ПОЧТИ. Думата, която казва всичко

Андре Асиман

бр. 4/2019

Снимка: Dia Dipasupil/Getty Images

Андре Асиман (Александрия, Египет, 1951) е роден в семейство на сефарадски евреи, което бяга в Рим през 1965 г., прогонено по неговите думи от антиеврейските настроения при управлението на президента Насър. През 1969 г. се мести в Ню Йорк, където живее до момента. Изследовател на Марсел Пруст, преподава сравнително литературознание в Сити Юнивърсити (Ню Йорк). Първият му роман „Призови ме с твоето име” излиза през 2007 г. и е екранизиран от режисьора Лука Гуаданино през 2017 г., като филмът печели „Оскар” за най-добър адаптиран сценарий (дело на Джеймс Айвъри).

 

Искам да разгледам една дума – само една, и искам да разгледам един абзац – само един. Няма да се разпростирам повече, обещавам. Тази дума и този абзац са тясно свързани, и както ще видите, и двете демонстрират дълбоката ми антипатия към това, което ще нарека реалното – и нямам предвид истинското, обърнете внимание. Думата „реализъм” подсказва нещо реално, но на италиански въпросът е по-сложен, тъй като често за традицията на реализма се говори с термина „веризъм” – комбинация между реализма и натурализма от XIX век. Истинското е това, което ме интересува, а не реалното. Както обаче ще видите, всъщност най-много ме интересува нереалното, което днес специалистите по граматика наричат иреалис. Интересува ме и ме тревожи това, което го няма и което никога не се е случило, но което би трябвало да го има и би могло да се е случило. Иреалис е истински, реалното е… ами, обикновена проза, нищо повече от празни приказки. Към тази идея обаче си запазвам правото да се върна по-нататък. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Писателите разчитат на читателя

бр. 3/2019

Разговор с писателя Павол Ранков

Павол Ранков (1964) е един от най-известните съвременни словашки писатели. Дебютира през 1995 г. със сборника „От далечината на времето“ (S odstupom času), а най-новата му книга, романът, „Легенда за езика“ (Legenda o jazyku), излиза през 2018 г. Освен на проза, Ранков е автор и на сценарии за документални филми. Произведенията му са преведени на над 15 езика. Той е и засега най-добре познатият на българската публика съвременен словашки писател – у нас са публикувани сборникът „От далечината на времето“ (прев. Николай Фенерски, изд. „Пан-ВТ“, 2003) и двата романа „Случи се на първи септември (или в друг ден) – Stalo sa prvého septembra (alebo inokedy), 2008 (бълг. изд. 2013, прев. Николай Фенерски, изд. „Ерго“) и „Майки“ (Matky, 2011, бълг. изд. 2014, прев. Асен Милчев, изд. „Безсмъртни мисли“).
Павол Ранков е носител на редица литературни награди, сред които Наградата за литература на Европейския съюз, най-авторитетния словашки приз за литература Anasoft litera, наградата „Иван Краско“ и др.

 

Господин Ранков, ако трябва да опишете словашкия литературен живот с няколко изречения, какво бихте откроили като най-типично за него? Какво му липсва? Кои са добрите му страни?

С Ваше позволение, няма да говоря за днешното състояние на литературата, а за нейното развитие. След падането на комунизма хората изгубиха доверие в словашката литература, понеже писателите ни често си сътрудничеха с тоталитаризма – в книгите си или подкрепяха, или най-малкото приемаха тоталитарната идеология. В Чехия бяха писателите дисиденти, не в Словакия. През 90-те години словашките читатели не желаеха да четат словашки книги, бяха очаровани от преводна световна литература, а също така се увлякоха по западните бестселъри и кича. И издателствата отказваха да публикуват словашки автори. Затова авторите пишеха разкази, които излизаха в списания. През 90-те по-голямата част от качествената словашка литература бе издадена от един човек – Коломан Кертеш Багала. Към края на хилядолетието и по-големи издателства започнаха да отпечатват т.нар. женски романи от словашки писателки, но не и други жанрове и видове литература. След 2000 г. интересът на читателите към най-новата словашка литература започна да расте. Бавно – наистина бавно – големите издателства започнаха да публикуват и качествена словашка литература. Днес имаме пълно портфолио за читателите: словашки криминалета, ужаси, фантастика и фентъзи, словашки чиклит и, в края на краищата, мисля си, че имаме и качествена литература с художествени амбиции. За съжаление, в Словакия почти не се издават сборници с разкази, само антологии от текстове, спечелили в различни конкурси. А литературни конкурси у нас има наистина много, като знам колко често съм член на журита. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Целта ми е да издавам книгите на най-талантливите

бр. 3/2019

Разговор с издателя Коломан Кертеш Багала

Сн. Радован Войенчак

Коломан Кертеш Багала е основател и централна фигура в издателството KK Bagala, в което от появата му през 1991 г. до днес се издават само словашки книги. Дейността на издателството е от незаменимо значение за съвременната словашка литература – в него през последните вече близо три десетилетия дебютират и се утвърждават много от знаковите й автори.  Коломан Багала активно участва и в организирането на литературния живот в родината си, инициира различни литературни събития и конкурси, сред които най-популярен, авторитетен и дълголетен е конкурсът „Разказ“ (Poviedka).

 

Господин Багала, от началото на 90-те години на миналия век, когато основавате издателството си KK Bagala,  сте ангажиран с издаването на съвременна словашка литература. Разкажете малко по-подробно за работата си, за историята на Вашето издателство?

Нежната революция през 1989 г. напълно промени моя живот. Гордея се, че свалихме комунистическия режим и че днешното ни управление е демократично. По време на социализма бях работник, който вечер четеше книги. Такъв и щях да си остана до края на живота си. Бях на 25 години и се включих активно в революционния процес. През 1990 г. ме приеха за студент във Философско-филологическия факултет на Университета „Ян Амос Коменски” в Братислава. Там заедно с двама мои състуденти създадохме литературно списание, в което публикувахме неизвестни дотогава, главно млади автори.  През 1991 г. основах издателство, в което публикувах книги на автори от списанието. Още от създаването му замисълът беше да издавам изключително словашки автори. Обичам да чета ръкописи и да контактувам лично с авторите. Издателството носи моето име, така че издателският му план отразява моя литературен вкус. Заедно с мен ще си отиде и то. Основах го за собствено удоволствие, а не с презумпцията да прерасне в империя. До този момент съм издал повече от 500 книги и не съжалявам за нито едно заглавие.

Свидетел съм как преди тридесет години много реномирани издателства започнаха да бълват евтини чуждестранни бестселъри. Те високомерно отхвърляха най-добрите словашки автори. За съжаление, не можеше да се направи нищо. В началото издавах по 1-2 книги годишно. В повечето случаи авторите бяха мои връстници – бяхме приятели още от времето на списанието, а после продължихме да работим и над книгите им. Например Марек Вадас познавам още от 1990 г. като студент, през 1994 г. той дебютира с първата си книга, след това издадохме още седем негови книги и работим заедно и до днес. Вадас е един от най-ярките автори от своето поколение. Преди месец излезе в превод на български най-успешната му книга – „Лечителят”.

През първите четири години от съществуването на издателството успях да издам шест книги, четири от които авторски дебюти. Четири от шестте спечелиха награди. Това не остана незабелязано от словашките автори; започнах да получавам много ръкописи, така че през 1996 г. създадох литературния конкурс „Разказ” и издадох най-добрите текстове. Продукцията на издателството се увеличаваше. Започнах да търся и утвърдени автори и да преиздавам книгите, които харесвах в младостта си. Това й е най-хубавото на издателската професия – сега издавам събраните съчинения на автори като Душан Митана, Станислав Ракус, Вацлав Панковчин, Иван Кадлечик и много други обичани от мен писатели, за да радват и днешния читател със своите творби.

Имаше години, в които издавах и 30 книги годишно. Сега нещата се поуспокоиха и издавам по 1-2 заглавия месечно.  Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Съвременното словашко кино – поколения, дебюти, оценки

бр. 3/2019

Разговор с Яна Дудкова

Яна Дудкова е кинокритик, доцент и преподавател в Института за театър и кино към Центъра за наука и изкуство на Словашката академия на науките, във Факултета за кино и телевизия към Академията за изкуства в Братислава и в Карловия университет в Прага. Автор е на десетки студии и статии, както и на три монографии, посветени на изследването на балканизма и постколониалните теории в контекста на киното и на съвременната словашка кинематография и телевизия. 

 

Кадър от филма „Моето куче Килър“

Госпожо Дудкова, как се отрази на словашкото кино променената политическа и икономическа ситуация след 1989 г.? Говори се за „нулеви” години през последното десетилетие на ХХ в. и в началото на новото хилядолетие – на какво според Вас се дължи този факт? Споделяте ли мнението, че през 90-те години документалистиката е по-динамична и продуктивна от  игралното кино? 

На първо място бих желала да коригирам тезата, че през 90-те документалистиката е по-динамична и по-продуктивна от игралното кино. Подобна подвеждаща представа вероятно може да бъде предизвикана от безкритичното използване на термина Поколение 90, нещо подобно внушава и един скорошен документален филм – „Последният автопортрет” (Posledný autoportrét) на Марек Кубош. Трябва обаче да имаме предвид и да подчертаем, че и двете се отнасят изключително за контекста на студентския филм. Напротив, 90-те години са преди всичко десетилетието на игралното кино. Представително за новите явления в него е най-вече творчеството на Мартин Шулик, а това се дължи както на таланта и способността му чрез различни притчи да отразява политическите и обществени промени в страната, така и на колапса на националната кинематография,  настъпил малко след дебюта на Шулик. Словашката кинематография всъщност плати извънредно висок данък за промените в обществото след 1989 г., много по-висок в сравнение с всички съседни постсоциалистически страни.    Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

Покана

Национален дарителски фонд „13 века България“и „Литературен вестник“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.
Събитието ще се състои на 25 януари 2019 г. от 18.00 часа в Нова конферентна зала на Софийския университет.

Жури в състав доц. Пламен Дойнов, доц. Ани Бурова, гл. ас. Камелия Спасова номинира за Голямата награда следните участници:

  • Ива Манова, „Поезия в лилаво“
  • Марина Стефанова, „В огледалния свят на жената паяк“
  • Вяра Борисова, „Марс на Владимир Левчев“
  • Наталия Иванова, „Три поколения на един глас“
  • Магдалена Христова, „Живот в клишетата“
  • Ива Манова, „Роман за пълното отдаване“
  • Бистра Величкова, „Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна“
  • Жанета Турлакова, „Простите неща са истинските неща“
  • Ванеса Андонова, „Еросът на насилието“
  • Николай Генов, „Под дъното и нагоре“

Голямата награда в конкурса ще бъде връчена от изпълнителния директор на НДФ „13 века България“ г-жа Слава Иванова.

Вашият коментар

Filed under Конкурс

Литературно събитие на годината

Както всяка година, и тази зададохме въпроса „Кое е според Вас литературното събитие на годината?“ Ето отговорите на поети, писатели, литературни критици и публицисти.


бр. 42/2018

Мирела Иванова, поетеса:

За мен най-вълнуващи бяха различните тържествени, научни, литературни и книжовни събития, с които бе отбелязан 140-годишният юбилей на П. К. Яворов, преоткриването в слова и слово на гениалния ни трагически поет.

Прочетох и много интересни български книги в различни жанрове: радвам се на младата ни поезия, харесвам Бистра Величкова и Албена Тодорова и техните стихосбирки „Бог в очакване на дилъра“ и „Стихотворения, от които ти се живее“.

В прозата съм пристрастна и пристрастена към „Кедер“ на Йорданка Белева, а току-що прочетох на един дъх и „Жажда“ от Захари Карабашлиев.

Забележителни са двуезичните, огледални томове на българския и украинския поетичен авангард, издадени от Института по литература на БАН, който заслужава поздравления и за юбилейния сборник „Памет за Яворов в Анхиало/Поморие“.

Върна ли се към Яворов, не мога да пропусна тъничката и изумителна книжчица с трите слова за поета на проф. Михаил Неделчев.

Като антисъбитие ще отбележа възобновяването на чудовищната догматична реч покрай скандала около литературната награда „Иван Пейчев“. Не е за вярване, че от идеологическия нафталин на 50-те години на отминалия век могат да бъдат извадени и въведени в употреба толкова разпенени, клеветнически, омерзителни думи днес. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Филмовите събития на 2018

бр. 42/2018

1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2018 г.?
2. Кои са според Вас събитията в световното кино през 2018 г.?
3. Какво бихте пожелали на българското кино за 2019 г.?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Киноанкета се обърнахме към трима киноведи и кинокритици.

Кадър от филма „Ага“, режисьор Милко Лазаров

Деян Статулов, киновед, кинокритик
1. На първо място като безспорно събитие на отминаващата година е успехът на филма „Ага“ на режисьора Милко Лазаров. С него се закри международният фестивал в Берлин, а през годината получи множество награди по света и у нас, включително „Златна роза“ за най-добър български филм. Филмът ярко се отличава с кинематографично въздействие, което надхвърля обичайните тематичните и естетически търсения в съвременното българско кино.
Друго събитие е почти нулевата година за производство на българско кино, поради блокирането на неговото финансиране. Да се надяваме, че приетите промени в Закона за филмовата индустрия ще възстановят нормалния ритъм в живота на киното в България. Необяснимото отсъствие на наградите на Българската филмова академия, както и обидният аргумент, с който се отложи фестивалът „Златен ритон“, също са събития, но за съжаление – с отрицателен заряд.
2. Мога да отлича две събития, които са част от процеси, които съпътстват или движат развитието на световната кинематография. На първо място, това е все по-голямото влияние на стрийминг платформите не само върху разпространението, но върху производството на филмово съдържание. Най-силно доказателство за това е наградата „Златен лъв“ във Венеция за филма „Roma” на Алфонсо Куарон и получените номинации за „Златен глобус“. Платформи като Netflix все по-категорично ще диктуват развитието на киното в бъдеще.
Другото събитие е задълбочаващата се криза на идентичност в световното кино с налагането на политическата коректност като естетически критерий (вж. „Формата на водата“, „Черната пантера“ или „Бохемска рапсодия“).
3. Много и добри филми, както и зрители. Най-важното е да се възстанови нормалният ритъм и среда за производство и разпространение. Трябва по-категорично и смело да се заяви подкрепа на младите творци, които имат добри идеи и проекти. Не спирам да се надявам, че може и трябва да се изработи и приеме нов Закон за филмовата индустрия.

Божидар Манов, киновед, кинокритик
1. Над всички е „Ага“ на реж. Милко Лазаров. Един много силен европейски и световен филм, както и да се разбира това непрофесионално определение. Закъснелият дебют на Надежда Косева „Ирина“ също е добър филм от обещаващ режисьор.
2. Чак зашеметяващи събития няма, но добри филми са „Рома“ (Мексико, реж. Алфонсо Куарон), „Щастливият Лазар“ (Италия, реж. Аличе Рорвахер), „Магазинни крадци“ (Япония, реж. Хироказу Корееда), „Черният ку-клукс-клановец“ (САЩ, реж. Спайк Лий), „Капернаум“ (Ливан, реж. Надин Лабаки), „Йомедин“ (Египет, дебют на А. Б. Шауаки). Събитие е обаче мощното навлизане във филмовия бизнес на стрийминг платформата Netflix.
3. Да се направят крайно необходимите и съществени промени в иначе наскоро поправения Закон за филмовата индустрия само за да не спре финансирането. И повече нискобюджетни филми, които са огромен шанс за млади и талантливи кинематографисти. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи