За една книга – световно събитие

бр. 36/2017

Амелия Личева

Отдавна големите интелектуалци по света разбраха, че отвъд философските си пристрастия, ежедневните си професионални занимания и разгадаването на наследството, от изключителна важност е и да формулират тези за настоящето. Десетилетия наред Цветан Тодоров, Умберто Еко, Жак Дерида и много други доказваха това свое прозрение, пишейки за Европа, образованието, тероризма, изобщо за днешния ден. Непосредствено след 89-а година и българските интелектуалци имаха съзнанието, че трябва да отстояват каузи и с думи, но постепенно те загубиха вяра в това и се маргинализираха. На този фон новопоявилата се благодарение на издателство „Обсидиан“ книга на Иван Кръстев, който отдавна впрочем не е само български, а е точно световен интелектуалец, е важно събитие. Защото това е книга, която с математическа прозорливост и с присъщите за Кръстев финес и умно говорене гради тези за настоящето и бъдещето на Европа.
Казвам, че книгата е събитие, при това не само за България (световната й рецепция го доказва), защото тя е сред малкото, чиито автори се решават да заговорят директно за това, което протича в съвремието ни. Ако мислим за паралели, като че ли можем да намерим такъв с последната книга на друго световно име – Зигмунт Бауман – и неговата „Бежанци пред дверите на Европа“. Макар и по-философска, с повече желание за обобщения по темите за толерантността, приемането на различието, говоренето за идентичността, книгата на Бауман очертава един от най-злободневните проблеми за Европа – моралната паника, която я тресе, и произтичащите от това ксенофобия, дехуманизиране на пришълците, изключването им от мисленето в морални категории и разрастващият се популизъм. Като отговорът, който Бауман дава, е изцяло в духа на философската традиция – на всичко това според него може да се противостои с търсенето на контакт, сливането на хоризонтите, със солидарността, а не с ограждането и затварянето. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Из „Ворошиловград“

Сергий Жадан

 

Сергий Жадан (1974) е роден в гр. Старобилск. Автор е на романите „Депеш Мод“, „Ворошиловград“, „Месопотамия“, „Интернат”, на стихосбирките „Цитатник“, „Етиопия“ и др. Произведенията му са отличени с много национални и международни награди и са преведени на над тринадесет езика, което го прави един от най-известните съвременни украински писатели. Жадан е активен организатор на литературния живот в Украйна и участник в много мултимедийни проекти.
Предстои романът „Депеш Мод” и сборникът с разкази „Химн на демократичната младеж” да бъдат публикувани у нас от изд. „Парадокс”.
„Ворошиловград“ е публикуван през 2010 г. и през същата година е удостоен с една от най-авторитетните украински литературни награди – „Най-добра книга на годината на BBC – Украйна“, а през 2014 г. получава отличието „Най-добра книга на десетилетието на BBC – Украйна“; печели и престижната международна награда „Ян Михалски”. Преведен е на руски, полски, немски, френски и др. Догодина се очаква появата на филм по романа.

 

Част първа

1

Сн. Олена Субач

Телефоните съществуват, за да се съобщават по тях разни неприятности. Телефонните гласове звучат студено и официално, с официален глас е по-лесно да се казват лоши новини.
Знам за какво говоря. Цял живот се боря с телефонните апарати, макар и без особен успех. Телефонистите по цял свят продължават да следят разговорите, като си записват на листчета най-важните думи и изрази, а в хотелските стаи има сборници с псалми и телефонни справочници – всичко необходимо да не се губи вярата.
Спях облечен. С дънки и размъкната тениска. Като се събудих, тръгнах из стаята, преобръщайки празни бутилки от лимонада, чаши, буркани и пепелници, чинии, омазани със сос, обувки, злостно мачках с босите си крака ябълки, фъстъци и мазни крекери, приличащи на хлебарки. Когато си наемател и живееш сред чужди мебели, се учиш да се отнасяш към вещите внимателно. Държах вкъщи различни боклуци, като един прекупвач криех под дивана грамофонни плочи и хокейни стикове, забравени женски дрехи и намерени някъде големи метални пътни знаци. Нищо не можех да хвърля, понеже не знаех кое от всичко това е мое и кое е чужда собственост. Още от първия ден, от момента, в който попаднах тук, телефонът стоеше директно на пода по средата на стаята и предизвикваше омраза с гласа си и с мълчанието си. Като си лягах да спя, го покривах с една голяма картонена кутия. Сутрин изнасях кутията на балкона. Дяволският апарат стоеше по средата на стаята и с настоятелно дрънчене съобщаваше, че съм нужен някому.
Ето че и сега някой звънеше. Четвъртък, пет сутринта.
Изпълзях изпод одеялото, махнах картонената кутия, взех телефона, излязох на балкона. Навън беше тихо и празно. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Имаме какво да кажем (Разговор с писателката Катерина Калитко)

Катерина Калитко (1982) е родена в гр. Виница. Авторка е на стихосбирките „Учебник по сътворяване на света“ (1999), „Днешното утре“ (2001), „Портретиране на асфалта“ (2004), „Диалози с Одисей“ (2005), „Сезон на бурите“ (2013), „Ешафод. Лозе. Дом“ (2014), както и на сборниците с разкази „М.истерия” (2007) и „Земята на Изгубените, или Малки страшни приказки“ (2017). Творчеството й е отличено с множество литературни награди, между които тези на интернет-портала „ЛитАкцент” и издателството „Смолоскип”, призът „Благовист”, международните награди Imbiero Vakarai и Vilenica Chrystal. Произведенията й са превеждани на английски, руски, полски, немски, арменски, иврит. Преводачка на художествена литература от хърватски и носителка на преводаческата награда Metaphora.

Как бихте характеризирали днешната ситуация в украинската литература?
Бих казала, че украинската литература в последните години е най-силната, откакто съществува независимата държава. Украинският постмодернизъм винаги малко е закъснявал и се е въплъщавал доста своеобразно, а сега на негово място пред очите ни възниква нещо много по-голямо, по-силно, което още няма име. Защото тази нова сила на украинската литература израства от съвсем нов национален опит. У нас поезията е традиционно силна (също така обичат да казват, че тя е предимно женска, но пък силата на мъжките гласове компенсира по-малкия им брой) и тя първа реагира на рязката промяна на действителността. Но в момента се случват интересни неща и в украинската проза. От една страна, тя изразително се стреми да реконструира или да създаде отново по ироничен, документален или алтернативно-исторически начин миналото, от което бяхме лишени или с което бяхме преситени. Тази тенденция вече може да се проследи в ред знакови книги, които се появиха една след друга – „Феликс Австрия“ на София Андрухович, „Забрава“ на Таня Малярчук, наскоро издадената „Спретнатият почерк на ерцхерцог Вилхелм“ от Наталка Сняданко. Бих искала да спомена и новите имена, авторите, които променят тоналността на говоренето за важни както нови, така и обичайни проблеми. Например Маркиян Камиш, който последователно пише за чернобилската зона без трагичен патос, но като за вече присъща съставна част от украинския живот. Неотдавна излезе добър роман от Виктория Амелина „Дом за Дома“, където важна линия е „декомунизацията“ на семейната памет. Появи се знаковата книга „Точка нула“ на Артем Чех, който досега е написал много иронични, гротескни творби, после беше мобилизиран на фронта и се върна друг писател – като автор на тази много лична сбирка военни истории, проникновено човешка. Приятно ми е да виждам интересните периодични пробиви на украинските драматурзи – тук непременно трябва да споменем Павло Аре и вече култовата му пиеса „Баба Прися“. Неслучайно я поставят едновременно три театъра в страната, понеже започнахме по съвсем различен начин да възприемаме проблемите на изоставените хора в изоставените земи. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Украинците пишат поезия, а четат проза (Разговор с поетесата с Любов Якимчук)

Сн. Валентин Кузан

Любов Якимчук (1985) e родена в гр. Первомайск, Луганска област. Авторка е на стихосбирките ,като МОДА (2009) и „Прасковите на Донбас“ (2015), която попада сред най-добрите книги на десетилетието в класацията на украинската версия на сп. Forbes. Произведенията й са преведени на повече от десет езика, самата Любов Якимчук превежда художествена литература от английски и литовски. Сценаристка, кураторка на литературни фестивали и събития, носителка на редица литературни награди.


Кои са според Вас основните тенденции в съвременната украинска литература?

Това е наистина доста обемен въпрос, защото украинската литература не е чак толкова малка. Поне вече не. И ако по-рано можехме да констатираме само белите петна, незапълнените литературни ниши, то сега пазарът изглежда горе-долу пълен. Не съм специалист и наблюдавам ситуацията отвътре, ето защо може да съм малко „сляпа“ по темата и да недовиждам. По въпроси като този се опитвам да се осланям на специалистите. Затова анализът на директора на издателство „Клуб за семейна почивка“1 Олег Шпилман ми се струва примамлив, тъй като мрежата на разпространение на издателството обхваща около 47% от украинците. Става дума за един много професионален анализ на читателската рецепция. И така, по думите на господин Шпилман ключово направление в съвременната литература са фантастиката и фентъзи литературата, понеже читателското търсене за тях нараства. А търсенето от своя страна поражда предлагането на преводна или оригинална литература. В случая по-скоро преводна, въпреки че имаме и наши успешни фентъзи автори като Дара Корний и Хенри Лайон Олди. Три пъти се е увеличила популярността на нехудожествената литература, но в тези жанрове няма значими украински автори. Украинците започнаха да четат научнопопулярна литература по физика, медицина, генетика, интересуват се от еволюцията. Популярни са историческите книги, които анализират важни събития и не са засегнати от съветската цензура, която присъстваше в тях преди; добре се продават съвременни автори, лауреати на европейски награди. 21% от всички украински читатели се интересуват от съвременна украинска проза. Тоест съвременните украински автори могат да разчитат на 1/5 от тези, които четат. Като се досещате, че все пак не всеки човек в Украйна чете по една книга годишно.
В последно време се появиха много книги, които разказват за войната – поезия, репортажи и дори романи. Когато стане дума за това, всички говорят за „Летище“ на Сергей Лойко, „Дължината на дните“ на Владимир Рафеенко, „Интернат“ на Сергий Жадан. Едновременно с това други известни автори продължават да работят над своите теми и успешно да представят Украйна в чужбина – като Андрей Курков, Юрий Андрухович, Оксана Забужко и споменатия вече Сергий Жадан. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Украинската литература в турбулентни времена

бр. 34/2017

Остап Сливински

Сн. Галя Шиян

През 2005 г. Полският институт на книгата организира голямо турне на украински писатели в Полша – четене на поезия с дискусии за украинската култура. Това изглеждаше много добра идея – точно след Оранжевата революция, в резултат на която се случиха безпрецедентни в историята на Украйна повторни президентски избори, и както изглеждаше, олигархичният модел на предаване на властта беше премахнат, а интересът към Украйна в Европа рязко нарасна. Журналистите разговаряха с писателите на различни теми, но настойчиво се повтаряше един и същи въпрос: Как революционните събития повлияха на украинската култура? На този въпрос няма отговор. От Оранжевата революция май помним само песента „Заедно сме много, не ще ни победят“, с която групата „Гринджоли“ участва в „Евровизия” (не много успешно). Защо стана така? Може би защото тези събития, външно ефектни, минаха като повей на вятъра по повърхността на колективното съзнание, не докоснаха основите, не доведоха до преоценка на ценностите? В крайна сметка всичко, което се случи в страната след тази революция – а по-точно консервирането на властта на сенчестия капитал под ново „демократично“ име – само потвърждава тази версия.
Сега в украинската литература всичко е по-различно, отколкото в средата на първото десетилетие на века: Майданът от 2013-2014 г. (наричан в Украйна Революция на достойнството) и войната в Донбас присъстват като постоянна тема или фон. Което е нормално – съществуват неща, за които е почти невъзможно да се говори поради прекалено големия им драматизъм и прекалено голямата им близост, но едновременно с това за тях е невъзможно да се мълчи. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Някои наблюдения върху образа на Едип и поезията след 90-те години на XX век

бр. 31/2017

Яница Радева

 

Худ. Макс Ернст

В началото 90-тегодини на XX в. до средата на десетилетието образът на Едип е забележим чрез преводи, театрални постановки и поетически текстове, а в края на хилядолетието и в първите години на XXI в. преобладават студиите и монографиите. Но през периода 1946 – 1989 г. липсата на този образ е осезаема, както като обект за интерпретация, така и като нови преводи или издания на трагедията. Недоизказаността, липсата на говорене и своеобразното табуиране от психоаналитична гледна точка е вече симптом. Този симптом може да бъде прехвърлен върху обществото и темите, по които води разговор и по които мълчи. Чрез подобно разглеждане на липсата или наличността на „мотива Едип“ можем да го откроим като политически положен в българската култура. Освен това чрез него бихме могли да  направими връзката модернизъм – постмодернизъм, като се има предвид липсата на Едиповото присъствие като сюжет, публикация, превод на трагедията на Софокъл и като тема за творчески интенции по време на социализма – изключение правят стихотворенията „Едипов комплекс“ на Константин Павлов и „Едип“ на Миглена Николчина, както и включването в сборника „Антични трагедии“ (1977) на трагедията „Едип цар“ пред 70-те години[1]. Има още

6 Коментари

Filed under Нова българска литература

Гюнтер Грас

бр. 32/2017

Рис. Дамян Дамянов

Сепия

Отново и отново онзи сън, в който успявам да доя мастило от средно големи сепии. Под вода е много лесно, може да се сравни с това да правиш любов с русалка, която дръзко напуска рояка.
Трябва да доплуваш зад сепията, да се престориш на безобиден, да проявиш търпение и когато усетиш, че е наближил точният момент – да прикачиш вендузите така, че да обхващат целите мускулести изходи на жлезите. С натискане на копчето започва доенето и ето че тя, донякъде по собствена воля, донякъде по принуда, отдава онова, което обикновено изпуска като тъмен облак, за да заслепи всеки враг, дръзнал да се приближи.
Отначало често ми се случваше да попадна в този облак – винаги когато твърде рязко напредвах към пихтиестата маса. Времето минаваше без добив на мастило. Въздухът ми беше на привършване. Изплувах на повърхността, за да се спусна отново. Доенето на сепии трябва да се изучи, както се усвоява задоволяването на русалки.
Оттогава трупам в буркани с капачка на винт черно мляко като взета назаем метафора. Блудкав екстракт, туш за рисуване с четка или с грубо перо. Лъкатушещи ивици от мазки, лигава същност.
Дълго остават страниците свежи, после започват да миришат все по-остро; особено в дни с висока влажност на въздуха мастилото от сепия напомня за своя произход.

Има още

има 1 коментар

Filed under Общи