Category Archives: Непремълчано

Дарител срещу смъртта

бр. 22/2020

Сн. П. Дойнов

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Намалявах вчера живота –
днес наддавам срещу смъртта:
връщам откраднати часове,
кръгли минути,
ситни секунди,
скъпо струващи
пчелички на вечността…
Кой жужи над света?
Аз купувам златистия мед,
с който мажат анонимните трупове.

И вече не чувам гласа:
– Дали можех да спася този човек,
ако вчера не бях откраднал парите,
които дарявам днес?

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Пламен Дойнов

бр. 15/2020

Чета ЛВ, защото ме пази! Сн. П. Дойнов

Извънредно положение

Докато влачат насила остарялото хипи,
което не иска да бъде спасено,
докато свири с джазови хрипове
и търсят изчезналата му вена,
докато го товарят в линейката
и после я пускат да вие сама из града,
ти си отдъхваш на пейката –
други са болните, други плачат,
други умират от повече свобода,
която за теб е достатъчна.

Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Първа страница

По казуса „Петер Хандке взема Нобел“

бр. 34/2019

Пламен Дойнов

Когато на 10 октомври 2019 г. Шведската академия обяви, че полякинята Олга Токарчук и австриецът Петер Хандке вземат Нобеловата награда за литература, съответно – за 2018 и за 2019 г., първоначалното ми усещане беше за допусната грешка в годините. Може би Хандке трябваше да е призьор за 2018-а, а Токарчук – за 2019-а. И заради възрастите им (полската писателка е 20 години по-млада), и заради чувството, че награждаването на австрийския писател би трябвало по-скоро да остане назад, в предишната година, като вече състояло се в миналото.

Но ето как се оказа, че Хандке открадна почти цялото внимание на публиката, обсъждаща тазгодишния литературен Нобел. Въпреки мотивировката на Академията, че той е призиран „за влиятелната си работа, която с лингвистична находчивост изследва периферията и спецификата на човешкия опит“ и въпреки споделеното от мнозина познавачи мнение, че в прозата и особено в драматургията му личат върховете на съвременни шедьоври, фактът, че през 90-те години на ХХ век Хандке поддържа сръбската страна и режима на Милошевич в югославските войни, надвисна като атомна гъба над иначе убедителното в естетическата си аргументация решение. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Кой да плаща добавената стойност на книгите?

бр. 37/2018

Огнян Касабов

– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…

Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.
Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя. Има още

1 коментар

Filed under Непремълчано

Символната война

бр.35/2018

Александър Кьосев

1-ва

Иван Шишиев

Помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.
Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

бр. 33/2018

Амелия Личева

Още в „Кратил“ на Платон става дума за идеята, че – казано със съвременни термини – с думите могат да се правят неща (превърната векове по-късно в постулат от Джон Остин). Периодично тази идея се разиграва в художествената литература, за да стигнем до схващането на литератори като Жерар Женет, които превръщат подобно виждане в теория и твърдят, че съществува нещо, което можем да назовем вторична мотивираност на знака и че в художествената литература дадено нещо често пъти се назовава с единствено възможното си име.
Пак с литературата свързваме и вярването, че когато думите се девалвират, по-добре е да се мълчи, каквато и да е цената на това мълчание. Не за първи път ще дам за пример Корделия от „Крал Лир” и поводът отново няма да е доб◊ър.
В наши дни много-много не се замисляме за последиците от това как си служим с думите, а и с мълчанията. Случаят с журналиста Димитър Върбанов от „Господари на ефира“ е добър повод да се обърне внимание на думите. Вярно, епизодът беше достатъчно коментиран, но като че ли никой не си даде сметка, че той е проблематичен не само заради подправянето на фактите, той е проблематичен с начина, по който се употребиха думите. Ако журналистите като цяло бяха използвали по-неутрално говорене в предаването на случилото се, а не драматизиращото „пребит“ и подобни, може би нямаше да се стигне до нелепата ситуация. Но вече стана правило (узаконено от всепозволеността на постовете във Фейсбук) активно да се употребяват прекомерно маркирани от емоция думи със или без основание. Това може би тръгна от журналистиката, но навлезе и в масовото писане за литература. Писателят е страхотен, книгата е уникална и спира дъха, преводът е великолепен, блестящ. При това положение не само че няма как оценките да не са подвеждащи, но и претръпването от това патетично говорене е напът да притъпи сетивата за отсяване на същинските явления. И насред този раблезиански свят на непремерени и високопарни слова сухото, фактологично говорене или мълчанието остават единствено адекватните форми на тиха съпротива.

 

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Писателите, редакторите, езикът*

Елвира Семинара

бр. 13/2018

Сицилианската писателка Елвира Семинара е позната на българската публика от посещението си през 2011 г. по повод участието в антологията „Съвременни италиански разкази“ (изд. „Фабер“). Авторка е на романи и разкази, сред предпочитаните й похвати е играта на думи. Дългогодишен сътрудник на периодични издания, води курсове по творческо писане в родната си Катания и в Рим. С нейно разрешение публикуваме статията й с оригинално заглавие „Сбогом, италианска реч: по вина на пазара литературният език е все по-беден“, предизвикала дискусия в Италия и повдигаща актуални въпроси, които биха могли да се окажат интересни и в друг езиков и национален контекст.

Извинете, че започвам по този начин, но една дума умира, докато четете тази статия. Всяка сутрин в някое кътче на света писател преследва някоя дума, едва я е мернал, но знае как звучи, надушва я, погва я и накрая я улавя. Докато я изписва, както е правила Емили Дикинсън, я гледа как блести.

Но всяка сутрин по света някой редактор я заличава. Това е слабо употребявана дума – обяснява ти – необичайна (канех се да кажа невнятна, но и това не се препоръчва), смътна (може би даже мъглява, ако не и мъглявинна), изобщо слабо разпознаваема, слабо автентична, непопулярна, направо поетична. На този етап, за да предотврати всякаква нищожна съпротива, освен ако не си Борхес или Сарамаго, нито дори някое плодовито-страховито име с милионни продажби, подплашеният редактор обвинява: това е литературно писане! Подтекст: няма да се продава. Разбирай: нужно е да се преведе на елементарен език. И не става дума за инструкции за пералня.

Да не би да си мислехте, че в литературата е приложим литературен език? След Бенедето Кроче друго не сте ли чели, писатели с бръмбари в главата?
Всеки ден писател или писателка отслужва опело за някоя „различна“ дума – която след това поредно отлюспване ще е още по-безвъзвратно изгубена и чужда за общата лексика – като неприобщена, ексцентрична, изтръгната, вън от регистрите, твърде нова или твърде стара, като измислена или съчетана с друга по странен, дори обезпокояващ начин – да, това също. Читателят не бива да бъде смущаван, а утешаван (освен в случая с трилърите, висш жанр на утеха за книгоиздаването). Всяко излизане от рамките на минималния език е позволено (даже насърчавано) от издателската индустрия, ако разсмива, весели, разтушава, улеснява – впрочем все неща, приятни на всички, стига да има разнообразие в избора. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи, Първа страница

Анго Боянов / Агент „Красимир“

Служебна информация

бр. 11/2018

На 13 февруари 2018 г. т. нар. Комисия по досиетата оповести, че Анго Боянов Алексиев (р. 1950) е бил агент и секретен сътрудник с псевдоним „Красимир“ към Шесто управление на Държавна сигурност, натоварено да води борба с идеологическата диверсия.

Кой е Анго Боянов?
Завършва българска филология през 1974 г. в СДУ. Издава дебютната си стихосбирка „Омагьосани кръгове“ в самото начало на 1981 г. Същата година на 16 ноември оперативният работник Янко Янков го вербува за сътрудник на т.нар. политическа полиция, към отдела, отговарящ за следенето на художествено-творческата интелигенция. Оттогава досега Боянов е публикувал още седем стихосбирки.
Назначен е в полската редакция на Агенция „София прес“. По време на финалното разгаряне на протестите на „Солидарност“ в края на 80-те младият поет е изпратен в Полша като кореспондент на агенцията. Превежда от полски. По-късно издава книги със свои преводи на Ян Твардовски и на Юлиан Корнхаузер.
След 1990 г. Боянов става печатар и издател. С марката на „AngoBoy“ и на Издателско ателие „Аб“ печата/издава стотици книги на български автори, обикновено срещу заплащане. Свири на мандолина. Основава „Angoboy Capella”, с която озвучава премиери на книги и други публични културни прояви. В основата е на инициативите „Творци на живо“ (от края на 90-те в НДК) и на „Галерия на думите“ (след 2016 г. в Националната библиотека), в които представя съвременни автори.
Членува в Международното антропософско общество. В съавторство с Румен Балабанов публикува книгата „С очите на Бога. Ванга и Кашпировски се срещнаха“ (1991). Има още

1 коментар

Filed under Непремълчано

За плагиатството, моженето и морала в академичния живот

бр. 7/2018

Мария Стамболиева

Повод да напиша тези редове е обявен конкурс за професор по общо и сравнително езикознание (Морфосинтаксис на английски език) в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград, с единствен кандидат доц. д-р Елисавета Бояджиева – преподавател с доказани случаи на плагиатство при всеки опит да се хабилитира като англицист, който освен това много слабо владее английския език. Независимо от тези обстоятелства, тя вече десетилетие стои начело на англицистиката в ЮЗУ като ръководител на Катедрата по романистика и германистика. Член е и на Факултетния съвет на Филологическия факултет на Университета.
Запознах се с един от трудовете на Е. Бояджиева през 1999 г., когато бях назначена за суперрецензент по конкурс за доцент по германски езици (английски) в ЮЗУ с единствен кандидат д-р Бояджиева. По време на обсъждането на хабилитационния й труд („Изследване на падежните отношения в английския език с оглед на славянските езици“, ИК Тип Топ Прес, 1998) в Специализирания съвет при ВАК бяха изразени съмнения за плагиатство и беше констатирано много слабо владеене на английския език от страна на кандидатката. Поради това Съветът не я беше избрал за доцент. Моята задача беше да проверя дали тези съмнения са оправдани. Има още

1 коментар

Filed under Непремълчано

Агент „Георги“, агент „Пърличев“, агент „Богдан“ и нататък

бр. 6/2018

Пламен Дойнов

От ноември 2017 г. институтът, който за краткост се нарича Комисия по досиетата, започна да оповестява проверките си за собствениците, управителите, директорите, заместник-директорите, главните редактори, заместник главните редактори, членовете на редакционните съвети, политическите коментатори, водещите на рубрики в печатни издания, но вече с профил културна и литературна периодика. Към вече известните от предишни оповестявания агентурни имена се наредиха нови: откъм сп. „Литературни Балкани“ – Георги Гроздев (сътрудник „Гълъбов“); откъм „Литературен вестник“ – Владимир Трендафилов (агент „Богдан“) и Георги Цанков (агент „Пърличев“); откъм „Български писател“ – Христо Георгиев (агент Войводов“); откъм сп. „Пламък“ – Паруш Парушев (агент „Русев“); откъм сп. „Панорама“ – Валентина Бояджиева (агент „Ана-ІІ“, агент „Анета“, или „Анет“), Йордан Костурков (съдържател на явочна квартира „Центъра“), Катя Митова (агент „Филипов“), Любомир Илиев (агент „Георги-ІІ“, или просто „Георги“); откъм в. „Литературен форум“ – Иван Симеонов (агент „Асен Найденов“ и агент „Владимиров“) и т.н. Повтарям, че тук споменавам само част от новоогласените, а не преповторените от предишни решения на Комисията. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Смешен поплак срещу „Декамерон”

бр. 41/2017

По повод на една протестна подписка

Огнян Ковачев

Врескотня и дим до бога…
П. П. Славейков

Худ. Александър Байтошев

Спорът, за който ще стане дума, не е рожба на последните 4-5 месеца, нито е горчив плод на „съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество; пореден епизод сред многобройни такива през последните 27 години след 1989-та”. Така, с големи букви, жигосва творбата на Джовани Бокачо Отворено писмо с изх. № 19/30.08.17, съдържащо подписка от „Възмутените граждани на България”, начело с акад. Георги Марков, акад. Иван Радев, проф. Пламен Павлов и др., координирана от ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ (според изписването в писмото). Просто през тези години българското общество най-после постигна свободата да се включва в подобни спорове и да се учи да ги води. Спорове, каквито преди 1989 г., в развитото ни социалистическо общество, бяха немислими. Тогава на книгата Декамерон беше отредена особената роля хем да я има, от кумова срама, при това в хубавия превод на Никола Иванов, хем да я няма в публичното говорене, поради идеологическа несъвместимост. Както казваше Валери Петров, „има роля, но няма”. Исторически този спор подхващат още съвременниците на Бокачо, раздвоено е отношението и на самия автор към творбата му. Но в модерните времена основният камък на всички подобни случаи с книги, търпящи обществено порицание, са две събития от преди тъкмо 160 години. През 1857 г. в Париж са изправени на съд двама писатели – първо Гюстав Флобер, за романа Мадам Бовари, сетне и Шарл Бодлер, за лирическия сборник Цветя на злото. И двете книги са обвинени в накърняване на обществения морал. И двете отдавна са в раздела „Литературна класика”. В още по-нови времена религиозен водач поръча убийството на Салман Ружди заради книгата му Сатанински строфи. За радост, писателят е жив и здрав, а българският превод на книгата е достъпен в интернет. Как се вписва в тази поредица обсъжданият тук спор? Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано, Общи

Тиранията на светлината?

Георги Гочев

бр. 39/2017

Докато подготвяхме този брой на „Литературен вестник“, посветен на новата гръцка литература, в редакцията се получи писмо от г-н Константинос Марицас. Взимайки повод от кратко съобщение в бр. 32 на вестника от тази година, в което като водещ на броя пиша, че в изд. „Критика и хуманизъм“ е публикуван нов превод на Константинос Кавафис и че в някой от следващите броеве той ще бъде представен от мен с подробна рецензия, г-н Марицас твърди, че този превод на г-н Хараламби Паницидис, професор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“, възпроизвежда дословно или почти дословно на много места неговия превод на Кавафис, публикуван през 2014 г. от издателство „ИВРАЙ“. Помолен от нас да коментира тези твърдения, Хараламби Паницидис отказа с аргумента, че ги счита за „абсурдни“ и вижда в тях опит за неговото злепоставяне. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Хермес без крила

бр. 26/2017

Георги Гочев

Худ. Дамян Дамянов

Приключен ли е случаят „Владко Мурдаров“? И да, и не. Да, защото имаме санкция на съответен обществен орган, подкрепена с експертно мнение. Това експертно мнение не е двусмислено, то е ясно – г-н Мурдаров е извършил плагиатство. Той можеше да се извини на засегнатата страна – най-малкото можеше да го стори и лицемерно, – а издателството, отпечатало злополучния превод, да изтегли тиража. Това би се случило в една нормална ситуация. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Справедливостта като химера: по повод случая с преводача Мурдаров

бр. 26/2017

Владимир Трендафилов

Худ. Дамян Дамянов

Странното в случая е, че всичко е ясно. Плагиатството на Владко Мурдаров е очевидно. Всеки, който си е направил труда да прочете статията на Ана Димова[1], ощетената преводачка на Йозеф Рот (браво, ЛВ, за рядко ценната публикация!), е разбрал, че става дума за флагрантен препис, при това не на пасажи в отделен разказ, а на цял сборник разкази, преведени и издадени само тридесетина години по-рано. Приликите между двете версии впечатляват с мащаба си, разликите са инцидентни и непредставителни. Има още

1 коментар

Filed under Непремълчано

бр.24/2017

Амелия Личева

Явно въпросът за ролята на критиката в културния ни живот наистина твърде много наболя, защото напоследък се проведоха няколко дискусии по тази тема, а и част от медиите й отделиха внимание. В тези дебати като основен дефицит беше посочен фактът, че всички пишещи сме приятели, защото средата ни е провинциална, и оттук страхът от заемане на позиция и отсъствието на отрицателна, критично настроена критика. Всичко това даде допълнителна храна на онези, които повтарят мантрата, че у нас „няма критика“, включително критика на превода. Междувременно се появиха няколко критични статии, отзвукът от които мощно разколебава смисъла от дискусиите. Първите две – от Майа Разбойникова-Фратева и Ана Димова, насочиха вниманието към безпомощното, но шумно рекламирано издание на приказките на Братя Грим, а третата – отново от Ана Димова – посочи съмнителни прилики на свой отдавнашен превод на текстове от Йозеф Рот с новопоявилия се и обявен за първи превод на същите текстове, дело на Владко Мурдаров. Припомням тези факти, за да се върнем към обществените реакции спрямо една аргументирана отрицателна критика.
Статиите на Фратева и Димова за „Братя Грим“ бяха категоризирани като „плещене“ и обяснени със завист към пазарния успех на изданието и завист, че критикуващите не са превели първи произведението. И макар че въпросният том на „Братя Грим“ в момента се преработва съгласно всички забележки, които специалистите отправиха, критикуваното издание продължава активно да се рекламира и продава. Що се отнася до статията на Ана Димова по повод плагиатството на Владко Мурдаров, тя беше подмината с мълчание от него, но предизвика реакцията на Съюза на преводачите, който излезе с аргументирано становище, подкрепящо обвиненията на Димова (становището четете на втора страница на ЛВ). Чест прави на професионалната гилдия, че се самосезира в защита на професионални и етични принципи, и то не без да е дала възможност на обвинения да се защити. Сега вече не дори критици в лично качество изказаха мнението си, а се появи институционално становище. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Влюбване в диктатора

бр. 17/2017

Пламен Дойнов

В началото е леко отвращение –
от правилните зъби, от походката
на командир от стрелкова дивизия,
от сенките след снощното му пиене
от призива му да не клатят лодката,
от опита му в някой спорт за биене,
от напора на егото под ризата,
от лекото простонародно перчене…

Но после неусетно под лъжичката
усещаш гъдел – уж е зъл, но истински,
чепат и рязък, но и топъл, ягодов,
и както неспокойно гледа в празното,
провижда раните на тази нация
и само той ги мие със сълзите си…
Когато се шегува, трепваш: Вярно ли
долавяш? – арогатното му хилене
заобля се в усмивка, в смях от дъното
на някаква душа, укрита в тъмното.
И ти разбираш с радостно учудване
как почваш да се губиш като облаче
в хипнозата на погледа му бащински…
И някъде отдолу – смътно, празнично
страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

Започват да те дразнят всички слухове:
че уж кортежът му е сгазил някого –
добре, но сигурен съм, че убитият
не спазва правилата за движение;
че бил поръчал старите предатели
да ги очистят – боже мой, клеветници!;
за другите – разстреляни от някой си,
пак бил виновен – призрачни измислици,
а може би сами са си го търсили!;
че имал общо с хората изчезнали –
да ги намерят, ето ти свидетели!…

Лицето му изпълва всички страници,
издига се в жадувано видение,
преминал земни и небесни граници,
и нека всички чужденци загубени
да мислят, че е просто заслепение.
За тях е тайна този свят от влюбени:
в градините – тълпи от млади влюбени,
по улиците – армия от влюбени,
във армията – генерали влюбени,
в полицията – комисари влюбени,
из фабриките – влюбени работници,
по всички стадиони плуват влюбени
във мексиканската вълна от влюбени,
и ти сред тях – с най-влюбените влюбени –
внимаваш за невлюбени самотници,
броиш наум последните нещастници –

посочваш ги и вече си готов
да учиш демоните на любов.

1 коментар

Filed under Непремълчано

бр. 8/2017

Рада Панчавска

НЕ

От петнадесететажния отсрещен блок
се е хвърлил човек. Четвърти досега.
Оглеждат из квартала
и издебват да се вмъкнат като гости
през заключения вход покрай живущите.
От тях се хвърлят също, рядко,
при болест, старост, нещо като изход.

Черна мода става суицидният туризъм.
Предприемат вид пътуване
до така наречения Аспарухов мост.
Метрите са сто и петдесет и гарантират.

Инцидентните самозапалвания намаляха.
Бесене, натравяния с гъби по случайност
или предумишлено,
както и поемане на хапчета или увреждащи
субстанции,
арсеналът е класически, но остарява.
Друго си е на висока скорост да се врежеш
в стълб, дърво, изникнала кола и зид.

Засега сме в челната шестица.
Ако беше спорт, да му се радвахме.

Пламен Дойнов

СЛЕД ИСТИНАТА

И не че тя до вчера беше тук,
ала сега завинаги я няма.
Прескочихме я като празна яма,
запълнена от онемял капчук.

Не е била и никой не тъжи.
Да замълчим – защо да ни тормози…
Добре че я покрихме с прах и рози,
разцъфнали над новите лъжи.

Заради тях сме живи – мъртви – живи,
стърчим без дъх с олекнали сърца,
ухаем на незнаещи деца –
усмихнати, безпаметни, красиви.

И няма изневери, нито гости
нечакани –
любови без любов.
И всяко минало е тъмен ров
със светещи на дъното му кости.

Виж, истината! – призрак на душата
пълзи по лъч на точен полиграф
и маха ни за сбогом с бял ръкав,
от който е изчезнала ръката.

януари 2017

Вашият коментар

Filed under Непремълчано