Да колекционираш памет

Амелия Личева

бр.7/2021

Джулиан Барнс демонстрира интереса си към фикционалните биографии на реални личности. Тенденция, която набира скорост в съвременното писане и привлича все повече големи писатели. Колъм Тойбин, Нанси Хюстън, Кони Палмен са само няколко от имената, които експериментират в жанра. С „Мъжът с червеното палто“ Джулиан Барнс обаче отива още по-надалеч. В тази книга отново има реален персонаж, има доза фикция, но фактологията, документите, следите от писма, дневници, биографии, а и художествени произведения – романи и картини, са като че ли по-важни от писателското въображение. Защото – убеден е Барнс – много неща и за миналото, и за хората от него, просто няма как да ги знаем. Субективни са дори оценките на съвременниците. Затова е излишно в романите авторите да се развихрят и да доизмислят. По-коректно е да се остава във фрагментарността, която отговаря на степента на знание.
Всичко в този роман тръгва от една картина – платното на художника Джон Сингър Сарджънт „Д-р Поци у дома“, която обръща вниманието на Барнс към неговия главен герой. Сюжетът се върти около д-р Поци,

Днешното като трагедия

Амелия Личева

бр.38/2020

Терез Ан Фаулър е известна най-вече със своите бестселъри за жени, и по-специално – с този за Зелда Фицджералд („Романът на Зелда Фицджералд”, издаден и на български от „Обсидиан“). За него дори и в България вече се пишат дисертации, а авторката се нарежда до всички писателки тип Нанси Хюстън, които са си поставили за цел да докажат, че жените съпруги или спътнички на големи творци са не просто красив придатък към техния успех, а са в неговата основа, заради което често жертват собствения си талант, а понякога – и психичното си здраве.

И понеже Терез Ан Фаулър очевидно е писателка на каузите, не е изненада  и новият й роман, макар той рязко да сменя фокуса и да се съсредоточава върху днешна Америка и нестихващия расов проблем там. Романът е писан преди вълната от протести в страната от последните месеци, но е сред тези, които говорят за проблемите, довели до расовите бунтове в САЩ. В основата на тези бунтове, както изтъкват най-вече самите афроамериканци, стои „старият проблем“, а именно – усещането, че животът на белия човек е по-ценен от живота на тъмнокожия.

Когато романът действително е полифоничен

бр. 24/2020

Амелия Личева

Али Смит е добре познато име на българската публика още преди появата в последните години на романите, включени в нейния „Сезонен квартет“. Особено открояващи се у нас бяха „Момче или момиче“ – книга, с която писателката даде своя принос към световния издателски проект „Митовете“ и не просто препрочете мита за Ифис, преобразена от боговете от момиче в момче, но и показа вкуса си към изследването на сложната човешка идентичност, към политическото и ангажирано писане, както и пристрастността си към интертекстуалната природа на романовото. Вторият, заслужаващ особено внимание текст, беше включеният в друга важна световна поредица, инспирирана от Алесандро Барико, и свързана с пренаписването на класиката за деца. В нея Али Смит участва с нестандартен прочит на „Антигона“. В същото време, както и много други големи писатели, които са изключително популярни навън, в България Али Смит си остана име, което събира една по-елитарна публика и не се ползва с „уау“-възторзи. Затова е особено интересно да се проследи дали степента на популярност у нас след последните й романи ще нарасне и ще успее ли тя да привлече по-масова публика и в България. За последното могат да допринесат много номинации за награди („Букър“, „Оруел“), които Али Смит получи, както и все по-налагащото се твърдение, че тя е сред потенциалните носители на Нобеловата награда в скоро време. И не на последно място, макар и да е много ерудирана писателка, Али Смит е много добронамерена към читателите си и голяма част от литературните препратки, които прави, са коректно посочени, така че не карат читателите да се лутат и да разгадават безкрайни енигми.

Измеренията на нормалното при Сали Руни

бр. 10/2020

Амелия Личева

Едно от най-нашумелите имена в съвременната проза напоследък е това на Сали Руни. Чуждите медии определят писателката като новия Селинджър и авторка, която представлява, а и пише за милениалите. Други не пропускат да напомнят, че ранният й успех и високите оценки, които получава, напомнят за друг такъв ранен и шумен дебют – този на Зейди Смит. И наистина, родената през 1991 г. Руни вече има зад гърба си два отлични романа, награда на „Сънди Таймс“ за млад писател на годината, а през 2018  г. с втория си роман „Нормални хора“ е номинирана за престижната награда „Ман Букър“ и става носител на други, също значими награди – „Ирландски роман на годината“ за 2018 г. и „Коста“ за най-добър роман на 2018 г. (последната се връчва на автори от Великобритания и Ирландия).

Новият Франкенщайн

 

бр. 3/2020

Амелия Личева

Един от важните преводни романи от изминалата 2019 г. е „Франкенщайн от Багдад“, за който авторът му Ахмед Садауи печели Международната награда за арабска художествена литература (арабския „Букър”) и достига през 2017 г. и до краткия списък на същинския „Ман Букър”. Романът е носител и на Le Grand Prix de L’Imaginaire и е преведен на повече от 27 езика. А самият Ахмед Садауи, който освен романи пише и поезия и сценарии за документални филми, е едно от нашумелите имена в съвременната арабска литература.

Камелия Спасова: Моите 5 книги за 2019 г.

Джорджо Агамбен, „Homo Sacer  II: Извънредно положение • Stasis“, прев. Валентин Калинов, изд. „КХ – Критика и Хуманизъм“, София, 2019.

Срещата с  „Homo Sacer“ на Агамбен на български през далечната 2004 беше събитие в личната ми читателска биография – критическа точка, която преобърна и насочи професионалните ми избори, отвори пред мен възможността да мисля върху една теория на примера. Ето че през 2019 г. освен втората част на „История на сексуалността“ от Фуко, се появи и втората част на „Homo Sacer“. Въобще трябва да се признае на издателство „Критика и хуманизъм“ възможността да мисли в серии и да удържа високо ниво, да работи с мащаб при издаването на съвременна философия на български. Докато чет ях „Homo Sacer  II“ буквално се задъхвах от удоволствие – повече ми хареса втората глава Stasis и извеждането на генеалогията на гражданската война като политическа парадигма от античната трагедия до Хана Арент.

Никола Маринов, „Тигърът поиска, човекът обеща“, ред. Н. Радулова, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019, защото в нея стихотворенията са коани, поставят въпроси, който продължават да те дълбаят и след като си затворил книгата. Поезията на Маринов отваря собствено времево измерение – не става ясно дали това е едно време много отпреди, когато тигърът може да поиска, а човекът може да обещае и така те да влязат в една споделеност отпреди предначертаването на позициите на хищник и жертва; или това е един момент напред, постапокалиптично време, когато личните травми и липси са довели до вселенска катастрофа (или обратното), след която трябва да намерим сили отново да бъдат чути гласа на бездната, гласа на мравката, гласа на тигъра, без да има привилегировани позиции. Смирена и парадоксална книга.

Мария Калинова: Моите 5 книги за 2019 г.

Емил Димитров, „Цариградски носталгии“, изд. „Симел“, София, 2019 – заради това, че те подканя да търсиш удоволствието от културата, че отваря смели хоризонти пред родното, дава му шанс „само ако събуди цариградското у себе си“, заради силното присъствие на свидетеля, не на туриста, заради възобновяването на Възраждането, за приемането му не като епоха, а като незавършен проект, заради високата литературност и способността да концептуализира проблеми, невидими досега за изследователския взор.

 

Лилия Трифонова, ​„Година с тринадесет прозореца“, изд. УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2019 – защото има въображение, което те поднася през стелещи се мъгли, през облаци от прозореца от самолет, затова, че тринадесет прозореца са повече от дванадесет, защото това всъщност е очакване на чудо в края на годината, затова че чудото става реалност, тъгата отминава и е ден, ден първи.

 

 Денис Нуф, “Коридoри”, изд. “ Scribens”, София, 2019 – заради неговата тиха наблюдателност и знание как се посреща неизбежното, че те води по непознати пътища, преминава през праговете и прозорците на напуснати стаи, че предоставя на читателя си езикови територии и безкрайни коридори, в които думите отекват по-силно и стигат по-далеч.

Ани Бурова: Моите 5 книги за 2019 г.

Момчил Николов, „Чèкмо“, Сиела, 2019  – защото открива сполучлив и оригинален начин да разкаже недалечното минало и паметта на поколенията, които са го преживели; в романа късният социализъм от 80-те и ранният Преход от 90-те години са разказани чрез някои от най-старите и изконни средства на литературата – самата увлекателност на разказването; случката, историята, приключението.

 

Дубравка Угрешич, „Лисица“, прев. Русанка Ляпова, Колибри, 2019 – заради интелигентността и въображението, с които сглобява на пръв поглед несвързани и непринадлежащи си сюжети и фрагменти в единен разказ за това „как се създават разказите“; заради отстояването на литературата като възможност да се осмислят проблемите на съвременността.

 

 

Олга Токарчук, „Бегуни“, прев. Силвия Борисова, ICU, 2019 – не защото авторката получи Нобелова награда през изминаващата година, а заради виртуозността, с която в романа се преплитат сюжети и истории от различни времена и пространства в търсене на границите на човешкото в един (уж) безграничен свят; и защото това е преиздание на книгата на български десет години след първото издание, което не се случва често с преводна книга от съвременен автор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поредицата „Поет за поета“ на издателство „Аквариус“: Александър Геров, „Само трайните неща. Избрано“, съст. Иван Цанев, 2019; Иван Радоев, „Приготви се да нямаш. Избрано“, съст. Александър Шурбанов, 2019 – не само заради доброто представяне и актуализиране на поезията на Александър Геров и Иван Радоев, а заради самата идея значими съвременни поети да представят други значими поети, което е важен жест на литературна памет.

 

Яхим Топол, „Нощни работи“, прев. Анжелина Пенчева, Парадокс, 2019 – заради изпробването на възможностите на прозата да разказва миналотото; в романа знаменитата 1968 г. е пресъздадена така, че се превръща в архетипен разказ за повтарящото се историческо зло; освен това „Нощни работи“ е първата преведена у нас книга на Топол, който още от началото на 90-те години се възприема като един от знаковите съвременни източноевропейски автори.

 

 

 

Емануил А. Видински: Моите Топ 5 книги на 2019

Антония Апостолова – „Потъване в мъртво море“, Жанет-45, 2019

Харесаха ми прецизния стил, без излишества и без претрупване, стил, който оставя достатъчно място на читателя да участва в преживяването. Хем отстранено, хем топло писане, хем езикът е много обран, хем успява да предизвика всякакъв вид емоции.

 

 

 

Сали Руни – „Нормални хора“,
пр. Боряна Джанабетска, Еднорог, 2019

Сали Руни проследява няколко години от живота на героите си, като го прави ненатрапчиво, без да съди или оценява. Ние просто сме свидетели на техните трудности и изборите, които правят, за да се справят (или пък не) с последствията от тях. Наред с това в книгата умело е пресъздадена едно сложна плетеница от актуални теми – класовите различия, които само привидно са отпаднали, състоянието на социалната среда, политическата реалност в Ирландия, Европа, но и в света, образованието, обществените очаквания, отношенията с родителите, сексуалната (не)свобода и пр. Героите са пълнокръвни образи, които вълнуват.

Амелия Личева: Моите 5 книги за 2019 г.

„Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“) – заради важната тема, трагическата съдбовност, ювелирната направа, стиловите игри и ясната позиция.

 

 

 

 

 

 

 

„Жената от Йерусалим“ на А.Б. Йехошуа (изд. „Колибри“, прев. Надя Баева) – заради ясния писателски глас срещу всеки вид тероризъм, бунта срещу анонимността на човешкото, метаморфозите на бюрократичното в името на човечността, съпричастието, любовта.

 

 

 

 

 

 

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи (изд. „Киви“, прев. Емил Ценков ) – заради притчовостта, през която се говори за тънката граница между жертва и палач в съвременния свят, и маниите да бъдеш спасител, антитерористичната сила на книгата и великолепната препратка към Мери Шели.

 

 

 

 

 

 

„Нормални хора“ на Сали Руни  (изд. „Еднорог”, прев. Боряна Джанабетска) –  заради умението й с престорено спокойствие и много тъга да разказва за първите години от съзряването, в които личните провали, сдържаността и неспособността да се обличат в думи чувствата водят до екзистенциална самота тъкмо у различните и вярващите в интелектуалното съществуване.

 

 

 

 

Франсоа-Анри Дезерабл, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“, прев. Галина Меламед“) – заради смесването на документално и въображаемо (в стил Зебалд) в едно търсене, което от реконструкция на живота на споменатия от Ромен Гари господин Пекелни прераства в разказ за Ромен Гари, но и за Холокоста, за заличени хора и минало, за историята като палимпсест, преборена от политиката на нацизма и комунизма и сведена до сух регистър.

Култивиране на човечност

бр. 37/2019

Амелия Личева

Абрахам Б. Йехошуа е един от най-известните съвременни израелски писатели, превеждан активно на английски, но и на много други езици, селектиран в краткия списък за Първата международна награда „Ман Букър“ през 2005 г., носител на множество литературни награди в Израел и по света. Писател, на когото Харолд Блум посвещава и текст, и го споменава в „Западният канон“, а Сол Белоу го определя като един от световните израелски писатели. Близък приятел с Амос Оз, преподавател по сравнително литературознание, есеист, интелектуалец, ангажиран с темите за мира в Близкия изток, за пропастта между бедни и богати в съвременния глобализиран свят, за живота на бежанците и грижата, която им дължим. Чувствителен, харизматичен, мъдър – това са само част от характеристиките, които могат да се дадат на Йехошуа, чието присъствие в София покрай „Синелибри“ можем да определим като едно от големите литературни събития на годината. Защото писатели от тази класа останаха малко.

Роман трагедия

 

бр. 28/2019

Амелия Личева

Една от най-въздействащите теоретични книги на ХХ век е „Смъртта на трагедията“ на Джордж Стайнър, защото тя по удивителен начин връща към корените на трагичното, към онази тотална негова оголеност, която можем да усетим само при античните автори, при Шекспир и Расин. Истинската трагика – казва Стайнър – е в срещата на крехкото, смъртно човешко същество с предопределеността. Среща, в която и най-блестящият разум, и най-проникновеното пророкуване, и най-голямата смелост не могат да помогнат, защото нищо не може да надвие смъртта, когато е писано тя да се случи. Затова винаги в трагедията дори Бърнамският лес може да проходи, ако съдбата е повелила даденото човешко същество да бъде сразено. А съдбата – внушава Стайнър, позовавайки се на споменатата литература и отделните автори – винаги носи смърт.

Път към масовото?

бр. 7/2019

Амелия Личева

Един от дебатите, който негласно се води в момента по отношение на съвременния български роман, е дали си струва той да се вглежда в настоящето, или трябва да се опитва да концептуализира по-скоро миналото. В интервю в последния брой на списание „Култура“ Захари Карабашлиев, възразявайки на Алексанъдр Кьосев, подчертава, че няма кой друг, ако не съвременните писатели да разкажат и опитат да обяснят настоящето. Разбира се, едва ли някой би тръгнал да оспорва идеята, че романистите могат и трябва да говорят за днешния ден; по-скоро спорът е около това как да се говори за него – в стил отразяване на реалността, както беше при емблематичния Христо Калчев, или с амбицията тя да се преобразява. Неслучайно и в световен мащаб много от най-добрите писатели се насочват към проблемите на днешното – бежанските вълни, тероризма, съдбата на Европа, екологичните кризи, темата за донорството, но обикновено го правят във вълнуващи фикции, а не в репортажно-миметични текстове.

Между многозначността и дисекцията

бр. 33/2018

Амелия Личева

Новият роман на Галин Никифоров „Тяло под роклята“ се появява няколко години след „Лисицата“ и отново е вгледан в женските персонажи, в женската психология. Какво е жената, кое е онова различно у нея, верни ли са стереотипите, че тя е по-чувствителна, по-грижовна, по-отдадена, това са само част от питанията, на които романът се опитва да отговори, избирайки за централен персонаж мъж, който ще се превърне в жена, като измине целия път на метаморфозата. Много е лесно след дебата за Истанбулската конвенция, за ролята на пола изобщо, за пола като биология, но и за отликите му от рода като социален конструкт, да се разположи „Тяло под роклята“ в този контекст. Но тъй като романът е много надпоставен и много повече европейски, отколкото български, ми се иска в тази рецензия да откроя това, което го прави именно европейски, а не вписан в българския дебат.
На първо място, разбира се, е проблематиката. Малко по-общо погледнато, тя е свързана с нещо, което е запазена марка на голямата световна литература – търсенето на себе си, въпросите за идентичността, при това видени в плана на двойничеството. На онази особена сдвоеност на мъжко и женско, която може да се крие в психиката на човек. Тази тема се обсъжда още в античните митове, в които се появяват персонажи като момичето Ифис, което израства възпитано като момче и което – тъй като се влюбва в момиче – измолва от боговете да го превърнат в мъж. Или за родената от главата на Зевс Атина Палада, която развива в себе си мъжки качества. Много характерна е темата и за Шекспир, при когото предрешването не е само начин да се минават граници и пространства, но е и своеобразен маркер на духовна промяна, въоръжаване с мъжки качества от страна на жените. Двойническата същност на психиката хипнотизира и романтиците, Вирджиния Улф с нейния „Орландо“, за да стигнем до съвременни писателки като Али Смит или Джанет Уинтърсън, които също се вълнуват от темата за тънката нишка, която разполовява психиката на човек. Затова и въпросите какво е да си мъж, какво е да си жена, може ли да бъдеш своя близнак, може ли да се преродиш, са само част от поставените от романа, като при Никифоров те са решени в най-широк пласт – от предрешването и психологията до това, което съвременната медицина може да ни предложи като операция за смяна на пола.

Между привързването и освобождаването

бр. 25/2018

Амелия Личева

Виргиния Захариева има 5 поетични книги. Тя не е от поетите, които се страхуват да изчезнат задълго. Появява се и публикува, когато наистина има какво да каже. И ако в предишни свои книги тя експериментираше много с женския език и изобщо с женското писане, в новата си поетична книга тя е отвъд идеологиите. И не че езикът не е важен за нея, но той е някак отвъд, прекрачил е в мълчанието. Разбира се, жената и тук е в центъра, но тази жена е някак друга, притихнала, поела от мъдростта на Изтока, прозряла. Да, може би бунтарството е поизчезнало, но в „Етюди за една ръка“ виждаме мъдрата и проницателна Виргиния Захариева, която е овладяла силата на думите, а през тях – и силата на света. Защото това е книга, която иска да подрежда – тишината, предметите, хората, чувствата, света. И най-вече – себе си. Да ги подрежда според цветовете, формите, сенките, според присъствията, и отново – предимно чрез отсъствията и спомените. При това с ясното съзнание за ред и закони. А в крайна сметка какво друго е поезията, ако не онова вторично мотивиране на думите, което ни кара да застиваме и притихваме пред точността, което съживява вярата ни, че светът е овладяем, че думите назовават с точността на спринцовки. Затова и вселенският и човешкият хаос са се утаили в една повторяемост и една минималистичност, които понякога плашат. Как се разказват такива истории? Как се пише за света и за Аза в малко думи, с пестеливост и почти с недоизканости?

Халище, или защо писателят трябва да има повече доверие в себе си

бр. 9/2018

Георги Гочев

Пиша този текст за „Хавра“, втория роман на Захари Карабашлиев, донякъде и за да разбера колебанието ми по отношение на тази книга – кое е онова в нея, което ме увлече да я прочета въпреки големия й обем, и кое е другото, или може би същото, което ме разочарова. Не искам да звуча нито заядливо, нито изобличително. Оценявам личното усилие, което Захари Карабашлиев е вложил в тази книга – да привлече повече интерес към осмисляне на българския живот тук и сега, както и да припомни един малко нетипичен, дошъл отвън, герой на нашето Освобождение. В същото време обаче и като писателско изпълнение, и като осмисляне на онова, за което писателят говори, тази книга, смятам, е длъжник на своите читатели. В нея едновременно има прекрасно написани страници и страници, които всеки сериозен редактор би трябвало да промени; има проникновени наблюдения върху българския живот и заедно с тях изненадващо повърхностни констатации и клишета; има, най-сетне, автентично доверие в мисленето на писателя, и като контрапункт на това доверие, едно усещане, че написаното от него трябва да угоди на всички читателски вкусове.

Кларис Лиспектор – писателката, която умее да вижда нестандартно

бр. 7/2018

Амелия Личева

Кларис Лиспектор е не просто най-известната бразилска писателска, но и авторка със световна слава. Името й особено нашумява покрай френския феминистки проект за писане с тялото и покрай днешните все по-засилващи се занимания на съвременните компаративисти с понятието „световна литература“. В статията си от 1979 г. „Да живее портокалът“ Елен Сиксу отделя специално внимание на писането на Лиспектор и отбелязва, че бразилската писателка има специфично женско отношение към нещата, което избягва господството и владеенето им, а демонстрира една специфична стимулираща загриженост по отношение на тях. И вече малко по-общо в това тя вижда жестове на тялото, желанията, които го ръководят и които рефлектират в съзиданието, в удоволствието от биването, а не в доминацията. И наистина темата за предметите, за тяхната самостоятелност, за тихата им враждебност и самодостатъчност, но и за бързите преходи в други състояния, които ги правят желани, вдъхновяващи, са сред честите теми в разказите на Лиспектор. Затова и никак не е случайно, че тя е мислена като емблема на женското писане. Още повече като добавим причудливите й метафори, асоциативността на стилистиката, както и многобройните експерименти с логиката.

За една книга – световно събитие

бр. 36/2017

Амелия Личева

Отдавна големите интелектуалци по света разбраха, че отвъд философските си пристрастия, ежедневните си професионални занимания и разгадаването на наследството, от изключителна важност е и да формулират тези за настоящето. Десетилетия наред Цветан Тодоров, Умберто Еко, Жак Дерида и много други доказваха това свое прозрение, пишейки за Европа, образованието, тероризма, изобщо за днешния ден. Непосредствено след 89-а година и българските интелектуалци имаха съзнанието, че трябва да отстояват каузи и с думи, но постепенно те загубиха вяра в това и се маргинализираха. На този фон новопоявилата се благодарение на издателство „Обсидиан“ книга на Иван Кръстев, който отдавна впрочем не е само български, а е точно световен интелектуалец, е важно събитие. Защото това е книга, която с математическа прозорливост и с присъщите за Кръстев финес и умно говорене гради тези за настоящето и бъдещето на Европа.
Казвам, че книгата е събитие, при това не само за България (световната й рецепция го доказва), защото тя е сред малкото, чиито автори се решават да заговорят директно за това, което протича в съвремието ни. Ако мислим за паралели, като че ли можем да намерим такъв с последната книга на друго световно име – Зигмунт Бауман – и неговата „Бежанци пред дверите на Европа“. Макар и по-философска, с повече желание за обобщения по темите за толерантността, приемането на различието, говоренето за идентичността, книгата на Бауман очертава един от най-злободневните проблеми за Европа – моралната паника, която я тресе, и произтичащите от това ксенофобия, дехуманизиране на пришълците, изключването им от мисленето в морални категории и разрастващият се популизъм. Като отговорът, който Бауман дава, е изцяло в духа на философската традиция – на всичко това според него може да се противостои с търсенето на контакт, сливането на хоризонтите, със солидарността, а не с ограждането и затварянето.

Амалгама от жанрове и стилове

бр. 30/2017

Амелия Личева

Въпреки че след „18% сиво“ Захари Карабашлиев издаде и други книги, години наред той си оставаше авторът на този роман, спечелил много голяма аудитория читатели и почитатели. Съвсем нормално е, че подобен факт вдигаше твърде много очакванията към втория му роман, още повече че Карабашлиев се оказа от писателите, които не бързат всяка година да издават нов роман и така допълнително нажежават читателските страсти и желания.
И така, почти 10 години след „18% сиво“ на пазара вече е неговият втори роман „Хавра“. Тук намираме известни препратки към първия – главният герой Никола се завръща от Америка след дълго отсъствие в България, той е писател, макар и не особено успял, имаме акцент върху социалното и политическото, доколкото животът в един град е превърнат в метафора на случващото се изобщо в България, почеркът в част от книгата е познатият ни, но отвъд това „Хавра“ е и много различна, защото тя вкарва един втори, изцяло исторически разказ, който е голямо предизвикателство към автора. Предизвикателство е, защото предполага съвсем различен стил, други регистри, герои с много различно поведение. Изобщо, в „Хавра“ има две линии, два сюжета и първото нещо, на което трябва да се отговори, е получила ли се е спойката, осъществил ли се е единен роман, без той да се разпада. Бързият отговор е да. Минало и настояще, полюсни светове, две версии за българското са се споили в единна история и романът определено е не просто успешен, но и по някакъв начин нов за жанровата ни традиция. Разбира се, исторически романи са писани и се пишат и в момента, но в своята историческа версия Захари Карабашлиев успява да надскочи мащабите на българското и да се потопи в света на XIX в. с пъстрата му картина от събития, нации, дипломация, като така разширява българското и го поставя в големия контекст на световното. Последното успява да създаде и друг контекст и перспектива и за съвременната история, която Карабашлиев разказва, и да акцентира върху стеснените хоризонти в момента, върху провинциалността, които няма как да не се видят от герой, идващ от страна, в която мащабите и погледите са други.

Времето на пропуснатия момент

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове.

За един непознат роман

бр. 16/2017

Амелия Личева

Непосредствено преди Великден на българския пазар се появи една книга, която отдавна е събитие в други култури и чиято липса на български най-после е преодоляна. Затова и ще си позволя да кажа, че преводът на „Сàма“ от аржентинския писател Антонио Ди Бенедето, дело на Анна Златкова, ще бъде едно от събитията в преводната литература за настоящата година. Казвам това не просто защото когато става дума за изборите на преводач от класата на Анна Златкова, ние вече знаем, че можем да очакваме сериозен автор, представен ни на български максимално професионално. В случая обаче можем да добавим още много в подкрепа на твърдението, че с това заглавие имаме истинско събитие. Антонио Ди Бенедето е известен като екзистенциалистът на Латинска Америка, като новият романист на Латинска Америка, той е име, в чието писане се пресичат традициите на Пирандело, Кафка, Борхес, Камю. След излизането на романа „Сàма“ Борхес го кани лично в Буенос Айрес, за да изнесе лекция в Националната библиотека там. Започват да го сравняват с Ален Роб-Грийе и Хулио Кортасар. А днес с рецепцията на Ди Бенедето се занимават автори от ранга на нобелиста Кутси. В началото на 2017 в The New York Review of Books се появи много важната статия на Кутси „A Great Writer We Should Know“. Нещо повече, почеркът на аржентинския писател е интересна амалгама от техники на екзистенциализма, Борхесовата фантазия, магическия реализъм, обективизма на новите романисти и всичко това отлично може да се види в „Сàма“. Езикът на романа е регистриращ, наблюдаващ като през камера, която превръща хората в „кротки предмети”. Той е строг, изчистен, а зад повърхността му зейват абсурдите, емоциите, мълчанията.