Градските детективи, документалистиката и разказвачеството

Разговор с Яна Пункина

бр.2/2021

Яна Пункина работи в програма „Христо Ботев“ на БНР, за предаванията „Артефир“ и „Аларма“. Заедно с Ана Благова и Радослав Чичев е един от създателите на документалния подкаст „Градски детектив“. Подкастът покрива теми от всякакво естество – култура, архитектура, градски легенди, а от епизодите човек може да научи както за графитите, уличните музиканти и тайните подземия на София, така и историята на Джулай Морнинг и Столипиново.

Как се роди идеята за „Градски детектив“?
Всички ние сме стари приятели и запалени слушатели на един куп англоезични подкасти. В един момент с Ана Благова си говорехме колко би било хубаво да съществува такова нещо и на български. Двете с нея започнахме първи сезон, тя е главният двигател зад подкаста.

„Всяка книга има собствен път“

Разговор с Доротея Монова от издателство „Парадокс“

бр.42/2020

Доротея Монова с писателя Жан Д’Oрмесон и дъщеря му Елоиз, Салон на книгата, Париж, март 2010 г. Сн. личен архив

Госпожо Монова, издателство „Парадокс“ съществува от почти тридесет години. Бихте ли разказали накратко историята му?

Ще се опитам, но с уговорката, първо, че кратките версии обикновено са по-малко фактологични, а повече интерпретативни, и второ, че … „за всичко е виновна демокрацията“. Все пак за протокола – първата ни фирма се казваше „Парадокс МБМ“, където зад абревиатурата стояха (без да се крият) трима добри приятели. Един пролетен ден на 1991 г. „абревиатурата“ седеше на стълбите на тогавашното читалище „Петър Берон“, пиеше наливна бира в пластмасови чаши и размишляваше по въпроса, че „трябва да направим нещо“. Тогава единият каза: „Парадокс“! Ще се наречем „Парадокс“! Другият додаде: „Ами можем да станем представителство на „Чесна“, да пробваме пазара, аз имам някои контакти.“ Така се роди единственото издателство, което имаше вписани в предмета си на дейност и „ремонт и поддръжка на самолети“. Това е юридически факт. Преди да ме попитате защо

За страстта и отговорността към книгите

Разговор с Николета Руева, главен редактор на издателство „Кръг“

бр.34/2020

Николета Руева и фотографът Иван Шишиев, автор на албума „Етюд-и-те на София“

Госпожо Руева, издателство „Кръг“ е относително ново, но бихте ли разказали накратко историята му – кога и с какви идеи и намерения беше създадено, основните събития в досегашното му съществуване?

Идеята винаги е била една – „Кръг” да издава добре направени книги, независимо от жанра им. Така започнахме дейността си с есето „Изповед” от Лев Толстой (в нов превод на Денис Коробко и послеслов на д-р Иван Ланджев) в края на 2018 г. Продължихме с още класически автори, но разширихме дейността си и с популярни заглавия. Отстрани в каталога ни вероятно се открояват различни типове книги: едните са с видим пазарен и медиен успех като албума „Етюд-и-те на София” или „Майстора и Маргарита”, а други са по-тихи, но самата им поява е важно събитие – есетата на Хенри Дейвид Торо,

Четенето и неговата участ във времето на цивилизационна умора (търси се нова мисия)

Иржи Травничек

 бр. 20/2020

Иржи Травничек e един от най-авторитетните съвременни чешки литературни теоретици и историци, професор в Института по чешка литература към Академията на науките на Чешката република, автор на над десет книги.

Повече от десетилетие се занимава с изследване на четенето и читателската култура.

  

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Има много нации, твърдящи за себе си, че са нация от читатели. И чехите не правят изключение. Това твърдение е част от тяхната автомитология. Към нея освен това спадат твърденията, че са нация от музиканти, туристи, домашни майстори, градинари, селски виладжии. Ако анализираме и обединим всички тези автостереотипи, ще се получи картинка в стила на централноевропейския бидермайер^[1]: в събота чехът през деня прекопава градинката на своята виличка някъде край реката, следобед си сварява кафенце, отпуска се в креслото (собствено производство) с приятно четиво в ръка, а вечерта с близки приятели свирят и пеят край стъкнат от тях огън. Да, романтика, но една такава домашна, опитомена, нищо прекалено буйно и диво. С една дума: централноевропейски Gemütlichkeit^[2].

 

Исторически контекст

Исторически погледнато, чехите са до голяма степен нация езикоцентрична, филологическа. Ако говорим за по-новата фаза от тяхната история (от края на XVIII век насам), се е случило това, че езикът им, който се е говорел само по селата и сред по-нисшите социални прослойки и който освен това е бил език с твърде неопределен стандарт, само за половин век се превръща в език на високи литературни амбиции, тоест в език, който много бързо си отвоюва обратно изгубените жанрови и тематични територии, нещо повече – завоюва и нови. Първата република (1918–1938) дава на това национално самочувствие и поддръжката на независимата държава. Последвалата война е в значителна степен защита на чешката книга, връщане към класиците (поезията никога не е била издавана в такива тиражи). През ерата на социализма (1948–1989) се въвежда пряк контрол над писаното слово, което се издава и което циркулира сред населението; така се стига до изваждането на голям брой писатели от литературния живот и до разделянето на литературната комуникация на три потока – официална, емигрантска и самиздатска. Златно време за книгите и читателската треска стават шейсетте години, когато идеологическото менгеме разхлабва натиска си и започват едно през друго да се издават забранени дотогава заглавия, да се наваксва с преводна литература. След инвазията на войските на Варшавския договор през 1968 година настъпва ново затягане на менгемето (цензура, забрани, политическа емиграция на мнозина писатели), но пък в страната се наблюдава феноменът на т.нар. „книжни четвъртъци“. Всеки четвъртък – това е денят, в който се получава новата стока, – пред книжарниците се вият дълги опашки. Купуват се преди всичко англоезични детективски романи (напр. от Агата Кристи, Дик Франсис, Ед Макбейн), бестселъри от онова време (Артър Хейли, Марио Пузо), но и някои родни автори, които режимът постепенно пускаше в официален оборот (Бохумил Храбал, Владимир Парал, Ярослав Сайферт и др.). След 1989 г. цензурата падна, настъпи пълна свобода във всичко, като лавина започнаха да се издават забранени книги; към днешна дата броят предлагани заглавия е нараснал четирикратно в сравнение с този от осемдесетте години. Книжният пазар е затрупан със свръхпредлагане. Мнозина се питат: Докъде може да стигне това? Има ли все още пространство за увеличаване на броя заглавия? Библиотеките се борят за читатели, но и за своята нова идентичност – какво ще стане с нас, след като дигиталната революция е обхванала вече всичко?

Книгоиздаването е житейско поприще, смисъл и отдаденост

Разговор с Мартин Христов от издателство „Ерго“

бр. 8/2020

Издателство „Ерго“ съществува от 2002 г., тоест вече близо 18 години. Бихте ли разказали повече за основаването и историята му досега?

Започна се с една от най-значимите книги на любим унгарски писател, наложил възбрана върху издаването на творчеството му в родината по време на социализма – „Изповедите на един буржоа“ на Шандор Мараи, в мой превод. Издадохме я с Малина Томова от „Стигмати“, като издателското ноу-хау беше нейно. По-късно много ми помогна със съвети и издателски хитрини и Бойко Киряков от „Гутенберг“, с чиято помощ излязоха ерудитските студии на Ищван Бибо под заглавие „Политика, морал, демокрация“. Препоръчвам на всички настоящи и бъдещи български държавници да прочетат тази книга.

„Не рисувай себе си върху света, рисувай света върху себе си”

бр. 5/2020

Разговор с Антоанета Колева

Снимка: Яна Левиева

Тази година Издателска къща „КХ – Критика и хуманизъм” става на 30 години. Това е бележит факт в българското книгоиздаване, където издателствата имат краткотраен живот. Как успявате да устоите?

Напоследък, обмисляйки начина, по който да отпразнуваме тази годишнина, се изумяваме – с една мазохистична веселост, която очевидно е съпровождала цялото това дълго експериментиране – как се оказа възможно то, при това на „малък език“ и в „малка култура“, при което думата „малък“ е само количествен, не ценностен маркер? През годините опитваме да удържаме някаква елитарност откъм съдържание. Тя предполага още по-голямо свиване на възможната публика – а кой друг ти дава живот, освен тя, освен продажбите на книги, с извинение за вкарването на груба икономическа реалност в този разговор за каузи? Това ограничено пространство за дишане на нашите книги, сред малкото хора на хуманитаристиката (а и колцина от тях могат редовно да купуват книги? а и защо да харесват съвремието, което е наша предпочитана област?) би трябвало да ни е обрекло отдавна. Вероятно отговорът за дълголетието е в една сплав от усилна работа, включително за съблазняване на публиката, от лични жертви, болезнени понякога, за които не искам да говоря, както и от търпеливо печелене на престиж пред институции, подпомагащи културата на книгата. И не на последно място, от включването ни в една мрежа, която дава светлина в мрачни дни – ние сме единственият (уви!) български член на Международния алианс на независимите издатели. Нещо фундаментално важно: от завихрянето на млади енергии, издателството не би било живо без Ася Захариева, но и Паула Ангелова, Илиян Шехада, Валентин Калинов.

Понякога имам надеждата, че публиката расте и хоризонтът просветлява. Друг път удря мълнията на отчаянието, че експериментите ни, подобно на шарени топки, отскачат неприети от сива стена от безразличие, невежество, а и културно проституиране наоколо, ако щете. В такива случаи се активизира един принцип, за чието формулиране съм благодарна на Шар и Фуко: „Да се противостои е дълг“. В крайна сметка всичко е сплав от етос и патос. Второто гледаме да го крием, както се крие любов. Третото е прагматиката, принципът на реалността, който боде като остен, но с който като че сме се понаучили да играем. Затова имаме слоган: „издател с философия“, философия тук значи тип етос. Не е лесно, но кому е? Кому от хората, решили да работят според вътрешните си екзистенцкритерии, е лесно?

Непрестанно преследване на смисъла

бр. 1/2020

Разговор с Манол Пейков от издателство „Жанет 45“

 

сн. Личен архив

Вашето издателство е силно ангажирано с издаването на съвременна българска литература от самото си основаване – още от 90-те години, когато малко издателства проявяваха интерес към нея. Продължавате и сега, когато българските автори се радват на доста по-голям читателски интерес, но отново поемате издателския риск да публикувате не само утвърдени имена, а и дебютиращи автори, поезия и т.н. Какво ви кара да го правите?
Издаването на българска литература е основна част от нашето издателско ДНК. От основаването на издателството през 1989-а до моето присъединяване през
2006-а българските автори представляваха практически 100% от портфолиото на „Жанет 45“. Към момента те са около три четвърти на годишна база. От над 1400 заглавия, които сме издали през годините, около 1200 са български. По традиция голяма част от книгите, които издаваме, са на млади автори.
Винаги съм определял „Жанет 45“ като „малко” издателство. Съдейки по обема на годишната ни продукция (който ни класира в челната 15-ица на съществуващите в България над 1200 издателства), това – поне привидно – не отговаря на истината. Работата е там, че личната ми дефиниция за вододела между „големи” и „малки” издателства е малко по-различна: като „големи” определям онези, чиято издателска политика е задвижвана преди всичко от пазарния интерес. „Малки” – поне в смисъла, който аз влагам в този термин – са онези, при които основен двигател е вкусът на издателя.
За мен именно малките издателства са хлябът и солта на книгоиздаването в България. Удивително е, че в страната с най-евтините книги в ЕС, която едновременно с това е една от двете страни в съюза с пълен размер ДДС върху книгите, въпреки всичко гъмжи от издателства. Това е огромен комплимент за неразрушимия предприемачески дух на българина. По последна статистика, над 1000 от общо 1200 действащи издателства в страната издават между 1 и 10 книги годишно. Да бъдеш „малък” издател почти винаги означава да правиш нещата с любов и с огромна себеотдайност – защото се налага да вършиш всичко съвсем сам: от избора на автор и заглавие до избора на хартия, от висенето край печатната машина до обикалянето из книжарниците с раничка на гърба. В същото време не е рядкост едно-единствено добре подбрано, добре преведено и добре оформено заглавие от малко издателство да има по-ключово и по-трайно значение за националната ни култура от примерно 100 заглавия, издадени от някое от по-комерсиалните издателства.

Издателят е странна смесица между културен мисионер и предприемач

бр. 26/2019

Разговор с Петя Лунд, основателка на берлинското издателство за българска литература eta verlag

За презентацията е нужен JavaScript.

Петя, Вие сте създателка на eta verlag – берлинско издателство, специализирано преди всичко в издаването на съвременна българска литература в превод на немски. То съществува едва от 3 години, но вече сте публикували десетина книги. Бихте ли разказали малко повече за създаването и дейността на издателството?

Издателството съществува от точно три години, като първите издания се появиха в началото на 2017 г. Оттогава насам публикуваме по две издания на сезон, т.е. две за Панаира на книгата в Лайпциг (пролет) и две около Панаира на книгата във Франкфурт (есен). Тази последователност на издаване е много важна в Германия, където изискването за участие в различни браншови организации е минимум 4 издания годишно.

Роберто Каласо: „Имах твърде драматично детство”

бр. 23/2019

Италианският писател, преводач и издател говори за изследванията, които прави за най-новата си книга, за любовта си към митовете и проблемите, които създава личната му библиотека

Анита Сети

Роберто Каласо е роден във Флоренция през 1941 г. и е автор на много книги, сред които е световният бестселър „Сватбата на Кадъм и Хармония” – роман, преиздаден този месец като модерна класика от издателство „Пенгуин”. Новата му книга, „Неназовимо настояще” е деветата част на поредица, изследваща мита и модерната епоха. Писателят е определен от „Парис Ревю” като „литературна институция, състояща се от един човек”; Каласо превежда, колекционира редки книги и оглавява италианското издателство Adelphi Edizioni, публикувало автори като Хорхе Луис Борхес, Брус Чатуин и Милан Кундера.

 

 „Неназовимо настояще” е част от поредица, която улавя духа на различните епохи – защо неназовимо?

Невъзможността да бъде назован е основна характеристика на света около нас. Работата на писателя е да бъде най-малкото изследовател на неназовимото. Думите непрестанно се умножават, но стават все по-малко ефективни; този факт кореспондира с парадокса на нашия светски свят, който демонстрира огромна сила в развитието на технологиите, но е тотално неадекватен, когато трябва да формулира това, което се случва.

Също така се интересувате от йероглифи – образите могат ли да назовават нещата?

Абсолютно. Не смятам, че мисленето е само аналитично, не приемам схващането, че образът е начин за отслабване на мисълта.

За оптимистичните тенденции и необходимите политики в книгоиздаването

бр. 20/2019

Разговор с Диана Андреева, директор на Обсерваторията по икономика на културата

Сн. Яница Радева

В началото на март бе публикуван проект на Стратегия за развитие на българската култура 2019 – 2029 г., разработен в изпълнение на Закона за закрила и развитие на културата. Каква е политиката, предвидена за сферата на книгоиздаването и литературата според този документ?

Един от най-големите проблеми в книгоиздаването, който се обсъжда вече три десетилетия, е диференцираната ставка по ДДС. Това би трябвало да е водеща линия в стратегическия документ, наречен Национална стратегия за културата. Но това, което прави впечатление в проекта на този документ, е, че липсва финансова рамка, т.е. всички финансови инструменти, които от десетилетия разискваме за българската култура в различни гилдии, най-вече диференцираната ставка по ДДС, отсъстват от Националната стратегия. За мен това е определящ въпрос от гледна точка на политиката към българската култура, доколкото ДДС е данък, който се понася от крайния потребител – тоест, ако искаме да насърчаваме четенето и купуването на книги, би следвало да диференцираме тази данъчна ставка, за да олекотим крайния потребител откъм нейната цена. Това би следвало да е водещо при определяне политиката на Министерството на културата за насърчаване на издаването на преводна литература и изобщо на издаването на книги.

Трансреализъм: първото значимо литературно направление на XXI в.?

Между научната фантастика и реализма: Деймиън Уолтър говори за Филип К. Дик, Стивън Кинг и трансреализма – новия литературен жанр, който цели да сложи край на „консенсусната реалност“

Деймиън Уолтър

„Камера потъмняла“ е един от най-известните, но и най-противоречиви романи на Филип К. Дик. Написан през 1973 г., но издаден чак през 1977 г., той бележи прехода от научнофантастичните романи от средата на кариерата му – като „Човекът във високия замък“ и „Мечтаят ли роботите за електроовце?“ – към по-късните му творби, които като че ли се отклоняват от този жанр. Подобно на VALIS („ВАЛИС“) и The Divine Invasion („Божествено нашествие“), които пише след време, „Камера потъмняла“ събира в едно две истории – научнофантастичен разказ за пагубен за мозъка наркотик и реалистично автобиографично описание на годините, през които Дик живее с наркозависими.
Според писателя, критик и математик Руди Ръкър „Камера потъмняла“ е и първото произведение на ново литературно направление, което той нарича „трансреализъм“ в есето си от 1983 г. „Манифест на трансреализма“. Три десетилетия по-късно есето на Ръкър е по-актуално в съвременната литература от всякога. Ала докато Ръкър пише във време, в което научната фантастика и популярната литература изглеждат напълно независими една от друга, днес между тях трудно може да бъде прокарана граница. Изглежда, в началото на XXI в. литературното направление, чиято поява Ръкър оповестява преди години, най-после започва да се налага.

Нов златен век на ирландската детска литература

бр. 10/2019

Нестихващият интерес към детската литература превръща Оуън Колфър и Дарън Шан в звезди

Падриг Кени

Някога ирландската литература за деца можеше да се похвали с едва шепа представители – при това недотам популярни и със съвсем скромни продажби на вътрешния пазар. В страната имаше две основни издателства за детска литература и не можеше да се говори за почти никаква индустрия и издателска инфраструктура. Единствените ирландски писатели, издавани в чужбина, бяха автори на жанрова и на висока литература. През последните двайсет години обаче ситуацията се промени драстично. Издатели като „Гил Букс“, „Литъл Айлънд“ и „О’Брайън Прес“ публикуват детски книги в абсолютно немислими за 80-те и 90-те години на миналия век тиражи. Днес детската литература се радва на безпрецедентен интерес, а ирландските детски автори са повече от всякога. Книгите на Катрин Дойл, Хелена Дъган, Шинейд О’Харт и много други се издават директно в Обединеното кралство. Там вече се говори за нов „златен век” на детската литература, а настроенията и в Ирландия са доста сходни. Как и защо се стигна дотук и наистина ли в момента изживяваме свой собствен „златен век”?
Дейвид О’Калахан, който отговаря за подбора на детско-юношеската литература в „Ийсън“1, твърди, че сме свидетели на трети „златен век” – част от цикъл, чието начало слага Дж. К. Роулинг с „Хари Потър“: „В момента в Ирландия литературата за деца между осем и дванайсет години е в подем – при това мащабите са наистина поразителни. Трийсет и пет процента от продадените по Коледа детски книги са в тази възрастова категория. Лично за мен най-доброто доказателство, че в момента изживяваме „златен век”, е, че детските книги вече се излагат в предната част на книжарниците в Ирландия“.

Митологичните чудовища като брандове

бр. 6/2019

Могат ли чудовищата от древногръцката митология да се превърнат в мотив за игра на интелекта и мисълта? Литературният критик Мариза Декастро дава отговор в атинския литературен сайт „Анагностис“ (гр: „Читател“).
Авторите, които не лежат на стари лаври, а се самообновяват, стават интересни за всички: издатели, читатели, изследователи, критици. Един от тях според Мариза Декастро е Вангелис Илиопулос (1964), автор на десетки книги (от детско-юношески романи до книги за невръстни деца), с широк обхват от теми (околна среда, телевизия, безопасно плуване, сплашване (bullying), приказки и др.), създател на разпознаваеми герои и успешни авторски поредици. При все че според нея той несъмнено повтаря собствени изпитани авторски рецепти, като автор търпи и видимо развитие с всяка следваща книга.
Неотдавна на английски с марката на атинското изд. „Мелиса“ се появиха три негови илюстрирани книги – за митичните чудовища Медуза, Минотавър и Грифон, с перпектива да бъдат лансирани на международния книжен пазар. Логичен ход, тъй като от една страна античните легенди и митове продължават да бъдат конвертируем гръцки продукт, а от друга, книги от същия – сравнително познат автор – вече са превеждани и издавани в различни страни. Заслугите обаче се крият в техните литературни качества, педагогическия подход и майсторското им илюстриране.

Целта ми е да издавам книгите на най-талантливите

бр. 3/2019

Разговор с издателя Коломан Кертеш Багала

Сн. Радован Войенчак

Коломан Кертеш Багала е основател и централна фигура в издателството KK Bagala, в което от появата му през 1991 г. до днес се издават само словашки книги. Дейността на издателството е от незаменимо значение за съвременната словашка литература – в него през последните вече близо три десетилетия дебютират и се утвърждават много от знаковите й автори.  Коломан Багала активно участва и в организирането на литературния живот в родината си, инициира различни литературни събития и конкурси, сред които най-популярен, авторитетен и дълголетен е конкурсът „Разказ“ (Poviedka).

 

Господин Багала, от началото на 90-те години на миналия век, когато основавате издателството си KK Bagala,  сте ангажиран с издаването на съвременна словашка литература. Разкажете малко по-подробно за работата си, за историята на Вашето издателство?

Нежната революция през 1989 г. напълно промени моя живот. Гордея се, че свалихме комунистическия режим и че днешното ни управление е демократично. По време на социализма бях работник, който вечер четеше книги. Такъв и щях да си остана до края на живота си. Бях на 25 години и се включих активно в революционния процес. През 1990 г. ме приеха за студент във Философско-филологическия факултет на Университета „Ян Амос Коменски” в Братислава. Там заедно с двама мои състуденти създадохме литературно списание, в което публикувахме неизвестни дотогава, главно млади автори.  През 1991 г. основах издателство, в което публикувах книги на автори от списанието. Още от създаването му замисълът беше да издавам изключително словашки автори. Обичам да чета ръкописи и да контактувам лично с авторите. Издателството носи моето име, така че издателският му план отразява моя литературен вкус. Заедно с мен ще си отиде и то. Основах го за собствено удоволствие, а не с презумпцията да прерасне в империя. До този момент съм издал повече от 500 книги и не съжалявам за нито едно заглавие.

Свидетел съм как преди тридесет години много реномирани издателства започнаха да бълват евтини чуждестранни бестселъри. Те високомерно отхвърляха най-добрите словашки автори. За съжаление, не можеше да се направи нищо. В началото издавах по 1-2 книги годишно. В повечето случаи авторите бяха мои връстници – бяхме приятели още от времето на списанието, а после продължихме да работим и над книгите им. Например Марек Вадас познавам още от 1990 г. като студент, през 1994 г. той дебютира с първата си книга, след това издадохме още седем негови книги и работим заедно и до днес. Вадас е един от най-ярките автори от своето поколение. Преди месец излезе в превод на български най-успешната му книга – „Лечителят”.

През първите четири години от съществуването на издателството успях да издам шест книги, четири от които авторски дебюти. Четири от шестте спечелиха награди. Това не остана незабелязано от словашките автори; започнах да получавам много ръкописи, така че през 1996 г. създадох литературния конкурс „Разказ” и издадох най-добрите текстове. Продукцията на издателството се увеличаваше. Започнах да търся и утвърдени автори и да преиздавам книгите, които харесвах в младостта си. Това й е най-хубавото на издателската професия – сега издавам събраните съчинения на автори като Душан Митана, Станислав Ракус, Вацлав Панковчин, Иван Кадлечик и много други обичани от мен писатели, за да радват и днешния читател със своите творби.

Имаше години, в които издавах и 30 книги годишно. Сега нещата се поуспокоиха и издавам по 1-2 заглавия месечно.