Category Archives: Паралелни преводи

„Илиада” на Омир в Паралелни преводи

бр.40/2020

Автор: Мери Евънс

За пръв път прочетох „Илиада” в превод на английски. Бях последна година студент по американска литература в малък колеж в САЩ и реших, че преди дипломирането си е редно да запиша поне един курс в катедрата по класически филологии. Срамувах се, че познавах доста добре творчеството на Уитман например, но не знаех почти нищо за Омир. В България бях чоплил, разбира се, задължителни откъси от „Илиадата” (както хъшлашки я наричахме) в гимназиалните часове по антична литература, но познанията ми бяха по-скоро карикатурни, сбор от заучени фрази и образи. „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.” Ябълката на раздора. Щитът на Ахил. Смъртта на Патрокъл. Троянският кон. Гонитбата около стените на Троя.

В колежа в САЩ, вместо станалите вече стандартни английски преводи на „Илиада” (Ричард Латимор, Робърт Фицджералд, Робърт Фейгълс), преподавателят ни даде да четем една съвсем различна версия на професор Стенли Ломбардо, наскоро излязла на пазара. Беше написана в свободен стих, като ползваше напълно разговорна лексика и олекотен синтаксис. Звучеше ми почти като хип-хоп парче. Корицата представляваше мрачна, черно-бяла снимка от десанта в Нормандия: войници в пълно бойно снаряжение, които газеха през водата към плажа Омаха. Има още

1 коментар

Filed under Паралелни преводи

Емил Верхарен в „Паралелни преводи“

бр. 28/2020

Емил Верхарен

На 26 ноември 1916, в разгара на Първата световна война, белгийският поет-символист загива трагично в Руан. Причината за смъртта му не е нито куршум, нито бомба, нито отровен газ, нито самоубийство, а отчаян опит да се качи на тръгващ от гарата влак. В бързината Верхарен се спъва и пада под колелата.

Няма начин да не търсим определена символика в смъртта му. Макар и един от най-популярните френскоезични поети за времето си, няколко пъти номиниран за Нобелова награда, Верхарен принадлежи на предишната, отминаваща вече епоха на краевековието. Влакът на историята не може да го изчака; на следващата гара, след войната, е вече друга литература, с друга естетика и ценности.

Има нещо леко демодирано в неговата поезия. Радикалният език и смела образност на предишното поколение поети – Маларме, Верлен, Рембо – при него са вече уморени, задвижвани от мелодичната инерция на ритъма и римата (тракането на колелата на влака). Стихотворението „La Fille Ardente“, на фокус в настоящото второ издание на „Паралелни преводи“, не блести с особена оригиналност или философска проникновеност, но това е част от предизвикателството. Поезията на Рембо е винаги странна и неочаквана, запомняща се дори и в посредствен превод, но как може да се преведе нещо, което е донякъде бледо, ползващо основно архетипни образи (коси, вятър, роса, ръце, дъжд, пламъци, слънце, гръд)? Едно момиче моли стихиите да го направят по-привлекателно, отколкото то всъщност е. Не е ли това част от проекта на Верхарен – опита да влее нова кръв в една иначе остаряла форма?

Има още

Вашият коментар

by | 17.07.2020 · 2:34 pm