Джулиан Барнс: „Нима очаквате от Европа да сключи с нас добра сделка? Това е детинско“

Новата книга на писателя разказва история, която се случва в Париж през 19. век, но носителят на наградата „Букър“ вижда ясни паралели с нашето мрачно време

Лиса Алърдайс

бр.7/2021

Джулиан Барнс

England, England – сатирата на Джулиан Барнс от 1998 г., която разглежда въпросите за историческото наследство и националната принадлежност завършва с излизането на Великобритания от Европейския съюз; тя е толкова объркана и води преговорите с „такава упорита ирационалност“, че в крайна сметка й плащат, за да напусне. „Става ясно, че дългосрочните цели на нацията – икономически растеж, политическо влияние, военна мощ и морално превъзходство – са изоставени“. Барнс пише този текст преди повече от 20 години.
„Кратък момент на прозрение“, казва сдържано носителят на наградата „Букър“, когато се срещаме, за да разговаряме за новата му книга „Мъжът с червеното палто“. Въпреки че e допуснал само една директна препратка към „воденото от заблуди, мазохистичното напускане на Европейския съюз“ в бележка на автора в края на книгата, тази творба се появява точно навреме. Изящно съчетание на биография, историческо изследване и художествен текст, тя проследява житейската история на слабо известен парижки лекар, който живее през 19. век. Като един „своеобразен лоцман“ книгата изследва тъмните води под блестящата повърхност на периода „Бел епок“ – „време на невротично, дори истерично национално безпокойство, изпълнено с политическа нестабилност, кризи и скандали“.

„Обвивки живот“ на Симона Попеску – впускане в детството без мадленка

Антония Апостолова

бр.3/2021

Отдавна ми се искаше да прочета книга, която разнищва тъканта на детството, за да ни покаже и неговата втъкана противоречивост, тъмното му лице, двусмислието му. „Обвивки живот“ (изд. „Гутенберг“, 2020, превод: Лора Ненковска) прави тъкмо това – впуска се в него не като в територия на безусловна невинност, а напротив – като в котел, в който врят и всички онези мисли, чувства и състояния, които, идеализирайки го, романтично се опитваме да отнемем на детството: агресията, насилието, гадостта, подлостта, перверзността, лъжата, ревността, садизма, мазохизма, съзнанието за греховност, разсъжденията за Бог, Дявола и смъртта.
С пищно бароково въображение, с чувствен и педантичен език Симона Попеску твори в една съществуваща румънска традиция – тази на т.нар. „инфантилна“ литература, в която романи са оставили и редица други известни местни писатели. Детството изобщо е територия, в която авторите много често се впускат, обикновено в търсене на корените на своята идентичност.

Набоковите „Звуци и други истории“ – разказите на гениалния писател най-после на български

Антония Апостолова

бр.32/2020

Тъй като карето за тази литературна бележка е доста ограничено, нека първо кажа, че тя е по-скоро информативна, тъй като и без това няма как да добави повече към атестацията, която представлява самото име на Владимир Набоков. Появата на сборник с негови разкази на български отдавна трябваше да се случи, а добрата новина е, че „Звуци и други истории” е само първият том от поредица, като се очаква и следващ – „Красавица и други истории”.

Трудни теми за сплотяване

Албена Варсано

 бр. 21/2020

От времето, в което детето се е смятало за tabula rasa, литературата, предназначена за него, не е спестявала поставянето на трудни теми. Промяната в културните конструкти на детството^[1] обаче водят до промяна и в концепцията за детските книги. Съвременната полска литература за деца и юноши предлага огромно разнообразие на теми и подходи, които биха могли да се впишат в категорията „трудни“: раждане, сексуално възпитание и съзряване, домашно насилие, нетолерантност и училищен тормоз, различия по раса, религия или сексуална ориентация, емиграция, развод, смърт в различните й форми и други. Тук трябва да се отбележи, че тези т.нар. трудни теми рядко касаят детето. Обикновено това е категория, която остава в полето на възрастния. Тревогата на родителя или педагога за това дали детето няма да се травматизира от такава литература, обикновено е проекция на собствените граници на възможността да говорят открито по съответния въпрос. Разбира се, значение има и начинът, по който е поднесена „трудната“ тема – като текст, като естетическа форма, като възможности за изход. Подходът на полските автори и илюстратори към темите е различен, което се определя от функцията, която тези книги ще изпълняват, както и възрастта, за която са предназначени, но преобладаващо имат универсален характер, артистична и художествена стойност, демонстрираща уважение към аудиторията, без оглед на нейната възраст.

За детското писане – с фина вещина

Амелия Личева

бр. 21/2020

На фона на общата мода към писането, това за деца не прави изключение. Както навсякъде по света, и у нас в момента е престижно да си писател, а и илюстратор на детски книжки. Но в духа на вълната на безпаметството, която ни залива, много новопоявили се заглавия се разглеждат едва ли не като първопроходници в една ниша, която всъщност има своята много сериозна традиция. Защото детската литература също има своите канони – и общоприети, и алтернативни, и е от полза те да се познават. В този смисъл книгата на Лилия Рачева „Големите теми в детските книги“ може да запълни много от празнините в паметта. На първо място, самата книга, която включва и преработка на текстове, писани по повод конкретни важни книги или важни проблеми, свързани с детската литература, и по-обобщаващи текстове, показва, че в България има изследователи на детската литература, които са си вършили работата професионално и прецизно още когато темата не беше на мода. На второ място, тя представя споменатите канони, защото говори за постижения в сферата на детското писане и у нас, и по света, и очертава моделите, които са ефективни и се възприемат от децата. На трето, казва много за дизайна на книгите и ролята на художниците, посочва принципите на сговаряне между текст и образ, обяснява ролята на картинните книги. И не на последно място, показва каква трябва да бъде критиката на детската литература, на какви критерии трябва да отговаря, как трябва да се изпълнява и какви са целите й.

„Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс и обвиненията, че е кафяв роман за бели читатели

бр. 18/2020

Антония Апостолова

Възможно ли е да харесаме много една книга въпреки осъзнаването и дори признаването на недостатъците й? Краткият – и в случая ентусиазиран – отговор е „да”. Разгорещената дискусия около авторката на „Изхвърлени в Америка” Джанин Къминс и правото й да напише тази книга заглуши говоренето за самия литературен текст извън всякакви социално-политически, културни и етнически съображения. Запознах се с повечето важни критични текстове, които се появиха в англоезичните медии по въпроса, много от тях от хора с латиноамерикански корени (впрочем не съм сигурна кое тук е коректното определение), и въпреки че мога да приема много от аргументите им, парадоксално – или може би тъкмо като реакция към онези от тях, които бяха изпълнени с прекомерно много яд и омраза – изпитвам съпричастие към Джанин Къминс и продължавам да харесвам книгата й.
Цялата тази дискусия обаче, при която се стигна до заплахи за живота и отмяна на турне от съображения за сигурност, сложи на масата въпроса за правата върху една история (т.е. кой има право да я разкаже) или за правото на „свобода на въображението” (по Даниел Менделсон, редактор в „New York Review of Books”). Признавам си, че тук се сетих за еврейските вицове за Холокоста, които само евреи имат право да разказват – общо взето, в този смисъл звучи недоволството и възмущението на критиците на Къминс.
За да се защити поне донякъде от обвиненията в културно присвояване (cultural appropriation), писателката твърди, че е прекарала години в проучвания, запознала се е от първо лице с историите на стотици мигранти, пътувала е из Мексико, работила е като доброволец в мигрантски кухни и сиропиталища. В послеслова към книгата си и в интервюта Къминс споделя предпазливо за тревогите, които е имала именно по въпроса дали е „годна” да пише за Мексико, картелите, заветния поход на имигрантите към Америка. Пет години след като се е обявила публично за напълно „бяла”, тя явно се е почувствала принудена да изтъкне наличието на пуерториканска баба и съпруг ирландски имигрант и дори признава, че се е притеснявала как „привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини” и че би искала „някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал”. Последното със сигурност звучи ужасно.

Писане без дъно

Димитър Щуров

Дълго време се колебах дали да споделя разхвърляните си бележки за този сборник разкази, защото нося товара на юношеското познанство с автора. Не съм сигурен, че мога да съм справедлив към силната литература в тях поради малките, но ударни дози живот, които разпознавам. Има риск да харесвам написаното, защото е докоснато от припомнени жестове и тръпки, фрази – например онази за Стрелеца, който първо пуска стрелата, а после рисува мишената… Историите от белия лист, омесени със спомени и срещи, добиват една неконтролируема власт над читателя, упражняват незаобиколима принуда да разпознава следите от случилото се и да се лута в недомлъвки. Такова харесване навярно няма стойност за непринудения читател. Може да се окаже заблуда, суета. Нехаресването е заредено със същия риск, защото довереното отвъд текста изобличава литературата, банализира я до преживяното и собствения опит с характера на героите или разказвача…
Първата ми среща беше със заглавието няколко месеца преди излизането на книгата. Стори ми се твърде тягостно, черногледо – не просто давене, но и в мъртво море. Двойно потъване. Сигурен съм, че разбрах от първия път апорията с уж невъзможното, но все пак случило се потъване. Трябва да е някаква неудържима, фатална тежест… Възможна ли е съпротива, отлагане на дъното и на каква цена?

А можеше да бъде една наистина прекрасна книга

Ана Димова

бр. 7/2017

Много сериозно впечатление прави на пръв поглед книгата на издателство Deja Book, излязла на книжния пазар в края на 2016 г.: пълен превод, направен по първото издание на сбирката с приказки на братята Якоб и Вилхелм Грим, които са не само събирачи на народни умотворения, но и учени, смятани за създатели на германистиката; приказките се предхождат от предговори и на преводача, и на Братя Грим, от бележки към превода и към изданието, съпровождат се от илюстрации на още един брат Грим, прочут илюстратор в Германия по онова време,  и друг прочут илюстратор от Златната ера на британската илюстрация. Какво повече би могло да се иска от едно сериозно издание на тези приказки, които познаваме само частично от подборки на различни издатели от по-късно време; на български език най-пълно досега е изданието на „Народна младеж“,  свързано с имената на Ангел Каралийчев (послеслов) и Димитър Стоевски  (превод).

Писмата на Рилке

бр. 5/2015

Амелия Личева

Не е нужно да си Сент-Бьов, за да смяташ, че писмата на писателите са един от най-важните ключове към творчеството им. Дори читателите от поколение 2.0 ще се съгласят с това, защото именно епистоларният жанр е най-близък до днешните блогове и постове в социалната мрежа. Затова и никак не е чудно, че писмата на писатели и до днес оглавяват световните класации. Така беше с бума около тези на Тед Хюз и Силвия Плат, на Катрин Мансфийлд или на Самюел Бекет.
Преди 89-а година и у нас доста се превеждаха писмата на писатели, най-вече на класиците. След това обаче българските издатели като че ли престанаха да зачитат този жанр и да вярват, че българската публика ще прояви интерес към него. Една от големите кореспонденции на миналия век между Мартин Хайдегер и Хана Арент остана в маргиналията у нас, макар че чрез нея може да се научи не просто много за двамата мислители, но и за времето и философските им идеи. В този контекст специално внимание заслужава появилият се през миналата година и дело на „Колибри“ великолепен том с писма на един от най-големите поети на ХХ в. Райнер Мария Рилке, озаглавен „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер М. Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“ в превод на утвърдената преводачка и германист с международно признание Майа Разбойникова-Фратева.
За влиянието на Рилке върху модерната поезия може да се говори много и това е съвсем закономерно. По-същественото е обаче, че за неговата поезия може да се говори и като за повлияла философията, и то не коя да е, а философията на Мартин Хайдегер. Защото ако не бяха „Дуински елегии“ на Рилке, едва ли Хайдегер щеше да е толкова категоричен, че само човекът е съществуващ, защото е вторачен в своята историчност и крайност, докато „всеки ангел е страшен“; едва ли щеше да е така уверен, че езикът е домът на битието в един „свят от значения“; и най-сетне, едва ли щеше да е толкова сигурен, че истинските поети са онези, които говорят на други поети, провъзгласявайки същината.

Разкази за днешното

бр. 1/2017

Амелия Личева

„Книга за другите“ се появи на български в самия край на 2016 г. и нямаше как да влезе в литературните класации, но тя безспорно е едно от събитията в областта на преводната литература за изминалата година. И като качество на текстовете, и като преводаческо изпълнение (екипът преводачи включва Надежда Розова, Невена Дишлиева-Кръстева, Елка Виденова и Бистра Андреева), и като дизайн (Люба Халева) тя държи много високо ниво.
Сборникът с разкази под редакцията на Зейди Смит събира имената на някои от най-нашумелите съвременни писатели (познати с други свои произведения на българската публика) като Колъм Тойбин, Хари Кунзру, Дейвид Мичъл, Джонатан Сафран Фоер, Ник Хорнби, Александър Хемон, Андрю Шон Гриър. Наред с тях Зейди Смит е включила и имена на изгряващи звезди, автори на наградени книги или селектирани в престижни списания, които със сигурност не отстъпват на звездите. С малки изключения става дума за писатели, родени в края на 60-те, някъде до началото на 70-те, силно изкушени от съвремието и възможностите, които литературата предлага за неговото интерпретиране.

Из „Огледалото на идеите“

бр. 40/2016

Мишел Турние

Мъжът и жената

 Ако се вярва на Библията, Бог сътворил човека през шестия ден от съществуването на света. Направил го мъж и жена едновременно, т.е. андрогин, снабден с всичко необходимо, за да се възпроизвежда сам. Тогава цялата земя била пустиня и човекът бил моделиран от земния прах.

художник: Дамян Дамянов

После Бог създал рая и оставил там човека, за да го обработва и пази. Тогава Бог установил, че самотата на човека не е добрa. Той представил пред него всички животни – бозайници и птици, за да им даде човекът име и да си избере съпътник. Човекът дал имена на животните, но не си намерил съпътник сред тях. Тогава Бог го приспал в дълбок сън и му отнел всички женски органи. Около тях създал нов човек, когото нарекъл жена. Така се родила Ева.

Цялата психология на двата пола произтича от тези корени. Най-напред да отбележим, че двуполовото същество зле понася самотата на любовните отношения със самото себе си. Така например морският таралеж, очевидно създаден да се възпроизвежда сам, се отдава на доста неудобна гимнастика, за да се чифтоса с партньор.       

Едит Пиаф на френската литература

Амелия Личева

бр. 33/2016

Покрай фестивала „Синелибри“ и изкушението да се видят филмирани любими книги издателство „Колибри“ преиздаде някои, превърнали се вече в класика художествени текстове, по които има и филми. Такъв е случаят с „Любовникът“. Романът се появи в стилно издание с твърди корици в дизайн на Стефан Касъров. По всеобщото мнение на френската критика това е може би най-доброто произведение на Дюрас, превърнало се в абсолютен бестселър през 80-те години на миналия век във Франция. За него Дюрас е удостоена и с наградата „Гонкур“. Преводач на книгата е Силвия Вагенщайн, която е специалист в предаването от френски на български на стилистиката на предизвикателни автори като Маргьорит Дюрас и Мишел Бютор.

Интересно е, че „Любовникът“, при това още преди филмирането му от Жан-Жак Ано, предизвиква много широк читателски отзвук и носи истинска популярност на Дюрас и във Франция, и по света. Не че писателката е била неизвестна дотогава, но след дебюта й през 40-те и забелязването на следващите й книги настъпва лек отлив от вниманието към нея. Именно „Любовникът“ е, който я връща в голямата игра. За шумния интерес км него има още едно обяснение. Романите на Дюрас са известни със своята загадъчност, недомлъвки, щрихи, които остават неизяснени. Такава е и личността й. А „Любовникът“ има претенцията за автобиографичен роман, който разказва историята на момичето, майката, братята, любовника, появявали се като типажи в много нейни предишни текстове. Скандалният сюжет (страстта, желанието, еротиката, връзката между младото момиче и китайския любовник), екзотичното място на действието, самото заглавие по принцип предизвикват читателското любопитство. Но най-вече „Любовникът“ играе ролята на своеобразен контекст, който може да проясни интертекстуалните препратки, с които изобилства тъканта на другите романи, може да приближи към самата личност на Дюрас, към „страната Дюрасия“, както се изразяват критиците, а това са все ефекти, които обясняват засиления читателски интерес. Неслучайно много от тълкувателите на романа го използват като ключ в разчитането на цялостното й творчество.

Парцел номер сто петдесет и осем

Иван Стефанов

бр. 25/2016
Докато прокарвах ръбчето на хартиения билет под ноктите си, забелязах че Герта, Роберта и Гертруд бяха седнали на предните три седалки. Косите им бяха вече поскъсени, подобно на всички жени около тази зряла възраст, а допрените до тялото ръце издаваха дискомфорта, в който бяха изпаднали. Десетина реда по-напред свещеникът казваше последни думи преди ковчегът да се затвори, а в залата определено не се пазеше тишина. Най-много шум вдигаха трите дами с немски имена, седящи пред мен. Физически видимото сконфузено и сдържано поведение на жените контрастираше със силно изявените им говорни дефекти и уличен език. В стаята настъпи тишина в момента, когато Герта се изправи и тръгна по пътеката към ковчега. Ходейки, свали дясната си ръкавица и забърса сълзите, капещи на бузите й. Двете й приятелки замлъкнаха. Залата бе тясна, но дълга, подобна на всяка базилика. Свещениците окачваха черни пердета по стените, а ниска църковна служителка хвърляше горящи свещи в кофа с вода. Капакът хлопна. Мишките чуваха единствено обувките на хората и съвсем скоро залата се бе изпразнила. Там някъде бях аз. Заспал на една от пейките зад Герта, Роберта и Гертруд. Трите възрастни жени се прегръщаха и тъкмо си сядаха обратно на местата, когато се събудих.

Футоши Хошино: Възвишеното и капитализмът при Жан-Франсоа Лиотар

бр.10/2015 

Между 2 и 4 март 2015 г. в Софийски университет се състоя международният форум „Възвишеното и изродното” [“The Sublime and the Uncanny”], организиран от Центъра по философия към Токийския университет (UTCP) и Софийския литературоведски семинар (СЛС), със съдействието на Културния център на СУ. Интердисциплинарният форум се фокусира върху понятията „възвишено” и „изродно” (виж бр. 34/2013; бр. 16/2014 на ЛВ), определящи не само за модерния, но и за съвременния теоретичен дискурс. Семинарът постави въпроса за съотношението и евристичния потенциал на тези понятия в епохата на предефиниране на разбирането за човешки интелект, респективно – за статута на (не)човешкото. Форумът ще подема в нова перспектива темите на симпозиума „Метаморфоза и катастрофа“, състоял се в началото на ноември 2013 г. (виж бр. 9/2014; бр. 37/2014 на ЛВ).
Предложения върху темата „Възвишеното и изродното” направиха: Боян Манчев, Футоши Хошино, Камелия Спасова, Юджи Нишияма, Дарин Тенев, Такафуми Шимада, Еньо Стоянов, Божана Филипова, Хисато Куриваки, Мария Калинова
В настоящия брой предлагаме откъс от експозето на японския колега Футоши Хошино върху възвишеното днес.

Футоши Хошино

Въведение

Жан-Франсоа Лиотар (1924-1998) започва да пише за естетика в началото на 70-те, след като е приключил дейността си в Алжир, където е много активен в списанието „Социализъм или варварство“, а по-късно и в „Силата на трудещите се“. Всъщност след разпадането на тези групи през 1966 той прекратява маркистките си дейности и с Дискурс, фигура започва да публикува последователно множество книги, базирани на психоанализа, феноменология и марксизъм, обединявайки ги в уникален стил.
Дейността му до 1970 сякаш не разкрива връзки с по-късните му писания в областта на естетиката. Напротив, мнозина дори настояват, че при него е налице изместване, нещо от порядъка на преход „от активист към философ“ или „от политически към естетически дискурс“ в текстовете на Лиотар от края на 60-те. Въпреки това неговата естетика винаги е била разгръщане на политическата му дейност. Ако например се съсредоточим върху понятието за възвишено в неговите текстове, ще открием възможност да схванем естетическата му теория от гледна точка на една „критика на капитализма“.

Двойници и огледала*

Марина Гришакова

бр. 23/2013

През XIX в. представата за идентичността се превръща в обект на внимателни изследвания в полето на психологията, физиката и философията. Появяват се модели на поделена идентичност^[1], някои от които се основават на стари схеми на митологично мислене, например архаичните метафори „двойник“ и „сянка“, преосмислени от Фройд и неговите ученици.

Богатият семиотичен потенциал на екрана като „огледало“ се задейства във филмовото изкуство. Триизмерността на филмовото пространство изглежда измамна: „Въпреки всичко ние не се поддаваме на измамата; напълно осъзнаваме дълбочината и в същото време не я приемаме за истинска“; „разполагаме със съвсем обемна реалност; но все пак тя предизвиква неуловимо, мимолетно усещане, без истинска дълбочина и пълнота, тя се различава от картината толкова, колкото и от театралното представление“^[2].

„Сантименталната“ Багряна

Людмила Малинова-Димитрова

бр. 12/2013

Багряна в белградския вестник “Политика” – юни 1939

Елисавета Багряна има много ясни собствени критерии за художественост и те не съвпадат с онези, които критиката и литературната история прилагат, за да определят върховите постижения в творчеството й. Това е една от причините днес много нейни стихотворения, разпръснати из периодичния печат от 20-те, 30-те години и по-късно, да стоят напълно забравени там и поетесата никога не се връща към тях, когато съставя новите си цикли, стихосбирки или по-големи издания с избрани творби. Всъщност следването на точно тези високи лични критерии я доказва като Багряна. Наивно е да мислим, че една толкова продуктивна поетеса през живота си е създавала само висока поезия. Но немалка част от никога повече непубликуваните текстове си струва да бъдат припомнени отново, тъй като те естествено са се вписвали в актуалния литературен процес на времето и доизграждат представата за знаковото й присъствие и забележителни творчески открития в него. Сред забравените стихотворения се срещат такива с патриотични мотиви, или писани по съвсем конкретни поводи, както и отгласи от пътувания, пейзажни импресии и др. Специален интерес представляват някои незавършени творби или нахвърляни замисли, срещащи се сред иначе не особено богатото й ръкописно наследство, особено от времето на емблематичните й книги между двете световни войни.

Акценти от един интригуващ полилог

Дария Карапеткова

бр. 11/2013

Темата за превода е от онези магнетични и омагьосани теми, обсъждането на които успява във всичко друго, освен да ги изчерпи. Този щастлив неуспех е жизненонеобходим на позадрямалото у нас обществено внимание към техниките и принципите, гарантиращи качеството на преводаческата дейност, а оттам и към личностите, които градят стандарти в тази посока.
Книгата на Марин Бодаков „Преведе от…” е така добра да осигури престижна трибуна на една своеобразна дискусия на тази тема. Тя обединява негови интервюта във в. „Култура” с едни от най-активните съвременни български практици и теоретици на превода от различни езици и ако позволите една хипотеза вследствие от наблюденията върху новите поколения студенти филолози, би имала не по-малка полза от учебниците по теория като ефикасно ноухау в областта на преводознанието. Защото всеки преводач от подобна величина носи отговорите в себе си и трябва да му бъдат отправяни въпроси.
Едно от обединяващите лични качества, което се откроява почти веднага у подбраните събеседници, е ярката самовзискателност. „Как така ще се задоволиш с първото, което ти хрумне?”, спонтанно възкликва Анелия Петрунова и нейното красноречиво възмущение сочи височината на летвата, която тази дейност предполага. Анна Златкова е формулирала чудесно основната причина за това специфично чувство за отговорност: „Моментът на избора, съдбовното усещане за опрелия до кокала нож – ето кое не може да се симулира в лабораторните условия на занятието по превод”. Същата ключова дума споменава и Яна Букова, докато разказва задълбочено и човешки за „нечовешкото разклоняване на преводачески избори при Сафо”. Сложната картина на състезанието със самия себе си е допълнена от не по-малко важната цел, посочена от Златна Костова: „Естеството на преводите, с които се занимавам аз, предполага по-голяма свобода и гонене на атмосферна еднаквост преди всичко, а това се постига както с голям арсенал от езикови средства, така и посредством много други екстралингвистични прийоми…” Впрочем, говорейки за отговорност, в прекрасния си предговор към книгата Нева Мичева не оставя място за илюзии, защото откровено предупреждава: в тази професия „отговорностите са повече от правата”.

Екзотизация срещу европейскост:

българското – поглед от България и от САЩ
(„Физика на тъгата” и „На Изток от Запада”)

ЛВ, бр.33, 17-23.10.2012

Мари Врина-Николов 

В „Горчивата мътилка на опита” сръбският писател Данило Киш споделя: „У нас продължава да се пише лоша проза, анахронична по отношение на своята изразност и тематика, изцяло опираща се на традициите от XIX век, проза, която е плаха в експериментирането, регионална, местна проза, чиято местна колоритност всъщност най-често е просто опит да се запази националната идентичност в качеството й на есенция на прозата. […]. Колкото до света, той продължава да търси в нашите литератури повече или по-малко извънредното, местната колоритност или политическия памфлет, заменящи туризма и политиката.”[1]

Книгите на 2011 година

Иван Теофилов, “Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011

Възхитителна книга, в която фрагментът и споменът надхвърлят своята жанрова граница и се събират в един поток на езика, който увлича всичко в едно изящно цяло. Книга с особена светлина, като преминаване на лъч през стъклена фруктиера. Книга за начина, по който можем да се обърнем назад – с изящество. Книга за възвишеното, което е навсякъде.

Албена Хранова, „Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура ХIХ–ХХ век“ в 2 тома, ИК „Просвета”, С., 2011

Книга, която не може да се побере само в рамката на тази година, а ще се чете и разгъва в следващата и в по-следващите. Защото дълбае, преобръща, пита и проблематизира радикално тукашната релация историография-социология-литература. Ако средата е още жива, може да очакваме дебат, дискусия, априлски въстания в поне три науки.

Поклон пред Радичков

КАТЯ СТАНЕВА

Поклон пред Радичков

или “Истинските хора умеят талантливо да се смеят и плачат

“Само с гол талант …”

Христо Банковски, “Ясна тъга”

На 21 януари 2009 година се навършват пет години от смъртта на писателя Йордан Радичков. Във вестник “Култура”, бр.21, 21 май 1993г., е отпечатан тeкстът “Добродушните смокове”. Ще цитирам кратък пасаж от Радичковите “Няколко встъпителни думи”:“Веднъж при лов на фазани се отклоних от групата в търсене