Category Archives: Общи

Сложи си бронята, сърце!

бр. 15/2018

(откъси от „Медея“ на Еврипид)

Рисунка: Дамян Дамянов, 2018 г.

  

Говори Медея – на хора от коринтските жени, на Язон, на себе си, на своето сърце. Откъсите са от новия превод на Еврипидовата трагедия, дело на Георги Гочев и Петя Хайнрих. Той е специално направен за представлението „Медея“ (реж. Десислава Шпатова), чиято премиера ще бъде на сцената на Античния театър в Пловдив през юни 2019 г. (в ролята на Медея – Снежина Петрова; в ролята на Язон – Владимир Карамазов).

 

 

Медея:

Жени коринтски, тук дойдох да пресека

възможни укори от вас. Да, има, знам,

такива горди смъртни, че – едните у дома,

а другите дори навън­ – са с дръпнат нрав,

странят… в нехайство всеки би ги обвинил.

В окото смъртно правда не блести.

Неопознал на ближния си същността,

човекът мрази, без причина и от раз.

Изгнаник ли си, преданост дължиш,

но и за онзи местен, който хората гнети,

неволно уж, похвалите си ще спестя.

От нищото нещастие ме връхлетя

и с дух сломен аз радости не знам,

настана време, мили мои, да умра.

Защото онзи, който бе живот за мен,

оказа се най-лошият от всичките мъже.

Измежду съществата с ум и дух

жените сме най-жалък, крехък стрък.

Защото, първо, си купуваме съпруг,

за куп пари спечелваме си господар

на тялото, и как боли такова зло!

Залогът е голям – не знаеш го мъжа,

дали е читав, или лош. И не върви
да го смениш, да го отпратиш с „не“.

Пред нови нрави в новия си дом,

невеща в брака, трябва да гадаеш ти

с какво в леглото на мъжа да угодиш.

И после, като се измъчим хубаво, ако

съпругът кротичко ярема понесе,

завиден е такъв живот! Ако ли не –

смъртта зови! Дотегне ли му у дома,

мъжът утеха на сърцето търси вън,

открива стар приятел или пък връстник.

Жената – тя обречена е на един.

И казват, безопасен водела живот,

а пък мъжът отивал с копие на бой –

това е зла лъжа! Три пъти грабвам щит,

преди да трябва да родя веднъж. И, да,

различен твоят е от моя жизнен път.

Ти имаш роден град и бащин дом,

приятелства, разтуха в труден час,

сама съм аз, без град, измамена от мъж,

довлечена от варварския бряг,

без майка и без брат, без близко същество –

къде сред бури да открия пристан аз?

Така че нека те помоля за едно:

ако открия средство или начин как

мъжът си да накажа за безчестното му зло

и с все избраницата и баща й, то

да си мълчиш! Макар жената все да се бои,

макар да рухва пред метален хлад,

когато брачната й чест се накърни,

тогава блясва кръвожадният й ум.

(ст. 214-266)

 

Има още

Advertisements

2 Коментари

Filed under Общи

Не да съм подвластна на обстоятелствата, а аз да ги създавам

Разговор с Цветана Манева и Снежина Петрова

 бр. 15/2018

Учебен театър на НБУ, април, 2018 г., снимка: Георги Гочев

Около нея всичко се превръща в периферия. Усещането е за среща с царица, която владее другите, както владее себе си. Усещането е за среща със самата Медея – проумяла своя мит…

Точно 40 години след паметното представление на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, разговаряме с Цветана Манева за тогавашната Медея и белезите, които тя оставя върху актьора – емоционални и физически (докато репетира ролята, актрисата буквално приковава дланта си за сцената върху пирон, който стърчи от пода). Спомен, но и актуално настояще – другият участник в разговора, Снежина Петрова, ще изиграе през 2019 г. Медея на сцената на Античния театър в Пловдив в представление под режисурата на Десислава Шпатова. Тя е и мениджър на социалния и образователен проект „Медея“ в рамките на официалната програма на ЕС „Пловдив: европейска столица на културата 2019“. Разговорът е проведен на 2 април, първия ден от Страстната седмица, в учебния театър на НБУ.

     

Снежина Петрова: Аз имам едно голямо питане към Медея: „Как да те изиграя, как да стана теб, след като не мога да те приема докрай и да те оправдая?“ Какви поражения предизвиква подобно усилие?

Цветана Манева: Заставаш като актриса… Много е трудно и тежко. В самия монолог на Медея, преди да тръгне да убива децата си, има раздвояване, разпадане на личността заради решението, което взема. Заболяваше ме главата. Защото това всъщност не може да се изиграе. Трябва да се докараш до един чисто физически пик на терзанието й. Получих усещането, че някак си вътре всичко у мен се е разместило – сърцето не е на мястото, нищо не е на мястото. Болката е раздираща и вече е физическа, тя е вътре. И всички движения на сцената бяха с мисълта да изляза от това състояние, а не да демонстрирам какво ми се случва – за да е ясен, прояснен мозъкът на Медея. Защото едно е да вземеш решение, друго е да тръгнеш да го извършваш. Този път, който извървяваш до самото физическо извършване на престъплението – той ме интересуваше. Мозъкът командва повече от всичко друго, което може да те спре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Поезията е изкуството на достойната раздяла

 бр. 15/2018

Разговор с Цочо Бояджиев

 Бях на 17 години, когато за пръв път четох от поезията на Цочо Бояджиев. Бяхме заедно с Мария, близък съратник тогава и по-късно, и щом се озовахме със стихосбирките в ръце, седнахме на пейката на една осветена от слънцето спирка и зачетохме стихотворенията едно след друго. Това е първият ми спомен от досега с поезията на Цочо Бояджиев, такава остана поезията му за мен и през следващите години – една слънчева пейка насред града, момент неочакван покой насред работата.

Е. М.

Евелина Митева: Човек рядко си представя зала с публика, когато пише. За кого пишеш? Към кого се отправя поезията ти в момента, когато напуска теб и тръгва нанякъде?

Цочо Бояджиев: Това „нанякъде“ е обвито с мъгла. Читателят е великият непознат. Не зная името му, не зная възрастта, пола, социалния му статус, вкусовете му, степента му на образованост. Зная само, че когато посяга към книгата, той изпитва някаква светла тъга, наранен е (но болката му не води към смърт) и е самотен. Такъв съм в момента на писането и аз, така че „оправданието“ на поетическото изкуство е този резонанс на преживяването. В описанието на дъждовната привечер читателят разпознава собствените си дъждовни вечери и предизвикателството пред поета е да предостави кода за това внятно встъпване на читателя в бездната на собствения си живот. Ако трябва да отговоря за кого пиша, бих го казал така: за увития в родопско одеяло в дъждовния есенен неделен следобед самотник. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Изобретяването на метаморфозата

бр. 14/2018

Франсоаз Фронтизи-Дюкру[1]

Художник: Джорджо де Кирико

Не е задължително да започнем от Платон. Оказва се обаче, че ако искаме да дадем оценка на гръцката лексика, свързана с метаморфозата, намираме образцов модел в един откъс от „Държавата“. Става въпрос за изложението върху необходимостта в идеалния полис да се забранят басните на поетите и приказките на дойките, които внушават на децата погрешна представа за природата на боговете. Като доказателство за неистинността на митовете Сократ привежда пример с божествените преображения. „Метаморфозите на боговете противоречат на съвършенството им“ гласи междинното заглавие, дадено от редактора на тази „глава“, която започва така:  „Нима ти смяташ, че бог е вълшебник и като от засада се явява веднъж с един образ, а после с друг, като ту сам се изменя и променя образа си в различни форми, ту ни мами и заставя да си съставяме противоречиви мнения за него?“[2] Тук иде реч именно за божествени метаморфози, за които Сократ дава няколко примера, като дори цитира стих от „Одисея“. Но думата „метаморфоза“ не се появява никъде в текста. Платон използва, наред със съществителните eidos, idea и morphe (вид, образ, форма) и прилагателните, изразяващи множественост, цяла серия глаголи, свързани с промяната, замяната, изменението, движението, прехода, видоизменението и подобието: allattein и metaballein, alloioun, alloiousthai, kineisthai, methistasthai, indallasthai, без да броим глагола за явяване phainesthai. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Две хиляди години Овидий

бр. 14/2018

Джорджо де Кирико, Самотният Орфей, 1973

През 2017 г. се навършиха 2000 години от смъртта на римския поет Публий Овидий Назон – един от най-четените, превеждани, имитирани и коментирани автори в римската литература, с огромно влияние върху поезията, изкуствата и музиката на Средновековието, Ренесанса и Модерността. В края на своите „Метаморфози“ Овидий заявява, че е създал произведение, което „нито гневът на Юпитер, нито огън, нито меч, нито поглъщащото време ще унищожат“, и че където се простира властта на Рим, славата му ще живее във вековете (per omnia saecula vivam). Предсказанието на поета се сбъдва отвъд неговите очаквания, след като говорим отново и отново за преживяването на „епохата Овидий“ (aetas Ovidiana).
Във връзка с двухилядолетния юбилей Катедрата по класическа филология на Софийския университет организира в края на ноември 2017 г. конференция, която предостави среда за споделяне на научни търсения в контекста на творчеството и рецепцията на Овидий. Форумът бе отворен за интердисциплинарен диалог между изследователи от различни научни области и с различни академични профили. Овидиевото творчество е многообразно и предполага широк набор от почти всевъзможни теми: исторически контекст и интелектуален живот в Августовата епоха; мит, разказ и етиология; топография на празника и на всекидневието; жанрови трансформации, автобиографично писане, епистоларност; физически и идентичностни трансформации; любовна елегия, еротодидактика; миграция, изгнаничество, дистопия.
Kато своеобразно продължение на отбелязването на юбилея, на страниците на този брой на ЛВ предлагаме няколко „фрагмента“ от изговореното, обсъденото и дори недоизказаното на конференцията. Става дума наистина най-вече за изследователски фрагменти, които обаче успяват да се докоснат до повечето от посочените теми, както и самият Овидий се е движел между толкова различни поетически регистри, теми и настроения. И се надяваме, че въпреки биографично скръбния край на поета, случил се някъде тук наблизо, заниманието с неговото наследство (и извън страниците на този брой, разбира се) носи оптимизъм с жизнеността си, вариативността си и с възможността да бъде не само вгледано в предходните опити за научна деконструкция и рецепция, но и все още да прави нови стъпки, каквито тук са например предложените за първи път преводни откъси от Овидиевите „Фасти“ („Празничен календар“).

В. Г. и Н. П.

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

Бутафорната война за една награда

Пламен Дойнов

бр. 11/2018

От няколко месеца литературната публичност е инфектирана от скандал, който се върти около наградата „Иван Пейчев“. Както е тръгнало, врявата може да се превърне в мащабна война в литературното поле, напомняйки за конфронтацията от 90-те години на ХХ век между СБП и вестник „Български писател“, от една страна, и Сдружение на български писатели, „Литературен форум“ и „Литературен вестник“, от друга.
Колко вярно е обаче това усещане?
Всичко започна през декември 2017 г., когато за победител беше определен Петър Чухов за книгата си „АДdicted“, но председателят на СБП и председател на журито в конкурса Боян Ангелов, недоволен от резултата, оттегли вота си и убеди Община Шумен да повтори процедурата след назначаване на ново жури. При повторното гласуване от променен състав на журито през февруари 2018 г. изборът на П. Чухов за лауреат беше потвърден, но неприет от представителите от квотата на СБП – Боян Ангелов, Панко Анчев, Иван Гранитски и проф. Симеон Янев, които демонстративно напуснаха и отказаха да подпишат протокола.
В следващите дни и седмици скандалът влезе в организирания си стадий. Към сайтове и страници потекоха мътни реки от поръчани възмущения, преливащи между „Стандарт“ и „Словото днес“ и създаващи усещане за репродуциране на един и същ текст – от войнствен по-войнствен. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи