Category Archives: Прочити

Из „Огледалото на идеите“

бр. 40/2016

Мишел Турние

Мъжът и жената

 Ако се вярва на Библията, Бог сътворил човека през шестия ден от съществуването на света. Направил го мъж и жена едновременно, т.е. андрогин, снабден с всичко необходимо, за да се възпроизвежда сам. Тогава цялата земя била пустиня и човекът бил моделиран от земния прах.

turnier-manwoman-2

художник: Дамян Дамянов

После Бог създал рая и оставил там човека, за да го обработва и пази. Тогава Бог установил, че самотата на човека не е добрa. Той представил пред него всички животни – бозайници и птици, за да им даде човекът име и да си избере съпътник. Човекът дал имена на животните, но не си намерил съпътник сред тях. Тогава Бог го приспал в дълбок сън и му отнел всички женски органи. Около тях създал нов човек, когото нарекъл жена. Така се родила Ева.

Цялата психология на двата пола произтича от тези корени. Най-напред да отбележим, че двуполовото същество зле понася самотата на любовните отношения със самото себе си. Така например морският таралеж, очевидно създаден да се възпроизвежда сам, се отдава на доста неудобна гимнастика, за да се чифтоса с партньор.        Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

Едит Пиаф на френската литература

Амелия Личева

бр. 33/2016

202262_bПокрай фестивала „Синелибри“ и изкушението да се видят филмирани любими книги издателство „Колибри“ преиздаде някои, превърнали се вече в класика художествени текстове, по които има и филми. Такъв е случаят с „Любовникът“. Романът се появи в стилно издание с твърди корици в дизайн на Стефан Касъров. По всеобщото мнение на френската критика това е може би най-доброто произведение на Дюрас, превърнало се в абсолютен бестселър през 80-те години на миналия век във Франция. За него Дюрас е удостоена и с наградата „Гонкур“. Преводач на книгата е Силвия Вагенщайн, която е специалист в предаването от френски на български на стилистиката на предизвикателни автори като Маргьорит Дюрас и Мишел Бютор.

Интересно е, че „Любовникът“, при това още преди филмирането му от Жан-Жак Ано, предизвиква много широк читателски отзвук и носи истинска популярност на Дюрас и във Франция, и по света. Не че писателката е била неизвестна дотогава, но след дебюта й през 40-те и забелязването на следващите й книги настъпва лек отлив от вниманието към нея. Именно „Любовникът“ е, който я връща в голямата игра. За шумния интерес км него има още едно обяснение. Романите на Дюрас са известни със своята загадъчност, недомлъвки, щрихи, които остават неизяснени. Такава е и личността й. А „Любовникът“ има претенцията за автобиографичен роман, който разказва историята на момичето, майката, братята, любовника, появявали се като типажи в много нейни предишни текстове. Скандалният сюжет (страстта, желанието, еротиката, връзката между младото момиче и китайския любовник), екзотичното място на действието, самото заглавие по принцип предизвикват читателското любопитство. Но най-вече „Любовникът“ играе ролята на своеобразен контекст, който може да проясни интертекстуалните препратки, с които изобилства тъканта на другите романи, може да приближи към самата личност на Дюрас, към „страната Дюрасия“, както се изразяват критиците, а това са все ефекти, които обясняват засиления читателски интерес. Неслучайно много от тълкувателите на романа го използват като ключ в разчитането на цялостното й творчество. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

Парцел номер сто петдесет и осем

Иван Стефанов

бр. 25/2016
15-mechanistic_chessДокато прокарвах ръбчето на хартиения билет под ноктите си, забелязах че Герта, Роберта и Гертруд бяха седнали на предните три седалки. Косите им бяха вече поскъсени, подобно на всички жени около тази зряла възраст, а допрените до тялото ръце издаваха дискомфорта, в който бяха изпаднали. Десетина реда по-напред свещеникът казваше последни думи преди ковчегът да се затвори, а в залата определено не се пазеше тишина. Най-много шум вдигаха трите дами с немски имена, седящи пред мен. Физически видимото сконфузено и сдържано поведение на жените контрастираше със силно изявените им говорни дефекти и уличен език. В стаята настъпи тишина в момента, когато Герта се изправи и тръгна по пътеката към ковчега. Ходейки, свали дясната си ръкавица и забърса сълзите, капещи на бузите й. Двете й приятелки замлъкнаха. Залата бе тясна, но дълга, подобна на всяка базилика. Свещениците окачваха черни пердета по стените, а ниска църковна служителка хвърляше горящи свещи в кофа с вода. Капакът хлопна. Мишките чуваха единствено обувките на хората и съвсем скоро залата се бе изпразнила. Там някъде бях аз. Заспал на една от пейките зад Герта, Роберта и Гертруд. Трите възрастни жени се прегръщаха и тъкмо си сядаха обратно на местата, когато се събудих. Има още

има 1 коментар

Filed under Прочити

Футоши Хошино: Възвишеното и капитализмът при Жан-Франсоа Лиотар

06, 7

бр.10/2015 

Между 2 и 4 март 2015 г. в Софийски университет се състоя международният форум „Възвишеното и изродното” [“The Sublime and the Uncanny”], организиран от Центъра по философия към Токийския университет (UTCP) и Софийския литературоведски семинар (СЛС), със съдействието на Културния център на СУ. Интердисциплинарният форум се фокусира върху понятията „възвишено” и „изродно” (виж бр. 34/2013; бр. 16/2014 на ЛВ), определящи не само за модерния, но и за съвременния теоретичен дискурс. Семинарът постави въпроса за съотношението и евристичния потенциал на тези понятия в епохата на предефиниране на разбирането за човешки интелект, респективно – за статута на (не)човешкото. Форумът ще подема в нова перспектива темите на симпозиума „Метаморфоза и катастрофа“, състоял се в началото на ноември 2013 г. (виж бр. 9/2014; бр. 37/2014 на ЛВ).
Предложения върху темата „Възвишеното и изродното” направиха: Боян Манчев, Футоши Хошино, Камелия Спасова, Юджи Нишияма, Дарин Тенев, Такафуми Шимада, Еньо Стоянов, Божана Филипова, Хисато Куриваки, Мария Калинова
В настоящия брой предлагаме откъс от експозето на японския колега Футоши Хошино върху възвишеното днес.

Футоши Хошино

Въведение

06, 7aЖан-Франсоа Лиотар (1924-1998) започва да пише за естетика в началото на 70-те, след като е приключил дейността си в Алжир, където е много активен в списанието „Социализъм или варварство“, а по-късно и в „Силата на трудещите се“. Всъщност след разпадането на тези групи през 1966 той прекратява маркистките си дейности и с Дискурс, фигура започва да публикува последователно множество книги, базирани на психоанализа, феноменология и марксизъм, обединявайки ги в уникален стил.
Дейността му до 1970 сякаш не разкрива връзки с по-късните му писания в областта на естетиката. Напротив, мнозина дори настояват, че при него е налице изместване, нещо от порядъка на преход „от активист към философ“ или „от политически към естетически дискурс“ в текстовете на Лиотар от края на 60-те. Въпреки това неговата естетика винаги е била разгръщане на политическата му дейност. Ако например се съсредоточим върху понятието за възвишено в неговите текстове, ще открием възможност да схванем естетическата му теория от гледна точка на една „критика на капитализма“. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

Двойници и огледала*

Марина Гришакова

бр. 23/2013

pencils

През XIX в. представата за идентичността се превръща в обект на внимателни изследвания в полето на психологията, физиката и философията. Появяват се модели на поделена идентичност[1], някои от които се основават на стари схеми на митологично мислене, например архаичните метафори „двойник“ и „сянка“, преосмислени от Фройд и неговите ученици.

Богатият семиотичен потенциал на екрана като „огледало“ се задейства във филмовото изкуство. Триизмерността на филмовото пространство изглежда измамна: „Въпреки всичко ние не се поддаваме на измамата; напълно осъзнаваме дълбочината и в същото време не я приемаме за истинска“; „разполагаме със съвсем обемна реалност; но все пак тя предизвиква неуловимо, мимолетно усещане, без истинска дълбочина и пълнота, тя се различава от картината толкова, колкото и от театралното представление“[2]. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити

„Сантименталната“ Багряна

Людмила Малинова-Димитрова

бр. 12/2013

DSC03776-1

Багряна в белградския вестник “Политика” – юни 1939

Елисавета Багряна има много ясни собствени критерии за художественост и те не съвпадат с онези, които критиката и литературната история прилагат, за да определят върховите постижения в творчеството й. Това е една от причините днес много нейни стихотворения, разпръснати из периодичния печат от 20-те, 30-те години и по-късно, да стоят напълно забравени там и поетесата никога не се връща към тях, когато съставя новите си цикли, стихосбирки или по-големи издания с избрани творби. Всъщност следването на точно тези високи лични критерии я доказва като Багряна. Наивно е да мислим, че една толкова продуктивна поетеса през живота си е създавала само висока поезия. Но немалка част от никога повече непубликуваните текстове си струва да бъдат припомнени отново, тъй като те естествено са се вписвали в актуалния литературен процес на времето и доизграждат представата за знаковото й присъствие и забележителни творчески открития в него. Сред забравените стихотворения се срещат такива с патриотични мотиви, или писани по съвсем конкретни поводи, както и отгласи от пътувания, пейзажни импресии и др. Специален интерес представляват някои незавършени творби или нахвърляни замисли, срещащи се сред иначе не особено богатото й ръкописно наследство, особено от времето на емблематичните й книги между двете световни войни. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити, Субектив

Акценти от един интригуващ полилог

Дария Карапеткова

бр. 11/2013

5-4Темата за превода е от онези магнетични и омагьосани теми, обсъждането на които успява във всичко друго, освен да ги изчерпи. Този щастлив неуспех е жизненонеобходим на позадрямалото у нас обществено внимание към техниките и принципите, гарантиращи качеството на преводаческата дейност, а оттам и към личностите, които градят стандарти в тази посока.
Книгата на Марин Бодаков „Преведе от…” е така добра да осигури престижна трибуна на една своеобразна дискусия на тази тема. Тя обединява негови интервюта във в. „Култура” с едни от най-активните съвременни български практици и теоретици на превода от различни езици и ако позволите една хипотеза вследствие от наблюденията върху новите поколения студенти филолози, би имала не по-малка полза от учебниците по теория като ефикасно ноухау в областта на преводознанието. Защото всеки преводач от подобна величина носи отговорите в себе си и трябва да му бъдат отправяни въпроси.
Едно от обединяващите лични качества, което се откроява почти веднага у подбраните събеседници, е ярката самовзискателност. „Как така ще се задоволиш с първото, което ти хрумне?”, спонтанно възкликва Анелия Петрунова и нейното красноречиво възмущение сочи височината на летвата, която тази дейност предполага. Анна Златкова е формулирала чудесно основната причина за това специфично чувство за отговорност: „Моментът на избора, съдбовното усещане за опрелия до кокала нож – ето кое не може да се симулира в лабораторните условия на занятието по превод”. Същата ключова дума споменава и Яна Букова, докато разказва задълбочено и човешки за „нечовешкото разклоняване на преводачески избори при Сафо”. Сложната картина на състезанието със самия себе си е допълнена от не по-малко важната цел, посочена от Златна Костова: „Естеството на преводите, с които се занимавам аз, предполага по-голяма свобода и гонене на атмосферна еднаквост преди всичко, а това се постига както с голям арсенал от езикови средства, така и посредством много други екстралингвистични прийоми…” Впрочем, говорейки за отговорност, в прекрасния си предговор към книгата Нева Мичева не оставя място за илюзии, защото откровено предупреждава: в тази професия „отговорностите са повече от правата”. Има още

Вашият коментар

Filed under Прочити