Category Archives: Първа страница

Noli me tangere

бр. 5/2019

Камелия Спасова и Франческа Земярска

Отдавна искаме да отворим страниците на ЛВ много повече към визуалните изкуства – вестникът да бъде припознато място не само за съвременни текстове, а и за образи (естествено, не забравяме за постоянните рубрики насочени към актуални художествени събития и явления като „На фокус“, „Сцена“, „СтоЛица“, „На балкона“, „Чели ли сте хубава изложба“). Упорствали сме и в опитите да представяме съвременни български фотографи и визуални артисти, наред с водещите художници и дизайнери на изданието – във времето това са били Стефан Десподов, Борис Десподов, Яна Левиева (загуба, която още нямаме сили да артикулираме), а в момента – Александър Байтошев и Дамян Дамянов. Но съвсем друго е, когато мислим ЛВ като място за експеримент.
Срещата с Бора Петкова, среща в събитийния смисъл на думата, отвори такава възможност. Представянето на художничката в новия проект на Фондация „Отворени изкуства” – Open Art Files открои пред нас нейната фигура и високия залог на работата й. Първоначалният импулс беше точно по посока илюстрирането на един брой с неща от изложбата „METAMORPHOSIS” (Бора Петкова, 2015, Национален природонаучен музей, София), породен от взаимния ни интерес към темата за метаморфозата (вж. ЛВ, бр. 9/2014 и бр. 37/2014). В потока на разговорите обаче стигнахме до нещо различно. Решихме не да представяме вече излагани творби на Бора Петкова, а да говорим за произведението, над което тя работи от три години насам: „Флотационни сесии” (2017 – в развитие). То не е излагано никъде и в този смисъл вестникът се превръща в пространство на музея, а страниците стават музейни стени. Към момента Бора Петкова не подготвя публично представяне на проекта в България и споделя, че колкото повече го работи, толкова повече той я увлича. След серията интензивни срещи и разговори с нея за „Флотационни сесии“ такова потъване ни се вижда напълно обяснимо. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Първа страница

ПОЧТИ. Думата, която казва всичко

Андре Асиман

бр. 4/2019

Снимка: Dia Dipasupil/Getty Images

Андре Асиман (Александрия, Египет, 1951) е роден в семейство на сефарадски евреи, което бяга в Рим през 1965 г., прогонено по неговите думи от антиеврейските настроения при управлението на президента Насър. През 1969 г. се мести в Ню Йорк, където живее до момента. Изследовател на Марсел Пруст, преподава сравнително литературознание в Сити Юнивърсити (Ню Йорк). Първият му роман „Призови ме с твоето име” излиза през 2007 г. и е екранизиран от режисьора Лука Гуаданино през 2017 г., като филмът печели „Оскар” за най-добър адаптиран сценарий (дело на Джеймс Айвъри).

 

Искам да разгледам една дума – само една, и искам да разгледам един абзац – само един. Няма да се разпростирам повече, обещавам. Тази дума и този абзац са тясно свързани, и както ще видите, и двете демонстрират дълбоката ми антипатия към това, което ще нарека реалното – и нямам предвид истинското, обърнете внимание. Думата „реализъм” подсказва нещо реално, но на италиански въпросът е по-сложен, тъй като често за традицията на реализма се говори с термина „веризъм” – комбинация между реализма и натурализма от XIX век. Истинското е това, което ме интересува, а не реалното. Както обаче ще видите, всъщност най-много ме интересува нереалното, което днес специалистите по граматика наричат иреалис. Интересува ме и ме тревожи това, което го няма и което никога не се е случило, но което би трябвало да го има и би могло да се е случило. Иреалис е истински, реалното е… ами, обикновена проза, нищо повече от празни приказки. Към тази идея обаче си запазвам правото да се върна по-нататък. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Научна фантастика и комунизъм

бр. 26/2018

Темата на броя „Научна фантастика и комунизъм“ идва от конференция под този надслов, проведена на 26-27 май 2018 в Благоевград и организирана от Американския университет в България в сътрудничество със Софийски университет. ЛВ публикува едни от най-ярките текстове, представени в рамките на този форум. Някои от тях препращат към култовото списание „Дъга“ и така повдигат въпроса за научната фантастика и комикс културата – тема, по която е работил Антон Стайков. С негово любезно съгласие публикуваме на на стр. 9, 11, 13, 15 откъси от книгата му „Кратка история на българския комикс“ (Кибеа, 2013), носител на наградата „Христо Г. Данов“ в категория „Изкуство на книгата“.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Безпокойство от манифестите?

бр. 20/2018

Марина Абрамович, „Чистачът“ – ретроспективна изложба, Бон 2018

Разговорът около манифестни текстове, както и самият акт на манифестиране имат своята утвърдена практика на страниците на „Литературен вестник“. Идеята за този брой възникна по време на срещите на β-семинар (неформален студентски семинар) върху жанра на манифеста: това са серия от дискусии върху текстове от началото на XX до началото на XXI век в европейски и в български контекст. Бяха обсъждани манифести на дада, сюрреализма, италианския и руския футуризъм, както и текстове на Гео Милев и Кирил Кръстев. Последните две срещи поставиха акцент върху българския контекст след 2000-та година и в частност „Нерадикален манифест, написан с помощта на чук” на Александър Кьосев и „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)” на π. В течение на семинарите открихме липсващи преводи и така възникна желанието на български да се преведат манифестите на някои от основните течения в модерното и съвременното изкуство. Натоящият брой реализира тази идея.
XX век е време, в което почти всяко ново течение манифестира онова, което прави и така се опитва да се разграничи от миналото: отрицанието като форма на неразбиране и на стъписване. След множество смърти в изкуството, то наново преформулира понятието си и трансформира практиките и похватите си. Изглежда, че XXI век преодолява това перманентно състояние на безпокойство и отрицание. Създават се условия за плурализъм в изкуството без ясно разпознаваем център.
Технологиите и социалните мрежи дават още една плоскост на този манифестен жанр да изразява радикални и решителни тези. Има непрекъснати опити за оттласкване от упоритата идея, че вече нищо не може да прозвучи радикално и ново, че като цяло се поставя под въпрос смисълът от писане (и четене) на манифести. Един ретроутопичен жанр? Могат да бъдат правени нови сравнения и препратки, текстовете да бъдат подлагани на фини дескрипции, микроредакции, преработвания, разглобявания, а обосебените парчета да бъдат рекомбинирани. Или вече тази работа по преработването е вече изтощена, приключила. Все пак, неизбежно се отварят нови възможности за рестартиране на прочитите и монтаж на перспективите…
С оглед на въпроса какво се случва в… (задаван многократно на страниците на ЛВ и не само), ние се опитваме да обхванем един корпус от текстове, които представят част от пречупващите концепции, радикалните прояви, ретроспективните равносметки и последващи дискусии върху тях. Заниманията с манифести могат да бъдат сравнително изчислими или напълно непредвидими.

Йоанна Нейкова, Меги Попова, Франческа Земярска и Георги Герджиков

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Из „Всичките наши тела“

Георги Господинов

бр. 18/2018

Даниела Костова, „Приклещване”, 2017. Кадър от изложбата „Разместване на пластове. Младо изкуство в музея”. Сн. Калин Серапионов. Архив на СГХГ

Прости названия

В подлеза на Централна гара, в самия край на 80-те, един беше наредил цяла сергия с аудиокасети, от онези с лентата, няма сега да обяснявам под линия. Първи пробив на черния пазар. Всичката музика на света можеше да се открие там във възхитителен хаос – Ференц Лист до Лепа Брена, „Пърпъл“ между „Щурците“ и Берлинските симфоници, Франк Синатра до Хисарския поп. (В известна степен такива бяха и 90-те.)
И все пак този хаос беше привиден. В единия край на сергията стоеше табела с надпис „Бързи“, а в другия – „Бавни“. Какво търсите, питаше човекът, бързо или бавно?
Ей тази изначална дефинираност на света, която прави сложното просто, винаги ме е впечатлявала. Nomina trivialia.

Миналото, което ни предстои

Аймара се казва това племе от Андите. Малка етническа група, чиито жестове за минало и бъдеще изглеждат така. Когато говорят за нещо, което предстои, те сочат назад, зад гърба си. Когато говорят за миналото, сочат с ръка пред себе си. Защото миналото е вече пред очите ни, ето го, случило се е, стои пред нас. Бъдещето е зад нас, зад гърба ни, невидимо и неочаквано. Никога не знаем какво ще ни застигне. Да, бъдещето ни застига.
Твърде е различно от културата, в която ние сме потопени. Струва ни се толкова естествено бъдещето да ни предстои – да стои пред нас, а миналото да сме загърбили.
Каква ли би била тяхната история за жената на Лот? Може би обръщането назад ще е нейно спасение, а не проклятие. Обърни се назад към бъдещето, за да не се превърнеш в стълб от сол.
Опитвам се да държа и двете логики на времето, тази на аймара и тукашната. Докато вървя напред и се превръщам в минало.

Грешка

Тя е на пет. Наредила е всичките си плюшени животни на земята и ги пита: „Как сте днес, деца?“.
Минава зад гърба им и отговаря от тяхно име: „По-добре от утре…“
Дали се е объркала, мисля си от другата стая. Обикновено казваме „По-добре от вчера“. „По-добре от утре“ е, как да кажа, с повишена степен на тревожност. Кога ли една грешка става знак. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Фрагменти из литературния живот

Пламен Дойнов

бр. 17/2018

КОЙ ДА ОСТАНЕ

Чета една от последните статии в проточилия се скандал около наградата „Иван Пейчев“. Там Ива Николова уверено твърди, че Валентина Радинска ще остане в литературата.
Струва ми се, че нито Николова, нито друг от нас, съвременниците, може да бъде толкова категоричен. Ние можем само да помолим Валентина Радинска да не си тръгва. А дали да остане, ще решават читателите след нас.

ОБЕЗОРЪЖАВАНЕ

Вечерта съм предал брой 11 на „Литературен вестник“ в печатницата. В него влизат излъчващите футболно и читателско удоволствие фрагменти на проф. Христо Трендафилов под наслов „Футболът е хуманизъм“. Но докато сутринта подскачам почти безгрижно из литературните сайтове, виждам, че същите фрагменти на проф. Трендафилов вече са качени в електронното списание „Литернет“, при това – още отпреди седмица.
Първоначално се ядосвам. После се овладявам и се обаждам на професора в Шумен. Произнасям сдържана тирада за колегиалната етика. Казвам му, че след като сме го уведомили как текстът му ще излезе във вестника, недопустимо е да го предлага на друго издание без да ни съобщи за това и т.н. Той ме изслушва и отвръща:
– Съжалявам. Повече няма да правя така!
Прозвучава ми толкова естествено. Виновно меко. Произнесено с добро сърце. И ме обезоръжава. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница