ВАЗОВ

бр. 25/2020

Мирела Иванова

Днес Вазов все повече прилича на връх, обвит в мъглата на патосите, обгърнат с митологии, с ново признание и нови прочити, възвисен над евтините подмятания, безцеремонни гаври и хулителства, които не са му били спестени и приживе.

Eдин от възможните начини да преоткрием и проумеем Вазов днес, сто и седемдесет години след рождението му, е да си припомним важните неща, биографията на духа му, биографията на сърцето му, простите песни, които текат в кръвта ни, откакто се помним. Нямаме никакви оправдания, че не сме го чели или не го четем, освен че е непосилно да притежаваме монолитността и величието на неговия дух, освен че се разпадаме на отломъци бит и отчаяние, освен че се давим в стихията на езика му: “от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива”.

Четвъртата литература

Маргрета Григорова

бр. 21/2020

Фотограф: Симон Варсано

Когато Йежи Чешликовски утвърждава предложеното от Мария Домбровска определение на детско-юношеската литература като „четвъртата литература“¹ (навлязло в полското литературознание), той има предвид, че тя е „отделна“, особена, различна, че към нея не може да се подхожда през стандарта на литературата за възрастни. Но това определение внася и привкуса на извънредното „четвърто измерение“, което знаем, че може да бъде времето. Загадъчно и неуловимо, то предлага Врати, през които, ако преминеш, ставаш вълшебно голям или вълшебно малък. Копнежът на възрастния „Искам да съм пак дете“ е може би по-силен от този на детето: „Искам да стана голям“. Детето иска да порасне, за да сбъдне мечтите си, възрастният иска да е дете, за да може отново да мечтае. Литературата за деца се пише от възрастни, които са изпили онези „хапчета чудесни“, от които „никога да не порeснат“ (правописът е на Пипи).

Когато поетът свещеник Ян Твардовски изнася литургия за душата на Януш Корчак неслучайно по време на рождественските празници, той вижда в него „Мъдреца, който се поклони на детето“, участника в Поклонението на влъхвите пред Божията същност на детето. Нашият брой следва Витлеемската звезда и нейната по-млада сестра – Първоюнската звезда и се покланя пред Негово величество Детето.

Твардовски е поклонник на детето още с първия си поетически том „Завръщането на Андерсен“ (1937). Поетът, за когото обичта е „сърце за сърце“ е удостоен е с детския „Орден на усмивката“ (1996) и наградата „Сърце“ на децата от Дружеството на приятелите на болните деца в Швидница (2000). В стихотворението си „За малчуганите“ (O maluchach), описвайки пакостното поведение на децата по време на литургия, казва:

Какво прави светът, докато чака да свърши

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Георги Господинов

Мие прозорци.
Да вижда по-ясно това, което изгубва.
Подрежда книгите в библиотеката. Вади
една по една. Зачита се. После ги слага обратно.
Бърше праха навсякъде. Животът
събира прах. Макар да казват, че и смъртта… прах при праха и прочие.
Пуска прахосмукачка – докато вие,
можеш да виеш на воля. Да чистиш и плачеш, както правеше майка ми.
Какво още прави светът…
Проверява домашните на децата. Прави
домашна торта с последните сухи бисквити.
Само прости неща спасяват.
Измисля си кучета и ги разхожда по старите улици.
Гледа филми, които вече е гледал. Харесват му всичките. Там
се целуват, за бога, целуват се, ходят в парка, сядат по пейките…
Чете Наръчник на градинаря и Писма до Луцилий.
Виси на компютъра.
Отваря албумите, тук
съм на четири, тук сме заедно всички едно лято в Созопол.
Шие дълго някакво копче…
Подостря моливи, чупи и пак ги подостря.
После дълго лежи в тъмното и опитва
само да не брои числа,
само да не брои,
само да не…

13 април 2020

Подновено питане

Камелия Спасова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

В средата на 90-те Миглена Николчина като главна редакторка на „Литературен вестник“ задава въпроса „Какво се случва в новата българска поезия?“, питането се подновява година по-късно в сп. „Ах, Мария“ (бр. 1 (6), 1995)^[1]. Опитът да се предизвика сериозен дебат изглежда търпи провал от перспективата на тогавашния момент. Николчина пише в началото на втория си текст: „Преди повече от половин год

ина зададох този въпрос в „Литературен вестник“ с единствената амбиция някой друг да забележи (в писмен вид) онова, което мен не престава да ме поразява и радва, колкото и малко други поводи за радости да имаме – а именно, интензивното, преизобилно и заедно с това изключително интересно случване на българската поезия днес. Това случване произлиза на фона на едно жалене и мърморене, прерастващо навремени в патетични провиквания (дали то престана, или аз престанах да чувам монотонната му, окрупнена от медиите повторителност?), че, видите ли, нищо не се случвало, а пък което се случвало, нямало кой да го издаде (като се изключат неколцина жертвоготовни индивида, разтерзани от самоубийствения си алтруизъм), а пък което се издадяло, обиждало изисканите ни вкусове. (…) Уви, като се изключат две-три прекрасни рецензии за книгата на „Тебе поем“, отговор на моя въпрос не последва.“ И без да се вайка излишно, Николчина се заема сама да отговори на въпроса, който е поставила, като набави теоретичните и типологични линии, осмислящи процесите в поезията през 90-те. Подобен жест представлява рефлексия върху полето, грижа за собствения контекст и поемане на риск по избора на конкретни примери, имена и поетики. Това споделено усилие – споделено от цяла една група поети, критици и теоретици – е дало своите ефекти. За 90-те ясно, но какво се случва днес.

Пламен Дойнов

бр. 15/2020

Чета ЛВ, защото ме пази! Сн. П. Дойнов

Извънредно положение

Докато влачат насила остарялото хипи,
което не иска да бъде спасено,
докато свири с джазови хрипове
и търсят изчезналата му вена,
докато го товарят в линейката
и после я пускат да вие сама из града,
ти си отдъхваш на пейката –
други са болните, други плачат,
други умират от повече свобода,
която за теб е достатъчна.

Културата е атестат за всяка държава по време на криза

бр. 14/2020

Разговор с Диана Андреева-Попйорданова, директор на Обсерватория по икономика на културата

Александра Чаушова, “Троен портрет”, маслен пастел и акрил върху хартия, 89,5x57cm, 2019

Г-жо Андреева, заради заплахата от новия коронавирус културата внезапно изпадна в неочаквана критична ситуация. Какви очаквате да са последиците за нея? Кои са най-уязвимите сфери и сегменти от културния спектър?

Културата е един от най-засегнатите сектори в националната политика. Още на 8 март, след потвърждаването на първите случаи на заболяването с COVID-19, културните институции бяха затворени. Тази рестриктивна, но необходима мярка засегна държавни, общински, частни, неправителствени организации, както и свободните артисти. При държавните и общинските културни организации действат различни модели на финансиране и по време на извънредно положение или форсмажор бюджетът и моделът на финансиране може да се променя, така че да се осигури заплащането на труда в културните институции. По-голям проблем, нерешен близо три десетилетия, е финансирането, устойчивото развитие, оцеляване и поне минимално заплащане на труда при независимия културен сектор – частни, неправителствени, самоосигуряващи се артисти и тези, които работят на временен договор или на проектен принцип. Настоящата ситуация е и своеобразен стрес тест за културната ни политика – предвидени ли са достатъчно защитни механизми за всички участници в културните процеси, стратегията за управление на рискове може ли да издържи подобна ситуация, има ли достатъчно буфери за преодоляване на кризисни ситуации. Настоящата картина показва много ясно, че липсват инструменти от културната политика, които биха осигурили устойчиво развитие на сектора. В Закона за закрила и развитие на културата чл. 2 постановява: „Основни принципи на националната културна политика са: т. 3. равнопоставеност на творците и културните организации“. След като един от основните принципи е равнопоставеност, следва, че държавата не само в кризисен момент би трябвало да се погрижи за частните, неправителствени организации и свободните артисти, но това е трябвало да се случи още с приемането през 1999 г. на ЗЗРК.

Епос и художествена игра[1]

^{бр. 11/2020}

 Миглена Николчина

Dragon Age 2 („Драконова епоха 2“), BioWare, 2011

В „Епос и роман“ Бахтин разглежда романа като млад, развиващ се и незавършен жанр, което е малко странно, като се има предвид, че този му труд е написан в средата на XX век. Това, с което Бахтин всъщност не е съгласен, е старият навик да гледаме на романа като на епос в проза. Грешката, смята той, произхожда от факта, че ние всъщност забравяме, че романът е единственият литературен жанр, по-млад от самото писане. За разлика от епоса, и най-общо от поезията, романът се появява след изобретяването на писмеността. Тази нова технология, технологията на писането, съдържа множество важни различия, които открояват епоса от романа, но значима част от тях в крайна сметка се свеждат до темпоралността: докато епосът се занимава с абсолютното минало и не се подчинява на бъдещето, а на „бъдещия спомен за миналото“ (19), романът се занимава с незавършеното и генеративно настояще, с неговата неразрешима идеологическа хетероглосия, с постоянното му ставане и промяна. Романът също така е отворен като пространство: той „позволява на автора във всичките му маски и физиономии свободно да се движи през полето на изобразявания свят, което в епоса е било абсолютно недостъпно и затворено“ (Бахтин 1983: 520). Романът с други думи е жанрът на незавършеността: незавършеност както от страна на автора и читателя, така и от страна на света, към който се отнася.

За разликата между книгата и джойстика

бр. 11/2020

Николай Генов

OXO (Александър С. Дъглас, 1952)

Броят на „Литературен вестник“ от 26 юни 2019 година бе посветен на книгите-игри. Той имаше важната задача да разкаже тяхната история, разпространявана до този момент непълно и не съвсем гласно в по-тесните рамки на една субкултура; да се опита да проследи генезиса им и да очертае литературоведските хоризонти и възможните изпитания пред по-нататъшното изследване на феномена. Поради спецификата на така формулираната цел съдържанието на броя, твърде силно обвързано с хронологията и нейния локален контекст, бе маркирано от определена доза фактологичност, но това – като всеки необходим ход – се очакваше предвид някои натрупали се с времето предразсъдъци и необходимостта от тяхното оборване. В крайна сметка изданието успя да се сдобие със свой собствен живот и изпълнявайки основната си функция, запозна по-широката аудитория със съвременното състояние на жанра у нас.

Лъже-Яворов

бр. 9/2020

Пламен Дойнов

Кой пише вместо паметника? (детайл от скулптурата на Владислав Реймонт в Лодз, Полша), сн. ЛВ

Балонът сякаш се пукна, но парчета от него още се носят из въздуха – слухове, че завистливи хора не искат да признаят за истински новооткритите стихотворения от Яворов; информации за разследване (на МВР, на ДАНС?), което тече и се стреми да установи истината; подхвърляния за други открити Яворови ръкописи, които обаче май са още по-явни фалшификати и т.н. А през това време книгата „Непознатият Яворов“ (изд. „Персей“, 2020) все още се продава в книжарниците със статут на исторически бестселър.
Разбира се, не е необходимо изданието да бъде цензурирано и иззето. Но защо издателят Пламен Тотев и съставителката и разчела текстовете в тома Милкана Бошнакова най-после не проявят професионална етика и сами не оттеглят „Непознатият Яворов“ от продажба? Толкова ли е трудно да признаят грешката си? Или те все още се надяват някой категорично да докаже, че са издали автентични текстове на Яворов? Още ли вярват?

◊

Сн. Анна Лазарова

бр. 6/2020

У. Х. Одън

По-обичащият

Поглеждайки звездите, аз си зная:
на тях за мен им е, уви, все тая.
Но на земята има и далеч по-тежко
от безразличието скотско и човешко.

Какво ако звездите почнат да изгарят
от страст по хората, а те не отговарят?
Щом не е равна любовта при нас,
то нека по-обичащият да съм аз.

Макар че за поклонник мисля се отдавна
на звезди, които пет пари не дават,
аз, гледайки ги днес така, не мога
да кажа „Липсва ми една, за Бога“.

Когато и последната звезда умре,
ще свикна някак с празното небе
и ще усетя мрака му велик, неземен,
обаче ще ми трябва малко време.

Дерек Уолкът

Любов след любовта

Ще дойде време,
радостно ще се посрещнеш
пред вратата си, а в огледалото
ще се усмихнете и двамата на поздрава

и ще си кажете – седни. Храни се.
Отново ще обикнеш непознатия, който бе ти самият.
Вино дай. Дай хляб. Върни сърцето
на сърцето си, на чужденеца, който те обича

цял живот, когото ти загърби
зарад друг, а той те знае наизуст.
Свали любовните писма от рафта,

снимките и жалните бележки,
изчегъртай си лика от огледалото.
Седни. Празнувай си живота.

Превeдe от английски ИВАН ЛАНДЖЕВ

Нонфикцията в Нидерландия: един процъфтяващ жанр

бр. 4/2020

Рис. Теодора Югова

Мирей Берман

Мирей Берман е специалист по издаваната в страната й съвременна нонфикция. Тя беше така любезна да напише за настоящото издание специална статия, в която накратко представя както тенденциите в жанра, така и включените тук автори и произведения в контекста на широкия спектър от публикации в последните години.

Жанрът върви добре в чужбина; поразително е колко лесно пробиват зад граница писателите на нонфикция от нашата сравнително малка езикова територия. Превеждат се много техни книги, авторите пътуват за промоциите към далечни страни, търсят ги от Норвегия до Перуджа за участия в дискусии и фестивални изяви. Тази международна ориентация се открива също и на холандския книжен пазар: превежда се наистина много, най-вече от английски, но освен това и от испански, немски и френски език, както и от други, далечни езикови територии. Интензивният литературен обмен между Холандия и останалия свят поражда един вид „кръстосано опрашване“, което е от жизненоважно значение.

Паралелни преводи

бр. 39/2019

Димитър Кенаров

Пейзаж с падането на Икар от Питер Брьогел Стари

Английският поет У. Х. Одън написва едно от най-емблематичните си стихотворения, „Musée des beaux arts“, след посещение на Кралския музей на изящните изкуства в Брюксел през 1938 година. Там е изложена известната картина „Пейзаж с падането на Икар“ на холандския художник Питер Брьогел Стари (съвременни изкуствоведски анализи показват, че това вероятно е копие на изгубен оригинал на Брьогел). В традицията на екфразиса, Одън прави коментар върху темата за незабележимостта на човешкото страдание сред бързината и безразличието на всекидневието. Тук няма обвинение, а просто наблюдение. Всекидневното присъства дори с известна доза симпатия, така както в картините на „старите майстори“: хора, които се разхождат по улицата, отварят прозорците на къщите си или пък похапват; деца, които се пързалят щастливо по леда на езеро; орач, който се е вглъбил в тежката си работа. Такава е същността на живота.Това е нормалният, обикновен ход на нещата. Но сред естествената енергия на тази обикновеност, потънали в шума на заобикалящия ни свят, е много възможно да пропуснем детайла на болката: мъничките крака, подаващи се едва-едва от морето, на едно паднало от небето момче. Може би Одън естетизира болката в известна степен, приравнявайки я с магическото, митологичното и поетичното, но всяко изкуство, дори и най-натуралистичното, е в крайна сметка вид естетизация. Невъзможно е да бъде другояче. Това е чудото и проклятието на изкуството. Исус е красив на кръста; Икар е красив в своето падане.

Памет, литература, юбилеи

бр. 27/2019

Яница Радева

Снимка: „Птиците“, Цвети Павлова

В българския език думата „памет“ има няколко значения. В такъв случай читателят на този брой на „Литературен вестник“ може да очаква едновременно и последователно няколко неща. От една страна, е паметта, която значи „спомен“, но от друга страна, памет значи и „паметливост“, а паметливостта за дадено събитие значи почит, или поне силно впечатление, или най-малкото не безразличие. Така че почитта ни води към юбилейното честване, а тази година е богата на юбилейни събития. Бяха издадени няколко книги, свързани с годишнините на техните автори. Нека споменем някои от тях: „Непознатият“, разкази и есета от Александър Вутимски, „Сибирски тетрадки“ от Йордан Радичков, както и издадените за 100-годишния юбилей на Александър Геров – „Само трайните неща” (на изд. „Аквариус“) със съставител Иван Цанев и „Болко, болко-о, болчице!” (на изд. „Прозорец“). Освен това в брой 22 бяха публикувани текстове от конференция, посветена на поета. Не трябва да подминаваме Петър Берон (роден през 1799 г.) и Никола Вапцаров (роден през 1909 г.), които през настоящата година също имат своите юбилейни годишнини. Опитали сме се по един или друг начин – с отделен текст или споменаване с интервюираните – да направим видимо присъствието им по страниците на вестника. Също така в този брой ще прочетете и юбилейното слово за Пламен Дойнов от Михаил Неделчев.
Памет може да значи също и „помен“, „възпоменание“, така че разказът „Бели зайци“ от Адела Миролевска отговаря и на това значение на думата.
Вниманието ни към паметта в този брой намира изражение и в разговора с руската поетеса и писателка Мария Степанова за книгата й „В памет на Паметта. Романс“, както и в специално преведената за броя от Владимир Манчев нейна поема „Тялото се завръща“.

 

Времето на юбилея

Пламен Дойнов

бр. 22/2019

Известно е, че юбилейното време, в което публично четем творчеството на големи поети и белетристи, превърнали се в класици на ХХ век, поставя на изпитание почтеността на занаята на литературния историк. Как да постъпи? Дали безконфликтно да селектира „само трайните неща“, върху които да изгради апологетична версия за значението на чествания автор? Дали изцяло да премълчи, или само бегло да намекне за нелицеприятни епизоди от живота и творчеството на класика, като акцентира върху най-важното, върху Главното, заради което го помним и честваме? Или да постъпи несвоевременно антиюбилейно – да изтъкне онези човешки и творчески заслепения, окачествени като временни заблуди, които подчертават авторовите противоречия, рискувайки да бъде обвинен не просто в безтактност, но и в опит за поругаване на паметта на големия творец? И основното колебание: Точно юбилейното време ли е моментът на изчерпателно посочване на всички текстове, създадени от юбиляря, включително и онези, които очевидно минават за незначителни, непрестижни, а дори и срамни?

Влечугро

бр. 17/2019

ВБВ

Прилепи са моите обтегнати крила,
а тялото е свито в охлюви от страх,
и с тез прозирни, артерийни пипала
себе си с погнуса постепенно приласках.

Устата ще поглъща своето си тяло,
лехусата ще всмуква чернодробните утайки,
ще припълзят в посоки езиците напряко
и деца ще раждат собствените майки.

Очите се надуват като плондери дебели,
пръскат се в ята от капки водоравен дъжд.
Влечугро изпълзява от анусните водомери,
но накрая:
                       своето е мое,
а изродът присъщ.

Всичко е станало така, както би трябвало да стане

бр. 11/2019

Сократ утешава приятелите си, че душата е безсмъртна, гравюра от XIX в.

Този брой е посветен на сдвоения 130-годишен юбилей на първия университет у нас и на първия превод на Платонов диалог на български. Вдъхновени от тях, на 14 и 15 декември 2018 г. в Ректората се проведе традиционният декемврийски форум на АРУКО, тази година под наслов „Мислене и действане: всичко е станало така, както би трябвало да стане“ (Платон. Критон, 44 с). Мотото на събитието беше от Критон 54 e: … и нека направим така, щом богът ни води натам (καὶ πράττωμεν ταύτῃ, ἐπειδὴ ταύτῃ ὁ θεὸς ὑφηγεῖται).

Първият новобългарски превод на Платонов диалог е именно на Критон, дело на Иван Държилов. Неговият превод може да бъде намерен на сайта на проект Тезей. Това беше петото конферентно събитие, организирано от Асоциацията за развитие на университетското класическо образование АРУКО от нейното създаване през 2005 г. Подробности за програмите на предишните четири може да намерите на сайта на асоциацията.

По предложение на четирите организаторки (доц. Невена Панова, доц. Диана Атанасова-Пенчева, д-р Камелия Спасова и доц. Димка Гочева) тя обхващаше тематичните области:
1. Античната философия (от всички периоди и всички традиции);
2. Рецепцията на античното мислене у нас: преводите на антични философски съчинения; традиции в преподаването на античната философска мисъл; интерпретации и дисертации по проблеми на античната философия;
3. Заниманията с антична литература, история и философия като основа на философско-методологическите схващания за висшето образование на български интелектуалци и образователни дейци;
4. Varia et varia historica;
В този брой предлагаме някои от докладите. Предстои публикуването на всички
в сборник.

Д. Г. и К. С.

Noli me tangere

бр. 5/2019

Камелия Спасова и Франческа Земярска

Отдавна искаме да отворим страниците на ЛВ много повече към визуалните изкуства – вестникът да бъде припознато място не само за съвременни текстове, а и за образи (естествено, не забравяме за постоянните рубрики насочени към актуални художествени събития и явления като „На фокус“, „Сцена“, „СтоЛица“, „На балкона“, „Чели ли сте хубава изложба“). Упорствали сме и в опитите да представяме съвременни български фотографи и визуални артисти, наред с водещите художници и дизайнери на изданието – във времето това са били Стефан Десподов, Борис Десподов, Яна Левиева (загуба, която още нямаме сили да артикулираме), а в момента – Александър Байтошев и Дамян Дамянов. Но съвсем друго е, когато мислим ЛВ като място за експеримент.
Срещата с Бора Петкова, среща в събитийния смисъл на думата, отвори такава възможност. Представянето на художничката в новия проект на Фондация „Отворени изкуства” – Open Art Files открои пред нас нейната фигура и високия залог на работата й. Първоначалният импулс беше точно по посока илюстрирането на един брой с неща от изложбата „METAMORPHOSIS” (Бора Петкова, 2015, Национален природонаучен музей, София), породен от взаимния ни интерес към темата за метаморфозата (вж. ЛВ, бр. 9/2014 и бр. 37/2014). В потока на разговорите обаче стигнахме до нещо различно. Решихме не да представяме вече излагани творби на Бора Петкова, а да говорим за произведението, над което тя работи от три години насам: „Флотационни сесии” (2017 – в развитие). То не е излагано никъде и в този смисъл вестникът се превръща в пространство на музея, а страниците стават музейни стени. Към момента Бора Петкова не подготвя публично представяне на проекта в България и споделя, че колкото повече го работи, толкова повече той я увлича. След серията интензивни срещи и разговори с нея за „Флотационни сесии“ такова потъване ни се вижда напълно обяснимо.

ПОЧТИ. Думата, която казва всичко

Андре Асиман

бр. 4/2019

Снимка: Dia Dipasupil/Getty Images

Андре Асиман (Александрия, Египет, 1951) е роден в семейство на сефарадски евреи, което бяга в Рим през 1965 г., прогонено по неговите думи от антиеврейските настроения при управлението на президента Насър. През 1969 г. се мести в Ню Йорк, където живее до момента. Изследовател на Марсел Пруст, преподава сравнително литературознание в Сити Юнивърсити (Ню Йорк). Първият му роман „Призови ме с твоето име” излиза през 2007 г. и е екранизиран от режисьора Лука Гуаданино през 2017 г., като филмът печели „Оскар” за най-добър адаптиран сценарий (дело на Джеймс Айвъри).

 

Искам да разгледам една дума – само една, и искам да разгледам един абзац – само един. Няма да се разпростирам повече, обещавам. Тази дума и този абзац са тясно свързани, и както ще видите, и двете демонстрират дълбоката ми антипатия към това, което ще нарека реалното – и нямам предвид истинското, обърнете внимание. Думата „реализъм” подсказва нещо реално, но на италиански въпросът е по-сложен, тъй като често за традицията на реализма се говори с термина „веризъм” – комбинация между реализма и натурализма от XIX век. Истинското е това, което ме интересува, а не реалното. Както обаче ще видите, всъщност най-много ме интересува нереалното, което днес специалистите по граматика наричат иреалис. Интересува ме и ме тревожи това, което го няма и което никога не се е случило, но което би трябвало да го има и би могло да се е случило. Иреалис е истински, реалното е… ами, обикновена проза, нищо повече от празни приказки. Към тази идея обаче си запазвам правото да се върна по-нататък.

Научна фантастика и комунизъм

бр. 26/2018

Темата на броя „Научна фантастика и комунизъм“ идва от конференция под този надслов, проведена на 26-27 май 2018 в Благоевград и организирана от Американския университет в България в сътрудничество със Софийски университет. ЛВ публикува едни от най-ярките текстове, представени в рамките на този форум. Някои от тях препращат към култовото списание „Дъга“ и така повдигат въпроса за научната фантастика и комикс културата – тема, по която е работил Антон Стайков. С негово любезно съгласие публикуваме на на стр. 9, 11, 13, 15 откъси от книгата му „Кратка история на българския комикс“ (Кибеа, 2013), носител на наградата „Христо Г. Данов“ в категория „Изкуство на книгата“.

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Безпокойство от манифестите?

бр. 20/2018

Марина Абрамович, „Чистачът“ – ретроспективна изложба, Бон 2018

Разговорът около манифестни текстове, както и самият акт на манифестиране имат своята утвърдена практика на страниците на „Литературен вестник“. Идеята за този брой възникна по време на срещите на β-семинар (неформален студентски семинар) върху жанра на манифеста: това са серия от дискусии върху текстове от началото на XX до началото на XXI век в европейски и в български контекст. Бяха обсъждани манифести на дада, сюрреализма, италианския и руския футуризъм, както и текстове на Гео Милев и Кирил Кръстев. Последните две срещи поставиха акцент върху българския контекст след 2000-та година и в частност „Нерадикален манифест, написан с помощта на чук” на Александър Кьосев и „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)” на π. В течение на семинарите открихме липсващи преводи и така възникна желанието на български да се преведат манифестите на някои от основните течения в модерното и съвременното изкуство. Натоящият брой реализира тази идея.
XX век е време, в което почти всяко ново течение манифестира онова, което прави и така се опитва да се разграничи от миналото: отрицанието като форма на неразбиране и на стъписване. След множество смърти в изкуството, то наново преформулира понятието си и трансформира практиките и похватите си. Изглежда, че XXI век преодолява това перманентно състояние на безпокойство и отрицание. Създават се условия за плурализъм в изкуството без ясно разпознаваем център.
Технологиите и социалните мрежи дават още една плоскост на този манифестен жанр да изразява радикални и решителни тези. Има непрекъснати опити за оттласкване от упоритата идея, че вече нищо не може да прозвучи радикално и ново, че като цяло се поставя под въпрос смисълът от писане (и четене) на манифести. Един ретроутопичен жанр? Могат да бъдат правени нови сравнения и препратки, текстовете да бъдат подлагани на фини дескрипции, микроредакции, преработвания, разглобявания, а обосебените парчета да бъдат рекомбинирани. Или вече тази работа по преработването е вече изтощена, приключила. Все пак, неизбежно се отварят нови възможности за рестартиране на прочитите и монтаж на перспективите…
С оглед на въпроса какво се случва в… (задаван многократно на страниците на ЛВ и не само), ние се опитваме да обхванем един корпус от текстове, които представят част от пречупващите концепции, радикалните прояви, ретроспективните равносметки и последващи дискусии върху тях. Заниманията с манифести могат да бъдат сравнително изчислими или напълно непредвидими.

Йоанна Нейкова, Меги Попова, Франческа Земярска и Георги Герджиков

Из „Всичките наши тела“

Георги Господинов

бр. 18/2018

Даниела Костова, „Приклещване”, 2017. Кадър от изложбата „Разместване на пластове. Младо изкуство в музея”. Сн. Калин Серапионов. Архив на СГХГ

Прости названия

В подлеза на Централна гара, в самия край на 80-те, един беше наредил цяла сергия с аудиокасети, от онези с лентата, няма сега да обяснявам под линия. Първи пробив на черния пазар. Всичката музика на света можеше да се открие там във възхитителен хаос – Ференц Лист до Лепа Брена, „Пърпъл“ между „Щурците“ и Берлинските симфоници, Франк Синатра до Хисарския поп. (В известна степен такива бяха и 90-те.)
И все пак този хаос беше привиден. В единия край на сергията стоеше табела с надпис „Бързи“, а в другия – „Бавни“. Какво търсите, питаше човекът, бързо или бавно?
Ей тази изначална дефинираност на света, която прави сложното просто, винаги ме е впечатлявала. Nomina trivialia.

Миналото, което ни предстои

Аймара се казва това племе от Андите. Малка етническа група, чиито жестове за минало и бъдеще изглеждат така. Когато говорят за нещо, което предстои, те сочат назад, зад гърба си. Когато говорят за миналото, сочат с ръка пред себе си. Защото миналото е вече пред очите ни, ето го, случило се е, стои пред нас. Бъдещето е зад нас, зад гърба ни, невидимо и неочаквано. Никога не знаем какво ще ни застигне. Да, бъдещето ни застига.
Твърде е различно от културата, в която ние сме потопени. Струва ни се толкова естествено бъдещето да ни предстои – да стои пред нас, а миналото да сме загърбили.
Каква ли би била тяхната история за жената на Лот? Може би обръщането назад ще е нейно спасение, а не проклятие. Обърни се назад към бъдещето, за да не се превърнеш в стълб от сол.
Опитвам се да държа и двете логики на времето, тази на аймара и тукашната. Докато вървя напред и се превръщам в минало.

Грешка

Тя е на пет. Наредила е всичките си плюшени животни на земята и ги пита: „Как сте днес, деца?“.
Минава зад гърба им и отговаря от тяхно име: „По-добре от утре…“
Дали се е объркала, мисля си от другата стая. Обикновено казваме „По-добре от вчера“. „По-добре от утре“ е, как да кажа, с повишена степен на тревожност. Кога ли една грешка става знак.

Фрагменти из литературния живот

Пламен Дойнов

бр. 17/2018

КОЙ ДА ОСТАНЕ

Чета една от последните статии в проточилия се скандал около наградата „Иван Пейчев“. Там Ива Николова уверено твърди, че Валентина Радинска ще остане в литературата.
Струва ми се, че нито Николова, нито друг от нас, съвременниците, може да бъде толкова категоричен. Ние можем само да помолим Валентина Радинска да не си тръгва. А дали да остане, ще решават читателите след нас.

ОБЕЗОРЪЖАВАНЕ

Вечерта съм предал брой 11 на „Литературен вестник“ в печатницата. В него влизат излъчващите футболно и читателско удоволствие фрагменти на проф. Христо Трендафилов под наслов „Футболът е хуманизъм“. Но докато сутринта подскачам почти безгрижно из литературните сайтове, виждам, че същите фрагменти на проф. Трендафилов вече са качени в електронното списание „Литернет“, при това – още отпреди седмица.
Първоначално се ядосвам. После се овладявам и се обаждам на професора в Шумен. Произнасям сдържана тирада за колегиалната етика. Казвам му, че след като сме го уведомили как текстът му ще излезе във вестника, недопустимо е да го предлага на друго издание без да ни съобщи за това и т.н. Той ме изслушва и отвръща:
– Съжалявам. Повече няма да правя така!
Прозвучава ми толкова естествено. Виновно меко. Произнесено с добро сърце. И ме обезоръжава.

Две хиляди години Овидий

бр. 14/2018

Джорджо де Кирико, Самотният Орфей, 1973

През 2017 г. се навършиха 2000 години от смъртта на римския поет Публий Овидий Назон – един от най-четените, превеждани, имитирани и коментирани автори в римската литература, с огромно влияние върху поезията, изкуствата и музиката на Средновековието, Ренесанса и Модерността. В края на своите „Метаморфози“ Овидий заявява, че е създал произведение, което „нито гневът на Юпитер, нито огън, нито меч, нито поглъщащото време ще унищожат“, и че където се простира властта на Рим, славата му ще живее във вековете (per omnia saecula vivam). Предсказанието на поета се сбъдва отвъд неговите очаквания, след като говорим отново и отново за преживяването на „епохата Овидий“ (aetas Ovidiana).
Във връзка с двухилядолетния юбилей Катедрата по класическа филология на Софийския университет организира в края на ноември 2017 г. конференция, която предостави среда за споделяне на научни търсения в контекста на творчеството и рецепцията на Овидий. Форумът бе отворен за интердисциплинарен диалог между изследователи от различни научни области и с различни академични профили. Овидиевото творчество е многообразно и предполага широк набор от почти всевъзможни теми: исторически контекст и интелектуален живот в Августовата епоха; мит, разказ и етиология; топография на празника и на всекидневието; жанрови трансформации, автобиографично писане, епистоларност; физически и идентичностни трансформации; любовна елегия, еротодидактика; миграция, изгнаничество, дистопия.
Kато своеобразно продължение на отбелязването на юбилея, на страниците на този брой на ЛВ предлагаме няколко „фрагмента“ от изговореното, обсъденото и дори недоизказаното на конференцията. Става дума наистина най-вече за изследователски фрагменти, които обаче успяват да се докоснат до повечето от посочените теми, както и самият Овидий се е движел между толкова различни поетически регистри, теми и настроения. И се надяваме, че въпреки биографично скръбния край на поета, случил се някъде тук наблизо, заниманието с неговото наследство (и извън страниците на този брой, разбира се) носи оптимизъм с жизнеността си, вариативността си и с възможността да бъде не само вгледано в предходните опити за научна деконструкция и рецепция, но и все още да прави нови стъпки, каквито тук са например предложените за първи път преводни откъси от Овидиевите „Фасти“ („Празничен календар“).

В. Г. и Н. П.

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора.

◊◊◊

бр. 2/2018

Рис. Александър Байтошев, „Кон“

Амелия Личева

Реших със Бог
облог да сключа –
да бъда добра,
да помагам,
да не отминавам просещи,
да влизам в църкви,
да предлагам за в бъдеще
каквото се иска от мен
и да го правя.
В замяна пожелах
животът да продължи.

Късно е било,
нито с живота
лотария се разиграва,
нито Бог вярва на обещания.

Александър Шурбанов

Плати ли сметките?

Войната – неизкарана докрай,
стихотворението – недописано,
наръфаната ябълка –
търкулната на масата,
чашата вино – недопита.
И ето, боговете вече са те призовали.
Катурнатият стол лежи на пода
като посечен боен кон.
Целуна ли жена си на прощаване?
Сбогува ли се с близки и приятели?
Плати ли сметките?
Какво те чака там с такава спешност?
Не можеше ли да разтеглиш сроковете?
С домашни дрехи тръгна,
необръснат.
Не си отворил пощата.
Плати ли сметките?

Виргиния Захариева

Тюркоаз

Да подредим брега любима
Ти мидите
Аз камъните

Недей потъва в тюркоаза

Ела да
Подредим
Вълните

Вятъра

Морето

Толкова разхвърляно

Любима

Не може всичките зелени
Така да се объркват

Не може
Скъпа моя

Ела да подредим

Бруно Шулц, или литературата като субверсивен опит

бр.38/2017

Павел Пл. Петров

  

Бруно Шулц, Автопортрет

Вероятно измежду всички „блага“, с които ни дарява потапянето в просторите на фикционалното, едно от най-съществените е в способността му да бъде брилянтен контрапункт на неизбежността, на всички императиви и закостенели форми в свят, заключен в „непоклатимата догма на своята еднозначност“. В това може би се крие и обяснението на факта, че посягането към белия лист е много по-често акт на преврат, отколкото съглашение с действителността. Преврат срещу личната обреченост, срещу отсъствието на алтернатива или просто срещу баналния в своята предизвестеност исторически и житейски крах. Една от най-съвършените реализации на тази субверсивна стратегия можем да открием в творчеството на Бруно Шулц. И по-точно в пътищата, по които това творчество претворява неразрешимите парадокси на личното битие, поставяйки ги в контекста на универсални, фундаментални и вечни стойности.

Художественият свят на Шулц е лабиринт от неизброими коридори, свят на непрестанни трансформации и метаморфози, които покоряват читателите още от първите страници. Но едновременно верен на свои иманентни закономерности, той носи и дълбокия отпечатък на драматичната лична съдба (една от най-тъжните и иронични писателски съдби по думите на Дубравка Угрешич), на самотата, изолацията и фаталната непригодност към живота, които превръщат избора на фикционалното в спасителен бряг и „екзистенция на втора степен“. И ако действително, както твърди Марек Биенчик, „лицата на писателите са еманация на творбата“^[1], то при Шулц творбата е еманация на собственото му лице, на времето му, на загърнатия му в забрава град и най-вече – на битието му, простряно между тайнствата на въображаемото и ужасът на невъобразимото.

Нова българска: нахапана малина, ужилена забрадка

Рис. Кристиян Чалъков

бр. 37/2017

Георги Господинов

Прибиране на играчките

Първата костенурка
Мечето с откъснатото ухо
Цялата лична гвардия
котки, плюшени мишки
три кучета кенгуру
и пингвин

Помагаха винаги при заспиване
гонеха лошите сънища
и шумове в стаята
вечеряха само със страхове

и доста пораснаха

 

През прозореца
Из неделите на света

 Върви с торба и по сандали
уловил
каквото може да се улови
в неделя сутрин
отдавна уловена риба
замразено телешко
и пресен вестник
с новини от вчера
 
Върви чете на първа смята
ако това което пишат
тресне утре
(или тази нощ)
за колко дни да пазарувам
още

 

Марин Бодаков

◊

Бях роден за отшелник,
но от страх се предложих за преводач –
простирам пране от човек до човек,
от калкан до калкан, чуждо пране на самата улица,
гащи и шинели, рокли и куртки, смърт и смърт,
уморих се.

Богородица Седемстрелна

Стрела, ризница, дим,
уред за прихващане на отчаяната глава,
тв репортаж от екзекуцията на приятел.
Не знам какво ще остане от нашето време,
няма как да го обсъдим:
арестантите стоят в отделни помещения,
арестантите не говорят помежду си,
арестантите могат да се молят два пъти дневно,
не повече.

◊
Възрастта уверено изгради
психиатрична клиника зад челото,
най-модерен затвор в дробовете,
военна болница в манастирите на ходилата,
концентрационен лагер в слабините –
и започнах най-после да пиша
на родния си диалект.

 

Людмила Миндова

◊

Ножът, който преди двайсет години
извади изпод дивана си,
за да ме плашиш в тъмното,
днес вече не е нож,
а спомен за нож,
или по-точно неговата сянка.
Тя, естествено,
е двойно по-голяма
от оригинала
и е идеална за писане:
едновременно писалка
и мастило.
С тях върху лист от календар
си записвам набързо:

между двама ни – нож.
от едната му страна пише страх,
от другата – любов.
Вървим по него боси.

Украинската литература в турбулентни времена

бр. 34/2017

Остап Сливински

Сн. Галя Шиян

През 2005 г. Полският институт на книгата организира голямо турне на украински писатели в Полша – четене на поезия с дискусии за украинската култура. Това изглеждаше много добра идея – точно след Оранжевата революция, в резултат на която се случиха безпрецедентни в историята на Украйна повторни президентски избори, и както изглеждаше, олигархичният модел на предаване на властта беше премахнат, а интересът към Украйна в Европа рязко нарасна. Журналистите разговаряха с писателите на различни теми, но настойчиво се повтаряше един и същи въпрос: Как революционните събития повлияха на украинската култура? На този въпрос няма отговор. От Оранжевата революция май помним само песента „Заедно сме много, не ще ни победят“, с която групата „Гринджоли“ участва в „Евровизия” (не много успешно). Защо стана така? Може би защото тези събития, външно ефектни, минаха като повей на вятъра по повърхността на колективното съзнание, не докоснаха основите, не доведоха до преоценка на ценностите? В крайна сметка всичко, което се случи в страната след тази революция – а по-точно консервирането на властта на сенчестия капитал под ново „демократично“ име – само потвърждава тази версия.
Сега в украинската литература всичко е по-различно, отколкото в средата на първото десетилетие на века: Майданът от 2013-2014 г. (наричан в Украйна Революция на достойнството) и войната в Донбас присъстват като постоянна тема или фон. Което е нормално – съществуват неща, за които е почти невъзможно да се говори поради прекалено големия им драматизъм и прекалено голямата им близост, но едновременно с това за тях е невъзможно да се мълчи.

Задачата на филолога

бр. 25/2017

Камелия Спасова

Мислят, че филологията е към своя край,

аз пък мисля – тя още не е започнала.

Ницше, Ние, филолозите^[1]

 

Мориц Ешер

В настоящия брой на ЛВ публикуваме две глави от фундаменталната филологическа книга „Мимесис“ на Ауербах, направени от колеги немска филология (виж стр. 9, 10, 11, 14, 15). В идните броеве ще продължим с откъси от „Мимесис“ с надеждата, че ще видим цялата книга издадена на български език. Другият акцент в броя е дискусията върху „Поетика“ на Аристотел, тя се връща към фундаменталните върпроси как да превеждаме mimesis, mythos, poiesis  на български (пълната версия на дискусията четете в сайта на ЛВ), различните преводачески решения дават наглед и за история на теорията през ХХ в. „Мимесис“ на Ауербах (1946) се появява след края на II световна война, след времената на криза се изисква внимателната работа по консервирането и реставрирането на знанието. В светлината на тази книга може да поставим отново въпроса за задачата на филологията днес.