Category Archives: Общи

Общочовешкият език на поезията (За това как поезията освобождава хората от границите, предразсъдъците и условностите и за превода на поезия)

бр. 24/2020

Стеван Тонтич

 

„Общочовешкият език на поезията” е текст от подготвената за печат книга с избрани есета, слова, предговори, интервюта на сръбския поет от Босна и Херцеговина Стеван Тонтич, познат и у нас със стихосбирката „Преди да ме е отнесъл дяволът” (изд. Ерго, 2017) в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.

Сборникът, след забавяне заради епидемията от КОВИД 19, е предвиден за издаване до края на годината от белградското издателство „Архипелаг”, а текстът е предоставен от автора специално за „Литературен вестник”.

Заглавието на книгата е „В защита на поезията” и пряката препратка към знаменитото есе на Пърси Биш Шели очертава още преди да разтворим съдържанието, мисловното ядро на включените творби – личния, преживения, изстрадания и анализирания  възглед за поезията, за призванието на поета и за ролята на поезията в живота и обществото. И макар Тонтич да е съвсем наясно, че поетът отдавна не е „непризнатият законодател на света” (какъвто впрочем не е бил и по времето на Шели), той се уповава на това, че „поезията не поема лъжата” и споделя как „в опасните времена защитата на поезията за мен беше равна на защита на смисъла на живота”.

Р. Ш.

 

Поезията е майчиният език на човешкия род.

Йохан Георг Хаман

Рис. Александър Байтошев

Може би когато е стигнал до идеята за обединено експериментално издание на четирима автори, в което се преплитат сбито описани сцени от живота на всеки от тях, моят приятел Петер Фьолкер е имал предвид горната мисъл на Йохан Георг Хаман, взета за мото на настоящия текст. Изданието е озаглавено Lebenszeilen[i]. От четиримата автори двама са от женски и двама от мъжки пол, така че книгата представлява „експеримент” и в мъжко-женските поетически и стилови кръстоски. Понеже авторите са се познавали отпреди, не вярвам между тях да се е стигало до някакви недоразумения, независимо че биографиите им са разнородни и принадлежат към различни езици и култури. Но по всичко личи, че техните литературни идеи взаимно се привличат. А ако поезията е майчиният, което означава прародният език на човечеството, то тогава тя същевременно е и езикът на естествено възможното, обикновено разбиране между хората, езикът, който преодолява всички граници между тях. Можем да кажем – общочовешкият език. И все пак поезията не е есперанто, не свързва хората с едни и същи (изкуствено конструирани), а с различни, но преводими думи и метафори. Или казано другояче: поезията свързва разноезичните хора с едни и същи или много сходни чувства, предизвикани от даден поетически текст и в оригиналната му форма, и в преводите му на чужд език. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Избор на визитка

бр. 24/2020

Катя Станева

 С отпечатването на Nella Bulgaria unita: note di viaggio (Trieste, 1889)  Джузепе Модрич (Giuseppe Modrich) прави точно това – избира да яви своите качества на журналист по приетия за епохата начин, разгърнатият текст „В България след Съединението. Пътни бележки” е негова визитна картичка. Брошурата е прицелена да го представи пред читатели и колеги вестникари като надежден политически коментатор.

Встъпителното изречение изговаря мотивите за появата на книгата: преди да започне списването на нов политически вестник, авторът решава да предприеме пътуване, за да се подготви – в съгласие със стандартите на модерната публичност – за достоверно и обективно отразяване на политическите процеси и настроения в Балканския регион. През 1885 г. две събития приковават за пореден път погледа на европейската общественост върху Балканите – Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. Желанието да информира с ясен фокус амбицира почти непознатия (журналист по самоопределение) Джузепе Модрич да се включи в новинарския поток; той не е сред чуждестранните кореспонденти с ресор Съединението. За да си състави „точна преценка” върху реалните отношения между балканските държави, Модрич предприема осемдневно пътуване от Белград до София и Пловдив. Топонимите присъстват неизменно в новините за отшумяващата безславно за Сърбия война. Това е вкратце „творческата история” на книгата. В заключителни пасажи авторът осведомява италианските  читатели за целта, програмата, облика, предстоящата поява на манифестно именуван вестник – Il Nuovo Cittadino (Новият гражданин); бъдещият издател обещава редовно да захранва с важни и автентични новини постоянна рубрика, посветена на балканските държави с техните политически, икономически, търговски и т.н. интереси; рубриката е ориентирана и към международния журналистически обмен[1]. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Витлеемска звезда и тиквен фенер за изгубени души

Албена Варсано

бр. 21/2020

– Какво правиш?             

– Чакам си душата.

(Из разговор на Олга Токарчук
с приятел)

 

Полското и българското издание на „Изгубената душа“ делят по-малко от две години и Нобелова награда за авторката й Олга Токарчук, награда на детския панаир на книгата в Болоня, още номинации, преводи на няколко езика, сред които на каталунски, баски и др. Съавтор в книгата е илюстраторката Йоана Консехо. Българският превод е на Силвия Борисова, а издателството – ICU. Доста динамичен живот за една „бавна книга“, която авторката сама определя като поезия в проза, притча, метафора, приказка за деца или приказка за възрастни.

„Изгубената душа“ е история за един човек на име Ян, който живеел и работел „много и бързо“ до степен да не знае кой е и къде се намира, да чувства празнота, чието обяснение една мъдра лекарка намира в това, че вероятно е изгубил душата си и трябва да седне някъде и да я почака да го настигне. Той така и прави. Текстът на Токарчук свършва тук, за да продължи в картинния разказ на Йоана Консехо. Сякаш дотук говори разумът, рационалното, фактологичното. Следва илюстрация на гора, „завеса“ от оризова хартия с още дървета, a като се повдигне – къща. Гора – портал към емоционалния свят на героя, към несъзнаваното, което езикът на изображението може да опише по-естествено и да провокира спонтанността у читателя. В този свят, в тази къща Ян стои и чака на един стол, в една стая, някъде на края на града, да се върне неговата душа. Нахлуват спомени, далечни, детски, пожълтели от времето. Докато един ден не се появява душата му, в образ на дете. Тогава текст и изображение отново се събират. Появява се цвят, възвръщат се жизнените сили. Ражда се плод от заровените в земята куфари и часовници. Илюстрациите активират различни полета и нива в текста, както и обратното. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Четвъртата литература

Маргрета Григорова

бр. 21/2020

Фотограф: Симон Варсано

Когато Йежи Чешликовски утвърждава предложеното от Мария Домбровска определение на детско-юношеската литература като „четвъртата литература“1 (навлязло в полското литературознание), той има предвид, че тя е „отделна“, особена, различна, че към нея не може да се подхожда през стандарта на литературата за възрастни. Но това определение внася и привкуса на извънредното „четвърто измерение“, което знаем, че може да бъде времето. Загадъчно и неуловимо, то предлага Врати, през които, ако преминеш, ставаш вълшебно голям или вълшебно малък. Копнежът на възрастния „Искам да съм пак дете“ е може би по-силен от този на детето: „Искам да стана голям“. Детето иска да порасне, за да сбъдне мечтите си, възрастният иска да е дете, за да може отново да мечтае. Литературата за деца се пише от възрастни, които са изпили онези „хапчета чудесни“, от които „никога да не порeснат“ (правописът е на Пипи).

Когато поетът свещеник Ян Твардовски изнася литургия за душата на Януш Корчак неслучайно по време на рождественските празници, той вижда в него „Мъдреца, който се поклони на детето“, участника в Поклонението на влъхвите пред Божията същност на детето. Нашият брой следва Витлеемската звезда и нейната по-млада сестра – Първоюнската звезда и се покланя пред Негово величество Детето.

Твардовски е поклонник на детето още с първия си поетически том „Завръщането на Андерсен“ (1937). Поетът, за когото обичта е „сърце за сърце“ е удостоен е с детския „Орден на усмивката“ (1996) и наградата „Сърце“ на децата от Дружеството на приятелите на болните деца в Швидница (2000). В стихотворението си „За малчуганите“ (O maluchach), описвайки пакостното поведение на децата по време на литургия, казва: Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Първа страница

Българската литература в превод

бр. 20/2020

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Какво се случва в момента с българската литература по света? Кои книги се превеждат и издават, как ги четат в различните страни? Няколко дни преди 24 май се обърнахме с тези въпроси към преводачи на българска художествена литература на различни езици:
1. Коя българска книга или произведение превеждате в момента? Ако сега не работите по конкретен превод, има ли заглавия или автори, които планирате или бихте искали да преведете?
2. Има ли през последните месеци във вашата страна новини и събития, свързани с българската литература?
3. Отговаряте на тези въпроси в навечерието на 24 май, Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Имате ли отношение към този празник, спомени, свързани с него, какво е значението му за вас? Какво бихте пожелали на българските писатели и читатели, както и на колегите си преводачи?

А. Б.

ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА, Полша

1. Сега превеждам един разказ на Йовков, който се казва „Свирач на флейта“, за него съм писал преди години, за да докажа как Йовков свири на флейта. Сега искам да покажа как Йовков свири на флейта на полски. Но преди няколко дни празнувахме вкъщи появата на моя превод на „Под игото“, посветен на Николай Кънчев. За съжаление, само вкъщи, защото продължаваме да сме под игото на епидемията. Направих този превод преди шест години, но той излиза чак сега, защото такава съдба има българската литературна класика в условията на пазарната икономика. Това е трети превод на „Под игото“ за период от 120 години. Малко преди него излезе стихосбирката на Петър Караангов „Сезоните на чувствата“, а пък през май миналата година – двуезичната стихосбирка на Петър Първанов „Откъдето и да идва“. Сега давам за печат две стихосбирки: на Пенчо Славейков и на Николай Лилиев. Подготвям голяма книга с моите събрани преводи на поезията на Николай Кънчев, но в нея са и новите ми преводи. Това е в общи линии.
2. През последните три години три български книги бяха номинирани за престижни награди. Две от тях – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Възвишение“ на Милен Русков – са в превод на Магдалена Питлак. Третата е поетическа: „София-Берлин“ на Пламен Дойнов в превод на Ханна Карпинска, Войчех Галознка и Димитър и Дорота Добреви. Излезе и „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков в превод на Мариола Миколайчак. Много добри оценки получиха две книги за България: „Златни прахоляци“ на Силвия Шедлецка и „Злато и ракия“ на Магдалена Генов.
3. С Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост нямам някакви особени лични спомени и емоции. Емоционалната ми връзка с него става по-скоро чрез сцената на училищния изпит в „Под игото“, но разбира се, съзнавам неговото значение и пролетния му национален и културен ентусиазъм. На писателите и читателите, както и на колегите ми преводачи искам да пожелая да продължаваме да сме и да ставаме все по-голяма общност от малкото щастливци, според думите на полския културолог и философ Марчин Крул, за които литературата е, както казва последната ни нобелистка Олга Токарчук, „една хубава неопределеност”, благодарение на която тъй много получаваме и тъй много можем да си кажем. Последната част от изречението е автоцитат. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Ефектът на Хьог

бр. 18/2020

Иван П. Петров

Петер Хьог отново проговаря на български, след като преди вече доста години у нас се е появила най-известната му книга „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ (Колибри, 2006, прев. на Анюта Качева), която става хит не само в родната му Дания (издадена е през 1992 и третата му книга), но и в целия скандинавски ареал. Авторът се спряга като едно от важните имена в съвременната датска литература, а романите му поляризират критиката, която е или във възторг, или в пълно неразбиране и ступор. За немалко критици стилът му е свързван с магическия реализъм, макар че едно такова сравнение задължава с имената поне на Маркес и Кортасар – близост, която би могла да се провиди в някои от текстовете на Хьог, повече като влияние, отколкото като плътно прилепване към това литературно течение. 

Хьог е майстор в ефектното поднасяне на тънки метафизични наблюдения, точно фиксиране на трудно дефинируеми състояния, в завладяващо северняшко писане без излишна емоция, но с достатъчно плътност, за да насища.  Историята в “Ефектът Сюзан” напомня по много външни аспекти тази на така успешния му предишен рома, публикуван у нас, но за това след малко. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Sub Umbra

Из „Дневник на сънищата“

бр. 18/2020

Андриана Спасова

29 октомври 2019

Намирам се в психоаналитичен кабинен при някаква жена на име Кръстева. Стори ми се приветлива и отговаряща на очакванията ми как трябва да изглежда един специалист по душевни въпроси. По време на първия ни сеанс някакъв мъж настоятелно звънеше на неизключения ми телефон. Усещах, че иска натрапливо да ми напомни за предстоящите си лекции, които очаква да посещавам. Би трябвало да съм очакван посетител на всякакви лекции – по орнитология, история на цивилизациите, творческо писане и теория на вероятностите. Телефонът не спираше да звъни – тоя е полулуд и полупреподавател. Отказах да говоря с него. Въпреки че се оказа колега на Кръстева. Знаех, че ще бръщолеви всякакви несвързани неща само и само да ме убеди колко ще изпусна.

Стоях на стол първо встрани, после директно срещу Кръстева. Забила съм поглед надолу – наоколо паркет и мръсните ми чорапи. Постоянно ги подбутвах зад и встрани на стола, за да ги скрия, но те хоп и изкачаха точно отпред и не можех нищо да направя. Каквото и да говорихме, аз мислех само за тези проклети чорапи, защото бяха така зацапани, че и Кръстева вероятно само тях гледаше подобно на мен.

Тъкмо реших, че тя говори само и само, за да ме забаламоса и да се зарибя да ходя на анализа при нея и тя ми зададе два потресаващи въпроса. Но първо тя стана той. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Сакартвело, търпение и рози. Покаяние. Част 2

бр. 18/2020

Диана Иванова

 

сн. Диана Иванова

Нина Сакиашвили срещаме в Кутаиси. Една вечер в търсене на място, където да похапнем, пред очите ни изниква Story house, точно така изписано на английски, което означава, че чакат хора като нас, чужденци. Вероятно сме щели да подминем в търсене на някакво въображаемо автентично грузинско място, но на входа ведро ни се усмихва симпатично момче и ни уверява, че кухнята е само със стари семейни рецепти. През витрината се прокрадва светлина на странични абажури и се вижда изящен и семпъл интериор със старинни мебели, само три маси, пиано… Има нещо привлекателно в Story house, на което се поддаваме и така ще стане, че всяка от следващите вечери ще сме тук… Story house има чар, напомнящ различни географии – духа на  първите аристократични ресторантчета в София след 89-а, чрез които изведнъж открихме красотата на вътрешните софийски дворове, лежерната елегантност на първите частни семейни ресторантчета в Куба – така наречените паладари, в които имаше точно три маси и забележителни колониални сервизи и сребърни прибори, причудливите ресторанти в Прага през 90-те на избягалите от ужасите на войната в бивша Югославия, като босненския Доли Бел, побрал и спасил безброй истории и вещи от Сараево, за които вече нямаше да има дом… Кутаиси, който заради евтините самолетни полети от Европа изведнъж се оказва в центъра на растящо туристическо внимание, тепърва развива тази култура, и си личи, че зад места като Story house стоят огромно старание, лека неловкост от това трансформиране на частното в публично и онзи искрен и някак срамежлив разкош на личните вещи, когато изведнъж са извадени за допир до чужди ръце. Това не са места, в които мебелите са купени от антикварен магазин, а лични скъпоценности, смъкнати от тавана, които дишат  с история, която собственикът много добре познава. Предмети, изживели живота си в търпение, за да дочакат възхитения поглед на новия гостенин сега. Търпението носи рози. Всяка нова среща в Грузия ще ме връща към писмата на Макс, дядото на Мартин. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай[1]

бр. 18/2020

Ангел Валентинов Ангелов

 

  Майстор от Руан, миниатюра, 45 x 32 см, 1450-1475

Нямах намерение да се занимавам с „Декамерон“ или с друга част от огромното творчество на Бокачо. Нямам достъп до електронните ресурси на богати библиотеки. Неспециализираното търсене в мрежата изважда най-често неспециализирани информации, изключенията са редки. Основни съчинения на италиански за последните петдесет години не са ми достъпни, освен в резюмета, подготвени за учебни цели. Все пак чрез колеги получих няколко съчинения. Дори до повечето публикации на български, които са обозрим брой, не мога да достигна. Не разполагам и с цялата си библиотека. Как бих могъл да зная, че това, което предлагам в тази статия, вече не е било написано преди мен? Творчеството на всеки писател или художник в Европа, възприет като класически, от 1980-те насам, е самостоятелна изследователска област; за ориентирането и за евентуален принос в нея са необходими години на проучване. Другото е образователна дейност, която може да носи лично удовлетворение и общностно израстване, но при нея целта не е изследователска. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Прозорецът

бр. 16/2020

Олга Токарчук

Рис. Александър Байтошев

От моя прозорец виждам бялата черница, дървото, което неудържимо ме привлича и беше една от причините да заживея тук. Черницата е щедро растение – цяла пролет и цяло лято храни десетки птичи семейства със сладките си и полезни плодове. Сега обаче черницата е без листа, затова виждам част от тихата улица, по която рядко минава някой, отивайки към парка. Времето във Вроцлав е почти лятно, грее ослепително слънце, небето е светлосиньо, а въздухът чист. Днес, докато бях на разходка с кучето, видях как две свраки пъдеха от гнездото си една сова. Спогледахме се със совата очи в очи само от метър разстояние.
Имам чувството, че животните също чакат това, което ще се случи.
За мен отдавна вече светът беше в повече. Прекалено много, прекалено бърз, прекалено шумен.
Така че нямам „травма от самоизолацията“ и не страдам, че не се срещам с хора. Не съжалявам, че затвориха кината, все ми е едно, че не работят моловете. Притеснявам се само, като си помисля за всички, които изгубиха работата си. Когато научих за превантивната карантина, изпитах нещо като облекчение и знам, че много хора изпитват същото, макар че се срамуват от това. Моята интровертност, дълго задушавана и малтретирана от диктатурата на свръхактивните екстраверти, се отърси и излезе от килера.
Гледам през прозореца съседа, затънал в работа юрист, когото съвсем доскоро виждах как сутрин потегля на работа, метнал тогата на рамо. Сега в размъкнат анцуг се бори с някакъв клон в градината си, май се е хванал да я пооправи. Виждам двамата млади как водят на разходка старото куче, което от миналата зима едва крета. Кучето залита, а те търпеливо го придружават, като вървят възможно най-бавно. Боклукчийският камион с шум и трясък вдига боклука.
Животът продължава, разбира се, но в съвсем друг ритъм. Подредих си гардероба и изхвърлих прочетените вестници в контейнера за хартия. Пресадих цветята. Взех колелото от ремонт. Готвенето ми доставя удоволствие. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Дебора Леви и нейният дневник по време на карантина: Дъщерите ми предпочитат да съм по-уплашена

бр. 16/2020

Писателката пише за прегръдките, които й липсват, за „Кралят на тигрите“ и сълзите, които се стичат по лицето й, когато чува ръкоплясканията за хората от предния фронт

Рис. Александър Байтошев

Вторник, 17 март 2020 г.
Зная, че не искате да четете още един дневник за преживяното по време на сегашната пандемия. Честно да си кажа, и аз не искам. Може би мога да избера един различен тон. Днес левитирах над хладилника и когато се почувствах достатъчно сигурна в своята техника, протегнах ръка и отворих вратата му, за да видя какво има в него. Не се страхувам да излизам на пазар, но въпреки това съм изпълнена с тревога. Мисля си за това, че в наше време ниско платените касиери, хората, които подреждат стоките по рафтовете в магазините или се грижат за инфраструктурата на държавата, не са високоуважавани работници. Както се случи при много други самоосигуряващи се писатели, всички литературни събития в чужбина с мое участие, както и ангажиментите ми, свързани с преподаване, бяха отложени. В резултат на всичко това хладилникът ми не е препълнен, но сега съжалявам, че не купих повече брашно – скоро ще е трудно да намеря. Навсякъде дърветата в града са разцъфтели – това ми напомня за цитат от Анаис Нин: „И дойде денят, в който рискът да останеш свит в пъпката стана по-мъчителен от риска да разцъфтиш“. В този момент ние всички сме се свили в пъпката, където смятаме, че е по-безопасно. Един от двата асансьора в моя блок (в който има повече от 100 апартамента) е счупен. Сега използваме стълбите.

Сряда, 18 март
Сирените на линейките сега звучат по-зловещо от преди. Дъщеря ми пристигна от колежа с голям куфар. Сякаш няма да имат летен семестър. Притеснява се да не ме зарази. Няма прегръдки и целувки. Точно така живеели представителите на горната средна класа в началото на миналия век – описани са в романите на Е. М. Форстър – физически дистанцирани от своите семейства, без непристойни прояви на привързаност и обич. Това ми напомня за отношенията на младите героини от книгата на Инид Блайтън Malory Towers с техните родители, след като се завръщат от училищата интернати в края на 40-те години. Учим се да живеем по този начин.
Опитвам се да бъда в добро настроение заради двете си дъщери – по-голямата живее далеч от дома. И двете ми казаха, че са разтревожени от странното ми спокойствие. Изглежда, казват те, съм приела възможността да умра от Ковид-19, а предпочитат да съм по-уплашена. Сега строят временни морги из цялата страна. По-късно, когато потърсих в Гугъл рецепта за сладкиш от маслено тесто, линковете, които излязоха първи, включваха фразата „затруднено дишане“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Епидемии, традиции и фолклор

бр. 16/2020

Вихра Баева

 

Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Научните й интереси са в областта на религиозните култури, местните култове, разказите за чудеса и българския фолклор.

 

Рис. Александър Байтошев

Здравето безспорно е една от основните ценности на традиционната култура. С мотивацията „за здраве“ се извършват повечето практики и ритуали, с него са свързани множество фолклорни представи и вярвания. То присъства дори в ежедневни фрази като „здравей“, „много поздрави“, „живот и здраве“ (т.е. „ако всичко е наред“) и разбира се, в любимия български тост „наздраве“. От друга страна, болестите, особено епидемиите като чума, шарка и холера, заемат особено място във фолклорния пантеон на българина: те са одухотворени, почитани, умилостивявани и наричани с роднински имена като „майка“, „баба“, „леля“ или любезни евфемизми от типа на „сладки и медени“.

Безспорна царица сред болестите е „Черната Чума“ – персонификация на чумната епидемия, която тръгва през XIV в. от Китай и достига до цяла Европа, като причинява невиждани дотогава щети: хората измират масово, обезлюдени са градове и села. Населението на Европа драстично намалява. В следващите няколко века епидемията се връща периодично и продължава да взема жертви. Тези драматични събития, естествено, се отразяват върху икономиката и политиката на отделните държави, променят духовния климат, намират отражение във фолклора, литературата и изкуството. Традиционната култура на българите не прави изключение – в нея образът на „Черната Чума“ присъства осезаемо като най-страшната от всички болести, олицетворение на самата смърт. Затова не е чудно, че настоящата епидемия от Ковид-19 сякаш изважда този митичен образ от колективната памет и активира страхове и представи за „чумавите времена“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Положението е тежко, но не е сериозно

бр. 16/2020

За тази крилата фраза, изречена от писателя и журналист Енио Флаяно по повод националната им политика от средата на миналия век, италианците се сещат често. Споменаваха я и през изминалите седмици, когато на фона на драматичните събития около борбата с коронавируса се опитваха да повдигнат духа си с терапия от чувство за хумор. Ето как социалните мрежи в Италия се борят срещу COVID-19 с усмивка:
• От толкова миене на ръцете ми избиха пищовите от матурата.
• Коронавирусът опита да достигне до Рим, но е блокиран в задръстване.
• Останах си вкъщи заедно със семейството. Изглеждат свестни хора.
• Италианската железопътна компания „Трениталия“ информира своите пасажери, че влаковете й са най-безопасното превозно средство, тъй като пътуват със закъснение, което надвишава инкубационния период на коронавируса.
• Повторете тридесет пъти: Аз не съм вирусолог. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Дистопията е тук

бр. 16/2020

Момчил Николов

Рис. Александър Байтошев

На 26 март 2020 година в спортните издания – а и в някои други – се появи новината, че футболистът на „Аякс“ Абделак Нури се е събудил от комата, в която се намира близо три години. Той не е съвсем добре, разбира се, не е напълно излекуван, вероятно никога няма и да бъде, според специалистите, потърсени за коментар. Но все пак събуждането му е почти чудо, донякъде необяснимо: той комуникира с вежди, усмихва се, оригва се. Дори гледа футбол по телевизията и според брат му това му харесва. Впрочем да оставим Нури на мира, той си има достатъчно проблеми, пожелавам му от сърце да се справи с тях колкото се може по-скоро и по-добре. Да го кажем така: новината ме впечатли, опитах да си представя как бих се почувствал аз, ако ми се случи да се събудя в днешния свят, след като съм отсъствал по някаква основателна причина известно време от него. Дали ако примерно бях футболист като Нури, бих могъл да осмисля факта, че най-актуалното футболно първенство в момента – поне в Европа – е това на Беларус? Защото футболът просто е спрял навсякъде другаде и хората се вълнуват от резултатите на „Бате Борисов“ и „Динамо“ Минск; впрочем не лоши отбори, предвид обстоятелствата. Европейско по футбол няма да има. Евровизия – тоже. Даже и Олимпиада няма да има. Няма да има каквото и да е – всичко е отменено, отложено, ликвидирано. Границите са затворени, самолетите не летят, наземният транспорт е парализиран, туризъм не съществува, свободното придвижване е невъзможно. Цели индустрии са закрити, конвейерите са спрели, в заводите е тихо като в морга, моргите не могат да поемат прииждащите трупове, те намират временно убежище върху ледени пързалки; зимните спортове също са замразени за неизвестен период от време. Както и всичко това, което в зависимост от някои специфики на производството и употребата наричаме „развлекателен бизнес“ или „култура“. Кината и театрите са затворени, концертните зали и те. Мадона пее в банята си, популярни певци се снимат по анцузи пред роялите си и излъчват позитивни послания. Папата изнася литургия пред празна зала, и това не звучи като нонсенс. Това, че в Италия издигат руски флаг и пеят руския химн – също; междувременно военни камиони изнасят ковчези от Бергамо. Ковчези. В „Али Експрес“ има оферти за ковчези. Излизат произволно между офертите за стикове за голф и предпазни маски със специален дизайн, подходящ за деца на възраст между 1 и 4 години. Маски. Хората ходят с маски. Трудно се намират, някои преминават към собствено производство. Лесно е – от един сутиен стават две. В Банкок американци конфискуват 200 000 бройки платени от Германия, прибират им ги от летището, нужни са на Америка. Президентът Тръмп е казал, че следващите седмици в Америка ще има смърт, много смърт. Тръмп е президент на Съединените американски щати. Really? А Великобритания не е в Европейския съюз. Брекзит. Exit. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Отворено предвеликденско писмо до художника Франсиско Босолети

бр. 15/2020

Франсиско Босолети. Графит на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София

Скъпи Франсиско!
Поразена съм, че светът днес е уязвим, гол и чуплив (fraggile) – точно като в твоите изображения!… Красотата е оболена, изглежда застрашена, летлива и мимолетна… А платното на картината сякаш се е превърнало в… рентгенова снимка.
Преоткривам те днес, защото в пандемичната паника метафизичната ти тъга ми звучи не само автентично, но и прогностично. Сякаш хората никога повече няма да имаме душевни сили да преобразим разколебаната, малко тъжна Вяра от твоя стенопис на калкана на софийската кооперация, където е музеят на Вапцаров – в могъщата Вяра на поета. Няма да се опитаме, дори механично, с фотошоп, да преобърнем негативите на битието ни в позитиви на мисленето. Алиенацията, безлюбовието и омразата между хората – в Любов. Ако правилно съм разчела философията на твоето визуално послание… Но предизвикателството стои на стената на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София и сякаш ни дава последно упование, че този ужас някой ден ще бъде преживян, надеждата ще победи отчаянието…[1] Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Боян Крачолов

бр. 14/2020

Ахил и костенурката

Александра Чаушова, „Сержант-майор II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Откъде-накъде, мислиш си, докато се клатушкаш в трамвая, им е хрумнало на древните да оприличават слънцето на гигантска огнена колесница с неудържими коне, ето на този въпрос не можеш да си отговориш, гложди те, иначе казано, пък на всичкото отгоре и буйна, препускаща лудо сиреч, ала никакъв отговор не ти хрумва, каква колесница, какви пет лева, никаква колесница не е това, а костенурка, която се прокрадва тихомълком покрай теб, без да я усетиш, като че ли е някаква игра това, колко пъти може да мине около теб, без да я усетиш, колко може да ти скъси живота, без да я забележиш, надбягване впрочем, което няма шанс да спечелиш, само че ето нА – принуден си да тичаш, да се състезаваш с него, както оня древен елин е принудил Ахил да се състезава с костенурката, правилата са страшно прости, казал му, ето те теб, човек сред човеците, войн сред войните, а ето една най-обикновена костенурка, трябва само да я надбягаш и ще докажеш мъжеството си, та какво доказване на мъжеството има в това, презрително го изгледал Ахил, ами такова, казал елинът, че чисто математически ти не можеш да я надбягаш, а математиката, както сам знаеш, е наука от боговете, надбягай я, победи я и ще докажеш мястото си сред тях, е, все пак, за да бъде честно, ще й дадем известна преднина, но това не би трябвало да означава нищо за теб, виж се какъв си здрав и едър, всеки бог свой знак е турил върху теб и прочее, а това е една нищо и никаква костенурка, ще я отвееш като стой та гледай, само минутка ще ти отнеме, а после ходи прави каквото намериш за добре, и речено-сторено, затегнал си Ахил сандалите, сложили елините костенурката на там някакви си метри пред него, дали знак за начало и той хукнал да бяга, само че това, което не знаел, било, че докато той измине разстоянието до сегашната й позиция, тя ще се отдалечи още малко, та той ще трябва да измине и новото разстояние, но междувременно тя ще е изминала още малко, той ще трябва да претича и него, и така нататък, а Ахил изведнъж бил обзет от ужас, защото разбрал, че е измамен, че финал всъщност никъде няма, или ако има, то нито костенурката ще се добере до него, нито пък той, има само едно вечно догонване, но вече било късно да се откаже, не бил той човекът, който лесно ще се предаде, а кой знае защо изведнъж се видял стар и грохнал, все така догонващ проклетата костенурка, и в този момент, когато се видял такъв, мъжественото му сърце не могло да го понесе, пръснало се на парчета, а той се строполил мъртъв насред пистата, докато костенурката спокойно продължила пътя си, пресякла финала и продължила необезпокоявана към хоризонта, а елините се струпали около Ахил и горчиво ридаели, най-вече ридаел онзи елин, който му спретнал тоя номер за забавление, а впоследствие написали епос, в който дали на великия герой възможност за по-героична смърт, сиреч такава, която повече му приляга, защото срамно било да кажат, че той починал, гонейки някаква костенурка. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Елена Алексиева

бр. 14/20120

Александра Чаушова, „Услуги II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Приказка за свършека на света

В покрайнините на един голям град, в една къща с петнайсет стаи, живеел старият Тътрузко. Той имал дъщеря. Тя не била нито млада, нито особено хубава, но Тътрузко си имал само нея и бил принуден да се примири. Освен това той знаел, че имало и далеч по-стари и грозни дъщери, а някои и по характер били много лоши.
Навремето Тътрузко си посторил такава голяма къща, защото обичал децата и си представял как някой ден дъщерята ще му народи цяла сюрия внучета и те ще припкат из къщата и ще я огласят от сутрин до вечер с гласчетата си.
Обаче не станало точно така. Дъщерята на Тътрузко изобщо не обичала децата и не щяла нищо да ражда. Вместо това тя по цял ден четяла философски книги и смятала на едно сметало.
Тътрузко бил много разочарован. Той се затворил да живее в единия край на къщата, а дъщерята – в другия. И понеже му било ужасно скучно и нямал с какво да си запълва времето, често ходел напред-назад по коридора, влачейки протритите си чехли. Не го правел нарочно, просто вече бил много стар и всичко му тежало, особено собствените му крака, които с мъка повдигал от земята.
Веднъж дъщерята дошла при него. Тя била страшно ядосана. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Литература, кино и пандемия, или къде се пресичат реалният и въображаемият свят

Александра Чаушова, „Юлия”, маслен пастел и акрил върху хартия, 205x111cm, 2019

бр. 14/2020

Въображаемият свят придобива все по-голяма тежест в дни като тези, става ни по-близък и някак по-важен в ситуация на глобална пандемия. Настоящето все повече заприличва на внезапно сполетяла ни антиутопия, в която историите се повтарят ту като трагедия, ту като фарс, а бъдещето като че ли задълго е отседнало в един ретроутопичен хоризонт. В тези обстоятелства се обърнахме с пет въпроса към петима автори на художествени и публицистични произведения, а техните коментари публикуваме тук (по азбучен ред на имената им).

1. Днешната ситуация, свързана с вирусната пандемия, е нова и критична за нас, за Европа, за света. В литературата и киното обаче подобни екстремни ситуации са описвани и пресъздавани многократно. Дава ли ни това основание да им се доверим? Може ли естетическият опит с филми, книги, а и видеоигри да ни предостави инструменти за справяне?
2. Има ли произведения, които бихте отнесли към житейската ни ситуация днес, или тя изисква да бъде пресътворявана по изцяло нов начин?
3. Имаме ли реални основания да мислим бъдещето като минало, както в „Дванайсет маймуни“ на Тери Гилиъм, или е рано за подобни темпорални обрати?
4. Как мислите, ще има ли трансформации в полето на културата, след като излезем от настоящото положение – нови форми, нови канали, – или бързо ще се върнем към познатите ни неща?
5. Ако днес решите да напишете книга (сценарий) върху извънредната ситуация в света, какъв би бил нейният (неговият) финал?

 

ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ (писател, автор на антиутопичните романи „Апарат“ и „Екс орбита“, преподавател по правни науки)

 

  1. Литературата дава възможност за преживяване на опит, при това безболезнено, но това преживяване си има и своите ограничения. Четящият човек може да се окаже по-подготвен от другите хора, когато се случва някакво извънредно събитие, защото може да предвиди някои последици по-добре от невежата. Но не бива да се осланя само на този свой опит – литературата носи своите правила, които я правят читаема, реалният свят не търси читатели, затова произведенията му не се подчиняват на литературните алгоритми. От това следва, че читателският опит не е достатъчно легитимен в реалността. Не само това, опасно е да се предоверяваме само на него. Читателският опит има и предимство над реалния, защото литературата не е ограничена от законите на действителността, тъй като литературата не е само отражение на обективната действителност. Това обаче още повече утвърждава необходимостта от разграничение между двата опита.
  2. Много е динамично положението. Днес е по-скоро „В очакване на варварите“ – в добрият случай – на Кавафис, в лошия – на Кутси. Утре може да е „Слепота“ на Сарамаго, важно е вдругиден да не е „Пътят“ на Маккарти.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Книгоиздаване по време на извънредно положение. Анкета

бр. 13/2020

Антоанета Колева, директор на издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“

Ще си позволя да отговоря на въпросите в цялостен разказ.
Книгоиздаването е крехко балансиране на ръба между икономика и култура, между задължителното произвеждане на приходи (а по възможност и печалби, откривам напоследък с учудване, че мнозина не правят разлика между двете) и онова, което по дефиниция не може да произвежда печалби, освен ако не смятаме за такива символните и духовните. Това балансиране днес, когато без съмнение абсолютният приоритет, какъвто са здравето и животът на хората, налага извънредно положение, стана още по-трудно. Трудността нараства в пъти, ако погледнем не просто към издателската сфера, а към ситуацията на независимите издателства с малки обеми продукция и висока специализираност на книгите и публиките си. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Книгите имат нужда от помощта на Европа

бр. 13/2020

Обръщение на европейски издатели до европейските институции

1. Причина за обръщението

Културата е важна за бъдещето на Европа. Творческите сектори са основен актив на европейската икономика. Това са ясни изявления, повтаряни от всички европейски институции през последните години. Днес е време да се покаже, че културните индустрии наистина са приоритет на Европа! В тази ситуация книгоиздаването играе ключова роля: като най-голямата европейска културна индустрия, книгоиздаването и периодичният печат допринасят значително за европейската икономика по отношение на годишния оборот (22-24 милиарда директен оборот), работни места и растеж, със 150 000 преки служители и повече от половин милион души, работещи в цялата стойностна верига. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Сакартвело, търпение и рози

Грузински рецепти

Диана Иванова

 бр. 12/2020

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Дълго време, почти половин година след като сме се върнали,  в хладилника ще държим една бутилка с тайнствен сос, ткемали, дадена ни на тръгване от Иракли. „Задължително трябва да я вземете! Това е от майка ми, по стара семейна рецепта!“ Дълго не  я отварям. Ткемали е наистина нещо, което всеки грузинец има у дома си – гъст сос от джанки или сини сливи, с дива мента или джоджен и още куп други тайни съставки, които правят вкуса  толкова необикновен. Още по-необикновена е употребата – за първи път в живота си например комбинирам сини сливи и червено цвекло. Цвеклото се сварява леко и се пече на фурна заедно със сини сливи или се залива с ткемали. Ужасно вкусно и просто нещо, да се чудиш защо не ми е хрумнало досега! Не бяхме опитвали ткемали в Грузия. Иракли ни подарява бавното удоволствие да подължим да откриваме Грузия у дома.

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Марио Варгас Льоса за културата и демокрацията

Марио Варгас Льоса

бр. 12/2020

В: Изглежда че за Вас XIX век е Златната ера на романа. Защо?

Л: Мисля, че за литературата XIX век е бил изключителен период. Погледнете великите английски, френски, руски, а също и американски писатели. В Латинска Америка е нямало толкова велики писатели с изключение на Сармиенто[1]. Сармиенто е значим писател, но най-великите латиноамерикански писатели са от XX век. Аз съм голям почитател на Толстой, Достоевски и френските автори, които са оставили дълбок отпечатък у мен – най-вече Виктор Юго и „Клетниците“. И Флобер, който за мен е бил истински майстор на словото. За разлика от Юго, Флобер не е бил гениален, когато е започвал да пише. Той е постигнал гениалност с усърдие, с постоянство, като се е стремял да преодолява ограниченията си. В този смисъл той е образец за подражание за писателите, които не са родени гениални. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Дълги маси, отворени бутилки и дим: срещи с Дерек Уолкът

бр. 12/2020

Свен Биркертс, 2017

 

Дерек Уолкът

Доста неща научих за поетите и поезията от Йосиф Бродски, чиито лекции посещавах през седемдесетте години в Ан Арбър и чието мнение за почти всичко приемах по онова време като светото писание. Йосиф много обичаше да назовава и класифицира поети, и разговорите ни с него до голяма степен се състояха в произнасянето на разни отсъждания: „Мирослав Холуб е страхотен, нали?“. Или: „Евтушенко е пълна пръдня“. Еди-кой си всъщност бил добър поет – „жалко, че му се налага да прави свирки на Робърт Блай“. Слушах с наострени уши и веднага се палех, щом в списъка му изникнеше ново име. „Дерек Уолкът“ – каза един ден той. – „Карибски поет – погледни го.“ И аз, какъвто си бях изпълнителен, точно това направих, погледнах „Морско грозде“ и „Друг живот“. Помня, че и двете ми харесаха, но помня и как се подканвах да ги харесам още повече, за да съм адекватен спрямо преценката на Бродски. Със сигурност усетих силата и свежестта на Уолкът и долових уникалния ритмичен устрем на тази поезия. Но в онзи момент все още не бях докрай свързан с нея. След известно време, когато се преместих в Кеймбридж, си помислих, че може би ще успея да се приближа до нея, ако напиша нещо за този човек. Реших да съпоставя творчеството и възгледите на Уолкът с тези на неговия колега писател от Карибите В. С. Найпол. Като млади двамата са приятели, но след това поемат по съвършено различни пътища: Найпол отхвърля корените си, докато Уолкът ги поставя в средоточието на стиховете и пиесите си. Бях чувал, че имало търкания между тях. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Забравили сме да скучаем?

бр. 11/2020

Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“
Ницше, „Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)“ 

Munch, Melankoli, 1892

Munch, Melankoli, 1892

Ситуацията около коронавирус (COVID-19) със своя световен мащаб идва да ни покаже, че сме забравили да скучаем. Извънредното положение ни кара да замръзнем в точката на нарастваща тревожност и безпомощност. Като потенциални носители на заразата и причина за разрастването на епидемията е добре да ограничим социалните си контакти и да преустановим обичайните си дейности, да преминем в модус „без допир“. Не подценявам опасността и необходимостта от превантивни мерки.

Вкъщи, презапасени с храна и паника, се изправяме пред въпроса какво да правим, като няма какво да правим. И тук стигаме до един капан – оставяме се на корона: гледаме телевизия, общуваме по фейсбук, говорим по телефона … все за коронавирус. Медиите ни заливат с инструкции да си мием ръцете и рядко с анализ на симптоматиката на болестта или конкретните стъпки, които да се предприемат от вече заразените. Така ние непрекъснато биваме потапяни в медийния поток „Корона“ и се заразяваме с тревога. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Из „Една среща“

Бруталният жест на художника – думи за Франсис Бейкън

бр. 8/2020

Милан Кундера

Андрей Даниел, „Дюшан и плодове“, 2018, частна собственост

В духа на „Изкуството на романа“, „Завети и предателства“ и „Завесата“, през 2009 г. Милан Кундера издава сборник с есета, някои вече излизали, но преработени, други непубликувани, всички писани през периода 1991-2009 г. „Една среща“ е творба, в която Кундера се връща към своите спомени и разсъждава върху екзистенциални и естетически теми, върху автори и произведения: Рабле, Анатол Франс, Филип Рот, Гарсия Маркес, сюрреалистите, „Кожата“ на Малапарте, „Идиот“ на Достоевски, „От замък на замък“ на Селин… Тук са и композиторите Яначек и Шьонберг, тук е и художникът Франсис Бейкън. Поредните „вариации на тема“ литература и изкуство на големия чешки майстор са „красиви като многолика среща“, както е озаглавил една от частите на сборника. В тях Кундера писателят, читателят и меломанът сякаш прави равносметка на есеистичното си творчество. „Една среща“ ще бъде издадена у нас през март от ИК „Колибри“ в превод на Росица Ташева.

Р. Т.

  

1

Един ден Мишел Аршембо[1], който възнамерява да издаде албум с портрети и автопортрети на Франсис Бейкън, ме кани да напиша есе, вдъхновено точно от тези негови картини. Уверява ме, че такова е било желанието на художника. Припомня ми краткия ми текст, публикуван някога в списание „Л’Арк“ – Бейкън го смятал за един от малкото, в които се разпознавал. Няма да отрека, че се развълнувах от това послание, изпратено ми след толкова години от художник, когото никога не бях срещал и от когото толкова се възхищавах.

Този текст за „Л’Арк“, посветен на триптиха от портрети на Хенриета Мореас, бях написал в самото начало на живота ми в емиграция, когато все още ме обсебваха спомените за страната, която бях напуснал и която помнех като земя на разпити и полицейско наблюдение. Сега, осемнайсет години по-късно, мога само да започна новите си размисли за изкуството на Бейкън със стария текст от 1977 година.

2

Беше през 1972 година. Имах среща с една девойка в апартамент, който ни бяха заели в едно от пражките предградия. Два дни преди това полицията я бе разпитвала за мен часове наред. И тя искаше да се видим тайно (боеше се, че непрекъснато я следят), за да ми разкаже какви въпроси й бяха задавали и какво бе отговаряла. Идеята беше в случай на евентуален разпит моите отговори да съвпадат с нейните.

Тя беше съвсем младо момиче, което още не познаваше света. Разпитът я бе обезпокоил и от три дни страхът не спираше да разбърква вътрешностите й. Беше много бледа и по време на разговора ни често-често излизаше от стаята, за да отиде до тоалетната – дотолкова, че цялата ни среща бе озвучена от шума на водата, изпълваща казанчето.

Познавахме се отдавна. Беше интелигентна, остроумна, прекрасно умееше да владее чувствата си и винаги бе облечена така безупречно, че роклята й, точно както поведението й, не позволяваше да се види и най-малката частица от голотата й. И ето че изведнъж страхът, подобен на голям касапски нож, я бе разпорил по дължината й. Тя стоеше пред мен, зейнала като разрязания торс на юница, закачена на месарския ченгел. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Фарук Шехич

ГРЕТА

Беше по времето, когато все още се страхувах от тъмнината по стълбището. Мракът извираше от самия център на земното кълбо, капилярно се разпространяваше се към повърхността и излизаше от земята точно там, където бяха стълбищата на сградите. Сградата ни беше стара, фасадата й бе тъмнозелена с люспички слюда, блестящи на слънцето или на светлината на уличните лампи. Тъмнината беше в заговор със стълбищата из целия ми тогава известен свят, състоящ се от няколко градски улици.

Уличните лампи пък бяха отделна история. На металния прът отгоре имаше три големи бели топки. Някой ги беше нарекъл три майчини сълзи и по-големите момчета правеха снежни топки, в чиято сърцевина слагаха камък, като по този начин разбиваха сълзите на улични лампи. Градът беше пълен с разбити бели топки, висящи от извитите метални държачи на уличните лампи. Рядко и трите майчини сълзи оцеляваха, но лампите светеха, особено когато снегът се натрупваше върху тях и предизвестяваше идването на Нова година, заедно с миризмата на експлодиращи фойерверки, аромата на сняг във въздуха и голямото вълнение пред настъпващия живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Нийли Черковски

Сн. Анна Лазарова

Искам да съм мъртъв поет

Искам да съм мъртъв поет
седнал на маса в ъгъла
в кварталното кафене

нагоре по улицата срещу горичката със секвои
и книжарницата „Сити Лайтс“

ще ми сервират безплатно безброй
чаши капучино с гъст каймак
и плуващи сърчица върху сметаната
никога няма да се оплаквам, че времето лети
докато зяпам нежните младоци
обути в Dusty Levi
и пийващи бира или еспресо

Искам да съм мъртва публика
завинаги във вечността
и да се науча да говоря великите
езици на света Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Мостове и пропасти*

Октавио Пас

бр. 6/2020

Сн. Анна Лазарова

Да се намери език отвъд всички останали езици е едно от възможните решения на противопоставянето между единство и множественост, което не престава да вълнува човешкия дух. Другата възможност да се разреши този конфликт е преводът. Така погледнато, преводът е „златната среда“, толкова тачена през Античността: Духът е Един, езиците са много, а мостът помежду им е Преводът. Ала XX век не признава посредничеството и ето защо преводът престава да бъде мост, а е пропадане в бездните на логиката; колкото повече нараства броят на преводите, толкова повече расте скептицизмът във философската, литературната и езиковедската критика: преводът е илюзия, измама, трик или просто карикатура. В случая на поезията критиците са още по-безпощадни и категорични. Неодобрението им е почти без изключения остро и безапелационно; ако да се преведе едно изречение в проза е много трудно – в най-добрия случай можем да се надяваме да постигнем някакво смислово съответствие – то поетичната фраза е непреводима. Основният аргумент на противниците на поетическия превод е накратко следният: взаимовръзката между звучене и смисъл е същността на поезията, а точно тази обусловеност е непреводима. Опитал съм се да отговоря на този аргумент в други мои есета. Няма да се повтарям; ще отбележа само, че солипсизмът в лингвистиката не е нищо друго освен разновидност на философския солипсизъм: преводачът е затворен в собствения си език, тъй както индивидът в собствените си идеи и усещания. Само че тази критика не се отнася единствено до превода на поезия, а засяга всички форми на комуникация. Нужно ли е да припомням, че поетите никога не са имали за цел да избегнат трудностите при комуникацията, а напротив, да ги преодолеят? Поради това за поезията нерядко се твърди, че не е съобщение, а общение. Но не е необходимо, както ще видим, да се прибягва до една такава религиозна по своето естество аналогия, за да се докаже, че преводът на поезия е възможен. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Силата на хуманитаристиката и мястото на литературата – въпроси и тълкувания

бр. 3/2020

Академично слово на проф. д-р Изабел Пиреш де Лима, заслужил професор на Университета на Порто, произнесено на 26 ноември при присъждането й на „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет

 

Днес имам удоволствието и честта да представя пред Вас Изабел Пиреш де Лима, заслужил професор на Университета на Порто, изтъкнат португалски общественик и учен с широко международно признание. Дългогодишната й академична кариера протича в Хуманитарния факултет на Университета на Порто, където от 1974 до 2015 г. тя преподава множество дисциплини в областта на португалската литература от ХVIII до XXI в., френската литература на XX в., социологията на литературата, сравнителното литературознание, литературите и визуалните изкуства.
Многобройните научни изяви на професор Пиреш де Лима я нареждат сред най-авторитетните в световен мащаб лузитанисти. Тя е автор на забележителни трудове с открояващи се приноси в областта на изследванията на португалоезичните литератури и култури. Внушителната по обхват и дълбочина изследователска дейност на проф. Пиреш де Лима е отразена в стотиците й публикации и доклади на национални и международни форуми. Особено място сред тях заемат посветените на творчеството на португалските класици Éса де Кейрóш, Камúло Кащéло Брáнко и Жýлио Динúш, на редица ярки автори от модерната и съвременната португалска литература (Áлвеш Редóл, Жозé Кардóзо Пúреш, Агущúна Бéса-Луúш, Вержúлио Ферéйра, Жозé Сарамáго, Лúдия Жóрже, Мáрио де Карвáльо и мн. др.). В последните десетилетия научната дейност на проф. Лима е фокусирана върху актуални в полето на компаративистиката въпроси, свързани с културното многообразие и многопосочните междукултурни връзки в света на лузофонията. Като действащ член на три водещи научноизследователски центъра към Португалския фонд за наука и технологии (центровете за сравнително литературознание „Маргарита Лóза“ и за изследвания на португалската култура на Университета на Порто и Центъра за португалоезични литератури на Университета на Лисабон) проф. Пиреш де Лима ръководи и участва в мащабни изследователски проекти в сферата на литературната компаративистика, със специален акцент върху връзките между литературата и други изкуства.
Професор Изабел Пиреш де Лима е широко позната в световната лузитанистична общност и като организатор на многобройни научни и културни инициативи. Тя е член на 10 авторитетни международни научни организации, сред които Международната асоциация на литературните критици, Международната асоциация за сравнително литературознание, Международната асоциация на лузитанистите, Американската асоциация за португалистика. През годините проф. Пиреш де Лима е била ръководител и научен консултант на десетки широкомащабни образователни и културни проекти, в сътрудничество с португалски и бразилски държавни институции (министерствата на образованието, културата, външните работи, науката и технологиите на Португалия и Министерството на културата на Бразилия), с културни фондации и центрове (Фондация „Гулбенкиян“, Фондация „Сералвеш“, Фондация „Еса де Кейрош“, Националния център за култура и др.).

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Научният сборник за „Портрета…“ и „Жените…“ от Георги Марков – поглед отвътре

Иван Станков

бр. 2/2020

Сборникът „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“ от Георги Марков в българската литература и култура“ съдържа докладите, четени на конференцията, организирана от департамент „Нова българистика“ в НБУ и проведена на 23 ноември 2018 г. в София. Освен статиите, в сборника са включени и два допълнителни дяла – „Автокоментари“, с текстове на самия Георги Марков за двете новели, и „Критически архив“, с отзивите за тях в литературната периодика от 1967-1969 г.
Сборникът се отваря с малък предговор от съставителя Пламен Дойнов. Специално внимание е обърнато на факта, че след 1989 г. двете творби се публикуват заедно, сдвоени в общи издания, „опаковани“ от метатекстове, настояващи двете новели да бъдат възприемани като „класически творби на новата българска проза“. В предговора се разглежда и т.нар. „метонимичен ефект“ – всяка една от двете новели замества всички останали текстове от едноименните книги.
Статията Портретът и Жените: истински истории и алтернативи на Пламен Дойнов започва с аналитичен преглед на обилния документален корпус от досието на писателя и обвинителния акт по делото срещу него от 1972 г.
Важен акцент в изложението е безпроблемното преминаване на двете книги през редакторско-издателската машина, както и през иначе суровата критическа институция. Тук Пламен Дойнов се спира на причините за лекотата, с която двете книги стигат до книжния пазар.
На първо място е поставена принадлежността на писателя към кръга от дейци на културата, с които Тодор Живков поддържа периодични контакти.
Другата причина е етапното съвпадане на писателския възход на Г. Марков с времето на идеологическата доктрина за двете правди – голямата и малката. Голямата – правдата на Партията, и малката – негативната зона в социалистическата действителност, която може да намира място в художествени произведения с критична аура. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи