Category Archives: Първа страница

Франкофония и национална идентичност

рис Ал. Байтошев

бр. 10/2017

Рени Йотова

На 20 март се чества международният Ден на франкофонията от 84-те страни, членуващи в Международната организация на франкофонията. За всички тях френският език е носител на ценностите на демокрацията, правата на човека, културното и езиково многообразие.
Настоящият брой е посветен на френскоезичната литература, дело на автори, за които френският език не е майчин и които избират да пишат на този език. Определяни като „франкофонски автори“, те често биват разглеждани като второстепенни спрямо френската литература. На това почти етническо и расово разделение поставя акцент виетнамката Анна Мои, напомняйки, че „белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.
Мишел Льобри говори за „литература-свят“ на френски език, която се разпростира на няколко континента, от своя страна, ливанецът Амин Маалуф твърди, че „в епохата на глобализация и на ускореното, главозамайващо смесване на хора и раси, която ни обгръща всички, се налга – и то спешно! – да намерим нова концепция за идентичността“. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Бутафория и интерес

Мария Калинова

бр.33/2016

1_str

Рис. Александър Байтошев

Напоследък хора с разнообразен обществен статус се изказват за бутафорията и нуждата от нея – от министъра на културата до кой да е собственик на дискотека, sexshop или пък детска градина. Както при актуалните тревоги около кича, опитвайки се да опознаем феномена, го съпоставяме с противоречиви явления като псевдоизкуството, кемпа, сантиментализма, форми на постмодернизма и траш, така и с днешна дата се чудим какви категории да съчленим, за да говорим за проявленията на бутафорното. Бутафорията в някакъв смисъл се оказва начало и край на творчеството: макет, предшестващ завършената творба, но и крайния продукт, в който изкуствеността на изкуството е доведена до абсурдния си предел.
Когато подминем някоя „статуя на свободата“, поставена при родна плажна алея или пред входа на поредното архитектурно достижение на нашенския мутробарок, можем да заключим, че при бутафорията имаме имитация на едро и при изработката й натрапчиво липсват фините детайли. Ако се разхождаме из центъра на столицата обаче, и поспрем при паметника на Самуил от Александър Хайтов, бихме могли да си обясним бутафорията с обратната логика – тя е резултат от пренаситеността на детайла, ясно изразената форма, силния болд при контура.
За да не се колебаем какво се вижда при бутафорията, то можем просто да изведем за нейна характеристика самата подчертана външност на произведеното. В услуга на зрителя, туриста, консуматора бутафорното спестява или изобилства от разлики, но само на повърхността, то никога не прави разлика или опозиция между самата повърхност и някаква възможна дълбочина. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Орфеев комплекс

бр. 32/2016

Георги Гочев

ddamyanov-wagner-1b-proba

Художник Дамян Дамянов

Като говорим за т.нар. скандали в българската литература, като че ли пропускаме нещо важно, което винаги е било част от литературата. Ще го нарека Орфеев комплекс: грижата на поета за собствения му мит, изместваща грижата му за онова, което създава. Или по-точно: грижата на поета да прави от живота си потенциален сюжет на собствените си произведения.
С какво е по-известен Орфей като поет: с поетическите си творби или с мита за себе си? Едното не може да се раздели от другото.
Този комплекс има три сцени.
Първа сцена, или загубата на Евридика: губя си музата, нямам вдъхновение, затова правя нещо дръзко, което на другите изглежда като слизане в Ада. В съвременен вариант: пропивам се, взимам наркотици, правя безразборен секс, влизам в риалити шоу заедно с бившата си приятелка.
Втора сцена, или незачитането на Дионис: предизвиквам божество на популярния екстаз. В съвременен вариант: обявявам се публично като изобличител на някой, когото според мен много хора слушат и четат, създавам си литературни врагове, намирам си следовници, учредявам алтернативен литературен култ.
Трета сцена, или главата, която пее: поради това, че не зачитам популярното божество, съм разкъсан от неговите адепти; от мен остава само една глава, която не спира да създава поезия. В съвременен вариант: обявявам се за несправедливо отритнат, откъснат, отхвърлен; създавам си своя представа за истина, която е абсолютната истина.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Facebook Exodus

Йордан Ефтимов

бр. 32/2016

1-facebook-cross

Художник Дамян Дамянов

Защо напуснах Facebook през 2009 г.

Помня точната дата – 22 ноември 2009 г. Помня я, както обикновено се помнят рождени дати на близки хора, но както някои помнят датата на развода си или на катастрофа, след която са оцелели. Помня и защо напуснах. Защото колега от НБУ се занимаваше само с възхвала на своя университет и критика (може ли така да се нарече това, което пишеше?) на Софийския. Защото бях единственият негрък във фенгрупата на Кавафис и единственият нетурчин в групата на Назъм Хикмет. Защото една фаланга познати бяха в групата „Не, на найлоновите торбички“, но не ги бях виждал с платнени. Защото теглеха какво да правят през съответния ден според зодията, качваха всекидневно всичко, което им дойде в главата и уж е стихотворение, лайкваха на поразия изказванията на шефовете и на аверчетата от бандата. Защото уважаван от мен режисьор качваше само съобщения на кой фестивал е, какви рецензии са излезли за неговата постановка и евентуално няколко хиляди снимки от самата постановка. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Контекст

Амелия Личева

бр. 29/2016

1

рис. Александър Байтошев

Покрай концерта на Джошуа Бел в България стана известен експериментът, проведен от него преди години по инициатива на журналист от „Уошингтън Поуст“, получил „Пулицър“ за това. През 2007 г. в продължение на около час Бел свири като уличен музикант на спирка на метрото във Вашингтон, при това на уникална цигулка „Страдивариус“ от 1713 г. Статистиката е следната – от около 1000 човека, минали покрай него, 7 спират да послушат и 1 го разпознава. А равносметката е проста, когато Джошуа Бел свири в концертна зала, билети трудно се намират и всички са във възторг; когато свири на улицата със същото майсторство, почти никой не му обръща внимание. И в това няма нищо изненадващо. Живеем във време, в което контекстът е всичко. Условностите, ситуацията предопределят реакциите, свидетели сме на краен релативизъм на оценките, вкусовете, приоритетите.
Защо припомням всичко това? Цяло лято се вихри скандал около „Литературен вестник“, който бих определила точно като скандал за изопачения контекст, както и за желанието личният интерес и вкус, субективността да се маскират като непогрешими норми и повик за плурализъм. Тръгнал уж от грижа за младите, той се изроди в разчистване на лични сметки, персонални обиди, откровени лъжи. Но всъщност беше скандал за контекста, разбиран като въпрос за наследството, за 25 години литературна история и желанието за лидиране в нея, за нелепите напъни да се представи развитието на българската литература като странен зев, в който доброто се е случило през 90-те, а след това идва мъртва зона. Само че контекстът няма как да бъде присвоен, той не може да бъде присвоен дори от виртуоз като Джошуа Бел. Затова и борбата на ЛВ, позицията му в този скандал, присъствието му изобщо в литературния живот, е мотивирано от непоносимостта към всякакъв тип разновидности на духовния тоталитаризъм, които яхват каузата на непогрешимостта и издигат в култ собствения си вкус. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Новата природа

Огнян Касабов, Мария Калинова, ВБВ,
Димитър Божков, Юнуз М. Юнуз,
Камелия Спасова 

бр. 24/2016

IMG_8295ed3.jpg

Сн. Йоанна Нейкова

Какво обещахме?

На 18 май 2011 г. в това-вече-не-е-литературен-вестик (ЛВ, бр. 18/2011) започнахме подготовка за петилетката на дада с преводи, авторски текстове и анализи. В редакторския манифест ΧΑΟΣ (ЛВ, бр. 27/2015) припомнихме, че през 2016 г. е стогодишнината от събирането в „Кабаре Волтер“ (Цюрих) и първите дадистки манифести. И така: 1916 е годината на дада. Обещахме, че 2016 г. нещата ще продължат и ще има безредие. Въпросът е:

Какъв е залогът?

Българската литература и култура е заложник на автентичността, на непосредственото писане, говорене, действане, което едновременно крепи и обслужва едното. А едното на литературата е винаги старото едно, безспорното едно, господарското едно. То е основано еднократно и в началото; то принадлежи единствено на основателите и бащите, на мачовците и героите. Не е учудващо, че едното не е исторично, а природно. Българската литература е заложник на същата природа на едното. Изключения от него има, но с безпощадна повторителност изчезват условията за тяхното припомняне и посочване. Можем да наречем тази безпощадност – периодичност на контекста. Тогава: Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница

Спекулата с младите

бр. 16/2016

Йордан Ефтимов

Sketch2

Боян Монтеро, студент в Художествената академия „Герит Ритвелд“, Амстердам

Причината да напиша тези размишления е едно явление, което напоследък се отличава с прекалено досадна честота – бойният вик „Дайте път на младите!“ Обикновено произнасян от автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години. Не може да се отрече – викът звучи красиво в ушите на мнозина. Та по какво да отличим от людмилаживковското „Бъдещето принадлежи на децата“? Работата е там, че в това викопроизнасяне проблематично е почти всичко – кой го произнася, защо го произнася, кои са тези млади и какво означава да им се даде път.
Да започнем с това кой го произнася и защо. Едва ли има някой, който следи актуалната литературна ситуация у нас, който да не помни как през 2008 г. Мартин Карбовски се прояви като културен мениджър, лансирайки една „Антология на живите“, в която манифестно се налагаше идеята, че живи автори са включените вътре, които обаче не заемат полагащото им се място в литературното поле. За да усили ефекта, Карбовски дори проведе война с един избран от него представител на „старите“. Горкият Виктор Пасков, сам винаги (практически до смъртта си) заемащ позицията на enfant terrible, се оказа насила припознат като старец с брада и прекомерна власт. Казвам „горкият“, защото той се улови в капана и зае неприсъщата му роля. И в тази ситуация изведнъж вестник „Труд“ публикува отворено писмо до Карбовски от… Любомир Левчев. В него 73-годишният дългогодишен председател на СБП подкрепяше дръзновението на Карбовски и приятелите му и със симпатия го сравняваше с младия Маяковски (сякаш Маяковски е бил „стар“ някога). Това е само симптоматичен пример.
Давам този пример, защото обикновено произнесено като програма лансирането на „младите“ е на първо място параван, зад който се крие план за такива „млади“, които да изпълняват програмата на лансиралия ги и да му бъдат благодарни. Това си е чист план за злоупотреба. Има още

има 1 коментар

Filed under Първа страница