Category Archives: Гласовете им чуваме

Имаме какво да кажем (Разговор с писателката Катерина Калитко)

Катерина Калитко (1982) е родена в гр. Виница. Авторка е на стихосбирките „Учебник по сътворяване на света“ (1999), „Днешното утре“ (2001), „Портретиране на асфалта“ (2004), „Диалози с Одисей“ (2005), „Сезон на бурите“ (2013), „Ешафод. Лозе. Дом“ (2014), както и на сборниците с разкази „М.истерия” (2007) и „Земята на Изгубените, или Малки страшни приказки“ (2017). Творчеството й е отличено с множество литературни награди, между които тези на интернет-портала „ЛитАкцент” и издателството „Смолоскип”, призът „Благовист”, международните награди Imbiero Vakarai и Vilenica Chrystal. Произведенията й са превеждани на английски, руски, полски, немски, арменски, иврит. Преводачка на художествена литература от хърватски и носителка на преводаческата награда Metaphora.

Как бихте характеризирали днешната ситуация в украинската литература?
Бих казала, че украинската литература в последните години е най-силната, откакто съществува независимата държава. Украинският постмодернизъм винаги малко е закъснявал и се е въплъщавал доста своеобразно, а сега на негово място пред очите ни възниква нещо много по-голямо, по-силно, което още няма име. Защото тази нова сила на украинската литература израства от съвсем нов национален опит. У нас поезията е традиционно силна (също така обичат да казват, че тя е предимно женска, но пък силата на мъжките гласове компенсира по-малкия им брой) и тя първа реагира на рязката промяна на действителността. Но в момента се случват интересни неща и в украинската проза. От една страна, тя изразително се стреми да реконструира или да създаде отново по ироничен, документален или алтернативно-исторически начин миналото, от което бяхме лишени или с което бяхме преситени. Тази тенденция вече може да се проследи в ред знакови книги, които се появиха една след друга – „Феликс Австрия“ на София Андрухович, „Забрава“ на Таня Малярчук, наскоро издадената „Спретнатият почерк на ерцхерцог Вилхелм“ от Наталка Сняданко. Бих искала да спомена и новите имена, авторите, които променят тоналността на говоренето за важни както нови, така и обичайни проблеми. Например Маркиян Камиш, който последователно пише за чернобилската зона без трагичен патос, но като за вече присъща съставна част от украинския живот. Неотдавна излезе добър роман от Виктория Амелина „Дом за Дома“, където важна линия е „декомунизацията“ на семейната памет. Появи се знаковата книга „Точка нула“ на Артем Чех, който досега е написал много иронични, гротескни творби, после беше мобилизиран на фронта и се върна друг писател – като автор на тази много лична сбирка военни истории, проникновено човешка. Приятно ми е да виждам интересните периодични пробиви на украинските драматурзи – тук непременно трябва да споменем Павло Аре и вече култовата му пиеса „Баба Прися“. Неслучайно я поставят едновременно три театъра в страната, понеже започнахме по съвсем различен начин да възприемаме проблемите на изоставените хора в изоставените земи. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Украинците пишат поезия, а четат проза (Разговор с поетесата с Любов Якимчук)

Сн. Валентин Кузан

Любов Якимчук (1985) e родена в гр. Первомайск, Луганска област. Авторка е на стихосбирките ,като МОДА (2009) и „Прасковите на Донбас“ (2015), която попада сред най-добрите книги на десетилетието в класацията на украинската версия на сп. Forbes. Произведенията й са преведени на повече от десет езика, самата Любов Якимчук превежда художествена литература от английски и литовски. Сценаристка, кураторка на литературни фестивали и събития, носителка на редица литературни награди.


Кои са според Вас основните тенденции в съвременната украинска литература?

Това е наистина доста обемен въпрос, защото украинската литература не е чак толкова малка. Поне вече не. И ако по-рано можехме да констатираме само белите петна, незапълнените литературни ниши, то сега пазарът изглежда горе-долу пълен. Не съм специалист и наблюдавам ситуацията отвътре, ето защо може да съм малко „сляпа“ по темата и да недовиждам. По въпроси като този се опитвам да се осланям на специалистите. Затова анализът на директора на издателство „Клуб за семейна почивка“1 Олег Шпилман ми се струва примамлив, тъй като мрежата на разпространение на издателството обхваща около 47% от украинците. Става дума за един много професионален анализ на читателската рецепция. И така, по думите на господин Шпилман ключово направление в съвременната литература са фантастиката и фентъзи литературата, понеже читателското търсене за тях нараства. А търсенето от своя страна поражда предлагането на преводна или оригинална литература. В случая по-скоро преводна, въпреки че имаме и наши успешни фентъзи автори като Дара Корний и Хенри Лайон Олди. Три пъти се е увеличила популярността на нехудожествената литература, но в тези жанрове няма значими украински автори. Украинците започнаха да четат научнопопулярна литература по физика, медицина, генетика, интересуват се от еволюцията. Популярни са историческите книги, които анализират важни събития и не са засегнати от съветската цензура, която присъстваше в тях преди; добре се продават съвременни автори, лауреати на европейски награди. 21% от всички украински читатели се интересуват от съвременна украинска проза. Тоест съвременните украински автори могат да разчитат на 1/5 от тези, които четат. Като се досещате, че все пак не всеки човек в Украйна чете по една книга годишно.
В последно време се появиха много книги, които разказват за войната – поезия, репортажи и дори романи. Когато стане дума за това, всички говорят за „Летище“ на Сергей Лойко, „Дължината на дните“ на Владимир Рафеенко, „Интернат“ на Сергий Жадан. Едновременно с това други известни автори продължават да работят над своите теми и успешно да представят Украйна в чужбина – като Андрей Курков, Юрий Андрухович, Оксана Забужко и споменатия вече Сергий Жадан. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Писането на чужд език си е едно излизане от зоната на комфорта

Разговор с Елица Георгиева

Елица, романът Ви „Космонавтите само минават“ се вписва в една линия на текстове, които – включително във Франция – опитаха да разкажат комунистическото минало на България. Какво е различното в него?
Една от съществените разлики е погледът на детето към този период – която вероятно се дължи и на разликата ми във възрастта с остналите пишещи във Франция. Този поглед позволява да се предадат и историческите събития, които са ни познати, по един по-различен начин, тъй като едно дете не може да анализира «правилно» събитията. Това погрешно разчитане на реалността на възрастните всъщност открива множество фантастични и комични перспективи на разказа. Сатирата и хуморът са изключително важни за мен, защото чрез тях може да се погледне по-директно към миналите събития, особено когато те са тъжни. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Поезията е нещо, което трудно може да бъде определено, тя е особен вид енергия, която е в самите нас

Разговор  с Аксиния Михайлова

бр. 27/2017

Снимка: Анна Христова

Аксиния, ти си българска поетеса, автор на множество стихосбирки, няколко от които са на чужди езици. Носител си на една френска и няколко български награди за поезия. Но ти си също преводач от френски и други чужди езици. Как съчетаваш всички тези дейности и коя е преобладаващата? 

Преобладаващата дейност е преводаческата. Там човек има подписани договори, гонят се срокове и се изискват големи усилия. Докато поезията се случва от време на време. Човек не може да предположи кога точно ще дойде едно стихотворение. Естествено, с него също има работа – стиховете трябва да се редактират, след като бъдат написани, за да изглеждат така, както искаме. Но ако ме питаш с какво по-скоро бих искала да се занимавам, ще ми е трудно да го кажа. Писането на поезия ми дава възможност да изразя себе си, а при превода работят други механизми, в които да сравняваш два текста и да работиш по тях. Преди малко говорихме с Мирослава Валова по въпроса за преводите на моите стихове и тя ми каза, че намира френските преводи на стиховете ми за най-структурирани, което лично мен много ме изненада, но явно авторът не може да прецени това сам.  Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Субектив

Пълна автентичност

бр. 22/2017

Разговор с режисьора Стефан Командарев за филма му „Посоки”

Новият ти филм „Посоки“ се ражда на задната седалка на такси. Как се случи?
Вдъхновението дойде не от едно, а от много пътувания. Такситата всъщност са като социална служба за тези, на които парите просто не им стигат – нагледахме се на хора от всякакви професии, които са принудени да правят това. Най-парадоксалното е, че има трима свещеници, които са таксиметрови шофьори – аз познавам единия от тях. Но има и всякакви други – учители, музиканти, учени. И това именно е интересното – таксиметровите шофьори са изключително вълнуващи образи, защото те всекидневно се сблъскват с реалния живот. Пък и самите те носят своите човешки истории. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вървя през лабиринт, който е права линия

Разговор на Десислава Милева с Веселина и Катрин Сариеви

Самостоятелната изложба на художника Стефан Николаев „Вървя през лабиринт, който е права линия“, е първа изложба за галерия „SARIEV Contemporary” в Пловдив, разположена в две изключително различни пространства. От една страна, „белият куб“ на галерията, в който творбите заемат мястото, полагащо им се по право, и от друга, едно пространство, в което трудно някой би очаквал, че те ще са добре дошли – католическата църква „Свети Йосиф“. За смисъла, стоящ зад подобна инициатива и нейната значимост в културен план разговаряме с Веселина и Катрин Сариеви, основатели и директори на галерия „SARIEVContemporary” и на фондация „Отворени изкуства“.

Стефан Николаев, „Вървя през лабиринт, който е права линия“, галерия SARIEV Contemporary © Мария Джелебова, 2017

Откога галерия „SARIEV” работи със Стефан Николаев? Какво ви привлече в работата му и по какъв начин тя се вписва в търсената от галерията насока на развитие?
Веселина Сариева: Открихме работата на Стефан през 2007 г. по време на Венецианското биенале за съвременно изкуство. Тогава България беше представена с павилион, озаглавен „Място, където никога не си бил преди“, с куратор Весела Ножарова. Впоследствие тази изложба оказа голямо влияние върху нас и в един или друг момент сме работили и с тримата представени в нея творци – Правдолюб Иванов и Стефан Николаев са основни автори в нашия лист, а с Иван Мудов сме сътрудничили по два проекта за изложби. Историята продължава през 2012 г., когато направихме и второто издание на образователната платформа Въведение в съвременното изкуство / Разговори с творци и с Весела Ножарова, която беше модератор на изданието, решихме да поканим Недко Солаков, Ергин Чавушоглу и Стефан Николаев за разговорите. Впоследствие, през 2013 г., направихме и изложба със Стефан в галерия „SARIEV”, която се казваше Half-Life. Тази история е пример, че всичко, което правим в галерията, има едновременно стихиен характер, но и момент на назряване, в който чакаме, опознаваме артистите, влизаме в контакт с тях. За нас този контакт е много важен, защото с авторите на галерията преминаваме през много етапи, трудности и решения заедно. Тук не става въпрос само за едно представяне на творби.
Катрин Сариева: Именно затова след преориентирането ни през 2011 г. от галерия за съвременна керамика и фотография в галерия за съвременно изкуство за нас беше изключително важно авторите, с които работим, да са имена, които са разпознаваеми не само на българската сцена, но и да имат своята международна биография. А Стефан Николаев много ни допада с неговата изключителна динамика на мислене, със ситуирането, което прави на обекти и феномени във време и пространство, както и с тази историчност и особената връзка, която успява да създаде между различни културни факти и да ги пренесе в друг контекст.
В. С.: Да, съотнасянето на културологични символи с личния живот и с личната история и сегашния момент е много характерно за Стефан. Така например коментира културологичният смисъл на пушенето през личността на художника тук и сега. Това го виждаме както при запалката Dupont, която беше на Венецианското биенале през 2007 г., така и през кутията Davidoff, която е представена в изложбата в момента. При него още от ранния му период на творец има и едно усещане за край, за изчерпване, затова и много от творбите му от неон, например „Вървя през лабиринт, който е права линия“, “No way” или “Last lost lust” звучат почти като сентенции, изковани в камък. Има и една помпозност при него, но тя е лека, игрива и с голяма доза самоирония. Неговите произведения може да ти казват нещо, което не искаш да чуеш, но го чуваш, усмихвайки се. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме