като причинява невиждани дотогава щети: хората измират масово, обезлюдени са градове и села. Населението на Европа драстично намалява. В следващите няколко века епидемията се връща периодично и продължава да взема жертви. Тези драматични събития, естествено, се отразяват върху икономиката и политиката на отделните държави, променят духовния климат, намират отражение във фолклора, литературата и изкуството. Традиционната култура на българите не прави изключение – в нея образът на „Черната Чума“ присъства осезаемо като най-страшната от всички болести, олицетворение на самата смърт. Затова не е чудно, че настоящата епидемия от Ковид-19 сякаш изважда този митичен образ от колективната памет и активира страхове и представи за „чумавите времена“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Положението е тежко, но не е сериозно

бр. 16/2020

За тази крилата фраза, изречена от писателя и журналист Енио Флаяно по повод националната им политика от средата на миналия век, италианците се сещат често. Споменаваха я и през изминалите седмици, когато на фона на драматичните събития около борбата с коронавируса се опитваха да повдигнат духа си с терапия от чувство за хумор. Ето как социалните мрежи в Италия се борят срещу COVID-19 с усмивка:
• От толкова миене на ръцете ми избиха пищовите от матурата.
• Коронавирусът опита да достигне до Рим, но е блокиран в задръстване.
• Останах си вкъщи заедно със семейството. Изглеждат свестни хора.
• Италианската железопътна компания „Трениталия“ информира своите пасажери, че влаковете й са най-безопасното превозно средство, тъй като пътуват със закъснение, което надвишава инкубационния период на коронавируса.
• Повторете тридесет пъти: Аз не съм вирусолог. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Дистопията е тук

бр. 16/2020

Момчил Николов

Рис. Александър Байтошев

На 26 март 2020 година в спортните издания – а и в някои други – се появи новината, че футболистът на „Аякс“ Абделак Нури се е събудил от комата, в която се намира близо три години. Той не е съвсем добре, разбира се, не е напълно излекуван, вероятно никога няма и да бъде, според специалистите, потърсени за коментар. Но все пак събуждането му е почти чудо, донякъде необяснимо: той комуникира с вежди, усмихва се, оригва се. Дори гледа футбол по телевизията и според брат му това му харесва. Впрочем да оставим Нури на мира, той си има достатъчно проблеми, пожелавам му от сърце да се справи с тях колкото се може по-скоро и по-добре. Да го кажем така: новината ме впечатли, опитах да си представя как бих се почувствал аз, ако ми се случи да се събудя в днешния свят, след като съм отсъствал по някаква основателна причина известно време от него. Дали ако примерно бях футболист като Нури, бих могъл да осмисля факта, че най-актуалното футболно първенство в момента – поне в Европа – е това на Беларус? Защото футболът просто е спрял навсякъде другаде и хората се вълнуват от резултатите на „Бате Борисов“ и „Динамо“ Минск; впрочем не лоши отбори, предвид обстоятелствата. Европейско по футбол няма да има. Евровизия – тоже. Даже и Олимпиада няма да има. Няма да има каквото и да е – всичко е отменено, отложено, ликвидирано. Границите са затворени, самолетите не летят, наземният транспорт е парализиран, туризъм не съществува, свободното придвижване е невъзможно. Цели индустрии са закрити, конвейерите са спрели, в заводите е тихо като в морга, моргите не могат да поемат прииждащите трупове, те намират временно убежище върху ледени пързалки; зимните спортове също са замразени за неизвестен период от време. Както и всичко това, което в зависимост от някои специфики на производството и употребата наричаме „развлекателен бизнес“ или „култура“. Кината и театрите са затворени, концертните зали и те. Мадона пее в банята си, популярни певци се снимат по анцузи пред роялите си и излъчват позитивни послания. Папата изнася литургия пред празна зала, и това не звучи като нонсенс. Това, че в Италия издигат руски флаг и пеят руския химн – също; междувременно военни камиони изнасят ковчези от Бергамо. Ковчези. В „Али Експрес“ има оферти за ковчези. Излизат произволно между офертите за стикове за голф и предпазни маски със специален дизайн, подходящ за деца на възраст между 1 и 4 години. Маски. Хората ходят с маски. Трудно се намират, някои преминават към собствено производство. Лесно е – от един сутиен стават две. В Банкок американци конфискуват 200 000 бройки платени от Германия, прибират им ги от летището, нужни са на Америка. Президентът Тръмп е казал, че следващите седмици в Америка ще има смърт, много смърт. Тръмп е президент на Съединените американски щати. Really? А Великобритания не е в Европейския съюз. Брекзит. Exit. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Пламен Дойнов

бр. 15/2020

Чета ЛВ, защото ме пази! Сн. П. Дойнов

Извънредно положение

Докато влачат насила остарялото хипи,
което не иска да бъде спасено,
докато свири с джазови хрипове
и търсят изчезналата му вена,
докато го товарят в линейката
и после я пускат да вие сама из града,
ти си отдъхваш на пейката –
други са болните, други плачат,
други умират от повече свобода,
която за теб е достатъчна.

Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Първа страница

Какво прави литературата по време на карантина? Вие какво правите?

бр. 15/2020

Питаме български писатели, критици, литератори

ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ, белетрист и драматург, главен редактор на „Сиела“:

Първо – не знам за коя литература ме питате, затова ще отговоря за „моята“, тази в моята лична физическа и въображаема библиотека. За тази литература сега е златно време – много часове, ограничено пространство, изолация. Време, което дори ме кара да се чувствам виновен от това, че ми харесва, но пък, ето, казах си го, олекна ми, харесва ми. Докога – не знам. Карантината може да е наказание, ако си човек, който се издържа с труда си, но може и да е и дар, ако си здрав, имаш време за четене, както и пари за хляб и сирене. Аз мога да кажа, че съм и двете, така, че в компанията на книги тази карантина е по-скоро дар.

Също, за карантината – струва ми се излишна тая милозлива реторика – ох, видите ли, наистина е тежко, но бъдете търпеливи, стойте си вкъщи, един ден ще изпонаизлезем от окопите на тихия си героизъм и ще плеснем с ръце, ще се прегърнем, ще бъде хубаво… дрън-дрън-дрън…  Хайде, достатъчно, наистина. Нека не се пренапрягаме чак толкова да „успокояваме“ народа, той ще се справи и без нашата загриженост и утеха.

Ние сме в началото на глобална криза, чиято траектория няма как да предвидим. Вероятно тази криза ще пренареди света икономически. Вероятно ще го пренареди в геополитически план. Но тази криза няма и да докосне фундаментите на човешката душа, няма да засегне характера на човешката природа, няма да промени човечеството и на йота, нищо, абсолютно нищо няма да се промени в хипоталамуса на нито един от нас, в кортексите ни нищо особено няма да се случи, осемдесет и нещо милиарда клетки няма изведнъж да тръгнат да се прегрупират различно. Литературата на човеците ще си остане рожба на същите интелектуално-емоционални процеси, които са я раждали вече хилядолетия. И след като „това“ свърши (а то ще свърши), отново ще четем за чудните приключения на Граф Монте Кристо, или Гилгамеш, ще съпреживяваме баналността на битието с мадам Бовари, ще си „спомняме“ с Пруст и ще търсим да похапнем мед с Мечо Пух. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Антония Велкова-Гайдаржиева: Критиката е длъжна да се бори с „вестникарстващата пошлост“

бр. 15/2020

Антония Велкова-Гайдаржиева е родена във Варна. Професор във Великотърновския университет. Историк на литературата и на литературната критика. Автор на критическия сборник „Критика и апологии“, на монографии за д-р Кръстьо Кръстев, Боян Пенев и Владимир Василев, за Васил Пундев, за Иван Мешеков, за списание „Художник“. За книгата си „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ (2017) е отличена с награда за „Хуманитаристика“ на Портал „Култура“. Сред отличията й се открояват още „Дъбът на Пенчо“ (2008) и наградата за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013). След разговора ни от януари (публикуван в бр. 9/2020 г. на ЛВ), проведохме втори разговор с нея – през март 2020 г.

 

Преди да започнем продължението на разговора ни от януари, нека те попитам какво правят литературата и нейната критика по време на карантина, при извънредно положение? Как се усещаш в тази непозната за мнозина ситуация?

Като творчески-рефлексивни дейности литературата и респективно критиката са самотни занимания. Ето защо настоящата извън-редна ситуация и провокира, и стимулира художествената и тълкувателски-оценъчната работа. Голямата литература на славянството, казваше Васил Пундев, е литературата на страданието. Добре знаем, че в хуманитаристиката е валидна максимата на старите гърци „познание чрез страдание“. Още от зараждането на хрониката историците превръщат болестта в задължителна стъпка на своя разказ. Кризисността, веобщата беда, изпитанието винаги са вълнували литературата. От Бокачо  и Даниел Дефо през Л. Стоянов , Йовков и Смирненски до Камю, Маркес и Сюзан Зонтаг литературата и критиката не само интерпретират подобни катаклизми и пренасят по образно-фигуративен,  наративен и рефлексивно-концептуален път паметта на човечеството за тях във времето, но и предлагат други, неподозирани гледни точки. Наскоро разговарях с моя приятелка и тя сподели прочетена статия за роман, който преди 40 години предсказва вирусната епидемия, тръгваща от Ухан. Не знам колко е вярно това, но знам, че литературното наследство на човечеството не само пророкува собствените му съдбини, но се явява и алтернатива на историческите изпитания. Извънредните обстоятелства няма как да не обърнат човека към „най-важните неща“, към екзистенциалните въпроси на битието. А литературата и критиката като човекознание ги задават във всички времена, сътворявайки алтернативните човешки светове и утвърждавайки надвременните ценности и идеали. Covid 19 ни постави в трудно поносима, непосилна  човешка ситуация, би казала Хана Аренд, но някак си създаде и друг ред, като че ли вглъби погледа, обърна го преди всичко към духовните явления, към битийните тайни. Сякаш целият този световен кошмар завръща времето на тихото общуване с книгите като опора, упование и мъдрост; с книгите, които тревожат и вдъхновяват, задавайки най-парещите въпроси за миналото, за сегашното и за утрешния ден. Време е за четене. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Отворено предвеликденско писмо до художника Франсиско Босолети

бр. 15/2020

Франсиско Босолети. Графит на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София

Скъпи Франсиско!
Поразена съм, че светът днес е уязвим, гол и чуплив (fraggile) – точно като в твоите изображения!… Красотата е оболена, изглежда застрашена, летлива и мимолетна… А платното на картината сякаш се е превърнало в… рентгенова снимка.
Преоткривам те днес, защото в пандемичната паника метафизичната ти тъга ми звучи не само автентично, но и прогностично. Сякаш хората никога повече няма да имаме душевни сили да преобразим разколебаната, малко тъжна Вяра от твоя стенопис на калкана на софийската кооперация, където е музеят на Вапцаров – в могъщата Вяра на поета. Няма да се опитаме, дори механично, с фотошоп, да преобърнем негативите на битието ни в позитиви на мисленето. Алиенацията, безлюбовието и омразата между хората – в Любов. Ако правилно съм разчела философията на твоето визуално послание… Но предизвикателството стои на стената на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София и сякаш ни дава последно упование, че този ужас някой ден ще бъде преживян, надеждата ще победи отчаянието…[1] Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Боян Крачолов

бр. 14/2020

Ахил и костенурката

Александра Чаушова, „Сержант-майор II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Откъде-накъде, мислиш си, докато се клатушкаш в трамвая, им е хрумнало на древните да оприличават слънцето на гигантска огнена колесница с неудържими коне, ето на този въпрос не можеш да си отговориш, гложди те, иначе казано, пък на всичкото отгоре и буйна, препускаща лудо сиреч, ала никакъв отговор не ти хрумва, каква колесница, какви пет лева, никаква колесница не е това, а костенурка, която се прокрадва тихомълком покрай теб, без да я усетиш, като че ли е някаква игра това, колко пъти може да мине около теб, без да я усетиш, колко може да ти скъси живота, без да я забележиш, надбягване впрочем, което няма шанс да спечелиш, само че ето нА – принуден си да тичаш, да се състезаваш с него, както оня древен елин е принудил Ахил да се състезава с костенурката, правилата са страшно прости, казал му, ето те теб, човек сред човеците, войн сред войните, а ето една най-обикновена костенурка, трябва само да я надбягаш и ще докажеш мъжеството си, та какво доказване на мъжеството има в това, презрително го изгледал Ахил, ами такова, казал елинът, че чисто математически ти не можеш да я надбягаш, а математиката, както сам знаеш, е наука от боговете, надбягай я, победи я и ще докажеш мястото си сред тях, е, все пак, за да бъде честно, ще й дадем известна преднина, но това не би трябвало да означава нищо за теб, виж се какъв си здрав и едър, всеки бог свой знак е турил върху теб и прочее, а това е една нищо и никаква костенурка, ще я отвееш като стой та гледай, само минутка ще ти отнеме, а после ходи прави каквото намериш за добре, и речено-сторено, затегнал си Ахил сандалите, сложили елините костенурката на там някакви си метри пред него, дали знак за начало и той хукнал да бяга, само че това, което не знаел, било, че докато той измине разстоянието до сегашната й позиция, тя ще се отдалечи още малко, та той ще трябва да измине и новото разстояние, но междувременно тя ще е изминала още малко, той ще трябва да претича и него, и така нататък, а Ахил изведнъж бил обзет от ужас, защото разбрал, че е измамен, че финал всъщност никъде няма, или ако има, то нито костенурката ще се добере до него, нито пък той, има само едно вечно догонване, но вече било късно да се откаже, не бил той човекът, който лесно ще се предаде, а кой знае защо изведнъж се видял стар и грохнал, все така догонващ проклетата костенурка, и в този момент, когато се видял такъв, мъжественото му сърце не могло да го понесе, пръснало се на парчета, а той се строполил мъртъв насред пистата, докато костенурката спокойно продължила пътя си, пресякла финала и продължила необезпокоявана към хоризонта, а елините се струпали около Ахил и горчиво ридаели, най-вече ридаел онзи елин, който му спретнал тоя номер за забавление, а впоследствие написали епос, в който дали на великия герой възможност за по-героична смърт, сиреч такава, която повече му приляга, защото срамно било да кажат, че той починал, гонейки някаква костенурка. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Елена Алексиева

бр. 14/20120

Александра Чаушова, „Услуги II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Приказка за свършека на света

В покрайнините на един голям град, в една къща с петнайсет стаи, живеел старият Тътрузко. Той имал дъщеря. Тя не била нито млада, нито особено хубава, но Тътрузко си имал само нея и бил принуден да се примири. Освен това той знаел, че имало и далеч по-стари и грозни дъщери, а някои и по характер били много лоши.
Навремето Тътрузко си посторил такава голяма къща, защото обичал децата и си представял как някой ден дъщерята ще му народи цяла сюрия внучета и те ще припкат из къщата и ще я огласят от сутрин до вечер с гласчетата си.
Обаче не станало точно така. Дъщерята на Тътрузко изобщо не обичала децата и не щяла нищо да ражда. Вместо това тя по цял ден четяла философски книги и смятала на едно сметало.
Тътрузко бил много разочарован. Той се затворил да живее в единия край на къщата, а дъщерята – в другия. И понеже му било ужасно скучно и нямал с какво да си запълва времето, често ходел напред-назад по коридора, влачейки протритите си чехли. Не го правел нарочно, просто вече бил много стар и всичко му тежало, особено собствените му крака, които с мъка повдигал от земята.
Веднъж дъщерята дошла при него. Тя била страшно ядосана. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Литература, кино и пандемия, или къде се пресичат реалният и въображаемият свят

Александра Чаушова, „Юлия”, маслен пастел и акрил върху хартия, 205x111cm, 2019

бр. 14/2020

Въображаемият свят придобива все по-голяма тежест в дни като тези, става ни по-близък и някак по-важен в ситуация на глобална пандемия. Настоящето все повече заприличва на внезапно сполетяла ни антиутопия, в която историите се повтарят ту като трагедия, ту като фарс, а бъдещето като че ли задълго е отседнало в един ретроутопичен хоризонт. В тези обстоятелства се обърнахме с пет въпроса към петима автори на художествени и публицистични произведения, а техните коментари публикуваме тук (по азбучен ред на имената им).

1. Днешната ситуация, свързана с вирусната пандемия, е нова и критична за нас, за Европа, за света. В литературата и киното обаче подобни екстремни ситуации са описвани и пресъздавани многократно. Дава ли ни това основание да им се доверим? Може ли естетическият опит с филми, книги, а и видеоигри да ни предостави инструменти за справяне?
2. Има ли произведения, които бихте отнесли към житейската ни ситуация днес, или тя изисква да бъде пресътворявана по изцяло нов начин?
3. Имаме ли реални основания да мислим бъдещето като минало, както в „Дванайсет маймуни“ на Тери Гилиъм, или е рано за подобни темпорални обрати?
4. Как мислите, ще има ли трансформации в полето на културата, след като излезем от настоящото положение – нови форми, нови канали, – или бързо ще се върнем към познатите ни неща?
5. Ако днес решите да напишете книга (сценарий) върху извънредната ситуация в света, какъв би бил нейният (неговият) финал?

 

ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ (писател, автор на антиутопичните романи „Апарат“ и „Екс орбита“, преподавател по правни науки)

 

  1. Литературата дава възможност за преживяване на опит, при това безболезнено, но това преживяване си има и своите ограничения. Четящият човек може да се окаже по-подготвен от другите хора, когато се случва някакво извънредно събитие, защото може да предвиди някои последици по-добре от невежата. Но не бива да се осланя само на този свой опит – литературата носи своите правила, които я правят читаема, реалният свят не търси читатели, затова произведенията му не се подчиняват на литературните алгоритми. От това следва, че читателският опит не е достатъчно легитимен в реалността. Не само това, опасно е да се предоверяваме само на него. Читателският опит има и предимство над реалния, защото литературата не е ограничена от законите на действителността, тъй като литературата не е само отражение на обективната действителност. Това обаче още повече утвърждава необходимостта от разграничение между двата опита.
  2. Много е динамично положението. Днес е по-скоро „В очакване на варварите“ – в добрият случай – на Кавафис, в лошия – на Кутси. Утре може да е „Слепота“ на Сарамаго, важно е вдругиден да не е „Пътят“ на Маккарти.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Културата е атестат за всяка държава по време на криза

бр. 14/2020

Разговор с Диана Андреева-Попйорданова, директор на Обсерватория по икономика на културата

Александра Чаушова, “Троен портрет”, маслен пастел и акрил върху хартия, 89,5x57cm, 2019

Г-жо Андреева, заради заплахата от новия коронавирус културата внезапно изпадна в неочаквана критична ситуация. Какви очаквате да са последиците за нея? Кои са най-уязвимите сфери и сегменти от културния спектър?

Културата е един от най-засегнатите сектори в националната политика. Още на 8 март, след потвърждаването на първите случаи на заболяването с COVID-19, културните институции бяха затворени. Тази рестриктивна, но необходима мярка засегна държавни, общински, частни, неправителствени организации, както и свободните артисти. При държавните и общинските културни организации действат различни модели на финансиране и по време на извънредно положение или форсмажор бюджетът и моделът на финансиране може да се променя, така че да се осигури заплащането на труда в културните институции. По-голям проблем, нерешен близо три десетилетия, е финансирането, устойчивото развитие, оцеляване и поне минимално заплащане на труда при независимия културен сектор – частни, неправителствени, самоосигуряващи се артисти и тези, които работят на временен договор или на проектен принцип. Настоящата ситуация е и своеобразен стрес тест за културната ни политика – предвидени ли са достатъчно защитни механизми за всички участници в културните процеси, стратегията за управление на рискове може ли да издържи подобна ситуация, има ли достатъчно буфери за преодоляване на кризисни ситуации. Настоящата картина показва много ясно, че липсват инструменти от културната политика, които биха осигурили устойчиво развитие на сектора. В Закона за закрила и развитие на културата чл. 2 постановява: „Основни принципи на националната културна политика са: т. 3. равнопоставеност на творците и културните организации“. След като един от основните принципи е равнопоставеност, следва, че държавата не само в кризисен момент би трябвало да се погрижи за частните, неправителствени организации и свободните артисти, но това е трябвало да се случи още с приемането през 1999 г. на ЗЗРК. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Книгоиздаване по време на извънредно положение. Анкета

бр. 13/2020

Антоанета Колева, директор на издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“

Ще си позволя да отговоря на въпросите в цялостен разказ.
Книгоиздаването е крехко балансиране на ръба между икономика и култура, между задължителното произвеждане на приходи (а по възможност и печалби, откривам напоследък с учудване, че мнозина не правят разлика между двете) и онова, което по дефиниция не може да произвежда печалби, освен ако не смятаме за такива символните и духовните. Това балансиране днес, когато без съмнение абсолютният приоритет, какъвто са здравето и животът на хората, налага извънредно положение, стана още по-трудно. Трудността нараства в пъти, ако погледнем не просто към издателската сфера, а към ситуацията на независимите издателства с малки обеми продукция и висока специализираност на книгите и публиките си. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Книгоиздаване по време на извънредно положение. Анкета

бр. 13/2020

С обвяването на извънредното положение, големите книжарски вериги, както и някои от по-малките физически преустановиха своята дейност, местата за представяне на книги затвориха вратите си. Насрочените събития бяха отменени. Книгите, готови за издаване – отложени. Обърнахме се към няколко български издателства, позиционирани в различни градове в страната, различаващи се повече или по-малко по читателската си аудитория, по издателския си фокус и по количеството издадени книги на година. Въпросите към тях бяха едни и същи. Целта, да представим извадка от това как българските издатели се справят с полудялото време на COVID-19. Понеже всеки ден е различен, отговорите на анкетата вероятно в момента, в който читателят чете, няма да отразяват настоящото състояния на събитията, но ще му позволят да научи издателските надежди, отложените проекти или възможни начини за справяне към средата на извънредното положение. Бъдещето не е съвсем ясно, факт е, че издадените книги през 2020 г. ще бъдат по-малко, но надяваме се, Апокалипсисът за книгата и света няма да дойде нито в 6 вечерта, нито в друг час от деня и книгоиздаването и литературата ще оцелеят. Антиутопията, в която живеем, ще свърши недраматично, за разлика от повечето романи и филми.

Яница Радева

 

Анкета

Манол Пейков, издател, „Жанет 45“

 

Как се справя Вашето издателство след повече от седмица извънредно положение заради COVID-19?

Като всички останали. На мускули – що се отнася до търговския аспект на нещата. А ако говорим за творческата страна – лично на мен ми остава повече време да поработя върху близки до сърцето ми проекти, които съм отлагал дълго време.

 

Успявате ли да работите дистанционно?

Да, стига задачите да не са свързани с управление на машини, пренасяне на кашони, опаковане на пратки. Което също е съществена част от нашата работа.

Имате ли онлайн търсения? Разработвате ли алтернативни начини за достигане до Вашите читатели и партньори?

Да, имаме неочаквано много. През последните две седмици почти всички физически книжарници в страната са затворени и цялата търговия с книги се премести в онлайн пространството, което при нормални обстоятелства е отговорно за по-малко от една пета от всичките ни продажби. Оборотът на онлайн книжарниците обаче не е нараснал драстично – което чисто и просто означава, че нашите обичайни обороти са се свили трикратно или дори четирикратно. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Книгите имат нужда от помощта на Европа

бр. 13/2020

Обръщение на европейски издатели до европейските институции

1. Причина за обръщението

Културата е важна за бъдещето на Европа. Творческите сектори са основен актив на европейската икономика. Това са ясни изявления, повтаряни от всички европейски институции през последните години. Днес е време да се покаже, че културните индустрии наистина са приоритет на Европа! В тази ситуация книгоиздаването играе ключова роля: като най-голямата европейска културна индустрия, книгоиздаването и периодичният печат допринасят значително за европейската икономика по отношение на годишния оборот (22-24 милиарда директен оборот), работни места и растеж, със 150 000 преки служители и повече от половин милион души, работещи в цялата стойностна верига. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Европейска гора

Дерек Уолкът

бр.12/2020

На Йосиф Бродски

Дерек Уолкът

Листата, капещи в последен такт,
оставиха в слуха овално ехо;
с куп нотни стойки зимната гора
напомня празна зала, разчертана
по пръснатите чернови от сняг.

В стъклото инкрустира онзи дъб
венец над твоята глава, блестящ
като уиски; леденият дъх
на твоя звучен Манделщам се вие
като цигарен дим около теб. Има още

Вашият коментар

Filed under Поезия

Сакартвело, търпение и рози

Грузински рецепти

Диана Иванова

 бр. 12/2020

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Дълго време, почти половин година след като сме се върнали,  в хладилника ще държим една бутилка с тайнствен сос, ткемали, дадена ни на тръгване от Иракли. „Задължително трябва да я вземете! Това е от майка ми, по стара семейна рецепта!“ Дълго не  я отварям. Ткемали е наистина нещо, което всеки грузинец има у дома си – гъст сос от джанки или сини сливи, с дива мента или джоджен и още куп други тайни съставки, които правят вкуса  толкова необикновен. Още по-необикновена е употребата – за първи път в живота си например комбинирам сини сливи и червено цвекло. Цвеклото се сварява леко и се пече на фурна заедно със сини сливи или се залива с ткемали. Ужасно вкусно и просто нещо, да се чудиш защо не ми е хрумнало досега! Не бяхме опитвали ткемали в Грузия. Иракли ни подарява бавното удоволствие да подължим да откриваме Грузия у дома.

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Марио Варгас Льоса за културата и демокрацията

Марио Варгас Льоса

бр. 12/2020

В: Изглежда че за Вас XIX век е Златната ера на романа. Защо?

Л: Мисля, че за литературата XIX век е бил изключителен период. Погледнете великите английски, френски, руски, а също и американски писатели. В Латинска Америка е нямало толкова велики писатели с изключение на Сармиенто[1]. Сармиенто е значим писател, но най-великите латиноамерикански писатели са от XX век. Аз съм голям почитател на Толстой, Достоевски и френските автори, които са оставили дълбок отпечатък у мен – най-вече Виктор Юго и „Клетниците“. И Флобер, който за мен е бил истински майстор на словото. За разлика от Юго, Флобер не е бил гениален, когато е започвал да пише. Той е постигнал гениалност с усърдие, с постоянство, като се е стремял да преодолява ограниченията си. В този смисъл той е образец за подражание за писателите, които не са родени гениални. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Дълги маси, отворени бутилки и дим: срещи с Дерек Уолкът

бр. 12/2020

Свен Биркертс, 2017

 

Дерек Уолкът

Доста неща научих за поетите и поезията от Йосиф Бродски, чиито лекции посещавах през седемдесетте години в Ан Арбър и чието мнение за почти всичко приемах по онова време като светото писание. Йосиф много обичаше да назовава и класифицира поети, и разговорите ни с него до голяма степен се състояха в произнасянето на разни отсъждания: „Мирослав Холуб е страхотен, нали?“. Или: „Евтушенко е пълна пръдня“. Еди-кой си всъщност бил добър поет – „жалко, че му се налага да прави свирки на Робърт Блай“. Слушах с наострени уши и веднага се палех, щом в списъка му изникнеше ново име. „Дерек Уолкът“ – каза един ден той. – „Карибски поет – погледни го.“ И аз, какъвто си бях изпълнителен, точно това направих, погледнах „Морско грозде“ и „Друг живот“. Помня, че и двете ми харесаха, но помня и как се подканвах да ги харесам още повече, за да съм адекватен спрямо преценката на Бродски. Със сигурност усетих силата и свежестта на Уолкът и долових уникалния ритмичен устрем на тази поезия. Но в онзи момент все още не бях докрай свързан с нея. След известно време, когато се преместих в Кеймбридж, си помислих, че може би ще успея да се приближа до нея, ако напиша нещо за този човек. Реших да съпоставя творчеството и възгледите на Уолкът с тези на неговия колега писател от Карибите В. С. Найпол. Като млади двамата са приятели, но след това поемат по съвършено различни пътища: Найпол отхвърля корените си, докато Уолкът ги поставя в средоточието на стиховете и пиесите си. Бях чувал, че имало търкания между тях. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Опитът“ на Русана Бърдарска

– за тръстиките в този люлян от космически ветрове свят

Човешката ми неспособност да си представя някои неща, въпреки богатото ми „писателско“ въображение, е един от обектите на цялата книга, споделя Русана Бърдарска във внушителната по обема си „Опитът“ (алюзията с Монтен не е случайна). Изданието на „Жанет 45“ от тази година е над 700 страници, които самата авторка определя като роман – както впрочем и предишната си книга с разкази („6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“, Жанет 45, 2002).

Не съм склонна без известен отпор да се съглася – мисля, че жанр като на „Опитът“ не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“. Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочетено днес

Епос и художествена игра[1]

бр. 11/2020

 Миглена Николчина

Dragon Age 2 („Драконова епоха 2“), BioWare, 2011

В „Епос и роман“ Бахтин разглежда романа като млад, развиващ се и незавършен жанр, което е малко странно, като се има предвид, че този му труд е написан в средата на XX век. Това, с което Бахтин всъщност не е съгласен, е старият навик да гледаме на романа като на епос в проза. Грешката, смята той, произхожда от факта, че ние всъщност забравяме, че романът е единственият литературен жанр, по-млад от самото писане. За разлика от епоса, и най-общо от поезията, романът се появява след изобретяването на писмеността. Тази нова технология, технологията на писането, съдържа множество важни различия, които открояват епоса от романа, но значима част от тях в крайна сметка се свеждат до темпоралността: докато епосът се занимава с абсолютното минало и не се подчинява на бъдещето, а на „бъдещия спомен за миналото“ (19), романът се занимава с незавършеното и генеративно настояще, с неговата неразрешима идеологическа хетероглосия, с постоянното му ставане и промяна. Романът също така е отворен като пространство: той „позволява на автора във всичките му маски и физиономии свободно да се движи през полето на изобразявания свят, което в епоса е било абсолютно недостъпно и затворено“ (Бахтин 1983: 520). Романът с други думи е жанрът на незавършеността: незавършеност както от страна на автора и читателя, така и от страна на света, към който се отнася. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

За разликата между книгата и джойстика

бр. 11/2020

Николай Генов

OXO (Александър С. Дъглас, 1952)

Броят на „Литературен вестник“ от 26 юни 2019 година бе посветен на книгите-игри. Той имаше важната задача да разкаже тяхната история, разпространявана до този момент непълно и не съвсем гласно в по-тесните рамки на една субкултура; да се опита да проследи генезиса им и да очертае литературоведските хоризонти и възможните изпитания пред по-нататъшното изследване на феномена. Поради спецификата на така формулираната цел съдържанието на броя, твърде силно обвързано с хронологията и нейния локален контекст, бе маркирано от определена доза фактологичност, но това – като всеки необходим ход – се очакваше предвид някои натрупали се с времето предразсъдъци и необходимостта от тяхното оборване. В крайна сметка изданието успя да се сдобие със свой собствен живот и изпълнявайки основната си функция, запозна по-широката аудитория със съвременното състояние на жанра у нас. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Забравили сме да скучаем?

бр. 11/2020

Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“
Ницше, „Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)“ 

Munch, Melankoli, 1892

Munch, Melankoli, 1892

Ситуацията около коронавирус (COVID-19) със своя световен мащаб идва да ни покаже, че сме забравили да скучаем. Извънредното положение ни кара да замръзнем в точката на нарастваща тревожност и безпомощност. Като потенциални носители на заразата и причина за разрастването на епидемията е добре да ограничим социалните си контакти и да преустановим обичайните си дейности, да преминем в модус „без допир“. Не подценявам опасността и необходимостта от превантивни мерки.

Вкъщи, презапасени с храна и паника, се изправяме пред въпроса какво да правим, като няма какво да правим. И тук стигаме до един капан – оставяме се на корона: гледаме телевизия, общуваме по фейсбук, говорим по телефона … все за коронавирус. Медиите ни заливат с инструкции да си мием ръцете и рядко с анализ на симптоматиката на болестта или конкретните стъпки, които да се предприемат от вече заразените. Така ние непрекъснато биваме потапяни в медийния поток „Корона“ и се заразяваме с тревога. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Обичам да напомням, че е редно човек да е първо и преди всичко читател

бр. 10/2020

Разговор с Темз Арабаджиева

Темз, как от правото се насочихте към професията на пиара? И то точно в областта на книгоиздаването?

Понякога срещам доста учудени погледи, когато споделя какво е висшето ми образование. Рядко от „високоплатеното“ право някой се насочва към пиар конкретно в книжния сектор. С тази позиция сякаш ни събра случайността. И любовта (без да се опитвам да бягам от клишето с книгите). Обичам да се шегувам, че този развой на събитията е изтънчената победа на романтизма в мен. Шест години по-късно все още не съжалявам за избора си.

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Има такъв момент, в който си казвам: „Просто трябва да издам тази книга“. Е, или „да я преведа“, разбира се

бр. 10/2020

Разговор с Боряна Джанабетска

Има едно неписано правило – преводачът нашумява по-лесно, ако превежда класика, и много по-трудно, ако налага нови, съвременни имена. Вие не се страхувате от второто и в биографията ви има много съвременни автори. С какво ви изкушиха те?

Над нашумяването не съм се замисляла особено, но ми е интересна по-различната динамика на съвременния текст, интересно ми е как се постигат картинност и драматизъм с по-съвременни изразни средства, с което в никакъв случай нямам предвид краткост на изказа – голяма част от книгите, по които съм работила, съперничат по обем на някои класически произведения. Всъщност особено много съм привлечена от преплитането на съвременност и минало, от нови интерпретации на миналото, от обръщането на съвременни автори към миналото, като например великолепната, едновременно традиционна и съвършено модерна възстановка на викториански роман в „Аленото цвете и бялото“. Разбира се, като се вземе предвид, че освен преводач съм и издател (заради греховете си, както казват англичаните), вземам предвид и по-голямото търсене на съвременни автори. Що се отнася до класиците, като читател имам дори по-големи предпочитания към тях и се надявам да ми остане време за среща с творчеството на някои от тях и в качеството ми на преводач. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме