Category Archives: Общи

Изкуството на препрочитането

бр.39/2020

1. В бележките си към „Мемоарите на Адриан“ Юрсенар пише: „С един крак в науката, с другия – в магията, или по-точно и без метафора – в онази „магия по симпатичен път“, която се състои в мислено пренасяне в нечия същност“. Ако имате възможност да се пренесете и пресъздадете Юрсенар, какво би означавало това – с какво най-напред свързвате нейната фигура? Как се отнасяме към наследството на Юрсенар днес? 

2. Иска ми се да поговорим за изкуството на препрочитането. Можете ли да разкажете малко повече за опита си при (повторното) четене на Юрсенар, кога, как, през какъв отрязък от време се случва и кое ви кара да се завръщате към четенето или мисленето върху нейното творчество?

3. Поводът да си поговорим за Юрсенар е навършването на 40 години от приемането й във Френската академия. На фона на много силни женски гласове като Натали Сарот, Маргьорит Дюрас, Симон дьо Бовоар, защо Маргьорит Юрсенар в крайна сметка успява? Върху какво се полага онзи подходящ момент, кайросът, който пробива мъжкия ред и отваря една нова страница в историята на Френската академия? 

Въпросите зададе: Франческа Земярска Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

За Маргьорит Юрсенар и нейната страстна привързаност към истината

Хараламби Паницидис

бр.39/2020

Паметта подбира, тя е най-старият творец.

                                           М. Юрсенар

Да се поддадеш на изкушението да напишеш нещо за любим автор изглежда някак лесно, саморазбиращо се –
и за изкушения, и за онези, с които е споделил своето пристрастие към него. След като вече лекомислено си обещал текст, разбираш, че твърде лесно си се поддал на настроение, което никак не съвпада с нормативността на онова „трябва“, което предстои. От приповдигнатото настроение не остава и следа, но пък тревожността, която го измества, започва да граничи с паника. Нито писателката и творчеството є са неизвестни или слабо познати, нито пък малко е писано по повод нейната личност, биография и литературно наследство.

Издадените на български език романи, есета, новели на Маргьорит Юрсенар обхващат най-значителната част от нейното творчество. През 2007 г. беше издаден и третият, последен том на нейните мемоари. Публикуването на целия този корпус от текстове не би било възможно без действително самоотвержената работа на преводачи и издателства. Дължим им изключителна признателност за възможността да се наслаждаваме на създаденото от тази невероятно талантлива френска писателка. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Юрсенар и нейната „магия по симпатичен път“

Петър Горанов

бр.30/2020

Маргьорит Юрсенар пред руините на Вила Адриана през 1924.

Имам на разположение от първа ръка два преноса в личното си буквено (литературно) живеене. Първият, това е спорадичното ми пренасяне в Античността – и то не заради вникването в самата нея, а от прииждащата на вълни симпатия към античния съвременник на настоящето (поне на моето настояще, със сигурност) Марк Аврелий. Вторият разчита безрезервно на опита на Маргьорит Юрсенар, която, пренасяйки себе си назад във времето, не просто пресъздава образа на император Адриан, но създава неговите Мемоари като автентични семена от зората на късната античност, покълнали едва днес. Скрупульозното историческо наблюдение не е успяло да открие тези семена в литературния свод на античната класика, ала Юрсенар е поправила тази небрежност. Едно от очарованията на т.нар. „голяма литература“ се състои в това да коригира обективистката проза на порядъчния смел историк, като направи от историята четиво, Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Поезията и религията трябва да останат тъмни“

Интервю с Маргьорит Юрсенар

бр.39/2020

Матийо Гале: Малко хора знаят, че сте преводачка на Вирджиния Улф, на Хенри Джеймс, на Хортенз Флекснер, на Кавафис, а и на тези анонимни певци в поетическия сборник „Fleuve profond, sombre rivière“, на които дължим негърските спиричуъли. Как се обяснява една такава среща, доста неочаквана?

Маргьорит Юрсенар: Това е моя отдавнашна страст. Първото ми пътуване до Съединените щати беше през 1937 г. и мисля, че тогава за първи път отидох в Южна Каролина. Там видях американските негри, чух ги как пеят и песните им дълбоко ме впечатлиха. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

40 години от „Четиридесетте”

Франческа Земярска

бр.39/2020

Скицата на костюма за Френската академия, направен от Ив Сен Лоран за Маргьорит Юрсенар, 1981. © Musée Yves Saint Laurent Paris

Не трябва специална причина, всяко време е подходящо да се обърнем към Маргьорит Юрсенар. Както подхвърля Умберто Еко по повод своята многогодишна рубрика в “Еспресо”, в която често обсъжда въпросите на деня, “считах за актуално и това, че някоя вечер ми е щукнало да препрочета, да кажем, страница от Херодот, приказка на Братя Грим или комикс за Попай Моряка”. Оставяме крещящата актуалност днес, защото имаме възможност да се върнем към едно знаково събитие отпреди 40 години, в което Френската академия след дълги битки, ожесточени спорове и многовековни традиции ще даде на Маргьорит Юрсенар стол сред “Четиридесетте”. Годината е 1980-а.

Жан д’Ормесон, макар по думите му никога да не е предполагал, че ще се залови за “каузата на жените”, разказва, че именно Роже Кайоа често повтарял колко неприятно е, че в Академията “никога не знаеш кой ще заеме твоето място”. Не е безоснователно да предположим, че Кайоа би останал доволен от това стечение на обстоятелствата за Fauteuil 3. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Моят опит с поезията

(Записки от едни неспокойни предпролетни дни)

Стеван Тонтич

бр.38/2020

Николай Николов-Зиков, „Самота“, 1977

Поезията е върхово постижение на всеобщия език, анализът на поезията е само размиване на фокуса.

 Йосиф Бродски

Опитът върху така дефинираната, а в самия текст разслоена на понятия тема (поезия, Азът на поета и призванието на поета) се основава на моето собствено преживяване и осмисляне и няма претенция за литературнокритически поглед или значимост. Но всяко изучаване и задълбаване в поетичните изкази отваря пред мен бездна, от която тежко се изплува. Но за плувеца в бурните води на поезията най-важното е да не потъне, дъната, на които стъпва, така или иначе никога не са достатъчно твърди. Можем да се утешим само с довода, че ако едно дъно се покрие с плочки, то от него няма да поникне даже стрък тревичка, камо ли да израсте високо, изправено биле на духа. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Определяне на центъра

Пшемислав Чаплински

бр.37/2020

Раздвижването на картата – предвещаващо геополитически промени – настъпва в средата на 80-те години, когато свободните и отделни традиции рязко се подреждат в нова цялост. Това се случва благодарение на известното есе на Милан Кундера „Отвличането на Запада, или трагедията на Централна Европа”[1]. В текста си чешкият писател представя драмата на поляци, чехи и унгарци, които вследствие на решенията в Ялта ден след ден са политически премествани на изток и изхвърлени в една чужда история. Като израз на несъгласие със своето откъсване от Западна Европа, те се бунтуват – в Унгария и Полша през 1956 г., в Полша и Чехия през 1968 г., в Полша през 1970 и 1980 г. – и биват смазани или от съветските войски, или от зависимите от СССР вътрешни сили. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Централна Европа (както е разглеждана след 1945 година)

Иржи Травничек

бр.37/2020

 

Фотография: Георги Папакочев.
Прага, 1973, от изложбата „Лица от моята Прага“

Централна Европа е територия с неясни граници – географски и понятийни. Най-голямото единодушие сред онези, които все пак са се впуснали в това начинание, се състои в това, че имаме работа със състояние на „semantic confusion[1] (Хенри Корд Майер)[2] или че става въпрос за „slippery concept[3] (Петер Буге).[4] Като че ли само метеоролозите са в състояние да постигнат консенсус по въпроса за Централна Европа.

Ще се съсредоточим върху периода след 1945 г., макар че ярки концепти за Централна Европа можем да открием и по-рано, най-малкото започвайки от XIX век (Франтишек Палацки, Фридрих Нойман, Томаш Гариг Масарик, Елемер Хантош и др.).

След Ялта

Ялтенското споразумение от февруари 1945 г. поставя края на Централна Европа. Или поне така смятат бъдещите му тълкуватели (Тимоти Гартън Аш, Милан Кундера, Дьорд Конрад и др.), при което тезата се превръща в един вид централноевропейска интелектуална догма. Това е мнение, на което много трудно може да се опонира. Ялтенското споразумение между тримата съюзници във войната създава в Европа система от два блока: западен и източен. През 1945 г. обаче все още не може да се говори за блокова система, това се случва едва в началото на 50-те години, когато в Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Среща след шестстотин петдесет и шест години

Ян Рихлик

бр.37/2020

Вишеград – трийсет години по-късно

 През 1991 г. работех на хонорар като коментатор на седмичника „Форум“, издаван от Координационния център на Гражданския форум от 1990 г. По тази причина станах, заедно с още няколко журналисти, част от чехословашката делегация, съпровождаща президента Вацлав Хавел на срещата в Будапеща между представителите на Чехословакия, Полша и Унгария. Тържественото подписване на общата декларация се състоя в замъка Вишеград над река Дунав. Идеята то да се извърши точно на това място беше на Хавел, който като драматург имаше чувството за театрални ефекти – повод беше фактът, че през 1335 г. във Вишеград се срещат чешкият, полският и унгарският крал, за да преговарят за взаимно сътрудничество и уреждане на отношенията в Средна Европа.

Фотография: Георги Папакочев. Президентите Вацлав Хавел и Петър Стоянов, Прага, 1997, от изложбата „Лица от моята Прага“.

След връщането си написах кратък репортаж, озаглавен „Среща след шестстотин петдесет и шест години“ („Форум“, бр. 9 от 1991 г., с. 4), в който споделих впечатленията си от преговорите. Сега, когато отново го прочетох след почти трийсет години, мога със задоволство да констатирам, че не бих променил нещо съществено от онова, което съм написал тогава. Разбира се, днес сме свидетели на редица промени, за каквито през февруари 1991 г. не можеше и да се предполага – никой по онова време не знаеше, че на Чехословакия й остават по-малко от две години живот, че тя ще се раздели на две държави, в резултат на което вишеградската тройка ще се превърне във вишеградска четворка. Само по себе си това не беше пречка за по-нататъшното сътрудничество, но възможностите за взаимна подкрепа при интеграцията в европейските структури се усложниха. Компликациите идваха преди всичко от режима на Владимир Мечиар и неговата партия Движение за демократична Словакия (ДЗДС). Политиката на Мечиар, съпровождана от приватизационни скандали и дори от терористични акции, доведе до това, че Словакия не беше поканена през 1999 г. в НАТО заедно с останалите членове на Вишеградската група, а беше застрашено и влизането й в ЕС. За щастие, в резултат от позитивната реакция на словашкото общество на изборите през 1998 г. ДЗДС, въпреки че получи най-много гласове, не можа да състави самостоятелно правителство, тъй като никоя политическа партия не пожела да влезе с него в следизборна коалиция. По този начин Мечиар беше изтласкан в опозиция и Словакия много бързо успя да догони своите партньори в преговорите за влизане в ЕС. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Обяснение няма

Янош Хай. Откъс от книгата за добродетелите на джуджетата 1.
Янош Хай. Откъс от книгата за добродетелите на джуджетата 1.

Вираг Ердьош

бр.37/2020

(преписи по Йоркен[1])

 Явление

„Една коркова тапа, която по нищо не се отличаваше от другите коркови тапи (наричаше се Шандор Г. Хирт, но какво ли значи едно име? Едно име нищо не значи), падна във водата.

Известно време, както може да се очаква, се носи по повърхността, сетне стана нещо необичайно. Полека почна да потъва, стигна дъното и никога повече не изплува.

Обяснение няма.“

 Явлениe/2.

Една кнедла, която по нищо не се отличаваше от другите кнедли (наричаше се Артур, но какво ли значи едно име? Едно име нищо не значи), падна във водата.

Известно време, както може да се очаква, весело се носи по повърхността, сетне

стана нещо необичайно, изскочи от тенджерата, побягна и никога повече не се върна.

Обяснение няма. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Из книгата „Сънища и стигми“

Иржи Падевет

бр.37/2020

Пред потребителската кооперация[1] „Пчела“, намираща се на площад „Тил“[2], се извиваше дълга опашка, но за три бурканчета мед си струваше чакането. Едното ще даде на Хелена от третия етаж, а другите две бяха за внука ѝ Кайо, който в този момент стоеше прав до нея и се блъскаше в рамото ѝ, щом трамваят тръгваше да завива. В скута си беше сложила мрежеста пазарската чанта, в която до хартиения плик с лук се бяха сгушили две пластмасови бурканчета във форма на мечета със зелени островърхи шапчици. През една от пролуките на мрежата се беше подала шапчицата на едното и Кайо се опитваше да я натика обратно, но така и не успяваше. През друга пролука надзърташе муцунката на второто мече и както беше изцапана с мед вероятно от някое негово спукано братче, създаваше впечатлението, че мечето се е разплакало. Кайо наплюнчи пръст, внимателно изтри сълзите и го пъхна обратно в устата си. Усети сладкия вкус на меда, примесен с дъх на лук. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

На изток от Запада и на запад от Изтока

Мария Янион

бр.37/2020

Произволно ще избера творби, които възникват през интервал от 100 години. Те разкриват известна трайна тенденция в интерпретацията на Изтока и Запада. Първата от тях е „Константин и Методий“ на Карол Поткански от 1905 г. Франчишек Буяк пише за изводите, които следват от изследването на този преждевременно напуснал света историк, че принадлежат „към „най-дълбоките общоисторически, историософски мисли, изказвани някога у нас“[1]. Поткански, един от най-проницателните историци на Полското средновековие[2], смята, че големият конфликт между Изтока и Запада, който разтърсва християнството, а също и отдалечаването между Византия и Рим стават „историческа необходимост, трудна за преодоляване“[3]. Разбира се, Поткански признава старшинството, зрелостта и богатството на византийската култура, но подчертава, че те стават причина за нейния застой и изчерпване. През XII в. Византия започва да запада не само вследствие на политическите събития, но и като че ли победена от собствената си презрялост. Закостенява и застива заедно със своята Църква. Замира „в онзи вечен, непрестанен поход към по-висши форми на съществуване“[4]. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Из романа „Книга за гробището“

Самко Тале

бр.37/2020

Фотография: Георги Папакочев. Прага, 1974, от изложбата „Лица от моята Прага“

Аз сега съм за втори път писател, защото веднъж вече станах писател. Тогава написах „Първата книга за гробището“. Днес аз станах отново писател, защото вали, а тогава не събирам кашони, защото вали. Най-сериозната пречка обаче е, че количката ми е на поправка, защото ми се отчупи огледалото за обратно виждане и аз не мога да го оправя, защото за това са необходими машини и прочие, а аз това не го мога, защото нямам такива работи. Никога досега през живота ми не ми се беше отчупвало огледалото за обратно виждане, защото аз имам количка вече 28 години, защото аз съм работлив и мен хората ме уважават, защото съм работлив. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Борбите за центъра

Владимир Мацура

бр.37/2020

Присъствието „в центъра“ е част от класическия инструментариум на чешката национална идеология още от времето на Възраждането. Корените на тази представа очевидно препращат към Хердер, за когото „щастливата средѝна“, „златната орис на средѝната“ е най-висша ценност, място, където крайностите се хармонизират и противоположностите се уравновесяват. Средѝната на Хердер се явява като един своеобразен предобраз на бъдещия синтез на Хегел, но извън рамките на каквото и да е движение или развитие тя представлява непроменлива (и всъщност затова още по-голяма) ценност, ценност-даденост. Формиращата се чешка национална общност, съвсем естествено, започва отчаяно да се домогва до най-различни престижни ценности, опитвайки се да разбере доколко те биха могли да послужат като носеща конструкция за чешкостта. А препращащата към старите митологични представи престижност на центъра, на която Хердер вдъхва нов живот, направо приканва към присвояване.

Центърът сякаш гарантира по-висши ценности, съчетаванe на противоположни качества – идеално подбрани и в съвършено съотношение, той позволява чешките земи (а чрез тях и всички славяни) да се пренесат от пренебрегваната периферия към престижното място в средоточието на всички културни и Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Поличби

Душан Митана

бр.37/2020

Душан Митана
Фотография: Даниел Хевиер

През 1398 г. в пражкия университет[1] чехът Ян Хус изнасял лекции върху учението на Уиклиф[2]. Неговите убеждения не само се разпространили бързо сред образованите чехи, но предизвикали огромен ентусиазъм и сред народа. В периода 1414–1415 г. в Констанц заседавал Вселенски църковен събор, чиято цел била да сложи край на големия разкол[3]. Съборът поканил Хус, императорът[4] му обещал безопасен престой, но Ян бил пленен, осъден като еретик и изгорен. Това деяние не само не се харесало на чешкия народ, а тъкмо обратното. Хуситите в Чехия въстанали. Хуситските войни, първите в поредицата религиозни войни, разтърсили римокатолическото християнство. Срещу въстанието на чехите папа Мартин V, избран в Констанц за глава на обединената църква, обявил кръстоносен поход и – представете си – доблестният малък народ оказал отпор на пет кръстоносни похода, нито един от които не бил успешен. През XV в. Църквата хвърлила срещу Чехия всичката скитаща разбойническа паплач от цяла Европа така, както през XIII в. пък била пратена срещу валденсите[5]. Но за разлика от валденсите чехите вярвали във въоръжената съпротива. Кръстоносците се разбягвали от бойното поле под грохота на въоръжените каруци и далечното песнопение на хуситската армия. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Завладяването на Лева

Виктор Хорват

бр.37/2020

Виктор Хорват. Фотография: Сашо Алушевски

— Какви, за бога, ги вършите, Жолти? — разкрещя се на моя приятел Ищван Ковач, когато ни настигна с началото на полка. — Завзехте ли казармата? Докладвайте.

— Позволете да доложа, не можахме да я намерим.

— Тия ги дрънкай на хуя ми, ясно ли е, синко? Как така не я намерихте?

— Бачо Ищване, според руското разузнаване казармата трябва да се намира на ул. „Бобулова“, тук, покрай главната улица. Но тук има жилищни сгради, нали виждате.

— Мамка му курвенска на тоя живот. А къде са другите две роти?

— Позволете да доложа, обикалят съседните улици, търсят казармата. Вижте, тук на картата…

— Баси, лейтенант Жолти, вдигнали сте на крак целия град. Сигурно сте вдигнали вече и казармата, щото и тя трябва да е някъде тука и чуват що за лунапарк е пристигнал посред нощ. Чортовска мълния да покоси със сяра шибаното разузнаване на шибаните руснаци. Вече е два след полунощ. Мамка му.

Другарят командир беше прав, защото лампи вече светеха из целия град, пред къщите се събираха все повече и повече хора, по пижами, по чехли и по нощници пристъпваха от крак на крак пред портите и по тротоарите, гледаха минаващите по улицата танкове, хващаха дръжките на дрънчащите прозорци, отваряха прозорците, после ги затваряха, после пак ги отваряха.

Подполковник Ковач седеше край пътя и се ядосваше. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Личен пътеводител по Прага

Мариуш Шчигел

бр.37/2020

 

Maриуш Шчигел по време на визитата му в България през 2018 г., свързана с представянето на книгите му „Готланд“ и „Направи си рай“. Фотография.: Архив на Полския институт

На пощата врагът не спи

ул. „Политически затворници“, Главната поща, ул. „Индржишска“

Помня, че когато започнах да вниквам в чешкия микрокосмос, всяка нова, непозната ми дотогава мисъл или нов възглед за мен бяха откровение. Блаженството на новопокръстения! Тогава не ми се налагаше да уча наизуст тези чути или прочетени изречения, те сами се настаняваха в ума ми и си стоят там и до ден днешен.

Едни от първите бяха от интервюто река с Вацлав Хавел „Задочен разпит“:

„Който се държи прекалено сериозно, винаги се излага на опасността, че ще изглежда смешен. Който умее да се смее на себе си, няма защо да се бои, че ще стане за смях“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

В друга самоличност

Павол Ранков

бр.37/2020

Павол Ранков. Фотография: Ян Белак

Вероятно очаквате, че в следващите редове отново ще се разказва някаква забавна история. Жалко (колко жалко!), няма да е така.

Зная много за Вас. Известна ми е най-съкровената тайна във Вашия живот.  (Как само се подсмихвате сега.) Ще Ви припомня миговете, които почти напълно сте успели да изтриете от паметта си. Те се завръщат само като неясни образи, които като цяло сполучливо могат да бъдат изместени от по-скорошни и най-вече по-приятни моменти като последния семеен празник или полученото признание в работата например.

Зная, че се смятате за съвсем нормален човек. Не, не казвам досаден или скучен, казах нормален. Та нали това е нещо…

Вече Ви споменах, че Вашата най-голяма тайна ми е известна. Но не се страхувайте,  от мен няма да я научат близките или приятелите Ви – нито полицията или пресата. Искам преди всичко да Ви помогна. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Себепознавателен шлагер

Адам Надашди

бр.37/2020

Янош Хай. Традиционни тъжни джуджета, дебнещи през ключалка

Там, в пъкъла безмерен, долу, във казана черен,

Прокълнати силно врякат, на прокълнат тъй приляга:

кой какво и как е вършил, че във пъкъла е свършил.

Те разпалено наддават, даже малко прекаляват,

колко са убили, крали, данък как са отървали.

Един само се ослушва, с тях не иска да се сдушва.

„Ти, приятел, що си траеш? Няма как да се скатаеш;

Май доста ще си прегрешил? Кажи си, колко си убил?

Тихият говори, ето: „Ред дочаках на небето,

Петър, Светията зове:  „Ти имал ли си грехове?”

„Чист съм аз, неопетнен, в покаяние  смирен!

Завист, мързел са ненужни, похот, лакомия – чужди;

алчен, бесен не съм бил ни ден, не, няма по-хрисим от мене!

Свети Петре, я погледни, без грях сме само аз и ти!”

Почервеня от яд щом чу, изръмжа ми „Марш оттук!”

Тук защо се аз терзая, трябва бързо да  узная.

Защо горя във врящ казан, сред пушек и сред гадна сган,

без да съм сторил ни беля? О, как ужасно се гневя!

А хорът прокълнат  ехти: „Нестореното изброи.

Дали не си във пропастта, заради горделивостта?”

 

Превод: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВА

Преводът е направен с подкрепата на унгарската литературна агенция „Петьофи“.

 

Ádám Nádasdy. Jól láthatóan lógok itt, 2019.

Адам Надашди (1947) е унгарски лингвист, поет и преводач. Носител на наградата „Аегон” (2020). 

Вашият коментар

Filed under Общи

„Нашата обща история доказва значението на сътрудничеството за общото ни бъдеще“

Разговор с изпълнителния директор на Международния вишеградски фонд със седалище в Братислава Едит Силадине Баторфи

бр.37/2020

Едит Силадине Баторфи. Фотография: Личен архив

Госпожо Баторфи, бихте ли ни разказали накратко историята на основаването и по-нататъшното развитие на Вишеградския фонд?

Международният Вишеградски фонд е единствената институционализирана форма на взаимно сътрудничество на страните от Вишеградската четворка (V4). Той е учреден от министър-председателите на страните от Вишеградката четворка на официална среща, състояла се на 14 май 1999 г. в Братислава. Въз основа на  заключенията, до които министър-председателите на страните от Вишеградката четворка достигат по време на тази среща, на 9 юни 2000 г. в Щиржин, недалеч от Прага, е подписано Споразумение за основаването на Международния Вишеградски фонд със седалище в Братислава, където се намира и понастоящем.

За целия период на своето съществуване фондът е подкрепил повече от 6000 проекта на обща стойност почти 96 милиона евро не само в рамките на страните от Вишеградската четворка, но и от страните от Източното партньорство и от Западните Балкани. Смятам, че за 20 години успяхме да се превърнем в стабилна част от грантовата инфраструктура в региона на Средна Европа, като нашата цел е и по-нататък да допринасяме за подкрепата на креативността на общите инициативи в това пространство. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Да пишеш на полски

Адам Загаевски

бр.37/2020

Адам Загаевски по време на представянето на книгата му „Невидимата ръка“ в рамките на Софийския международен литературен фестивал през 2016 г. Фотография: Архив на Полския институт в София.

Понякога познати ме питат: защо не пишеш на английски? Или, ако съм във Франция – на френски? Сигурно смятат, че бих имал полза от това, че е по-добре да си служиш с един световен език, отколкото с провинциален. По принцип съм съгласен с тях: наистина може да е по-удобно да се пише на по-голям език (стига да можех). Това ми припомня анекдота за Бърнард Шоу, който бил писал на Хенрик Сенкевич, че се учудва защо поляците не са приели руския език. Ирландците приели английския и само са спечелили! Наистина.

През 19. век, времето, когато Полша е разкъсана между няколко държави, е било акт на патриотизъм да се пише на полски; нашият език е бил сериозно застрашен, преди всичко под руско господство. Днес никой не си задава такъв въпрос: млад поет, роден в Гданск, дори да осъзнава миналото на този град[1] – а сега е модерно това да се осъзнава! – няма да се колебае на какъв език да твори. Просто няма да знае никакъв друг. Само човек като мен, който дълги години е живял в чужбина, може да се срещне с наивния – дали? – въпрос за избора на език. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Неразбираемият Джани Родари

Джак Зайпс,

професор емеритус на Университета на Минесота

бр.35/2020

Илюстрация: Дамян Дамянов

В стандартните американски и английски книжарници – ако вече въобще може да се говори за стандартни книжарници – обикновено могат да се намерят най-известните произведения на детските писатели от страната и чужбина – особено фантастичните им романи и приказките им. Не е такъв обаче случаят с многобройните творби на големия италиански писател Джани Родари. Това е странно, защото човек не може да влезе в италианска книжарница, без да се окаже заобиколен от книгите му. Освен това Родари е изключително популярен в някои европейски страни като Франция, Германия, Испания и Русия и преди смъртта си през 1980 г. дори печели престижната награда „Ханс Кристиан Андерсен“. Липсата на интерес към творчеството му в англосаксонските страни е почти толкова неразбираема, колкото е неразбираем и огромният му успех в родната Италия. Как да си обясним това? Какви са причините? Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Родари – майсторът на хумора и фантазията, който очарова малки и пораснали деца

40 години след смъртта си писателят, обичан от децата, учителите и милиони читатели по цял свят, продължава да има признание. Приживе професионалните критици не го разбраха

Дарио Чекарели

бр.35/2020

Илюстрация: Дамян Дамянов

Като всички, които излъчват лекота и веселие, Джани Родари е бил меланхоличен и затворен. Именно той – писателят, от когото и до днес  всички се възхищават заради вулканичната му способност да измисля игри на думи, стихчета и езикови парадокси, е бил саможив и лесно помръквал. Особено когато в рецензиите го определяли като детско-юношески писател.

Обичали са го децата, отдадените на преподаването учители и милионите читатели по цял свят. В много по-малка степен – професионалните критици, които се отнасяли към него с надменност. И дори изобщо не са отваряли дума за автора на „Граматика на фантазията” и „Приказки по телефона”. А и какво да кажат? Че Джани Родари продава милиони екземпляри от книгите си, в които пише „Имаше една Нула, кръгла като О, тя не беше сторила никому зло”?

Не, нямало как. Нима те, жреците на културата, които мъдрували за структурализъм и Хегелова философия, за Томас Ман и Хайдегер, можело да вземат на сериозно някакъв щурак, който пише разказ за „големия пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба”.

Не, безспорно, не можело. Особено след Войната, когато най-четените автори са фигури като Чезаре Павезе, Алберто Моравия и Васко Пратолини.

Ето защо и сега, когато отбелязваме както 40 години от неговата кончина (14 април 1980 г.), така и 100 години от рождението му (23 октомври 1920 г.), Джани Родари е обект на необичайно разделение: в смисъл, че или си за, или си против него, или го харесваш, или не. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Ако няма обща надежда, че можем да продължим, закъде сме? “

Национален филмов фестивал „Златна роза“ 2020

Разговор с режисьора Димитър Радев

бр.34/2020

Кадри от филма „Рая на Данте“

Тазгодишното 38-мо поред издание на националния фестивал за игрално кино „Златна роза“ успя да се случи на живо, с активна варненска публика и с голям брой филми: 22 късометражни и 19 пълнометражни. Жанровото и стилистичното разнообразие на филмите беше в широк обхват – от ексцентричния и въздействащ през емоциите и визията си „Сцени от живота на една актриса“ на режисьора Иван Владимиров (награда за режисура, за сценарий и специална награда на журито), до комедията със звезден актьорски състав „Като за последно“ на режисьора Ивайло Пенчев (награда на публиката). Голямата награда на журито отиде при новия филм на Ивайло Христов „Страх“, който затвърждава опита му да превръща някои от най-болезнените теми на нашето ежедневие в интелигентна трагикомедия с ярко чувство за ирония. Един от най-изненадващите и интересни филми на фестивала беше дебютната лента „Рая на Данте“, режисьор и сценарист Димитър Радев, с впечатляващото участие на Владимир Пенев и достойното присъствие на Радина Боршош. Филмът, заснет от оператора Калоян Божилов, разказва историята на 64-годишния Данте, който, след загубата на майка си и след като е уволнен от печатницата, в която е работил цял живот, намира мотив за живот в намерението да открие насилниците на майка си. По пътя към целта си обаче Данте среща Рая, красиво младо момиче, чиято лекота и жизненост се сблъскват с мрачните разкази за концентрационния лагер в Белене, за преживяно насилие и саможертва. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Пътникът

Олга Токарчук

бр.34/2020

Олга Токарчук

Един човек, седнал до мен по време на дългия нощен полет през океана, ми разказа за страховете, които като дете бил изпитвал нощем. Присънвал му се все един и същ кошмар, а той крещял и паникьосан викал родителите си.

Това ставало в дългите вечери – тихото, зле осветено време без телевизионни екрани (чувало се най-много бърборенето на радиото или шумоленето на татковия вестник) раждало странни мисли. Човекът помнеше, че още привечер започвал да се бои въпреки успокоителните думи на родителите си. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

„Авиатор“ – паметта за всичко онова, което историята не вписва

Антония Апостолова

бр.32/2020

В забележителния „Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски има една покъртителна сцена: когато зрялата жена поглежда от бинокъла, с който опиталото да се самоубие момче я е наблюдавало с несподелената си любов, тя „вижда” там отсреща, в собствения си прозорец, себе си в един отминал вече момент, поправим единствено от въображението. Мислех си, че нещо подобно трябва да изпитва и героят на Евгений Водолазкин в „Авиатор”, когато го отвеждат в насрещен на някогашния му апартамент, за да погледа оттам с бинокъл мястото, където за последно е бил щастлив.

Казват, че „Авиатор” не е „Лавър”, другият важен роман на Водолазкин, който по-рано тази година беше издаден на български от изд. „Панорама”, и все пак двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия живописен, „филологически” език, специфичния му слог, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, наказанието, прошката, любовта… Има още

1 коментар

Filed under На фокус, Общи

Из дневника на една девица

Антон П. Чехов

бр.32/2020

Антон П. Чехов

Антон П. Чехов

13 октомври. Най-накрая и на моята улица е празник! Гледам и не вярвам на очите си. Пред прозорците ми назад и наперед ходи висок, снажен брюнет с дълбоки черни очи. Мустаците му са изумителни! Ходи вече пети ден, от ранно утро до късна нощ, и все към нашите прозорци гледа. Правя се, че не обръщам внимание.

15-и. Днес още от сутринта вали проливен дъжд, а той, бедничкият, ходи. За награда му направих мили очи и му изпратих въздушна целувка. Отвърна ми с очарователна усмивка. Кой е той? Сестра ми Варя твърди, че той е влюбен в нея и заради нея подгизва под дъжда. Колко е тъпа! Та може ли брюнет да обича брюнетка? Мама ни заръча да се обличаме по-добре и да седим до прозорците. „Може да излезе някой измамник, но може и да се окаже порядъчен господин“ – каза тя. Измамник… quel… Глупава сте, мамо! Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Из „Барнабо от планината“

Дино Будзати

бр.32/2020

I

Никой не помни кога е построен горският дом на градчето Свети Никола в Долината на понорите, наричан още Дом Мàрден. От него през гъстия лес се разклоняваха пет пътеки. Първата слизаше към долината и Свети Никола и лека-полека се превръщаше в истински път. Другите четири се катереха между дърветата, като все повече изтъняваха и губеха очертания, докато накрая наоколо не останеше само гора – със сухите дънери, рухнали на земята, и всичките престари горски неща. Горе, на север, се намираха белите сипеи, които опасват чукарите.

Слънцето изгрява иззад високите върхове, претъркулва се над Дом Марден и залязва зад Зелено бърдо. Духа вечерният вятър и отвява поредния ден. Дел Коле, старшият на горските стражари, днес е в настроение и има дълги истории за разказване. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Електромобил, Ел Пасо

Лусия Бърлин

бр.32/2020

Лусия Бърлин

Госпожа Сноудън изчака двете с баба ми да се качим в електромобила ѝ. На вид кола като всяка друга, само дето беше много висока и къса, все едно кола от комикс, която се е блъснала в стена. Автомобил с настръхнали коси. Маминка се качи отпред, а аз на задната седалка.

Там беше зоната, където ноктите чегъртат по черна дъска. Тънък слой жълта прах покриваше прозорците. По стените и седалките имаше плесенясало и прашно кадифе. Сиво-кафяво. По онова време доста си гризях ноктите и допирът на мухлясалото прашно кадифе до разранените върхове на пръстите ми, до ожулените ми лакти и колене… си беше мъчение. Боляха ме зъбите, болеше ме косата. Потръпнах, сякаш неволно бях докоснала сплъстена умряла котка. Приклякайки, протегнах нагоре ръце и се хванах за гравираните златисти саксии над мърлявите прозорци. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Желание и нежелание

бр.31/2020

Александър Кьосев

 

Фотография: Свобода Цекова

Отдавна познавам Боян Манчев, може би от повече от 20 години. Не помня кога точно се запознахме, но в един момент се оказахме въвлечени заедно в един проект, наречен „Нексус“. Там позицията на Боян не беше лесна, той беше философ сред подбрани млади историци, всичките с претенции, всичките с малки познания по философия. По-късно мнозина от тях станаха фигури в Кеймбридж, в Централноевропейския университет и пр. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи