Иън Макюън – разностранен, шокиращ и винаги дълбоко интригуващ

бр. 29/2018

Весела Кацарова

Рис. Александър Байтошев

Още с първите си творби британският писател Иън Макюън (1948) мигновено приковава вниманието както на критиката, така и на публиката. Реакциите са противоречиви – едни критици са очаровани, а други направо изумени, потресени. И веднага  му се прикачат етикети – появило се е „ужасно дете” в английската литература, автор на „шокираща проза” (enfant terrible, literature of shock). През последните трийсетина години Иън Макюън и Мартин Еймис се открояват като най-изявените, но и най-противоречивите писатели на своето поколение. В най-общи линии в мащабното творчество на Макюън се очертава ясна постъпателна тенденция на развитие. Авторът постепенно излиза от тясното, клаустрофобично пространство на ранните си творби, осезателно разширява белетристичния си кръгозор, като в по-късните си романи насочва вниманието си към глобалните проблеми на света. Разглеждането на произведенията му в хронологичен ред отчетливо откроява тази възходяща траектория в творчеството  му.

Преди да се разгледат по-подробно отделните произведения на писателя, важно е да се изтъкнат някои общи черти в творчеството му. На първо място ясно се откроява склонността на автора да противопоставя различни идеи, възгледи, доктрини и житейски философии чрез сблъсъка на лица, които олицетворяват подобни противоречиви нагласи, както и чрез душевните конфликти и раздвоението на самите герои. Подобни примери могат да се намерят във всеки отделен разказ, във всеки роман. Очевидно авторът най-силно се вълнува от  различията, сблъсъците между хората, а също и от вътрешните терзания в изпълнения с противоречия съвременен свят.

Наред с това се откроява и склонността на писателя, превърнала се едва ли не в негова запазена марка, да обрисува неприятни, противни, дори отблъскващи личности. Критиците единодушно определят тези образи като типични антигерои. Примерите са многобройни, защото почти във всяка своя творба Макюън представя такава личност, будеща недоумение, неприязън, а често дори и отвращение. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Седем стихотворения

Сеес Нотебоом

Сеес Нотебоом започва да пише стихотворенията от последната си стихосбирка в една декемврийска нощ на остров Схирмонниког в Северно море – островът на сивите монаси. Така се появяват 33 стихотворения в строга форма, меланхолични и медитативни, изпъстрени със съновидения, докосвания до отминали времена, доближавания до смъртта. Стихосбирката е наречена „Монашеско око“.

На 31.07.2018 Сеес Нотебоом навършва 85 години.

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

Хезиод

πίσσης τε δνοφερῆς καὶ κέδρου νηλέι καπνῶι

Поете древен, докоснат от самите Музи
с клонка лавър,
поне така твърдиш,
или е просто самохвалство?

Разглеждам петнайсетия от твоите
фрагменти от неизвестни произведения:
„с безмилостен пушек от черна борина
и кедър“,
изтръгнат стих от някаква поема.
Kapnos, дим, пушек, пара,
nèleès (поет.), безмилостен, безпощаден.
Седя на масата с написания ти сирак,
докато съседът ми захваща къпинака си
да пали. Виждам пушека
над сухото поле, черен като сажди, страховит,
и вдишвам мириса на кедър,
мирис, три хиляди години стар.
Пожар ли е било, или пък жертвен огън,
или си гледал просто към съседа си?
Хезиоде, мраморен поете,
кога най-после
ще довършиш
този стих?
Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

На света има много изцяло неверни неща, които са изключително полезни

бр. 28/2018

Богдан Богданов

Фрагмент от „Колесничарят“, 470 г. пр. Хр., Археологически музей в Делфи

Публикуваният откъс е от предстоящо издание на записите от семинарите, водени от проф. Богдан Богданов в Нов български университет в периода 2009-2016 г. В първия том, който ще бъде публикуван през есента в издателството на НБУ, попадат два семинара: върху Омировата „Одисея“ и диалога „Федон“ на Платон. Изданието е подготвено от редакторски екип в състав: доц. Веселин Методиев, проф. Христо Тодоров, проф. Михаил Неделчев, д-р Владимир Маринов, д-р Веселина Василева, д-р Георги Гочев. Словото е от 24 март 2011 г., когато е проведена деветата сбирка на семинара върху Платон. Заглавието е на „Литературен вестник“.

В Платоновия „Федон“ действително се предпоставя, че душата съществува. Точно затова сме избрали този диалог, защото, ако направите едно допитване, едно социологическо проучване, ще видите, че като питате съвременни хора – и възрастни, и млади – дали има душа, те ще ви кажат, че има душа. Т.е. няма никакво съмнение. Ние си работим с термина „душа“. Друг е въпросът, че това питане – „Има ли душа?“ – то е двусмислено, защото, от една страна, ти можеш да работиш с термина „душа“ и с идеята за душа, а пък да се съмняваш, че има такова нещо душа. (…)
Има ли живот, има ли нарастване, има ли хранене, значи има душа. Но съвременният човек не различава реалното нещо „душа“, което също по такъв виталистичен начин смята за принцип на живота, от модалното нещо „душа“, което ни позволява да говорим за човешки проблеми, като прави това различаване между душа и тяло. Това е едро различаване между душа и тяло, една едра опозиция, с която ние си служим всекидневно. Тежкото е, че ние объркваме едното и другото. Значи, ако ви запитам вие вярвате ли, че имате душа, този въпрос е много сериозен. Общо взето, ние вярваме, защото е удобно да имаме душа и тяло и защото тази опозиция ни служи, за да решаваме всякакви други въпроси. И ние не различаваме парадигмата, с която си служим, от самите реални неща. Това е фактически основният проблем на интелектуалното съществуване, и то не само на редовия човек или на нас като редови хора, когато не се занимаваме с наука, а просто разсъждаваме; това е голям интелектуален проблем и в самата наука.
Ако започнете да четете хуманитарни съчинения, ще ви бъде много трудно да намерите съчинение, в което онзи, който пише по някакъв въпрос, различава идеята, примерно, за общество от самото общество. Инструментът на езика, без който ние не можем като съвременни хора – ние смятаме, че живеем в общество – и, от друга страна, обществото като нещо, което е независимо от тази идея. В хуманитарната наука, а и изобщо във всяка наука, тези разграничавания не са обичайни. И именно поради това, че те не са обичайни, се достига до много големи обърквания. Много рядко има съмнение, че това, за което говорим, и инструментът, чрез който ние говорим за него, са донякъде различни неща. Има още

1 коментар

Filed under Общи

По-далеч

бр. 28/2018

Джонатан Франзен

 

В южната част на Тихия океан, на петстотин мили от бреговете на централно Чили, се намира един неприветлив, вертикално оформен вулканичен остров, дълъг седем мили и широк четири, който е населяван от милиони морски птици и хиляди морски котки, но е безлюден, освен в по-топлите месеци, когато шепа рибари идват, за да ловят омари. За да стигнеш до острова, който официално се нарича Алехандро Селкирк, летиш от Сантяго с осемместен самолет, който прави курсове два пъти седмично до друг остров, намиращ се на няколкостотин мили в източна посока. После трябва да плаваш на малка открита лодка от импровизираната писта до единственото селище в архипелага, да киснеш, докато някой реши да те вземе от пристанището за едно дванайсетчасово плаване, и после, както често се случва, да чакаш още, понякога и с дни, докато времето ти позволи да слезеш на скалистия бряг. През шейсетте чилийските власти, отговарящи за туризма, решили да преименуват острова на името на Александър Селкирк, шотландския мореплавател, историята за чийто самотен живот на архипелага вероятно е станала основа за романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, но местните все още си служат с оригиналното име на острова: Масафуера, т.е. По-далеч.

Историята за Робинзон Крузо, оцветен офорт, краят на XVIII в., Музей на европейските и средиземноморските цивилизации,

Към края на есента и аз почувствах нуждата да съм по-далеч. От четири месеца нонстоп промотирах новия си роман, отмятах задачи от листата си без никакво желание и се чувствах все повече като нарисуваната капсулка, показваща напредването на песента в програмата за музика. Големи полета от личната ми история крееха вътрешно поради това, че твърде често говорех за тях. Всяка сутрин – едни и същи ударни дози никотин и кофеин; всяка привечер – един и същ щурм срещу имейлите, чакащи да бъдат изпратени; всяка нощ – едно и също наливане в името на едно и също затъпяващо залъгване с удоволствия. В един момент, докато четях за Масафуера, започнах да си представям моето бягство там и как оставам като Селкирк сам във вътрешността на острова, където не живее никой, дори и през хубавия сезон. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Нашите твърдения

бр. 26/2018

Александър Святогор

Още в първите дни и години на революцията, излагайки в печата и пред аудиторията великите идеи на безсмъртието и космоплаването, аз ги сведох до няколко съвсем непълни, но достатъчно определящи нашия облик твърдения. За мен беше важно в съзнанието на околните да се запечатат идеите в техните основни контури, във форма, близка до лозунга, а научната им и философска обосновка, се представяха само ако възникнеше реална необходимост от това.
Нашата основна ценност е реалното безсмъртие на личността и нейния живот в космоса. Тази ценност ние превърнахме в цел и така се образува нашата телеологическа концепция. Нашата философия е преди всичко велика телеология и всички философски проблеми поставяме под знака на нашите велики цели.
Ние се основаваме на нашия неизтребим инстинкт към безсмъртие, на жаждата към безкрайното велико творчество и се доверяваме на нашето биокосмическо съзнание, за което светът е обективно реален. Битието е безкрайна арена на великата борба за утвърждаване на максимално съществуване, водена от всички онези, в които е заложена индивидуалност и цел.
Нашата етика е етиката на делото в посока на осъществяване на великите цели на биокосмизма. Нашите етически норми се определят от нашата цел (в което ние сме напълно противоположни например на Кант, за когото ценността и целта произтичат от нормата). Нашата етика намира опора в нашата космология: та нали ако светът беше хармонично завършен, готов, то не би имало място не само за нашето дело, но и за ничие друго.
Върху тези философски предпоставки, представени тук в крайно сбит и непълен вид, се основават идеите на биокосмизма, които можем да сведем до следните положения: Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Общото Ex Machina

бр. 26/2018

Миглена Николчина

 

Общото е въплъщението, производството и освобождението на множеството.

Майкъл Харт и Антонио Негри, „Империя“

 

Само множеството може да произведе общото.

Майкъл Харт и Антонио Негри, „Република“

 

В тези размишления общото ще се прояви като въплъщение на множеството в изкуствения интелект, който – както обикновено се случва в историите за роботи – ще постигне своето освобождение. Казано по друг начин, общото ще излезе ex machina, от машината. Ex Мachina е и заглавието на филма, върху който ще съсредоточа вниманието си тук[1]. Неговият сюжет е базиран на разказ, многократно повтарян от литературата и киното след своето романтическо освещаване; разказът за човек, влюбил се в автомат. През добре изтъкана мрежа от препратки към литературните си предшественици Алекс Гарланд, режисьор и сценарист на филма, трансформира познатия научно-фантастичен мотив в иносказание за надежди и очаквания, което може би изглежда много по-утопично днес, отколкото изглеждаше през 2015 г., когато филмът бе направен, или спрямо предходното десетилетие, когато Република[2] на Харт и Негри бе написанa и движението „Окупирай „Уолстрийт“ се състоя. Надеждите и очакванията са, че революционните нови технологии автоматично ще подпомогнат зараждането на общото, като предоставят незабавен достъп на обикновените хора до информация и знания, същността на които e да бъдат споделяни. Днес можем ясно да видим, че тази утопия не се осъществява. Дори напротив – сякаш става точно обратното; като започнем от огромната приватизация на общото до неговото натравяне с фалшива информация и едромащабна манипулация. Въпреки това обещанията и перспективите, открити от общото на кръстопътя на новите технологии, не са загубили своята актуалност. Чрез връщането към традиционните въпроси, повдигнати от мотива за влюбването в автомата – въпроси, касаещи субективността, свободата и пораждането на новото; въпроси, отнасящи се най-вече до трансхуманизацията – Ex Мachina на Гарланд затвърждава важността на тези обещания и перспективи. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Научна фантастика и комунизъм

бр. 26/2018

Темата на броя „Научна фантастика и комунизъм“ идва от конференция под този надслов, проведена на 26-27 май 2018 в Благоевград и организирана от Американския университет в България в сътрудничество със Софийски университет. ЛВ публикува едни от най-ярките текстове, представени в рамките на този форум. Някои от тях препращат към култовото списание „Дъга“ и така повдигат въпроса за научната фантастика и комикс културата – тема, по която е работил Антон Стайков. С негово любезно съгласие публикуваме на на стр. 9, 11, 13, 15 откъси от книгата му „Кратка история на българския комикс“ (Кибеа, 2013), носител на наградата „Христо Г. Данов“ в категория „Изкуство на книгата“.

Вашият коментар

Filed under Първа страница