Category Archives: Тъй рече редакторът

Култивиране на човечност

бр. 37/2019

Амелия Личева

Абрахам Б. Йехошуа е един от най-известните съвременни израелски писатели, превеждан активно на английски, но и на много други езици, селектиран в краткия списък за Първата международна награда „Ман Букър“ през 2005 г., носител на множество литературни награди в Израел и по света. Писател, на когото Харолд Блум посвещава и текст, и го споменава в „Западният канон“, а Сол Белоу го определя като един от световните израелски писатели. Близък приятел с Амос Оз, преподавател по сравнително литературознание, есеист, интелектуалец, ангажиран с темите за мира в Близкия изток, за пропастта между бедни и богати в съвременния глобализиран свят, за живота на бежанците и грижата, която им дължим. Чувствителен, харизматичен, мъдър – това са само част от характеристиките, които могат да се дадат на Йехошуа, чието присъствие в София покрай „Синелибри“ можем да определим като едно от големите литературни събития на годината. Защото писатели от тази класа останаха малко. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Роман трагедия

 

бр. 28/2019

Амелия Личева

Една от най-въздействащите теоретични книги на ХХ век е „Смъртта на трагедията“ на Джордж Стайнър, защото тя по удивителен начин връща към корените на трагичното, към онази тотална негова оголеност, която можем да усетим само при античните автори, при Шекспир и Расин. Истинската трагика – казва Стайнър – е в срещата на крехкото, смъртно човешко същество с предопределеността. Среща, в която и най-блестящият разум, и най-проникновеното пророкуване, и най-голямата смелост не могат да помогнат, защото нищо не може да надвие смъртта, когато е писано тя да се случи. Затова винаги в трагедията дори Бърнамският лес може да проходи, ако съдбата е повелила даденото човешко същество да бъде сразено. А съдбата – внушава Стайнър, позовавайки се на споменатата литература и отделните автори – винаги носи смърт. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Път към масовото?

бр. 7/2019

Амелия Личева

Един от дебатите, който негласно се води в момента по отношение на съвременния български роман, е дали си струва той да се вглежда в настоящето, или трябва да се опитва да концептуализира по-скоро миналото. В интервю в последния брой на списание „Култура“ Захари Карабашлиев, възразявайки на Алексанъдр Кьосев, подчертава, че няма кой друг, ако не съвременните писатели да разкажат и опитат да обяснят настоящето. Разбира се, едва ли някой би тръгнал да оспорва идеята, че романистите могат и трябва да говорят за днешния ден; по-скоро спорът е около това как да се говори за него – в стил отразяване на реалността, както беше при емблематичния Христо Калчев, или с амбицията тя да се преобразява. Неслучайно и в световен мащаб много от най-добрите писатели се насочват към проблемите на днешното – бежанските вълни, тероризма, съдбата на Европа, екологичните кризи, темата за донорството, но обикновено го правят във вълнуващи фикции, а не в репортажно-миметични текстове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Между многозначността и дисекцията

бр. 33/2018

Амелия Личева

Новият роман на Галин Никифоров „Тяло под роклята“ се появява няколко години след „Лисицата“ и отново е вгледан в женските персонажи, в женската психология. Какво е жената, кое е онова различно у нея, верни ли са стереотипите, че тя е по-чувствителна, по-грижовна, по-отдадена, това са само част от питанията, на които романът се опитва да отговори, избирайки за централен персонаж мъж, който ще се превърне в жена, като измине целия път на метаморфозата. Много е лесно след дебата за Истанбулската конвенция, за ролята на пола изобщо, за пола като биология, но и за отликите му от рода като социален конструкт, да се разположи „Тяло под роклята“ в този контекст. Но тъй като романът е много надпоставен и много повече европейски, отколкото български, ми се иска в тази рецензия да откроя това, което го прави именно европейски, а не вписан в българския дебат.
На първо място, разбира се, е проблематиката. Малко по-общо погледнато, тя е свързана с нещо, което е запазена марка на голямата световна литература – търсенето на себе си, въпросите за идентичността, при това видени в плана на двойничеството. На онази особена сдвоеност на мъжко и женско, която може да се крие в психиката на човек. Тази тема се обсъжда още в античните митове, в които се появяват персонажи като момичето Ифис, което израства възпитано като момче и което – тъй като се влюбва в момиче – измолва от боговете да го превърнат в мъж. Или за родената от главата на Зевс Атина Палада, която развива в себе си мъжки качества. Много характерна е темата и за Шекспир, при когото предрешването не е само начин да се минават граници и пространства, но е и своеобразен маркер на духовна промяна, въоръжаване с мъжки качества от страна на жените. Двойническата същност на психиката хипнотизира и романтиците, Вирджиния Улф с нейния „Орландо“, за да стигнем до съвременни писателки като Али Смит или Джанет Уинтърсън, които също се вълнуват от темата за тънката нишка, която разполовява психиката на човек. Затова и въпросите какво е да си мъж, какво е да си жена, може ли да бъдеш своя близнак, може ли да се преродиш, са само част от поставените от романа, като при Никифоров те са решени в най-широк пласт – от предрешването и психологията до това, което съвременната медицина може да ни предложи като операция за смяна на пола. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Между привързването и освобождаването

бр. 25/2018

Амелия Личева

Виргиния Захариева има 5 поетични книги. Тя не е от поетите, които се страхуват да изчезнат задълго. Появява се и публикува, когато наистина има какво да каже. И ако в предишни свои книги тя експериментираше много с женския език и изобщо с женското писане, в новата си поетична книга тя е отвъд идеологиите. И не че езикът не е важен за нея, но той е някак отвъд, прекрачил е в мълчанието. Разбира се, жената и тук е в центъра, но тази жена е някак друга, притихнала, поела от мъдростта на Изтока, прозряла. Да, може би бунтарството е поизчезнало, но в „Етюди за една ръка“ виждаме мъдрата и проницателна Виргиния Захариева, която е овладяла силата на думите, а през тях – и силата на света. Защото това е книга, която иска да подрежда – тишината, предметите, хората, чувствата, света. И най-вече – себе си. Да ги подрежда според цветовете, формите, сенките, според присъствията, и отново – предимно чрез отсъствията и спомените. При това с ясното съзнание за ред и закони. А в крайна сметка какво друго е поезията, ако не онова вторично мотивиране на думите, което ни кара да застиваме и притихваме пред точността, което съживява вярата ни, че светът е овладяем, че думите назовават с точността на спринцовки. Затова и вселенският и човешкият хаос са се утаили в една повторяемост и една минималистичност, които понякога плашат. Как се разказват такива истории? Как се пише за света и за Аза в малко думи, с пестеливост и почти с недоизканости? Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Халище, или защо писателят трябва да има повече доверие в себе си

бр. 9/2018

Георги Гочев

Пиша този текст за „Хавра“, втория роман на Захари Карабашлиев, донякъде и за да разбера колебанието ми по отношение на тази книга – кое е онова в нея, което ме увлече да я прочета въпреки големия й обем, и кое е другото, или може би същото, което ме разочарова. Не искам да звуча нито заядливо, нито изобличително. Оценявам личното усилие, което Захари Карабашлиев е вложил в тази книга – да привлече повече интерес към осмисляне на българския живот тук и сега, както и да припомни един малко нетипичен, дошъл отвън, герой на нашето Освобождение. В същото време обаче и като писателско изпълнение, и като осмисляне на онова, за което писателят говори, тази книга, смятам, е длъжник на своите читатели. В нея едновременно има прекрасно написани страници и страници, които всеки сериозен редактор би трябвало да промени; има проникновени наблюдения върху българския живот и заедно с тях изненадващо повърхностни констатации и клишета; има, най-сетне, автентично доверие в мисленето на писателя, и като контрапункт на това доверие, едно усещане, че написаното от него трябва да угоди на всички читателски вкусове. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Кларис Лиспектор – писателката, която умее да вижда нестандартно

бр. 7/2018

Амелия Личева

Кларис Лиспектор е не просто най-известната бразилска писателска, но и авторка със световна слава. Името й особено нашумява покрай френския феминистки проект за писане с тялото и покрай днешните все по-засилващи се занимания на съвременните компаративисти с понятието „световна литература“. В статията си от 1979 г. „Да живее портокалът“ Елен Сиксу отделя специално внимание на писането на Лиспектор и отбелязва, че бразилската писателка има специфично женско отношение към нещата, което избягва господството и владеенето им, а демонстрира една специфична стимулираща загриженост по отношение на тях. И вече малко по-общо в това тя вижда жестове на тялото, желанията, които го ръководят и които рефлектират в съзиданието, в удоволствието от биването, а не в доминацията. И наистина темата за предметите, за тяхната самостоятелност, за тихата им враждебност и самодостатъчност, но и за бързите преходи в други състояния, които ги правят желани, вдъхновяващи, са сред честите теми в разказите на Лиспектор. Затова и никак не е случайно, че тя е мислена като емблема на женското писане. Още повече като добавим причудливите й метафори, асоциативността на стилистиката, както и многобройните експерименти с логиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът