Category Archives: Общи

Вглеждане в женското тяло. Емилия Дворянова и Анджела Картър

бр. 13/2017

Ралица Люцканова

 

Худ. Мария Налбантова

Тема на не едно или две съчинения, разглеждащи интимното битие на историческите личности, е историята за това как цар Фердинанд поръчва гипсова отливка на ръката на Мара Белчева. Тази „малка” история, допълваща големия исторически разказ, предполага царското желание като израз на преклонение, възхищение и любовно увлечение. Актът на „втвърдяване”, на възпроизвеждане на част от женската анатомия обаче налага нуждата от допълнително вглеждане и обосновка, за да отговори „защо“.

Галантното поднасяне на женската ръка към устните на кавалера е приетият знак на уважение към дамата, жест, който куртоазната култура култивира и превръща в задължителен за етикета. Ръката е единствената позволена женска територия, която мъжът може да докосне в ритуала на ухажването и в обществото. Останалата част от жената е забранена, вкарана е в модуса на културните забрани и препятствия. Мъжът не-съпруг получава достъп единствено до тази една-единствена „разрешена” част от тялото. За него ръката е жената, тоест фрагментът „ръка” измества цялото – женското тяло – в условностите на нормата. Да притежаваш ръката (само нея, защото останалите части са забранени) е копнеж по тялото, което не е твое. Тогава ръката-отливка-заместител-на-жената (откъсната, разчленена от тялото в импулса да притежаваш) е фетиш, в който се съсредоточват желания, страсти, чувства. Обичаната жена е разчленената жена. Има още

6 коментара

Filed under Общи

бр. 13/2017

Стефан Грабински

Наричан „полският Х. Лъвкрафт“ и „полският Е. А. По“, Стефан Грабински (1887 – 1936) дебютира още в епохата на „Млада Полша“, но печели своята литературна популярност през междувоенното двадесетилетие, когато публикува своите фантастични разкази и новели на ужасите. Творчеството на Грабински се отличава със засилен интерес към свръхестественото, парапсихологията, еротиката и езотериката и се вписва в развойните тенденции на полската фантастична литература от началото на ХХ век. Разказът „Любовницата на Шамота“ е първото произведение на автора, което се представя на българската публика.

Худ. Мария Налбантова

И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.
И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си.
Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът.
(Битие, 2:22–24)

От шест дена ходя пиян от щастие и не смея да повярвам в него. Преди шест дена пристъпих в нов период от живота си, отделен от това, което го предхождаше, с толкова ясна линия, че ми се струва, че изживявам някакъв огромен катаклизъм.
Получих писмо от нея…
От времето на нейното заминаване зад граница преди година, някъде в неизвестна посока – този първи чуден знак от нея… Не мога, наистина не мога да повярвам! Ще припадна от щастие!
Писмо от нея до мен! До мен, напълно непознатия й и скромен таен обожател, с когото никога преди това не са я свързвали никакви приятелски връзки, дори краткотрайно познанство! Обаче наистина е така! Нося го все още в себе си, не се разделям с него дори за миг. Адресът е ясен, не подлежи на съмнение: Йежи Шамота. Та това съм аз. Давах плика на няколко познати да го прочетат, не вярвайки на собствените си очи; всеки ме гледаше леко учуден, усмихваше се и потвърждаваше, че адресът се разчита и ми казваше моята фамилия…
Значи се връща в страната, връща се едва след няколко дена, а първият, който ще я посрещне на прага на дома й, ще бъда аз – аз, който едва смеех да вдигна към нея очи, опиянени от обожание, по време на случайните срещи на обществени места, по парковите алеи, в театъра, на концерт… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Просто различен

бр. 12/2017

Малика Мустазраф

 

Малика Мустазраф (1969 – 2006) e мароканска писателка. Автор е на романа „Раните на душата и тялото“ и сборника с кратки разкази „36“. След смъртта й на нейно име в Мароко е учредена Националната литературна награда за кратък разказ.

 

худ. Дамян Дамянов

 

По това време на нощта булевард „Мухаммед V” е тих, пуст и мрачен. Само няколко бездомни котки мяукат зловещо с глас, който прилича на бебешки плач. Едно куче пред мен вирва опашка и се обръща към черния мъжкар, който куцука наблизо. Успява да го съблазни, телата им се сливат, тя затваря сластно очи и се отдава на ритмичните му движения. Сладки мравки плъзват по тялото ми. Какви късметлии! Правят го пред очите на всички – и Всевишния вижда, и рабите му. Не ги е страх нито от нравствената полиция, нито от хорските приказки.

Буща крещи:

– Мамицата ви мръсна!

Не му обръщам внимание. Той взема камък и ги замерва. Кучетата надават пронизителен вой. Телата им се разделят. Ако бях на тяхно място, щях да нападна Буща и да го нахапя по задника.

Вече два часа обикалям улицата напред-назад и нито един клиент. Нито един! Напипвам бръснарското ножче в джоба си. Винаги го нося с мен за самозащита, в случай, че някой ме нападне внезапно. Буща седи близо до  централния сук, подпрян на стената и с дрезгав глас фалшиво припява любимата си песен: „Червено вино, червено вино, ах, червено вино! Най-сладкият начин да се напиеш, майчице!” Грубият му глас разкъсва нощната тишина. Чака да си вземе своя дял предварително. Ние се потим, търпим отвратителните клиенти, а той изяжда всичко, без дори да си мръдне пръста. Мамка му… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Адонис

худ. Дамян Дамянов

 бр. 12/2017

Началото на поезията

Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да преместваш
линиите на хоризонта.
А другите? Някои мислят, че си повик,
други –  че си ехо.
Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да си аргумент
за светлината и мрака,
където краят на думите се превръща в начало.
А другите? Някои виждат в теб пяна,
други – създател.
Най-хубавото, което можеш,
е да бъдеш посока на кръстопътя
между мълчанието и думите.

Двама поети

Поети между гласа и ехото.
Като разбита
луна говори първият,
а вторият мълчи като дете,
което всяка нощ заспива
в ръцете на вулкан. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Да пишеш поезия означава да променяш света

бр. 12/2017

Интервю с Адонис

След смъртта на палестинеца Махмуд Даруиш той е последният велик глас на арабската поезия, както и един от великите съвременни поети. Адонис живее с поезията от 13-годишен, когато е едно обосяло, но вече доста амбициозно хлапе. Но каква поезия! Поезия, която той счита за „трагическа по същността си“ и която винаги е свързвал с философията. В нея говори за Бог, за войната и мира, за секса, за опиянението и лудостта.
Роден през 1930 г. в скромно село на алауити, той напуска Сирия твърде скоро, понеже преценява, че тази страна „му затваря хоризонта“. Заселва се в Бейрут, а по-късно, през 1985 г., във Франция. На 17 години си избира псевдонима Адонис: „Това име ме освободи от собственото ми име – Али, и от една социална принадлежност, тясно затворена в рамките на религията“. Оттогава не спира да се осмелява срещу забраните. Поради изказването му, че „евреите са основен елемент от историята на Близкия изток“, е изключен от Съюза на арабските писатели. За него Сирия става отворена рана: „Не, няма да последвам съдбата на Алепо. Ето ги моите пътища, ето я границата на страната. Ще потъна в моята рана, в моя език така, сякаш сърцето ми е смачкано под тежестта на собствената ми къща“.

Според вас изгнанието е истинската родина на онзи, който създава. Защо смятате така?
Поначало никой не би желал някоя метафизична сила да го пропъди в това или онова кътче на планетата. И въпреки това изгнанието е човешкото състояние par excellence. За тези, които противно на мен вярват в някоя от монотеистичните религии, най-великото изгнание започва с Ева – нашата обща майка, пропъдена от Рая. Що се отнася до тези, които създават – те по природа са двойно изгнани. Те не просто не молят за нищо; тяхната единственост ги поставя в изгнание спрямо останалия свят – този, който те се опитват да преодолеят в своите творби. Ако питате за мен – аз не се опитвам да избягам от това състояние на съществуването, ами да го разбера по-добре. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Жени, които убиваме

бр. 10/2017

Ин Коли Жан Бофан

рис. Александър Байтошев

Джипът на Киро Бизимюнгю беше паркиран в съседна на Големия пазар улица. Вратите на колата бяха отворени, за да влиза свеж въздух в купето. Войник във военномаскировъчна униформа седеше на предната седалка и с единия си крак бе стъпил на земята, докато унесено се опитваше да си запали цигара. Друг войник се подпираше на колата, цевта на оръжието му сочеше към земята. Киро Бизимюнгю се бе настанил отзад и се опитваше да чете вестник, но вниманието му непрекъснато се отклоняваше към претъпканата улица. Изпитваше ужас да идва тук, но тъй като колата на жена му беше на поправка, му се бе наложило да я придружи. Невижданата навалица, коятовинаги се събираше на това място, караше човек да се съмнява в някои предварително установени представи за този град. Всичко показваше, че ситуацията тук бе катастрофална. Хората твърдяха, че за тях вече няма надежда, че всичко бе свършено, че страната бе затънала в потресаваща беднoст и въпреки това магазините и сергиите на Големия пазар се пръскаха под тежестта на най-разнообразни стоки и хранителни продукти, платени най-често с непознати дори на Световната банка валути. Изглеждаше сякаш оскъдицата царуваше навсякъде, но първоначално човек не си даваше сметка за това. В същото време населението, което смяташе, че е изпаднало в положението на Йов, че живее в най-лошите условия, всекидневно носеше своите конголийски франкове, своите долари и изтъркани банкноти, носеха го под формата на звънливи монети, на пачки, на цели пакети, захванати с ластици, скрити в гънките на тънките ивици плат, препасани около кръста, напъхани в сутиените, в чорапите, в пътни чанти. Всичко това с цел да се купува, да се продава, според търсенето и предлагането, на фона на постоянно повишаващите се цени. Напомняха на стадо антилопи гну, разбягали се във всевъзможни посоки, в пълен безпорядък и хаос. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Само лъвът

Оуен Макнами

бр. 9/2017

Оуен Макнами (1961) е роден в гр. Килкийл, графство Даун. Известен е със солидната фактологическа основа на произведенията си. Романите на  Макнами включват високо оценения от критиката Resurrection Man (1994) („Възкресителят“, 2001), по който той пише и сценарий за едноименния филм от 1997 г., The Blue Tango (2001), включен в дългия списък за наградата „Букър“ за 2000 г., The Ultras (2004), Blue Is the Night (2014), удостоен с наградата Ирландски роман за 2015 г. на „Кери Груп“, и най-новия 12.23: Paris, 31st August 1997 за  последните дни на Даяна Спенсър.

Небето над Тайгърс Бей беше мътно като мляко. Беше облачно и топло. Жегата продължаваше вече седмица, а миризмата на гниеща конска плът и лъвски изпражнения полепваше по ръждивите на цвят тухли на къщите, обвиваше телефонните жици и промушваше вонящи пръсти през дупките на грубо заварената телена мрежа, която покриваше прозорците на магазина на ъгъла.   Има още

Вашият коментар

Filed under Общи