Ина Иванова

бр. 3/2021

Ина Иванова

* * *

Сребърният гвоздей на лятото
лежи в дланта ми,
въздух звънти между телата ни,
долу градът сънува империи.
Колко излишни са империите,
Господи, мисля си.
Всички времена живеят
в кутия от стенен часовник,
хранят се с надежди и разточителност,
а коремите им са сребърни риби.
Благодаря, че мълчиш, Господи,
мисля още и потулвам гвоздея
в най-тайния джоб на къщата,
и облак грижовно скрива Слънцето
и времето се вбива в телата ни.

Албена Тодорова

бр. 3/2021

Албена Тодорова.
Фотография Вера Гоцева

Първи януари

На сутринта учудващо не се събуди нов човек.

Градът навън, и той изглежда същият –

мирише на мандарини, кисело зеле и пръст.

Припомня си колцина живеят в него,

по тесните тунели на улиците,

захлупени с мартенско небе, взето назаем.

Чудото ни настига със закъснение, когато на излизане от подлеза

някой чува на празната улица как някой шепне:

Камелия Панайотова

бр. 3/2021

Камелия Панайотова

***

 

Everything not saved will be lost.

– Nintendo “Quit Screen” message

Което не спасим, ще бъде изгубено.

То още не е пристигнало, а вече го няма.

Може да бъде червено или синьо,

най-често жълто

като зараснал белег под коляното.

Може да бъде всичко, но

почти винаги е разочарованието

Вино в петел

Иван Братованов

бр. 43/2020

Имам малко на брой любими неща: дрехите, в които съм облечен, книгите, които се правя, че препрочитам, хората, с които времето минава неусетно; а защото съм и това, което ям – имам една рецепта за приготвяне на „вино в петел“, която много години подред вече се стремя да популяризирам, но не под марката „българска храна“, а само като синестезия на художествена кулинария, подобно на тенджерата, нахлупена на главата, на гозба за всички сетива, която би накарала всекиго да се заоблизва; това е едно почти любовно обяснение към всичко онова, което ни прави българи, ерес без световен аналог – усещането да си различен; практическото упражняване на философските възгледи, мъдруване върху природата на щастието, такова каквото трябва да е, без значение какво е било – възхвала на едно „двукрако без пера“ (но с плоски нокти); с други думи, дзен на петльовите шпори и гребен:

Из „Превъртане“, роман

Петър Денчев

бр.40/2020

 

Мария изчезна от живота на дъщеря си и своите приятелки като привидение. Имаше я, а после се оказа, че е била нещо като халюцинация. Измама на сетивата. Клопка на съзнанието. Нейната липса подейства отрезвително на Антония. Сякаш я беше напуснал тежък махмурлук. Главата й не тежеше, чувстваше се спокойна. Не й се гадеше. Пробуждането, чувството, че отново е жива започваше да се възвръща в тялото й; както някога, когато беше млада, а пък Мария се постара да смаже в нея всички пориви на откровен живот. Съдба. Какво да се прави? Мислеше си Антония. Трите месеца на издирване не дадоха никакъв резултат. Сякаш се беше изпарила; не беше оставила видима следа в този свят, която можеше да подскаже на Антония или пък на полицията къде биха могли да я открият. Просто нямаше нищо. Беше изчезнала като внезапно разрушена илюзия – подобно на своя живот и убежденията си. Дъщеря й употреби всички усилия, които можеше да положи. Говори с приятелките й, нае частен детектив, разлепи портрета й в целия квартал. Когато и това не помогна – разшири обхвата; започна да разлепя обявата за изчезването из целия град. Плати на разпространител, който да покрие и крайните квартали, дори близките села.

Поезия

Иван Братованов

бр.36/2020

 

Иван Братованов (1968) е завършил българска филология и история във Великотърновския университет. Бил е редактор в издателство „ПАН – ВТ“ и в седмичника „Артфорум“ (1998–2000). Пише лирически и кратки белетристични текстове. Живее във Велико Търново.

*  *  *

Най-старата ми любов –

най-нова китайска поезия.

Цвета Софрониева

бр. 8/2018

Цвета Софрониева, „Моята киберидентичност“, 2012

23 #
Понякога
виното е бяло червено и розово и виолетово ако го обичаш
улиците са мюнхен монреал париж марс луната която обичаш
мъжете са черни и бели зелени и сини което може би обичаш
жените са русокоси с оцветени очи и кафяви устни обичани от теб
годината е горбачов буш или някой друг или ти и аз които обичаме
денят е и пръв и последен и работа и смях и минали и бъдещи дни
на любов които можеха да бъдат бледи или тъмни стига да ги обичаше
часовете са моменти пълни с езера и сняг и дълбочина която обичаш
цветята всякога са без мирис на английски няма истинска дума
за мириси които съставляват светове от обич и от богове и от тела
мирисът си ти вятър от пръсти докосващи очи мирисът е време
времето едно време по някое време ненавременно безвремие няма време
преди време по време на докосването на времето в бутилка старо вино
френско както обикновено го обичаш мирисът на живот не посещавал
хотелите където хората живеят мирисът на свежа млада и любяща гранка
виното е кафяво зелено дълбоко бяло червено и хладно както го обичаш
зелени коси тъмнокафяви устни червени и бели устни студени меки устни
капка вино върху топли мокри устни зелена коса се отразява в една чаша
улиците са банког виена амстердам софия истанбул ню йорк венеция
ню орлеанз джаз тези улици са джаз за пиано изсвирен от старчески ръце
музика пълна с мириси на любов стара глупава любов наивна идеалистична
родителска любов любов на деца моята любов божията любов звук на пиано

33 #
Разпознато
Искам да подаря книгите си на моите посестрими и побратими по света,
на тъжните вечери, когато загасват лампата или свещта до леглото си,
ако имат такава изобщо, на морните – не им се чете за изискани неща,
имигранти по картата на вселената. Върти се тя, и с нея се върти земята,
всяко излизане от орбитата с цел подобрение би довело смъртта ни.
Нека пиша за просълзените изнурени лица, късноромантично и кичово.
Чете ми се не на големи сцени, а в някоя поща, сред лехи от картофи, в дома на
Мабел с многото деца, и на всичките пейки в село Парамун, а не в Парамаунт.
Меки, меки са вълните на поезията.

Някои наблюдения върху образа на Едип и поезията след 90-те години на XX век

бр. 31/2017

Яница Радева

 

Худ. Макс Ернст

В началото 90-тегодини на XX в. до средата на десетилетието образът на Едип е забележим чрез преводи, театрални постановки и поетически текстове, а в края на хилядолетието и в първите години на XXI в. преобладават студиите и монографиите. Но през периода 1946 – 1989 г. липсата на този образ е осезаема, както като обект за интерпретация, така и като нови преводи или издания на трагедията. Недоизказаността, липсата на говорене и своеобразното табуиране от психоаналитична гледна точка е вече симптом. Този симптом може да бъде прехвърлен върху обществото и темите, по които води разговор и по които мълчи. Чрез подобно разглеждане на липсата или наличността на „мотива Едип“ можем да го откроим като политически положен в българската култура. Освен това чрез него бихме могли да  направими връзката модернизъм – постмодернизъм, като се има предвид липсата на Едиповото присъствие като сюжет, публикация, превод на трагедията на Софокъл и като тема за творчески интенции по време на социализма – изключение правят стихотворенията „Едипов комплекс“ на Константин Павлов и „Едип“ на Миглена Николчина, както и включването в сборника „Антични трагедии“ (1977) на трагедията „Едип цар“ пред 70-те години^[1].