Category Archives: Непремълчано

Кой да плаща добавената стойност на книгите?

бр. 37/2018

Огнян Касабов

– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…

Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.
Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Символната война

бр.35/2018

Александър Кьосев

1-ва

Иван Шишиев

Помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.
Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

бр. 33/2018

Амелия Личева

Още в „Кратил“ на Платон става дума за идеята, че – казано със съвременни термини – с думите могат да се правят неща (превърната векове по-късно в постулат от Джон Остин). Периодично тази идея се разиграва в художествената литература, за да стигнем до схващането на литератори като Жерар Женет, които превръщат подобно виждане в теория и твърдят, че съществува нещо, което можем да назовем вторична мотивираност на знака и че в художествената литература дадено нещо често пъти се назовава с единствено възможното си име.
Пак с литературата свързваме и вярването, че когато думите се девалвират, по-добре е да се мълчи, каквато и да е цената на това мълчание. Не за първи път ще дам за пример Корделия от „Крал Лир” и поводът отново няма да е доб◊ър.
В наши дни много-много не се замисляме за последиците от това как си служим с думите, а и с мълчанията. Случаят с журналиста Димитър Върбанов от „Господари на ефира“ е добър повод да се обърне внимание на думите. Вярно, епизодът беше достатъчно коментиран, но като че ли никой не си даде сметка, че той е проблематичен не само заради подправянето на фактите, той е проблематичен с начина, по който се употребиха думите. Ако журналистите като цяло бяха използвали по-неутрално говорене в предаването на случилото се, а не драматизиращото „пребит“ и подобни, може би нямаше да се стигне до нелепата ситуация. Но вече стана правило (узаконено от всепозволеността на постовете във Фейсбук) активно да се употребяват прекомерно маркирани от емоция думи със или без основание. Това може би тръгна от журналистиката, но навлезе и в масовото писане за литература. Писателят е страхотен, книгата е уникална и спира дъха, преводът е великолепен, блестящ. При това положение не само че няма как оценките да не са подвеждащи, но и претръпването от това патетично говорене е напът да притъпи сетивата за отсяване на същинските явления. И насред този раблезиански свят на непремерени и високопарни слова сухото, фактологично говорене или мълчанието остават единствено адекватните форми на тиха съпротива.

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

Анго Боянов / Агент „Красимир“

Служебна информация

бр. 11/2018

На 13 февруари 2018 г. т. нар. Комисия по досиетата оповести, че Анго Боянов Алексиев (р. 1950) е бил агент и секретен сътрудник с псевдоним „Красимир“ към Шесто управление на Държавна сигурност, натоварено да води борба с идеологическата диверсия.

Кой е Анго Боянов?
Завършва българска филология през 1974 г. в СДУ. Издава дебютната си стихосбирка „Омагьосани кръгове“ в самото начало на 1981 г. Същата година на 16 ноември оперативният работник Янко Янков го вербува за сътрудник на т.нар. политическа полиция, към отдела, отговарящ за следенето на художествено-творческата интелигенция. Оттогава досега Боянов е публикувал още седем стихосбирки.
Назначен е в полската редакция на Агенция „София прес“. По време на финалното разгаряне на протестите на „Солидарност“ в края на 80-те младият поет е изпратен в Полша като кореспондент на агенцията. Превежда от полски. По-късно издава книги със свои преводи на Ян Твардовски и на Юлиан Корнхаузер.
След 1990 г. Боянов става печатар и издател. С марката на „AngoBoy“ и на Издателско ателие „Аб“ печата/издава стотици книги на български автори, обикновено срещу заплащане. Свири на мандолина. Основава „Angoboy Capella”, с която озвучава премиери на книги и други публични културни прояви. В основата е на инициативите „Творци на живо“ (от края на 90-те в НДК) и на „Галерия на думите“ (след 2016 г. в Националната библиотека), в които представя съвременни автори.
Членува в Международното антропософско общество. В съавторство с Румен Балабанов публикува книгата „С очите на Бога. Ванга и Кашпировски се срещнаха“ (1991). Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

За плагиатството, моженето и морала в академичния живот

бр. 7/2018

Мария Стамболиева

Повод да напиша тези редове е обявен конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (Морфосинтаксис на английски език) в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград, с единствен кандидат доц. д-р Елисавета Бояджиева – преподавател с доказани случаи на плагиатство при всеки опит да се хабилитира като англицист, който освен това много слабо владее английския език. Независимо от тези обстоятелства, тя вече десетилетие стои начело на англицистиката в ЮЗУ като ръководител на Катедрата по романистика и германистика. Член е и на Факултетния съвет на Филологическия факултет на Университета.
Запознах се с един от трудовете на Е. Бояджиева през 1999 г., когато бях назначена за суперрецензент по конкурс за доцент по германски езици (английски) в ЮЗУ с единствен кандидат д-р Бояджиева. По време на обсъждането на хабилитационния й труд („Изследване на падежните отношения в английския език с оглед на славянските езици“, ИК Тип Топ Прес, 1998) в Специализирания съвет при ВАК бяха изразени съмнения за плагиатство и беше констатирано много слабо владеене на английския език от страна на кандидатката. Поради това Съветът не я беше избрал за доцент. Моята задача беше да проверя дали тези съмнения са оправдани. Има още

1 коментар

Filed under Непремълчано

Агент „Георги“, агент „Пърличев“, агент „Богдан“ и нататък

бр. 6/2018

Пламен Дойнов

От ноември 2017 г. институтът, който за краткост се нарича Комисия по досиетата, започна да оповестява проверките си за собствениците, управителите, директорите, заместник-директорите, главните редактори, заместник главните редактори, членовете на редакционните съвети, политическите коментатори, водещите на рубрики в печатни издания, но вече с профил културна и литературна периодика. Към вече известните от предишни оповестявания агентурни имена се наредиха нови: откъм сп. „Литературни Балкани“ – Георги Гроздев (сътрудник „Гълъбов“); откъм „Литературен вестник“ – Владимир Трендафилов (агент „Богдан“) и Георги Цанков (агент „Пърличев“); откъм „Български писател“ – Христо Георгиев (агент Войводов“); откъм сп. „Пламък“ – Паруш Парушев (агент „Русев“); откъм сп. „Панорама“ – Валентина Бояджиева (агент „Ана-ІІ“, агент „Анета“, или „Анет“), Йордан Костурков (съдържател на явочна квартира „Центъра“), Катя Митова (агент „Филипов“), Любомир Илиев (агент „Георги-ІІ“, или просто „Георги“); откъм в. „Литературен форум“ – Иван Симеонов (агент „Асен Найденов“ и агент „Владимиров“) и т.н. Повтарям, че тук споменавам само част от новоогласените, а не преповторените от предишни решения на Комисията. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано