Category Archives: Общи

Нашите твърдения

бр. 26/2018

Александър Святогор

Още в първите дни и години на революцията, излагайки в печата и пред аудиторията великите идеи на безсмъртието и космоплаването, аз ги сведох до няколко съвсем непълни, но достатъчно определящи нашия облик твърдения. За мен беше важно в съзнанието на околните да се запечатат идеите в техните основни контури, във форма, близка до лозунга, а научната им и философска обосновка, се представяха само ако възникнеше реална необходимост от това.
Нашата основна ценност е реалното безсмъртие на личността и нейния живот в космоса. Тази ценност ние превърнахме в цел и така се образува нашата телеологическа концепция. Нашата философия е преди всичко велика телеология и всички философски проблеми поставяме под знака на нашите велики цели.
Ние се основаваме на нашия неизтребим инстинкт към безсмъртие, на жаждата към безкрайното велико творчество и се доверяваме на нашето биокосмическо съзнание, за което светът е обективно реален. Битието е безкрайна арена на великата борба за утвърждаване на максимално съществуване, водена от всички онези, в които е заложена индивидуалност и цел.
Нашата етика е етиката на делото в посока на осъществяване на великите цели на биокосмизма. Нашите етически норми се определят от нашата цел (в което ние сме напълно противоположни например на Кант, за когото ценността и целта произтичат от нормата). Нашата етика намира опора в нашата космология: та нали ако светът беше хармонично завършен, готов, то не би имало място не само за нашето дело, но и за ничие друго.
Върху тези философски предпоставки, представени тук в крайно сбит и непълен вид, се основават идеите на биокосмизма, които можем да сведем до следните положения: Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Подушвам страховете ви (Граница, 2018)

20/2018

Савина Петкова

Всяка година на кинофестивала в Кан, паралелно с официалната селекция за „Златна палма“, се провежда гласуване за наградата „Особен поглед” (Un Certain Regard), която се връчва за нетрадицонна история, стил, гледна точка. На 18 май тази година за пръв път наградата беше спечелена от шведска продукция, а именно филмът „Граница” (Gräns) на режисьора с шведско-ирански произход Али Абаси.

Филмът проследява отблизо историята на Тина (Ева Меландер), която по античен образец съчетава физически недъг и специфична дарба: нейното обоняние разпознава (почти по кучешки) както забранени субстанции и алкохол, които се пренасят през граница, така и човешките емоции чрез мириса си. Срамът, страхът, сексуалното желание – това са най-ясно разпознаваемите миризми, казва Тина. С помощта на тази дарба тя помага на митницата на скандинавски круизен кораб в разкриването на престъпления. Още в самото начало на филма героинята е представена чрез фрагменти на обезобразеното й лице (Ева Меландер прекарва часове наред от снимачния ден в грим и костюми), чиито мимики на помирисване, повдигане на носа и оголване на зъбите недвусмислено напомнят куче-търсач. Става ясно, че тя е уважавана на работното си място, но в личен план връзката й с Роланд (Юрген Турсон) се крепи на споделено мълчание, липса на интерес към другия, и търпимостта й към неговите изложбени кучета, които не спират да лаят. Кучешкият лай и животинските викове на хората са гласът на този филм. Диалозите са с кратки и отчетливи реплики, липсват метафори и фигури, героите комуникират в ежедневието си по телеграфен начин, а визуалната поезия е в изобилието на близък план, безскрупулни детайли на кожни образувания, дефекти, отблъскващи мимики, жестове и черти. Ако главната героиня на филма е поначало маргинализирана заради оголените си социални връзки и неприемливата си външност, филмът загатва за нейната сексуална дисфункция, както и за нефункционалната й връзка. Редукцията на героите до външност и сексуалност е важен наративен ход, който среща Тина с Воре (Ееро Милоноф) – неин огледален кадър във външност, жестове и обоняние. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Антистатик: съвременният танц срещу съвременната литература

бр. 20/2018

Мартин Садразамов

 

Начално уточнение

Единадесетото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” се проведе от 20 до 30 април 2018 г. в София. Само в рамките на 10 дни бяха представени над 20 чуждестранни и български събития. Това включва 5 международни спектакъла, забележителната „Българска танцова платформа“, която прави преглед на най-доброто през последните няколко години, както и инициативата „Без дистанция“ с множество дискусии, уъркшопове, семинари, „загрявки“ преди и около представленията. Организатори са Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. Мотото на фестивала тази година (неговата екстатична алегория) беше „извънредно положение”. Той възниква още през 2008 г. като част от усилията на балканската мрежа за съвременен танц „Номадска танцова академия” за популяризиране и развиване на съвременния танц и пърформанс в страните от Балканите. За фестивала (ще) се появяват различни коментари и рецензии, но сега бих искал да обърна внимание на нещо различно и по-теоретично.

 

Основно наблюдение

Има нещо продължително и радикално в полето на съвременния танц и пърформанс в България. Но нямам предвид възприятието на представленията, което – удивително и показателно – все още буди смут или неразбиране сред повечето хора. Тази тема, разбира се, е много важна, особено за организаторите на „Антистатик”, които трябва да преобразуват самата външна или по-скоро гранична среда. Този проблем обаче се отнася по-скоро до сложния ни, консервативен социален контекст и изисква допълнително и по-задълбочено изследване. Нямам предвид и радикалността на някои автори, танцьори и хореографи, които изпробват границите на танца, защото тази пък радикалност е по-индивидуална и изисква конкретни анализи на отделните спектакли. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Сложи си бронята, сърце!

бр. 15/2018

(откъси от „Медея“ на Еврипид)

Рисунка: Дамян Дамянов, 2018 г.

  

Говори Медея – на хора от коринтските жени, на Язон, на себе си, на своето сърце. Откъсите са от новия превод на Еврипидовата трагедия, дело на Георги Гочев и Петя Хайнрих. Той е специално направен за представлението „Медея“ (реж. Десислава Шпатова), чиято премиера ще бъде на сцената на Античния театър в Пловдив през юни 2019 г. (в ролята на Медея – Снежина Петрова; в ролята на Язон – Владимир Карамазов).

 

 

Медея:

Жени коринтски, тук дойдох да пресека

възможни укори от вас. Да, има, знам,

такива горди смъртни, че – едните у дома,

а другите дори навън­ – са с дръпнат нрав,

странят… в нехайство всеки би ги обвинил.

В окото смъртно правда не блести.

Неопознал на ближния си същността,

човекът мрази, без причина и от раз.

Изгнаник ли си, преданост дължиш,

но и за онзи местен, който хората гнети,

неволно уж, похвалите си ще спестя.

От нищото нещастие ме връхлетя

и с дух сломен аз радости не знам,

настана време, мили мои, да умра.

Защото онзи, който бе живот за мен,

оказа се най-лошият от всичките мъже.

Измежду съществата с ум и дух

жените сме най-жалък, крехък стрък.

Защото, първо, си купуваме съпруг,

за куп пари спечелваме си господар

на тялото, и как боли такова зло!

Залогът е голям – не знаеш го мъжа,

дали е читав, или лош. И не върви
да го смениш, да го отпратиш с „не“.

Пред нови нрави в новия си дом,

невеща в брака, трябва да гадаеш ти

с какво в леглото на мъжа да угодиш.

И после, като се измъчим хубаво, ако

съпругът кротичко ярема понесе,

завиден е такъв живот! Ако ли не –

смъртта зови! Дотегне ли му у дома,

мъжът утеха на сърцето търси вън,

открива стар приятел или пък връстник.

Жената – тя обречена е на един.

И казват, безопасен водела живот,

а пък мъжът отивал с копие на бой –

това е зла лъжа! Три пъти грабвам щит,

преди да трябва да родя веднъж. И, да,

различен твоят е от моя жизнен път.

Ти имаш роден град и бащин дом,

приятелства, разтуха в труден час,

сама съм аз, без град, измамена от мъж,

довлечена от варварския бряг,

без майка и без брат, без близко същество –

къде сред бури да открия пристан аз?

Така че нека те помоля за едно:

ако открия средство или начин как

мъжът си да накажа за безчестното му зло

и с все избраницата и баща й, то

да си мълчиш! Макар жената все да се бои,

макар да рухва пред метален хлад,

когато брачната й чест се накърни,

тогава блясва кръвожадният й ум.

(ст. 214-266)

 

Има още

2 Коментари

Filed under Общи

Не да съм подвластна на обстоятелствата, а аз да ги създавам

Разговор с Цветана Манева и Снежина Петрова

 бр. 15/2018

Учебен театър на НБУ, април, 2018 г., снимка: Георги Гочев

Около нея всичко се превръща в периферия. Усещането е за среща с царица, която владее другите, както владее себе си. Усещането е за среща със самата Медея – проумяла своя мит…

Точно 40 години след паметното представление на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, разговаряме с Цветана Манева за тогавашната Медея и белезите, които тя оставя върху актьора – емоционални и физически (докато репетира ролята, актрисата буквално приковава дланта си за сцената върху пирон, който стърчи от пода). Спомен, но и актуално настояще – другият участник в разговора, Снежина Петрова, ще изиграе през 2019 г. Медея на сцената на Античния театър в Пловдив в представление под режисурата на Десислава Шпатова. Тя е и мениджър на социалния и образователен проект „Медея“ в рамките на официалната програма на ЕС „Пловдив: европейска столица на културата 2019“. Разговорът е проведен на 2 април, първия ден от Страстната седмица, в учебния театър на НБУ.

     

Снежина Петрова: Аз имам едно голямо питане към Медея: „Как да те изиграя, как да стана теб, след като не мога да те приема докрай и да те оправдая?“ Какви поражения предизвиква подобно усилие?

Цветана Манева: Заставаш като актриса… Много е трудно и тежко. В самия монолог на Медея, преди да тръгне да убива децата си, има раздвояване, разпадане на личността заради решението, което взема. Заболяваше ме главата. Защото това всъщност не може да се изиграе. Трябва да се докараш до един чисто физически пик на терзанието й. Получих усещането, че някак си вътре всичко у мен се е разместило – сърцето не е на мястото, нищо не е на мястото. Болката е раздираща и вече е физическа, тя е вътре. И всички движения на сцената бяха с мисълта да изляза от това състояние, а не да демонстрирам какво ми се случва – за да е ясен, прояснен мозъкът на Медея. Защото едно е да вземеш решение, друго е да тръгнеш да го извършваш. Този път, който извървяваш до самото физическо извършване на престъплението – той ме интересуваше. Мозъкът командва повече от всичко друго, което може да те спре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Поезията е изкуството на достойната раздяла

 бр. 15/2018

Разговор с Цочо Бояджиев

 Бях на 17 години, когато за пръв път четох от поезията на Цочо Бояджиев. Бяхме заедно с Мария, близък съратник тогава и по-късно, и щом се озовахме със стихосбирките в ръце, седнахме на пейката на една осветена от слънцето спирка и зачетохме стихотворенията едно след друго. Това е първият ми спомен от досега с поезията на Цочо Бояджиев, такава остана поезията му за мен и през следващите години – една слънчева пейка насред града, момент неочакван покой насред работата.

Е. М.

Евелина Митева: Човек рядко си представя зала с публика, когато пише. За кого пишеш? Към кого се отправя поезията ти в момента, когато напуска теб и тръгва нанякъде?

Цочо Бояджиев: Това „нанякъде“ е обвито с мъгла. Читателят е великият непознат. Не зная името му, не зная възрастта, пола, социалния му статус, вкусовете му, степента му на образованост. Зная само, че когато посяга към книгата, той изпитва някаква светла тъга, наранен е (но болката му не води към смърт) и е самотен. Такъв съм в момента на писането и аз, така че „оправданието“ на поетическото изкуство е този резонанс на преживяването. В описанието на дъждовната привечер читателят разпознава собствените си дъждовни вечери и предизвикателството пред поета е да предостави кода за това внятно встъпване на читателя в бездната на собствения си живот. Ако трябва да отговоря за кого пиша, бих го казал така: за увития в родопско одеяло в дъждовния есенен неделен следобед самотник. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Изобретяването на метаморфозата

бр. 14/2018

Франсоаз Фронтизи-Дюкру[1]

Художник: Джорджо де Кирико

Не е задължително да започнем от Платон. Оказва се обаче, че ако искаме да дадем оценка на гръцката лексика, свързана с метаморфозата, намираме образцов модел в един откъс от „Държавата“. Става въпрос за изложението върху необходимостта в идеалния полис да се забранят басните на поетите и приказките на дойките, които внушават на децата погрешна представа за природата на боговете. Като доказателство за неистинността на митовете Сократ привежда пример с божествените преображения. „Метаморфозите на боговете противоречат на съвършенството им“ гласи междинното заглавие, дадено от редактора на тази „глава“, която започва така:  „Нима ти смяташ, че бог е вълшебник и като от засада се явява веднъж с един образ, а после с друг, като ту сам се изменя и променя образа си в различни форми, ту ни мами и заставя да си съставяме противоречиви мнения за него?“[2] Тук иде реч именно за божествени метаморфози, за които Сократ дава няколко примера, като дори цитира стих от „Одисея“. Но думата „метаморфоза“ не се появява никъде в текста. Платон използва, наред със съществителните eidos, idea и morphe (вид, образ, форма) и прилагателните, изразяващи множественост, цяла серия глаголи, свързани с промяната, замяната, изменението, движението, прехода, видоизменението и подобието: allattein и metaballein, alloioun, alloiousthai, kineisthai, methistasthai, indallasthai, без да броим глагола за явяване phainesthai. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя