Category Archives: Гласовете им чуваме

Днешният идеал на свободата е неграмотността (Разговор с Миленко Йергович)

бр. 15/2017

Миленко Йергович е роден през 1966 г. в Сараево, а от 1993 г. живее в Хърватия и е един от най-талантливите съвременни писатели от постюгославското пространство. Пише и поезия, и публицистика, но е най-известен със своята проза. Първата му публикувана книга на български е сборникът с разкази „Сараевско Марлборо“ в превод на Русанка Ляпова, след което са издадени „Буик Ривера“ в превод на Жела Георгиева, „Мама Леоне“ в превод на Русанка Ляпова и „Орехови двори“ в превод на Рада Шарланджиева. Често публикува в различни литературни сайтове, а през последните години води постоянни рубрики в собствения си сайт http://www.jergovic.com.

В книгите си сте обърнат най-често към миналото и сякаш чрез прозата си се опитвате поне мислено да възстановите онова, което историята, или по-скоро – човешката глупост, е изтрила от своите страници. Това е особено видимо във Вашата книга „Сараево, карта на града“, в която чрез въображаемата карта на литературно Сараево възвръщате спомена за улици, къщи, хора… Преди известно време беше разпространена новината, че общинския съвет на Будапеща е взел решение за демонтиране на паметника на унгарския философ Дьорд Лукач, чийто автор е Имре Варга. Как Вие възприемате този акт?
– Това е нещо логично всъщност. Какво може да означава Дьорд Лукач за Виктор Орбан? Може би само глас на нечистата съвест, като се има предвид, че през осемдесетте Орбан е бил стипендиант на Сорос и перспективен кадър на прочутия американски меценат, подготвян един ден да стане просветен владетел на Унгария. А каква връзка биха могли да имат Лукач и Сорос? Никаква, освен това, че днес и двамата не се радват на добро име. Левичарите и комунистическите идеалисти, какъвто е бил Лукач, и опаките либерали, които са отгоре на това и евреи – те още от Берлин 1933 г. вървят някак си заедно.
Да оставим настрана обаче Лукач, Сорос и паметниците в Будапеща – в Хърватия си разчистваха сметките с такива паметници още преди двайсет и пет години, и то с динамит – по-важно е друго: с падането на Берлинската стена в Източна Европа дойде не свобода или ревизия на нечистата съвест, а ревизия на паметта, с която националистическите господари не спират да се опитват да вмъкват нови, фантомни спомени в съзнанието на своя народ. Този процес в Хърватия е доста напред, тъй като беше и продължава да се провежда с помощта на Католическата църква. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Литературни предизвикателства отвъд пределите на жанра

бр. 14/2017

Разговор с Мартин Колев

 

Снимка: Донка Петрова

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем с нещо специфично около последния ти сборник с разкази „Микро”. Какъв беше пътят от „Кучето на терасата” до „Микро”? Те видимо са доста различни и въобще как се роди идеята за такъв тип специфично писане, което изисква доста добра техника. Смяташ ли, че една подобна форма на разказа може да се развие сериозно като тенденция в българската литература?
Пътят между „Кучето на терасата“ и „Микро“ беше, с една дума, седемгодишен. Казват, че дебютният албум е на късмет, но по втория вече музикантът си проличава истински. Сигурно и с книгите е така. „Кучето“ е младежка, обемна и има болезнена нужда от редакторска намеса. „Микро“ е кратък сборник с кратки разкази – може би твърде кратък. Но той ми даде тази възможност за уравновесяване, за разчистване на кармата.
Идеята за сборник с микропроза дойде след един уъркшоп в дома музей „Петя Дубарова“ в Бургас. Уъркшопът се провежда всяко лято от десетина години насам с участието на финалисти от националния конкурс на името на Петя Дубарова. Развитието ми като автор е свързано в немалка степен с тези уъркшопи

Рисунки: Мартин Колев

. Участвам в тях толкова отдавна, че помня как точно по време на един ми казаха, че съм приет психология в Софийския. Занятия са водили имена от калибъра на Алек Попов, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Владо Трендафилов, Ангел Игов, Бойко Ламбовски… Поради формата на уъркшопа – той продължава 1-2 седмици – фокусът е тъкмо върху кратки текстове.
Е, увлякох се по упражненията в този формат и продължих да се занимавам с него. На пазара не липсват кратки разкази – само „Жанет-45“ имат цяла поредица,  –  но те са почти винаги преводни. За развитие в сериозна тенденция надали може да се говори, но вярвам, че кратката проза тепърва ще набира скорост. Все пак тя е най-близка до съвременната ни сетивност, до формата на социалната мрежа. Възможният обем на статусите се смалява, но нуждата да поберем послание вътре остава. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Васил Колев: Лъжата се заплаща, истината се изстрадва

бр. 8/2017

03-v-kolevВасил Колев е роден на 21 май 1946 г. в с. Радювене, Ловешко. Завършва Техникум по механотехника в Ловеч (1965) и Институт за учители специалисти в Габрово. Учител в Добрич от 1969 до 1991 г. През 1991 г. създава фирма „Чернат” за разпространение и издаване на печатни произведения. Председател на Фондация „Граждани срещу насилието”. Автор на книгите „Радювене” (1999) и мемоарната „Вечер жаби крякат, заран славей пей” (2005). Под негово съставителство излизат „Партизани. Коги да е правото ще излезе на лице” (2007), „Поп Кръстю и неговите приятели” (2008), „Кощунство и с паметта на Васил Левски” (2009), „Моралният подвиг на поп Кръстю” (2015), „Ловешкият покрит мост на архитект Стефан Олеков” (2016). Разговаряме с него на 18 февруари 2017 г.

Вие сте човек на особени граждански каузи. Бих ги нарекъл митоборчески. Защо ги избирате? Или каузите избират Вас?
Така се стекоха нещата в живота ми, че през всичките години, откакто се помня, съм бил свободен в действията си и каквото и да съм правил и правя, е било с удоволствие, а не дали ще се хареса на някого и какво възнаграждение ще получа. Не съм вършил нещо по принуда, защото се е налагало. Нито съм се притеснявал да кажа какво искам от когото и да било. Затова с радост посрещнах промяната в България през 1989 година, имах чувството, че ще спечеля. Семейството ми ще бъде по-добре. Затова подкрепях промяната, но по свой начин. Начин, при който това, което правя, да е мое, да не се моля за каквото и да било. А помощта, която получавам, да е необходимост на самия даващ. Не искам някой да е зависим от мен. Само тогава съм щаслив. Организирах срещи на обществеността в Добрич с писатели и поети, чието творчество ми харесва и тяхната гражданска позиция ми допада: Георги Мишев, Ивайло Петров, Михаил Неделчев, Марин Георгиев, Атанас Свиленов, Йордан Попов, Михаил Вешим. Подкрепях финансово премиери и книги на творци от Добрич: Йордан Дачев, Сашо Серафимов, Иван Атанасов. Спонсорирах читалище „Йордан Йовков” с книги, вестници, списания. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

…обичах да обичам работата си/ Разговор с Мирела Иванова

7_mirela

Сн. Личен архив

бр. 7/2017

Вие сте новият драматург на Народния театър „Иван Вазов”. Зрителите вече могат да видят първата постановка, в която съучаствате  – „Майстори” от Рачо Стоянов. Отново драматург на „Майстори” е известен български поет, така както се е реализирало представлението при първото му поставяне на сцената на Народния театър с драматург Николай Лилиев. Приемственост или оттласкване има между Николай Лилиев и вашата драматургична работа върху творбата на Рачо Стоянов?
Ако трябва да бъдем честни, аналогията е само символна. Да не забравяме обаче колко неслучайни и многоказващи са символите. Пиесата на Рачо Стоянов „Майстори”, отвъд факта, че е най-поставяната и най-играна българска пиеса, има и уникална „биография” – извадена от „нищото”, както по традиция можем да назовем повечето злонамерени и подставени български конкурси, тя попада в ръцете на знаменит театрал и режисьор като Масалитинов. Интересен е неговият спомен за работата над „Майстори”, за първата и последвалите срещи с Рачо Стоянов, за преработките и съкращенията. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме