Category Archives: Тема на броя

Калокагатии

бр. 3/2018

Худ. Дамян Дамянов

Цветан Марангозов

 

Schoenheit ist der Glanz des Wahren.

Немска поговорка

                                                                        На Мая Горчева

 

Нощта умира. Оптически несъзнателното разкрасява клишето на изгрева. Централното светило (единственото реално божество, от което зависи всичко) наднича зад хълма.

Килимче от два квадрата кожа плува синусуидно между оцветените в жълто и червено облаци, понесено от копнежа… по какво? По едно последно влюбване? (шегуваш се)По едно последно вдъхновение? (спи му се)По една непредизвестена кончина? (оживява). Да, това е думата! Копнеж по една непредизвестена кончина (как не се сети веднага)случайна ледена висулка… или дребен астероид… или заблуден куршум, предназначен за друг – ще спести кошмара на саморъчното действие, ще спести срама на околните пред „свободната му воля”.

Котката (от мъжки пол на име Пикасо) примигва в забавен каданс; белите пантофи на лапите месят тестото на съгласието; краят на опашката се подписва. И той/тя отстоява собствени правила и вкус, пълноправен член е на домашната им хетероутопия… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Вечерта на двайсети век и други малки прозрения (Нобелова лекция)

Казуо Ишигуро

бр. 1/2018

Ако ме бяхте срещнали през есента на 1979 г., вероятно щеше да ви е трудно да отгатнете каква е социалната ми среда или дори какъв съм по произход. Тогава бях на двайсет и четири. В лице приличах на японец, но за разлика от повечето японци във Великобритания по онова време имах коса до раменете и увиснали бандитски мустаци. В речта ми се долавяше единствено акцентът на човек, отраснал в някое от южните английски графства, а на моменти и провлачената интонация на старомодния вече жаргон от епохата на хипитата. Можехме да се разговорим за тоталния футбол на холандците или за последния албум на Боб Дилън, или пък за годината, която току-що бях прекарал, работейки с бездомни хора в Лондон. Ако бяхте споменали Япония, ако ме бяхте попитали за културата й, вероятно щяхте да усетите в реакцията ми известна раздразнителност, докато заявявах невежеството си по темата под предлог, че не съм стъпвал в тази страна – дори на почивка – откакто петгодишен си тръгнах от там.
През онази есен тъкмо бях пристигнал с раница, китара и портативна пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко английско село със стара воденица и заобиколено отвсякъде с равни ниви. Бях дошъл тук, след като ме приеха на едногодишно следдипломно обучение по творческо писане в Университета на Източна Англия. Самият университет беше на десет мили от селото, в катедралния град Норич, но нямах кола и единственият начин да се придвижа до там беше с автобуса, който минаваше само веднъж сутрин, веднъж на обед и веднъж вечер. Това обаче, както разбрах скоро, не бе проблем: рядко се налагаше да ходя до университета повече от два пъти седмично. Наех си стая в малка къща, собственост на трийсет и няколко годишен мъж, който току-що бе изоставен от жена си. За него къщата несъмнено бе изпълнена с призраците на разбитите му мечти – или пък просто гледаше да ме избягва; във всеки случай не го виждах в продължение на дни. С други думи, след забързания живот, който водех в Лондон, тук разполагах с неограничени количества тишина и уединение, които да ми помогнат да се превърна в писател. Има още

1 коментар

Filed under Тема на броя

Филмовото събитие на 2017 – анкета

  1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2017?
  2. Как бихте определили филмовата 2017 (от гледна точка на българското и на световното кино)?
  3. Какво бихте пожелали на българското кино за 2018?

 

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Киноанкета се обърнахме към няколко киноведи и кинокритици:

„Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев и Георги Господинов, номинация за „Оскар” 2017

 

БОЖИДАР МАНОВ, киновед, кинокритик

  1. Няколко много добри филма (по азбучен ред): „Вездесъщият“, „Врагове“, „Възвишение“ (с впечатляващ зрителски успех), „Посоки“ (с пробив в Кан). И наградата „Златен леопард“ за „3/4“ в Локарно. Както и анимационният „Made in Brachycera” на реж. Николай Тодоров. Особено важно е Отвореното писмо на 30 млади режисьори и продуценти, които настояват за промени във финансирането и са готови да правят нискобюджетни филми!
  2. По света –„сеизмични“ медийни трансформации в киното: активизиране на големите стрийминг платформи (Netflix, Amazon), които започват да произвеждат филми; видимо настъпление на VR киното в големите фестивали (Кан, Венеция, Солун). У нас – усещане за радващ подем, уверено навлизане на млади режисьори, дай Боже да е начало на съществена качествена промяна.
  3. Нов, умен и съобразен с нашата черга Закон за филмовата индустрия. Производство на повече нискобюджетни филми и своевременни режисьорски дебюти, а не след 40-годишна възраст. Поощряване на киноразпространението и създаване на реални интернет платформи за български филми (игрални, документални, анимационни). Още пробиви на големите фестивали.

 

„Възвишение” по романа на Милен Русков, реж. Виктор Божинов, 2017

 

НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА, киновед, кинокритик

  1. Ще се спра върху българското анимационно кино, защото то винаги остава малко встрани от обществения интерес, а тази година имахме няколко изключителни събития. Първото беше номинацията за „Оскар“ на филма „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев и Георги Господинов. Макар че филмът е канадска продукция, авторът му винаги подчертава в медиите българския си произход, така че това е косвено признание и за България.

Второто събитие (по дата, но не и по значимост) беше премиерата на няколко български пълнометражни анимации. „Произведено в Брахицера“ на Николай Тодоров е изключително мощно кино на големия ни художник, основано върху антиутопичен сюжет, визиращ масовите безумия на обществото, които водят цивилизацията към крах. Филмът е анимиран изцяло само от автора си, вложил в творбата изумителен труд, а визуалната му концепция е основана върху множество персонажи и рисувани „масовки“. На международните фестивали у нас беше показан и пълнометражният „Зоотроп“ на Сотир Гелев, чийто отделни части са произвеждани през годините, но сега е придобил завършеност с вариациите си на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си и обречеността на напъните да преодолеем съдбата. Заедно с появилия се преди две години „Пук“ на Анри Кулев, тези пълнометражни анимации може би ще извадят българското анимационно кино от принудителната зрителска изолация, в която беше изпаднало, заради изключителната трудност при разпространението на късите форми.

Третото събитие стана телевизионният формат на БНТ „Лачените обувки на българското кино – анимационните филми“. Огромна зрителска аудитория имаше възможността да види класическата и съвременна българска анимация, макар и в необичайна програмна схема.

  1. На фестивала на българския документален и анимационен филм „Златен Ритон“ в Пловдив, който ще се проведе след няколко дни, ще бъдат показани 29 български анимационни филма. Това е индикатор, че рисуваното ни кино се намира в подем, в сравнение с минималистичните количества филми от предишни години. А качеството им е конкурентно на световно ниво. Много от тях вече са показвани на международни форуми, отличени с награди и като цяло – не отстъпват на постиженията на световното кино. Сред тях мога да откроя „Вятър работа“ на Анри Кулев, „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов, „Майки“ на Любомир Йотов, „Жар птица“ на Велислава Господинова. За някои от заглавията премиерата тепърва предстои в самия край на годината, но и към много от тях имам високи очаквания.

Световното анимационно кино тази година, както и всяка друга, е доминирано от комерсиалните продукции на Дисни, Пиксар, Дриймуъркс и т.н., които традиционно печелят огромни бокс-офиси. Събитието обаче стана изключително артистичният живописен филм на Дорота Кобиела и Хю Уелчман „Да обичаш Винсент“ (Полша-Великобритания). Филмът е история за живота и смъртта на един от най-великите художници на европейското изкуство Винсент ван Гог и е реализиран с изключителна авторска техника, в която са включени и анимирани 62 000 маслени рисунки, сътворени от изключителен екип съмишленици. Част от екипа на филма е и българката Елизабет Христова. Добрата новина е, че зрителите ни все още могат да го видят на екран у нас.

  1. Пожелавам на българските творци в анимационното кино много „лачени обувки“. Естественият достъп на късометражните филми до зрителя може в днешните условия да се осъществи единствено през каналите на телевизиите. И се надявам българският анимационен филм да придобие отново същата популярност, каквато имаше през миналия век. Защото филмите, които създават българските художници, са артистични, талантливи и носят духовни стойности в българската култура.

Има още

1 коментар

Filed under Субектив, Тема на броя

Депешите на ЛВ

бр. 42/2017

Рис. Александър Байтошев

До Кристиан Талев-Криско

Пич, братле, man!
В залисията (бяхме busy, demek) пропуснахме да те поздравим за рождения ти ден, но след намесата на Министерство на културата и на г-н министъра Б.Б. (a.k.a. Боил Банов; ама колко е яко това a.k.a., пич!), сега се реваншираме с поздрави за новата година и те каним в редакцията, за да си получиш подаръка – текста на парчето „Торта“, написано специално за теб от литературния рапър Данчо Ефтимов (a.k.a. й.е.). Вътре се пее „Който прави кекс, има Едипов комплекс“ и още: „Два дебели блата, аз съм по средата“. А, да, и да ти отговорим на предишното питане, че базука се римува с „развалям дослука“ и „кука“.

ЛВ (a.k.a. Люта Вендета)

До брата плагиат

О, древен, вехт е твоят занаят,
с библейски някак екзистенц,
ако не беше копнал Бог реброто на Адам,
мъжете щяха да са сингъл на света.

Дори природата твори така,
като преписва себе си безспир,
недей да дириш там оригинал –
в натурата е всичко геминат.

И днес в епохата на техно-репродукт,
на сръчни вавилонци тан модерн,
дигни глава, пъчи гърди,
ако те хванат, казвай – интертекст.

Но знай, че плагиат или копист,
не ставай мърльо и мундар,
ти гледай Владко като образец,
преписвай тънко и със чар.

От клуба за взаимопомощ на анонимните кописти

До господата плагиати
на художествени преводи

Господа!
Стискаме ви ръката! Така трябва!
Никакво огъване пред онези, дето искат да ви изкарат крадци на чужд труд. Това, че уж сте били взели фрази и пасажи, че и цели творби със запетайките барабар от други преводачи – да имат да вземат! Нека си плещят. Нека си боботят. Експертизи-мекспертизи, дрън-дрън!
Гьонсуратлък му е майката. Не стига, че услуга сте им направили – подхванали сте преводите им, направили сте ги по-гладки, стегнати и сега просто се леят – а те тръгнали кусури да ви намират, завистливите треторазредни трансформатори!
Те не знаят ли, че тъй е устроен светът – едни крадат от съня си, за да превеждат, а други крадат от тях, за да се получи високо оценено и добре платено изкуство.
И да не ви пука на елегантната жилетка, че през Новата 2018 година може пак да ви посочат, че сте окрали поредния превод на поредния преводач. Поне жилетката си е ваша. Затова, горе главите! Все ще се намери кой да ви защити – я седмична културна газета, я жълта такава, я водещ в национален ефир. Обществената съвест е на своя пост. Пък и ще се видим с клеветниците в съда, нали така. Само трябва да намерите адвокат, който да ви повярва. Нищо, че там може да се изложите още повече. Важното е да се изложи истината, в смисъл – да се покаже, не да се изложи.
Желаем ви невъзмутимост, бърза ръка и тиха стъпка! И повече никога да не ви хващат!
С надеждата, че ще се виждаме и през 2018 година – в съда, във времето и извън него,

От кръга „Препиши и предай нататък“ Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Визуални изкуства: събитието на 2017 – анкета

АЛЛА ГЕОРГИЕВА, художничка

За най-сериозното събитие в областта на визуалните изкуства в България смятам промяната в статута на най-известното в света Биенале на хумора и сатирата в изкуствата в Габрово. Добавянето на раздел „Съвременно изкуство“ допринесе за неговата актуализация към процесите на днешния ден.

 

АНТОН СТАЙКОВ, художник и изследовател

 Бих отделил пространствата, в които най-често се виждат качествени изложби: СГХГ, „Виваком Арт хол”, галерия „Райко Алексиев“. И през 2017 г. те не бяха изключение. Бих посъветвал Софийска община да вземе пример за добър вкус от наградите „Аскеер“ и да не номинира собствените си галерии, за да не се превърне наградата на София във ведомствена томбола с награди.

Все повече се убеждавам, че е почти невъзможно да се прави качествено изкуство без финансиране и кураторски усилия. Важните изложби, които изброявам по-долу, са доказателство за това, с малки изключения и с уговорката, че финансирането често е от самите автори. Все още сме в позицията по-скоро да внасяме, а не да изнасяме качествени изложби от България.

В галерия „Райко Алексиев“: „Отклонения“ на Нилс Нова, изложбата живопис на Динко Стоев; „Сладолед и авиация“ на Кирил Кузманов; в НХГ: „Карастояновите – основоположници на българската фотография“;  в ДХС, Габрово: „Кристо и Жан Клод – Проекти“; във „Виваком Арт хол”: „Posthuman/ след човешкото – Изложба на Филип Попов; „Аз Другият” на Улай.

Събитието на годината: „Сладолед и авиация“ на Кирил Кузманов. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Нова българска: нахапана малина, ужилена забрадка

Рис. Кристиян Чалъков

бр. 37/2017

Георги Господинов

Прибиране на играчките

Първата костенурка
Мечето с откъснатото ухо
Цялата лична гвардия
котки, плюшени мишки
три кучета кенгуру
и пингвин

Помагаха винаги при заспиване
гонеха лошите сънища
и шумове в стаята
вечеряха само със страхове

и доста пораснаха

 

През прозореца
Из неделите на света

 Върви с торба и по сандали
уловил
каквото може да се улови
в неделя сутрин
отдавна уловена риба
замразено телешко
и пресен вестник
с новини от вчера
 
Върви чете на първа смята
ако това което пишат
тресне утре
(или тази нощ)
за колко дни да пазарувам
още

 

Марин Бодаков

Бях роден за отшелник,
но от страх се предложих за преводач –
простирам пране от човек до човек,
от калкан до калкан, чуждо пране на самата улица,
гащи и шинели, рокли и куртки, смърт и смърт,
уморих се.

Богородица Седемстрелна

Стрела, ризница, дим,
уред за прихващане на отчаяната глава,
тв репортаж от екзекуцията на приятел.
Не знам какво ще остане от нашето време,
няма как да го обсъдим:
арестантите стоят в отделни помещения,
арестантите не говорят помежду си,
арестантите могат да се молят два пъти дневно,
не повече.


Възрастта уверено изгради
психиатрична клиника зад челото,
най-модерен затвор в дробовете,
военна болница в манастирите на ходилата,
концентрационен лагер в слабините –
и започнах най-после да пиша
на родния си диалект.

 

Людмила Миндова

Ножът, който преди двайсет години
извади изпод дивана си,
за да ме плашиш в тъмното,
днес вече не е нож,
а спомен за нож,
или по-точно неговата сянка.
Тя, естествено,
е двойно по-голяма
от оригинала
и е идеална за писане:
едновременно писалка
и мастило.
С тях върху лист от календар
си записвам набързо:

между двама ни – нож.
от едната му страна пише страх,
от другата – любов.
Вървим по него боси. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Посланикът на la gaya scienza: Яни Милчаков (1955 – 2017)

бр. 28/2017

На 2 август българската хуманитаристика изгуби един от най-артистичните си членове – проф. Яни Милчаков. Той почина във Военна болница в София след продължително боледуване. Всеки път, щом болестта отпуснеше хватката, в същия миг той се захващаше с познатата му енергия да коментира политически процеси в телевизионни студиа, да пише литературоведски и културологични студии в научната периодика, да преподава в два университета – Шуменския и УниБИТ, да участва в научни и литературни журита, да бъде душата на компанията по време на кафе-паузите на конференции и семинари. За бъдещите поколения ще остане преди всичко с двете си значими монографии – „Стих и поезия“ (новаторската му дисертация по стихознание) и „Социални полета на литературата“ (най-яркия български принос в полагането на основите на социологията на литературата в наши дни), но за колегите, които го познаваха, ще бъде винаги примерът за творец на „весела наука“ в плът и кръв.
Сътрудничеството на Яни Милчаков в „Литературен вестник“ датира от 2002 г. Избрал за почти десетилетие и половина да се посвети основно на дипломатическа работа, през 90-те години той публикуваше не често в други влиятелни издания като вестниците „Век 21“ и „Литературен форум“. През 2002 г. на „ЛВ“ той повери знаменития си некроложен текст за най-влиятелния съвременен френски социолог – „In memoriam Пиер Бурдийо“ (бр. 8 от 27 февруари 2002 г.).
През 2007 г. той гостува на страниците на вестника цели три пъти – с рецензия за монографията на Бойко Пенчев „Септември `23: идеология на паметта („За идеологията на паметта и режимите на забравата“, бр. 16 от 25 април), рецензия за шедьовър в антропологията на съветската литература („Сталинизмът като писателско всекидневие, битова конюнктура, литература, халтура“ – за „Повседневная жизнь советских писателей – 1930-1950-е годы“ на В. Антипина, бр. 18 от 16 май) и с образеца на Яни-Милчаковото съчетание на виц и дълбочина в научното изследване статията „Социология на забравените литературни култове (А. Н. Апухтин, М. П. Арцибашев)“ (бр. 3 от 14 ноември).
И след това името му се появяваше само в цитиранията в статии на други автори. Но той следеше вестника и пишеше на различни негови редактори главно за онова, което е било интелектуално предизвикателство за него в текущите броеве.
За 60-годишнината му „Литературен вестник“ отпечата юбилейно фолио, подготвено от Миряна Янакиева – „Яни Милчаков на 60?!“: блок с текстове на Пламен Шуликов, Сава Сивриев, Румяна Дамянова, Недка Капралова, Радосвет Коларов, Миряна Янакиева, Елка Трайкова и Добромир Григоров (бр. 21 от 3 юни 2015 г.). Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

В живота са важни етиката и свободата (Разговор с Войчех Галонзка)

бр. 15/2017

Д-р Войчех Галонзка в работния си кабинет, където е превел „Под игото”. Воловице край Краков, 28 април 2016 г. Сн. Антония Велкова-Гайдаржиева

Кой е най-ценният възглед за живота, който бихте могли да споделите в навечерието на 70-годишния си юбилей?
– Животът е толкова обширна тема и е толкова разнороден, че ми е трудно да побера в няколко думи своите мисли. А те впрочем не са откривателски, защото е много трудно да бъдеш оригинален по тази тема, съзнавайки, че размисълът за живота трае Бог знае колко дълго. Затова и моят размисъл е само сборен резултат от свой, личен опит и е предназначен за лична употреба. В сферата на човешкото поведение споделям убеждението, че в живота са важни етиката и свободата, както в личен, така и в обществен план. Разбира се, давам си сметка, че те си противоречат, понякога дори взаимно се изключват или по-скоро се изключват. Затова е нужен компромис между тях, който не е някаква установена норма. Винаги е функция на външните условия и на степента, в която се прилагат вътрешно, а най-важното е в полезрението да остава другият човек, неговата независимост и интегралност. Свободата е нашата движеща сила, включително биологична, етиката е спирачен механизъм. Както винаги, по-лесно е да кажеш това, отколкото да го приложиш на практика, но такава би била моята директива, ако трябва още веднъж да преживея моите 70 години.
Ако трябва да отнеса този размисъл към други сфери на живота, то бих казал, че важни са работата, разговорът със света, радостта от живота във всички нейни проявления, близостта с природата, събирането край трапезата в онзи най-широк, бих казал, вазовски смисъл. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Адорнианско размишление за нуждата от теория днес (Критически фрагмент)

Дарин Тенев

Рада Букова, “Innominate”, 2012, смесена техника

Когато фалшът на едно общество, чиято вяра в непосредствеността нараства пропорционално с неспособността му за рефлексивно осмисляне на невъзможността за същата тази непосредственост, когато този фалш остане единствена несъмнена истина, отвъд която като критерии за съждение и преценяване на мястото на безвъзвратно остарелите и наедкватни реликви на все по-добре забравяна философска традиция се настаняват подковани от същия фалш понятия като ефикасност, експертност и компетенция, тогава пространството, в което на мисълта е оставено да се движи, бива ограничено така, че само постоянното му прекрачване би могло да гарантира минималната смисленост на кое да е мисловно усилие. Прекрачването е теоретическа задача – което осъжда теорията да изглежда винаги ексцесивна, теория ексцес спрямо налаганата неистина на безвъпросни самоочевидности. Теоретичният ексцес е свързан с две метаморфози и може би с втората прекрачва културно наложените граници на първата. Първата е тази, която си позволява да открива конформизмът спрямо една конюнктура, за която винаги е удобно да обезсърчава мисленето и опита за схващане на сложността на случващо и случило се, носещи неутехата, че статуквото не е извечно и непроменимо. Тази първа метаморфоза е предвидима метаморфоза, съобразена с привидената неизбежност на вече установеното, на вече дефинираната форма, на вече проверените граници. Тази метаморфоза обаче се ражда и може да расте единствено защото устоява и постоянства една втора метаморфоза, която мени същността на формата, отмества границите, случва се отново и отново, абсолютно актуална в абсолютната си потенция, неусвоима от съществуващ порядък, чужда на всяка конюнктура. В съвремие, когато наред с пречупените криле на изискването за гъвкавост и иновации трансформацията се превръща в кодова дума, за да се наложи – обратно на това, което думата подсказва – тъкмо неспособността да се мисли трансформация, първата метаморфоза с апломба на технократската инвазия във всекидневието е готова да изхвърли не просто художествената литература, а дори елементарното разбиране за това какво е художествено, какво е фикционално, какво е литература. Съвремието, обременено от неединните исторически линии на научните войни, края на Студената война, глобализацията и неолиберализма, наследството на 1968-ма и неговия академичен залез и т.н., ни сблъсква сякаш не с метаморфоза на литературата, а с една метаморфоза, която изкарва литературата вън от играта, а когато все пак решава да я остави, то е или под формата на препарирани животни в непосещавания от никого музей на авторите, които се учат в училище, или под тази на трупа за дисекция в патоанатомичната зала на завръщащия се позитивизъм, изгубил онова, което все още го е крепяло през деветнадесети век – вярата в научния прогрес при науките за духа. Ето защо да се мисли сериозно литературата днес, това, което все още се нарича литература, е ексцесивно и може да бъде единствено теоретично по своята природа – теория едновременно за литературата, за ситуацията, в която се намираме и за прекрачването отвъд тази ситуация. Но точно поради това теорията трябва също да вземе предвид и загадъчния характер на една втора метаморфоза, двойник на първата, но същевеменно постоянно подриваща я, подкопаваща всичките й сигурности и очевидности. Метаморфоза, която не идва впоследствие, а изначало е удвоила безвъпросността на всяка форма с нейното поставяне под въпрос, заразила е всяко ограничаване на метаморфното до степен, при която илюзията за контрол над трансформациите едва ли би могла вече да отличи точката, в която контролът секва и усвояването им е преобърнато. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Маргиналия. Литературата в градината на познанието (Кратки размишления)

Маргарита Серафимова

Гери Георгиева,,кадър от “Kuchek S-Class”, 2014 by Vera Modena and Patchfinder

Служи ли за нещо литературата, откъде идва тази нейна незавидна съдба да поражда непрекъснати съмнения и защо днес се озовава в такава радикална опозиция спрямо науките например. Дисциплинарната криза на литературната наука също налага естествения въпрос за отношенията между фикция и знание. По същество това се вписва в темата за границите на литературата. Тя и другите форми на знанието могат да поддържат връзки на заимстване, на конкуренция, на изключване. Но историята на границите на литературата още не е написана.
Всеки литературен текст ни научава на нещо за света или за нас самите.  „Литературната творба може понякога да каже повече за обществото от много текстове с претенции за научност”, обобщава П. Бурдийо. Разбира се, фикцията не е наука, но каква е природата на знанието, което носи литературата? Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

ЦВЕТАН ТОДОРОВ

бр. 6/2017

Стоян Атанасов

tzv_tod01Цветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.

Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров.
Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив, Тема на броя