Category Archives: Субектив

Разговор с Иван Шишиев

Градски тайници: стоп кадър

бр.35/2018

Марина Андреева – Бъди

Като човек, улавящ градското време, кои са онези места, които са пълни с тайни и добри кадри? Кои са градските тайници в София?
Тайните места, често са и добрите кадри. Понякога ти трябва само хубава призма, през която да ги откриеш като такива. После кадърът става лесен. Ако открия кои са тайниците, то няма да бъдат вече такива. Но ако мога да споделя само няколко, то това са камбанариите на храмовете в София, или малките улички като „Гладстон“ и „Паренсов“, или покривите на града. Май казах прекалено много тайници.

Последната Ви изложба „Белези“, която в момента е изложена в „Хралупата“, сякаш изважда нова концептуална линия във фотографията Ви. Как дойде идеята за белега и с какво го свързвате?
Концептуалните линии, които снимам са невероятно много. „Белези“ е първата извадена на бял свят, след градската фотография. Тя е една нелесно изпълнена (имах доста проблеми с реализацията й) и лична, малко странна на фона на останалото, но завършена композиция. Дали може да се надгражда? Убеден съм. Дали ще го направя? Мисля, че още не знам.
Идеята за белега го свързвам с идеята за оформянето на индивида. Ние сме такива, каквито нашите истории са ни направили. В много случаи те са белезите. Дори не става въпрос само за външни белези (било татуировки, лунички, следи от операции например). А за онези, които са оформили виждането ни за света. Тези белези са нашите отношения спрямо света и хората, с които се налага да живеем всеки ден.

Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Столица, Субектив

Архитектура на желанието. „Фаворитката“ (2018)

бр.35/2018

Савина Петкова

В двора на Кралица Ан Стюарт (1665-1714) има много интриги, предателства, кръв, страст, камшици, омари и 17 зайци. Новият филм на Йоргос Лантимос („Омарът“ (2015), „Убийството на свещения елен“ (2017) размества пластовете на историческия жанр, жадно впива поглед в белези, рани и възпаления, поглъща изящни торти от фондан, и се оттегля в леговището си, откъдето наблюдава битката за Кралството, която се превръща в битката за Кралицата.

Сюжетът на филма оформя триъгълник между Кралица Ан (Оливия Колман), Лейди Сара Марлбъроу (Рейчъл Уайз), и проиграната на хазарт бивша лейди Абигейл Хил (Ема Стоун). Абигейл пристига в двореца, за да търси подслон и постеля, а калното й лице и скъсаната й рокля предизвикват само и единствено кикот у братовчедка й Лейди Сара. Когато все пак милостта надделява и Абигейл получава работа в кухнята като прислужничка, симпатиите на публиката остават с момичето, което търпи несправедливи пестници, крясъци, и подли номера. Провокираната идентификация с героинята на Ема Стоун е нишката във филма, която въвежда зрителя в дебрите на кралското недоволство. Заедно с Абигейл ние развиваме превръзката на отблъскващата рана от подагра по крака на Кралицата, заедно омайваме Нейно Височество с комплименти, тъй като пътят обратно към дворцовия статут е дълъг и трънлив. Неочаквано обаче, Абигейл става свидетел на скришни нощни ласки между Кралицата и Лейди Сара в библиотеката, истината за техните отношения научаваме от фокуса върху лицето на прислужницата, което бавно се разкривява от шок. Почти комична в своята репрезентация, сцената намира разширяващите се от ужас очи на Абигейл за свое платно, архитектониката на лицето й размества континенти. Фактът, че камерата се задържа толкова дълго неподвижна, ни позволява да проследим наличните нюанси на страх, изненада, но и воайорско удоволствие. „Фаворитката“ е трансгресивно удоволствие между захлопнати врати. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Театралното събитие на 2017

  1. Кои са според Вас събитията на театралната 2017? 
  2. Как бихте определили театъра и театралния живот в България през 2017?
  3. Какъв театър бихте искали да гледате през 2018?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Театрална анкета се обърнахме към 11 театроведи, театрални изследователи и театрални критици:

 

 

„Танцът Делхи” от Иван Вирипаев, режисьор Галин Стоев, Народен театър „Иван Вазов”, фотограф Гергана Дамянова

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА, театровед, театрален критик

  1. Едни от най-интересните представления за мен през изминалата 2017 г. са „Танцът Делхи“ и „Последното изкушение“ в Народен театър „Иван Вазов“, „Авеню Q” в Столичен куклен театър, а от чуждите продукции съм впечатлена от „Дневникът на един луд“, моноспектакъл на унгарския артист Тамаш Керестеш, гостувал в рамките на „Световен театър в София“. Общото между тях е, че намират „златната среда“ между високо художествено ниво и комуникативност.
  2. Затворен, локален, оцеляващ, развиващ се по инерция. С малки изключения.
  3. Смел, неочакван, добре разказващ и искрен в посланията и внушенията си.

АСЕН ТЕРЗИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик

  1. Допаднаха ми различни представления от българския афиш, но бих откроил две, защото те демонстрират не просто качествен театър, но също потенциала и умението на екипите, стоящи зад тях, да реализират амбициозни и нелеки проекти. „Авеню Q” в Столичния куклен театър, заради смелостта да се постави безкомпромисно американски мюзикъл, като се привлече дори режисьор от Бродуей. „Танцът Делхи“ в Народния театър, заради смелостта да се качи, отново безкомпромисно, на голяма сцена толкова необичайна, оригинална и провокативна към нагласите на публиката съвременна пиеса.
  2. Като колебаещ се – ту търсещ, ту само лутащ се.
  3. С присъствие. Такъв, който няма да ме тласка да си мисля за други неща, докато гледам.

 


ИНА БОЖИДАРОВА, филолог, театровед, театрален критик

  1. Събитие, което наистина е знак за дългоочаквана нова вълна в театралния ни живот, за мен е безспорно спектакълът „Танцът Делхи“ на режисьора Галин Стоев на сцената на Народен театър „Иван Вазов“. Другото събитие, което както тази, така и през изминалите години ни среща с избрани спектакли от световния репертоар, си остава „Световен театър в София“. Тази година най-силният спектакъл от програмата му беше моноспектакълът на Тамаш Керестеш „Дневникът на един луд“. Не искам да пропусна и Иво Димчев с новия му музикален пърформанс „Songs from my Shows”.
  2. Не бих отличила с нищо театралния живот на 2017 г. от този през 2016 г. например. Общият пейзаж е почти същият. Появяват се нови заглавия, кои по-добри, кои не толкова. Генерална промяна няма нито във финансирането, нито в репертоара, нито в сценичния език (с познатото ни разнообразие) на новите спектакли. Изключвам вече цитираните по-горе представления.
  3. Интересен, многолик, провокативен, който ще ми открие нови светове, ще зададе въпроси, ще ме развълнува.

ИЛКО ГАНЕВ, театровед, театрален критик

  1. Безспорно отбелязването на 25-годишнината на най-големия театрален фестивал в България е едно от значимите театрални събития за 2017. „Танцът Делхи“ на Галин Стоев се появи четири години след последната премиера на режисьора в България и постави важни въпроси, както пред трупата на Народния театър, така и сред всички, които наблюдавахме и следихме процеса.
  2. В театралната 2017-а станахме свидетели на разместващи се пластове, на преоткриване на ценности и отделни творци, които по един или друг начин реализираха своите постижения на сцената. За съжаление, цялата театрална картина в България остава все още неубедителна и предвидима.
  3. Ако 2018-а ни предложи повече млади хора в театъра, повече изненадващи идеи, по-смели текстове и решения и по-сериозен бюджет за реализацията на всичко това, то тя би била една добра година за българския театър.

„Авеню Q”, мюзикъл за възрастни, постановка Уест Хайлър (САЩ), Петър Кауков, Столичен куклен театър

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ, театровед, театрален изследовател и критик

  1. Бих отличил три спектакъла – в началото на 2017 г. излезе премиерата на „Еквус“ от Питър Шафър, режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър; почти по същото време се появи на сцената на Столичния куклен театър мюзикълът „Авеню Q“, съвместен българо-американски проект; а в края на годината спектакълът на Народния театър „Танцът Делхи“ от Иван Вирипаев на режисьора Галин Стоев ми направи силно впечатление. Те са много различни като видове театър, различни като режисьорски подходи и стилистики, но това са три спектакъла, в които видях театър, който ми харесва, при това направен професионално и много креативно. От чуждите гостувания не бих искал да пропусна унгарския спектакъл „Дневникът на един луд“ по Гогол на режисьора Виктор Бодо с незабравимото изпълнение на актьора Тамаш Керестеш.
  2. Театралният живот в страната, погледнат като цяло, се случва на приливи и отливи – затова всяка генерализираща оценка ще е повърхностна. И все пак едно е напълно сигурно – силните спектакли, които могат да комуникират с по-интелигентната и по-чувствителна публика, са неизмеримо по-малко в сравнение с жълтата маса, която залива сцените (по подобие на жълтата преса, която залива читателите), и която се задоволява единствено с високия приход от билети. Парадоксът дори е още по-голям, защото има и голяма сива маса от театрални постановки, които не са нито креативни, нито комерсиални. Такива продукции са някак си самодостатъчни, а и не е ясно на кого точно са нужни, освен на собствените си създатели. Това е вторият проблем, който искам да посоча.
  3. Надявам се все пак да се появят спектакли, носещи духа, динамиката на времето и развиващи театралния език. Надявам се също така те да провокират и ново писане на текстове за театър, защото между българската драма и сцена все още зее пропаст, която се отвори някъде през 80-те години на миналия век.

Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Филмовото събитие на 2017 – анкета

  1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2017?
  2. Как бихте определили филмовата 2017 (от гледна точка на българското и на световното кино)?
  3. Какво бихте пожелали на българското кино за 2018?

 

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Киноанкета се обърнахме към няколко киноведи и кинокритици:

„Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев и Георги Господинов, номинация за „Оскар” 2017

 

БОЖИДАР МАНОВ, киновед, кинокритик

  1. Няколко много добри филма (по азбучен ред): „Вездесъщият“, „Врагове“, „Възвишение“ (с впечатляващ зрителски успех), „Посоки“ (с пробив в Кан). И наградата „Златен леопард“ за „3/4“ в Локарно. Както и анимационният „Made in Brachycera” на реж. Николай Тодоров. Особено важно е Отвореното писмо на 30 млади режисьори и продуценти, които настояват за промени във финансирането и са готови да правят нискобюджетни филми!
  2. По света –„сеизмични“ медийни трансформации в киното: активизиране на големите стрийминг платформи (Netflix, Amazon), които започват да произвеждат филми; видимо настъпление на VR киното в големите фестивали (Кан, Венеция, Солун). У нас – усещане за радващ подем, уверено навлизане на млади режисьори, дай Боже да е начало на съществена качествена промяна.
  3. Нов, умен и съобразен с нашата черга Закон за филмовата индустрия. Производство на повече нискобюджетни филми и своевременни режисьорски дебюти, а не след 40-годишна възраст. Поощряване на киноразпространението и създаване на реални интернет платформи за български филми (игрални, документални, анимационни). Още пробиви на големите фестивали.

 

„Възвишение” по романа на Милен Русков, реж. Виктор Божинов, 2017

 

НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА, киновед, кинокритик

  1. Ще се спра върху българското анимационно кино, защото то винаги остава малко встрани от обществения интерес, а тази година имахме няколко изключителни събития. Първото беше номинацията за „Оскар“ на филма „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев и Георги Господинов. Макар че филмът е канадска продукция, авторът му винаги подчертава в медиите българския си произход, така че това е косвено признание и за България.

Второто събитие (по дата, но не и по значимост) беше премиерата на няколко български пълнометражни анимации. „Произведено в Брахицера“ на Николай Тодоров е изключително мощно кино на големия ни художник, основано върху антиутопичен сюжет, визиращ масовите безумия на обществото, които водят цивилизацията към крах. Филмът е анимиран изцяло само от автора си, вложил в творбата изумителен труд, а визуалната му концепция е основана върху множество персонажи и рисувани „масовки“. На международните фестивали у нас беше показан и пълнометражният „Зоотроп“ на Сотир Гелев, чийто отделни части са произвеждани през годините, но сега е придобил завършеност с вариациите си на една и съща тема – безплодните ни усилия да постигнем целите си и обречеността на напъните да преодолеем съдбата. Заедно с появилия се преди две години „Пук“ на Анри Кулев, тези пълнометражни анимации може би ще извадят българското анимационно кино от принудителната зрителска изолация, в която беше изпаднало, заради изключителната трудност при разпространението на късите форми.

Третото събитие стана телевизионният формат на БНТ „Лачените обувки на българското кино – анимационните филми“. Огромна зрителска аудитория имаше възможността да види класическата и съвременна българска анимация, макар и в необичайна програмна схема.

  1. На фестивала на българския документален и анимационен филм „Златен Ритон“ в Пловдив, който ще се проведе след няколко дни, ще бъдат показани 29 български анимационни филма. Това е индикатор, че рисуваното ни кино се намира в подем, в сравнение с минималистичните количества филми от предишни години. А качеството им е конкурентно на световно ниво. Много от тях вече са показвани на международни форуми, отличени с награди и като цяло – не отстъпват на постиженията на световното кино. Сред тях мога да откроя „Вятър работа“ на Анри Кулев, „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов, „Майки“ на Любомир Йотов, „Жар птица“ на Велислава Господинова. За някои от заглавията премиерата тепърва предстои в самия край на годината, но и към много от тях имам високи очаквания.

Световното анимационно кино тази година, както и всяка друга, е доминирано от комерсиалните продукции на Дисни, Пиксар, Дриймуъркс и т.н., които традиционно печелят огромни бокс-офиси. Събитието обаче стана изключително артистичният живописен филм на Дорота Кобиела и Хю Уелчман „Да обичаш Винсент“ (Полша-Великобритания). Филмът е история за живота и смъртта на един от най-великите художници на европейското изкуство Винсент ван Гог и е реализиран с изключителна авторска техника, в която са включени и анимирани 62 000 маслени рисунки, сътворени от изключителен екип съмишленици. Част от екипа на филма е и българката Елизабет Христова. Добрата новина е, че зрителите ни все още могат да го видят на екран у нас.

  1. Пожелавам на българските творци в анимационното кино много „лачени обувки“. Естественият достъп на късометражните филми до зрителя може в днешните условия да се осъществи единствено през каналите на телевизиите. И се надявам българският анимационен филм да придобие отново същата популярност, каквато имаше през миналия век. Защото филмите, които създават българските художници, са артистични, талантливи и носят духовни стойности в българската култура.

Има още

1 коментар

Filed under Субектив, Тема на броя

Литературното събитие на 2017 – анкета

бр. 42/2017

Рис. Александър Байтошев

ДЕЯН ЕНЕВ, писател
Дебютният роман на Петър Крумов „Катафалка, два носорога”.

 ЯВОР ГЪРДЕВ, режисьор

„Чамкория” от М. Русков.

ЧАВДАР ЦЕНОВ, писател

Ще започна със събраните-избрани стихове на Цочо Бояджиев в „Обратното на слънчогледа“ и разказите на Кристин Димитрова от „Като пристигнеш, обади се“. И двете ги четох бавно, четох ги с упоение. Такава си я представям литературата.

Преди тях се радвах на наградата за цялостно творчество „Перото“ на Владимир Попов, която се превърна в добър епилог на забележителната му поетическа година. Радост и удоволствие ми доставиха и Йордан-Велчевото събиране на значенията, и Оля-Стояновата висока облачност.

Прочетох и първия том на Милен-Русковата „Чамкория“. Много висока топка, но със забележката, че е бъбрив и разтеглен.

Все още не съм стигнал до тях, но имам големи очаквания за новите книги на Деян Енев, Ангел Игов, Иван Станков, Захари Карабашлиев, Александър Секулов, Христо Карастоянов, Венцислав Божинов.

Накрая бих искал да отбележа и една уникална (колкото и това определение да се е изтъркало от повсеместна употреба) книга, а именно „Между два разговора с И. Ц.“. Признавам си, че бях скептичен към идеята на Иван Цанев да обедини под един книжен покрив едва ли не всичко, писано за него. Не съм бил прав, получило се е многопластово и силно четиво.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературовед, професор в НБУ
П р о з а: Милен Русков, „Чамкория”; Иван Станков, „Улици и кораби. Gm”; Христо Карастоянов, „Послепис”; Леа Коен, „Рафаел. Роман”; Владислав Тодоров, „Пумпал. Брутална приказка”.
Л и т е р а т у р н а   д о к у м е н т а л и с т и к а: „Между два разговора с И. Ц. Признания и отзиви, слова и посвещения”; Николай Димитров. „Владимир Зарев. Литературна анкета”. П о е з и я: Владимир Попов. „Епилог. Избрани и нови стихотворения”; Красимир Симеонов. „Зверобой”; Амелия Личева. „Зверски кротка”; Йорданка Белева. „Пропуснатият момент”; Елин Рахнев. „Зелда”; Петър Чухов. „АДdicted”. К р и т и к а,
е с е и с т и к а, х у м а н и т а р и с т и к а: Никола Георгиев. „Литературна теория. Питания и изпитания”, том 1; Пламен С. Цветков. „Под сянката на Сталин и Хитлер. Втората световна война и съдбата на европейските народи, 1939-1941” – том 5 „Кой кого” (НБУ); Ивайло Знеполски. „Историкът и множественото минало”; Калин Янакиев. „Христовата жертва. Евхаристийната църква. Студии върху библейските основания”; „Америките ни 2: САЩ като метафора на модерността” (БАН); Димитър Бочев. „Несъгласни думи”. Есета, том 2. Мария Огойска. „Прочити върху християнския дух на българската литература”.

АНТОАНЕТА КОЛЕВА, издател („КХ – Критика и Хуманизъм”), преводач

Започвам с две питания, които са и две предложения към вестника:

  1. Какво се нарича „литература”? С какво съдържание и с какъв обем се употребява това понятие? Не, не е саморазбиращо се. Енергично и добронамерено препоръчвам на вестника да организира през 2018-а дебат относно понятието – а защо не и неговото целогодишно, методично, и предполагам контроверзно, обсъждане на страниците си? Защото с „литература” видимо назоваваме доста различни неща.

И понеже моята гледна точка е жанрово разширителна, а критерият ми включва (а) текст, който е развълнувал,  и (б) текст, който осезаемо е оказал въздействие, то аз напълно пристрастно ще посоча книгите:

„Топло животно и други стихотворения” на Златозар Петров,

„Обратното на слънчогледа” на Цочо Бояджиев

„Големият регрес: международен дебат за духовната ситуация на времето” на група от най-големите днес социални теоретици и публични интелектуалци.

А ето го и второто ми питане/предложение:

  1. Мислили ли сте за номинирането на негативно литературно събитие на годината? Живеем не просто в свят на пост-истина (какъв евфемизъм за „лъжа”!), но и в свят на заместители и ерзаци, които в интересуващото ни тук поле са както „писатели”, така и „литературни наблюдатели”, а също и в голяма степен „издатели”. Текат гнусни подмени, а така наречената „критична маса” (в смисъла на физиката, не на художествената критика) интелектуалци, в мълчание и самоубийствено търпеливо, наблюдават процесите на патологично изместване и често – нагло безсрамие. Не мислите ли, че събитието има и своята опака, тъмна страна? Да го извадим на светло? Или сме се отказали от Високите битки?

Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Субектив

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Субектив