Category Archives: Тъй рече редакторът

Времето на пропуснатия момент

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

За един непознат роман

бр. 16/2017

Амелия Личева

Непосредствено преди Великден на българския пазар се появи една книга, която отдавна е събитие в други култури и чиято липса на български най-после е преодоляна. Затова и ще си позволя да кажа, че преводът на „Сàма“ от аржентинския писател Антонио Ди Бенедето, дело на Анна Златкова, ще бъде едно от събитията в преводната литература за настоящата година. Казвам това не просто защото когато става дума за изборите на преводач от класата на Анна Златкова, ние вече знаем, че можем да очакваме сериозен автор, представен ни на български максимално професионално. В случая обаче можем да добавим още много в подкрепа на твърдението, че с това заглавие имаме истинско събитие. Антонио Ди Бенедето е известен като екзистенциалистът на Латинска Америка, като новият романист на Латинска Америка, той е име, в чието писане се пресичат традициите на Пирандело, Кафка, Борхес, Камю. След излизането на романа „Сàма“ Борхес го кани лично в Буенос Айрес, за да изнесе лекция в Националната библиотека там. Започват да го сравняват с Ален Роб-Грийе и Хулио Кортасар. А днес с рецепцията на Ди Бенедето се занимават автори от ранга на нобелиста Кутси. В началото на 2017 в The New York Review of Books се появи много важната статия на Кутси „A Great Writer We Should Know“. Нещо повече, почеркът на аржентинския писател е интересна амалгама от техники на екзистенциализма, Борхесовата фантазия, магическия реализъм, обективизма на новите романисти и всичко това отлично може да се види в „Сàма“. Езикът на романа е регистриращ, наблюдаващ като през камера, която превръща хората в „кротки предмети”. Той е строг, изчистен, а зад повърхността му зейват абсурдите, емоциите, мълчанията. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът