Собствена стая във виртуалното пространство

Разговор с Августина Тодорова-Пенева

бр. 5/2020

Франческа Земярска: Августина, твоят канал в Youtube “С книга в полунощ” стартира преди вече една година с Вирджиния Улф и нейното есе “Собствена стая”. Това твое видео е своеобразен жест към публиката ти – пред твоята библиотека ти говориш за книги, балансирайки между добрата литература, която представяш и достъпността, с която съумяваш да я обградиш. Как си взаимодействат собствената стая и това виртуално пространство?

Августина Тодорова-Пенева: От една страна си взаимодействат учудващо добре. Виртуалното пространство дава голяма свобода на изразяване. Толкова голяма, че понякога направо се излагаш, но и това е част от играта. Предимството все пак е, че можеш да вземеш под ръка книги, за които имаш какво да кажеш, да седнеш пред студено втренчения фотоапарат и с няколко дубъла да заснемеш видео, което евентуално ще се хареса и ще вдъхнови непознат да прочете нещо ново или пък нещо старо, което не познава. В световен мащаб така наречените буктюбъри, а в това число и производните им букстаграмъри, печелят зашеметяваща популярност (говорим за стотици хиляди последователи) и алгоритимът на успеха е прост – обикновен човек говори директно и разбраемо за книги, които харесва (или не харесва); от другата  страна на екрана зрителят се припознава с този обикновен и симпатичен четящ човек и негласно сключват читателска дружба. Тази споделеност, стъпила на купчина книги, е безценна. Статистиките сочат, че младите читатели се доверяват предимно на своите любими блогъри и влогъри и според техните препоръки попълват личните си библиотеки, формират читателски вкус. Идва въпросът обаче доколко тази така харесвана непринуденост и всепозволеност на виртуалното пространство влияе добре на литературата, на писателите, на издателите и на читателите. Широко отвореният прозорец на виртуалното пространство създава сериозно течение в собствената стая. Или просто казано – възможността всеки да обсъжда литературата когато и както пожелае е нож с две остриета. От една страна се създава атмосфера на споделеност и откритост, от друга – компетентността често остава на заден план, за да отстъпи място на емоционалната и често повърхностна преценка.

Разговор с Иван Шишиев

Градски тайници: стоп кадър

бр.35/2018

Марина Андреева – Бъди

Като човек, улавящ градското време, кои са онези места, които са пълни с тайни и добри кадри? Кои са градските тайници в София?
Тайните места, често са и добрите кадри. Понякога ти трябва само хубава призма, през която да ги откриеш като такива. После кадърът става лесен. Ако открия кои са тайниците, то няма да бъдат вече такива. Но ако мога да споделя само няколко, то това са камбанариите на храмовете в София, или малките улички като „Гладстон“ и „Паренсов“, или покривите на града. Май казах прекалено много тайници.

Последната Ви изложба „Белези“, която в момента е изложена в „Хралупата“, сякаш изважда нова концептуална линия във фотографията Ви. Как дойде идеята за белега и с какво го свързвате?
Концептуалните линии, които снимам са невероятно много. „Белези“ е първата извадена на бял свят, след градската фотография. Тя е една нелесно изпълнена (имах доста проблеми с реализацията й) и лична, малко странна на фона на останалото, но завършена композиция. Дали може да се надгражда? Убеден съм. Дали ще го направя? Мисля, че още не знам.
Идеята за белега го свързвам с идеята за оформянето на индивида. Ние сме такива, каквито нашите истории са ни направили. В много случаи те са белезите. Дори не става въпрос само за външни белези (било татуировки, лунички, следи от операции например). А за онези, които са оформили виждането ни за света. Тези белези са нашите отношения спрямо света и хората, с които се налага да живеем всеки ден.

Архитектура на желанието. „Фаворитката“ (2018)

бр.35/2018

Савина Петкова

В двора на Кралица Ан Стюарт (1665-1714) има много интриги, предателства, кръв, страст, камшици, омари и 17 зайци. Новият филм на Йоргос Лантимос („Омарът“ (2015), „Убийството на свещения елен“ (2017) размества пластовете на историческия жанр, жадно впива поглед в белези, рани и възпаления, поглъща изящни торти от фондан, и се оттегля в леговището си, откъдето наблюдава битката за Кралството, която се превръща в битката за Кралицата.

Сюжетът на филма оформя триъгълник между Кралица Ан (Оливия Колман), Лейди Сара Марлбъроу (Рейчъл Уайз), и проиграната на хазарт бивша лейди Абигейл Хил (Ема Стоун). Абигейл пристига в двореца, за да търси подслон и постеля, а калното й лице и скъсаната й рокля предизвикват само и единствено кикот у братовчедка й Лейди Сара. Когато все пак милостта надделява и Абигейл получава работа в кухнята като прислужничка, симпатиите на публиката остават с момичето, което търпи несправедливи пестници, крясъци, и подли номера. Провокираната идентификация с героинята на Ема Стоун е нишката във филма, която въвежда зрителя в дебрите на кралското недоволство. Заедно с Абигейл ние развиваме превръзката на отблъскващата рана от подагра по крака на Кралицата, заедно омайваме Нейно Височество с комплименти, тъй като пътят обратно към дворцовия статут е дълъг и трънлив. Неочаквано обаче, Абигейл става свидетел на скришни нощни ласки между Кралицата и Лейди Сара в библиотеката, истината за техните отношения научаваме от фокуса върху лицето на прислужницата, което бавно се разкривява от шок. Почти комична в своята репрезентация, сцената намира разширяващите се от ужас очи на Абигейл за свое платно, архитектониката на лицето й размества континенти. Фактът, че камерата се задържа толкова дълго неподвижна, ни позволява да проследим наличните нюанси на страх, изненада, но и воайорско удоволствие. „Фаворитката“ е трансгресивно удоволствие между захлопнати врати.

Театралното събитие на 2017

1. Кои са според Вас събитията на театралната 2017? 
2. Как бихте определили театъра и театралния живот в България през 2017?
3. Какъв театър бихте искали да гледате през 2018?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Театрална анкета се обърнахме към 11 театроведи, театрални изследователи и театрални критици:

 

 

„Танцът Делхи” от Иван Вирипаев, режисьор Галин Стоев, Народен театър „Иван Вазов”, фотограф Гергана Дамянова

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА, театровед, театрален критик

1. Едни от най-интересните представления за мен през изминалата 2017 г. са „Танцът Делхи“ и „Последното изкушение“ в Народен театър „Иван Вазов“, „Авеню Q” в Столичен куклен театър, а от чуждите продукции съм впечатлена от „Дневникът на един луд“, моноспектакъл на унгарския артист Тамаш Керестеш, гостувал в рамките на „Световен театър в София“. Общото между тях е, че намират „златната среда“ между високо художествено ниво и комуникативност.
2. Затворен, локален, оцеляващ, развиващ се по инерция. С малки изключения.
3. Смел, неочакван, добре разказващ и искрен в посланията и внушенията си.

АСЕН ТЕРЗИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Допаднаха ми различни представления от българския афиш, но бих откроил две, защото те демонстрират не просто качествен театър, но също потенциала и умението на екипите, стоящи зад тях, да реализират амбициозни и нелеки проекти. „Авеню Q” в Столичния куклен театър, заради смелостта да се постави безкомпромисно американски мюзикъл, като се привлече дори режисьор от Бродуей. „Танцът Делхи“ в Народния театър, заради смелостта да се качи, отново безкомпромисно, на голяма сцена толкова необичайна, оригинална и провокативна към нагласите на публиката съвременна пиеса.
2. Като колебаещ се – ту търсещ, ту само лутащ се.
3. С присъствие. Такъв, който няма да ме тласка да си мисля за други неща, докато гледам.

 

ИНА БОЖИДАРОВА, филолог, театровед, театрален критик

1. Събитие, което наистина е знак за дългоочаквана нова вълна в театралния ни живот, за мен е безспорно спектакълът „Танцът Делхи“ на режисьора Галин Стоев на сцената на Народен театър „Иван Вазов“. Другото събитие, което както тази, така и през изминалите години ни среща с избрани спектакли от световния репертоар, си остава „Световен театър в София“. Тази година най-силният спектакъл от програмата му беше моноспектакълът на Тамаш Керестеш „Дневникът на един луд“. Не искам да пропусна и Иво Димчев с новия му музикален пърформанс „Songs from my Shows”.
2. Не бих отличила с нищо театралния живот на 2017 г. от този през 2016 г. например. Общият пейзаж е почти същият. Появяват се нови заглавия, кои по-добри, кои не толкова. Генерална промяна няма нито във финансирането, нито в репертоара, нито в сценичния език (с познатото ни разнообразие) на новите спектакли. Изключвам вече цитираните по-горе представления.
3. Интересен, многолик, провокативен, който ще ми открие нови светове, ще зададе въпроси, ще ме развълнува.

ИЛКО ГАНЕВ, театровед, театрален критик

1. Безспорно отбелязването на 25-годишнината на най-големия театрален фестивал в България е едно от значимите театрални събития за 2017. „Танцът Делхи“ на Галин Стоев се появи четири години след последната премиера на режисьора в България и постави важни въпроси, както пред трупата на Народния театър, така и сред всички, които наблюдавахме и следихме процеса.
2. В театралната 2017-а станахме свидетели на разместващи се пластове, на преоткриване на ценности и отделни творци, които по един или друг начин реализираха своите постижения на сцената. За съжаление, цялата театрална картина в България остава все още неубедителна и предвидима.
3. Ако 2018-а ни предложи повече млади хора в театъра, повече изненадващи идеи, по-смели текстове и решения и по-сериозен бюджет за реализацията на всичко това, то тя би била една добра година за българския театър.

„Авеню Q”, мюзикъл за възрастни, постановка Уест Хайлър (САЩ), Петър Кауков, Столичен куклен театър

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Бих отличил три спектакъла – в началото на 2017 г. излезе премиерата на „Еквус“ от Питър Шафър, режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър; почти по същото време се появи на сцената на Столичния куклен театър мюзикълът „Авеню Q“, съвместен българо-американски проект; а в края на годината спектакълът на Народния театър „Танцът Делхи“ от Иван Вирипаев на режисьора Галин Стоев ми направи силно впечатление. Те са много различни като видове театър, различни като режисьорски подходи и стилистики, но това са три спектакъла, в които видях театър, който ми харесва, при това направен професионално и много креативно. От чуждите гостувания не бих искал да пропусна унгарския спектакъл „Дневникът на един луд“ по Гогол на режисьора Виктор Бодо с незабравимото изпълнение на актьора Тамаш Керестеш.
2. Театралният живот в страната, погледнат като цяло, се случва на приливи и отливи – затова всяка генерализираща оценка ще е повърхностна. И все пак едно е напълно сигурно – силните спектакли, които могат да комуникират с по-интелигентната и по-чувствителна публика, са неизмеримо по-малко в сравнение с жълтата маса, която залива сцените (по подобие на жълтата преса, която залива читателите), и която се задоволява единствено с високия приход от билети. Парадоксът дори е още по-голям, защото има и голяма сива маса от театрални постановки, които не са нито креативни, нито комерсиални. Такива продукции са някак си самодостатъчни, а и не е ясно на кого точно са нужни, освен на собствените си създатели. Това е вторият проблем, който искам да посоча.
3. Надявам се все пак да се появят спектакли, носещи духа, динамиката на времето и развиващи театралния език. Надявам се също така те да провокират и ново писане на текстове за театър, защото между българската драма и сцена все още зее пропаст, която се отвори някъде през 80-те години на миналия век.

Филмовото събитие на 2017 – анкета

1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2017?
2. Как бихте определили филмовата 2017 (от гледна точка на българското и на световното кино)?
3. Какво бихте пожелали на българското кино за 2018?

 

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Киноанкета се обърнахме към няколко киноведи и кинокритици:

„Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев и Георги Господинов, номинация за „Оскар” 2017

 

БОЖИДАР МАНОВ, киновед, кинокритик

1. Няколко много добри филма (по азбучен ред): „Вездесъщият“, „Врагове“, „Възвишение“ (с впечатляващ зрителски успех), „Посоки“ (с пробив в Кан). И наградата „Златен леопард“ за „3/4“ в Локарно. Както и анимационният „Made in Brachycera” на реж. Николай Тодоров. Особено важно е Отвореното писмо на 30 млади режисьори и продуценти, които настояват за промени във финансирането и са готови да правят нискобюджетни филми!
2. По света –„сеизмични“ медийни трансформации в киното: активизиране на големите стрийминг платформи (Netflix, Amazon), които започват да произвеждат филми; видимо настъпление на VR киното в големите фестивали (Кан, Венеция, Солун). У нас – усещане за радващ подем, уверено навлизане на млади режисьори, дай Боже да е начало на съществена качествена промяна.
3. Нов, умен и съобразен с нашата черга Закон за филмовата индустрия. Производство на повече нискобюджетни филми и своевременни режисьорски дебюти, а не след 40-годишна възраст. Поощряване на киноразпространението и създаване на реални интернет платформи за български филми (игрални, документални, анимационни). Още пробиви на големите фестивали.

 

„Възвишение” по романа на Милен Русков, реж. Виктор Божинов, 2017

 

НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА, киновед, кинокритик

1. Ще се спра върху българското анимационно кино, защото то винаги остава малко встрани от обществения интерес, а тази година имахме няколко изключителни събития. Първото беше номинацията за „Оскар“ на филма „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев и Георги Господинов. Макар че филмът е канадска продукция, авторът му винаги подчертава в медиите българския си произход, така че това е косвено признание и за България.

Второто събитие (по дата, но не и по значимост) беше премиерата на няколко български пълнометражни анимации. „Произведено в Брахицера“ на Николай Тодоров е изключително мощно кино на големия ни художник, основано върху антиутопичен сюжет, визиращ масовите безумия на обществото, които водят цивилизацията към крах. Филмът е анимиран изцяло само от автора си, вложил в творбата изумителен труд, а визуалната му концепция е основана върху множество персонажи и рисувани „масовки“. На международните фестивали у нас беше показан и пълнометражният „Зоотроп“ на Сотир Гелев, чийто отделни части са произвеждани през годините, но сега е придобил завършеност с вариациите си на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си и обречеността на напъните да преодолеем съдбата. Заедно с появилия се преди две години „Пук“ на Анри Кулев, тези пълнометражни анимации може би ще извадят българското анимационно кино от принудителната зрителска изолация, в която беше изпаднало, заради изключителната трудност при разпространението на късите форми.

Третото събитие стана телевизионният формат на БНТ „Лачените обувки на българското кино – анимационните филми“. Огромна зрителска аудитория имаше възможността да види класическата и съвременна българска анимация, макар и в необичайна програмна схема.

2. На фестивала на българския документален и анимационен филм „Златен Ритон“ в Пловдив, който ще се проведе след няколко дни, ще бъдат показани 29 български анимационни филма. Това е индикатор, че рисуваното ни кино се намира в подем, в сравнение с минималистичните количества филми от предишни години. А качеството им е конкурентно на световно ниво. Много от тях вече са показвани на международни форуми, отличени с награди и като цяло – не отстъпват на постиженията на световното кино. Сред тях мога да откроя „Вятър работа“ на Анри Кулев, „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов, „Майки“ на Любомир Йотов, „Жар птица“ на Велислава Господинова. За някои от заглавията премиерата тепърва предстои в самия край на годината, но и към много от тях имам високи очаквания.

Световното анимационно кино тази година, както и всяка друга, е доминирано от комерсиалните продукции на Дисни, Пиксар, Дриймуъркс и т.н., които традиционно печелят огромни бокс-офиси. Събитието обаче стана изключително артистичният живописен филм на Дорота Кобиела и Хю Уелчман „Да обичаш Винсент“ (Полша-Великобритания). Филмът е история за живота и смъртта на един от най-великите художници на европейското изкуство Винсент ван Гог и е реализиран с изключителна авторска техника, в която са включени и анимирани 62 000 маслени рисунки, сътворени от изключителен екип съмишленици. Част от екипа на филма е и българката Елизабет Христова. Добрата новина е, че зрителите ни все още могат да го видят на екран у нас.

3. Пожелавам на българските творци в анимационното кино много „лачени обувки“. Естественият достъп на късометражните филми до зрителя може в днешните условия да се осъществи единствено през каналите на телевизиите. И се надявам българският анимационен филм да придобие отново същата популярност, каквато имаше през миналия век. Защото филмите, които създават българските художници, са артистични, талантливи и носят духовни стойности в българската култура.

Литературното събитие на 2017 – анкета

бр. 42/2017

Рис. Александър Байтошев

ДЕЯН ЕНЕВ, писател
Дебютният роман на Петър Крумов „Катафалка, два носорога”.

 ЯВОР ГЪРДЕВ, режисьор

„Чамкория” от М. Русков.

ЧАВДАР ЦЕНОВ, писател

Ще започна със събраните-избрани стихове на Цочо Бояджиев в „Обратното на слънчогледа“ и разказите на Кристин Димитрова от „Като пристигнеш, обади се“. И двете ги четох бавно, четох ги с упоение. Такава си я представям литературата.

Преди тях се радвах на наградата за цялостно творчество „Перото“ на Владимир Попов, която се превърна в добър епилог на забележителната му поетическа година. Радост и удоволствие ми доставиха и Йордан-Велчевото събиране на значенията, и Оля-Стояновата висока облачност.

Прочетох и първия том на Милен-Русковата „Чамкория“. Много висока топка, но със забележката, че е бъбрив и разтеглен.

Все още не съм стигнал до тях, но имам големи очаквания за новите книги на Деян Енев, Ангел Игов, Иван Станков, Захари Карабашлиев, Александър Секулов, Христо Карастоянов, Венцислав Божинов.

Накрая бих искал да отбележа и една уникална (колкото и това определение да се е изтъркало от повсеместна употреба) книга, а именно „Между два разговора с И. Ц.“. Признавам си, че бях скептичен към идеята на Иван Цанев да обедини под един книжен покрив едва ли не всичко, писано за него. Не съм бил прав, получило се е многопластово и силно четиво.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературовед, професор в НБУ
П р о з а: Милен Русков, „Чамкория”; Иван Станков, „Улици и кораби. Gm”; Христо Карастоянов, „Послепис”; Леа Коен, „Рафаел. Роман”; Владислав Тодоров, „Пумпал. Брутална приказка”.
Л и т е р а т у р н а   д о к у м е н т а л и с т и к а: „Между два разговора с И. Ц. Признания и отзиви, слова и посвещения”; Николай Димитров. „Владимир Зарев. Литературна анкета”. П о е з и я: Владимир Попов. „Епилог. Избрани и нови стихотворения”; Красимир Симеонов. „Зверобой”; Амелия Личева. „Зверски кротка”; Йорданка Белева. „Пропуснатият момент”; Елин Рахнев. „Зелда”; Петър Чухов. „АДdicted”. К р и т и к а,
е с е и с т и к а, х у м а н и т а р и с т и к а: Никола Георгиев. „Литературна теория. Питания и изпитания”, том 1; Пламен С. Цветков. „Под сянката на Сталин и Хитлер. Втората световна война и съдбата на европейските народи, 1939-1941” – том 5 „Кой кого” (НБУ); Ивайло Знеполски. „Историкът и множественото минало”; Калин Янакиев. „Христовата жертва. Евхаристийната църква. Студии върху библейските основания”; „Америките ни 2: САЩ като метафора на модерността” (БАН); Димитър Бочев. „Несъгласни думи”. Есета, том 2. Мария Огойска. „Прочити върху християнския дух на българската литература”.

АНТОАНЕТА КОЛЕВА, издател („КХ – Критика и Хуманизъм”), преводач

Започвам с две питания, които са и две предложения към вестника:

1. Какво се нарича „литература”? С какво съдържание и с какъв обем се употребява това понятие? Не, не е саморазбиращо се. Енергично и добронамерено препоръчвам на вестника да организира през 2018-а дебат относно понятието – а защо не и неговото целогодишно, методично, и предполагам контроверзно, обсъждане на страниците си? Защото с „литература” видимо назоваваме доста различни неща.

И понеже моята гледна точка е жанрово разширителна, а критерият ми включва (а) текст, който е развълнувал,  и (б) текст, който осезаемо е оказал въздействие, то аз напълно пристрастно ще посоча книгите:

– „Топло животно и други стихотворения” на Златозар Петров,

– „Обратното на слънчогледа” на Цочо Бояджиев

– „Големият регрес: международен дебат за духовната ситуация на времето” на група от най-големите днес социални теоретици и публични интелектуалци.

А ето го и второто ми питане/предложение:

2. Мислили ли сте за номинирането на негативно литературно събитие на годината? Живеем не просто в свят на пост-истина (какъв евфемизъм за „лъжа”!), но и в свят на заместители и ерзаци, които в интересуващото ни тук поле са както „писатели”, така и „литературни наблюдатели”, а също и в голяма степен „издатели”. Текат гнусни подмени, а така наречената „критична маса” (в смисъла на физиката, не на художествената критика) интелектуалци, в мълчание и самоубийствено търпеливо, наблюдават процесите на патологично изместване и често – нагло безсрамие. Не мислите ли, че събитието има и своята опака, тъмна страна? Да го извадим на светло? Или сме се отказали от Високите битки?

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език.

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения.

За литература-свят на френски език

бр. 10/2017

Мишел Льобри

рис. Ал. Байтошев

Писателят и философ Мишел Льобри е роден в департамента Финистер. Той е основоположник и директор на фестивала Удивителни пътешественици. Неговата книга Дневник на романтизма (Le Journal du romantisme, Skira), приветствана като събитие при излизането си през 1982 г., преведена на пет езика и получила множество награди, е преиздадена през 2002 г. в издателство „Фламарион” със значителни добавки и под заглавието Le défi romantique (Романтичното предизвикателство). Льобри е белетрист, публикувал Флибустиерите от Сонора (Les Flibustiers de la Sonore) (поредица J’ailu). Специалист по Стивънсън, той му е посветил монументална биография.

 Не си представям произведение, откъснато от живота.
Антонен Арто, Пламтящите преддверия

Вероятно впоследствие ще кажат, че моментът е бил исторически:  за първи път във френския литературен живот пет от седемте най-големи есенни литературни награди  са връчени на четирима от онези автори, които обикновено с нотка на снизхождение са наричани „франкофони“.  Няколко месеца по-рано един от бъдещите лауреати, Ален Мабанку,  публикува във в. „Монд” текст, който прозвуча като манифест за разграничаване на цяло поколение писатели: „Дълго време бях наивник и мечтаех за включването на франкофонската литература във френската. С времето си дадох сметка, че греша: франкофонската литература е една огромна цялост, простряла пипалата си на няколко континента. Нейната история се уточнява, а автономията й бурно се утвърждава…“ – и спрямо това многообразие и това разгръщане, продължава той, френската литература се явява като национална литература, така че именно тя ще трябва да реши дали иска да се присъедини към тази огромна цялост, или не.  Малко преди него същият вестник публикува рязкото обръщение на Анна Мои към литературните среди, в което питаше поради какви твърде подозрителни причини в тези среди белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.  С присъщата си  мълниеносност Уабери обобщи общото за всички усещане: сбогом на франкофонията.

Късометражното кино – малко, но с бъдеще

Михаил Мутафов във филма „Чест”

Бр. 6/2017

Късометражното кино е сравнително ново явление в културния живот на София. За него се заговори по-усърдно като отделен сегмент в киното едва в последните години, заслуга за това имат и големите успехи, които късото кино постигна на световни фестивали – успехи, които даже надминават тези на пълнометражните филми. Тук ще посоча само ленти като „Скок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Чест” на Павел Г. Веснаков, „Падаща звезда” на Любо Йончев, „Синът” на Христо Симеонов. Късометражните филми, които често се правят от студенти, колкото и да е парадоксално привличат големи български артисти – в екипите често абсолютно доброволно се включват значими актьори, опитни сценографи, утвърдени оператори. Това кино се обособи като самостоятелно явление, намери си места за прожекция и дори се появиха фондове и програми, които започнаха целенасочено да го подкрепят. Публиката става все по-многобройна и чувствителна, научи се да чете кодовете му – защото този тип кино има своите специфики, а направата му изисква същите качества като за „голям“ филм – прецизност, организация, ясна структура, чиста фабула, добро водене на актьорите… само че всичко това е утежнено и от условието, че нещата трябва да се случат в много по-ускорени темпове и за по-кратко време.
Потърсихме мнението на двама души, които в последните години работят усилено в полето на късометражното кино: Ирина Китова, основател на групата Неконформистка алтернатива и Николай Стоичков, основател и продуцент на платформата NoBlink, които да споделят своя опит.

ИРИНА КИТОВА

На какво е алтернатива вашата организация?
„Неконформистка алтернатива” е културна платформа, която съдейства за създаването на нови възможности и начини за разпространение и популяризиране на късометражно кино, независими филми и аудио-визуални форми, на съвременни аудио-визуални арт проекти като съществена част от живата тъкан на българската култура, които отдавна трябваше да станат видими и да бъдат преживявани от своите зрители. Платформата е изцяло благотворителен проект в подкрепа на млади и независими творци в областта на аудио-визуалните изкуства, който се организира и управлява от неформална гражданска група напълно безвъзмездно.  Сфера на дейност: Култура и изкуство. Насърчаване на дарителството/доброволчеството и културното взаимодействие.

ЦВЕТАН ТОДОРОВ

бр. 6/2017

Стоян Атанасов

Цветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.

Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров.
Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият.

Преводът като разширяване на хоризонта на познанията

бр. 5/2017

Разговор с Надежда Розова

сн. Марица Колчева

Превеждате от английски, но и от хинди. Какво е да си преводач от два езика?
Според хипотезата на Сапир-Уорф, а и според личния ми опит това е предизвикателно и приятно, макар и невинаги безпрепятствено опознаване на различна мисловност и чувствителност, поучително навлизане в различни култури, безкрайни уроци по „другост“ и толерантност, разширяване на хоризонта на познанията (една от най-смислените цели, които съм си поставяла, нищо че според Еклисиаст „който трупа познание, трупа тъга“), гъвкавост на интелекта. А в лингвистично отношение преводът от повече от един език е незаменима тренировка по синтактична ловкост, по аналитичност, увлекателно упражнение по стил. Много ми допада това прехождане между светове – никога не ми е харесвало да бъда или да правя нещо само едно. Малко е ограбващо.

Вие сте преводач с много широк  диапазон от преведени заглавия, затова не мога да не ви попитам кое се превежда по-трудно – класика или съвременна литература?
За мен разграничението е друго: по-трудно се превежда лоша книга – няма значение от кой период на литературната история е. Тя те ограничава, дразни те, разпада ти се под пръстите, изкушава те да се намесиш, да я побутнеш, а не бива. Великолепните текстове, колкото и да са трудни, някак те превеждат през превода – те имат ясно обособени и изящни регистри, логичен синтаксис, ритъм и мелодика, лексикално богатство; въвеждат те неусетно в епоха, понятийна сфера, чувственост и ти с лекота пребиваваш там. От теб се иска само да си достатъчно подготвен езиково и литературно, да си предан на оригинала си, да се отърсиш от себичността и да не се стремиш да блеснеш. Наглед е може би парадоксално, но най-забележителното у добрия преводач е умението да остава незабелязан. Егоцентризмът и претенциозността, нерядко стъпили на паянтовите основи на нищожни знания и емоционална незрялост, ме отблъскват винаги, но за професията на преводача са пагубни. Надявам се интелигентните читатели вече да са се отърсили от манипулативното възхваляване на словесните фойерверки в преводния текст и да ценят добросъвестното интелектуално усилие, вложено в него.

„Случаят“ в една възможна литературна (микро)история

бр. 14/2016

Пламен Дойнов

Съществува привидна близост и дори съвпадеж между подходите и мащабите на микроисторията и на обширни зони от литературната история. Та нали тъкмо литературната история се фокусира върху индивидуалното и изключителното – върху автори и конкретни произведения, върху уникалността на почерци и поведения; често възприема текста като неповторимо събитие, а отделния автор – като персоналистично въплъщение на историческия момент.
Няма да се впускаме в описание на узряването на разностранни идеи, концепти и научно-повествователни практики на микроисторията. Достатъчно е да откроим само важното за изследването през случая предложение на Карло Гинзбург и Карло Пони, свързано с ролята на „името“ – собственото име, т.е. най-индивидуалният, възможно най-неповторимият ориентир, да се превърне в маркер, с чиято помощ да се създаде нов вид социална история, която разглежда индивидите от гледна точка на отношенията им с други индивиди“, като „изборът на индивидуалното в случая не се разглежда като противоречащ на избора на социалното: той трябва да предостави различен достъп до него…“. По-късно Гинзбург декларира, че „в противовес на недиференцираното понятие „колективна менталност“ настоява „върху важността на изследването на мисловните представи на всеки отделен индивид“.

За бежанците между отрицание, признаване и интеграция

бр. 30/2015

Росен Кокушев

 

През лятото на 622 г. пророкът Мухаммад, придружен от своите най-близки сподвижници, преминал успешно разстоянието между пустинната Мека и оазиса Ятриб, известен по-късно като Медина. Преселението (хиджра) ознаменувало първия ден от ислямския календар и поставило наченките на уммата като нова обществено-политическа формация, която по-късно ще застане в основата на мюсюлманската държавност и идентичност. Според професора по ислямска история и култура от Университета в Хамбург Албрехт Нот хиджрата извежда зараждащата се мюсюлманска общност от състоянието на обект и жертва на обстоятелствата в активен субект и деец на важни исторически събития. Близо хилядолетие и половина по-късно нееднородни групи от населението на Близкия изток и Африка ще поемат по пътя на своето преселение от размирните райони на военни конфликти към благодатния континент Европа. В светлината на съвременните събития процесите, които наблюдаваме днес, независимо дали ще ги наречем бежанска вълна или миграционен натиск, бележат наченките на противоположния процес на преобразуване на хомогенни национални общности субекти в хетерогенни маси обекти.

Олга Токарчук: Как написах „Книгите на Якоб”

бр. 30/2015

Чувствах се така, сякаш някакви независещи от никого сили желаеха да навлязат в историята, която описвах, сякаш някакви сили се бяха обединили и ми се притичаха на помощ. Сякаш светът държеше тази книга да бъде написана.
Олга Токарчук

Ще разкажа
За случайностите, които водят до съвсем неочаквани последици във вид на книга
Първа беше „Нова Атина” на отец  Бенедикт Хмелевски с прекрасното въведение на Мария и Ян Липски, която препрочитах през цялото си детство и младост. След години, през есента на 1997, някъде в книжарницата изрових странна книга, а всъщност бяха две тетрадки голям, нескопосан формат с небесносини, лакирани корици. Това беше „Книгата на божиите слова” – лекциите на Якоб Франк – макар той самият да е предпочитал да използва думата „дрънканици”, – редактирана от Ян Доктор. Четох я цяла зима, бавно, абзац след абзац, с нарастващо удивление. По Коледа вече имах акумулаторна батерия от книги. Напролет се появи отделна полица, която от този момент трябваше да расте и набъбва през следващите години. Нямах намерение да пиша книга за Франк, това беше по-скоро част от моето „лично обучение”, от дългогодишната ми страст към всякаква хетеродоксия (еретично отклонение от християнството, било то православие или католицизъм, б. пр.), към всичко, което излиза извън канона, което е отвъд определените граници, което е бунт и неприемане на утвърдената норма.

Марк Странд: Аз съм приключил със смъртта

Разговор с Катя Митова

бр. 1/2015

Катя Митова е преводач на художествена литература и философия от полски и английски. Била е главен реадактор на списание „Панорама” (1990-1995). От 1993 г. живее в Чикаго. Преподава литература и философия в Graham School, University of Chicago. Автор е на две стихосбирки и на статии върху психологията на творческия процес.

 

Когато научих за смъртта на Марк Странд, веднага си го спомних от онази среща преди 13 години – усмихнат, доброжелателен, внимателен. Попивах всяка негова дума. Тази първа и последна наша среща беше много важна за мен, а предполагам и за други. Какво се случи през тези години? Разкажи накратко за него, а и за себе си. Впрочем кога се срещнахте за първи път?

– През 1995 г. прочетох „Избрани стихотворения” на Марк Странд (подборка от първите му пет стихосбирки) и веднага започнах да ги „чувам” на български. Преведох няколко стихотворения без да мисля за публикация – просто да опитам как Странд ще звучи на български. По това време бях докторантка по литература в интердисциплинарната Катедра по социални науки (Committee on Social Thought) в Чикагския университет. И ето че през пролетта на 1996 г. Марк Странд бе поканен да преподава курс върху поезията на Уолъс Стивънс тъкмо в нашата катедра! Запознахме се и се сближихме. Марк много се интересуваше от източноевропейска поезия. Мисля, че дългото му прятелство с Йосиф Бродски е подхранвало този нтерес през годините. Збигнев Херберт например му беше любим поет.

Глад за Голямо

Иван Станков

бр. 4/2015

Тези редове не са срещу покойния писател Георги Божинов. Опазил ме Господ! Не са и срещу Деян Енев, също писател, който многократно и малко предколедно обяви романа „Калуня-каля“ за шедьовър, неоценен през 80-те години. Нещо повече: в същината си жестът на Д. Енев заслужава похвала – не се втурват всеки ден писателите да възкресяват чужди книги.
Тези редове са срещу българския глад за Голямо. Романът „Калуня-каля“ е по-скоро повод, отколкото причина.
Гладът за голямо е знак за нищета. Гладният мечтае за грамадна пита хляб. Жадният сънува чешма с огромен чучур. Голяма къща му се привижда на бездомника. Рибари, които през деня са хванали само дребно, остават в тъмното и чакат Голямото.

Световният поет и профилактичният капан

Пламен Дойнов

 бр. 4/2015

В годините на изолация и маргинализация в българската литературна публичност Николай Кънчев пренасочва голяма част от усилията си навън – не само към учене на езици, преводи на чужди автори и усвояване на източни философски и религиозни учения, но и към търсене на излаз за собствената си поезия. Опитва се да разреши сложната задача как стиховете му да пробият езиковата бариера; как останалите големи поети на света да разберат, че в НРБ живее и пише техен истински брат; как да осигури чуждоезиково битие на уникалния български поетически език, който създава след средата на 60-те години.

За Кънчев е важно не да бъде озвучен на всяка цена зад граница, а да представи навън именно себе си, собственото си неосквернено слово, без да му се налага да прави тежки компромиси в поведението си, а още по-малко в своето писане. Защото пред очите му през 60-те и 70-те години се разиграва една и съща гледка: демаркационната линия на соцреализма между НРБ и западния свят преминават само вписали се в системата автори, почти без изключение отдали почерците си временно или за постоянно под наем на комунистическия режим.

Кънчев разбира, че може да разчита предимно на качествата на своя поетически език и на собствената си колосална упоритост и работоспособност – сам себе си да разпространи, сам словото си да посее, използвайки често и попътни, и насрещни ветрове, където е възможно. Не само без помощ от партията държава или някое нейно ведомство, но и въпреки държавата, заобикаляйки закони, постановления и негласни правила.

Лингвистика и литературознание: миграция на понятия

Кръгла маса с участието на Радосвет Коларов, Миглена Николчина, Боян Манчев, Мирена Славова, Петя Осенова, Морис Фадел
28.11. 2014

бр. 3/2015

Кръглата маса беше централното и заключително събитие на националната конференция „Наследството на лингвистиката в българската литературна теория”, която се състоя на 27 и 28 ноември 2014 г. в СУ с организатори направлението по Теория на литературата към Института за литература при БАН, катедра „Теория и история на литературата“ в СУ „Св. Климент Охридски” и Културният център на Софийския университет. Самата конференция е следваща стъпка в осъществяването на започнатия в предишните две конференции мащабен теоретичен проект по анамнеза на ключови понятия, концепции и мислители с оглед на българската литературоведска общност. „Изплъзващият се предмет на литературознанието. Невидимата школа” открои невидимото сговаряне и концептуалните и тематични връзки в делото на ключови за българското литературознание фигури – М. Янакиев, Н. Георгиев и Р. Коларов. „Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)” отвори дискусията към хетерогенни направления в областта на естетиката и рефлексията върху литературата и изкуствата през 60-те и 70-те години, изследвайки функцията на хуманитаристиката като опозиция спрямо репресивния официален дискурс.

Миглена Николчина: Това е третата част от един конферентен сериал, с който се опитахме да се върнем към българската история на литературознанието, да осмислим това наследство и да си припомним възловите имена и концепции в тази история, но непременно с оглед на едно бъдещо мислене. Тази последна конференция трябваше да събере лъчите от предишните две. Струва ми се, че действително успяхме да очертаем както много силното присъствие на Сосюр, на структурализма и произтичащите от него дискурси, така и алтернативни течения – генеративизма и много недостатъчно изученото присъствие на Гюстав Гийом не просто в българското теоретично мислене, но и специално в Софийския университет. Заедно с това се отвори нова магистрала към трансформиране на наследените концепции. Донякъде неочаквано и за мен непланирано се получи един акцент, който  е може би отглас от първата конференция – сговаряне на няколко доклада около фигурата на Мирослав Янакиев. Той беше изрично назован в първата конференция, посветена на Невидимата школа, но тогава остана малко по-встрани от вниманието, насочено главно към Радосвет Коларов и Никола Георгиев. Оформянето на дискусия около Янакиев на тази конференция е знак, че продължаваме да мислим по въпросите, поставени от предишните две.

Единствено в Европа идентичността не се издига в култ, а стои като въпрос

Разговор с Юлия Кръстева

бр. 12/2014

Това са думи на жената, която не се вписва в познатите категории. Психоаналитичка, семиоложка, писателка – Юлия Кръстева е от рядко срещаните интелектуалци с „глобална” мисъл. По повод публикуването на нейната книга Pulsions du temps („Нагоните на времето”, изд. „Фаяр”) тя прекроява отново с аршина на философията, литературата и фройдистката теория всичко, което е в помощ на обществото: идентичностите, светската държава, универсалното и връзката му с конкретното. Чете лекции в Оксфорд и в „Ню Скул фор Сошъл Рисърч” в Ню Йорк и вярва категорично, че „европейското многоезичие” може да премахне напрежението, произтичащо от въпросите за идентичността. Тъй като отчита ограничеността на принципа „всичко е политика”, тя смята за необходимо възстановяването на хуманизма, с риск да предизвика дебат, размествайки границите между политическо и религиозно. Като добра психоаналитичка ни припомня, че потребността на човека от вяра предхожда религиозното, а в крайна сметка и жаждата за знания.

В последната ви книга се представяте като европейска гражданка, с френска националност и български произход, „осиновена” от Америка…
– Да, и току-виж съм повярвала на чужденците, които в мое лице виждат френска интелектуалка и писателка! Вече близо пет десетилетия живея в изгнание. Като чужденка, като „момиче, дошло отникъде”; „Не се вписвам”, пише Хана Аренд. Аз бих казала: „Никъде другаде човек не усеща така силно, че е чужденец, както във Франция, но и никъде другаде не би се чувствал по-добре като чужденец, освен във Франция”. Не се числя нито към някой колеж, нито към някоя академия, преминавам като транзитен пътник през университетите, което не е обичайно за психоаналитиците. Не отговарям на очакванията, не се адаптирам. Марсел Пруст казва с ирония, че „Да бъдеш или не” на френски звучи като „Да бъдеш вътре или не”: никой не те удостоява с поздрав, ако нямаш съответната принадлежност. Но ние сме развили специфично европейски начин на мислене, който се състои в проблематизирането на идентичностите и принадлежностите. Аз не съм „вътре” – стоя на границата. Само тогава чувството да си чужденец – което е и страдание – се превръща в шанс.

Чешката трагедия на 10 години (1968–1978)

Атанас Славов

бр. 10/2014
През август 1968 танковете на силите на Варшавския договор навлязоха в чешка територия. Така дойде краят на опита на чешкото общество да изгради „социализъм с човешко лице“, както го бе нарекъл генералния секретар на ЧСП Дубчек.
По онова време мислите ни бяха фокусирани в едно: да свикнем с факта, че бе парализирана насилствено единствената източноевропейска култура, която не само че бе постигнала безспорен международен престиж в киното, театъра, литературата, философията и пр., не само че бе забравила за китайската стена между Изтока и Запада, но която отгоре на това се бе превърнала в органична част от Световната култура. Едва ли беше вероятно това да се повтори скоро по нашите краища на света.

Жанровото съвършенство в критиката на Владимир Василев

(Размишления пристрастни и съвсем лични за големия критик)

Михаил Неделчев

бр. 10/2014

Няма да е честно, ако не кажем още веднага, в началото на нашите размисли за Владимир Василев, че презрението ни към тези, които си бяха позволили да го унижават, е непомерно, че за нас, със самия факт на това причинено унижение, те са се самоизключили от литературата, че само са манкирали десетилетни занимания с литература, че за всички тях няма прошка в полето на литературата, че за цялата им идеологическа шайка не трябва да се говори спокойно, да се казват неща като такова е било времето и други подобни. Човешкото унижение на Владимир Василев да бъде коректор (той, РЕДАКТОРЪТ), да бъде посетител на „стола” на писателите на
ул. „Ангел Кънчев” № 5, да бъде допускан от време на време тук и там, е велико  престъпление спрямо интелектуалния потенциал на България, че е недопустим разход на най-високите ни енергии. Толкова е просто, тук няма нищо за усукване и за компромисно говорене.
Но аз искам да говоря в началото за едно друго снизхождение към Владимир Василев…

Откритие от една непозната страна

 Сандра Кегел

бр. 6/2014

Съчувствие към минотавъра: българинът Георги Господинов е написал пленителен роман. Неговата „Физика на тъгата“ разказва за загубата на детството, невинността и комунизма. Голямата война, както тук е наречена, върви към своя край. Българската есен през 1917 е сурова, и докато бащата е на фронта, майката и нейните деца се борят за всяко зрънце, което могат да изтръгнат от полята на Тракия. Скритите монети са свършили, хамбарът също е празен от дълго време. Децата, изтощени и гладни, са вкъщи, когато изведнъж дъщерята извиква: „Мамо, забравихме Георги!“. Следва дълго, ненарушавано мълчание. Тихи секунди, в които майката обмисля какво трябва да се направи. Историята, как тя не се връща на мига, за да спаси тригодишното дете от сигурна смърт, а стои безчувствено неподвижна, все още се разказва в семейството. Поантата обаче, в която тази майка, вече станала почти стогодишна, в последните години от живота си е обградена от грижите на именно онзи син, когото веднъж е забравила на полето, е един от онези електрически волтове, типични за текстовете на Георги Господинов.

„Той може всички рани да лекува…” (Александър Вутимски)

Божидар Кунчев

бр. 3/2014

Витолд Гомбрович, казва, че „…щом страданието е неминуемо, нека поне човек придаде човешки смисъл на своето страдание”. У нас Вутимски придаде на страданието си и смисъла, в който е не само личностното, но и характерното за епохата му. Придаде му и смисъла да си неспокоен дух в ситуацията на криза и прелом, подложила на изпитание ценностите на хуманизма. Вутимски  ни изправя пред въпросите, които още са проблем, очакващ разрешението си.  Без да бъде теоретик, осмислящ кризата с понятия и концепти, а само поет с чувствителност и точни рефлекси, той разкрива недъзите на времето си, неговата бездуховност, унизената истина и човечност. Вутимски ни е близък и ни вълнува заради болката си, че „една просташка несправедливост” е провъзгласила ползата за „ужасен заместник” на красотата. Човекът, пише той, „вече не е способен на съзерцание, на вдълбочаване в себе си”.

Месторазположението на световната литература

Галин Тиханов

бр. 1/2014

Лекцията на Галин Тиханов „Месторазположението на световната литература / The Location of World Literature” се състоя на 4 декември в Новата конферентна зала на Ректората, организирана от Софийския литературоведски семинар и Културния център на СУ.

Галин Тиханов (р. 1964) е George Steiner Professor по сравнително литературознание в Лондонския университет (Queen Mary College). Той е член на международния консултативен съвет на Института за световна литература (IWL) в Харвардския университет. Избран е за член на Academia Europaea. Един от почетните председатели на Комитета по литературна теория в Международната асоциация по сравнително литературознание (ICLA). Автор е на четири книги и е член на редколегиите на дузина научни списания в Европа, Северна Америка, Бразилия и Китай.

Бих искал най-напред да благодаря на любезните домакини на тази лекция, професор Кьосев и професор Николчина, и да кажа, че от моя гледна точка отложеното удоволствие на тази среща е още по-голямо за самия мен. Също преди да започна искам да благодаря и на Камелия Спасова, която наистина направи страшно много за организирането на тази лекция, включително този интересен плакат, който, без аз да знам какъв ще бъде, всъщност добре е уловил шегата в моето заглавие. Шегата е, че когато казваме „месторазположение” или дори английското „location”, ние допускаме, че ще се мисли за пространство, за място и за локалности. Аз ще говоря и за това, но в координатната система, която бих искал да предложа, за да се локализират световната литература и този дискурс за „световна литература” (world literature), който е толкова широко разпространен в момента, че почва да става опасно очевиден и саморазбиращ се, в тази координатна система аз ще започна всъщност с въпроса как се отнася световната литература към времето, как се разполага тя върху времевата ос. След това ще говоря по-кратко тъкмо за пространството и за местата. Накрая ще завърша с въпроса къде е положена, къде е поместена световната литература от гледна точка на езика. Така че трите координатни точки, които бих задал тази вечер, са: времето, мястото и езикът.

Театралното събитие на 2013

бр. 42/2013

Каква беше отиващата си 2013 за българския театър? За да направим тази равносметка, се обърнахме с няколко въпроса към 10 от водещите театрални критици у нас:
1. Кои са, според вас трите основни театрални събития в България през 2013?
2. Кой беше основният проблем на българския театър през 2013?
3. Какво очаквате от театралната 2014?

Асен Терзиев, театровед, театрален критик
1. Годината не беше кой знае колко различна в естетическо отношение от предходните. По тази причина ще откроя само едно събитие, което ми се струва различно и ново за българския театрален контекст – спектаклите на Неда Соколовска с водената от нея компания Vox Populi в Червената къща като сериозен и качествен опит за правене на документален и verbatim театър у нас. Мисля, че беше крайно време в българския театър да се появи нещо, което да реагира чувствително и интелигентно на случващото се около нас.

Алис Мънро: да оцелееш в „дивата канадска градина“

Мадлен Данова

бр. 35/2013
Когато през 1965 г. Нортръп Фрай пише в заключението на първата литературна история на канадската литература, че Канада не е дала на света нито един писател, „за който можем да кажем, че неговите читатели имат възможността да израснат вътре в произведенията му, без да усетят и за миг някакво ограничение, така както казваме това за големите световни писатели“, той и не подозира, че съвсем скоро, само след три години, през 1968 г., с публикуването на сборника с разкази „Танцът на щастливите сенки“ (Dance of the Happy Shades), ще започне кариерата на писателката, която ще постигне именно това и след четиридесет и пет години, през 2013 г., ще стане първият лауреат на Нобеловата награда за литература в Канада.

По капилярен път

Разговор на Силвия Чолева с Владас Бразюнас

бр. 33/2013

Силвия Чолева: Какво ново около теб през изминалите девет години?

Владас Бразюнас: Издадох четири-пет свои книги, бях съставител на няколко, няколко преведох, организирах нещо ново – в 2006 организирах движение не само на поети, но и на музиканти и художници „Магнус дукатус поезис“ за хората от нашия регион. Веднага възниква асоциацията, че това е „Магнус дукатус поезис“ на Литва, но не е така. Това не е историческо, политическо или друго движение, а чисто творческо и главното е качеството на това, което правим заедно и всеки сам поотделно. А какво правим? В това движение участват хора от Литва, Латвия, Беларус, Полша, Украйна и Русия. Като гост неотдавна се присъедини и Молдова. Идеята е следната – ние всички се превеждаме един друг на всичките тези езици. Един поет от Беларус зазвучава на всички езици и това се отнася за всеки автор. Събираме се в някоя от тези страни, за да работим. Включват се музиканти, които свирят фолкджаз, етно, които могат да се сработят един с друг и да импровизират. След това правим нещо като представление. Форматът по правило е следният: започваме с музика, тя се развива, след това се включват гласове на различни езици, това продължава, без да се съобщава на кой поет  точно е гласът, не се казват и заглавията на стихотворенията, за да може текстът да тече без прекъсване: един глас, втори, трети… Един казва няколко строфи, друг повече, един затихва, друг рецитира по-силно, повишава глас в този Вавилон, после всичко прекъсва и един по един започват да рецитират стиховете на даден поет на всички тези езици. Музиката продължава през цялото време, като на моменти звучи самостоятелно, а накрая остава само тя. Това трае някъде около час, час и нещо. Наскоро издадох книга заедно с една група – аз чета на глас стиховете, а наши джазмени „четат” с инструментите. Когато ритъмът те хване и понесе, четеш така, както никога дотогава не си чел…

Олга Токарчук: За мен е добре да съм от периферията

Разговор на Силвия Чолева с Олга Токарчук

бр. 33/2013

Силвия Чолева: Получихте голямата награда на фестивала „Виленица”, имате и други награди, преведена сте на много езици, какво е за вас писателският успех?

Олга Токарчук: За да съм напълно честна, аз не се чувствам толкова успяла. Това, което правя, мога да правя най-добре и ми харесва. Точно преди „Виленица” осъзнах, че друго не бих могла. Аз мога само да бъда писател. Не мога да бъда психолог, не мога да бъда някой друг, защото съм прекалено въвлечена в писането си, така че това е нещо като съдба. Не усещам цената на успеха. Живея във Вроцлав, имам семейство, така че моят живот не е много специален.

Силвия Чолева: Изгубихте ли нещо от живота, отдавайки се на писането?

О. Т.: Не, спечелих. Не мисля, че съм загубила. Част съм от общество на добри, умни хора, имам възможността да пътувам, имам читатели, те могат да общуват с мен, така че аз съм в една прекрасна ситуация. Аз съм наистина щастлива. Освен това да може да живееш от хобито си, от заниманието, което ти носи най-много удоволствие, това е нещо много специално.

Версията „Левчев“

Пламен Дойнов

бр. 28/2013

Ще напомним пропития с неудовлетвореност, мемоарен възглас на Любомир Левчев от 90-те години на ХХ век:

„Днес нашите „литературни скандали“ от онова време са капсулирани в мълчание. Те са неприятни за литературните слуги и мародери, които съчиняват нова биография на времето…“^[1]

Ако не искаме да бъдем „слуги и мародери”, нека поне се опитаме да реконструираме хрониката на „литературните скандали” от 1962/1963 г. и вплетената в тях биографична траектория на литературната личност Л. Левчев.

В мемоарната си версия Левчев твърди, че публичните четения на младите са били „политически демонстрации”, че са „един от първите публични протести по онова време“, че при един откровен разговор с Цветан Стоянов си разменят заветни думи – „Пътя, по който вървя аз, често губя, търся и пак намирам. Но не го избирам. Той ме е избрал и не ме пуска. Той е мой. Естествен. Кажи го предопределен“ (Л. Левчев); „Това исках да чуя. Исках да се уверя, че не са те пречупили“ (Цв. Стоянов). Вече възрастният поет вижда себе си и поколението в 1962-ра „безпощадно и завинаги разделени“, привиквани, притиснати, но все пак устояли, „не се огънахме“. В спомените пътят, по който през 1962/1963 г. върви непречупеният Левчев сякаш се тресе от житейски, политически и литературни изпитания, опасно криволичи и дори слиза надолу, устремен към професионална и социална бездна.