Category Archives: Тема на броя

1989 година в огледалото на полската литература

бр. 30/2019

Маргрета Григорова

Стефан Хвин (Макс Ларс). Разходка на жителите на Мазовше към очакващото ги Слънце.  ©2019 Stefan Chwin

1989-a e една от онези събитийни и гранични години, които пренасят периодизация от обществено-политическата в културната и литературната история. Очевидно като година, финализираща нелекото сбогуване с една от тоталитарните системи на века. Година на решителна крачка към жадуваната свобода, чието разбиране и употреба се превръща в един от главните въпроси на литературата – в контекста на прелома и пълното преструктуриране на действителността. Освобождението като национална (историческа и духовна) ситуация е и повод за присъстващите в полската литературна история сближавания, аналогии и разграничавания с периода на междувоенното двадесетилетие (отброявано също и като тридесетилетие), обект на публикуваните в броя статии на Мариан Сталя и Стефан Хвин.

Полша е страна на рицарския етос. В духа на неговата символна традиция Кръглата маса (наподобяваща по форма тази от картините към епоса за Крал Артур), проведена като дебат през февруари-април 1989 г. в днешния президентски дворец във Варшава, става основен знак на прехода. Подготвена през септември 1988 чрез разговори в конферентния център „Магдаленка“ (близо до Варшава) тя е място и форма на преговорите между дотогавашното правителство (по инициатива главно на министъра на вътрешните работи Чеслав Кишчак) и представителите на опозицията. Начело на делегацията на „Солидарност“ е Нобеловият лауреат за мир (1983) Лех Валенса, президент на Полша за периода 1990–1995 г. В редиците на опозицията са и по-късните правителствени водачи Лех Качински и Тадеуш Мазовецки, там е инициаторът на Отвореното писмо до Партията Яцек Курон, редакторът на „Gazeta Wyborcza“ Адам Михник. Въпреки острите критични мнения и контраофанзиви, набиращи сила след Милениума и до днес, въпреки немалкия процент на общественото недоверие към нея, въпреки обвиненията в заговор и прекален компромис, Кръглата маса от 1989 г. продължава да бъде символ на безкръвния преход и мирната революция. Често цитирани са думите на по-късния президент Александър Квашневски: „Есента на народите започва на 6 февруари 1989 година в Полша. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Отново за поколенията (поетическите) в литературата

Колажен етюд в посоките и на личностното въвлечено литературознание

Михаил Неделчев

бр. 29/2019

През лятото на 2016 г. един неразгърнал се докрай конфликт около „Литературен вестник“ бе на път да взриви потъналото в сладостна нега литературно поле. Първоначално всичко звучеше някак нелогично и съвсем неочаквано: по-стари „свои“ нападаха „своите“ млади. Така бе на първо четене. Постепенно, с разгръщането на скандала, се разбраха дълбинните основания за неочаквания конфликт.

Всъщност това бе сблъсък на две съседни поколения, при който активното в нападките бе по-старото, предишното. И неназованият проблем беше, че и за двете поколения обединителното голямо социално събитие бе гигантският прелом от 1989 г. Нима всичко бе таен спор за това, чие е наследството на великата дата на падането на Берлинската стена?

 

  1. Едно старо определение за това „Що е поетическо поколение в литературата?“

През 1974 г. написах текста „Поетическите поколения и най-младата лирика“, включен впоследствие в дебютната ми книга „Критически страници“ (1978). Ето няколко пасажа, търсещи по-точно определение на понятието „поетическо поколение“ в литературата:

Поколение: „моето поколение…“, „поколението от 1… г.“, „поколението на Х-Y“ – четем непрекъснато в истории на литератури, статии, мемоари, интервюта. Това е понятие, което няма относително точното съдържание на „литературен етап“, „период“. А не бихме ли могли да потърсим този негов по-строго определен смисъл? Понятието „поколение“ в историята на литературата и във всички обобщаващи прегледи на духовната дейност на един народ през определен период е условно. Защото едни и същи духовни дирения и борби най-често са общи за бащите и за децата, а понякога за деди и прадеди, т.е. за няколко последователни поколения. Така е било през сравнително дългия период на Българското възраждане от Паисий до Ботев… Същото е и през първите четири десетилетия след Освобождението…“ – пише Георги Константинов в увода към двутомника си „Моето поколение в литературата“. Очевидно той употребява поколение като синоним на продължителен литературен етап. С подобно значение, но в един по-тесен план го срещаме във „Фрагменти“ на Далчев. Но ето какво казва Айхенбаум в статията си за Анна Ахматова: „Десет години е сакрална цифра: точно толкова подарява историята на всяко поколение. След това идва „младата смяна“ – и започва сложната, понякога трагическа борба между две съседни поколения.“ (цит. книга, с. 186-187). Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Времето на юбилея

Пламен Дойнов

бр. 22/2019

Известно е, че юбилейното време, в което публично четем творчеството на големи поети и белетристи, превърнали се в класици на ХХ век, поставя на изпитание почтеността на занаята на литературния историк. Как да постъпи? Дали безконфликтно да селектира „само трайните неща“, върху които да изгради апологетична версия за значението на чествания автор? Дали изцяло да премълчи, или само бегло да намекне за нелицеприятни епизоди от живота и творчеството на класика, като акцентира върху най-важното, върху Главното, заради което го помним и честваме? Или да постъпи несвоевременно антиюбилейно – да изтъкне онези човешки и творчески заслепения, окачествени като временни заблуди, които подчертават авторовите противоречия, рискувайки да бъде обвинен не просто в безтактност, но и в опит за поругаване на паметта на големия творец? И основното колебание: Точно юбилейното време ли е моментът на изчерпателно посочване на всички текстове, създадени от юбиляря, включително и онези, които очевидно минават за незначителни, непрестижни, а дори и срамни? Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Познание, без което не можем

Божидар Кунчев

бр. 22/2019

Внушенията му отричаха и утвърждаваха. С чувствителност, която рядко и трудно се добираше  до нужния покой. Устремен към познанието и усъмнил се в него заради променливата същност на нещата и явленията. Тогава щеше да ни каже, че „Човешкото съзнание не отразява истината, / а само своите желания“, че „Истинският живот никога не намира / точно отражение в историята“ („Истинският живот“). Беше констатирал, че „Ние не познаваме себе си / и се боим от себе си („Познание“). Нещо повече – в стихотворението си „Мехур“ твърдеше, че вижда вечността „със малко истински неща“. В дневника си Геров беше отбелязвал, че се бои от мисълта си, че за него е опасно да живее с непредвидимите й находки. Затова си пожелаваше да не разпростира мисълта си „във време и пространство“ („Глухарче“). За него там нямаше „нищо ясно“. Той се измъчваше от недовършеното в човека и света, от нетрайното и бързопреходното. Още в ранната си поезия бе изрекъл с болка: „Колко бързо нещата умират! („Песимист“). Усещаше се безсилен пред времето заради неговото равнодушие и хищната му власт над човека („Време“). И бе търсил през целия си живот „трайните неща“, назовал ги бе с думите „любов“, „вдъхновение“ и „саможертва“ („Кристали“). Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Мотивите на романа

(Разследващата журналистика
versus Милан Кундера)

бр. 13/2013

Добромир Григоров

Илюстрация от корицата на „Непосилната лекота на битието“ от М. Кундера. Художник Стефан Касъров, издание на ИК „Колибри“, 2000 г.

Преди десет години авторитетният чешки седмичник „Респект“ публикува за първи път документ от архивите на чехословашката Държавна сигурност, който разкри историята на едно предателство. Историята нямаше да ангажира до такава степен общественото внимание, ако действащите лица бяха неизвестни, обикновени граждани на социалистическа Чехословакия, и ако разказът бе посветен на поредните жертви, попаднали в репресивната машина на службите за сигурност. В журналистическото разследване бе замесен писателят Милан Кундера и съвсем обяснимо разкритието предизвика изключително шумен публичен скандал с отзвук в цял свят.
На 14 март 1950 г. в записите на Държавна сигурност е внесена следната информация: студентът Милан Кундера, роден на 1 април 1929 г. съобщава, че в стаята на Ива Милитка в студентско общежитие в Прага – 7 лицето Мирослав Дворжачек временно е оставил личния си багаж, като планира да го вземе по-късно през деня. Впоследствие служителите на милицията намират в куфара две шапки, два чифта ръкавици, два броя слънчеви очила и кутия с крем. М. Дворжачек вече е издирван от властите с издадена присъда за затвор. След залавянето му в студентското общежитие у Дворжачек са открити чехословашки лични документи под чуждо име, които той твърди, че е получил в Германия със задачата да установи връзка със служител на Министерството на техниката в Чехословакия. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Изкуството на превода

бр. 13/2013

Непосилната лекота да превеждаш Милан Кундера

Анжелина Пенчева

Илюстрация от корицата на „Шегата“ от М. Кундера. Художник Стефан Касъров, издание на ИК „Колибри“, 2001 г.

Историята на моя преводачески „роман“ с прозата на Милан Кундера започна в далечната 1990 г., насред бурната еуфория от новоизвоюваната демокрация. По това време бях щатен редактор в тогава все още престижното и класно издателство „Народна култура“. При едно мое посещение в Чешкия културен център напълно случайно в ръцете ми се озова апокрифно ксероксно копие на единственото дотогава издание на чешки език на романа „Непосилната лекота на битието“ (Nesnesitelná lehkost bytí, 68 Publishers, Торонто, Канада, 1985; романът е написан на чешки през 1982 г. и е издаден първо на френски език под заглавие L’Insoutenable légèreté de l’être през 1984 г., която и се води за официалната година на първото му издание). Текстът ме разтърси до дъно и взех твърдото решение да направя всичко възможно той да излезе на български език. Успях да убедя ръководството на издателството в изключителните качества и във високото международно реноме на романа и някъде през август 1990 г. привърших превода му. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Спомени от срещите ми с Милан Кундера

бр. 13/2019

Боян Знеполски

Милан Кундера, рис. Яна Стойчева

Като преводач на Милан Кундера имах огромния шанс да се запозная с него през янураи 1996 г. През следващите пет години, 1996-2001 г., докато работех върху доктората си във Висшено училище за социални науки в Париж и малко след това, се срещахме периодично, за да говорим за преводите ми на две негови книги на български език. Най-напред за „Бавността“, а после и за „Книга за смеха и забравата“. Срещахме се почти винаги в 8.30 сутринта в едно кафене в Латинския квартал, на улица „Севр“. Спомням си добре първата ни среща. Предишните два дни работих сериозно, препрочетох „Изкуството на романа“, водех си записки, формулирах няколко въпроса. Бях се подготвил като студент за изпит. Когато влязох в кафенето, на една маса в дъното видях Милан Кундера, срещу него седеша жена. Запознахме се, след което той ми представи своята сътрапезница – Вера Кундера, съпругата му. През следващите ни десет или дванайсет срещи винаги бяхме тримата, имаше само две-три изключения. Когато отивах в 8.30, те вече бяха там, живееха някъде съвсем наблизо. В следващия час, час и половина закусвахме. Винаги едно и също. Доколкото помня, те пиеха еспресо в малки чаши с каймак, бухнал над ръба на чашата, а аз си взимах кафе с мляко. Закуската неизменно се състоеше от прясна багета, намазана с масло, без конфитюр. Малко преди десет Вера Кундера ни оставяше с думите „Хайде момчета, оставям ви да си говорите”, и тръгваше да върши всекидневните си задачи. А ние започвахме да обсъждаме превода ми, но разговорът ни бързо се отместваше към състоянието на съвременната литература и към други по-общи теми. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя