Category Archives: Общи

Личността в центъра

бр. 33/2019

Разговор с Юлия Кръстева на Жорж Нива и Оливие Монжин

Худ. Джорджо де Кирико

Жорж Нива: Нека започнем с тази ужасна афера, която през март 2018 заинтересува френската и американската преса поради информация, произтичаща от Българската комисия по досиетата, която сякаш посочва, че през 70-те години сте била вербувана за агент от Българските тайни служби. Как да разбираме факта, че архивите се появиха по този начин, и най-вече, че вестници като „Обс” и „Ню Йорк Таймс” ги подеха без никакви предпазни мерки?

Юлия Кръстева: В действителност тази „афера“ е важна, доколкото тя разкрива как медийното забързване предпочита да разпространява паметта на тоталитарната Европа, която днес се проявява под формата на националистичен реванш, преди да се заеме с действително преоценяване на тази историческа катастрофа. Бях много шокирана как вестник като Обс може тъй прибързано да приеме тези така наречени „разкрития”, без най-малкото да се запита за маневрите на българските тайни служби. От своя страна, редакторите на Монд, подели информацията след публикуването на първите обвинителни статии, я придружиха със статия на историка Соня Комб, която предупреждава читателите срещу прибързаните заключения на тези фалшифицирани и потайно изнесени досиета[1].

Атаката беше много брутална. Един ден получих съобщение от неизвестно лице, представящо се за журналистка от Обс, казвайки ми, че съм шпионката Сабина. Зашеметена, отговорих й, че това без съмнение е твърде лоша шега и я отхвърлих с възмущение. Но беше твърде късно, те щяха да публикуват. Днес много хора свързват техния гняв с отминали идеологии, но е недопустимо, поне в така наречените „напреднали“ демокрации, да не знаем и следователно да валидираме функционирането на сталинските тайни служби под претекст на прочистване или „лустрация“ дори и когато се върши от посткомунистическите режими. Солженицин предупреждаваше, че в тоталитарната система лъжата е по-опасна от потискането на свободата: тя се пропива в цялата социална връзка, като така задушава, клевети и премахва самото съществуване на личността[2]. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Общи

И корабокрушението е дом. Дневник на едно пътешествие из Фарьорските острови

бр. 32/2019

Петя Кокудева

ВМЕСТО СНИМКА
Осемнайсет зелени динозавъра спят по корем в океана. Опашките им се стелят над водата – тихи, ниски, а гърбовете им се издигат първо плавно, после внезапно нагоре – към отрупаните с мъгла небеса. От диханието на чутовните същества в океана се образуват вълни – метър-два високи. А корабите понякога, озовали се на върха на някоя, падат като камък в бездната – с носа надолу. Не се събуждат каменните динозаври от вятъра, който тук може всичко: да носи сол в диплите си, да суши китово месо, да изскубва от пръстта картофите още млади, да блъска птиците разярено в скалите, а понякога да ги въздига – като нескопосан опит на насилник да се извини. Вятърът не е джентълмен тук – няма да ти отвори вратата, защото далеч преди това я е разбил на тресчици. Вятърът не е с чувство за хумор тук – вместо да те разроши, посича. Вятърът тук жигосва кожата като наздирател – затворници. Но динозаврите-острови са сякаш напук обезсилващо деликатни. С прелитащи орехчета и кайри из ниските треви. С овце, в чиито меки гърбове дъждът покорно чезне. С облачни шапки, прилични на пудели – винаги наблизо до острова-стопанин, сякаш са на невидима каишка. Океанът е пълен с риба, светлина и удавници. А ледовитият студ е на стража, винаги. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке

бр. 25/2019

Райнер Мария Рилке

Импресионистично-лирическият текст от тънката книжка „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“ е написан само за една нощ през есента на 1899 г. Тогава Райнер Мария Рилке е 23-годишен, а това е едно от най-ранните му произведения; младежко, пламенно и с бликнал патос. Изникнало е като насън, споделя Рилке. Няколко седмици преди тази нощ на лудешко вдъхновение той попада на семейни книжа и открива няколко страници със записки за далечния си родственик, корнета Кристоф Рилке, паднал в битка по време на една от Австрийско-турските войни, някъде около 1660 г. Явно образът на младия войник е разпалил въображението му, може би го е накарал да си спомни собствените неволи и копнежи във военното училище, скритите страхове дали е достатъчно смел, достоен, благороден в битка; припомнил му е чувството на гордост да служиш на знамето, но и трагиката на възможната млада смърт. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Империята на знаците

бр. 25/2019

Ролан Барт

Между 1966 и 1968 г. Ролан Барт посещава Япония три пъти по покана на Морис Панге, ръководител на Френско-японския институт в Токио. Резултатът от тези посещения е публикуваната през 1971 г. книжка (около 130 стр.) с кратки бележки, снимки и коментари върху Япония, озаглавена „Империята на знаците“. И до днес Барт остава един от най-четените западни философи в Япония. През 2000 г. са публикувани в превод на японски неговите събрани съчинения, а първата му книга, с която става прочут – „Нулевата степен на почерка“, достига продажби от близо 50 000 екземпляра.

 

Някъде там

Една от фотографиите, включена от Барт в оригиналното издание на неговата книга

Да речем, че искам да си представя един въображаем народ. Бих могъл да му дам някое съчинено от мен име, да се отнасям съзнателно към него като към обект от роман, да създам някоя нова Гарабания, така че да не компрометирам никоя действителна страна с моята фантазия (макар че тогава ще компрометирам собствената си фантазия с тези литературни знаци). Мога освен това – без никаква претенция, че представям или анализирам действителността, което е основната поза на западния дискурс, – да отделя на някое място от света (някъде там) известен брой характерни елементи (в графичния и лингвистичен смисъл на думата) и от тях целенасочено да си създам една система. Тази система ще нарека тук Япония. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Силата на вещера

бр. 24/2019

Колийн Ливингстън

Илюстрации: Петър Станимиров, „Таласъмите се завръщат”

1
– Влад! – чу се вик, последван от глухо топуркане на крака по пода – Влад, помагай!
Вещерът Влад тъкмо вареше отвара в колибата си. Е, кирпичената къщичка с две стаички трудно можеше да мине за истинска колиба, но традициите са си традиции…
Той разбърка сгъстяващата се течност още веднъж и отвори вратата към по-голямата стая, която използваше за спалня. Там двама мъже едва крепяха трети, а кръвта, която се лееше от раните му, попиваше в пръстения под.
– Предводителя! – задъхано обясни единият момък. – Раниха го в битката, едвам успяхме да го спасим.
– Положете го там – посочи Влад своя одър и нареди: – Ти извадє лененото платно от сандъка, а ти донесђ вода от кладенеца.
Въпреки че Влад беше вещер и лечител, Предводителя не се отнасяше към него с нужното уважение. А когато беше пийнал, преминаваше всякакви граници. В главата на Влад се завъртя унизителният спомен, когато Предводителя го обяви за селска знахарка, нареди да го облекат в пола и да го показват така из селото. Може би сега беше дошло времето за реванш.
Ще приложи ли Влад лечителските си умения?
Да – иди на 2.
Не – тичай на 3. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Правила на броя

бр. 24/2019

Николай Генов

  Скъпи читателю,

Илюстрации: Петър Станимиров, „Таласъмите се завръщат”

В ръцете си държиш карта на местността, в която се намираш. Вятърът е свиреп и щипе голите ти ръце като безвкусен виц, чийто край не ти се иска да изслушаш. Решавай бързо, защото времето не чака! Ако прецениш, че желаеш да се посмееш със Снежана, ориентирай се към страница [10]. В случай че си любознателен и искаш да научиш историята на книгите-игри у нас, обърни на страница [12] за първата вълна и на страница [12, 13] за втората вълна (не забравяй сърфа си!). Ако пък не знаеш какво е това книга-игра, опитай да поиграеш на страница [11]. Вариант е да си похортуваш и с Ал Торо на страница [14]. В случай че не ти се прави нищо, продължи да четеш нататък.

Този брой на „Литературен вестник“ е малко по-различен от останалите, защото следи твоето внимание и-з-к-ъ-с-о. Запиши си 2 две червени точки и внимавай – играта свършва, ако те станат 0. Сега хвърли зар с шест страни (това не бива да те изненадва – многостенните зарове се използват най-редовно в настолните ролеви игри, макар че – за улеснение – техните братовчеди – книгите-игри – се ограничават само до стандартните пластики). Добави стойността на хвърления зар към началните точки внимание (червените точки), с които разполагаш – похвално е все пак, че се съобразяваш с правилата и съдействаш. Сега. Трябват ти и ключови думи, за да бъде преживяването пълно. Ключовите думи са механизъм, който позволява на текста известна памет и прави навигацията из него възможна. Определени решения, които взимаш, могат да ти донесат ключови думи. Те са често използван похват при писането на сценарий за компютърни игри, защото правят интерактивността значима. Най-общият (и семпъл) принцип, по който ключовите думи действат, е следният: някое твое решение трябва да се отрази дългосрочно на играта [например решението дали ще закусиш, преди да тръгнеш на приключение] – записваш ключовата дума, която е указана на съответния епизод на решението [например „глад“, ако не си се нахранил], след което най-добросъвестно си признаваш, когато текстът те попита дали я имаш [да речем по средата на приключението]. В случай че я имаш и си признаеш, отиваш на посоченото място и се сблъскваш с дългосрочните последици от твоя избор. Не е голяма философия. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Погълнатият зоопарк

бр. 23/2019

Илия Троянов

Илия Троянов, роден през 1965 г. в София, е живял в Найроби, Мюнхен, Мумбай и Кейптаун. Понастоящем живее във Виена. През 2018 г. той пише този разказ за “Freiraum” („Свободно пространство“), проект на Гьоте-институтите в Европа в сътрудничество с дейци на културата, науката и гражданското общество. Проектът разглежда въпросите: Какво e свободата днес в Европа? Къде тя е под заплаха? Как я укрепваме?
Разказът се публикува със специалното разрешение на Илия Троянов и на Гьоте институт – София, за което ЛВ им благодари.

Сн. Димо Димов

Не е лесно да се построи зоологическа градина. Не и в провинциално градче. Точно в тези времена – не. „Трябва да допринасяме за изграждането на социализма, казваше партийният секретар, а не на зоологическа градина!”. С него не можеше да се говори дори когато ставаше въпрос за малко, непретенциозно, оградено място за животни в зоопарк с няколко сърни и няколко елена, с пауни, токачки, планински кози и може би една куцукаща лисица. Какви бяха шансовете за истинска зоологическа градина, както си я представях, докато ден след ден бършех дървените маси на ресторанта и чаках пролетта, изпълнен с копнеж, докато метях пода и мечтаех за зебри и жирафи, а дори и за слон, докато чистех улука. Когато първите посетители се настаняваха до езерото, поръчваха си бира, съзерцаваха скалистите хълмове и изпъваха крайници в ранното лято, лъв пробягваше из моите мисли. Леко, едва забележимо поклащайки глава, сервирах кебап и кюфтета цяло лято и продължавах да си мечтая. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи