Българската литература и култура и „казусът Македония“

Георги Гроздев

бр. 06/2021

Издателство „Балкани“ има дългогодишно сътрудничество с творци от Република Северна Македония. Издателството е основано в 1991 г., поредицата „Балканска Библиотека“ започна през 2004 г. заедно със списание „Литературни Балкани“. И в списанието, и в библиотеката са издадени десетки автори от всички балкански страни без изключение – за първи път в културната ни история. Само от Македония, сега Република Северна Македония, са 40 имена.

1.

Съществува ли македонски език? Да! Разбирам го по рождение. Както е известно, така наречените „македонски класици“ са български класици, които са писали на български език. Това е добре известно и на онези, които работят в културните институции в Скопие. Между другото, имам подарена книга от бившия посланик на Македония в София, бивш председател на македонския парламент, за съжаление вече покойник, проф. Любиша Георгиевски. Това е неговият учебник по български език, на който е учил в 1944 г. Първият автор е Паисий. „Тази бистра вода след 1944 потъна някъде“, казваше той. Хората, които са останали да живеят на територията на сегашната РС Македония не са виновни, че такава е историческата им съдба.

Зависима от книгата

Надя Терзиева, директор на Центъра за книгата на НБУ, пред „Литературен вестник“

бр.43/2020

Надя Терзиева

Надя Терзиева е директор на Библиотеката на НБУ от нейното създаване с принос за изграждането и развитието й като съвременен информационен център с иновативни услуги. От 2016 г. е директор на Център за книгата и член на Настоятелството на университета. Основател и Председател на УС на първото библиотечно обединение „Български информационен консорциум” за споделен абонамент на мултидисциплинарни научни пълнотекстови бази данни, в което членуват над 78% от висшите училища. Има множество публикации в областта на библиотечно-информационните науки и технологии, както и участия в десетки международни проекти.

Има бакалавърска степен по българска филология и две магистърски степени по бизнес администрация и библиография и научна информация. Специализира библиотечен мениджмънт във Великобритания, Холандия, Испания и други страни.

Разговаряме с нея на 27 ноември 2020 г.

Днес, когато някой изрече „Център за книгата“, все повече хора по инерция добавят: „на НБУ“. Колко време и колко усилия Ви струваше да превърнете издателството, библиотеката, университетския архив и книжарницата на Нов български университет в единно пространство, което да бъде сред най-известните места на книгата у нас?

Центърът за книгата е създаден през юни 2016 г., по идея на д-р Георги Текев. Обединява звена в университета със самостоятелен статут. В продължение на четири години се опитваме с колегите да превърнем Центъра в пространство (не само във физическия смисъл на думата), откъдето книгите започват пътуването си за среща с читателите. Когато книгата и читателят се срещнат, значи сме успели.

Красимир Кавалджиев: „Осъзнах уникалността на нашия, едновременно чужд и толкова български символизъм“

бр.40/2020

„Скитащи души. Антология на български поети символисти“ излезе на френски език

Тази есен във Франция излиза антологията „Български поети символисти“. Ти си неин съставител и преводач. Включил си 180 стихотворения на 14 поети. Разкажи ни как възникна идеята и как направи подбора на авторите и текстовете им? Защо символисти и защо 14?

Българският символизъм е моя стара любов от гимназиалните ми години. На онази възраст няма как човек да не открие себе си в поезията на Яворов и да не се влюби в елегизма на Дебелянов и в индивидуализма на Ясенов. Но да правя антология на френски, никога не ми беше хрумвало. Докато в един съдбовен ден през август 2004 г. испанският поет и преводач от немски Хосе Луис Реина Паласон не ме насърчи да съставя и преведа на френски антология на българския символизъм, която той после да преведе на испански с помощта на свой колега преводач от български с впечатляващото име Торкемада. Когато три години по-късно в същия колеж дадох на г-н Реина Паласон вече съставената и преведена антология, той като че ли бе забравил за обещанието си и не даде никакъв ход на

Добрият читател е съмняващият се

Разговор с Вида Делчева

бр.38/2020

Нека започнем първо с Читателския клуб, който правите в книжарница „Гринуич“. Разкажете малко повече – как възникна идеята, какви хора идват, какви книги обсъждате?

Бях поканена в клуба от Виктория Бисерова, управител на книжен център „Гринуич“ и на издателство „Ентусиаст“. Всъщност той има четири подклуба – за фантастика и фентъзи, за класическа литература, за съвременна литература и за българска литература. Бях вземала участие като гост в различни сбирки през годините и с удоволствие започнах да модерирам този за българска литература. Идваха всякакви хора, запалени читатели, литератори, почитатели на конкретния автор и книга или просто любопитни хора, които искат да научат повече. Срещите бяха много приятни, защото обменяхме информация и мнения, а книгата за следващия месец избирахме заедно. В момента вече не съм постоянен модератор, но когато клубът възобнови дейността си, може би понякога ще водя отделни сбирки.

„Всеки нов текст е нов свят“

Разговор с редактора Таня Джокова

бр.34/2020

Как бихте описали ролята и мястото на редактора, на редакторската работа, в процеса на появата на една книга?

Редакторът е преди всичко посредник, свързващо звено в комуникативната верига Автор – Текст (Книга) – Читател; той е активен съучастник в преноса на смисъл и в превръщането на текста в книга, в дискурсивно събитие. Ето защо неговата дейност протича на различни равнища в издателския процес: участие в издателската концепция, в избора на автори и заглавия, писане на вътрешноиздателски рецензии, работа върху самия текст, участие в графичното и художественото оформление на книгата и дори в презентирането й. Редакторът като фигура, т.е. на всички йерархични нива на тази роля, е сърцето на медията издателство и в този смисъл е натоварен с твърде много отговорности и изисквания към него.

Димитър Солаков. Глава (3d отпечатък на главата ми, захранване, 25x20x25 см). Проект „Автопортрети“, Галерия „Структура“, 17 септември – 17 октомври 2020

Началният (и най-трудният) етап от „пътя на книгата“ е изборът на автор и произведение. Редакторският избор винаги е преднамерен, сам по себе си той е интерпретация на културната реалност и в голяма степен е насочен към читателя – трябва да предвиди читателските нагласи, динамиката на читателския вкус, спецификите на читателските кръгове. В същото време изборът трябва да е мотивиран и от идеята, че книгата участва във формирането на културната среда. Постигането на това равновесие е нелека задача, често издателският риск е неизбежен; не са редки случаите, в които една добра книга, натоварена с очаквания, остава в периферията на читателския интерес. За щастие, случва се и обратното.

В следващата фаза редакторската работа преминава в много по-комфортна зона – в територията на текста. Всеки редактор си изработва собствена  система от механизми за въздействие върху текста и за общуване с автора (съответно преводача).

Анна Златкова: Чудесно е да търсиш точната дума и изведнъж да я чуеш от улицата, произнесена от някое дете

бр.32/2020

Каква е твоята лична история, как стигна до професията на преводача? Доколкото си спомням, си искала да станеш лекар?

– В ранно детство професионалните ми предпочитания се колебаеха между калайджия и мечкар. Дилемата беше преодоляна с появата на фигурата на пожарникаря. Обяснението е просто: през зимата в двора ни идваха мечкари; през лятото – калайджии. А пожарните коли минаваха през всички годишни времена. Ако се абстрахирам от детските мечти за екзотични или героични професии, дълги години най-силното ми желание наистина беше да стана лекар и да продължа традицията на три поколения в семейството ни. Баща ми успя да ме разубеди със справедливия довод за изключителната ми несръчност, напомняйки ми как в Х клас едва не ме изключиха по обвинение за саботаж в чорапената фабрика, където провеждахме задължителната за тогавашното ЕСПУ производствена практика. Накрая все пак се разбра, че причината за високия процент брак в работата ми се дължи на безобидна природна непохватност, а не на идеологическо вредителство, и бях оставена само на поправителен по теория на чорапоплетенето.

Библиотеката на бъдещето трябва да ти дава свобода да избираш

Разговор със Слава Драганова, директор на библиотека „Родина“

Бр. 27/2020

 

• 

Снимка: Фалко Фоллерт

Последните няколко месеца бяха изпитание за всички културни и образователни институции, които бяха принудени да се адаптират към създалата се ситуация. Как библиотека „Родина“ посрещна тези предизвикателства?

– През последните години технологиите и иновациите навлязоха във всички сфери на живота. Живеем във все по-материален и по-дигитален свят. Библиотеките не са изолирани от съвременните процеси на развитие. Те също се променят. Но техният потенциал все още не се познава добре и не се използва максимално. Библиотека „Родина“ е с автоматизирани библиотечни процеси и услуги вече повече от 20 години и ние безпроблемно преминахме към онлайн обслужване в рамките на ресурсите, с които разполагаме. Читателите ни, които имаха нужда от справки и библиотечни материали за самоподготовка, бяха обслужвани онлайн.

Панаир по време на криза (наблюдения на случаен минувач)

Бр. 27/2020

От 23 до 28 юни се проведе на открито ПроЛетния базар на книгата в София. Книжното изложение можеше да бъде посетено в парка пред Националния дворец на културата. Под сгъваеми шатри, които предпазваха едновременно от внезапен дъжд и силно слънце, новоизлезлите книги в своите лъскави и шарени корици примамваха погледите на взискателни читатели и случайни минувачи. За шест дни нито метеорологичните условия, нито корона кризата повлияха на потока от хора. Всяко издателство се беше съобразило с изискванията за дистанция и хигиена: две шишета дезинфектант в двата диагонални ъгъла на шатрите бяха на разположение за всеки, а участниците в базара носеха маски. В моментите, когато ги сваляха обаче, разкриваха усмивките, че някой ги заговаря, че минувачите разпитват за препоръки, търсят определени заглавия, или просто искат да си поговорят за книги.

Съществува специфично „желание на издателя“

Разговор с Диана Циркова

Бр. 27/2020

Снимка: Фалко Фоллерт

„Център за психосоциална подкрепа“ освен като център за психологично консултиране и обучение в сферата на психосоциалните дейности функционира и като малко издателство, което успя през изминалите над петнадесет години работа да формира своя публика, следяща за новите заглавия. Именно забележителната издателската програма – насочена както към специалисти, така и към по-широк кръг от читатели – е поводът да представим вашата дейност на страниците на „Литературен вестник“. Какъв път изминахте, преди да предложите първата книга като издатели?

– В края на 90-те години започна формирането на първите психоаналитици в България, в рамките на френското психоаналитично дружество Асоциация за фройдистки изследвания и психоаналитично формиране „Психоаналитично пространство“, със седалище в Париж. Започнаха регулярните семинари с френски психоаналитици – д-р Патрик Деларош, Клод Букобза, Ален Вание, Катрин Вание и други, които заедно с въвеждането на основните психоаналитични понятия представяха работата си във френски институции за деца и възрастни с психични проблеми. Самите те бяха автори на книги. Тогава издателство „Лик“ започна своята серия „Преноси“, в която излязоха книги на Патрик Деларош и Ален Вание. В същото време в страната се откриваха нови институции за деца, започна формиране на техния персонал, университетите се ориентираха към магистърски програми по психология, свързани с практиката. Така малка група приятели и съмишленици решихме да създадем издателство към Център за психосоциална подкрепа и да започнем издаване на серия „Практики“. Първите три книги бяха част от дейности по проекти, финансирани от различни донори и насочени към деца и юноши в риск и техните родители.

Сред авторите, които излизат на български език с логото на „Център за психосоциална подкрепа“, можем да срещнем имена като Доналд Уиникът, Франсоаз Долто, Патрик Деларош, Мод Манони, Жан Пиаже, Катрин Вание, изследващи през психоаналитична призма развитието на децата и юношите. Това ли е фокусът на издателството – психичното развитие на малолетните?

Днес „деецът“ е мъртъв

Разговор с Валентин Дишев за издателствата “АРС” и “Scribens”

Бр. 27/2020

Вие стоите зад издателствата “АРС” и “Scribens”, които подкрепят много от най-младите гласове в българската литература и хуманитаристика. Днес си говорим в твърде особено време, как ще се отрази кризата COVID-19 на младите гласове, могат ли те да станат видими в условията, в които човешкото същество се отказва доброволно от своята свобода, права и историческа перспектива?

– Ние живеем във време на невидими откази, които са далеч по-радикални и променящи света. Например отказа от тялото – превръщането му едновременно в „обект“ на непрекъсната манипулация и промяна, но и във виртуална „частица“ или вълна, фиксирана само в образ или текст. Дори когато забелязваме това, ни се струва, че анихилацията на тялото не е породила мощен взрив. А го има. Невидим, неосезаем, но променящ света. „Душата“ (или същностно човешкото, неговата „историчност“) е изведена от тялото (дори християнството, независимо от профанизиращите го интерпретации, не е правило нещо такова). С това самата историчност, но и историята, се отказват от твърд, от център, който да има своята плът-ност. Светът наистина става безкрайно пластичен, може би за първи път – само воля и представа. И това не е единствената радикална промяна…

Хубавата книга никога не те разочарова

Разговор с Даниела ди Сора от италианското издателство „Воланд“

бр. 26/ 2020

Даниела ди Сора е италиански славист, русист и българист. Родена е в Рим, където по-късно завършва руски език и литература. След като се дипломира, работи шест години в Москва и четири години в България. След завръщането си в Италия преподава седемнадесет години в Пизанския университет, а след това и в Римския университет „Тор Вергата“. Превежда художествена литература от руски и български. През 1994 г. основава свое издателство – „Воланд“, с намерението, както казва тя, „да предлага превъзходни преводи на превъзходни книги“. През годините във „Воланд“ излизат и редица български книги.

Даниела ди Сора

Госпожо Ди Сора, Вашето издателство „Воланд“ съществува вече над 25 години. Разкажете малко повече за историята му – как започна всичко и какво се случи през този четвърт век? И защо „Воланд“ – сигурно заради „Майстора и Маргарита“?

– Преди да основа моето издателство „Воланд“, съм превеждала от руски и от български за други издателства: Кузмин, Маканин, Дебелянов и много други автори, които съм обичала. В един момент си казах, че няма смисъл да продължавам да предлагам автори, които невинаги се приемаха, и започнах да си мечтая да имам издателство, което да предлага основно славянски автори. Името „Воланд“ беше избрано по тази причина – за да показва, че това е основното ни направление. Издателството беше основано през 1994 г. и първите три излезли книги бяха от автори като Гогол, Толстой и Емилиян Станев. Те все още са в каталога и продължават да се продават. Не във впечатляващи количества, но продължават… После обаче разбрах почти веднага, че само със славяните няма да стигна далеч и започнах да включвам други литератури. За щастие, „срещнах“ рано книгите на Амели Нотомб, когато писателката още не беше така известна: първата книга на Амели излезе във „Воланд“ през април 1997 г. Последваха другите френски, испанските, немските книги… и много още. Издавам малко англоезични по две основателни причини: първата е, че не познавам добре тези литератури, а втората е, че почти всички италиански издатели публикуват най-вече англоезични автори. Тогава какъв смисъл би имало?

Архивите все повече се отварят и се обръщат към обществото

Разговор с Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“

бр. 20/2020

Господин Груев, с какви фондове и документи, свързани с културата и по-конкретно с литературата, разполага Държавна агенция „Архиви“? До каква степен тези области представляват интерес за дейността на агенцията? Разкажете по-подробно за обработването и проучването на архивите, свързани с тях.
Като всеки национален архив, Държавна агенция „Архиви“ съхранява учрежденските фондове на основните културни институции в страната и личните фондове на най-значимите фигури в областта на литературата, изобразителното изкуство, театъра, киното, музиката и т.н. С хората на науката е малко по-сложно, доколкото и Научният архив на БАН съхранява фондовете на учени, работили в някои от неговите институти. Но и тук е важна преди всичко волята на дарителя и ако той приживе или неговите наследници след смъртта му са пожелали документите да отидат в Централния държавен архив например или в някой от регионалните архиви, то те са се озовали при нас. Такива случаи има не малко. При комплектуването на подобни лични фондове се опитваме да търсим представителност на ключови фигури в различни области на живота – освен дейци на науката и културата, интересът ни е и към инженери, архитекти, лекари, духовници и пр. И понеже сте литературно издание, съвсем обяснимо интересът Ви е насочен най-вече към архива на Писателския съюз и към фондовете на големите имена в нашата литература. Трябва да кажа, че неговият фонд само частично се съхранява при нас. Навремето са постъпили документите до 1980 г., а останалите се пазят на място. Такъв е бил законът – срокът на комплектуване и предаване на документите в архив е двайсетгодишен. Толкова е и в момента. До изтичането му те се съхраняват в съответното учреждение. Явно през 1980 г. е направено комплектуване на тези документи и се е изчаквало изтичането на следващия двадесетгодишен период. Междувременно обаче дойде 1989 г., Съюзът на българските писатели беше пререгистриран и в новото му качество престана да бъде задължен от закона да предава ценните си документи в архива. При него остават и тези документи от 80-те години на миналия век, чието място е в Централния държавен архив. Така че използвам и вашата трибуна, за да призова сегашното ръководство на Съюза да предостави тези документи, а добре би било и тези от следващите десетилетия, на държавата. Тяхното място е в националния архив, за да бъдат ползвани от хората на духа, от учените и журналистите. Що се отнася до личните фондове на писателите – ние се гордеем с притежаваното документално наследство на най-големите имена в българската литература. Само през последните пет години бяха откупени архивите на Йордан Йовков и на Радой Ралин, както и кореспонденцията между Иван Вазов и Евгения Марс. Като дарения постъпиха фондовете на самата Евгения Марс, както и тези на Михаил Арнаудов, Петко Росен, Ивайло Петров, Йордан Вълчев, Борис Априлов и Леда Милева. Само преди месец бе дарен и неголемият, но изключително ценен личен архив на Валери Петров. Тяхната научно-техническа обработка отнема време, но вече са достъпни документите от обемните лични фондове на Йовков и Радой Ралин, работата при които продължи съответно три и пет години.

Джон Ъпдайк беше пренебрегван по политически причини

бр. 18/2020

Преводачът Йордан Костурков разказва за посещението на американския писател у нас, описано в „Книгата на Бек“

Йордан Костурков е писател, есеист, преводач, доцент по филология, преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Специализирал е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс, и Университета на Луивил в Щатите.

„Книгата на Бек“ от Джон Ъпдайк е последната му преводаческа работа.

 – Господин Костурков, в „Книгата на Бек“ Ъпдайк описва живота на изток от Желязната завеса, т.е. нашия живот. Защо толкова години тази книга е пренебрегвана от българските издатели, като се има предвид, че на английски излиза още през 1970 г.?

– По политически причини. Освен че се е смятало, че е оскърбително описанието на някои от българските персонажи, разпознати в „Българската поетеса“, това е свързано и с описанията на действителността в Съветския съюз и дори Румъния. Не съм сигурен, но ми се струва, че и в конституцията имаше забрана за разпространение на антисъветска, антикомунистическа и друга литература. Освен това в списъците за държавна тайна (имаше цели отдели и на национално ниво, и на окръжно) това категорично е упоменато. Оставяше се на отговорниците по държавна тайна да преценяват. При редактирането на романите се пропускаха такива фрази и изрази, когато това беше възможно. В случая с този текст на Ъпдайк това е невъзможно.

Обичам да напомням, че е редно човек да е първо и преди всичко читател

бр. 10/2020

Разговор с Темз Арабаджиева

Темз, как от правото се насочихте към професията на пиара? И то точно в областта на книгоиздаването?

Понякога срещам доста учудени погледи, когато споделя какво е висшето ми образование. Рядко от „високоплатеното“ право някой се насочва към пиар конкретно в книжния сектор. С тази позиция сякаш ни събра случайността. И любовта (без да се опитвам да бягам от клишето с книгите). Обичам да се шегувам, че този развой на събитията е изтънчената победа на романтизма в мен. Шест години по-късно все още не съжалявам за избора си.

Каузата на книгите

бр. 8/2020

Литературното произведение е индивидуално постижение на автора, но издаването му като книга е резултат от съвместен труд, в който съществен принос има оформлението; съвременната книжна култура все повече ни убеждава в неговото значение. Затова в настоящото издание на рубриката „Каузата на книгите“ се обръщаме с няколко въпроса към петима от най-разпознаваемите днес у нас дизайнери и илюстратори на книги.

1. Откога се занимавате с илюстрация и оформление на книги? Имате ли представа по колко книги сте работили досега?
2. Защо избрахте да работите в областта на книжната илюстрация? Какво я различава от останалите сфери на визуалните изкуства?
3. Бихте ли описали как протича при Вас процесът на работа по една книга?
4. До каква степен въздействието и посланието на книгата зависят от оформлението и илюстрациите? Чувствате ли се отговорни за успеха или неуспеха на книгите, по които работите?
5. Със сигурност следите процесите в областта на книжната илюстрация. Как бихте обобщили актуалните тенденции? Къде се намира българската илюстрация спрямо световните процеси?
6. Случва ли се да откажете да работите по дадена книга? По какви причини?

КАПКА КЪНЕВА

1. Работя осъзнато и активно в сферата на книгата, откакто се дипломирах в Националната художествена академия преди близо 20 години. Честно казано, все още се изненадвам от това, че мога да употребя израза „преди 20 години” и в работен аспект.
Не ми е хрумвало да следя бройката илюстрирани от мен издания. Те обаче са със сигурност много по-малко от кориците на книги, по които съм работила.

2. В книжното пространство се чувствам свободна, то ми е по мярка. Харесва ми да го населявам с образи, да интерпретирам и преживявам различни животи и светове – на автора, на читателите. В някакъв смисъл това ми помага по-пълно и качествено да опознавам и другите, и самата себе си.
Книгата е за мен място, време и начин – обиталище, паралелен живот, но и възможността да бъда истинска, непресторена. Не усещам професията си по същество различна от която и да било друга творческа дейност, която ти носи радост, или както би казал Марк Твен „Може да е работа, може и да не е, важното е че допада на Том Сойер”. 🙂

Вечният Удхаус на български език

Разговор с Жечка Георгиева

бр. 6/2020

На 14 февруари се навършват 45 години от смъртта на П. Г. Удхаус. Култовият сборник „Стрихнин в супата“ излиза в издателство „Народна култура“ през 1983 г. в твое съставителство и превод. Как започна всичко?
Всички четящи английски в оригинал бяхме луди по Удхаус и много се тръшкахме, че не можем да го издаваме. Причината беше, че имаше нещо като забрана, защото се смяташе, че е бил колаборационист по време на войната и дори сънародниците му го недолюбваха. Практиката в онези години беше да се подават в Министерството на културата едни бланки от издателствата с данните на книгата, като по този начин се следеше да не би да се пусне на пазара нещо диверсионно. И никой не смееше да „бланкира“ Удхаус. Но ето че до мен достигна слух, че друго издателство все пак е решило да се пробва по настояване на една наша мастита преводачка и аз коленопреклонно измолих от нашата директорка Вера Ганчева разрешение за пускане на бланка, и то веднага, защото принципът беше който превари. Бланката за наша изненада и радост беше одобрена, вероятно защото авторът беше крайно неизвестен у нас, и аз се залових за работа. За да си „вържем гащите“, възложихме и предговор на Димитри Иванов, който да замаже някак си военните години, и книгата беше готова за рекордно кратко време, защото съм превеждала с небивал мерак. Решихме да я „плъзнем“ незабелязано, без много шум, пак по политически причини, затова тя събра на среща с книгоразпространителите скромните за тогава 18 000 бройки тираж, защото по неписано правило поезия, драматургия и разкази събираха най-ниски тиражи.

Тодора Радева: За голяма част от френскоезичните писатели езикът е бунт

бр. 39/2019

Тодора Радева е програмен директор на Софийския
международен литературен фестивал. Тя е културолог и писател, автор на сборника с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото“, който през 2005 г. печели националната награда за дебют „Южна пролет“. Емануил А. Видински разговаря с нея.

Предстои седмото издание на Софийския международен литературен фестивал, като фокусът тази година ще бъде върху френскоезичната литература. По какъв начин избирате региона или езика, които да поставите в центъра на събитията и как се спряхте тази година на френския език?
Първото издание на Софийския международен литературен фестивал през 2013 г. беше организирано в партньорство с „Традуки“ и съвсем естествено международният фокус беше литературата от Балканите. Още тогава, когато търсехме формата и концептулната рамка на събитието, решихме да представяме автори от определен географски регион, като в различните панели на програмата (включващи освен срещи с писатели и изложби, екранизации по книги, различни дискусии) да даваме и по-широката картина на културата на избраните страни. В миналото издание, шесто подред, фокусът вече падна върху езика, който създава общност на друго ниво, наднационално, отвъд географията. Естествено е след немския език да направим издание на фестивала и с фокус върху френския, а след това и английския език. Но посоката, в която искаме да развиваме Литературния фестивал, е плавното преминаване към тематични фокуси. И това ми се струва естествено, вътрешно движение не само в концепцията на фестивала, но като че ли валидно и за света, в който живеем през последните години. Изместване от усещането за дома като географско понятие към откриването на езика като дом, а след него: общности, породени от еднакви теми и ценности, в които се вписват хора от различни страни и различни езици.

Читателят е част от племе непокорно

Разговор със Силвия Недкова

Вие сте филолог, но това не е достатъчно, за да свърже човек живота си с книгите. Как ще обясните тази ваша отдаденост на четенето?

Понякога си мисля, че съм станала зависима от тях. Книгите за мен са единственият възможен наркотик, с който потушавам ужаса от реалността. Звучи патетично, но това е основната причина, поради която хората изпадат в зависимост от нещо – алкохол, дрога, хазарт. Книгите са бягство, към което съм пристрастена.
А и – подобно на останалите пристрастяващи субстанции – ми носят наслада. Има едно усещане, когато попаднеш на хубава книга в правилния момент, екстатично усещане, което не може да бъде породено (поне за мен) от нищо друго.