Category Archives: Тъй рече редакторът

Между привързването и освобождаването

бр. 25/2018

Амелия Личева

Виргиния Захариева има 5 поетични книги. Тя не е от поетите, които се страхуват да изчезнат задълго. Появява се и публикува, когато наистина има какво да каже. И ако в предишни свои книги тя експериментираше много с женския език и изобщо с женското писане, в новата си поетична книга тя е отвъд идеологиите. И не че езикът не е важен за нея, но той е някак отвъд, прекрачил е в мълчанието. Разбира се, жената и тук е в центъра, но тази жена е някак друга, притихнала, поела от мъдростта на Изтока, прозряла. Да, може би бунтарството е поизчезнало, но в „Етюди за една ръка“ виждаме мъдрата и проницателна Виргиния Захариева, която е овладяла силата на думите, а през тях – и силата на света. Защото това е книга, която иска да подрежда – тишината, предметите, хората, чувствата, света. И най-вече – себе си. Да ги подрежда според цветовете, формите, сенките, според присъствията, и отново – предимно чрез отсъствията и спомените. При това с ясното съзнание за ред и закони. А в крайна сметка какво друго е поезията, ако не онова вторично мотивиране на думите, което ни кара да застиваме и притихваме пред точността, което съживява вярата ни, че светът е овладяем, че думите назовават с точността на спринцовки. Затова и вселенският и човешкият хаос са се утаили в една повторяемост и една минималистичност, които понякога плашат. Как се разказват такива истории? Как се пише за света и за Аза в малко думи, с пестеливост и почти с недоизканости? Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Халище, или защо писателят трябва да има повече доверие в себе си

бр. 9/2018

Георги Гочев

Пиша този текст за „Хавра“, втория роман на Захари Карабашлиев, донякъде и за да разбера колебанието ми по отношение на тази книга – кое е онова в нея, което ме увлече да я прочета въпреки големия й обем, и кое е другото, или може би същото, което ме разочарова. Не искам да звуча нито заядливо, нито изобличително. Оценявам личното усилие, което Захари Карабашлиев е вложил в тази книга – да привлече повече интерес към осмисляне на българския живот тук и сега, както и да припомни един малко нетипичен, дошъл отвън, герой на нашето Освобождение. В същото време обаче и като писателско изпълнение, и като осмисляне на онова, за което писателят говори, тази книга, смятам, е длъжник на своите читатели. В нея едновременно има прекрасно написани страници и страници, които всеки сериозен редактор би трябвало да промени; има проникновени наблюдения върху българския живот и заедно с тях изненадващо повърхностни констатации и клишета; има, най-сетне, автентично доверие в мисленето на писателя, и като контрапункт на това доверие, едно усещане, че написаното от него трябва да угоди на всички читателски вкусове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Кларис Лиспектор – писателката, която умее да вижда нестандартно

бр. 7/2018

Амелия Личева

Кларис Лиспектор е не просто най-известната бразилска писателска, но и авторка със световна слава. Името й особено нашумява покрай френския феминистки проект за писане с тялото и покрай днешните все по-засилващи се занимания на съвременните компаративисти с понятието „световна литература“. В статията си от 1979 г. „Да живее портокалът“ Елен Сиксу отделя специално внимание на писането на Лиспектор и отбелязва, че бразилската писателка има специфично женско отношение към нещата, което избягва господството и владеенето им, а демонстрира една специфична стимулираща загриженост по отношение на тях. И вече малко по-общо в това тя вижда жестове на тялото, желанията, които го ръководят и които рефлектират в съзиданието, в удоволствието от биването, а не в доминацията. И наистина темата за предметите, за тяхната самостоятелност, за тихата им враждебност и самодостатъчност, но и за бързите преходи в други състояния, които ги правят желани, вдъхновяващи, са сред честите теми в разказите на Лиспектор. Затова и никак не е случайно, че тя е мислена като емблема на женското писане. Още повече като добавим причудливите й метафори, асоциативността на стилистиката, както и многобройните експерименти с логиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

За една книга – световно събитие

бр. 36/2017

Амелия Личева

Отдавна големите интелектуалци по света разбраха, че отвъд философските си пристрастия, ежедневните си професионални занимания и разгадаването на наследството, от изключителна важност е и да формулират тези за настоящето. Десетилетия наред Цветан Тодоров, Умберто Еко, Жак Дерида и много други доказваха това свое прозрение, пишейки за Европа, образованието, тероризма, изобщо за днешния ден. Непосредствено след 89-а година и българските интелектуалци имаха съзнанието, че трябва да отстояват каузи и с думи, но постепенно те загубиха вяра в това и се маргинализираха. На този фон новопоявилата се благодарение на издателство „Обсидиан“ книга на Иван Кръстев, който отдавна впрочем не е само български, а е точно световен интелектуалец, е важно събитие. Защото това е книга, която с математическа прозорливост и с присъщите за Кръстев финес и умно говорене гради тези за настоящето и бъдещето на Европа.
Казвам, че книгата е събитие, при това не само за България (световната й рецепция го доказва), защото тя е сред малкото, чиито автори се решават да заговорят директно за това, което протича в съвремието ни. Ако мислим за паралели, като че ли можем да намерим такъв с последната книга на друго световно име – Зигмунт Бауман – и неговата „Бежанци пред дверите на Европа“. Макар и по-философска, с повече желание за обобщения по темите за толерантността, приемането на различието, говоренето за идентичността, книгата на Бауман очертава един от най-злободневните проблеми за Европа – моралната паника, която я тресе, и произтичащите от това ксенофобия, дехуманизиране на пришълците, изключването им от мисленето в морални категории и разрастващият се популизъм. Като отговорът, който Бауман дава, е изцяло в духа на философската традиция – на всичко това според него може да се противостои с търсенето на контакт, сливането на хоризонтите, със солидарността, а не с ограждането и затварянето. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Амалгама от жанрове и стилове

бр. 30/2017

Амелия Личева

Въпреки че след „18% сиво“ Захари Карабашлиев издаде и други книги, години наред той си оставаше авторът на този роман, спечелил много голяма аудитория читатели и почитатели. Съвсем нормално е, че подобен факт вдигаше твърде много очакванията към втория му роман, още повече че Карабашлиев се оказа от писателите, които не бързат всяка година да издават нов роман и така допълнително нажежават читателските страсти и желания.
И така, почти 10 години след „18% сиво“ на пазара вече е неговият втори роман „Хавра“. Тук намираме известни препратки към първия – главният герой Никола се завръща от Америка след дълго отсъствие в България, той е писател, макар и не особено успял, имаме акцент върху социалното и политическото, доколкото животът в един град е превърнат в метафора на случващото се изобщо в България, почеркът в част от книгата е познатият ни, но отвъд това „Хавра“ е и много различна, защото тя вкарва един втори, изцяло исторически разказ, който е голямо предизвикателство към автора. Предизвикателство е, защото предполага съвсем различен стил, други регистри, герои с много различно поведение. Изобщо, в „Хавра“ има две линии, два сюжета и първото нещо, на което трябва да се отговори, е получила ли се е спойката, осъществил ли се е единен роман, без той да се разпада. Бързият отговор е да. Минало и настояще, полюсни светове, две версии за българското са се споили в единна история и романът определено е не просто успешен, но и по някакъв начин нов за жанровата ни традиция. Разбира се, исторически романи са писани и се пишат и в момента, но в своята историческа версия Захари Карабашлиев успява да надскочи мащабите на българското и да се потопи в света на XIX в. с пъстрата му картина от събития, нации, дипломация, като така разширява българското и го поставя в големия контекст на световното. Последното успява да създаде и друг контекст и перспектива и за съвременната история, която Карабашлиев разказва, и да акцентира върху стеснените хоризонти в момента, върху провинциалността, които няма как да не се видят от герой, идващ от страна, в която мащабите и погледите са други. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Времето на пропуснатия момент

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

За един непознат роман

бр. 16/2017

Амелия Личева

Непосредствено преди Великден на българския пазар се появи една книга, която отдавна е събитие в други култури и чиято липса на български най-после е преодоляна. Затова и ще си позволя да кажа, че преводът на „Сàма“ от аржентинския писател Антонио Ди Бенедето, дело на Анна Златкова, ще бъде едно от събитията в преводната литература за настоящата година. Казвам това не просто защото когато става дума за изборите на преводач от класата на Анна Златкова, ние вече знаем, че можем да очакваме сериозен автор, представен ни на български максимално професионално. В случая обаче можем да добавим още много в подкрепа на твърдението, че с това заглавие имаме истинско събитие. Антонио Ди Бенедето е известен като екзистенциалистът на Латинска Америка, като новият романист на Латинска Америка, той е име, в чието писане се пресичат традициите на Пирандело, Кафка, Борхес, Камю. След излизането на романа „Сàма“ Борхес го кани лично в Буенос Айрес, за да изнесе лекция в Националната библиотека там. Започват да го сравняват с Ален Роб-Грийе и Хулио Кортасар. А днес с рецепцията на Ди Бенедето се занимават автори от ранга на нобелиста Кутси. В началото на 2017 в The New York Review of Books се появи много важната статия на Кутси „A Great Writer We Should Know“. Нещо повече, почеркът на аржентинския писател е интересна амалгама от техники на екзистенциализма, Борхесовата фантазия, магическия реализъм, обективизма на новите романисти и всичко това отлично може да се види в „Сàма“. Езикът на романа е регистриращ, наблюдаващ като през камера, която превръща хората в „кротки предмети”. Той е строг, изчистен, а зад повърхността му зейват абсурдите, емоциите, мълчанията. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът