Category Archives: Субектив

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Субектив

Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше?

бр. 19/2017

Бойко Пенчев

Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.

Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”

 

Нилс Нова, Eletrica morta (B), дигитален принт на памучна хартия, 83 x 123, 1997

Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?

 

Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?

Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Субектив

За литература-свят на френски език

бр. 10/2017

Мишел Льобри

рис. Ал. Байтошев

Писателят и философ Мишел Льобри е роден в департамента Финистер. Той е основоположник и директор на фестивала Удивителни пътешественици. Неговата книга Дневник на романтизма (Le Journal du romantisme, Skira), приветствана като събитие при излизането си през 1982 г., преведена на пет езика и получила множество награди, е преиздадена през 2002 г. в издателство „Фламарион” със значителни добавки и под заглавието Le défi romantique (Романтичното предизвикателство). Льобри е белетрист, публикувал Флибустиерите от Сонора (Les Flibustiers de la Sonore) (поредица J’ailu). Специалист по Стивънсън, той му е посветил монументална биография.

 Не си представям произведение, откъснато от живота.
Антонен Арто, Пламтящите преддверия

Вероятно впоследствие ще кажат, че моментът е бил исторически:  за първи път във френския литературен живот пет от седемте най-големи есенни литературни награди  са връчени на четирима от онези автори, които обикновено с нотка на снизхождение са наричани „франкофони“.  Няколко месеца по-рано един от бъдещите лауреати, Ален Мабанку,  публикува във в. „Монд” текст, който прозвуча като манифест за разграничаване на цяло поколение писатели: „Дълго време бях наивник и мечтаех за включването на франкофонската литература във френската. С времето си дадох сметка, че греша: франкофонската литература е една огромна цялост, простряла пипалата си на няколко континента. Нейната история се уточнява, а автономията й бурно се утвърждава…“ – и спрямо това многообразие и това разгръщане, продължава той, френската литература се явява като национална литература, така че именно тя ще трябва да реши дали иска да се присъедини към тази огромна цялост, или не.  Малко преди него същият вестник публикува рязкото обръщение на Анна Мои към литературните среди, в което питаше поради какви твърде подозрителни причини в тези среди белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.  С присъщата си  мълниеносност Уабери обобщи общото за всички усещане: сбогом на франкофонията. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

Късометражното кино – малко, но с бъдеще

10531418_419480701524815_3763265927232985333_o

Михаил Мутафов във филма „Чест”

Бр. 6/2017

Късометражното кино е сравнително ново явление в културния живот на София. За него се заговори по-усърдно като отделен сегмент в киното едва в последните години, заслуга за това имат и големите успехи, които късото кино постигна на световни фестивали – успехи, които даже надминават тези на пълнометражните филми. Тук ще посоча само ленти като „Скок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Чест” на Павел Г. Веснаков, „Падаща звезда” на Любо Йончев, „Синът” на Христо Симеонов. Късометражните филми, които често се правят от студенти, колкото и да е парадоксално привличат големи български артисти – в екипите често абсолютно доброволно се включват значими актьори, опитни сценографи, утвърдени оператори. Това кино се обособи като самостоятелно явление, намери си места за прожекция и дори се появиха фондове и програми, които започнаха целенасочено да го подкрепят. Публиката става все по-многобройна и чувствителна, научи се да чете кодовете му – защото този тип кино има своите специфики, а направата му изисква същите качества като за „голям“ филм – прецизност, организация, ясна структура, чиста фабула, добро водене на актьорите… само че всичко това е утежнено и от условието, че нещата трябва да се случат в много по-ускорени темпове и за по-кратко време.
Потърсихме мнението на двама души, които в последните години работят усилено в полето на късометражното кино: Ирина Китова, основател на групата Неконформистка алтернатива и Николай Стоичков, основател и продуцент на платформата NoBlink, които да споделят своя опит.

ИРИНА КИТОВА

На какво е алтернатива вашата организация?
„Неконформистка алтернатива” е културна платформа, която съдейства за създаването на нови възможности и начини за разпространение и популяризиране на късометражно кино, независими филми и аудио-визуални форми, на съвременни аудио-визуални арт проекти като съществена част от живата тъкан на българската култура, които отдавна трябваше да станат видими и да бъдат преживявани от своите зрители. Платформата е изцяло благотворителен проект в подкрепа на млади и независими творци в областта на аудио-визуалните изкуства, който се организира и управлява от неформална гражданска група напълно безвъзмездно.  Сфера на дейност: Култура и изкуство. Насърчаване на дарителството/доброволчеството и културното взаимодействие. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

ЦВЕТАН ТОДОРОВ

бр. 6/2017

Стоян Атанасов

tzv_tod01Цветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.

Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров.
Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив, Тема на броя

Преводът като разширяване на хоризонта на познанията

бр. 5/2017

Разговор с Надежда Розова

3-2

сн. Марица Колчева

Превеждате от английски, но и от хинди. Какво е да си преводач от два езика?
Според хипотезата на Сапир-Уорф, а и според личния ми опит това е предизвикателно и приятно, макар и невинаги безпрепятствено опознаване на различна мисловност и чувствителност, поучително навлизане в различни култури, безкрайни уроци по „другост“ и толерантност, разширяване на хоризонта на познанията (една от най-смислените цели, които съм си поставяла, нищо че според Еклисиаст „който трупа познание, трупа тъга“), гъвкавост на интелекта. А в лингвистично отношение преводът от повече от един език е незаменима тренировка по синтактична ловкост, по аналитичност, увлекателно упражнение по стил. Много ми допада това прехождане между светове – никога не ми е харесвало да бъда или да правя нещо само едно. Малко е ограбващо.

Вие сте преводач с много широк  диапазон от преведени заглавия, затова не мога да не ви попитам кое се превежда по-трудно – класика или съвременна литература?
За мен разграничението е друго: по-трудно се превежда лоша книга – няма значение от кой период на литературната история е. Тя те ограничава, дразни те, разпада ти се под пръстите, изкушава те да се намесиш, да я побутнеш, а не бива. Великолепните текстове, колкото и да са трудни, някак те превеждат през превода – те имат ясно обособени и изящни регистри, логичен синтаксис, ритъм и мелодика, лексикално богатство; въвеждат те неусетно в епоха, понятийна сфера, чувственост и ти с лекота пребиваваш там. От теб се иска само да си достатъчно подготвен езиково и литературно, да си предан на оригинала си, да се отърсиш от себичността и да не се стремиш да блеснеш. Наглед е може би парадоксално, но най-забележителното у добрия преводач е умението да остава незабелязан. Егоцентризмът и претенциозността, нерядко стъпили на паянтовите основи на нищожни знания и емоционална незрялост, ме отблъскват винаги, но за професията на преводача са пагубни. Надявам се интелигентните читатели вече да са се отърсили от манипулативното възхваляване на словесните фойерверки в преводния текст и да ценят добросъвестното интелектуално усилие, вложено в него. Има още

Вашият коментар

Filed under Субектив

„Случаят“ в една възможна литературна (микро)история

бр. 14/2016

Пламен Дойнов

03-documСъществува привидна близост и дори съвпадеж между подходите и мащабите на микроисторията и на обширни зони от литературната история. Та нали тъкмо литературната история се фокусира върху индивидуалното и изключителното – върху автори и конкретни произведения, върху уникалността на почерци и поведения; често възприема текста като неповторимо събитие, а отделния автор – като персоналистично въплъщение на историческия момент.
Няма да се впускаме в описание на узряването на разностранни идеи, концепти и научно-повествователни практики на микроисторията. Достатъчно е да откроим само важното за изследването през случая предложение на Карло Гинзбург и Карло Пони, свързано с ролята на „името“ – собственото име, т.е. най-индивидуалният, възможно най-неповторимият ориентир, да се превърне в маркер, с чиято помощ да се създаде нов вид социална история, която разглежда индивидите от гледна точка на отношенията им с други индивиди“, като „изборът на индивидуалното в случая не се разглежда като противоречащ на избора на социалното: той трябва да предостави различен достъп до него…“. По-късно Гинзбург декларира, че „в противовес на недиференцираното понятие „колективна менталност“ настоява „върху важността на изследването на мисловните представи на всеки отделен индивид“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Субектив