Category Archives: Гласовете им чуваме

Джордж Р. Р. Мартин: „Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга, жестока епоха“

бр. 10/2019

Масимо Гаджи

От десетилетия Джордж Р. Р. Мартин увлича милиони фенове във фантастичното пътуване на своята „Песен за огън и лед“. Невероятен литературен успех, който придобива планетарни измерения благодарение на телевизионната адаптация, осъществена от HBO. Сериалът „Игра на тронове“, излъчен в 170 държави, е най-гледаното предаване в историята на телевизията.
Досущ модерен оракул, авторът е следван от армия верни почитатели, които – по клубове, събрания, частни и публични изяви – нямат друга грижа, освен да възстановят липсващите части на историята: боготворят Мартин, но и са нетърпеливи и малко ядосани, защото завършекът на сагата, който трябва да дойде с публикуването на последните две книги, все така им се изплъзва.

Репортер на рубриката за книги на в. „Кориере дела сера“, заедно с още няколко журналисти от международни издания, се срещна с Мартин в Ню Йорк на 20 ноември 2018 г. – в деня, когато излезе новият му роман „Огън и кръв“ (Fire & Blood). С панталон, сако и риза в черно, с обичайната си докерска шапка, нахлупена над челото, авторът отговори на всякакви въпроси: за връзката си с героите от приказния свят, който е създал, за политическите си възгледи, за отношението си към успеха и парите, за радостта и мъката да пишеш. Разказа и за трудностите, с които се сблъсква при работата си върху „Ветровете на зимата“ (The Winds of Winter), дългоочакваната шеста книга от сагата. Ето как най-напред се появява друга книга: „Огън и кръв“. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Писателите разчитат на читателя

бр. 3/2019

Разговор с писателя Павол Ранков

Павол Ранков (1964) е един от най-известните съвременни словашки писатели. Дебютира през 1995 г. със сборника „От далечината на времето“ (S odstupom času), а най-новата му книга, романът, „Легенда за езика“ (Legenda o jazyku), излиза през 2018 г. Освен на проза, Ранков е автор и на сценарии за документални филми. Произведенията му са преведени на над 15 езика. Той е и засега най-добре познатият на българската публика съвременен словашки писател – у нас са публикувани сборникът „От далечината на времето“ (прев. Николай Фенерски, изд. „Пан-ВТ“, 2003) и двата романа „Случи се на първи септември (или в друг ден) – Stalo sa prvého septembra (alebo inokedy), 2008 (бълг. изд. 2013, прев. Николай Фенерски, изд. „Ерго“) и „Майки“ (Matky, 2011, бълг. изд. 2014, прев. Асен Милчев, изд. „Безсмъртни мисли“).
Павол Ранков е носител на редица литературни награди, сред които Наградата за литература на Европейския съюз, най-авторитетния словашки приз за литература Anasoft litera, наградата „Иван Краско“ и др.

 

Господин Ранков, ако трябва да опишете словашкия литературен живот с няколко изречения, какво бихте откроили като най-типично за него? Какво му липсва? Кои са добрите му страни?

С Ваше позволение, няма да говоря за днешното състояние на литературата, а за нейното развитие. След падането на комунизма хората изгубиха доверие в словашката литература, понеже писателите ни често си сътрудничеха с тоталитаризма – в книгите си или подкрепяха, или най-малкото приемаха тоталитарната идеология. В Чехия бяха писателите дисиденти, не в Словакия. През 90-те години словашките читатели не желаеха да четат словашки книги, бяха очаровани от преводна световна литература, а също така се увлякоха по западните бестселъри и кича. И издателствата отказваха да публикуват словашки автори. Затова авторите пишеха разкази, които излизаха в списания. През 90-те по-голямата част от качествената словашка литература бе издадена от един човек – Коломан Кертеш Багала. Към края на хилядолетието и по-големи издателства започнаха да отпечатват т.нар. женски романи от словашки писателки, но не и други жанрове и видове литература. След 2000 г. интересът на читателите към най-новата словашка литература започна да расте. Бавно – наистина бавно – големите издателства започнаха да публикуват и качествена словашка литература. Днес имаме пълно портфолио за читателите: словашки криминалета, ужаси, фантастика и фентъзи, словашки чиклит и, в края на краищата, мисля си, че имаме и качествена литература с художествени амбиции. За съжаление, в Словакия почти не се издават сборници с разкази, само антологии от текстове, спечелили в различни конкурси. А литературни конкурси у нас има наистина много, като знам колко често съм член на журита. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Прогноза отвъд времето

Разговор с Мария Налбантова

бр. 41/2018

Времето е като норма и етикет за поведение, независимо от модата или културата. От прогнозата за времето очакваме да разберем не само дали ще бъде слънчево, но несъзнателно и че „всичко ще бъде наред“.

Даниела Радева

Дръзка, амбициозна и талантлива, носеща в себе си и в погледа си към света провокация. С тези думи бих определила младата художничка Мария Налбантова. Зад себе си тя има участия в различни изложби, сериозен опит в областта на графичния дизайн, като един от последните й проекти са илюстрациите на изданието „Копче за сън“ на Валери Петров от 2018 г.

Поводът, по който разговоряхме с нея, е първата й самостоятелна изложба, озаглавена „Прогноза за времето“. Следва един разговор, който е поставен отвъд времето, опит за дефиниция на онова, което винаги остава някак скрито и непонятно за самите нас.

Мария, в началото на нашия разговор ми се иска да разкажеш малко повече за последната ти изложба, която беше озаглавена „Прогноза за времето“. Как се роди идеята за този проект? Кое те вдъхнови да направиш един по-различен прочит на „времето“?

Има въпроси, които човек си е задавал преди хиляди години, задава си и днес и успее ли да просъществува, ще си задава и в бъдеще. Един такъв въпрос е свързан с климатичното време, като налична среда за живот на човека и заобикалящия го свят. Атмосферните промени могат само да бъдат прогнозирани, но не и контролирани. В тази постоянна динамика на различни състояния намирам огромен потенциал за идеи и интерпретации, които разглеждам и усмислям чрез творчеството си и конкретно с проекта „Прогноза за времето“. Той стартира преди няколко години, като с времето натрупваше различни слоеве на разбиране и визуален език. По-късно стана ясно, че ще правя едноименна самостоятелна изложба в Галерия „Васка Емануилова“, като част от платформата за съвременно изкуство и малди автори „Място за срещи“, проект на Софийска градска художествена галерия, с куратор Даниела Радева. За мен това беше прекрасна възможност и поле за експеримент и работа с пространство. Творчеството ми до сега се побираше основно във формата и медията на книгата, като винаги интерес за мен са били пространствените/поп-ъп книги, арт книгата, книгите-обекти, алтернативните издания, зиновете, самиздата и др. Принципите на комуникация със зрителя са различни, което оценявам, като възможност. Създадената изложба бе специално организирана за пространството на Галерия „Васка Емануилова“, свързана с постоянната експозиция на скулптурката и мястото на галерията в парка „Заимов“. Парка се появи вътре в галерията, като метеорологичните промени на външната среда взаимоодойстваха с работите вътре, което оставя на зрителите поле за интерпретация и съпреживяване. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Постоянно и обсесивно търся смисли

Разговор с Яна Букова

бр. 41/2018

Научнофантастична книга ли е „Записки на жената призрак“? И как се свързват поезия, факт и фикция в тази Ви стихосбирка?
Използвам факта – исторически, житейски, научен – като равноправна модулна единица в конструкцията на стихотворението наред със стиха, афоризма или псевдоафоризма. Привлича ме възможността така поставен, фактът да добива метафорична стойност и многоизмерност. Тоест както се случва с думата или фразата в поезията, да дава много повече от „основното си речниково значение“.

Първата Ви стихосбирка „Дворците на Диоклециан“ се потапя в атмосферата на една Късна античност – утопия на миналото, докато новата Ви книга е насочена със стрела в сърцето на актуалното. Или това са записки от бъдещето?
Не смятам, че „Дворците на Диоклециан“ има особена връзка с Античността, освен в заглавието си. Както в нея, така и в следващата си книга „Лодка в окото“ се случва да разработвам – само на места, и то доста рядко – мотиви от антични митове като вид универсален език, говорещ с особена точност за човешката ситуация. Изобщо темата за мита винаги ме е привличала под една или друга форма. В новата си книга имах потребността да работя върху нея по различен начин – с парчета от съвременни митове, попмитологеми, частни и идиосинкретични митове, клишета, конспирационни теории. Играя немалко и с предизвикателството – почти като бас със самата себе си, – да се опитвам да придавам архетипна тежест на съвсем обикновени ежедневни предмети и ситуации: кибрита, сладоледа, разходката сред природата и пр. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Между „зимуването” и очакваната пролет

бр. 39/2018

Разговор с Андреас Третнер за българската литература в превод на немски

Андреас Третнер е немски славист и българист, преводач на художествена литература от български, руски и чешки език. Сред преведените от него български автори са Йордан Радичков, Пейо Яворов, Виктор Пасков, Димитър Коруджиев, Иван Радоев, Христо Карастоянов, Федя Филкова. Превел е и множество произведения от Борис Акунин, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, Даниил Хармс, Михаил Шишкин и др.
През октомври 2018 г. той бе гост на резидентската програма на Къщата за литература и превод в София.

Господин Третнер, гостувате на Къщата за литература и превод в София, за да работите върху своя превод на избрани произведения от Александър Вутимски на немски. Поезията е жанрът, който сякаш най-трудно намира пътища към появата си на чужд език, а и в последните години се превежда преди всичко съвременна литература, рядко си появяват преводи на произведения от по-ранни литературни периоди. Затова е интересно да научим повече за начинанието Ви – разкажете по-подробно за него, откога и как работите върху превода на Вутимски, кога предвиждате да бъде публикуван…
Вутимски ме интересува, откакто се срещнах с творчеството му. Той е поет par excellence. Даровит младеж, житейски притеснен, застрашен отвсякъде – от „неправилната“ любов, от бедност и бездомност, от каверните в белия си дроб и от бомбите в небето над София – а той реагира на всичко това с поезия, и то сякаш я издишва, излъчва. Ерос и Танатос в силна прегръдка. При това се опира на своя оживен бохемски кръг, който му дава закрила и вдъхновение, невъзмутимост и опиянение – до самия трагично ранен край. Обикновено един толкова кратък живот като този, една нещастна съдба в бурно и преломно време бързо потъват в забрава, но в това отношение Вутимски е имал късмет – приятели и почитатели навреме запазват следите, събират и съхраняват творчеството му първо в „самиздат“ (Борислав Георгиев), после и в прецизно редактирани, снабдени с коментар издания (Александър Петрунов), появяват се и търпеливи, чувствителни тълкувания (особено тези на Божидар Кунчев, който впрочем щедро ми помогна с материали). Един блестящ скъпоценен камък, който чака само да се постави в хубав обков. Какво още би могъл да иска един издател? Почти съм сигурен, че ще успея да заинтригувам с всичко това някои свои сънародници. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листа (Разговор с писателката Бианка Белова)

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

бр. 32/2018

 

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят седемнадесет негови превода на различни езици.
Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.
Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?
Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен.
Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Книгата, която допълваме

бр. 24/2018

Разговор с поета Йосип Ости

Сн. Йоже Сухадолник

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични,  есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод. 

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

 

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме