Category Archives: Първа страница

Две хиляди години Овидий

бр. 14/2018

Джорджо де Кирико, Самотният Орфей, 1973

През 2017 г. се навършиха 2000 години от смъртта на римския поет Публий Овидий Назон – един от най-четените, превеждани, имитирани и коментирани автори в римската литература, с огромно влияние върху поезията, изкуствата и музиката на Средновековието, Ренесанса и Модерността. В края на своите „Метаморфози“ Овидий заявява, че е създал произведение, което „нито гневът на Юпитер, нито огън, нито меч, нито поглъщащото време ще унищожат“, и че където се простира властта на Рим, славата му ще живее във вековете (per omnia saecula vivam). Предсказанието на поета се сбъдва отвъд неговите очаквания, след като говорим отново и отново за преживяването на „епохата Овидий“ (aetas Ovidiana).
Във връзка с двухилядолетния юбилей Катедрата по класическа филология на Софийския университет организира в края на ноември 2017 г. конференция, която предостави среда за споделяне на научни търсения в контекста на творчеството и рецепцията на Овидий. Форумът бе отворен за интердисциплинарен диалог между изследователи от различни научни области и с различни академични профили. Овидиевото творчество е многообразно и предполага широк набор от почти всевъзможни теми: исторически контекст и интелектуален живот в Августовата епоха; мит, разказ и етиология; топография на празника и на всекидневието; жанрови трансформации, автобиографично писане, епистоларност; физически и идентичностни трансформации; любовна елегия, еротодидактика; миграция, изгнаничество, дистопия.
Kато своеобразно продължение на отбелязването на юбилея, на страниците на този брой на ЛВ предлагаме няколко „фрагмента“ от изговореното, обсъденото и дори недоизказаното на конференцията. Става дума наистина най-вече за изследователски фрагменти, които обаче успяват да се докоснат до повечето от посочените теми, както и самият Овидий се е движел между толкова различни поетически регистри, теми и настроения. И се надяваме, че въпреки биографично скръбния край на поета, случил се някъде тук наблизо, заниманието с неговото наследство (и извън страниците на този брой, разбира се) носи оптимизъм с жизнеността си, вариативността си и с възможността да бъде не само вгледано в предходните опити за научна деконструкция и рецепция, но и все още да прави нови стъпки, каквито тук са например предложените за първи път преводни откъси от Овидиевите „Фасти“ („Празничен календар“).

В. Г. и Н. П.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

◊◊◊

бр. 2/2018

Рис. Александър Байтошев, „Кон“

Амелия Личева

Реших със Бог
облог да сключа –
да бъда добра,
да помагам,
да не отминавам просещи,
да влизам в църкви,
да предлагам за в бъдеще
каквото се иска от мен
и да го правя.
В замяна пожелах
животът да продължи.

Късно е било,
нито с живота
лотария се разиграва,
нито Бог вярва на обещания.

Александър Шурбанов

Плати ли сметките?

Войната – неизкарана докрай,
стихотворението – недописано,
наръфаната ябълка –
търкулната на масата,
чашата вино – недопита.
И ето, боговете вече са те призовали.
Катурнатият стол лежи на пода
като посечен боен кон.
Целуна ли жена си на прощаване?
Сбогува ли се с близки и приятели?
Плати ли сметките?
Какво те чака там с такава спешност?
Не можеше ли да разтеглиш сроковете?
С домашни дрехи тръгна,
необръснат.
Не си отворил пощата.
Плати ли сметките?

Виргиния Захариева

Тюркоаз

Да подредим брега любима
Ти мидите
Аз камъните

Недей потъва в тюркоаза

Ела да
Подредим
Вълните

Вятъра

Морето

Толкова разхвърляно

Любима

Не може всичките зелени
Така да се объркват

Не може
Скъпа моя

Ела да подредим

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Бруно Шулц, или литературата като субверсивен опит

бр.38/2017

Павел Пл. Петров

  

Бруно Шулц, Автопортрет

Вероятно измежду всички „блага“, с които ни дарява потапянето в просторите на фикционалното, едно от най-съществените е в способността му да бъде брилянтен контрапункт на неизбежността, на всички императиви и закостенели форми в свят, заключен в „непоклатимата догма на своята еднозначност“. В това може би се крие и обяснението на факта, че посягането към белия лист е много по-често акт на преврат, отколкото съглашение с действителността. Преврат срещу личната обреченост, срещу отсъствието на алтернатива или просто срещу баналния в своята предизвестеност исторически и житейски крах. Една от най-съвършените реализации на тази субверсивна стратегия можем да открием в творчеството на Бруно Шулц. И по-точно в пътищата, по които това творчество претворява неразрешимите парадокси на личното битие, поставяйки ги в контекста на универсални, фундаментални и вечни стойности.

Художественият свят на Шулц е лабиринт от неизброими коридори, свят на непрестанни трансформации и метаморфози, които покоряват читателите още от първите страници. Но едновременно верен на свои иманентни закономерности, той носи и дълбокия отпечатък на драматичната лична съдба (една от най-тъжните и иронични писателски съдби по думите на Дубравка Угрешич), на самотата, изолацията и фаталната непригодност към живота, които превръщат избора на фикционалното в спасителен бряг и „екзистенция на втора степен“. И ако действително, както твърди Марек Биенчик, „лицата на писателите са еманация на творбата“[1], то при Шулц творбата е еманация на собственото му лице, на времето му, на загърнатия му в забрава град и най-вече – на битието му, простряно между тайнствата на въображаемото и ужасът на невъобразимото. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Нова българска: нахапана малина, ужилена забрадка

Рис. Кристиян Чалъков

бр. 37/2017

Георги Господинов

Прибиране на играчките

Първата костенурка
Мечето с откъснатото ухо
Цялата лична гвардия
котки, плюшени мишки
три кучета кенгуру
и пингвин

Помагаха винаги при заспиване
гонеха лошите сънища
и шумове в стаята
вечеряха само със страхове

и доста пораснаха

 

През прозореца
Из неделите на света

 Върви с торба и по сандали
уловил
каквото може да се улови
в неделя сутрин
отдавна уловена риба
замразено телешко
и пресен вестник
с новини от вчера
 
Върви чете на първа смята
ако това което пишат
тресне утре
(или тази нощ)
за колко дни да пазарувам
още

 

Марин Бодаков

Бях роден за отшелник,
но от страх се предложих за преводач –
простирам пране от човек до човек,
от калкан до калкан, чуждо пране на самата улица,
гащи и шинели, рокли и куртки, смърт и смърт,
уморих се.

Богородица Седемстрелна

Стрела, ризница, дим,
уред за прихващане на отчаяната глава,
тв репортаж от екзекуцията на приятел.
Не знам какво ще остане от нашето време,
няма как да го обсъдим:
арестантите стоят в отделни помещения,
арестантите не говорят помежду си,
арестантите могат да се молят два пъти дневно,
не повече.


Възрастта уверено изгради
психиатрична клиника зад челото,
най-модерен затвор в дробовете,
военна болница в манастирите на ходилата,
концентрационен лагер в слабините –
и започнах най-после да пиша
на родния си диалект.

 

Людмила Миндова

Ножът, който преди двайсет години
извади изпод дивана си,
за да ме плашиш в тъмното,
днес вече не е нож,
а спомен за нож,
или по-точно неговата сянка.
Тя, естествено,
е двойно по-голяма
от оригинала
и е идеална за писане:
едновременно писалка
и мастило.
С тях върху лист от календар
си записвам набързо:

между двама ни – нож.
от едната му страна пише страх,
от другата – любов.
Вървим по него боси. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Украинската литература в турбулентни времена

бр. 34/2017

Остап Сливински

Сн. Галя Шиян

През 2005 г. Полският институт на книгата организира голямо турне на украински писатели в Полша – четене на поезия с дискусии за украинската култура. Това изглеждаше много добра идея – точно след Оранжевата революция, в резултат на която се случиха безпрецедентни в историята на Украйна повторни президентски избори, и както изглеждаше, олигархичният модел на предаване на властта беше премахнат, а интересът към Украйна в Европа рязко нарасна. Журналистите разговаряха с писателите на различни теми, но настойчиво се повтаряше един и същи въпрос: Как революционните събития повлияха на украинската култура? На този въпрос няма отговор. От Оранжевата революция май помним само песента „Заедно сме много, не ще ни победят“, с която групата „Гринджоли“ участва в „Евровизия” (не много успешно). Защо стана така? Може би защото тези събития, външно ефектни, минаха като повей на вятъра по повърхността на колективното съзнание, не докоснаха основите, не доведоха до преоценка на ценностите? В крайна сметка всичко, което се случи в страната след тази революция – а по-точно консервирането на властта на сенчестия капитал под ново „демократично“ име – само потвърждава тази версия.
Сега в украинската литература всичко е по-различно, отколкото в средата на първото десетилетие на века: Майданът от 2013-2014 г. (наричан в Украйна Революция на достойнството) и войната в Донбас присъстват като постоянна тема или фон. Което е нормално – съществуват неща, за които е почти невъзможно да се говори поради прекалено големия им драматизъм и прекалено голямата им близост, но едновременно с това за тях е невъзможно да се мълчи. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Задачата на филолога

бр. 25/2017

Камелия Спасова

Мислят, че филологията е към своя край,

аз пък мисля – тя още не е започнала.

Ницше, Ние, филолозите[1]

 

Мориц Ешер

В настоящия брой на ЛВ публикуваме две глави от фундаменталната филологическа книга „Мимесис“ на Ауербах, направени от колеги немска филология (виж стр. 9, 10, 11, 14, 15). В идните броеве ще продължим с откъси от „Мимесис“ с надеждата, че ще видим цялата книга издадена на български език. Другият акцент в броя е дискусията върху „Поетика“ на Аристотел, тя се връща към фундаменталните върпроси как да превеждаме mimesis, mythos, poiesis  на български (пълната версия на дискусията четете в сайта на ЛВ), различните преводачески решения дават наглед и за история на теорията през ХХ в. „Мимесис“ на Ауербах (1946) се появява след края на II световна война, след времената на криза се изисква внимателната работа по консервирането и реставрирането на знанието. В светлината на тази книга може да поставим отново въпроса за задачата на филологията днес. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница