Category Archives: Общи

Из „Стихотворения“, 1973

бр. 20/2017

Джон Фаулз

Джон Робърт Фаулз (1926-2005) е британски писател, роден в Есекс. През 1963 г. излиза първият му роман „Колекционерът“, последван от „Магът“ (1965), „Момичето на френския лейтенант“ (1969), „Мантиса“ (1982) и др. През 1973 г. Фаулз публикува и сборник с поезия, който е преиздаден и допълнен през 2012 г. – след смъртта му.

Худ. Дамян Дамянов

Опитът

Хлътваш във вярната пресечка
точно както е посочено в гида,
и той не е там.

Въртиш се на точното място
в точното време,
в подходящия месец и на съответната лунна светлина;
и той не е там.

Откриваш правилната горичка,
и сядаш върху влажните листа,
и минава мъж върху трактор
и мисли, че си луд.

Имаш хартията и времето,
имаш и мястото,
и нищо не идва и не идва. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Из Какво е работа (1992) и Простата истина (1994)

бр. 20/2017

Филип Левин

Филип Левин (1928-2015) е американски поет, роден в Детройт. На 14 започва работа във фабрика за автомобилни части, след гимназията е студент в Уейн Колидж, Детройт, където започва да пише поезия. През 1958 г. става преподавател в департамента по английски в Държавния университет на Калифорния във Фресно, където работи до 1992 г. Сред книгите му са „Червен прах“ (1971), „Имената на изгубения“ (1976), „Какво е работа“ (1992), „Простата истина“ (1994), „Милостта“ (1999), „Световни новини“ (2009). През 1995 г. получава наградата „Пулицър“ за поезия за книгата „Простата истина“, а през 2011 г. става Поет лауреат на САЩ. Книгата „Простата истина“ (The Simple Truth) е издавана на български под заглавието „Самата истина“ в превод на Благовест Петров (изд. „Фрост“, 2016).

Какво е работа

Стояхме под дъжда на дълга опашка,
чакайки на Форд Хайленд Парк. За работа.
Ти знаеш какво е работа – ако си
на години да четеш това, ти знаеш какво
е работа, въпреки че може и да не вършиш нищо.
Но забрави за себе си! Става въпрос за чакането,
за пристъпването от крак на крак.
За усещането, че лекият дъжд пада като мъгла
в косата ти и ти замазва погледа
дотам, да си помислиш, че виждаш собствения си брат
пред теб – може би на десетина места.
Разтъркваш очилата с пръсти
и разбира се, това е нечий друг брат,
по-тесен в раменете от твоя,
но свит по същия тъжен начин и със същото подхилкване,
което не скрива инатливостта,
тъжния отказ да се предадеш
пред дъжда, пред часовете загубени в чакане,
пред знанието, че някъде напред
те чака човек, който ще рече „Не,
днес не наемаме“ – без да изтъква
причина. Обичаш брат си
и ето че внезапно едва издържаш
пред напора на обичта към твоя брат,
който не е до теб или зад теб или
пред теб, защото е у дома, опитвайки
да си отспи след жалка нощна смяна
в Кадилак, така че да може да се вдигне
преди вечеря и да учи своя немски.
Работи по осем часа на нощ, за да пее
Вагнер, операта, която мразиш повече от всичко,
най-ужасната музика, създавана някога.
Колко време мина, откакто си му казвал,
че го обичаш, прегръщал си широките му рамене,
отварял си широко очи и си му казвал тези думи,
и може би си го целувал по бузата? Ти никога
не си правил нещо така просто, така очевидно,
не защото си твърде млад или тъп,
не защото си ревнив или посредствен,
или неспособен да плачеш
в присъствието на друг мъж – не,
но просто защото не знаеш какво е работа. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Пет стихотворения

бр. 20/2017

Лес Мърей

 

Лесли Алан Мърей, наречен Лес Мърей (Les Murray, 17.10.1938 г., Нанайк, Нови Южен Уелс, Австралия), е австралийски поет, литературен критик и фермер. През 1957 г. заминава за Сидни да учи западноевропейски езици. Израснал сред природата и в традиционни фермерски общности, животът в големия град му донася огромен културен шок, който оттогава той обработва и засяга в поезията си. След завършването на университета се занимава с превод на западноевропейска литература, издава дълги години списанието „PoetryAustralia“. От
80-те години на миналия век живее със семейството си във ферма, недалеч от родното си място. Централни теми в творчеството му са тези за фермерския бит, за австралийската природа и опустошението й чрез замърсяване, туризъм, индустрия.

Смятан е за един от най-значимите австралийски и англоезични съвременни поети. Творчеството му е било високо ценено от Йосиф Бродски, Шеймъс Хийни, Дерек Уолкот. Той е един от стоте „Национални живи съкровища на Австралия“ (Australia’s National Living Treasures).

 

 

Поезия и религия

Религиите са стихотворения. Те композират
Будния и спящия ни ум, нашите чувства,
инстинкти, дишане и първични жестове

в единствена, цялостна мисловност: поезия.
Нищо не е казано, докато е сънувано в думи,
и нищо не е истина, докато е словесна фигура.

Стихотворението, сравнено със структурираната религия,
може да е като кратката брачна нощ на войника, готов
за нея на живот и смърт. Но това е малката религия.

Пълната религия е обширното стихотворение, повтаряно с любов;
като всяко стихотворение, тя е неизчерпаема и съвършена,
с обрати, за които да се питаме, Сега защо поетът прави така?

Не можеш да лъжеш в молитва, казваше Хъкълбери Фин;
И от лъжата стих не става. Същото огледало е:
подвижно, проблясващо, него наричаме поезия,

ако е закрепено в центъра, наричаме го религия,
а Бог е поезията, уловена в произволна религия,
уловена, но не заключена. Уловен е в огледалото,

което той привлича, понеже е в света, както поезията
е в стихотворението, закон против нейния свършек.
Винаги ще има религия наоколо, докато има поезия,

или ако тя липсва. И двете са зададени и периодични
като летежа на онези птици – качулатия гълъб, папагала розела –
първо с прибрани крила, после ги размахват и пак ги прибират. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Вглеждане в женското тяло. Емилия Дворянова и Анджела Картър

бр. 13/2017

Ралица Люцканова

 

Худ. Мария Налбантова

Тема на не едно или две съчинения, разглеждащи интимното битие на историческите личности, е историята за това как цар Фердинанд поръчва гипсова отливка на ръката на Мара Белчева. Тази „малка” история, допълваща големия исторически разказ, предполага царското желание като израз на преклонение, възхищение и любовно увлечение. Актът на „втвърдяване”, на възпроизвеждане на част от женската анатомия обаче налага нуждата от допълнително вглеждане и обосновка, за да отговори „защо“.

Галантното поднасяне на женската ръка към устните на кавалера е приетият знак на уважение към дамата, жест, който куртоазната култура култивира и превръща в задължителен за етикета. Ръката е единствената позволена женска територия, която мъжът може да докосне в ритуала на ухажването и в обществото. Останалата част от жената е забранена, вкарана е в модуса на културните забрани и препятствия. Мъжът не-съпруг получава достъп единствено до тази една-единствена „разрешена” част от тялото. За него ръката е жената, тоест фрагментът „ръка” измества цялото – женското тяло – в условностите на нормата. Да притежаваш ръката (само нея, защото останалите части са забранени) е копнеж по тялото, което не е твое. Тогава ръката-отливка-заместител-на-жената (откъсната, разчленена от тялото в импулса да притежаваш) е фетиш, в който се съсредоточват желания, страсти, чувства. Обичаната жена е разчленената жена. Има още

6 Коментари

Filed under Общи

бр. 13/2017

Стефан Грабински

Наричан „полският Х. Лъвкрафт“ и „полският Е. А. По“, Стефан Грабински (1887 – 1936) дебютира още в епохата на „Млада Полша“, но печели своята литературна популярност през междувоенното двадесетилетие, когато публикува своите фантастични разкази и новели на ужасите. Творчеството на Грабински се отличава със засилен интерес към свръхестественото, парапсихологията, еротиката и езотериката и се вписва в развойните тенденции на полската фантастична литература от началото на ХХ век. Разказът „Любовницата на Шамота“ е първото произведение на автора, което се представя на българската публика.

Худ. Мария Налбантова

И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.
И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си.
Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът.
(Битие, 2:22–24)

От шест дена ходя пиян от щастие и не смея да повярвам в него. Преди шест дена пристъпих в нов период от живота си, отделен от това, което го предхождаше, с толкова ясна линия, че ми се струва, че изживявам някакъв огромен катаклизъм.
Получих писмо от нея…
От времето на нейното заминаване зад граница преди година, някъде в неизвестна посока – този първи чуден знак от нея… Не мога, наистина не мога да повярвам! Ще припадна от щастие!
Писмо от нея до мен! До мен, напълно непознатия й и скромен таен обожател, с когото никога преди това не са я свързвали никакви приятелски връзки, дори краткотрайно познанство! Обаче наистина е така! Нося го все още в себе си, не се разделям с него дори за миг. Адресът е ясен, не подлежи на съмнение: Йежи Шамота. Та това съм аз. Давах плика на няколко познати да го прочетат, не вярвайки на собствените си очи; всеки ме гледаше леко учуден, усмихваше се и потвърждаваше, че адресът се разчита и ми казваше моята фамилия…
Значи се връща в страната, връща се едва след няколко дена, а първият, който ще я посрещне на прага на дома й, ще бъда аз – аз, който едва смеех да вдигна към нея очи, опиянени от обожание, по време на случайните срещи на обществени места, по парковите алеи, в театъра, на концерт… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Просто различен

бр. 12/2017

Малика Мустазраф

 

Малика Мустазраф (1969 – 2006) e мароканска писателка. Автор е на романа „Раните на душата и тялото“ и сборника с кратки разкази „36“. След смъртта й на нейно име в Мароко е учредена Националната литературна награда за кратък разказ.

 

худ. Дамян Дамянов

 

По това време на нощта булевард „Мухаммед V” е тих, пуст и мрачен. Само няколко бездомни котки мяукат зловещо с глас, който прилича на бебешки плач. Едно куче пред мен вирва опашка и се обръща към черния мъжкар, който куцука наблизо. Успява да го съблазни, телата им се сливат, тя затваря сластно очи и се отдава на ритмичните му движения. Сладки мравки плъзват по тялото ми. Какви късметлии! Правят го пред очите на всички – и Всевишния вижда, и рабите му. Не ги е страх нито от нравствената полиция, нито от хорските приказки.

Буща крещи:

– Мамицата ви мръсна!

Не му обръщам внимание. Той взема камък и ги замерва. Кучетата надават пронизителен вой. Телата им се разделят. Ако бях на тяхно място, щях да нападна Буща и да го нахапя по задника.

Вече два часа обикалям улицата напред-назад и нито един клиент. Нито един! Напипвам бръснарското ножче в джоба си. Винаги го нося с мен за самозащита, в случай, че някой ме нападне внезапно. Буща седи близо до  централния сук, подпрян на стената и с дрезгав глас фалшиво припява любимата си песен: „Червено вино, червено вино, ах, червено вино! Най-сладкият начин да се напиеш, майчице!” Грубият му глас разкъсва нощната тишина. Чака да си вземе своя дял предварително. Ние се потим, търпим отвратителните клиенти, а той изяжда всичко, без дори да си мръдне пръста. Мамка му… Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Адонис

худ. Дамян Дамянов

 бр. 12/2017

Началото на поезията

Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да преместваш
линиите на хоризонта.
А другите? Някои мислят, че си повик,
други –  че си ехо.
Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да си аргумент
за светлината и мрака,
където краят на думите се превръща в начало.
А другите? Някои виждат в теб пяна,
други – създател.
Най-хубавото, което можеш,
е да бъдеш посока на кръстопътя
между мълчанието и думите.

Двама поети

Поети между гласа и ехото.
Като разбита
луна говори първият,
а вторият мълчи като дете,
което всяка нощ заспива
в ръцете на вулкан. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи