Category Archives: Непремълчано

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

Анго Боянов / Агент „Красимир“

Служебна информация

бр. 11/2018

На 13 февруари 2018 г. т. нар. Комисия по досиетата оповести, че Анго Боянов Алексиев (р. 1950) е бил агент и секретен сътрудник с псевдоним „Красимир“ към Шесто управление на Държавна сигурност, натоварено да води борба с идеологическата диверсия.

Кой е Анго Боянов?
Завършва българска филология през 1974 г. в СДУ. Издава дебютната си стихосбирка „Омагьосани кръгове“ в самото начало на 1981 г. Същата година на 16 ноември оперативният работник Янко Янков го вербува за сътрудник на т.нар. политическа полиция, към отдела, отговарящ за следенето на художествено-творческата интелигенция. Оттогава досега Боянов е публикувал още седем стихосбирки.
Назначен е в полската редакция на Агенция „София прес“. По време на финалното разгаряне на протестите на „Солидарност“ в края на 80-те младият поет е изпратен в Полша като кореспондент на агенцията. Превежда от полски. По-късно издава книги със свои преводи на Ян Твардовски и на Юлиан Корнхаузер.
След 1990 г. Боянов става печатар и издател. С марката на „AngoBoy“ и на Издателско ателие „Аб“ печата/издава стотици книги на български автори, обикновено срещу заплащане. Свири на мандолина. Основава „Angoboy Capella”, с която озвучава премиери на книги и други публични културни прояви. В основата е на инициативите „Творци на живо“ (от края на 90-те в НДК) и на „Галерия на думите“ (след 2016 г. в Националната библиотека), в които представя съвременни автори.
Членува в Международното антропософско общество. В съавторство с Румен Балабанов публикува книгата „С очите на Бога. Ванга и Кашпировски се срещнаха“ (1991). Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

За плагиатството, моженето и морала в академичния живот

бр. 7/2018

Мария Стамболиева

Повод да напиша тези редове е обявен конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (Морфосинтаксис на английски език) в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград, с единствен кандидат доц. д-р Елисавета Бояджиева – преподавател с доказани случаи на плагиатство при всеки опит да се хабилитира като англицист, който освен това много слабо владее английския език. Независимо от тези обстоятелства, тя вече десетилетие стои начело на англицистиката в ЮЗУ като ръководител на Катедрата по романистика и германистика. Член е и на Факултетния съвет на Филологическия факултет на Университета.
Запознах се с един от трудовете на Е. Бояджиева през 1999 г., когато бях назначена за суперрецензент по конкурс за доцент по германски езици (английски) в ЮЗУ с единствен кандидат д-р Бояджиева. По време на обсъждането на хабилитационния й труд („Изследване на падежните отношения в английския език с оглед на славянските езици“, ИК Тип Топ Прес, 1998) в Специализирания съвет при ВАК бяха изразени съмнения за плагиатство и беше констатирано много слабо владеене на английския език от страна на кандидатката. Поради това Съветът не я беше избрал за доцент. Моята задача беше да проверя дали тези съмнения са оправдани. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Агент „Георги“, агент „Пърличев“, агент „Богдан“ и нататък

бр. 6/2018

Пламен Дойнов

От ноември 2017 г. институтът, който за краткост се нарича Комисия по досиетата, започна да оповестява проверките си за собствениците, управителите, директорите, заместник-директорите, главните редактори, заместник главните редактори, членовете на редакционните съвети, политическите коментатори, водещите на рубрики в печатни издания, но вече с профил културна и литературна периодика. Към вече известните от предишни оповестявания агентурни имена се наредиха нови: откъм сп. „Литературни Балкани“ – Георги Гроздев (сътрудник „Гълъбов“); откъм „Литературен вестник“ – Владимир Трендафилов (агент „Богдан“) и Георги Цанков (агент „Пърличев“); откъм „Български писател“ – Христо Георгиев (агент Войводов“); откъм сп. „Пламък“ – Паруш Парушев (агент „Русев“); откъм сп. „Панорама“ – Валентина Бояджиева (агент „Ана-ІІ“, агент „Анета“, или „Анет“), Йордан Костурков (съдържател на явочна квартира „Центъра“), Катя Митова (агент „Филипов“), Любомир Илиев (агент „Георги-ІІ“, или просто „Георги“); откъм в. „Литературен форум“ – Иван Симеонов (агент „Асен Найденов“ и агент „Владимиров“) и т.н. Повтарям, че тук споменавам само част от новоогласените, а не преповторените от предишни решения на Комисията. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Смешен поплак срещу „Декамерон”

бр. 41/2017

По повод на една протестна подписка

Огнян Ковачев

Врескотня и дим до бога…
П. П. Славейков

Худ. Александър Байтошев

Спорът, за който ще стане дума, не е рожба на последните 4-5 месеца, нито е горчив плод на „съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество; пореден епизод сред многобройни такива през последните 27 години след 1989-та”. Така, с големи букви, жигосва творбата на Джовани Бокачо Отворено писмо с изх. № 19/30.08.17, съдържащо подписка от „Възмутените граждани на България”, начело с акад. Георги Марков, акад. Иван Радев, проф. Пламен Павлов и др., координирана от ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ (според изписването в писмото). Просто през тези години българското общество най-после постигна свободата да се включва в подобни спорове и да се учи да ги води. Спорове, каквито преди 1989 г., в развитото ни социалистическо общество, бяха немислими. Тогава на книгата Декамерон беше отредена особената роля хем да я има, от кумова срама, при това в хубавия превод на Никола Иванов, хем да я няма в публичното говорене, поради идеологическа несъвместимост. Както казваше Валери Петров, „има роля, но няма”. Исторически този спор подхващат още съвременниците на Бокачо, раздвоено е отношението и на самия автор към творбата му. Но в модерните времена основният камък на всички подобни случаи с книги, търпящи обществено порицание, са две събития от преди тъкмо 160 години. През 1857 г. в Париж са изправени на съд двама писатели – първо Гюстав Флобер, за романа Мадам Бовари, сетне и Шарл Бодлер, за лирическия сборник Цветя на злото. И двете книги са обвинени в накърняване на обществения морал. И двете отдавна са в раздела „Литературна класика”. В още по-нови времена религиозен водач поръча убийството на Салман Ружди заради книгата му Сатанински строфи. За радост, писателят е жив и здрав, а българският превод на книгата е достъпен в интернет. Как се вписва в тази поредица обсъжданият тук спор? Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи

Тиранията на светлината?

Георги Гочев

бр. 39/2017

Докато подготвяхме този брой на „Литературен вестник“, посветен на новата гръцка литература, в редакцията се получи писмо от г-н Константинос Марицас. Взимайки повод от кратко съобщение в бр. 32 на вестника от тази година, в което като водещ на броя пиша, че в изд. „Критика и хуманизъм“ е публикуван нов превод на Константинос Кавафис и че в някой от следващите броеве той ще бъде представен от мен с подробна рецензия, г-н Марицас твърди, че този превод на г-н Хараламби Паницидис, професор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“, възпроизвежда дословно или почти дословно на много места неговия превод на Кавафис, публикуван през 2014 г. от издателство „ИВРАЙ“. Помолен от нас да коментира тези твърдения, Хараламби Паницидис отказа с аргумента, че ги счита за „абсурдни“ и вижда в тях опит за неговото злепоставяне. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Хермес без крила

бр. 26/2017

Георги Гочев

Худ. Дамян Дамянов

Приключен ли е случаят „Владко Мурдаров“? И да, и не. Да, защото имаме санкция на съответен обществен орган, подкрепена с експертно мнение. Това експертно мнение не е двусмислено, то е ясно – г-н Мурдаров е извършил плагиатство. Той можеше да се извини на засегнатата страна – най-малкото можеше да го стори и лицемерно, – а издателството, отпечатало злополучния превод, да изтегли тиража. Това би се случило в една нормална ситуация. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано