Category Archives: Общи

Погълнатият зоопарк

бр. 23/2019

Илия Троянов

Илия Троянов, роден през 1965 г. в София, е живял в Найроби, Мюнхен, Мумбай и Кейптаун. Понастоящем живее във Виена. През 2018 г. той пише този разказ за “Freiraum” („Свободно пространство“), проект на Гьоте-институтите в Европа в сътрудничество с дейци на културата, науката и гражданското общество. Проектът разглежда въпросите: Какво e свободата днес в Европа? Къде тя е под заплаха? Как я укрепваме?
Разказът се публикува със специалното разрешение на Илия Троянов и на Гьоте институт – София, за което ЛВ им благодари.

Сн. Димо Димов

Не е лесно да се построи зоологическа градина. Не и в провинциално градче. Точно в тези времена – не. „Трябва да допринасяме за изграждането на социализма, казваше партийният секретар, а не на зоологическа градина!”. С него не можеше да се говори дори когато ставаше въпрос за малко, непретенциозно, оградено място за животни в зоопарк с няколко сърни и няколко елена, с пауни, токачки, планински кози и може би една куцукаща лисица. Какви бяха шансовете за истинска зоологическа градина, както си я представях, докато ден след ден бършех дървените маси на ресторанта и чаках пролетта, изпълнен с копнеж, докато метях пода и мечтаех за зебри и жирафи, а дори и за слон, докато чистех улука. Когато първите посетители се настаняваха до езерото, поръчваха си бира, съзерцаваха скалистите хълмове и изпъваха крайници в ранното лято, лъв пробягваше из моите мисли. Леко, едва забележимо поклащайки глава, сервирах кебап и кюфтета цяло лято и продължавах да си мечтая. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Общи

Слово на церемонията за връчване на европейската награда за литература „Димитър Димов”

Теодора Димова

бр. 22/2019

Много се вълнувам от това събитие, на което за първи път в историята на нашата литература се връчва европейска награда за литература. Вълнувам се и съм благодарна, че тя е на името на Димитър Димов. Наградата беше учредена миналата година в знак на почит към 110-годишнината от неговото раждане, която е в края на юни.
Разбира се, първо ще започна с благодарности.
На първо място благодарност към Община Варна, която пое в себе си идеята за учредяването на тази награда, финансира я заедно със спомоществуватели и тази година я реализира. Неслучайно наградата е под патронажа на кмета на Община Варна господин Портних.
По-нататък благодаря на директора на фестивала ВарнаЛит Захари Карабашлиев за това, че наградата се осъществява именно в рамките на този млад, жизнен и много амбициозен литературен фестивал. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Самотният търсач на абсолюта“ Густав Херлинг-Груджински

бр. 19/2019

Маргрета Григорова

 

Густав Херлинг-Груджински в Лондон, 1951 г., годината на английското издание на Друг свят (A World Apart), Архив на Густав Херлинг, Фондация „Библиотека Бенедето Кроче“, Неапол, фотографията е предоставена за броя от Марта Херлинг

Преди 100 години, на 20 май 1919 г. близо до Келце, в полите на Швентокшиските планини[1] е роден Густав Херлинг-Груджински – един от най-значимите представители  на полската емигрантска култура от втората половина на ХХ век, наред с Милош, Гедройч, Гомбрович. В подножието на родната му планина е коленичила каменната фигура на Швентокшиския пилигрим (както понякога  е наричан и самият Херлинг[2]) и се стреми към върха със стъпки, големи колкото маково зрънце. Пилигримът неслучайно се явява като ключово видение в Кулата, разказ с италиански колорит.

Биографията на Густав Херлинг-Груджински, проекция на ХХ век, съчетава два символни полски маршрута – на пилигрима и на войника скитник (образ, емблематичен за творчеството на Стефан Жеромски, роден също в подножието на Швентокшиските планини). След съветския лагер в Йерцево Херлинг става войник от армията на генерал Владислав Андерс, наречена от него „армия от затворници, предвождана от затворник“[3]. По пътя към Италия посещава Йерусалим и за него това е „чудно изживяване“, в Ирак заобичва Багдад, който свързва с атмосферата на 1001 нощ и филма Багдадският крадец. После го очарова град Мосул и в списанието „Куриер Полски в Багдад“, редактирано от Янек Белатович, публикува текста си Непознатият Мосул. Следва Египет, където го впечатлява Александрия[4]. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Как слънцето гасне

бр. 18/2019

Примо Леви

Наскоро Марин Бодаков ми „подсказа“, че Примо Леви е писал и поезия. Ами писал е, и то каква! Приживе стихотворенията му, преобладаващо в свободен ямб, са публикувани в две книги: L’Osteria di Brema (1975 г.) и Ad ora incerta (1984 г.). От тези две книги са и настоящите преводи. – Бел. ред.

Песен

… Но щом ги запяхме отново
ония наши глупави песни,
не знам как, но така стана,
че всичко се върна отново.
Денят си беше ден отново,
седем седмица правят,
да убиеш бе просто лошо,
а смъртта – далечно нещо.
Летеше месец след месец,
но още хиляди щяха да дойдат.
И си бяхме просто младежи:
без грехове и без святост.
Това ни хрумна тогава,
докато си деряхме гърлата,
но тия неща са един облак,
гледаш и не го разбираш.

3 януари 1946 г.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Да прескочиш границите на системата

Разговор с режисьора Петко Гюлчев

бр. 13/2019

„Калин и отбора на затвора“ на режисьора Петко Гюлчев и сценариста Тонислав Христов беше един от най-вълнуващите филми на тазгодишното издание на София Филм Фест. Това е документален филм, който проследява работата на Калин Гайтанджиев, психолог в затвора в Казичене. Методите му са необичайни – затворниците тренират футбол, правят рок банда, свирят, учат реплики и изнасят театрални постановки. Целта е ясна – социализиране на затворниците и развиване на нови умения. Преди да стигне до екран, проектът минава през много програми за развитие като Ex Oriente, DOK Leipzig, Загреб Док Фест, програма „Медия”. Световната му премиера бе на „Сараево филм фест“, а от април филмът ще се разпространява в българските кина.

Как намерихте Калин Гайтанджиев – главния герой на филма?
Историята на Калин Гайтанджиев стигна до мен чрез Генка Шикерова, докато завършвах предишния си филм Infinity Himalaya. Това беше история за усилията на един мъж да преобърне представата за живот и ценностната система не на кого да е, а на хора, които са в тежък конфликт с обществото. Развих я на хартия и допълних с кратък тийзър, след което кандидатствахме в няколко международни програми за развитие на проекти. Много е любопитно как един човек размътва водата. Как един човек работи с хора, които се смятат за утайката на обществото. И в това Калин има ясна цел: „Поне един от сто да излезе от калта“. Точно затова си заслужава да прескочиш границите на системата и да откриеш скритите таланти зад решетките.

Колко време прекарахте в снимки? Как ви приеха затворниците?
В началото пробвахме интервюта, класически интервюта, в които да се обясни защо се правят тези неща, на какво се разчита, как се избират хората и пр. Не стана по този начин, всички бяха особено дървени, включително Калин. Видях, че силата им е в действието. Получих отговори на въпросите си от случването пред камера, от реалните ситуации и действия. Има един подход в документалното кино, известен като муха на стената, реших тъкмо него да използвам – снимам без да питам нищо, просто снимам случващото се. Затова и така се нарича, защото мухата си седи горе в ъгъла и ти просто я следваш, без да се намесваш. С този метод рискуваш не всичко да е ясно за публиката отначало, но пък така я въвеждаш директно и оставяш отговорите да дойдат постепенно. Снимах близо 5 години, следях развитието и промяната у хората. Затворниците ме допускаха бавно, поетапно. Прекарах часове с камерата само за да свикнат с нея. Знаех, че това са ненужни, скучни неща, но беше нужно, за да ги приобщя към самия процес, за да може, като дойде интересното, те да не се притесняват от мен и екипа. Така беше в началото, после дойде момент, в който те започнаха да се усещат в центъра на вниманието, специални – защото точно те са избрани, а не други затворници – и се притесних да не почнат да преиграват, да преекспонират нещата пред камерата. Даже помежду им се оформи нещо като конкуренция. Но Калин, който има много силна присъствена енергия, успяваше да ги въвлича в нещата и те моментално забравяха за камерата. Така че снимахме реалните ситуации. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Нужна е неистова безотговорност

бр. 9/2019

Интервю с Крикор Азарян на Венета Дойчева,
направено на 13 юни 2007 г. след една от репетициите на „Чайка” от А. П. Чехов в Театър „Българска армия”

 

На 15 март се навършват 85 години от рождението на един от емблематичните режисьори в съвременния български театър – Крикор Азарян (1934-2009). За да отбележим този юбилей на оригиналния човек и талантлив артист тук публикуваме интервю на Венета Дойчева, направено по време на работата му върху неговия спектакъл „Чайка”на Чехов (премиера 4.10.2007)

 

Режисьорът Крикор Азарян е магнетичен събеседник. Разговорът с него доставя наслада на ума и емоциите заради уникалната му способност да излага мислите си образно-сетивно и да въвлича партньора в интензивен диалог на страстно преживени въпроси и нелесни отговори. Отворен за всичко ново, любопитен към младите, взискателен към себе си и театъра, той е безспорен авторитет за няколко поколения български театрали, които приемат за чест шанса си да работят с него.

Защо „Чайка”? Дали „Чайка” е продължение на Чеховата тема в биографията Ви, или това е дългогодишно отглеждан замисъл, поглед точно към този текст на Чехов?
Второто. Ако трябва да бъда съвсем точен, когато бях в театър „София” по-силно се изрази това желание.

Крикор Азарян (в средата) с екипа на спектакъла „Чайка”от А.П.Чехов, 2007 г.

Поставяли ли сте я друг път?
Не. Два пъти съм поставял „Вишнева градина”. Годините, които отделят първата от втората постановка, са се отразили в замисъла и в решението ми. Не казвам, че е било по-лошо или по-добро. Това са стечения на много обстоятелства и фактори, но едно друго виждане на света около „Вишнева градина” се е появявало. Но „Чайка” е била винаги най-притегателната от пиесите на Чехов. Веднага искам в скоби да добавя, че Чехов, колкото и нескромно да звучи, е авторът, който като че ли ми е най-близък. Предполагам, че не се лъжа, като си мисля, че начинът, по който Чехов вижда хората, света, съвпада с моето виждане. Въпреки че тук несравними са величините, а и времето е огромно, което ни дели, сто години… в същността си не са се променили нещата. И другото, с което Чехов ми е близък по-конкретно, е това полифонично виждане на света. Камерата му не следи събитието, както е примерно при Шекспир, а е с няколко гледни точки и до високото слага ниското. Винаги има някаква паралелност, тази паралелност ми е особено близка. Не защото така е в живота, а защото това дава друго смислово значение на нещата, когато вървят паралелно. Обикновено тези контрасти, именно те дават възможност за паралелност: високо – ниско, силно – слабо, голямо – малко, това именно е светът на театъра. Внушенията са много по-значими от значението на произнесените думи – и това е театърът! Тази паралелност прави история от нещата. Точно в това е Чеховото разбиране за многозначност. И неговата ирония към категоричните оценки, към хората, които виждат черно-бяло, именно в това е силата му. В неговата слабост да не раздава присъди.
А точно „Чайка” защо? Това е една фундаментална пиеса с комплекс от теми. Това е пиеса за любовта, за смъртта, за творчеството. Тук всички са творци в една или друга степен. Дори Сорин, който е нереализиран, вярва, живял е с илюзията, че това му се отдава, но не е успял. И още един проблем много важен – конфликтът между поколенията, родители – деца. Какво е извън тези неща? Като че ли за най-глобалните неща е тази пиеса. И те са някак си вплетени в тяхната органична връзка. И ако повече от двайсет и няколко години съм отлагал, то е, защото такъв култ съм изпитвал към автора и към тази пиеса, поради причините, за които говорих, и съм искал да бъда максимално уверен по отношение на актьорите, че трябва да бъдат Тригорин, Аркадина, Трепльов, Нина, Сорин… Тук няма второстепенни, всички са… един свят. Като има Аркадина, няма Трепльов, като има Трепльов, няма Аркадина, няма Тригорин. Сега живея с мисълта, че в момента условията са най-благоприятни. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Литературно събитие на годината

Както всяка година, и тази зададохме въпроса „Кое е според Вас литературното събитие на годината?“ Ето отговорите на поети, писатели, литературни критици и публицисти.


бр. 42/2018

Мирела Иванова, поетеса:

За мен най-вълнуващи бяха различните тържествени, научни, литературни и книжовни събития, с които бе отбелязан 140-годишният юбилей на П. К. Яворов, преоткриването в слова и слово на гениалния ни трагически поет.

Прочетох и много интересни български книги в различни жанрове: радвам се на младата ни поезия, харесвам Бистра Величкова и Албена Тодорова и техните стихосбирки „Бог в очакване на дилъра“ и „Стихотворения, от които ти се живее“.

В прозата съм пристрастна и пристрастена към „Кедер“ на Йорданка Белева, а току-що прочетох на един дъх и „Жажда“ от Захари Карабашлиев.

Забележителни са двуезичните, огледални томове на българския и украинския поетичен авангард, издадени от Института по литература на БАН, който заслужава поздравления и за юбилейния сборник „Памет за Яворов в Анхиало/Поморие“.

Върна ли се към Яворов, не мога да пропусна тъничката и изумителна книжчица с трите слова за поета на проф. Михаил Неделчев.

Като антисъбитие ще отбележа възобновяването на чудовищната догматична реч покрай скандала около литературната награда „Иван Пейчев“. Не е за вярване, че от идеологическия нафталин на 50-те години на отминалия век могат да бъдат извадени и въведени в употреба толкова разпенени, клеветнически, омерзителни думи днес. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи