Category Archives: на балкона

В тази груба поезия и озъбен рокендрол имаше надежда

Разговор с режисьора Борислав Колев

бр. 13/2019

Документалният филм „Рокендрол“ със сценарист и режисьор Борислав Колев открива четвъртото издание на фестивала Master of Art на 4 април в кино „Люмиер“ в София (самият фестивал продължава до 25 април). Филмът разказва за музикалната ъндърграунд сцена от 80-те и началото на 90-те години у нас. Реализиран е с подкрепата на Националния филмов център, а копродуцент е БНТ.

„Ера“. Сн. Нели Недева-Воева

Това е един дългоочакван филм. Кои са темите и героите на „Рокендрол“?
В основата си „Рокендрол“ е музикален филм. Филм за българската ъндърграунд сцена от средата на 80-те до средата на 90-те, която изригна с тежък рок, ироничен пънк, мрачен уейв, изричаща едни невероятни, безцеремонни, въздействащи текстове. Във филма звучат около 30 парчета. Но бих казал, че той е и политически филм. Защото героите ми се раждат, развиват и катастрофират в едни особени времена и този политически контекст е много важен според мен. Героите на филма са „Ахат“, Милена и „Ревю“, „Кале“ с Димитър Воев, Киро Манчев и Васо Гюров, откъдето по-късно излязоха „Нова Генерация“ и „Ревю“. Тук са „Ера“ и „Ер малък“ с общия им текстописец, автор на музиката и вокалист Любо Малковски. Тук е и „Контрол“. Накрая стигаме до „Хиподил“, създаден през 1988 г., но избухнал след 90-а. Във филма се проследяват съдбите на част от героите до ден днешен – виждаме как един става свещеник, друг църковен певец, трети – крупен бизнесмен, четвърти – политик. Тези неща са проследени, за да се види как едни хора, създали общо, градивно поле, бавно биват разделени, застават на различни мирогледни позиции и дори някои от тях вече няма какво да си кажат. Важното за мен в случая може да се обобщи в следното изречение, споделено ми от една жена на общия концерт на „Ревю“, „Нова Генерация“, „Контрол“ и „Хиподил“ през 2018 г. в Арена „Армеец”: „Тази музика промени животи“.

Рокфест 1987. Сн. Нели Недева-Воева

Връзката между българската ъндърграунд сцена и края на социализма привлича доста изследователи и творци. Ти стигна до завършен документален обзор. Какъв беше личният ти мотив да се заемеш с тази тема?
Аз съм от Варна и там, като в пристанищен град, идваха много нови неща, непознати във вътрешността на страната. Помня едно място в града, където срещу 2,70 лв. можеше да си запишеш последната тава на „Моторхед“ например, така че не мога да се оплача от липса на достъп. В средата на 80-те вече се усещаше промяната, нещата се раздвижиха, местата се разклатиха и новият дух си търсеше улеи за пробив – енергията клокочеше. Много силна енергия имаше тогава, която с години тлееше в мазетата, в задните дворове, по таваните и изведнъж тя изригна в лицето на тези музиканти. Допреди тях българският рок се придържаше към една мелодична линия и този, с малки изключения, мелодичен рок се възприемаше лесно от по-широки маси. Докато тук изригна вълна от силен, тежък рок, с честни, гневни текстове, които не всеки може да преглътне. Във всичко това имаше бунт, имаше натрупан протест, имаше ярост, каквито не бяха чувани и изричани дотогава. Аз съм съвременник на всичко това, така че мотивът ми е съвсем личен, бил съм по тези концерти, тогава работех като журналист в полето на културата и съм отразявал много от тези събития. Отразявал съм пика на „Контрол“, на „Ер малък“ и „Хиподил“. Бил съм свидетел на пика и кончината на Димитър Воев, видях и почувствах, че неговият физически край ще доведе и до края на това поколение, на тази музикална експлозия. Да не говорим, че харесвам тази музика.
Да разбирам ли от казаното, че според теб е имало политически контекст за нейната поява?
Имаше. Както в страната, така и извън нея. Подобни банди възникнаха и в другите социалистически страни. Имаше силен полъх от Унгария, от самия Съветски съюз, където вече се беше оформила мощна ъндърграунд сцена и нейните записи си пробиваха път дотук. Аз съм изслушал и изгледал доста неща от онзи период и виждам, че нашите момчета и момичета стоят адекватно за времето си. Те са един вид огледало на онова, което се е случвало на другите места, разбира се, разликата е в мащабите – никой не може да се мери със съветската алтернативна сцена, но и нашите неща са достойни, адекватни и добри. Стоят силно в тогавашната перестроечна атмосфера. Неслучайно тези банди са били канени в чужбина, гастролирали са из целия соцлагер, по младежки фестивали и пр. Това беше, разбира се, държавна политика, пряко осъществявана от Комсомола – относително по-прогресивната част на партийните структури, – те извадиха тези момчета от мазетата и им дадоха читалищата за репетиции и сцените за изява. Повечето концерти, фестивали, турнета бяха организирани именно от Комсомола, издадоха се плочи. Режимът по това време имаше нужда от тези банди, имаше нужда от отдушник, от място, където младите да изкажат себе си.

„Контрол“. Сн. Нели Недева-Воева

Имаше ли предварителна теза, когато започна работа по филма, или нещата се случиха в процеса на работа? Трудно ли беше с архивите? Как се съгласиха музикантите?
Понеже бях запознат с нещата, очакванията ми, общо взето, се оправдаха. Знаех накъде ще върви филмът. Разбира се, чисто събитийно и по отношение на архивите имаше приятни изненади, но чисто концептуално нищо не се промени от първоначалния ми замисъл. Доста хора ми съдействаха. И колеги от киното, и музиканти, някои си предоставиха архива и авторските права безвъзмездно. Съдействие оказа и фондация „Димитър Воев“. Във филма ще видите кадри от личните архиви на Нели Недева-Воева (тя участва във филма и със свои силни авторски фотоси), Кольо Гилъна, „Ахат“, „Ера“ и „Ер малък“, „Ревю“, „Хиподил“. Колкото до участието на музикантите – някои по-радушно прегърнаха идеята, други имаха нужда от време. Денис от „Ахат“ например, който е бизнесмен, беше много позитивно настроен, но Милена Славова прие идеята трудно, първоначално отказа. Тогава подходих към нея директно, казах й, че за мен такъв филм без нейното участие се обезсмисля – та тя е не просто грандамата на българския рок, а най-голямата звезда на това поколение музиканти.

Рокфест 1987. Сн. Нели Недева-Воева

Рокфест 1987. Сн. Нели Недева-Воева

Как преминаха през 90-те твоите герои? Казваш, че проследяваш случилото се с тях до много по-късно.
Хронологично: в началото на 90-те „Нова Генерация“, вече в обновен състав, направиха страхотни неща. Тогава избухнаха и „Контрол“, Любо Малковски се отдели от „Ера“ и направи „Ер малък“ – страхотна банда с директен, честен хевиметъл. В този момент избухнаха и „Хиподил“ с грубите си, понякога вулгарни текстове, отразяващи живота на градската маргиналния. И тук говоря именно за градската маргиналния, не за предградията. Музиката на предградията беше попфолкът, в който по-късно се инвестира много и той проби в центъра. Във филма има уникален архив от турне на „Хиподил“ из страната през 95-а – публиката им показва изключително интересна социална картина. Сред феновете на тези банди има всякакви хора, но като цяло тези фенове имат друг тип копнежност, друг тип житейска насоченост, други книги са чели, и въобще са чели. Това е тоталният противовес на попфолка. За някои 90-те са само годините на мутрите и безвластието. Но за мен 90-те бяха също години на все още живата надежда, илюзиите не бяха съвсем рухнали. Това беше и времето на еуфорията от световното по футбол в Щатите. Една особена енергия имаше тогава. Градивна енергия. И музикантите от рок сцената бяха нейно въплъщение. Но умря това нещо, не знам дали можеше да се съхрани. Може би тяхната роля по-късно се пое от хип-хопа. Първо вълната от средата на 90-те, с по-ярки представители като „Гумени глави“. И особено началото на този век с появата на „Ъпсурт“ и текстовете на Ицо Хазарта – те напипаха някакъв социален пулс, приобщиха по-интелигентна прослойка. Но това си беше изключение и не бих казал, че запълни празнината, оставена от вълната рокбанди.

Милена. Сн. Нели Недева-Воева

Тоест задавал си си въпроса дали тези банди биха могли да продължат да свирят своята свирепа, озъбена, както я наричаш, музика и до днес?
Много пъти. За съжаление, на рокендрола му се окастриха крилата след 1995-а, когато се хвърлиха много ресурси в попфолка. Това доведе до промяна на вкуса на хората, а може би той винаги си е бил такъв… Моите герои бяха отсвирени, но пък и те се оказаха неприспособими – в професионален смисъл. И мога през болка да го кажа: неприспособими, защото бяха свикнали да ги обгрижват, бяха станали звезди и изведнъж, когато се оказаха сами, се свиха. Вярно е и това, че в най-силните им години, когато албумите им са излизали примерно в 20-хиляден тираж, а по пиратски път са се появявали над 100 хиляди копия, те са загубили много, поради беззаконие и незачитане на авторски права. Вярно е, че бяха и използвани, а някои и буквално употребени от конюнктурата на новото време. Говоря за тази „синя“ култура на митинги и протести след 1989-а. Включват ги в концерти, обикалят страната, пеят по митинги, а после, както казва Звезди от „Ахат“: „свършиха изборите и край“. За мен в това е абсурдът – по света бандите нормално тръгват от клубовете и стигат до стадионите, тук тези банди от стадионите се свряха отново в клубовете и се маргинализираха. И това не е присъда, и на мен ми е мъчно, че тези хора не проявиха повече устойчивост. От друга страна, каква устойчивост да проявиш, когато животът ти предлага бърз крах на социалните и личните ти идеали. Нямам оправдание, но нямам и присъда за тях. Истината е, че някои от тях рано си отидоха, други – голяма, силно креативна част – заминаха в чужбина. Това между другото е важна тема във филма: тръгнаха с надеждата, че могат да постигнат нещо на Запад. Там обаче се озоваваха в една коренно различна ситуация, в една огромна конкурентна среда. И потънаха в нея. А когато част от тях се върна, тук вече беше друго, имаше други герои и друга конюнктура. Кольо Гилъна, вокалът на „Контрол”, казва: „Може би тази музика е за дадено време, за време, в което има протест срещу властта“. Но аз му отговарям: „Хубаво, но по-благодатно време от сегашното за такъв протест има ли?“ Истината е, че енергията изчезна. Вероятно и възрастта при тях си каза своето. Протестът, не само техният личен, но и общият, социалният, който беше в ядрото на тези текстове и тази музика, спря да се подхранва.

Но пък филмът има своето бъдеще.
Надявам се. След прожекциите му в рамките на фестивала Master of Art на 4 април в София и на 7 април във Варна, ако се види, че има интерес, животът му ще продължи. Вече има интерес за прожекции чрез пътуващо кино във Враца, Мездра, Видин и Лом. Разпространителската ни политика е свързана и с рок събития. Предполагам, че „Рокендрол“ ще има живот и по кинофестивали в чужбина, с подчертан интерес от страните от бившия соцлагер, защото там темата им е позната и близка.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Вашият коментар

Filed under на балкона

Съвременното словашко кино – поколения, дебюти, оценки

бр. 3/2019

Разговор с Яна Дудкова

Яна Дудкова е кинокритик, доцент и преподавател в Института за театър и кино към Центъра за наука и изкуство на Словашката академия на науките, във Факултета за кино и телевизия към Академията за изкуства в Братислава и в Карловия университет в Прага. Автор е на десетки студии и статии, както и на три монографии, посветени на изследването на балканизма и постколониалните теории в контекста на киното и на съвременната словашка кинематография и телевизия. 

 

Кадър от филма „Моето куче Килър“

Госпожо Дудкова, как се отрази на словашкото кино променената политическа и икономическа ситуация след 1989 г.? Говори се за „нулеви” години през последното десетилетие на ХХ в. и в началото на новото хилядолетие – на какво според Вас се дължи този факт? Споделяте ли мнението, че през 90-те години документалистиката е по-динамична и продуктивна от  игралното кино? 

На първо място бих желала да коригирам тезата, че през 90-те документалистиката е по-динамична и по-продуктивна от игралното кино. Подобна подвеждаща представа вероятно може да бъде предизвикана от безкритичното използване на термина Поколение 90, нещо подобно внушава и един скорошен документален филм – „Последният автопортрет” (Posledný autoportrét) на Марек Кубош. Трябва обаче да имаме предвид и да подчертаем, че и двете се отнасят изключително за контекста на студентския филм. Напротив, 90-те години са преди всичко десетилетието на игралното кино. Представително за новите явления в него е най-вече творчеството на Мартин Шулик, а това се дължи както на таланта и способността му чрез различни притчи да отразява политическите и обществени промени в страната, така и на колапса на националната кинематография,  настъпил малко след дебюта на Шулик. Словашката кинематография всъщност плати извънредно висок данък за промените в обществото след 1989 г., много по-висок в сравнение с всички съседни постсоциалистически страни.    Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона