Category Archives: Тъй рече редакторът

Измеренията на нормалното при Сали Руни

бр. 10/2020

Амелия Личева

Едно от най-нашумелите имена в съвременната проза напоследък е това на Сали Руни. Чуждите медии определят писателката като новия Селинджър и авторка, която представлява, а и пише за милениалите. Други не пропускат да напомнят, че ранният й успех и високите оценки, които получава, напомнят за друг такъв ранен и шумен дебют – този на Зейди Смит. И наистина, родената през 1991 г. Руни вече има зад гърба си два отлични романа, награда на „Сънди Таймс“ за млад писател на годината, а през 2018  г. с втория си роман „Нормални хора“ е номинирана за престижната награда „Ман Букър“ и става носител на други, също значими награди – „Ирландски роман на годината“ за 2018 г. и „Коста“ за най-добър роман на 2018 г. (последната се връчва на автори от Великобритания и Ирландия). Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Новият Франкенщайн

 

бр. 3/2020

Амелия Личева

Един от важните преводни романи от изминалата 2019 г. е „Франкенщайн от Багдад“, за който авторът му Ахмед Садауи печели Международната награда за арабска художествена литература (арабския „Букър”) и достига през 2017 г. и до краткия списък на същинския „Ман Букър”. Романът е носител и на Le Grand Prix de L’Imaginaire и е преведен на повече от 27 езика. А самият Ахмед Садауи, който освен романи пише и поезия и сценарии за документални филми, е едно от нашумелите имена в съвременната арабска литература. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Камелия Спасова: Моите 5 книги за 2019 г.

Джорджо Агамбен, Homo Sacer  II: Извънредно положение • Stasis, прев. Валентин Калинов, изд. „КХ – Критика и Хуманизъм“, София, 2019.

Срещата с  „Homo Sacer“ на Агамбен на български през далечната 2004 беше събитие в личната ми читателска биография – критическа точка, която преобърна и насочи професионалните ми избори, отвори пред мен възможността да мисля върху една теория на примера. Ето че през 2019 г. освен втората част на „История на сексуалността“ от Фуко, се появи и втората част на „Homo Sacer“. Въобще трябва да се признае на издателство „Критика и хуманизъм“ възможността да мисли в серии и да удържа високо ниво, да работи с мащаб при издаването на съвременна философия на български. Докато чет ях „Homo Sacer  II“ буквално се задъхвах от удоволствие – повече ми хареса втората глава Stasis и извеждането на генеалогията на гражданската война като политическа парадигма от античната трагедия до Хана Арент.

Никола Маринов, „Тигърът поиска, човекът обеща“, ред. Н. Радулова, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019, защото в нея стихотворенията са коани, поставят въпроси, който продължават да те дълбаят и след като си затворил книгата. Поезията на Маринов отваря собствено времево измерение – не става ясно дали това е едно време много отпреди, когато тигърът може да поиска, а човекът може да обещае и така те да влязат в една споделеност отпреди предначертаването на позициите на хищник и жертва; или това е един момент напред, постапокалиптично време, когато личните травми и липси са довели до вселенска катастрофа (или обратното), след която трябва да намерим сили отново да бъдат чути гласа на бездната, гласа на мравката, гласа на тигъра, без да има привилегировани позиции. Смирена и парадоксална книга. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Мария Калинова: Моите 5 книги за 2019 г.

Емил Димитров, „Цариградски носталгии“, изд. „Симел“, София, 2019 – заради това, че те подканя да търсиш удоволствието от културата, че отваря смели хоризонти пред родното, дава му шанс „само ако събуди цариградското у себе си“, заради силното присъствие на свидетеля, не на туриста, заради възобновяването на Възраждането, за приемането му не като епоха, а като незавършен проект, заради високата литературност и способността да концептуализира проблеми, невидими досега за изследователския взор.

 

Лилия Трифонова, ​„Година с тринадесет прозореца“, изд. УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2019 – защото има въображение, което те поднася през стелещи се мъгли, през облаци от прозореца от самолет, затова, че тринадесет прозореца са повече от дванадесет, защото това всъщност е очакване на чудо в края на годината, затова че чудото става реалност, тъгата отминава и е ден, ден първи.

 

 Денис Нуф, “Коридoри”, изд. “ Scribens”, София, 2019 – заради неговата тиха наблюдателност и знание как се посреща неизбежното, че те води по непознати пътища, преминава през праговете и прозорците на напуснати стаи, че предоставя на читателя си езикови територии и безкрайни коридори, в които думите отекват по-силно и стигат по-далеч.

Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Ани Бурова: Моите 5 книги за 2019 г.

Момчил Николов, „Чèкмо“, Сиела, 2019  – защото открива сполучлив и оригинален начин да разкаже недалечното минало и паметта на поколенията, които са го преживели; в романа късният социализъм от 80-те и ранният Преход от 90-те години са разказани чрез някои от най-старите и изконни средства на литературата – самата увлекателност на разказването; случката, историята, приключението.

 

Дубравка Угрешич, „Лисица“, прев. Русанка Ляпова, Колибри, 2019 – заради интелигентността и въображението, с които сглобява на пръв поглед несвързани и непринадлежащи си сюжети и фрагменти в единен разказ за това „как се създават разказите“; заради отстояването на литературата като възможност да се осмислят проблемите на съвременността.

 

 

Олга Токарчук, „Бегуни“, прев. Силвия Борисова, ICU, 2019 – не защото авторката получи Нобелова награда през изминаващата година, а заради виртуозността, с която в романа се преплитат сюжети и истории от различни времена и пространства в търсене на границите на човешкото в един (уж) безграничен свят; и защото това е преиздание на книгата на български десет години след първото издание, което не се случва често с преводна книга от съвременен автор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поредицата „Поет за поета“ на издателство „Аквариус“: Александър Геров, „Само трайните неща. Избрано“, съст. Иван Цанев, 2019; Иван Радоев, „Приготви се да нямаш. Избрано“, съст. Александър Шурбанов, 2019 – не само заради доброто представяне и актуализиране на поезията на Александър Геров и Иван Радоев, а заради самата идея значими съвременни поети да представят други значими поети, което е важен жест на литературна памет.

 

Яхим Топол, „Нощни работи“, прев. Анжелина Пенчева, Парадокс, 2019 – заради изпробването на възможностите на прозата да разказва миналотото; в романа знаменитата 1968 г. е пресъздадена така, че се превръща в архетипен разказ за повтарящото се историческо зло; освен това „Нощни работи“ е първата преведена у нас книга на Топол, който още от началото на 90-те години се възприема като един от знаковите съвременни източноевропейски автори.

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Емануил А. Видински: Моите Топ 5 книги на 2019

Антония Апостолова – „Потъване в мъртво море“, Жанет-45, 2019

Харесаха ми прецизния стил, без излишества и без претрупване, стил, който оставя достатъчно място на читателя да участва в преживяването. Хем отстранено, хем топло писане, хем езикът е много обран, хем успява да предизвика всякакъв вид емоции.

 

 

 

Сали Руни – „Нормални хора“,
пр. Боряна Джанабетска, Еднорог, 2019

Сали Руни проследява няколко години от живота на героите си, като го прави ненатрапчиво, без да съди или оценява. Ние просто сме свидетели на техните трудности и изборите, които правят, за да се справят (или пък не) с последствията от тях. Наред с това в книгата умело е пресъздадена едно сложна плетеница от актуални теми – класовите различия, които само привидно са отпаднали, състоянието на социалната среда, политическата реалност в Ирландия, Европа, но и в света, образованието, обществените очаквания, отношенията с родителите, сексуалната (не)свобода и пр. Героите са пълнокръвни образи, които вълнуват. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Амелия Личева: Моите 5 книги за 2019 г.

„Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“) – заради важната тема, трагическата съдбовност, ювелирната направа, стиловите игри и ясната позиция.

 

 

 

 

 

 

 

„Жената от Йерусалим“ на А.Б. Йехошуа (изд. „Колибри“, прев. Надя Баева) – заради ясния писателски глас срещу всеки вид тероризъм, бунта срещу анонимността на човешкото, метаморфозите на бюрократичното в името на човечността, съпричастието, любовта.

 

 

 

 

 

 

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи (изд. „Киви“, прев. Емил Ценков ) – заради притчовостта, през която се говори за тънката граница между жертва и палач в съвременния свят, и маниите да бъдеш спасител, антитерористичната сила на книгата и великолепната препратка към Мери Шели.

 

 

 

 

 

 

„Нормални хора“ на Сали Руни  (изд. „Еднорог”, прев. Боряна Джанабетска) –  заради умението й с престорено спокойствие и много тъга да разказва за първите години от съзряването, в които личните провали, сдържаността и неспособността да се обличат в думи чувствата водят до екзистенциална самота тъкмо у различните и вярващите в интелектуалното съществуване.

 

 

 

 

Франсоа-Анри Дезерабл, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“, прев. Галина Меламед“) – заради смесването на документално и въображаемо (в стил Зебалд) в едно търсене, което от реконструкция на живота на споменатия от Ромен Гари господин Пекелни прераства в разказ за Ромен Гари, но и за Холокоста, за заличени хора и минало, за историята като палимпсест, преборена от политиката на нацизма и комунизма и сведена до сух регистър.

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът