Артистът интелектуалец

бр. 29/2020

Познавам Милен Миланов преди да го познавам. В младостта ни се носеха легенди за неговите роли в постановките на Любен Гройс („Медея“ от Еврипид) и на Иван Добчев („Антихрист“ по Емилиян Станев) в Пловдивския театър „Н. О. Масилитинов“. После ясно помня неговото значимо присъствие в Театъра на армията, незабравими в съзнанието ми стоят участието му в постановките на Леон Даниел „Дванайсета нощ“, „Години на странстване“, „Одисей пътува за Итака“, в култовите му представления на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ и „В очакване на Годо“, които през 1987 и 1988 година взривиха театрална София. В изтеклите десетилетия Милен пресъздаде прекрасни театрални персонажи и в спектаклите на Крикор Азарян, на Маргарита Младенова, на Красимир Спасов, на Иван Добчев („Животът е сън“ от Калдерон де ла Барка), на Асен Шопов. На Хачо Бояджиев и на Асен Траянов в телевизионния театър преди това. А в последните години ни покори с ролите си в „Декамерон“ по Бокачо, в „Емигранти“ от Мрожек, в „Саломе“ от Оскар Уайлд, с режисьор Диана Добрева. А също в „Тайната вечеря на Дякона Левски“ от Стефан Цанев и в „Енигматични вариации“ от Ерик-Еманюел Шмит.

Актьорът и книгите

Бр.29/2020

С Камен Донев в „Глава на Медуза“ от Борис Виан. Реж. Крикор Азарян. Театър „Българска армия“. Сн. Личен архив

Мога да започна с един лесен обрат: Днес Милен Миланов е най-четящият актьор и най-играещият читател, когото познавам. Разбира се, това не подлежи на доказване. Това е аксиома, изникнала от самата радост да наблюдавам неговото присъствие между човешки и книжни тела – в увлечението да ги заговаря, да гледа през тях, но и да потъва, да ги цитира, разбира, помни, подрежда, да създава от тях същностно, дълбоко битие. Големият актьор умее да опитомява времето – предимно чрез умните срещи между Човека и Словото.

Всичко започва от читателя Милен Миланов.

Той знае, че трябва не просто да си прочел достатъчно книги (за които знаеш, разбира се, че никога не са достатъчно), но и да внимаваш как си ги прочел. Да търсиш оня смисъл в думите, който не ти е даден наготово, а проявлението му зависи тъкмо от твоето активно четене, което е изследващо, дебнещо, проницателно. От теб зависи да (ре)конструираш смисъла, т.е. да останеш верен на написаното от автора, но и да го развиеш на сцената като второ произведение. Например да прочетеш книгите на Емилиян Станев така, че да можеш да продължиш на сцената класическото белетристично майсторене в актьорско пресътворяване. После да си даваш сметка, че много от чуждите пиеси имат по няколко превода и заради високия професионализъм ти си длъжен да познаваш всички възможни преводи, в които смисълът се разклонява в неподозирани посоки.

Събиращият човек

бр.29/2020

Милен е събиращ човек. Това е първото, което ми идва на ум, като се сетя за него. В българския контекст, където по правило геният е на завистта, а богът е на разделението, Милен е от малкото хора по тези земи, които притежават нетукашния талант да събират хора. И да ги увлича да правят нещо, сякаш наистина само това са искали да правят. За този талант искам да кажа две думи. Милен направи голямото жури за драматургия около наградите „Аскеер“. Две заслужаващи вниманието ни неща. Първото, разбира се, е да се акцентира на текста, на пиесата, на човека зад думите, който обикновено е „човекът в ъгъла“, щом се задейства машинарията на представлението и дойдат фойерверките на успеха. Милен държеше да се обърне прожекторът към този човек, и то как. За тази категория в продължение на доста години, не се наемам да кажа точния брой, Милен привлече една невероятна и невъзможна другаде компания от хора. Никога и никъде другаде не съм виждал толкова смислени хора, събрани на едно място, от една кауза. (В скоби казано, смислените хора тук хем не са много, хем по правило са разделени.)

Милен – стремление отвъд хоризонта

бр.29/2020

Работила съм с Милен като актьор в почти всички спектакли, които поставих в Театър „Българска армия“ –  „Декамерон“, „Йерма“, „Да играеш жертвата“, „Емигранти“, „Саломе“. Милен освен талантлив е и много умен актьор.  Като такъв той винаги подлагаше на съмнение всяко режисьорско решение и репетициите с него много често преминаваха в среднощни разговори, спорове, понякога се стигаше до титанични скандали, но в крайна сметка се откриваше най-верният ход за персонажа и същинската му природа. Той винаги е бил безмилостен, ако усети и най-малкото залитане в конформизъм или възможност леко да преминеш през тема или ситуация. Мисля, че тази негова „жестокост” ме научи на много неща като режисьор и затвърди в мен непоколебимостта да стигам докрай в театралния процес, бидейки едновременно с това много по-търпелива. За което съм му безкрайно благодарна.

С Васил Михайлов в „Енигматични вариации“ от Ерик-Еманюел Шмит. Реж. Георги Михалков. Театър „Българска армия“.
Сн. Личен архив

Един от най-сложните ни процеси беше работата по „Емигранти” от Славомир Мрожек. Репетициите продължиха почти девет месеца. Беше като безкрайно пропадане в бездна, каквото беше всъщност състоянието на главния герой на пиесата, интелектуалеца АА. Тази роля на Милен му донесе и наградата „МАКСИМ 2015” за постижение в театралното изкуство в категорията „Водеща мъжка роля”.  Мисля, че и за него това ще остане особено ценна роля, защото е и много негова тема в живота – битката на духовния човек с недуховния, която в повечето случаи е в полза на втория. Или – както казва Милен –  „аз съм вътрешен емигрант”. Той има изключителната способност да успява да се опази от пошли обществени процеси и да капсулира целенасочена и творческа енергия, без да се разсейва в дреболии и без да губи средоточие в хоризонта. С това си качество той беше незаменим ръководител на фондация „Аскеер” в продължение на близо три десетилетия.  Като режисьор на девет от церемониите на театралните награди аз съм виждала отвътре колосалния труд  да твориш история, историята на творците на българския театър, и да го правиш с такъв мащаб и толкова безкомпромисен размах. Какво по-голямо обяснение в любов към това изкуство! Няма да забравя какво ми каза, когато ме покани първия път да бъда режисьор на спектакъла „Аскеер“: „Направи, каквото мечтаеш, дай воля на цялото си въображение, бъди смела и свободна, сега ти се е паднало!” И наистина този „Аскеер“ се превърна в пиршество за сетивата. Разбира се, зад тази свобода  дебнеше през цялото време почти маниакалната взискателност на Милен към всеки детайл, която можеше да те доведе до лудост. Щастлива съм, че съм била част от това така смислено дело.