Свободно да се говори за поезията

бр. 19/2020

Стефан Иванов

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Не вярвам в някаква една-единствена нормативна естетика с категорични правила и готови формули. Като читател съм забелязал, че поезията е всякаква – херметична, банална, иронична, мечтателна, източна, сложна, западна, романтична, северна, политическа, безотговорна, добра, хипстърска, лицемерна, средиземноморска, аполитична, лоша, рапърска, теоретична, някаква, изповедна, джазова, никаква, сюрреалистична, егоистична, авангардна, бардова, милосърдна, модерна, кичозна, минималистична, авторитарна, митоманска и каква ли не още. Като читател предпочитам да чета и да виждам лице, каквото и да е то, и да чувам глас, какъвто и да е той, а не само някаква осъзната или неосъзната „идеология“ или механичното й следване чрез проект и реализация. Радвам се, когато усещам припокриване на гласа и лицето без активното посредничество на маски и манипулации. Поезията, както и всяка друга човешка дейност, може и да е обигран фалш.

Слабите жестове на поезията

бр. 19/2020

Пламен Антов

 

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

■ Има една основна презумпция, поне от Kант насетне, която ни прави подозрителни към такава постановка на въпроса. Но аз съм склонен да я приема. – Ще го кажа патетично и отговорно: в един свят, който от ден на ден губи човешката си същност, поезията трябва да остане изразител на тази същност. Поезията не трябва да върви верноподанически според света, а да му се съпротивлява. Да е критическото му метасъзнание от името на цялата останала човешка материя, която го съставлява. – Смисъл, разбира се, няма, най-малко „за света”; ако има някакъв смисъл, то той по кантиански е затворен вътре в собствените граници на поезията.

Ако продължа с други „високи” клишета, поетът трябва да е сред последните защитници на Термопилите, сражаващи се на границата с безграничното и с ясното съзнание за своята обреченост и за обречеността на каузата. Точно в това е номерът – да отстояваш слаба кауза. Останалото е лесно, всеки го може. Останалото е Уолстрийт, Холивуд и т.н. в тоя ред.

Отговори

Мария Калинова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

1. Започва се с обикновената неловкост
да си служиш с думи
[...]
2.Моят глас казва нещо не-мое
[...]
3.Книги до тавана.
И никоя с изтекла годност.
[...]
4. Би могло да не е порок (писането)
само по себе си
[...]

Избрах няколко фрагмента от Екатерина Йосифова от „Ненужни обяснения за писането и неписането“ (“Нагоре-надолу”, София: Факел, 2004). Това са началата на отделните строфи, които представляват четири основни обрата в стихотворението и на мен ми изглеждат като тези за писането, но подчертано – и за неписането. Именно защото няма нищо своевременно в тезите, ги споделям: 1. да си несръчен (поезията е неовладяемо techne; началото й е по-скоро в грешките, отколкото в спазените правила), да чувстваш неудобство насред езика и културата; да си далеч от гладката реч; 2. да се намираш – ако мога да си послужа и с казаното от Хьолдерлин – в ситуация на „след разговор“, да приемеш, че в словото има нещо „не-мое“, че нещо си доловил, подсказали са ти го или си подслушал някого; но и твоите думи са следи в речта на събеседника 3. другият в диалога е и другият на историята, на традицията, на световната класика: „ето една редица от А-лександър/ Сергеевич до Ш-унтаро от Я-пония“; 4. животът подражава на изкуството, но само в неговите незавършени форми, в противен случай поетът може да се окаже „обсебен минувач край собствения си живот“; поезията не се ражда от природата, но се завръща към нея; тя е изкуственото, което се стреми към естественото; писането е порок, който търси добродетелта.

Така бих представила моите размишления за поезията днес: обяснения накъсани (използващи откъслеци от друго цяло), нахвърляни и не-мои. Търсих начин да подчертая, че съвременната поезия е добре да страни от монолога – нищо че Бахтин настоява в същността си тя да е именно това. Днес има дефицит на светогледи и творчество, които не дават място на един-единствен глас, не са враждебни към чуждото и не настояват за привилегировано място в езика, гарантиращо, че думите на поета изговарят обективната истина. Затова, ако трябва да изведа задача пред съвременната поезия, то ще е – да преразгледа етическия си статут. Да се намалят децибелите, с които поетите оповестяват своята първична, първолична и еднолична власт над правдата.

Обменът на интонации

Виргиния Захариева

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Да изразява човека, да използва предимствата на втечнения поетичен език, като обхваща вътрешната и външната реалност. Да лекува. С последната ми книга „Етюди за една ръка“ се лекувах, докато я писах. После безмилостно я съкратих, и така прозрачна, я оставих при мен 2 години, преди да я дам на другите. Някои текстове имат нужда от карантина, от оставане във вътрешното, от отлежаване. И днес я препрочитам и разбирам себе си по-добре, понякога ме разширява. Поетичният език спасява от буквалността на ежедневието и трансцендира смисъл. В това време хората имат нужда да слушат и да четат поезия повече от всякога – за да могат да понесат натиска отвън, какво друго би могло да ни пренесе през новината, че няма бъдеще и никога не е съществувало нищо освен това тъничко настояще?

2. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Не я следя много.

3. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Димана Йорданова има много строен изказ и винаги ме изненадва.

4. Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?

Невъзможно.

От вътре навън, от миналото към бъдещето

Лора Ненковска

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Жива, богата, разнолика, хуманна, предизивкваща ума и езика. Поезия, която да не губи връзка с човешкото в нас, с кризите, страховете и бездните ни.

2. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Мисля, че съвременната българска поезия е много разнообразна. Не се занимавам професионално с изследването й, чета поезия, защото изпитвам необходимост. Но не мога да обхвана с думи всички тенденции. Но онова, което намирам като читател, ме радва.

3. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Да, върху румънската литература. Не бих могла да се спра на един поет, може би гласовете на няколко коренно различни един от друг автори за мен подреждат пъзела на онова, което звучи съвременно и актуално – Теодор Дуна, Раду Ванку, Клаудиу Комартин, Елена Владаряну, Анастасия Гаврилович, Симона Попеску, Йоан Ес. Поп, Дан Коман. Не съм сигурна дали един-единствен поет би могъл да бъде глас и изразител на проблемите на света, в който живеем днес – толкова много фрагментарност, безкрайни потоци от информация, моментната изолация и предхождащите я модерни номадски движения, струва ми се, че един човешки ум не може да побере всички тези фасети, да ги осмисли, да ги вложи в текст. Но това е хубаво, защото литературата и в частност поезията е диалог, който тече от вътре навън, от миналото към бъдещето, диалог и за момента, в който сме, тъй че многогласието е смислено, обосновано и безценно. Само то може да се опита да улови битието ни и да ни свърже с този извечен диалог.

Поезията след COVID-19: по-малко нарцистична, повече диалогична

Иван Христов

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Когато говорим за поезията днес, мисля, че вече трябва да сложим една разделителна линия и това е линията между времето преди и след COVID-19. Нищо вече няма да е същото! След тази важна разделителна линия функциите и на поезията ще бъдат различни. И в предишни свои текстове съм обръщал внимание на това, че поезията идва на дневен ред точно когато избухва криза. Какви ще бъдат функциите и задачите на поезията? След тази криза поезията ще стане по-малко нарцистична, повече диалогична – мислеща за Другия, повече общностна. Поезията няма вече толкова да забавлява, по-скоро ще спасява.

 

2. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Ако се върнем назад във времето и потърсим аналог на днешната ситуация, първото нещо, което ми идва на ум, е Първата световна война. Точно след Първата световна война поезията излиза отново на преден план. Днес човечеството също живее в ситуация на Първа световна война, но този път с един вирус. Може да се очаква, че ще се наблюдават тенденции подобни на тези от ХХ в. Индивидуализмът ще загуби своите силни позиции.

Подновено питане

Камелия Спасова

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

В средата на 90-те Миглена Николчина като главна редакторка на „Литературен вестник“ задава въпроса „Какво се случва в новата българска поезия?“, питането се подновява година по-късно в сп. „Ах, Мария“ (бр. 1 (6), 1995)^[1]. Опитът да се предизвика сериозен дебат изглежда търпи провал от перспективата на тогавашния момент. Николчина пише в началото на втория си текст: „Преди повече от половин год

ина зададох този въпрос в „Литературен вестник“ с единствената амбиция някой друг да забележи (в писмен вид) онова, което мен не престава да ме поразява и радва, колкото и малко други поводи за радости да имаме – а именно, интензивното, преизобилно и заедно с това изключително интересно случване на българската поезия днес. Това случване произлиза на фона на едно жалене и мърморене, прерастващо навремени в патетични провиквания (дали то престана, или аз престанах да чувам монотонната му, окрупнена от медиите повторителност?), че, видите ли, нищо не се случвало, а пък което се случвало, нямало кой да го издаде (като се изключат неколцина жертвоготовни индивида, разтерзани от самоубийствения си алтруизъм), а пък което се издадяло, обиждало изисканите ни вкусове. (…) Уви, като се изключат две-три прекрасни рецензии за книгата на „Тебе поем“, отговор на моя въпрос не последва.“ И без да се вайка излишно, Николчина се заема сама да отговори на въпроса, който е поставила, като набави теоретичните и типологични линии, осмислящи процесите в поезията през 90-те. Подобен жест представлява рефлексия върху полето, грижа за собствения контекст и поемане на риск по избора на конкретни примери, имена и поетики. Това споделено усилие – споделено от цяла една група поети, критици и теоретици – е дало своите ефекти. За 90-те ясно, но какво се случва днес.

Реаллитератур

бр. 17/2020

ВБВ

Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално. Например: поезията трябва да докосва, да се бори за истината, справедливостта, да бъде автентична и искрена, да се помни наизуст. Всичко това е ясно и повтаряно многократно. Тя освен това трябва да разширява хоризонтите на човечеството. Това също често се припомня. Добре, но оттук не следва много, защото поезията в Беларус, Франция, Мексико, Йемен, Великобритания, Индия или Грузия не е една и съща. На нито едно от тези места тя не е и вътрешно еднородна. Точно както е и у дома. Затова плътното „трябва“ – това, което наистина ни задължава да правим поезия – ще е много по-специфично, по-контекстуално, то няма да важи всеобщо и не се отнася до всички поети. Ще изброя няколко такива линии на ограничено, но плътно „трябва“.

(1) Първо, бих се радвал съвременната поезия едновременно да осмисли и почувства прехода и неговите следствия. Ако разгледаме периода след 1989 г., то литературата ни успя да улови политическото, при това веднага – още през 90-те; но тя не успя да изрази социалното. Това ми се струва впечатляващ пропуск. От тази гледна точка бих искал поезията да работи върху своя локален и социален контекст, за да опита да го изрази всеобщо. Днес това се оказва много по-трудно, отколкото отразяването на глобалното. Щом е по-трудно, нека се захванем с него. Между другото объркването на политическото (нормативното управление и властта) със социалното (контекстуалното състояние и динамика на самото общество) – точно това объркване е много характерно за самото политическо, за неговия поглед. Това е и една от причините политиката ни да е толкова сляпа за социалните травми. В политически и в литературен план подобно пропускане е много болезнено, а в дългосрочен план то ще е опасно за всички.

(2) Второ, трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело. Връзката в тази триада е впечатляващо сложна. Но за поезията тези нишки лесно се разплитат, тя понякога с такава лекота преминава от мисъл през слово към дело, че изглежда почти неезикова. Разбира се, работата върху езика е наистина ключова; но този ключ отваря езика и излиза извън него. Това според мен е едно от най-вълнуващите събития в литературата изобщо.