От няколко месеца сте в България, а вече всичко разбирате, а и започвате да говорите на български. Имахте ли някаква предварителна нагласа, че ще дойдете на дипломатическа работа в София, или стана случайно?
Директор съм на Полския институт в София от септември 2020 г., преди това една година бях служител в посолството на Република Полша в София. Когато пристигнах в България, не говорех български. Обаче след 2-3 седмици започнах да разбирам все повече. Мисля, че фактът, че по образование съм филолог, много ми помогна – завършила съм полскa и рускa филология. Славянските езици заемат важно място в сърцето ми и ме придружават в моя професионален път. Нещо повече, по време на следването си бях очарована от старобългарския език – може би е било предчувствие? Има още →
Ще те питам и за собственото ти писане, но да започнем така: преди няколко години в клуб „Перото“ имаше една много шумна дискусия, в която участваха писатели, литературни критици и книжни блогъри. Имаше една доста ярко изразена теза – че блогът (бил той и книжен) не е медия, защото е лексикон/дневник и няма редактор/и. В този смисъл от коя страна на бариерата щеше да бъдеш ти – на писателите, на книжните блогъри или на критиците?
Ще те изненадам с това, че не вярвам в блоговете. Струва ми се, че те отдавна са малко демоде, поизчерпали са се. Формите на споделяне доста са се променили оттогава, особено в ерата на Фейсбук. За мен блогът е и синоним на непостоянство, спорадичност, липса на актуалност и самовгледаност тип „твърде личен дневник“. „Литературни разговори“ се появи първо като фейсбук страница и много бързо набра последователи – в крайна сметка реагирането на пост, дори той да е под формата на текст на книжно ревю, е лесно. Едва тогава реших да рискувам и да създам сайта „Литературни разговори“, с 15-годишния си опит на медиен редактор, който е напуснал корпоративните медии. За мен това категорично не е блог, а сайт, почти новинарски. Едно заради темпото, с което го поддържам – старая се всеки ден да се появява материал или най-малкото няколко пъти в седмицата. Второ, избирам най-новите издадени книги, чета ги още топли-топли, буквално в момента на появата им, и това отразява и надявам се, насочва актуалните вкусове на пазара. Освен това пускам новини и за предстоящи книжни заглавия, което придава още повече „медийност“ на сайта ми. Бързо разбрах, че линкове към дълъг сериозен текст много по-трудно се отварят и четат, но въпреки това залагам на тези читатели, които имат достатъчно сериозно любопитство към книгите, за да го направят. Опитвам се ревютата ми да са все пак поносимо сложни и задълбочени, да са четивни, смислени и полезни, въпреки че понякога във Фейсбук дори и това дотежава и съм имала забележки, че едва ли не парадирам с висок стил. Не съм критик, по-скоро се приемам за литературен журналист, който сам е автор и си позволява с тази чувствителност – и с образованието си на английски филолог – да чете другите. Има още →
„Аз съм много общителен човек. Това, че не обичам интервюта, не означава, че съм отшелник“, казва поетесата Луиз Глик в началото на интервюто ни.
Глик беше поставена в неудобно положение. В четвъртък [08.10.2020 г.] тя спечели Нобеловата награда за литература. Журналисти се тълпят пред дома ѝ в Кеймбридж, Масачузетс. Телефонът ѝ не спира да звъни от седем сутринта, атака от внимание, която тя описва като „кошмарна“. Има още →
Литературен Вестник 