Category Archives: Тема на броя

Нашите твърдения

бр. 26/2018

Александър Святогор

Още в първите дни и години на революцията, излагайки в печата и пред аудиторията великите идеи на безсмъртието и космоплаването, аз ги сведох до няколко съвсем непълни, но достатъчно определящи нашия облик твърдения. За мен беше важно в съзнанието на околните да се запечатат идеите в техните основни контури, във форма, близка до лозунга, а научната им и философска обосновка, се представяха само ако възникнеше реална необходимост от това.
Нашата основна ценност е реалното безсмъртие на личността и нейния живот в космоса. Тази ценност ние превърнахме в цел и така се образува нашата телеологическа концепция. Нашата философия е преди всичко велика телеология и всички философски проблеми поставяме под знака на нашите велики цели.
Ние се основаваме на нашия неизтребим инстинкт към безсмъртие, на жаждата към безкрайното велико творчество и се доверяваме на нашето биокосмическо съзнание, за което светът е обективно реален. Битието е безкрайна арена на великата борба за утвърждаване на максимално съществуване, водена от всички онези, в които е заложена индивидуалност и цел.
Нашата етика е етиката на делото в посока на осъществяване на великите цели на биокосмизма. Нашите етически норми се определят от нашата цел (в което ние сме напълно противоположни например на Кант, за когото ценността и целта произтичат от нормата). Нашата етика намира опора в нашата космология: та нали ако светът беше хармонично завършен, готов, то не би имало място не само за нашето дело, но и за ничие друго.
Върху тези философски предпоставки, представени тук в крайно сбит и непълен вид, се основават идеите на биокосмизма, които можем да сведем до следните положения: Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Общото Ex Machina

бр. 26/2018

Миглена Николчина

 

Общото е въплъщението, производството и освобождението на множеството.

Майкъл Харт и Антонио Негри, „Империя“

 

Само множеството може да произведе общото.

Майкъл Харт и Антонио Негри, „Република“

 

В тези размишления общото ще се прояви като въплъщение на множеството в изкуствения интелект, който – както обикновено се случва в историите за роботи – ще постигне своето освобождение. Казано по друг начин, общото ще излезе ex machina, от машината. Ex Мachina е и заглавието на филма, върху който ще съсредоточа вниманието си тук[1]. Неговият сюжет е базиран на разказ, многократно повтарян от литературата и киното след своето романтическо освещаване; разказът за човек, влюбил се в автомат. През добре изтъкана мрежа от препратки към литературните си предшественици Алекс Гарланд, режисьор и сценарист на филма, трансформира познатия научно-фантастичен мотив в иносказание за надежди и очаквания, което може би изглежда много по-утопично днес, отколкото изглеждаше през 2015 г., когато филмът бе направен, или спрямо предходното десетилетие, когато Република[2] на Харт и Негри бе написанa и движението „Окупирай „Уолстрийт“ се състоя. Надеждите и очакванията са, че революционните нови технологии автоматично ще подпомогнат зараждането на общото, като предоставят незабавен достъп на обикновените хора до информация и знания, същността на които e да бъдат споделяни. Днес можем ясно да видим, че тази утопия не се осъществява. Дори напротив – сякаш става точно обратното; като започнем от огромната приватизация на общото до неговото натравяне с фалшива информация и едромащабна манипулация. Въпреки това обещанията и перспективите, открити от общото на кръстопътя на новите технологии, не са загубили своята актуалност. Чрез връщането към традиционните въпроси, повдигнати от мотива за влюбването в автомата – въпроси, касаещи субективността, свободата и пораждането на новото; въпроси, отнасящи се най-вече до трансхуманизацията – Ex Мachina на Гарланд затвърждава важността на тези обещания и перспективи. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вдъхновени от Владимир Полянов – анкета

  1. Разкажете за Вашата първа среща с творчеството на Владимир Полянов.

За първи път прочетох нещо от Владимир Полянов в сборника „Игра на сенките“, който имах в домашната си библиотека. Мисля, че по онова време съм бил около 14-годишен. Много обичах „Ерих Райтерер“, допадаше ми идеята, че човек е далече от пълния контрол над постъпките си, че е далеч по-сложен от механизма намерение – постъпка, на който разчита възпитанието в нашата култура. След това неколкократно го препрочитах по различни поводи. „Ерих Райтерер“ ме накара да потърся и другите книги на т. нар. диаболисти, да прочета повече от По, когото бях чел единствено по случайност, и т.н.

  1. Кой е разказът на Полянов, който най-силно Ви е впечатлил?

Най-силно впечатление ми е правил „Театър с огледала“, който, мисля, излиза за първи път през 1927 г. в сборника ‚Рицари“. Иска ми се да напиша нещо върху този разказ, тъй като той демонстрира някои твърде интересни парадокси на това, което обикновено наричат „металитературност“. Полянов е един от непризнатите майстори на парадоксалното в българската литература, особено „Театър с огледала“ е крайно иронична творба, която с радост съм препрочитал. В някакъв смисъл тя е далеч по-сложна трактовка на металитературното от прочутите по-късни разкази на Светослав Минков.

  1. Защо според Вас Полянов трябва да „излезе“ от периферията на литературния канон?

Не съм твърде сигурен, че искам Владимир Полянпв да „излезе“ от тази периферия. Впрочем от периферията на кой „канон“ искаме Полянов да „излезе“? В собствения ми „канон“ Полянов никога не е бил в периферията, може би защото никога не съм поставял център в този „канон“. Действително, творбите на Полянов отсъстват от програмите на предуниверситетското образование, а в университетските кръгове, общо взето, остава, така да се каже, в сянката на други автори, например Чавдар Мутафов. Радвам се, когато около творчеството на Полянов се образува дискусия и интересът към него се увеличава, но според мен трябва да съхраняваме именно неговата неканоничност, маргиналност, периферност и пр. Да му обръщаме подобаващо внимание, но не и да го канонизираме. Нека остане извън каноните, за да напомня на разбирачите, че литературата е сложна и богата област, която винаги надхвърля собствените ни определения или оценки.

Венцеслав Шолце – завършил специалност българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, магистър по „Литературознание“, в момента докторант по българска литература след Освобождението  Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Идентификационни пулсации: двойници и матрьошки

бр. 22/2018

Йоанна Нейкова

Първата половина на 20. век е време на изключителни събитийни сгъстявания. Модерността динамизира съществуването на европееца, като непрекъснато го изправя пред лицето на непознатото, а в известен смисъл и на непонятното. Механизмите на промяна,  и съответно на реакция, са ясно забележими в културната и обществената действителност на Европа. Особено силна е динамиката в изкуствата, което може да се види във взривното роене на авангардни течения непосредствено след Първата световна война и задаването на един различен реакционен модел на изкуството. Това своеобразно двойствено време – на прогрес и на катастрофи – поражда необходимостта от проблематизиране и предефиниране на граници от всякакъв тип – от една страна, има размествания в идеологически и социален план, но заедно с това актуалността на въпроса къде трябва да бъде поставена разделителната линия между измеренията на човешкото и тези на нечовешкото. Младен Долар в Ще бъда с теб през брачната ти нощ: Лакан и изродното недвусмислено обвързва възникването на понятието за изродно[1] с появата на модерността. Нещо повече, в този текст Долар твърди, че може да разглеждаме изродното като продукт на модерността.

Логиката на ужаса, която започва с Първата световна война, обхваща няколко десетилетия от миналия век и намира своето литературно проявление. В контекста на българската литература от междувоенния период можем да видим как възникват различни прочити на кризисното. Като един от тези прочити се явява и диаболизмът. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Викът в романите на Владимир Полянов

бр. 22/2018

Венцеслав Шолце

Вл. Полянов. Личен архив

 

Името Владимир Полянов – множеството от литературни и нелитературни текстове и архивирани следи, публикувани или тепърва търпящи въвеждане в обществена циркулация, затегнати в обръча на собственото име Владимир Полянов, с което понякога са изпадали в  твърде лекомислена метонимична заменимост, – дава на интерпретатора един повече от странен случай, що се отнася и до социокултурното движение на едно творчество през праговете на времето, и до структурите на езика и наратива. Въпросите, които следва да се поставят, са твърде много. „Популярна“, тенденциозно-еднозначна, безпроблемно изводима от контекста си или „висока“, вътрешно сложна и загадъчно-непроницаема литература е създаваната от Полянов? Съществува ли абсолютна форма на несъвместимост между „популярна“ и „висока“ литература? В каква степен, от каква позиция, с оглед на каква тактическа прагматика можем да теглим надеждно разграничение между тях, върху което впоследствие да основаваме тълкувателските си оценки? Например следната: заслужава ли името, автотекстуалният корпус Владимир Полянов някакъв сериозен прочит? Каноничен ли е, или не, Полянов? Чрез какъв аргумент може да се отсъди? Наистина ли текстът Полянов, който дори и в най-„слабите“ си опити не престава да разиграва и проблематизира графемите на смъртта, непонятното и немислимото, обезпокоително странното, подлежи на безпроблемни квалификации? Доколко едно обобщително и самоуверено тълкуване, което иска да изговори истината за Владимир Полянов като завършена и разпознаваема цялост, ще бъде адекватно на съдържанията на неговото творчество? Наистина ли би било пертинентно да говорим като за едно нещо за писане, което непрекъснато тематизира двойника, раздвояването и несамотъждествеността, при това по един крайно прецизен и специфичен начин, така внимателно и проницателно разтълкуван от Десислава Узунова[1]? Възможно ли е установяването на еднаединствена истина – макар и временна, макар и подлежаща на критика, – за идиолекта Полянов, ако „[в] диаболичния свят природата, хората и предметите губят идентичността си, разделят се с присъщите си функции, стават други“[2]? Ако „Дяволът е нашият Друг”[3] и диаболизмът – повторенията на чийто (не)принцип, както настоявам[4], обитават всеки етап на текста Полянов, а може би и задават, рушейки я, същността на литературата въобще[5] – е винаги вече опит с другото, с различието, разподобяващо всяко себе си, всяка собствена определеност, всяка „самост“ или „същост“? Това не би ли изисквало една поне двойна – защото двойникът никога не е просто двоен, – интерпретация, двойно и раздвоено моделиране, което да отдаде дължимото на това писане? Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Изобретяването на метаморфозата

бр. 14/2018

Франсоаз Фронтизи-Дюкру[1]

Художник: Джорджо де Кирико

Не е задължително да започнем от Платон. Оказва се обаче, че ако искаме да дадем оценка на гръцката лексика, свързана с метаморфозата, намираме образцов модел в един откъс от „Държавата“. Става въпрос за изложението върху необходимостта в идеалния полис да се забранят басните на поетите и приказките на дойките, които внушават на децата погрешна представа за природата на боговете. Като доказателство за неистинността на митовете Сократ привежда пример с божествените преображения. „Метаморфозите на боговете противоречат на съвършенството им“ гласи междинното заглавие, дадено от редактора на тази „глава“, която започва така:  „Нима ти смяташ, че бог е вълшебник и като от засада се явява веднъж с един образ, а после с друг, като ту сам се изменя и променя образа си в различни форми, ту ни мами и заставя да си съставяме противоречиви мнения за него?“[2] Тук иде реч именно за божествени метаморфози, за които Сократ дава няколко примера, като дори цитира стих от „Одисея“. Но думата „метаморфоза“ не се появява никъде в текста. Платон използва, наред със съществителните eidos, idea и morphe (вид, образ, форма) и прилагателните, изразяващи множественост, цяла серия глаголи, свързани с промяната, замяната, изменението, движението, прехода, видоизменението и подобието: allattein и metaballein, alloioun, alloiousthai, kineisthai, methistasthai, indallasthai, без да броим глагола за явяване phainesthai. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя