Category Archives: Първа страница

Времето на юбилея

Пламен Дойнов

бр. 22/2019

Известно е, че юбилейното време, в което публично четем творчеството на големи поети и белетристи, превърнали се в класици на ХХ век, поставя на изпитание почтеността на занаята на литературния историк. Как да постъпи? Дали безконфликтно да селектира „само трайните неща“, върху които да изгради апологетична версия за значението на чествания автор? Дали изцяло да премълчи, или само бегло да намекне за нелицеприятни епизоди от живота и творчеството на класика, като акцентира върху най-важното, върху Главното, заради което го помним и честваме? Или да постъпи несвоевременно антиюбилейно – да изтъкне онези човешки и творчески заслепения, окачествени като временни заблуди, които подчертават авторовите противоречия, рискувайки да бъде обвинен не просто в безтактност, но и в опит за поругаване на паметта на големия творец? И основното колебание: Точно юбилейното време ли е моментът на изчерпателно посочване на всички текстове, създадени от юбиляря, включително и онези, които очевидно минават за незначителни, непрестижни, а дори и срамни? Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Влечугро

бр. 17/2019

ВБВ

Прилепи са моите обтегнати крила,
а тялото е свито в охлюви от страх,
и с тез прозирни, артерийни пипала
себе си с погнуса постепенно приласках.

Устата ще поглъща своето си тяло,
лехусата ще всмуква чернодробните утайки,
ще припълзят в посоки езиците напряко
и деца ще раждат собствените майки.

Очите се надуват като плондери дебели,
пръскат се в ята от капки водоравен дъжд.
Влечугро изпълзява от анусните водомери,
но накрая:
                       своето е мое,
а изродът присъщ.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Всичко е станало така, както би трябвало да стане

бр. 11/2019

Сократ утешава приятелите си, че душата е безсмъртна, гравюра от XIX в.

Този брой е посветен на сдвоения 130-годишен юбилей на първия университет у нас и на първия превод на Платонов диалог на български. Вдъхновени от тях, на 14 и 15 декември 2018 г. в Ректората се проведе традиционният декемврийски форум на АРУКО, тази година под наслов „Мислене и действане: всичко е станало така, както би трябвало да стане“ (Платон. Критон, 44 с). Мотото на събитието беше от Критон 54 e: … и нека направим така, щом богът ни води натам (καὶ πράττωμεν ταύτῃ, ἐπειδὴ ταύτῃ ὁ θεὸς ὑφηγεῖται).

Първият новобългарски превод на Платонов диалог е именно на Критон, дело на Иван Държилов. Неговият превод може да бъде намерен на сайта на проект Тезей. Това беше петото конферентно събитие, организирано от Асоциацията за развитие на университетското класическо образование АРУКО от нейното създаване през 2005 г. Подробности за програмите на предишните четири може да намерите на сайта на асоциацията.

По предложение на четирите организаторки (доц. Невена Панова, доц. Диана Атанасова-Пенчева, д-р Камелия Спасова и доц. Димка Гочева) тя обхващаше тематичните области:
1. Античната философия (от всички периоди и всички традиции);
2. Рецепцията на античното мислене у нас: преводите на антични философски съчинения; традиции в преподаването на античната философска мисъл; интерпретации и дисертации по проблеми на античната философия;
3. Заниманията с антична литература, история и философия като основа на философско-методологическите схващания за висшето образование на български интелектуалци и образователни дейци;
4. Varia et varia historica;
В този брой предлагаме някои от докладите. Предстои публикуването на всички
в сборник.

Д. Г. и К. С.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Noli me tangere

бр. 5/2019

Камелия Спасова и Франческа Земярска

Отдавна искаме да отворим страниците на ЛВ много повече към визуалните изкуства – вестникът да бъде припознато място не само за съвременни текстове, а и за образи (естествено, не забравяме за постоянните рубрики насочени към актуални художествени събития и явления като „На фокус“, „Сцена“, „СтоЛица“, „На балкона“, „Чели ли сте хубава изложба“). Упорствали сме и в опитите да представяме съвременни български фотографи и визуални артисти, наред с водещите художници и дизайнери на изданието – във времето това са били Стефан Десподов, Борис Десподов, Яна Левиева (загуба, която още нямаме сили да артикулираме), а в момента – Александър Байтошев и Дамян Дамянов. Но съвсем друго е, когато мислим ЛВ като място за експеримент.
Срещата с Бора Петкова, среща в събитийния смисъл на думата, отвори такава възможност. Представянето на художничката в новия проект на Фондация „Отворени изкуства” – Open Art Files открои пред нас нейната фигура и високия залог на работата й. Първоначалният импулс беше точно по посока илюстрирането на един брой с неща от изложбата „METAMORPHOSIS” (Бора Петкова, 2015, Национален природонаучен музей, София), породен от взаимния ни интерес към темата за метаморфозата (вж. ЛВ, бр. 9/2014 и бр. 37/2014). В потока на разговорите обаче стигнахме до нещо различно. Решихме не да представяме вече излагани творби на Бора Петкова, а да говорим за произведението, над което тя работи от три години насам: „Флотационни сесии” (2017 – в развитие). То не е излагано никъде и в този смисъл вестникът се превръща в пространство на музея, а страниците стават музейни стени. Към момента Бора Петкова не подготвя публично представяне на проекта в България и споделя, че колкото повече го работи, толкова повече той я увлича. След серията интензивни срещи и разговори с нея за „Флотационни сесии“ такова потъване ни се вижда напълно обяснимо. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

ПОЧТИ. Думата, която казва всичко

Андре Асиман

бр. 4/2019

Снимка: Dia Dipasupil/Getty Images

Андре Асиман (Александрия, Египет, 1951) е роден в семейство на сефарадски евреи, което бяга в Рим през 1965 г., прогонено по неговите думи от антиеврейските настроения при управлението на президента Насър. През 1969 г. се мести в Ню Йорк, където живее до момента. Изследовател на Марсел Пруст, преподава сравнително литературознание в Сити Юнивърсити (Ню Йорк). Първият му роман „Призови ме с твоето име” излиза през 2007 г. и е екранизиран от режисьора Лука Гуаданино през 2017 г., като филмът печели „Оскар” за най-добър адаптиран сценарий (дело на Джеймс Айвъри).

 

Искам да разгледам една дума – само една, и искам да разгледам един абзац – само един. Няма да се разпростирам повече, обещавам. Тази дума и този абзац са тясно свързани, и както ще видите, и двете демонстрират дълбоката ми антипатия към това, което ще нарека реалното – и нямам предвид истинското, обърнете внимание. Думата „реализъм” подсказва нещо реално, но на италиански въпросът е по-сложен, тъй като често за традицията на реализма се говори с термина „веризъм” – комбинация между реализма и натурализма от XIX век. Истинското е това, което ме интересува, а не реалното. Както обаче ще видите, всъщност най-много ме интересува нереалното, което днес специалистите по граматика наричат иреалис. Интересува ме и ме тревожи това, което го няма и което никога не се е случило, но което би трябвало да го има и би могло да се е случило. Иреалис е истински, реалното е… ами, обикновена проза, нищо повече от празни приказки. Към тази идея обаче си запазвам правото да се върна по-нататък. Има още

1 коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Научна фантастика и комунизъм

бр. 26/2018

Темата на броя „Научна фантастика и комунизъм“ идва от конференция под този надслов, проведена на 26-27 май 2018 в Благоевград и организирана от Американския университет в България в сътрудничество със Софийски университет. ЛВ публикува едни от най-ярките текстове, представени в рамките на този форум. Някои от тях препращат към култовото списание „Дъга“ и така повдигат въпроса за научната фантастика и комикс културата – тема, по която е работил Антон Стайков. С негово любезно съгласие публикуваме на на стр. 9, 11, 13, 15 откъси от книгата му „Кратка история на българския комикс“ (Кибеа, 2013), носител на наградата „Христо Г. Данов“ в категория „Изкуство на книгата“.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя