Category Archives: Приписки

Писане без дъно

Димитър Щуров

Дълго време се колебах дали да споделя разхвърляните си бележки за този сборник разкази, защото нося товара на юношеското познанство с автора. Не съм сигурен, че мога да съм справедлив към силната литература в тях поради малките, но ударни дози живот, които разпознавам. Има риск да харесвам написаното, защото е докоснато от припомнени жестове и тръпки, фрази – например онази за Стрелеца, който първо пуска стрелата, а после рисува мишената… Историите от белия лист, омесени със спомени и срещи, добиват една неконтролируема власт над читателя, упражняват незаобиколима принуда да разпознава следите от случилото се и да се лута в недомлъвки. Такова харесване навярно няма стойност за непринудения читател. Може да се окаже заблуда, суета. Нехаресването е заредено със същия риск, защото довереното отвъд текста изобличава литературата, банализира я до преживяното и собствения опит с характера на героите или разказвача…
Първата ми среща беше със заглавието няколко месеца преди излизането на книгата. Стори ми се твърде тягостно, черногледо – не просто давене, но и в мъртво море. Двойно потъване. Сигурен съм, че разбрах от първия път апорията с уж невъзможното, но все пак случило се потъване. Трябва да е някаква неудържима, фатална тежест… Възможна ли е съпротива, отлагане на дъното и на каква цена? Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

А можеше да бъде една наистина прекрасна книга

Ана Димова

бр. 7/2017

detski-prikazki-600x600Много сериозно впечатление прави на пръв поглед книгата на издателство Deja Book, излязла на книжния пазар в края на 2016 г.: пълен превод, направен по първото издание на сбирката с приказки на братята Якоб и Вилхелм Грим, които са не само събирачи на народни умотворения, но и учени, смятани за създатели на германистиката; приказките се предхождат от предговори и на преводача, и на Братя Грим, от бележки към превода и към изданието, съпровождат се от илюстрации на още един брат Грим, прочут илюстратор в Германия по онова време,  и друг прочут илюстратор от Златната ера на британската илюстрация. Какво повече би могло да се иска от едно сериозно издание на тези приказки, които познаваме само частично от подборки на различни издатели от по-късно време; на български език най-пълно досега е изданието на „Народна младеж“,  свързано с имената на Ангел Каралийчев (послеслов) и Димитър Стоевски  (превод). Има още

10 коментара

Filed under Дискусионен клуб, Приписки

Писмата на Рилке

бр. 5/2015

Амелия Личева

3-1Не е нужно да си Сент-Бьов, за да смяташ, че писмата на писателите са един от най-важните ключове към творчеството им. Дори читателите от поколение 2.0 ще се съгласят с това, защото именно епистоларният жанр е най-близък до днешните блогове и постове в социалната мрежа. Затова и никак не е чудно, че писмата на писатели и до днес оглавяват световните класации. Така беше с бума около тези на Тед Хюз и Силвия Плат, на Катрин Мансфийлд или на Самюел Бекет.
Преди 89-а година и у нас доста се превеждаха писмата на писатели, най-вече на класиците. След това обаче българските издатели като че ли престанаха да зачитат този жанр и да вярват, че българската публика ще прояви интерес към него. Една от големите кореспонденции на миналия век между Мартин Хайдегер и Хана Арент остана в маргиналията у нас, макар че чрез нея може да се научи не просто много за двамата мислители, но и за времето и философските им идеи. В този контекст специално внимание заслужава появилият се през миналата година и дело на „Колибри“ великолепен том с писма на един от най-големите поети на ХХ в. Райнер Мария Рилке, озаглавен „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер М. Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“ в превод на утвърдената преводачка и германист с международно признание Майа Разбойникова-Фратева.
За влиянието на Рилке върху модерната поезия може да се говори много и това е съвсем закономерно. По-същественото е обаче, че за неговата поезия може да се говори и като за повлияла философията, и то не коя да е, а философията на Мартин Хайдегер. Защото ако не бяха „Дуински елегии“ на Рилке, едва ли Хайдегер щеше да е толкова категоричен, че само човекът е съществуващ, защото е вторачен в своята историчност и крайност, докато „всеки ангел е страшен“; едва ли щеше да е така уверен, че езикът е домът на битието в един „свят от значения“; и най-сетне, едва ли щеше да е толкова сигурен, че истинските поети са онези, които говорят на други поети, провъзгласявайки същината. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Разкази за днешното

204725_b

бр. 1/2017

Амелия Личева

„Книга за другите“ се появи на български в самия край на 2016 г. и нямаше как да влезе в литературните класации, но тя безспорно е едно от събитията в областта на преводната литература за изминалата година. И като качество на текстовете, и като преводаческо изпълнение (екипът преводачи включва Надежда Розова, Невена Дишлиева-Кръстева, Елка Виденова и Бистра Андреева), и като дизайн (Люба Халева) тя държи много високо ниво.
Сборникът с разкази под редакцията на Зейди Смит събира имената на някои от най-нашумелите съвременни писатели (познати с други свои произведения на българската публика) като Колъм Тойбин, Хари Кунзру, Дейвид Мичъл, Джонатан Сафран Фоер, Ник Хорнби, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър. Наред с тях Зейди Смит е включила и имена на изгряващи звезди, автори на наградени книги или селектирани в престижни списания, които със сигурност не отстъпват на звездите. С малки изключения става дума за писатели, родени в края на 60-те, някъде до началото на 70-те, силно изкушени от съвремието и възможностите, които литературата предлага за неговото интерпретиране. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Из „Огледалото на идеите“

бр. 40/2016

Мишел Турние

Мъжът и жената

 Ако се вярва на Библията, Бог сътворил човека през шестия ден от съществуването на света. Направил го мъж и жена едновременно, т.е. андрогин, снабден с всичко необходимо, за да се възпроизвежда сам. Тогава цялата земя била пустиня и човекът бил моделиран от земния прах.

turnier-manwoman-2

художник: Дамян Дамянов

После Бог създал рая и оставил там човека, за да го обработва и пази. Тогава Бог установил, че самотата на човека не е добрa. Той представил пред него всички животни – бозайници и птици, за да им даде човекът име и да си избере съпътник. Човекът дал имена на животните, но не си намерил съпътник сред тях. Тогава Бог го приспал в дълбок сън и му отнел всички женски органи. Около тях създал нов човек, когото нарекъл жена. Така се родила Ева.

Цялата психология на двата пола произтича от тези корени. Най-напред да отбележим, че двуполовото същество зле понася самотата на любовните отношения със самото себе си. Така например морският таралеж, очевидно създаден да се възпроизвежда сам, се отдава на доста неудобна гимнастика, за да се чифтоса с партньор.        Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Едит Пиаф на френската литература

Амелия Личева

бр. 33/2016

202262_bПокрай фестивала „Синелибри“ и изкушението да се видят филмирани любими книги издателство „Колибри“ преиздаде някои, превърнали се вече в класика художествени текстове, по които има и филми. Такъв е случаят с „Любовникът“. Романът се появи в стилно издание с твърди корици в дизайн на Стефан Касъров. По всеобщото мнение на френската критика това е може би най-доброто произведение на Дюрас, превърнало се в абсолютен бестселър през 80-те години на миналия век във Франция. За него Дюрас е удостоена и с наградата „Гонкур“. Преводач на книгата е Силвия Вагенщайн, която е специалист в предаването от френски на български на стилистиката на предизвикателни автори като Маргьорит Дюрас и Мишел Бютор.

Интересно е, че „Любовникът“, при това още преди филмирането му от Жан-Жак Ано, предизвиква много широк читателски отзвук и носи истинска популярност на Дюрас и във Франция, и по света. Не че писателката е била неизвестна дотогава, но след дебюта й през 40-те и забелязването на следващите й книги настъпва лек отлив от вниманието към нея. Именно „Любовникът“ е, който я връща в голямата игра. За шумния интерес км него има още едно обяснение. Романите на Дюрас са известни със своята загадъчност, недомлъвки, щрихи, които остават неизяснени. Такава е и личността й. А „Любовникът“ има претенцията за автобиографичен роман, който разказва историята на момичето, майката, братята, любовника, появявали се като типажи в много нейни предишни текстове. Скандалният сюжет (страстта, желанието, еротиката, връзката между младото момиче и китайския любовник), екзотичното място на действието, самото заглавие по принцип предизвикват читателското любопитство. Но най-вече „Любовникът“ играе ролята на своеобразен контекст, който може да проясни интертекстуалните препратки, с които изобилства тъканта на другите романи, може да приближи към самата личност на Дюрас, към „страната Дюрасия“, както се изразяват критиците, а това са все ефекти, които обясняват засиления читателски интерес. Неслучайно много от тълкувателите на романа го използват като ключ в разчитането на цялостното й творчество. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Парцел номер сто петдесет и осем

Иван Стефанов

бр. 25/2016
15-mechanistic_chessДокато прокарвах ръбчето на хартиения билет под ноктите си, забелязах че Герта, Роберта и Гертруд бяха седнали на предните три седалки. Косите им бяха вече поскъсени, подобно на всички жени около тази зряла възраст, а допрените до тялото ръце издаваха дискомфорта, в който бяха изпаднали. Десетина реда по-напред свещеникът казваше последни думи преди ковчегът да се затвори, а в залата определено не се пазеше тишина. Най-много шум вдигаха трите дами с немски имена, седящи пред мен. Физически видимото сконфузено и сдържано поведение на жените контрастираше със силно изявените им говорни дефекти и уличен език. В стаята настъпи тишина в момента, когато Герта се изправи и тръгна по пътеката към ковчега. Ходейки, свали дясната си ръкавица и забърса сълзите, капещи на бузите й. Двете й приятелки замлъкнаха. Залата бе тясна, но дълга, подобна на всяка базилика. Свещениците окачваха черни пердета по стените, а ниска църковна служителка хвърляше горящи свещи в кофа с вода. Капакът хлопна. Мишките чуваха единствено обувките на хората и съвсем скоро залата се бе изпразнила. Там някъде бях аз. Заспал на една от пейките зад Герта, Роберта и Гертруд. Трите възрастни жени се прегръщаха и тъкмо си сядаха обратно на местата, когато се събудих. Има още

1 коментар

Filed under Приписки