Паралелни преводи

бр. 39/2019

Димитър Кенаров

Пейзаж с падането на Икар от Питер Брьогел Стари

Английският поет У. Х. Одън написва едно от най-емблематичните си стихотворения, „Musée des beaux arts“, след посещение на Кралския музей на изящните изкуства в Брюксел през 1938 година. Там е изложена известната картина „Пейзаж с падането на Икар“ на холандския художник Питер Брьогел Стари (съвременни изкуствоведски анализи показват, че това вероятно е копие на изгубен оригинал на Брьогел). В традицията на екфразиса, Одън прави коментар върху темата за незабележимостта на човешкото страдание сред бързината и безразличието на всекидневието. Тук няма обвинение, а просто наблюдение. Всекидневното присъства дори с известна доза симпатия, така както в картините на „старите майстори“: хора, които се разхождат по улицата, отварят прозорците на къщите си или пък похапват; деца, които се пързалят щастливо по леда на езеро; орач, който се е вглъбил в тежката си работа. Такава е същността на живота.Това е нормалният, обикновен ход на нещата. Но сред естествената енергия на тази обикновеност, потънали в шума на заобикалящия ни свят, е много възможно да пропуснем детайла на болката: мъничките крака, подаващи се едва-едва от морето, на едно паднало от небето момче. Може би Одън естетизира болката в известна степен, приравнявайки я с магическото, митологичното и поетичното, но всяко изкуство, дори и най-натуралистичното, е в крайна сметка вид естетизация. Невъзможно е да бъде другояче. Това е чудото и проклятието на изкуството. Исус е красив на кръста; Икар е красив в своето падане. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Тодора Радева: За голяма част от френскоезичните писатели езикът е бунт

бр. 39/2019

Тодора Радева е програмен директор на Софийския
международен литературен фестивал. Тя е културолог и писател, автор на сборника с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото“, който през 2005 г. печели националната награда за дебют „Южна пролет“. Емануил А. Видински разговаря с нея.

Предстои седмото издание на Софийския международен литературен фестивал, като фокусът тази година ще бъде върху френскоезичната литература. По какъв начин избирате региона или езика, които да поставите в центъра на събитията и как се спряхте тази година на френския език?
Първото издание на Софийския международен литературен фестивал през 2013 г. беше организирано в партньорство с „Традуки“ и съвсем естествено международният фокус беше литературата от Балканите. Още тогава, когато търсехме формата и концептулната рамка на събитието, решихме да представяме автори от определен географски регион, като в различните панели на програмата (включващи освен срещи с писатели и изложби, екранизации по книги, различни дискусии) да даваме и по-широката картина на културата на избраните страни. В миналото издание, шесто подред, фокусът вече падна върху езика, който създава общност на друго ниво, наднационално, отвъд географията. Естествено е след немския език да направим издание на фестивала и с фокус върху френския, а след това и английския език. Но посоката, в която искаме да развиваме Литературния фестивал, е плавното преминаване към тематични фокуси. И това ми се струва естествено, вътрешно движение не само в концепцията на фестивала, но като че ли валидно и за света, в който живеем през последните години. Изместване от усещането за дома като географско понятие към откриването на езика като дом, а след него: общности, породени от еднакви теми и ценности, в които се вписват хора от различни страни и различни езици. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Вълшебната кутийка

бр. 38/2019

Силвия Плат


Агнес Хигинс твърде добре познаваше онова блажено и зареяно изражение на съпруга си над чашата портокалов сок и бърканите яйца сутрин.
– Та какво сънува тази нощ? – подсмъркна Агнес, докато нанасяше отмъстителни удари с ножа за масло по препечената филийка с цел да размаже сливовото пелте.
– Просто си припомнях – промълви Харълд, който продължаваше да зяпа с безметежен и премрежен поглед право през намиращото се в непосредствена близост, изключително привлекателно тяло на съпругата си (поруменяла, и както обикновено с бухнала руса коса в ранното септемврийско утро, облечена с пеньоар на цъфнали розови клонки) – онези ръкописи, които бях обсъждал с Уилиям Блейк.
– Но откъде знаеш, че е бил Уилиям Блейк? – възрази Агнес, като едва прикриваше раздразнението си.
Харълд се изненада.
– Как откъде, от портретите му, разбира се.
Какво повече можеше да каже Агнес? Тя притихна над чашата с кафе, докато се бореше със странното чувство на ревност, разрастващо се в нея като тъмен злокачествен тумор от първата им брачна нощ само преди три месеца, когато узна за сънищата на Харълд. В същата онази нощ, в самото начало на медения им месец, в малките часове на деня Харълд стресна Агнес и я изтръгна от здравия й непробуден сън с рязък и силен спазъм на дясната ръка. Уплашената Агнес веднага го раздруса, за да го събуди, и го попита с нежен майчински глас какво става; беше решила, че го мъчи някакъв кошмар. Ала такова нещо не можеше да се случи на Харълд. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Светът умело лъже

бр. 38/2019

Интервю с Мартин К. Илиев

Кадър с Мартин К. Илиев и неговия редактор ВБВ от премиерата на книгата в Стара Загора. Снимка: Франческа Земярска

Нека първо започнем с няколко въвеждащи въпроса, преди да стигнем до самата стихосбирка „В печалния хан на дните”. Коя е музиката, звучала около тези стихотворения?
Музиката е голяма дяволия, дори в някаква степен по-голяма дяволия и по-голяма утешителка от поезията. Ако трябва да подбера произведения, които емоционално да паснат на книгата, бих споменал гимнопедиите на Сати и вариациите Голдберг-Бах като два вида съзерцания – едно по-глухо и едно по-ведро.

Поезията, литературата въобще, е свързана с безпощадна наблюдателност, както се казва в едно от твоите стихотворения, „окото има властта да избира“. Какъв е твоят метод на наблюдение?
Харесвам и зрението, и слуха, може би поравно. Това са най-лесните за възприемане сетива, трябва само да присъстваш. Действително, в книгата ми има повече вглеждане, отколкото вслушване. Повече светлини и цветове, отколкото тонове и шумове. Когато наблюдавам, имам чувството, че все нещо не е така, както изглежда. Светът умело лъже. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Изкуството на фикцията

бр. 38/2019

Интервюто е взето в дома на Дърел в Южна Франция. Малката вила има четири стаи, към които той е прибавил баня и тоалетна. Пише в стая без прозорци, а на библиотеката му има закачени отзиви за книгите му на чужди езици, които той не разбира. В хола, където се провежда интервюто, има голяма камина и френски прозорец, който води до тераса, построена от самия Дърел. Терасата има изглед към малката долина, той живее в самия й край. Районът е гол и скалист, пълен с извити маслинови дръвчета, изсушени от болест преди няколко години.

Лорънс Дърел е нисък, но не и малък човек. Облечен в дънки, риза на шотландско каре и тъмносиньо сако, прилича на дребен чиновник от профсъюз, който успешно се е укрил с фондовете. Има словоохотлив и непостоянен характер, говори бързо и с огромна енергия. Дар е за всеки журналист, като превръща глупавите въпроси в интелигентни, приемайки, че интервюиращият е имал предвид друго. Въпреки че е недоверчив към магнетофона, не възразява срещу употребата му. Пуши много, Gauloises bleues[1]. Когато е в покой, прилича на Лорънс Оливие, в други моменти лицето му е свирепо като на професионален борец.

Интервюто е записано на 23 април 1959 г., рождената дата на Шекспир и на Скоби от „Александрийски квартет“. Започва след обяд и продължава до вечерта, в началото му Дърел говори за ранните си години, обучението си в Кентърбъри и неуспешния опит да влезе в Кеймбридж.

 

Интервюиращ: Какво направихте след като ви отхвърлиха от Кеймбридж?

Дърел: За известно време получавах малка издръжка. Живеех в Лондон. Свирех на пиано в един нощен клуб – „Блу Питър“ на ул. „Сейнт Мартин”, представяте ли си – докато не ни провериха от полицията. Работих като брокер в Лейтънстоун и трябваше да събирам наеми, бях лошо нахапан от кучета. Пробвах какво ли не, включително ямайската полиция. До писането стигнах заради чиста некадърност. Разбира се, винаги съм искал да пиша. Имах някакви неща, но нищо не беше одобрено за публикуване, бяха твърде лоши. Мисля, че писателите днес се учат много по-бързо. На тяхната възраст аз можех да пиша толкова, колкото и да летя.

 

И: Бяхте ли писали нещо преди Pied Piper of Lovers[2]?

Д: Да, пиша безспир откакто бях на 8. […] Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Читателят е част от племе непокорно

Разговор със Силвия Недкова

Вие сте филолог, но това не е достатъчно, за да свърже човек живота си с книгите. Как ще обясните тази ваша отдаденост на четенето?

Понякога си мисля, че съм станала зависима от тях. Книгите за мен са единственият възможен наркотик, с който потушавам ужаса от реалността. Звучи патетично, но това е основната причина, поради която хората изпадат в зависимост от нещо – алкохол, дрога, хазарт. Книгите са бягство, към което съм пристрастена.
А и – подобно на останалите пристрастяващи субстанции – ми носят наслада. Има едно усещане, когато попаднеш на хубава книга в правилния момент, екстатично усещане, което не може да бъде породено (поне за мен) от нищо друго.

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

За истинския нов превод, или колко е важно за преводача да бъде дребнав

бр. 37/2019

Гергана Фъркова

 

Снимки: Г. Фъркова От изложбата „KafKa in KomiKs“ – септември 2014, Дрезден, Neustädter Markthalle

Едно от най-полезните събития напоследък, инициирани от СПБ, са дискусиите за старите и новите преводи на класически литературни произведения. В тях по същество се поставя въпросът за качеството в българския литературен превод. Актуалният повод за настоящия текст е проведеното в Софийския университет на 23 октомври 2019 г. обсъждане на преводите на класическия разказ на Франц Кафка „Die Verwandlung“ (1912/1915), известен на български под заглавията „Метаморфозата“ (Димитър Стоевски 1974/2003) „Преображението“ (Венцеслав Константинов 1982) и „Метаморфозата“ (Любомир Илиев

2018)[1].

Нека да тръгнем все пак оттам какво означава нов превод и защо е нужно „препревеждане“ на произведения, които вече са представени на българската читателска аудитория. Сред основните причини се посочва развитието на езика и остаряването на превода. В много случаи една от утвърдените световни практики е само езиково осъвременяване на вече преведеното произведение, разбира се, когато става дума за доказано качествен превод. Така например през 2016 г. на немски език излиза отново класическият превод на „Бай Ганьо“ от 1974 г., осъвременен от Румен Милков[2]. Той е дело на Норберт Рандов при участието на Хартмут Хeрбот, като за създаването му двамата преводачи са стъпили върху работата на Георг Адам от 1905 и 1906 г., превел за първи път отделни глави от произведението на Алеко Константинов. При всичките етапи, през които минава немската версия на този класически текст на българската литература, постиженията на първоначалните преводачи в никаква степен не са ревизирани, всеки следващ вариант използва постиженията на предходния, а текстът получава единствено по-модерно звучене, за да може и едно по-ново поколение да бъде активно въвлечено в общуването с текста.

Създаването на нов превод е нещо друго. То е събитие, което задължително привлича вниманието на литературните критици и теоретиците на превода. И това се случва, защото новите преводи се изразяват в съществени изменения и ясно манифестирани приноси за по-адекватното разкриване на смисъла на оригиналното произведение. Тяхната цел на първо място е по-вярната интерпретация и по-пълното предаване духа на първоизточника. Новият превод прокарва пътя на съвременната рецепция, скъсява разстоянието и доближава читателската аудитория в по-голяма степен не само до конкретното произведение, но и до неговия създател. Новият превод би трябвало да се характеризира не само с актуален език, но в него трябва да се съдържа и най-адекватното съвременно знание за творбата и автора. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи