Category Archives: Тема на броя

Изобретяването на метаморфозата

бр. 14/2018

Франсоаз Фронтизи-Дюкру[1]

Художник: Джорджо де Кирико

Не е задължително да започнем от Платон. Оказва се обаче, че ако искаме да дадем оценка на гръцката лексика, свързана с метаморфозата, намираме образцов модел в един откъс от „Държавата“. Става въпрос за изложението върху необходимостта в идеалния полис да се забранят басните на поетите и приказките на дойките, които внушават на децата погрешна представа за природата на боговете. Като доказателство за неистинността на митовете Сократ привежда пример с божествените преображения. „Метаморфозите на боговете противоречат на съвършенството им“ гласи междинното заглавие, дадено от редактора на тази „глава“, която започва така:  „Нима ти смяташ, че бог е вълшебник и като от засада се явява веднъж с един образ, а после с друг, като ту сам се изменя и променя образа си в различни форми, ту ни мами и заставя да си съставяме противоречиви мнения за него?“[2] Тук иде реч именно за божествени метаморфози, за които Сократ дава няколко примера, като дори цитира стих от „Одисея“. Но думата „метаморфоза“ не се появява никъде в текста. Платон използва, наред със съществителните eidos, idea и morphe (вид, образ, форма) и прилагателните, изразяващи множественост, цяла серия глаголи, свързани с промяната, замяната, изменението, движението, прехода, видоизменението и подобието: allattein и metaballein, alloioun, alloiousthai, kineisthai, methistasthai, indallasthai, без да броим глагола за явяване phainesthai. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Родината ти предлага винаги много повече, макар социално да ти предлага по-малко

бр. 9/2018

Явор Гърдев

Явор Гърдев, фотография: Петя Драгомирова, 2018 г.

Лекция на режисьора, произнесена на 19 февруари 2018 г. в галерия UniArt на Нов български университет при откриването на втората Лаборатория за писане на пиеси в рамките на конкурса за нова пиеса, организиран от НБУ. Тема на тазгодишното издание на конкурса беше „Родината“. В него постъпиха 60 пиеси, между които академично жури на НБУ отличи две: „Исмаил“ на Ясен Василев и „Пет“ на Таня Шахова. Наградата в размер на 3000 лв. и право на сценична реализация беше връчена на двамата автори от ректора на университета проф. Пламен Бочков на 26 февруари.

Много се радвам и благодаря на Нов български университет, че ме покани да водя драматургическата лаборатория в тазгодишното издание на конкурса за нова пиеса. Аз съм човек, който винаги се пита има ли смисъл от неговото присъствие някъде: и в алтруистичен, и в егоистичен план… Дали за някого бих могъл да бъда полезен и няма ли това нещо, с което се заемам, за мен самия да бъде неангажиращо? – веднага си зададох този въпрос. И понеже аз имам много съмнения преди да се включа в какъвто и да било проект, включително такъв, който може да изглежда ангажиращ за кратко време или с неособена плътност и дълготрайност, запитах се възможно ли е от моето участие да произтече нещо полезно? Отговорих си, че има някакъв начин аз все пак да бъда полезен на този конкурс и той е именно начинът на човека, който идва от другата страна. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Наблюдения върху греха, страданието, надеждата и истинския път (Цюрауските афоризми)

бр.9/2018

Франц Кафка

Точно един век ни дели от написването на Цюрауските афоризми на Франц Кафка. 109-те фрагмента са създадени между септември 1917 и април 1918 г. в един отрязък от време, който Кафка по-късно определя като най-щастливия от живота му. В късното лято на 1917 г. той се разболява от туберкулоза, но вместо да се отправи към санаториум, решава да отиде на село при сестра си Отла в западнобохемското селце Цюрау (оттам и названието на колекцията), днешното Сирем. Там Кафка решава да не се отдава на литературни занимания, води единствено дневници и изписва няколко тетрадки. По-късно той изважда от тези тетрадки 109 фрагмента и ги номерира. Макс Брод събира афоризмите и им дава заглавието „Наблюдения върху греха, страданието, надеждата и истинския път“, под което през 1931 г. те излизат в изд. „Кипенхойер“, седем години след смъртта на Кафка.
Цюрауските афоризми разкриват идейната близост на Кафка с Шопенхауер (конкретно с философския му труд „Светът като воля и представа“) и с Киркегор (и по-точно с интерпретациите му на грехопадението). Във фрагментите се разискват метафизични теми – за доброто и злото, живота и смъртта, грехопадението и прокуждането от Рая и други. Това са и единствените текстове на Кафка, които засягат теологически проблеми.

Фотографията е на Пламена Георгиева, стажант в „Литературен вестник“ по програма „Студентски практики“ на МОН

1
Истинският път минава по въже, което не е опънато нависоко, а минава ниско над земята. Изглежда, че предназначението му е по-скоро да спъва, отколкото да се върви по него.

2
Всички човешки грешки са от нетърпение, преждевременно прекратяване на методичната дейност, привидно ограждане на привидния обект.

3
Има два основни човешки гряха, от които могат да се изведат всички други – нетърпение и нехайство. Заради нетърпението им хората са прокудени от Рая, заради нехайството си не се завръщат. А може би е само един основният грях­ – нетърпение. Заради нетърпението хората са прокудени, заради нетърпението си не се завръщат.

4
Много от сенките на умрелите се занимават само с това да облизват разлелите се води на реката на смъртта, защото тя идва от нашите земи и още носи соления вкус на моретата ни. С погнуса реката се отдръпва, протича наобратно и изхвърля мъртвите отново в живота. А те пък са щастливи, пеят благодарствени песни и галят възмутената река.

5
От една определена точка няма вече връщане назад. Тази точка се достига. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Мимесис

бр. 8/2018

Валерий Александрович Подорога

Преведе от руски Мария Липискова

Цвета Софрониева, „Моята киберидентичност“, 2012

Двойници

Огледалното отражение също е двойник. Ако случайно видиш отражението си в огледалото, особено ако го видиш нощем, нима нямаш усещането за нещо тайнствено и не те обхваща смущение и страх? Ако нощем видиш себе си в огледалото, нима страхът не преминава в ужас, в непреодолима неспособност да се огледаш в огледалото? Огледалният двойник ме повтаря, което само се преструва на пасивно отражение, което е тъждествено с мен, но в един момент ще се изсмее, ще направи гримаса, ще се превърне в нещо автономно, ще свали маската си на подражание. Отражението изглежда нещо естествено, но такова ли е всъщност – голям въпрос: оттам и страшното. Нима не разполагаме с физическо обяснение за появата на огледалното отражение или не знаем за отражението на светлината? При Суворов страхът от огледалата обхваща всички огледални повърхности и всички огледала трябва да бъдат покрити. И не без основание – това е страхът, че във всеки един момент физическото лице може да бъде изгубено: както става в гаданията с огледало – вместо отражението се появяват други образи, а мистичният трепет преминава в истински ужас. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Един предвечен, разсеян следобед

бр. 3/2018

Николай Грозни

Худ. Дамян Дамянов

Ето как богувам, несътворен и безбъден, и накъдето и да погледна, виждам тишината, безизходицата на Свършека, но тази безизходица не е тъжна, няма печал, няма разкъсани чувствени сплави, просто очертания без име, и аз не си правя труда да ги именувам, нека да си седят такива, самотни, изоставени и беззнакови, защото аз съм много разсеян, безметежно разсеян, отдалечен и изкоренен, отчужден до блаженство, безучастен, чак пиян, опиянен от чудесата на Свършека, омагьосан от умственото затишие, обезлюден, и какви са тези картини, кутии за хора, хамбари за пари, пошли карикатури на низките стремежи, сгради, прегради, вехти построения, не ме докосват белите платна с търговски заклинания, нека си седят такива, безплодни, отмалели, себеощетени, защото нямам минало, където да се скрия, нямам спомени, болки-катинари, само прозорците на жълтото такси, и те не ме притискат, не ме засмукват в тяхната отвъдност, та аз съм прегърнал следобеда, късния ноемврийски следобед, топъл и безоблачен, жуми на моето рамо и едва диша, за да не докара облаците, косата му шепне в ухото ми, мисълта му облива безкрая, това е обич без въпроси, казва някой в мен (не че сме много, но винаги има някой, който седи и говори, обсъжда разни работи и се опитва да ми отвлече вниманието, обаче днес няма да успее, нали съм разсеян и блажен), и за миг се замислям за любовта, душекланица с одрани въпросителни, заря от задушливи загадки, и направо се разтапям, в крайна сметка, намесва се един от вътрешните ми ответници, предвечното не допуска никакви въпроси, и това е самата истина, когато си прегърнал късния ноемврийски следобед и се возиш в жълто такси, небил и безбъден, обхванат от тишината на Свършека, нито те е грижа за Събитията, нито за въпросителните, гледаш безучастно през прозореца и кротко богуваш, чудесно е да богуваш, направо е зашеметяващо, втренчен до припадък, изпразнен до безсъзнание, излюпен съкровено от буквалната си същност, недосегаем и несубективен, аз бдя обладан от божественост, не мислиш ли, пита ме следобедът, че нашият шофьор няма никаква представа къде е ресторантът с най-добрия готвач на суши, притиска се в рамото ми и продължава да мижи, затаил дъх, за да не докара облаците, и аз се съгласявам, разбира се, че няма да знае, колко пъти е ходил на японски ресторант, веднъж, да речем, но в гласа ми няма и нотка на притеснение, какво от това, че се движим без отправна точка, нима животът има посока, нима битието се нуждае от цели и стремления, нека си седят такива, издължени като бетонните фалоси, трескави като ръцете на измамник, излишни като възхода на човеческата хитрост, обречени, защото нямам време да бъдувам, и да бъда даже нямам време, не съм и бил, познах безкрая в един следобед през ноември, през решетките на едно такси, препускащо безстрашно, гледай го как кара, изплъзва се от устата ми, направо ще ни утрепе, и следобедът се съгласява, тихо, за да не докара облаците, но аз всъщност не се притеснявам, да прави каквото иска, ако му се лети, нека да ни хвърли от Бруклинския мост, поне ще се насладим на височината, нали и без това няма да излезем живи от тази жълта клетка с прозорци, тук е безкраят, а отвъд, друг живот и смърт, смърт ли казахте, пита ме шофьорът, и се обръща назад сякаш бута каруца в празно поле, аз видях смъртта, така както си карах, ей там някъде, първо беше животът, а после, изведнъж стана страшно, самолетите потънаха в картонените кули, не се и съмнявам, отговарям аз унило и отново се потапям в уюта на безвремието, изглежда не вярвам на света, не вярвам на неговите драми, поврати и богослужения, не ме тревожат суетните му гримаси, уви всичко е спряло, обездвижено преди, непомръднато след, построение от безлични вкаменелости, довлечени в измерението на идеите, а идеите обожават да се нагърбват с последователност и да съвкупляват безбъдните парчета на нашата реалност, от една страна, прошепва следобедът, много ми се яде суши, но от друга, просто ми харесва да се наслаждавам на идеята, знам, отвръщам аз наум, идеите вдъхват наслада, жужат тихо в късния следобед, надничат през прозорците и бленуват за чиния превъзходно суши, но все едно, нима усещам глад, нима треперя от вътрешни тревоги, да богуваш значи да забравяш, дори не помня докъде бях стигнал, скоро, съвсем след малко, ще взема и аха, ще забравя да бъда, колко лесно било, със следобеда, късния, кацнал на моето рамо, и какво от това, че хората се трепят да достигнат върховете, изпънали шии като гладни лешояди, нали ги виждам, облекли дълговете на цели държави, колите им, катафалки за скромност, обувките им направо за музея, вървят наперено и предъвкват чуждата представа са себе си, защото какво е славата, сбор от възхвали в устите на непознати, но що за зависимост е това, да преживяваш от подаянията на тълпата, да дишаш през чуждите усти, та сам човек не може да е славен, а и другите да го познават, той пак ще е сам, слънцето изгрява и залязва само в нашите очи, и затова си мисля, колко жалко за катафалката и за обувките от музея, а и за човека със славата, която нито може да се вкуси, нито да се изпие, не е необходимо да викаш, прошепва следобедът, и аз отвръщам, че не викам, просто мисля и се окрилявам, като нищо ще вземем и да полетим, този, нашият шофьор, може да не знае нищо за превъзходното суши, с много прясна риба, обаче със сигурност познава Бруклинския мост като мазолите на шофьорския си задник, ей богу, за кой ли път вече се качва на него, повърти се малко из Манхатън и хоп, хайде пак горе на моста, поне ако ще ни мята, да ни мята, макар че ще трябва доста да се засили, поне до сто и десет мили, ама вие да не се изнервяте, обръща се шофьорът към мен и залепя няколко катафалки в мантинелата, с това движение по улиците скоро никъде няма да стигнем, май ще трябва да забравим за сушито, обажда се следобедът, леко заоблачен, обаче точно в този момент аз съвсем забравям и преставам да бъда, спокойно е тук в Предвечното, някак си има място и за суши, и за липса на суши, и за ноемврийски следобед, и за шофьор на жълта клетка, и за катафалките на скромните, и за тишината на Свършека, и за мириса на война, направо мирише на изгоряло, осъзнавам аз от дъното на бавно въртящо се светоотражение, тук градът се вижда по-ясно, изоставени жилища, порутени постройки, лабиринт от овъглени стени, безлюдни улици покрити с прах, или това е пепел, колите са изчезнали, покрай мен минава смачкана тенекиена кабинка, провесена от ръждясали железни въжета, и аз скачам в нея, без да мисля, изплетен като паяжина лифт трепери върху черния небосвод, лабиринтът от стени и апартаментите без прозорци, изглеждат по-красиво отвисоко, почти логично, има и други кабинки, които се носят над улиците, и във всяка кабинка мъже и жени седят сами, безмълвни, втренчени примирено в хоризонта, така трябва да бъде, в Края на всички неща, когато всеки от нас се вози сам в своята предвечност, и това не е тъжно или безнадеждно, никой от нас не би предпочел да бъде някъде другаде, няма вече неотговорени въпроси, няма какво да липсва, само безименни силуети, и ние сме ги оставили да изтлеят от само себе си.

Бруклин, ноември 2001 г.

2 Коментари

Filed under Тема на броя

Калокагатии

бр. 3/2018

Худ. Дамян Дамянов

Цветан Марангозов

 

Schoenheit ist der Glanz des Wahren.

Немска поговорка

                                                                        На Мая Горчева

 

Нощта умира. Оптически несъзнателното разкрасява клишето на изгрева. Централното светило (единственото реално божество, от което зависи всичко) наднича зад хълма.

Килимче от два квадрата кожа плува синусуидно между оцветените в жълто и червено облаци, понесено от копнежа… по какво? По едно последно влюбване? (шегуваш се)По едно последно вдъхновение? (спи му се)По една непредизвестена кончина? (оживява). Да, това е думата! Копнеж по една непредизвестена кончина (как не се сети веднага)случайна ледена висулка… или дребен астероид… или заблуден куршум, предназначен за друг – ще спести кошмара на саморъчното действие, ще спести срама на околните пред „свободната му воля”.

Котката (от мъжки пол на име Пикасо) примигва в забавен каданс; белите пантофи на лапите месят тестото на съгласието; краят на опашката се подписва. И той/тя отстоява собствени правила и вкус, пълноправен член е на домашната им хетероутопия… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Вечерта на двайсети век и други малки прозрения (Нобелова лекция)

Казуо Ишигуро

бр. 1/2018

Ако ме бяхте срещнали през есента на 1979 г., вероятно щеше да ви е трудно да отгатнете каква е социалната ми среда или дори какъв съм по произход. Тогава бях на двайсет и четири. В лице приличах на японец, но за разлика от повечето японци във Великобритания по онова време имах коса до раменете и увиснали бандитски мустаци. В речта ми се долавяше единствено акцентът на човек, отраснал в някое от южните английски графства, а на моменти и провлачената интонация на старомодния вече жаргон от епохата на хипитата. Можехме да се разговорим за тоталния футбол на холандците или за последния албум на Боб Дилън, или пък за годината, която току-що бях прекарал, работейки с бездомни хора в Лондон. Ако бяхте споменали Япония, ако ме бяхте попитали за културата й, вероятно щяхте да усетите в реакцията ми известна раздразнителност, докато заявявах невежеството си по темата под предлог, че не съм стъпвал в тази страна – дори на почивка – откакто петгодишен си тръгнах от там.
През онази есен тъкмо бях пристигнал с раница, китара и портативна пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко английско село със стара воденица и заобиколено отвсякъде с равни ниви. Бях дошъл тук, след като ме приеха на едногодишно следдипломно обучение по творческо писане в Университета на Източна Англия. Самият университет беше на десет мили от селото, в катедралния град Норич, но нямах кола и единственият начин да се придвижа до там беше с автобуса, който минаваше само веднъж сутрин, веднъж на обед и веднъж вечер. Това обаче, както разбрах скоро, не бе проблем: рядко се налагаше да ходя до университета повече от два пъти седмично. Наех си стая в малка къща, собственост на трийсет и няколко годишен мъж, който току-що бе изоставен от жена си. За него къщата несъмнено бе изпълнена с призраците на разбитите му мечти – или пък просто гледаше да ме избягва; във всеки случай не го виждах в продължение на дни. С други думи, след забързания живот, който водех в Лондон, тук разполагах с неограничени количества тишина и уединение, които да ми помогнат да се превърна в писател. Има още

има 1 коментар

Filed under Тема на броя