Category Archives: Тема на броя

В живота са важни етиката и свободата (Разговор с Войчех Галонзка)

бр. 15/2017

Д-р Войчех Галонзка в работния си кабинет, където е превел „Под игото”. Воловице край Краков, 28 април 2016 г. Сн. Антония Велкова-Гайдаржиева

Кой е най-ценният възглед за живота, който бихте могли да споделите в навечерието на 70-годишния си юбилей?
– Животът е толкова обширна тема и е толкова разнороден, че ми е трудно да побера в няколко думи своите мисли. А те впрочем не са откривателски, защото е много трудно да бъдеш оригинален по тази тема, съзнавайки, че размисълът за живота трае Бог знае колко дълго. Затова и моят размисъл е само сборен резултат от свой, личен опит и е предназначен за лична употреба. В сферата на човешкото поведение споделям убеждението, че в живота са важни етиката и свободата, както в личен, така и в обществен план. Разбира се, давам си сметка, че те си противоречат, понякога дори взаимно се изключват или по-скоро се изключват. Затова е нужен компромис между тях, който не е някаква установена норма. Винаги е функция на външните условия и на степента, в която се прилагат вътрешно, а най-важното е в полезрението да остава другият човек, неговата независимост и интегралност. Свободата е нашата движеща сила, включително биологична, етиката е спирачен механизъм. Както винаги, по-лесно е да кажеш това, отколкото да го приложиш на практика, но такава би била моята директива, ако трябва още веднъж да преживея моите 70 години.
Ако трябва да отнеса този размисъл към други сфери на живота, то бих казал, че важни са работата, разговорът със света, радостта от живота във всички нейни проявления, близостта с природата, събирането край трапезата в онзи най-широк, бих казал, вазовски смисъл. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Адорнианско размишление за нуждата от теория днес (Критически фрагмент)

Дарин Тенев

Рада Букова, “Innominate”, 2012, смесена техника

Когато фалшът на едно общество, чиято вяра в непосредствеността нараства пропорционално с неспособността му за рефлексивно осмисляне на невъзможността за същата тази непосредственост, когато този фалш остане единствена несъмнена истина, отвъд която като критерии за съждение и преценяване на мястото на безвъзвратно остарелите и наедкватни реликви на все по-добре забравяна философска традиция се настаняват подковани от същия фалш понятия като ефикасност, експертност и компетенция, тогава пространството, в което на мисълта е оставено да се движи, бива ограничено така, че само постоянното му прекрачване би могло да гарантира минималната смисленост на кое да е мисловно усилие. Прекрачването е теоретическа задача – което осъжда теорията да изглежда винаги ексцесивна, теория ексцес спрямо налаганата неистина на безвъпросни самоочевидности. Теоретичният ексцес е свързан с две метаморфози и може би с втората прекрачва културно наложените граници на първата. Първата е тази, която си позволява да открива конформизмът спрямо една конюнктура, за която винаги е удобно да обезсърчава мисленето и опита за схващане на сложността на случващо и случило се, носещи неутехата, че статуквото не е извечно и непроменимо. Тази първа метаморфоза е предвидима метаморфоза, съобразена с привидената неизбежност на вече установеното, на вече дефинираната форма, на вече проверените граници. Тази метаморфоза обаче се ражда и може да расте единствено защото устоява и постоянства една втора метаморфоза, която мени същността на формата, отмества границите, случва се отново и отново, абсолютно актуална в абсолютната си потенция, неусвоима от съществуващ порядък, чужда на всяка конюнктура. В съвремие, когато наред с пречупените криле на изискването за гъвкавост и иновации трансформацията се превръща в кодова дума, за да се наложи – обратно на това, което думата подсказва – тъкмо неспособността да се мисли трансформация, първата метаморфоза с апломба на технократската инвазия във всекидневието е готова да изхвърли не просто художествената литература, а дори елементарното разбиране за това какво е художествено, какво е фикционално, какво е литература. Съвремието, обременено от неединните исторически линии на научните войни, края на Студената война, глобализацията и неолиберализма, наследството на 1968-ма и неговия академичен залез и т.н., ни сблъсква сякаш не с метаморфоза на литературата, а с една метаморфоза, която изкарва литературата вън от играта, а когато все пак решава да я остави, то е или под формата на препарирани животни в непосещавания от никого музей на авторите, които се учат в училище, или под тази на трупа за дисекция в патоанатомичната зала на завръщащия се позитивизъм, изгубил онова, което все още го е крепяло през деветнадесети век – вярата в научния прогрес при науките за духа. Ето защо да се мисли сериозно литературата днес, това, което все още се нарича литература, е ексцесивно и може да бъде единствено теоретично по своята природа – теория едновременно за литературата, за ситуацията, в която се намираме и за прекрачването отвъд тази ситуация. Но точно поради това теорията трябва също да вземе предвид и загадъчния характер на една втора метаморфоза, двойник на първата, но същевеменно постоянно подриваща я, подкопаваща всичките й сигурности и очевидности. Метаморфоза, която не идва впоследствие, а изначало е удвоила безвъпросността на всяка форма с нейното поставяне под въпрос, заразила е всяко ограничаване на метаморфното до степен, при която илюзията за контрол над трансформациите едва ли би могла вече да отличи точката, в която контролът секва и усвояването им е преобърнато. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Маргиналия. Литературата в градината на познанието (Кратки размишления)

Маргарита Серафимова

Гери Георгиева,,кадър от “Kuchek S-Class”, 2014 by Vera Modena and Patchfinder

Служи ли за нещо литературата, откъде идва тази нейна незавидна съдба да поражда непрекъснати съмнения и защо днес се озовава в такава радикална опозиция спрямо науките например. Дисциплинарната криза на литературната наука също налага естествения въпрос за отношенията между фикция и знание. По същество това се вписва в темата за границите на литературата. Тя и другите форми на знанието могат да поддържат връзки на заимстване, на конкуренция, на изключване. Но историята на границите на литературата още не е написана.
Всеки литературен текст ни научава на нещо за света или за нас самите.  „Литературната творба може понякога да каже повече за обществото от много текстове с претенции за научност”, обобщава П. Бурдийо. Разбира се, фикцията не е наука, но каква е природата на знанието, което носи литературата? Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

ЦВЕТАН ТОДОРОВ

бр. 6/2017

Стоян Атанасов

tzv_tod01Цветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.

Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров.
Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив, Тема на броя