Category Archives: Непремълчано

Хермес без крила

бр. 26/2017

Георги Гочев

Худ. Дамян Дамянов

Приключен ли е случаят „Владко Мурдаров“? И да, и не. Да, защото имаме санкция на съответен обществен орган, подкрепена с експертно мнение. Това експертно мнение не е двусмислено, то е ясно – г-н Мурдаров е извършил плагиатство. Той можеше да се извини на засегнатата страна – най-малкото можеше да го стори и лицемерно, – а издателството, отпечатало злополучния превод, да изтегли тиража. Това би се случило в една нормална ситуация. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Справедливостта като химера: по повод случая с преводача Мурдаров

бр. 26/2017

Владимир Трендафилов

Худ. Дамян Дамянов

Странното в случая е, че всичко е ясно. Плагиатството на Владко Мурдаров е очевидно. Всеки, който си е направил труда да прочете статията на Ана Димова[1], ощетената преводачка на Йозеф Рот (браво, ЛВ, за рядко ценната публикация!), е разбрал, че става дума за флагрантен препис, при това не на пасажи в отделен разказ, а на цял сборник разкази, преведени и издадени само тридесетина години по-рано. Приликите между двете версии впечатляват с мащаба си, разликите са инцидентни и непредставителни. Има още

има 1 коментар

Filed under Непремълчано

бр.24/2017

Амелия Личева

Явно въпросът за ролята на критиката в културния ни живот наистина твърде много наболя, защото напоследък се проведоха няколко дискусии по тази тема, а и част от медиите й отделиха внимание. В тези дебати като основен дефицит беше посочен фактът, че всички пишещи сме приятели, защото средата ни е провинциална, и оттук страхът от заемане на позиция и отсъствието на отрицателна, критично настроена критика. Всичко това даде допълнителна храна на онези, които повтарят мантрата, че у нас „няма критика“, включително критика на превода. Междувременно се появиха няколко критични статии, отзвукът от които мощно разколебава смисъла от дискусиите. Първите две – от Майа Разбойникова-Фратева и Ана Димова, насочиха вниманието към безпомощното, но шумно рекламирано издание на приказките на Братя Грим, а третата – отново от Ана Димова – посочи съмнителни прилики на свой отдавнашен превод на текстове от Йозеф Рот с новопоявилия се и обявен за първи превод на същите текстове, дело на Владко Мурдаров. Припомням тези факти, за да се върнем към обществените реакции спрямо една аргументирана отрицателна критика.
Статиите на Фратева и Димова за „Братя Грим“ бяха категоризирани като „плещене“ и обяснени със завист към пазарния успех на изданието и завист, че критикуващите не са превели първи произведението. И макар че въпросният том на „Братя Грим“ в момента се преработва съгласно всички забележки, които специалистите отправиха, критикуваното издание продължава активно да се рекламира и продава. Що се отнася до статията на Ана Димова по повод плагиатството на Владко Мурдаров, тя беше подмината с мълчание от него, но предизвика реакцията на Съюза на преводачите, който излезе с аргументирано становище, подкрепящо обвиненията на Димова (становището четете на втора страница на ЛВ). Чест прави на професионалната гилдия, че се самосезира в защита на професионални и етични принципи, и то не без да е дала възможност на обвинения да се защити. Сега вече не дори критици в лично качество изказаха мнението си, а се появи институционално становище. Има още

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Влюбване в диктатора

бр. 17/2017

Пламен Дойнов

В началото е леко отвращение –
от правилните зъби, от походката
на командир от стрелкова дивизия,
от сенките след снощното му пиене
от призива му да не клатят лодката,
от опита му в някой спорт за биене,
от напора на егото под ризата,
от лекото простонародно перчене…

Но после неусетно под лъжичката
усещаш гъдел – уж е зъл, но истински,
чепат и рязък, но и топъл, ягодов,
и както неспокойно гледа в празното,
провижда раните на тази нация
и само той ги мие със сълзите си…
Когато се шегува, трепваш: Вярно ли
долавяш? – арогатното му хилене
заобля се в усмивка, в смях от дъното
на някаква душа, укрита в тъмното.
И ти разбираш с радостно учудване
как почваш да се губиш като облаче
в хипнозата на погледа му бащински…
И някъде отдолу – смътно, празнично
страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

Започват да те дразнят всички слухове:
че уж кортежът му е сгазил някого –
добре, но сигурен съм, че убитият
не спазва правилата за движение;
че бил поръчал старите предатели
да ги очистят – боже мой, клеветници!;
за другите – разстреляни от някой си,
пак бил виновен – призрачни измислици,
а може би сами са си го търсили!;
че имал общо с хората изчезнали –
да ги намерят, ето ти свидетели!…

Лицето му изпълва всички страници,
издига се в жадувано видение,
преминал земни и небесни граници,
и нека всички чужденци загубени
да мислят, че е просто заслепение.
За тях е тайна този свят от влюбени:
в градините – тълпи от млади влюбени,
по улиците – армия от влюбени,
във армията – генерали влюбени,
в полицията – комисари влюбени,
из фабриките – влюбени работници,
по всички стадиони плуват влюбени
във мексиканската вълна от влюбени,
и ти сред тях – с най-влюбените влюбени –
внимаваш за невлюбени самотници,
броиш наум последните нещастници –

посочваш ги и вече си готов
да учиш демоните на любов.

има 1 коментар

Filed under Непремълчано

бр. 8/2017

Рада Панчавска

НЕ

От петнадесететажния отсрещен блок
се е хвърлил човек. Четвърти досега.
Оглеждат из квартала
и издебват да се вмъкнат като гости
през заключения вход покрай живущите.
От тях се хвърлят също, рядко,
при болест, старост, нещо като изход.

Черна мода става суицидният туризъм.
Предприемат вид пътуване
до така наречения Аспарухов мост.
Метрите са сто и петдесет и гарантират.

Инцидентните самозапалвания намаляха.
Бесене, натравяния с гъби по случайност
или предумишлено,
както и поемане на хапчета или увреждащи
субстанции,
арсеналът е класически, но остарява.
Друго си е на висока скорост да се врежеш
в стълб, дърво, изникнала кола и зид.

Засега сме в челната шестица.
Ако беше спорт, да му се радвахме.

Пламен Дойнов

СЛЕД ИСТИНАТА

И не че тя до вчера беше тук,
ала сега завинаги я няма.
Прескочихме я като празна яма,
запълнена от онемял капчук.

Не е била и никой не тъжи.
Да замълчим – защо да ни тормози…
Добре че я покрихме с прах и рози,
разцъфнали над новите лъжи.

Заради тях сме живи – мъртви – живи,
стърчим без дъх с олекнали сърца,
ухаем на незнаещи деца –
усмихнати, безпаметни, красиви.

И няма изневери, нито гости
нечакани –
любови без любов.
И всяко минало е тъмен ров
със светещи на дъното му кости.

Виж, истината! – призрак на душата
пълзи по лъч на точен полиграф
и маха ни за сбогом с бял ръкав,
от който е изчезнала ръката.

януари 2017

Вашият коментар

Filed under Непремълчано