Category Archives: Първа страница

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Безпокойство от манифестите?

бр. 20/2018

Марина Абрамович, „Чистачът“ – ретроспективна изложба, Бон 2018

Разговорът около манифестни текстове, както и самият акт на манифестиране имат своята утвърдена практика на страниците на „Литературен вестник“. Идеята за този брой възникна по време на срещите на β-семинар (неформален студентски семинар) върху жанра на манифеста: това са серия от дискусии върху текстове от началото на XX до началото на XXI век в европейски и в български контекст. Бяха обсъждани манифести на дада, сюрреализма, италианския и руския футуризъм, както и текстове на Гео Милев и Кирил Кръстев. Последните две срещи поставиха акцент върху българския контекст след 2000-та година и в частност „Нерадикален манифест, написан с помощта на чук” на Александър Кьосев и „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)” на π. В течение на семинарите открихме липсващи преводи и така възникна желанието на български да се преведат манифестите на някои от основните течения в модерното и съвременното изкуство. Натоящият брой реализира тази идея.
XX век е време, в което почти всяко ново течение манифестира онова, което прави и така се опитва да се разграничи от миналото: отрицанието като форма на неразбиране и на стъписване. След множество смърти в изкуството, то наново преформулира понятието си и трансформира практиките и похватите си. Изглежда, че XXI век преодолява това перманентно състояние на безпокойство и отрицание. Създават се условия за плурализъм в изкуството без ясно разпознаваем център.
Технологиите и социалните мрежи дават още една плоскост на този манифестен жанр да изразява радикални и решителни тези. Има непрекъснати опити за оттласкване от упоритата идея, че вече нищо не може да прозвучи радикално и ново, че като цяло се поставя под въпрос смисълът от писане (и четене) на манифести. Един ретроутопичен жанр? Могат да бъдат правени нови сравнения и препратки, текстовете да бъдат подлагани на фини дескрипции, микроредакции, преработвания, разглобявания, а обосебените парчета да бъдат рекомбинирани. Или вече тази работа по преработването е вече изтощена, приключила. Все пак, неизбежно се отварят нови възможности за рестартиране на прочитите и монтаж на перспективите…
С оглед на въпроса какво се случва в… (задаван многократно на страниците на ЛВ и не само), ние се опитваме да обхванем един корпус от текстове, които представят част от пречупващите концепции, радикалните прояви, ретроспективните равносметки и последващи дискусии върху тях. Заниманията с манифести могат да бъдат сравнително изчислими или напълно непредвидими.

Йоанна Нейкова, Меги Попова, Франческа Земярска и Георги Герджиков

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Из „Всичките наши тела“

Георги Господинов

бр. 18/2018

Даниела Костова, „Приклещване”, 2017. Кадър от изложбата „Разместване на пластове. Младо изкуство в музея”. Сн. Калин Серапионов. Архив на СГХГ

Прости названия

В подлеза на Централна гара, в самия край на 80-те, един беше наредил цяла сергия с аудиокасети, от онези с лентата, няма сега да обяснявам под линия. Първи пробив на черния пазар. Всичката музика на света можеше да се открие там във възхитителен хаос – Ференц Лист до Лепа Брена, „Пърпъл“ между „Щурците“ и Берлинските симфоници, Франк Синатра до Хисарския поп. (В известна степен такива бяха и 90-те.)
И все пак този хаос беше привиден. В единия край на сергията стоеше табела с надпис „Бързи“, а в другия – „Бавни“. Какво търсите, питаше човекът, бързо или бавно?
Ей тази изначална дефинираност на света, която прави сложното просто, винаги ме е впечатлявала. Nomina trivialia.

Миналото, което ни предстои

Аймара се казва това племе от Андите. Малка етническа група, чиито жестове за минало и бъдеще изглеждат така. Когато говорят за нещо, което предстои, те сочат назад, зад гърба си. Когато говорят за миналото, сочат с ръка пред себе си. Защото миналото е вече пред очите ни, ето го, случило се е, стои пред нас. Бъдещето е зад нас, зад гърба ни, невидимо и неочаквано. Никога не знаем какво ще ни застигне. Да, бъдещето ни застига.
Твърде е различно от културата, в която ние сме потопени. Струва ни се толкова естествено бъдещето да ни предстои – да стои пред нас, а миналото да сме загърбили.
Каква ли би била тяхната история за жената на Лот? Може би обръщането назад ще е нейно спасение, а не проклятие. Обърни се назад към бъдещето, за да не се превърнеш в стълб от сол.
Опитвам се да държа и двете логики на времето, тази на аймара и тукашната. Докато вървя напред и се превръщам в минало.

Грешка

Тя е на пет. Наредила е всичките си плюшени животни на земята и ги пита: „Как сте днес, деца?“.
Минава зад гърба им и отговаря от тяхно име: „По-добре от утре…“
Дали се е объркала, мисля си от другата стая. Обикновено казваме „По-добре от вчера“. „По-добре от утре“ е, как да кажа, с повишена степен на тревожност. Кога ли една грешка става знак. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Фрагменти из литературния живот

Пламен Дойнов

бр. 17/2018

КОЙ ДА ОСТАНЕ

Чета една от последните статии в проточилия се скандал около наградата „Иван Пейчев“. Там Ива Николова уверено твърди, че Валентина Радинска ще остане в литературата.
Струва ми се, че нито Николова, нито друг от нас, съвременниците, може да бъде толкова категоричен. Ние можем само да помолим Валентина Радинска да не си тръгва. А дали да остане, ще решават читателите след нас.

ОБЕЗОРЪЖАВАНЕ

Вечерта съм предал брой 11 на „Литературен вестник“ в печатницата. В него влизат излъчващите футболно и читателско удоволствие фрагменти на проф. Христо Трендафилов под наслов „Футболът е хуманизъм“. Но докато сутринта подскачам почти безгрижно из литературните сайтове, виждам, че същите фрагменти на проф. Трендафилов вече са качени в електронното списание „Литернет“, при това – още отпреди седмица.
Първоначално се ядосвам. После се овладявам и се обаждам на професора в Шумен. Произнасям сдържана тирада за колегиалната етика. Казвам му, че след като сме го уведомили как текстът му ще излезе във вестника, недопустимо е да го предлага на друго издание без да ни съобщи за това и т.н. Той ме изслушва и отвръща:
– Съжалявам. Повече няма да правя така!
Прозвучава ми толкова естествено. Виновно меко. Произнесено с добро сърце. И ме обезоръжава. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Две хиляди години Овидий

бр. 14/2018

Джорджо де Кирико, Самотният Орфей, 1973

През 2017 г. се навършиха 2000 години от смъртта на римския поет Публий Овидий Назон – един от най-четените, превеждани, имитирани и коментирани автори в римската литература, с огромно влияние върху поезията, изкуствата и музиката на Средновековието, Ренесанса и Модерността. В края на своите „Метаморфози“ Овидий заявява, че е създал произведение, което „нито гневът на Юпитер, нито огън, нито меч, нито поглъщащото време ще унищожат“, и че където се простира властта на Рим, славата му ще живее във вековете (per omnia saecula vivam). Предсказанието на поета се сбъдва отвъд неговите очаквания, след като говорим отново и отново за преживяването на „епохата Овидий“ (aetas Ovidiana).
Във връзка с двухилядолетния юбилей Катедрата по класическа филология на Софийския университет организира в края на ноември 2017 г. конференция, която предостави среда за споделяне на научни търсения в контекста на творчеството и рецепцията на Овидий. Форумът бе отворен за интердисциплинарен диалог между изследователи от различни научни области и с различни академични профили. Овидиевото творчество е многообразно и предполага широк набор от почти всевъзможни теми: исторически контекст и интелектуален живот в Августовата епоха; мит, разказ и етиология; топография на празника и на всекидневието; жанрови трансформации, автобиографично писане, епистоларност; физически и идентичностни трансформации; любовна елегия, еротодидактика; миграция, изгнаничество, дистопия.
Kато своеобразно продължение на отбелязването на юбилея, на страниците на този брой на ЛВ предлагаме няколко „фрагмента“ от изговореното, обсъденото и дори недоизказаното на конференцията. Става дума наистина най-вече за изследователски фрагменти, които обаче успяват да се докоснат до повечето от посочените теми, както и самият Овидий се е движел между толкова различни поетически регистри, теми и настроения. И се надяваме, че въпреки биографично скръбния край на поета, случил се някъде тук наблизо, заниманието с неговото наследство (и извън страниците на този брой, разбира се) носи оптимизъм с жизнеността си, вариативността си и с възможността да бъде не само вгледано в предходните опити за научна деконструкция и рецепция, но и все още да прави нови стъпки, каквито тук са например предложените за първи път преводни откъси от Овидиевите „Фасти“ („Празничен календар“).

В. Г. и Н. П.

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

◊◊◊

бр. 2/2018

Рис. Александър Байтошев, „Кон“

Амелия Личева

Реших със Бог
облог да сключа –
да бъда добра,
да помагам,
да не отминавам просещи,
да влизам в църкви,
да предлагам за в бъдеще
каквото се иска от мен
и да го правя.
В замяна пожелах
животът да продължи.

Късно е било,
нито с живота
лотария се разиграва,
нито Бог вярва на обещания.

Александър Шурбанов

Плати ли сметките?

Войната – неизкарана докрай,
стихотворението – недописано,
наръфаната ябълка –
търкулната на масата,
чашата вино – недопита.
И ето, боговете вече са те призовали.
Катурнатият стол лежи на пода
като посечен боен кон.
Целуна ли жена си на прощаване?
Сбогува ли се с близки и приятели?
Плати ли сметките?
Какво те чака там с такава спешност?
Не можеше ли да разтеглиш сроковете?
С домашни дрехи тръгна,
необръснат.
Не си отворил пощата.
Плати ли сметките?

Виргиния Захариева

Тюркоаз

Да подредим брега любима
Ти мидите
Аз камъните

Недей потъва в тюркоаза

Ела да
Подредим
Вълните

Вятъра

Морето

Толкова разхвърляно

Любима

Не може всичките зелени
Така да се объркват

Не може
Скъпа моя

Ела да подредим

Вашият коментар

Filed under Първа страница