Category Archives: Гласовете им чуваме

Благодарение на литературата следите се запазват по-дълго. Но въпреки всичко – не прекалено дълго

бр. 12/2018

Разговор с писателя Жером Ферари

Жером Ферари по време на посещението си в София

Какви са впечатленията Ви от възприемането на творбите Ви в превод в на други езици?
Не мога много да сверявам и проверявам преводите, за съжаление. Мога да чета английския превод на мой френски роман, мога да проверя испанския и италианския вариант. Доколкото мога да преценя, съм много доволен от преводите на своите романи, защото преводът за мен има голямо значение. Имам впечатлението, че един текст съществува наистина, ако съществува на различни езици. Освен това не чета преводите на романите си със силно критичен поглед, а по-скоро с любопитство, защото винаги си задавам въпроса как преводачът е излязъл от ситуацията, когато има малко по-специфична формулировка, която дори на френски звучи доста трудно. Разговарял съм също с преводачи на езици, които не говоря и не разбирам, защото това винаги много ме е интересувало при превода на моите книги.

Какво влияние оказа спечелването на толкова важна и престижна награда като „Гонкур“ върху писателската Ви кариера?
Наградата „Гонкур” се отнася винаги за една определена книга; всъщност романът е награден, а не цялостното творчество. Във Франция това е наградата, която има най-голям комерсиален отзвук. Така че непосредственият и бърз ефект е, че броят на продадените книги просто избухва. Това веднага въвежда книгата в една търговска зона, което й осигурява, разбира се, продажби. Има много хора, които я купуват, и то затова, че е получила „Гонкур“. Така че когато човек получи тази награда, не трябва да се очаква, че хората ще имат някакъв специален интерес към автора, просто книгата се купува, защото е с приз. Наградата „Гонкур” ми беше връчена през ноември, тоест романът стана автоматично нещо като коледен подарък, който се дава на хора, които иначе въобще не четат. Но наистина след получаването на „Гонкур” за една определена книга продажбите скачат неимоверно и са несравними с тези дори на много известни научни трудове или на много качествена художествена литература. Мисля обаче, че има и последици със задна дата върху това, което съм публикувал преди получаването на наградата. Не съм го изчислявал, но съм сигурен, че има ефект и по отношение на преводите на други езици. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Отдалечеността понякога помага нещата да бъдат видени по-добре

бр. 5/2018

Разговор с писателката Славенка Дракулич

Славенка Дракулич е една от най-известните съвременни хърватски писателки. Емигрира от родината си в началото на 90-те години на миналия век, по време на войните в бивша Югославия, днес живее в Стокхолм и Загреб. Авторка е на романи, есета, документалистика, превеждани на над двадесет езика. Българската публика познава книгата й „Басни за комунизма” (прев. Т. Папазова, ИК „Жанет 45”, 2009), а в края на миналата година излезе и романът й „Дора и Минотавъра” (прев. А. Тихинова-Йованович, изд. „Наука и изкуство”, 2017).
На стр. 15 в този брой на ЛВ публикуваме откъс от романа й „Фрида, или за болката” (2007), тематично силно свързан с „Дора и Минотавъра”.


Госпожо Дракулич, скоро на български излезе романът Ви „Дора и Минотавъра”, посветен на фотографката и художничка Дора Маар и на живота й с Пикасо. Авторка сте и на роман за художничката Фрида Кало, чийто живот пък е белязан от връзката й с Диего Ривера. Но това не са биографични романи, а по-скоро анализ на природата на таланта. Как стигнахте до тази тема и кой е основният акцент във Вашата интерпретация?
– В романа „Дора и Минотавъра” проследявам общите очертания на нейния живот, но всъщност ме интересува вътрешния й живот, както и нейното виждане на отношенията с Пикасо. Същия метод прилагам и в романа за Фрида Кало. И двете се занимават с изкуство, принадлежат на едно и също поколение, живеят с прочути, доста по-възрастни от тях мъже. Приемат ги като ментори, като ненадминати авторитети в областта на изкуството. Но Дора и Фрида са две абсолютно различни жени. При подобни житейски обстоятелства те реагират напълно противоречиво: Фрида не се предава пред болестта, рисува при всички обстоятелства и остава вярна на себе се. Инстинктът й на артист е по-силен от болестта и любовта към Диего Ривера, по-силен е от всичко. А Дора се оттегля, престава да снима и жертва себе си в името на любовта към Пикасо, както често се обяснява това. Мисля, че причината е в авторитета на Пикасо като художник, който й казва горе-долу следното – ти се занимаваш с фотография, но фотографията не е твоето изкуство, зарежи я и рисувай. И Дора се подчинява. Нужни са сили, за да се противопоставиш на преценката на човека, комуто вярваш безпрекословно, така, както Дора е вярвала на Пикасо. Третата, заключителна книга от трилогията, издадена миналата година, се нарича „Милева Айнщайн, теория на тъгата”. Милева, първата съпруга на Алберт Айнщайн и майка на двамата му сина, макар и да не е човек на изкуството, а учен, е най-трагичният образ от моите три героини. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За киното, литературата и театъра с режисьора Костадин Бонев

бр. 5/2018

Костадин Бонев е режисьор на игралните филми „Подгряване на вчерашния обед“ (2002), „Военен кореспондент“ (2008) и „Потъването на Созопол“ (2014), който му носи множество национални и международни награди. Работи усърдно и в полето на документалистиката, като филмът му „Никола Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ (2013) е образцово филмово изследване за живота на поета. Наскоро К. Бонев засне нов игрален филм, който смесва в себе си различни фикционални пространства и времеви пластове, фантазия и реалност. Литературата съпътства всичките му работи, вдъхновява се от руския авангард и нарича Франц Кафка „пророкът на ХХ век“.

 

Костадин Бонев на снимачната площадка на филма „Далеч от брега“. Сн. Преслав Белев

На какъв етап е новият Ви филм „Далеч от брега“?
– Работното заглавие на филма е „Вълците идат“, но да, заглавието, с което филмът може би ще излезе, е „Далеч от брега“ – то се появи по време на снимките. Снимахме през октомври и ноември, а в момента работим върху монтажа. Снимачният период беше изключително вълнуващ, снимахме в Бургас, на пристанището, и четири седмици в Ямбол, където основната ни снимачна площадка беше Ямболският драматичен театър „Невена Коканова“. Планираме филмът да е готов до лятото, може би с премиера на фестивала „Златна роза“. В него ще видим водещи актьори от различни поколения – Пенко Господинов е в главната роля, участват още Йоана Буковска, Жорета Николова, Мая Новоселска, Добрин Досев, Антонио Дмитриевски. Стефан Вълдобрев е с ключова роля във филма, а в момента работим и върху музиката. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Променям се с всяка написана книга (Разговор с Алек Попов)

бр. 1/2018

Очакванията към новия Ви роман са големи, как се справяте с това?
Преди всичко моите собствени изисквания бяха високи. Изхвърлил съм почти толкова текст, колкото съм написал. Искаше ми се втората част да стане по-добра от предишната, защото смятам, че ако няма развитие в изкуството, настъпва неизбежен регрес. Всъщност не само в изкуството. Така че се постарах да дам най-доброто от себе си, от това, което съм научил и продължавам да научавам. Това не става никога безболезнено, защото всяко развитие е съпътствано от кризи. Нито е свързано на всяка цена с успеха на момента. Просто вътре в себе си човек трябва да е убеден, че върви напред, към някакво познание, което ще го промени и подготви за най-важното. Съдейки по обратната връзка, която получавам, може би съм успял да изкача още едно стъпало.

За какъв тип читател мислите, когато пишете? Или нямате пред себе си някакъв конкретен образ?
Точно за няколко души – не повече. Много конкретни лица, които си представям как ще реагират, понякога сякаш чувам смеха им и шума от обръщането на страниците. Вярвам, че ако прочетеното ги докосне, може би ще докосне и още много други хора. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Имаме какво да кажем (Разговор с писателката Катерина Калитко)

Катерина Калитко (1982) е родена в гр. Виница. Авторка е на стихосбирките „Учебник по сътворяване на света“ (1999), „Днешното утре“ (2001), „Портретиране на асфалта“ (2004), „Диалози с Одисей“ (2005), „Сезон на бурите“ (2013), „Ешафод. Лозе. Дом“ (2014), както и на сборниците с разкази „М.истерия” (2007) и „Земята на Изгубените, или Малки страшни приказки“ (2017). Творчеството й е отличено с множество литературни награди, между които тези на интернет-портала „ЛитАкцент” и издателството „Смолоскип”, призът „Благовист”, международните награди Imbiero Vakarai и Vilenica Chrystal. Произведенията й са превеждани на английски, руски, полски, немски, арменски, иврит. Преводачка на художествена литература от хърватски и носителка на преводаческата награда Metaphora.

Как бихте характеризирали днешната ситуация в украинската литература?
Бих казала, че украинската литература в последните години е най-силната, откакто съществува независимата държава. Украинският постмодернизъм винаги малко е закъснявал и се е въплъщавал доста своеобразно, а сега на негово място пред очите ни възниква нещо много по-голямо, по-силно, което още няма име. Защото тази нова сила на украинската литература израства от съвсем нов национален опит. У нас поезията е традиционно силна (също така обичат да казват, че тя е предимно женска, но пък силата на мъжките гласове компенсира по-малкия им брой) и тя първа реагира на рязката промяна на действителността. Но в момента се случват интересни неща и в украинската проза. От една страна, тя изразително се стреми да реконструира или да създаде отново по ироничен, документален или алтернативно-исторически начин миналото, от което бяхме лишени или с което бяхме преситени. Тази тенденция вече може да се проследи в ред знакови книги, които се появиха една след друга – „Феликс Австрия“ на София Андрухович, „Забрава“ на Таня Малярчук, наскоро издадената „Спретнатият почерк на ерцхерцог Вилхелм“ от Наталка Сняданко. Бих искала да спомена и новите имена, авторите, които променят тоналността на говоренето за важни както нови, така и обичайни проблеми. Например Маркиян Камиш, който последователно пише за чернобилската зона без трагичен патос, но като за вече присъща съставна част от украинския живот. Неотдавна излезе добър роман от Виктория Амелина „Дом за Дома“, където важна линия е „декомунизацията“ на семейната памет. Появи се знаковата книга „Точка нула“ на Артем Чех, който досега е написал много иронични, гротескни творби, после беше мобилизиран на фронта и се върна друг писател – като автор на тази много лична сбирка военни истории, проникновено човешка. Приятно ми е да виждам интересните периодични пробиви на украинските драматурзи – тук непременно трябва да споменем Павло Аре и вече култовата му пиеса „Баба Прися“. Неслучайно я поставят едновременно три театъра в страната, понеже започнахме по съвсем различен начин да възприемаме проблемите на изоставените хора в изоставените земи. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Украинците пишат поезия, а четат проза (Разговор с поетесата с Любов Якимчук)

Сн. Валентин Кузан

Любов Якимчук (1985) e родена в гр. Первомайск, Луганска област. Авторка е на стихосбирките ,като МОДА (2009) и „Прасковите на Донбас“ (2015), която попада сред най-добрите книги на десетилетието в класацията на украинската версия на сп. Forbes. Произведенията й са преведени на повече от десет езика, самата Любов Якимчук превежда художествена литература от английски и литовски. Сценаристка, кураторка на литературни фестивали и събития, носителка на редица литературни награди.


Кои са според Вас основните тенденции в съвременната украинска литература?

Това е наистина доста обемен въпрос, защото украинската литература не е чак толкова малка. Поне вече не. И ако по-рано можехме да констатираме само белите петна, незапълнените литературни ниши, то сега пазарът изглежда горе-долу пълен. Не съм специалист и наблюдавам ситуацията отвътре, ето защо може да съм малко „сляпа“ по темата и да недовиждам. По въпроси като този се опитвам да се осланям на специалистите. Затова анализът на директора на издателство „Клуб за семейна почивка“1 Олег Шпилман ми се струва примамлив, тъй като мрежата на разпространение на издателството обхваща около 47% от украинците. Става дума за един много професионален анализ на читателската рецепция. И така, по думите на господин Шпилман ключово направление в съвременната литература са фантастиката и фентъзи литературата, понеже читателското търсене за тях нараства. А търсенето от своя страна поражда предлагането на преводна или оригинална литература. В случая по-скоро преводна, въпреки че имаме и наши успешни фентъзи автори като Дара Корний и Хенри Лайон Олди. Три пъти се е увеличила популярността на нехудожествената литература, но в тези жанрове няма значими украински автори. Украинците започнаха да четат научнопопулярна литература по физика, медицина, генетика, интересуват се от еволюцията. Популярни са историческите книги, които анализират важни събития и не са засегнати от съветската цензура, която присъстваше в тях преди; добре се продават съвременни автори, лауреати на европейски награди. 21% от всички украински читатели се интересуват от съвременна украинска проза. Тоест съвременните украински автори могат да разчитат на 1/5 от тези, които четат. Като се досещате, че все пак не всеки човек в Украйна чете по една книга годишно.
В последно време се появиха много книги, които разказват за войната – поезия, репортажи и дори романи. Когато стане дума за това, всички говорят за „Летище“ на Сергей Лойко, „Дължината на дните“ на Владимир Рафеенко, „Интернат“ на Сергий Жадан. Едновременно с това други известни автори продължават да работят над своите теми и успешно да представят Украйна в чужбина – като Андрей Курков, Юрий Андрухович, Оксана Забужко и споменатия вече Сергий Жадан. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Писането на чужд език си е едно излизане от зоната на комфорта

Разговор с Елица Георгиева

Елица, романът Ви „Космонавтите само минават“ се вписва в една линия на текстове, които – включително във Франция – опитаха да разкажат комунистическото минало на България. Какво е различното в него?
Една от съществените разлики е погледът на детето към този период – която вероятно се дължи и на разликата ми във възрастта с остналите пишещи във Франция. Този поглед позволява да се предадат и историческите събития, които са ни познати, по един по-различен начин, тъй като едно дете не може да анализира «правилно» събитията. Това погрешно разчитане на реалността на възрастните всъщност открива множество фантастични и комични перспективи на разказа. Сатирата и хуморът са изключително важни за мен, защото чрез тях може да се погледне по-директно към миналите събития, особено когато те са тъжни. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Поезията е нещо, което трудно може да бъде определено, тя е особен вид енергия, която е в самите нас

Разговор  с Аксиния Михайлова

бр. 27/2017

Снимка: Анна Христова

Аксиния, ти си българска поетеса, автор на множество стихосбирки, няколко от които са на чужди езици. Носител си на една френска и няколко български награди за поезия. Но ти си също преводач от френски и други чужди езици. Как съчетаваш всички тези дейности и коя е преобладаващата? 

Преобладаващата дейност е преводаческата. Там човек има подписани договори, гонят се срокове и се изискват големи усилия. Докато поезията се случва от време на време. Човек не може да предположи кога точно ще дойде едно стихотворение. Естествено, с него също има работа – стиховете трябва да се редактират, след като бъдат написани, за да изглеждат така, както искаме. Но ако ме питаш с какво по-скоро бих искала да се занимавам, ще ми е трудно да го кажа. Писането на поезия ми дава възможност да изразя себе си, а при превода работят други механизми, в които да сравняваш два текста и да работиш по тях. Преди малко говорихме с Мирослава Валова по въпроса за преводите на моите стихове и тя ми каза, че намира френските преводи на стиховете ми за най-структурирани, което лично мен много ме изненада, но явно авторът не може да прецени това сам.  Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Субектив

Пълна автентичност

бр. 22/2017

Разговор с режисьора Стефан Командарев за филма му „Посоки”

Новият ти филм „Посоки“ се ражда на задната седалка на такси. Как се случи?
Вдъхновението дойде не от едно, а от много пътувания. Такситата всъщност са като социална служба за тези, на които парите просто не им стигат – нагледахме се на хора от всякакви професии, които са принудени да правят това. Най-парадоксалното е, че има трима свещеници, които са таксиметрови шофьори – аз познавам единия от тях. Но има и всякакви други – учители, музиканти, учени. И това именно е интересното – таксиметровите шофьори са изключително вълнуващи образи, защото те всекидневно се сблъскват с реалния живот. Пък и самите те носят своите човешки истории. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вървя през лабиринт, който е права линия

Разговор на Десислава Милева с Веселина и Катрин Сариеви

Самостоятелната изложба на художника Стефан Николаев „Вървя през лабиринт, който е права линия“, е първа изложба за галерия „SARIEV Contemporary” в Пловдив, разположена в две изключително различни пространства. От една страна, „белият куб“ на галерията, в който творбите заемат мястото, полагащо им се по право, и от друга, едно пространство, в което трудно някой би очаквал, че те ще са добре дошли – католическата църква „Свети Йосиф“. За смисъла, стоящ зад подобна инициатива и нейната значимост в културен план разговаряме с Веселина и Катрин Сариеви, основатели и директори на галерия „SARIEVContemporary” и на фондация „Отворени изкуства“.

Стефан Николаев, „Вървя през лабиринт, който е права линия“, галерия SARIEV Contemporary © Мария Джелебова, 2017

Откога галерия „SARIEV” работи със Стефан Николаев? Какво ви привлече в работата му и по какъв начин тя се вписва в търсената от галерията насока на развитие?
Веселина Сариева: Открихме работата на Стефан през 2007 г. по време на Венецианското биенале за съвременно изкуство. Тогава България беше представена с павилион, озаглавен „Място, където никога не си бил преди“, с куратор Весела Ножарова. Впоследствие тази изложба оказа голямо влияние върху нас и в един или друг момент сме работили и с тримата представени в нея творци – Правдолюб Иванов и Стефан Николаев са основни автори в нашия лист, а с Иван Мудов сме сътрудничили по два проекта за изложби. Историята продължава през 2012 г., когато направихме и второто издание на образователната платформа Въведение в съвременното изкуство / Разговори с творци и с Весела Ножарова, която беше модератор на изданието, решихме да поканим Недко Солаков, Ергин Чавушоглу и Стефан Николаев за разговорите. Впоследствие, през 2013 г., направихме и изложба със Стефан в галерия „SARIEV”, която се казваше Half-Life. Тази история е пример, че всичко, което правим в галерията, има едновременно стихиен характер, но и момент на назряване, в който чакаме, опознаваме артистите, влизаме в контакт с тях. За нас този контакт е много важен, защото с авторите на галерията преминаваме през много етапи, трудности и решения заедно. Тук не става въпрос само за едно представяне на творби.
Катрин Сариева: Именно затова след преориентирането ни през 2011 г. от галерия за съвременна керамика и фотография в галерия за съвременно изкуство за нас беше изключително важно авторите, с които работим, да са имена, които са разпознаваеми не само на българската сцена, но и да имат своята международна биография. А Стефан Николаев много ни допада с неговата изключителна динамика на мислене, със ситуирането, което прави на обекти и феномени във време и пространство, както и с тази историчност и особената връзка, която успява да създаде между различни културни факти и да ги пренесе в друг контекст.
В. С.: Да, съотнасянето на културологични символи с личния живот и с личната история и сегашния момент е много характерно за Стефан. Така например коментира културологичният смисъл на пушенето през личността на художника тук и сега. Това го виждаме както при запалката Dupont, която беше на Венецианското биенале през 2007 г., така и през кутията Davidoff, която е представена в изложбата в момента. При него още от ранния му период на творец има и едно усещане за край, за изчерпване, затова и много от творбите му от неон, например „Вървя през лабиринт, който е права линия“, “No way” или “Last lost lust” звучат почти като сентенции, изковани в камък. Има и една помпозност при него, но тя е лека, игрива и с голяма доза самоирония. Неговите произведения може да ти казват нещо, което не искаш да чуеш, но го чуваш, усмихвайки се. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Момчил Николов: Писането е като пътуване в непознати територии

Името на Момчил Николов се нарежда сред онези писатели, които увличат и предизвикват интереса на читателя чрез финото премесване на фантастично и реално, той се движи по самия ръб на очакването и възможното. Текстовете му очертават човешките страхове и несъзнавани желания, които се интроецират в човешкото съзнание и конструират едно ново, непознато пространство, един таен и въображаем свят.
През 2016 г. излезе и най-новата книга на Момчил Николов, озаглавена „Последната територия“, която бе оценена от критиката като достигане до „нова територия за българския роман” (Миглена Николчина), „заслужаващ да излезе извън границите на България” (Ангел Игов). Романът получи и голямата на награда за роман на годината на дарителски фонд „13 века България“.
В този разговор с Момчил Николов говорим за началото на пътя в литературата, за връзката между писането и сънуването, за непознатите територии в човешкото съзнание, въобще за нещата, които все още дори не подозираме, че съществуват.

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем съвсем в началото на пътя ви на разказвач. Струва ми се, че разликата е много видима както в жанрово отношение (тук визирам разказите във „Фрагменти от стая“ и „Лудата Дорис“), така и в сюжетен план. Какво се е променило от тогава до „Последната територия“?
Разказите от тези книги са писани преди двайсет години, съвсем кратки са и всъщност са единствените разкази, които някога съм писал. В тях като че ли водещото беше да са колкото се може по-странни – в един от тези разкази например се появява жена без лице, в друг банда скейтбордисти, заключени в средновековен замък, които търсят таен проход към Париж, в трети едно момиче мечтае да си направи компот от очите на лекуващия я психиатър. В общи линии – забавлявах се, без да имам кой знае какво понятие от сюжет, жанр, драматургия и правила за писане. Разликита между тези разкази и това, което пиша сега, е точно 20 години – време, в което съм живял, в което съм работил и съм понаучил, най-вече от собствен опит, това-онова за писането. Иначе не мисля, че темите, които ме вълнуват, са по-различни от тогава: животът, смъртта, човекът, неговите очаквания, неговите заблуди, истини, зависимости, състояния. Търсенето на смисъл, пътят и възможните отклонения, разочарованията и разбира се, онези внезапни и кратки проблясъци на щастие, които ги има във всеки един живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Иван Цанев: Моят пръв учител по писане е Веселин Тачев

бр. 17/2017

Големият поет Иван Цанев беше в основата на това през 2016 година литературната общност да заговори за един от забравените поети и литератори на България – Веселин Тачев (1941–1991). Под съставителството му се появиха книгите на Тачев „Синята сфера“ и „Противостоене“, а с негово пряко участие – мемоарната книга на Стойчо Гецов „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“, сборникът „Самиздат. 1963–1966“ и извънредното издание на самиздатската книга на В. Тачев „40 капки черна кръв. 1963“. За всичко това разговаряме с Иван Цанев на 29 април 2017 г.

Ти си един от големите приятели на покойния поет Веселин Тачев. Правиш много за възвръщането му в съвременната литературна публичност. Защо е важно това за теб?
Веселин е роден в началото, а аз в края на 1941. Беше тръгнал по-рано на училище, затова завърши русенската Втора гимназия „Баба Тонка“ година преди мен. По това време аз правех опити да пиша, но повече мечтаех да кандидатствам в Художествената академия. Общият ни (мой, на Владо Попов, на Йордан Палежев и Стойчо Гецов) приятел вече публикуваше стихове в сп. „Родна реч“ (заедно с Йордан Трендафилов от Първа гимназия), беше напреднал в поезията и придобил удивителна за възрастта си литературна култура. Той ми отвори очите за много неща, подкрепяше ме и ме окуражаваше, докато бях в казармата и след уволнението ми. Без никакво преувеличение мога да кажа, че го считам за свой пръв учител по писане. Ако съдбата беше по-милостива към него, при други обстоятелства той би могъл да бъде едно от най-значимите имена в съвременната българска литература…

Иван Цанев и Веселин Тачев през 60-те години на ХХ век.

Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност (Разговор със Силвия Вагенщайн)

 

бр. 16/2017

Подбирате много внимателно авторите и заглавията, които превеждате. Какво трябва да има в един автор, за да го изберете?  
На първо място, книгата трябва да ми харесва и да пожелая да я видя на български. Но това не е достатъчно. Трябва да съм сигурна, че мога да постигна нещо, което в моите представида е максимално адекватно на оригинала. Освен това искам да виждам смисъл в представянето на творбата на български език. Важно е едно преводно произведение да има потенциала да се впише в българската културна традиция и да я обогати. Допадат ми автори, които отдават значение на стила. Чисто сюжетни книги не ме влекат. Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност. Между Балзак и Флобер ще избера Флобер.

Съществува ли дилемата класика или съвременност? Имате опит с автори и от миналото като Балзак, Стендал, Флобер, и с някои от най-експериментиращите в последните десетилетия на миналия век писатели като Маргьорит Дюрас или Мишел Бютор например.
Интересува ме по принцип работата с езика. Преводачът е интерпретатор, трябва да може да се превъплъщава. При класическите автори предизвикателството е да се активират съществуващите в езика ни пластове, създадени от първомайсторите. Литературният български при всички случаи е основата, върху която да се надгражда в една или друга посока, но много дозирано, за да не зазвучи един френски автор от XIX век като български автор от следосвобожденска България. Езиковото ни богатство е добре да е в обращение, но прекаленото оцветяване на речта е толкова нежелано, колкото и неутрализирането й. А смесването на регистрите може да доведе до смехотворни резултати и до ефекта на кръпката. Както и неумелото преводаческо словотворчество. Според моето виждане писателите творят езика, а преводачите са длъжни да го съхранят, като вървят на крачка след тях, а не пред тях. Съвременните автори, които споменавате, продължиха дори по-успешно експериментите с езика на френския „нов роман“ и това ми допада. Предизвикателството при тях е да звучат достатъчно отчуждаващо спрямо българската норма, но не и неразпознаваемо за езиковите ни навици. Една Дюрас например, за да избяга от литературните клишета, но и от литературния език изобщо, разпъва френския  на кръст до степен, че на моменти звучи като чужд език на самите французи. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Днешният идеал на свободата е неграмотността (Разговор с Миленко Йергович)

бр. 15/2017

Миленко Йергович е роден през 1966 г. в Сараево, а от 1993 г. живее в Хърватия и е един от най-талантливите съвременни писатели от постюгославското пространство. Пише и поезия, и публицистика, но е най-известен със своята проза. Първата му публикувана книга на български е сборникът с разкази „Сараевско Марлборо“ в превод на Русанка Ляпова, след което са издадени „Буик Ривера“ в превод на Жела Георгиева, „Мама Леоне“ в превод на Русанка Ляпова и „Орехови двори“ в превод на Рада Шарланджиева. Често публикува в различни литературни сайтове, а през последните години води постоянни рубрики в собствения си сайт http://www.jergovic.com.

В книгите си сте обърнат най-често към миналото и сякаш чрез прозата си се опитвате поне мислено да възстановите онова, което историята, или по-скоро – човешката глупост, е изтрила от своите страници. Това е особено видимо във Вашата книга „Сараево, карта на града“, в която чрез въображаемата карта на литературно Сараево възвръщате спомена за улици, къщи, хора… Преди известно време беше разпространена новината, че общинския съвет на Будапеща е взел решение за демонтиране на паметника на унгарския философ Дьорд Лукач, чийто автор е Имре Варга. Как Вие възприемате този акт?
– Това е нещо логично всъщност. Какво може да означава Дьорд Лукач за Виктор Орбан? Може би само глас на нечистата съвест, като се има предвид, че през осемдесетте Орбан е бил стипендиант на Сорос и перспективен кадър на прочутия американски меценат, подготвян един ден да стане просветен владетел на Унгария. А каква връзка биха могли да имат Лукач и Сорос? Никаква, освен това, че днес и двамата не се радват на добро име. Левичарите и комунистическите идеалисти, какъвто е бил Лукач, и опаките либерали, които са отгоре на това и евреи – те още от Берлин 1933 г. вървят някак си заедно.
Да оставим настрана обаче Лукач, Сорос и паметниците в Будапеща – в Хърватия си разчистваха сметките с такива паметници още преди двайсет и пет години, и то с динамит – по-важно е друго: с падането на Берлинската стена в Източна Европа дойде не свобода или ревизия на нечистата съвест, а ревизия на паметта, с която националистическите господари не спират да се опитват да вмъкват нови, фантомни спомени в съзнанието на своя народ. Този процес в Хърватия е доста напред, тъй като беше и продължава да се провежда с помощта на Католическата църква. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Литературни предизвикателства отвъд пределите на жанра

бр. 14/2017

Разговор с Мартин Колев

 

Снимка: Донка Петрова

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем с нещо специфично около последния ти сборник с разкази „Микро”. Какъв беше пътят от „Кучето на терасата” до „Микро”? Те видимо са доста различни и въобще как се роди идеята за такъв тип специфично писане, което изисква доста добра техника. Смяташ ли, че една подобна форма на разказа може да се развие сериозно като тенденция в българската литература?
Пътят между „Кучето на терасата“ и „Микро“ беше, с една дума, седемгодишен. Казват, че дебютният албум е на късмет, но по втория вече музикантът си проличава истински. Сигурно и с книгите е така. „Кучето“ е младежка, обемна и има болезнена нужда от редакторска намеса. „Микро“ е кратък сборник с кратки разкази – може би твърде кратък. Но той ми даде тази възможност за уравновесяване, за разчистване на кармата.
Идеята за сборник с микропроза дойде след един уъркшоп в дома музей „Петя Дубарова“ в Бургас. Уъркшопът се провежда всяко лято от десетина години насам с участието на финалисти от националния конкурс на името на Петя Дубарова. Развитието ми като автор е свързано в немалка степен с тези уъркшопи

Рисунки: Мартин Колев

. Участвам в тях толкова отдавна, че помня как точно по време на един ми казаха, че съм приет психология в Софийския. Занятия са водили имена от калибъра на Алек Попов, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Владо Трендафилов, Ангел Игов, Бойко Ламбовски… Поради формата на уъркшопа – той продължава 1-2 седмици – фокусът е тъкмо върху кратки текстове.
Е, увлякох се по упражненията в този формат и продължих да се занимавам с него. На пазара не липсват кратки разкази – само „Жанет-45“ имат цяла поредица,  –  но те са почти винаги преводни. За развитие в сериозна тенденция надали може да се говори, но вярвам, че кратката проза тепърва ще набира скорост. Все пак тя е най-близка до съвременната ни сетивност, до формата на социалната мрежа. Възможният обем на статусите се смалява, но нуждата да поберем послание вътре остава. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Васил Колев: Лъжата се заплаща, истината се изстрадва

бр. 8/2017

03-v-kolevВасил Колев е роден на 21 май 1946 г. в с. Радювене, Ловешко. Завършва Техникум по механотехника в Ловеч (1965) и Институт за учители специалисти в Габрово. Учител в Добрич от 1969 до 1991 г. През 1991 г. създава фирма „Чернат” за разпространение и издаване на печатни произведения. Председател на Фондация „Граждани срещу насилието”. Автор на книгите „Радювене” (1999) и мемоарната „Вечер жаби крякат, заран славей пей” (2005). Под негово съставителство излизат „Партизани. Коги да е правото ще излезе на лице” (2007), „Поп Кръстю и неговите приятели” (2008), „Кощунство и с паметта на Васил Левски” (2009), „Моралният подвиг на поп Кръстю” (2015), „Ловешкият покрит мост на архитект Стефан Олеков” (2016). Разговаряме с него на 18 февруари 2017 г.

Вие сте човек на особени граждански каузи. Бих ги нарекъл митоборчески. Защо ги избирате? Или каузите избират Вас?
Така се стекоха нещата в живота ми, че през всичките години, откакто се помня, съм бил свободен в действията си и каквото и да съм правил и правя, е било с удоволствие, а не дали ще се хареса на някого и какво възнаграждение ще получа. Не съм вършил нещо по принуда, защото се е налагало. Нито съм се притеснявал да кажа какво искам от когото и да било. Затова с радост посрещнах промяната в България през 1989 година, имах чувството, че ще спечеля. Семейството ми ще бъде по-добре. Затова подкрепях промяната, но по свой начин. Начин, при който това, което правя, да е мое, да не се моля за каквото и да било. А помощта, която получавам, да е необходимост на самия даващ. Не искам някой да е зависим от мен. Само тогава съм щаслив. Организирах срещи на обществеността в Добрич с писатели и поети, чието творчество ми харесва и тяхната гражданска позиция ми допада: Георги Мишев, Ивайло Петров, Михаил Неделчев, Марин Георгиев, Атанас Свиленов, Йордан Попов, Михаил Вешим. Подкрепях финансово премиери и книги на творци от Добрич: Йордан Дачев, Сашо Серафимов, Иван Атанасов. Спонсорирах читалище „Йордан Йовков” с книги, вестници, списания. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

…обичах да обичам работата си/ Разговор с Мирела Иванова

7_mirela

Сн. Личен архив

бр. 7/2017

Вие сте новият драматург на Народния театър „Иван Вазов”. Зрителите вече могат да видят първата постановка, в която съучаствате  – „Майстори” от Рачо Стоянов. Отново драматург на „Майстори” е известен български поет, така както се е реализирало представлението при първото му поставяне на сцената на Народния театър с драматург Николай Лилиев. Приемственост или оттласкване има между Николай Лилиев и вашата драматургична работа върху творбата на Рачо Стоянов?
Ако трябва да бъдем честни, аналогията е само символна. Да не забравяме обаче колко неслучайни и многоказващи са символите. Пиесата на Рачо Стоянов „Майстори”, отвъд факта, че е най-поставяната и най-играна българска пиеса, има и уникална „биография” – извадена от „нищото”, както по традиция можем да назовем повечето злонамерени и подставени български конкурси, тя попада в ръцете на знаменит театрал и режисьор като Масалитинов. Интересен е неговият спомен за работата над „Майстори”, за първата и последвалите срещи с Рачо Стоянов, за преработките и съкращенията. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме