Момчил Николов: Писането е като пътуване в непознати територии

Името на Момчил Николов се нарежда сред онези писатели, които увличат и предизвикват интереса на читателя чрез финото премесване на фантастично и реално, той се движи по самия ръб на очакването и възможното. Текстовете му очертават човешките страхове и несъзнавани желания, които се интроецират в човешкото съзнание и конструират едно ново, непознато пространство, един таен и въображаем свят.
През 2016 г. излезе и най-новата книга на Момчил Николов, озаглавена „Последната територия“, която бе оценена от критиката като достигане до „нова територия за българския роман” (Миглена Николчина), „заслужаващ да излезе извън границите на България” (Ангел Игов). Романът получи и голямата на награда за роман на годината на дарителски фонд „13 века България“.
В този разговор с Момчил Николов говорим за началото на пътя в литературата, за връзката между писането и сънуването, за непознатите територии в човешкото съзнание, въобще за нещата, които все още дори не подозираме, че съществуват.

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем съвсем в началото на пътя ви на разказвач. Струва ми се, че разликата е много видима както в жанрово отношение (тук визирам разказите във „Фрагменти от стая“ и „Лудата Дорис“), така и в сюжетен план. Какво се е променило от тогава до „Последната територия“?
Разказите от тези книги са писани преди двайсет години, съвсем кратки са и всъщност са единствените разкази, които някога съм писал. В тях като че ли водещото беше да са колкото се може по-странни – в един от тези разкази например се появява жена без лице, в друг банда скейтбордисти, заключени в средновековен замък, които търсят таен проход към Париж, в трети едно момиче мечтае да си направи компот от очите на лекуващия я психиатър. В общи линии – забавлявах се, без да имам кой знае какво понятие от сюжет, жанр, драматургия и правила за писане. Разликита между тези разкази и това, което пиша сега, е точно 20 години – време, в което съм живял, в което съм работил и съм понаучил, най-вече от собствен опит, това-онова за писането. Иначе не мисля, че темите, които ме вълнуват, са по-различни от тогава: животът, смъртта, човекът, неговите очаквания, неговите заблуди, истини, зависимости, състояния. Търсенето на смисъл, пътят и възможните отклонения, разочарованията и разбира се, онези внезапни и кратки проблясъци на щастие, които ги има във всеки един живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Субектив

Световният поляк

бр. 18/2017

Маргрета Григорова

 

Джоузеф Конрад, 1904, (фотограф : Джордж Чарлз Бересфорд)

През 2017 г. полякът Юзеф Теодор Конрад Коженьовски, световноизвестен като Джоузеф Конрад, навършва 160-ия си рожден ден.

Необикновената му мигрантска, мореплавателска и писателска биография е извор на уникален опит  и прозрения, а творчеството му е своеобразен феномен. Английската писателска визитка и творческата власт над английския език (нито една негова творба не е на полски, освен част от писмата му; по сведения на съпругата му е бълнувал на полски), значимото полско-украинско погранично потекло и болезнените начални 17 години в родината, бягството към целебната морска шир, транснационалните форми на живота и творчеството му, професионалната и творческа връзка с морето (20 мореплавателски години в световните води), граничното и ключово място между литературни течения и национални традиции на прехода от класически към модерни времена, мястото му в колониалната и постколониална литература – това са само някои елементи от феномена му, които не спират да привличат интерес. Коронован е за „принц на прозата“ (Вирджиния Улф)[1], считан е за майстор на парадоксите и загадките (Оуен Ноулъс, Седрик Уотс)[2] , за „екстравагантен“ (Едуард Саид)[3], за  романтик и романтичен реалист[4], за голям скептик  и ироник[5] и в същото време за изключителен мечтател[6]. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Влюбване в диктатора

бр. 17/2017

Пламен Дойнов

В началото е леко отвращение –
от правилните зъби, от походката
на командир от стрелкова дивизия,
от сенките след снощното му пиене
от призива му да не клатят лодката,
от опита му в някой спорт за биене,
от напора на егото под ризата,
от лекото простонародно перчене…

Но после неусетно под лъжичката
усещаш гъдел – уж е зъл, но истински,
чепат и рязък, но и топъл, ягодов,
и както неспокойно гледа в празното,
провижда раните на тази нация
и само той ги мие със сълзите си…
Когато се шегува, трепваш: Вярно ли
долавяш? – арогатното му хилене
заобля се в усмивка, в смях от дъното
на някаква душа, укрита в тъмното.
И ти разбираш с радостно учудване
как почваш да се губиш като облаче
в хипнозата на погледа му бащински…
И някъде отдолу – смътно, празнично
страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

Започват да те дразнят всички слухове:
че уж кортежът му е сгазил някого –
добре, но сигурен съм, че убитият
не спазва правилата за движение;
че бил поръчал старите предатели
да ги очистят – боже мой, клеветници!;
за другите – разстреляни от някой си,
пак бил виновен – призрачни измислици,
а може би сами са си го търсили!;
че имал общо с хората изчезнали –
да ги намерят, ето ти свидетели!…

Лицето му изпълва всички страници,
издига се в жадувано видение,
преминал земни и небесни граници,
и нека всички чужденци загубени
да мислят, че е просто заслепение.
За тях е тайна този свят от влюбени:
в градините – тълпи от млади влюбени,
по улиците – армия от влюбени,
във армията – генерали влюбени,
в полицията – комисари влюбени,
из фабриките – влюбени работници,
по всички стадиони плуват влюбени
във мексиканската вълна от влюбени,
и ти сред тях – с най-влюбените влюбени –
внимаваш за невлюбени самотници,
броиш наум последните нещастници –

посочваш ги и вече си готов
да учиш демоните на любов.

има 1 коментар

Filed under Непремълчано

Иван Цанев: Моят пръв учител по писане е Веселин Тачев

бр. 17/2017

Големият поет Иван Цанев беше в основата на това през 2016 година литературната общност да заговори за един от забравените поети и литератори на България – Веселин Тачев (1941–1991). Под съставителството му се появиха книгите на Тачев „Синята сфера“ и „Противостоене“, а с негово пряко участие – мемоарната книга на Стойчо Гецов „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“, сборникът „Самиздат. 1963–1966“ и извънредното издание на самиздатската книга на В. Тачев „40 капки черна кръв. 1963“. За всичко това разговаряме с Иван Цанев на 29 април 2017 г.

Ти си един от големите приятели на покойния поет Веселин Тачев. Правиш много за възвръщането му в съвременната литературна публичност. Защо е важно това за теб?
Веселин е роден в началото, а аз в края на 1941. Беше тръгнал по-рано на училище, затова завърши русенската Втора гимназия „Баба Тонка“ година преди мен. По това време аз правех опити да пиша, но повече мечтаех да кандидатствам в Художествената академия. Общият ни (мой, на Владо Попов, на Йордан Палежев и Стойчо Гецов) приятел вече публикуваше стихове в сп. „Родна реч“ (заедно с Йордан Трендафилов от Първа гимназия), беше напреднал в поезията и придобил удивителна за възрастта си литературна култура. Той ми отвори очите за много неща, подкрепяше ме и ме окуражаваше, докато бях в казармата и след уволнението ми. Без никакво преувеличение мога да кажа, че го считам за свой пръв учител по писане. Ако съдбата беше по-милостива към него, при други обстоятелства той би могъл да бъде едно от най-значимите имена в съвременната българска литература…

Иван Цанев и Веселин Тачев през 60-те години на ХХ век.

Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Полът в езика

бр. 16/2017

Дискусия с участието на проф. д-р Миглена Николчина, доц. д-р Рени Йотова, доц. д-р Ренета Килева-Стаменова, организирана от Гьоте-институт България на 21 март 2017 г.

Миглена Николчина: Добър вечер на всички, много се радвам, че толкова много хора са заинтригувани от нашата тема, която ме занимава може би от 20 години. Искам да изкажа благодарност на Гьоте-институт за възможността да направим дискусия по тази тема. Събрани сме с цел да представим гледните точки на различни езици. До мен са Рени Йотова, която преподава в специалност „Френска филология“ на Софийския университет, авторка на четири книги, издадени във Франция, върху съвременна литература, и Ренета Килева, която преподава в специалност „Немска филология“ на Софийския университет и е специалистка по превод. Аз съм Миглена Николчина и преподавам история на западноевропейската литература отново в Софийския университет. Ако Рени ще представлява интересите и феномените във френския език, ако Ренета ще говори за нещата, които се случват в немски, аз ще говоря за българския, но винаги с оглед на някои мои хипотези, свързани с влиянието на английския, като може би ще въвлечем и други езици в тази дискусия.
Накратко казано, проблемът, който се поставя от феминистката теория през втората половина на 20-и век, тръгва от един прост факт в европейските езици. Езиците по света са много и някои от тях са много странни за нас по отношение на начина, по  който обозначават половете, така че ние няма да навлизаме в езици, които не познаваме, и в територии, които са ни чужди. Но така или иначе, в европейските езици е очеваден факт, че когато се говори универсално за човешкото същество, се говори в мъжки род. Тези размишления тръгват още от Симон дьо Бовоар, може би Рени ще навлезе в това, макар че ние ще се фокусираме предимно върху съвременното състояние на нещата. Това създава един проблем, защото се получава, че човекът е мъж – нали знаете обикнатата поговорка, че жената е най-добрият приятел на човека. Тоест универсалното човешко същество е от мъжки пол, а жената е човек, доколкото не е жена, тоест в женското се получава някакво отклонение от човешкото. Има още

има 1 коментар

Filed under Дискусионен клуб

Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност (Разговор със Силвия Вагенщайн)

 

бр. 16/2017

Подбирате много внимателно авторите и заглавията, които превеждате. Какво трябва да има в един автор, за да го изберете?  
На първо място, книгата трябва да ми харесва и да пожелая да я видя на български. Но това не е достатъчно. Трябва да съм сигурна, че мога да постигна нещо, което в моите представида е максимално адекватно на оригинала. Освен това искам да виждам смисъл в представянето на творбата на български език. Важно е едно преводно произведение да има потенциала да се впише в българската културна традиция и да я обогати. Допадат ми автори, които отдават значение на стила. Чисто сюжетни книги не ме влекат. Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност. Между Балзак и Флобер ще избера Флобер.

Съществува ли дилемата класика или съвременност? Имате опит с автори и от миналото като Балзак, Стендал, Флобер, и с някои от най-експериментиращите в последните десетилетия на миналия век писатели като Маргьорит Дюрас или Мишел Бютор например.
Интересува ме по принцип работата с езика. Преводачът е интерпретатор, трябва да може да се превъплъщава. При класическите автори предизвикателството е да се активират съществуващите в езика ни пластове, създадени от първомайсторите. Литературният български при всички случаи е основата, върху която да се надгражда в една или друга посока, но много дозирано, за да не зазвучи един френски автор от XIX век като български автор от следосвобожденска България. Езиковото ни богатство е добре да е в обращение, но прекаленото оцветяване на речта е толкова нежелано, колкото и неутрализирането й. А смесването на регистрите може да доведе до смехотворни резултати и до ефекта на кръпката. Както и неумелото преводаческо словотворчество. Според моето виждане писателите творят езика, а преводачите са длъжни да го съхранят, като вървят на крачка след тях, а не пред тях. Съвременните автори, които споменавате, продължиха дори по-успешно експериментите с езика на френския „нов роман“ и това ми допада. Предизвикателството при тях е да звучат достатъчно отчуждаващо спрямо българската норма, но не и неразпознаваемо за езиковите ни навици. Една Дюрас например, за да избяга от литературните клишета, но и от литературния език изобщо, разпъва френския  на кръст до степен, че на моменти звучи като чужд език на самите французи. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме