Category Archives: Гласовете им чуваме

Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За преводаческата и редакторската работа, за Вирджиния Улф и Хенри Джеймс

бр. 16/2019

Разговор с Мариана Неделчева

За първи път сте превеждали Вирджиния Улф преди 10 ноември.  Как успя да се промъкне на българския пазар тогава заглавие като „Мисис Далауей“?

По онова време, говоря за осемдесетте години на миналия век, бях редактор в издателство „Народна култура“ и мога да кажа, че Вирджиния Улф не беше сред нежелателните автори. Въпреки това творби като, да речем, „Вълните“ и „Годините“ вероятно трудно биха излезли в български превод. „Мисис Далауей“ обаче, макар и модернистки роман, написан по метода „поток на съзнанието“, не е от най-експерименталните произведения на Вирджиния Улф, а и пътят за него вече беше проправен от преведения от Жени Божилова „Към фара“.

Преводачките на Улф сте три – Жени Божилова, Вие и Иглика Василева. В годините имаше и един превод на „Орландо“, дело на Васил Дудеков. Можем ли да говорим за някакви различни преводачески проекти в работата върху тази авторка, за различни преводачески стратегии?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото не познавам толкова добре преводите на другите преводачи. Мисля, че за това е необходим сериозен и задълбочен сравнителен анализ, който би отнел доста време. Разбира се, сигурна съм, че има разлики в преводаческите стратегии, защото макар и, банално казано, преводачът да се стреми, или поне да твърди, че се стреми да бъде колкото може по-близък до оригинала, резултатът в крайна сметка зависи от редица субективни фактори. Преводачът е интерпретатор на авторовия текст, също както музикалният изпълнител е интерпретатор на творбата на даден композитор. Цигулковият концерт на Бетовен например звучи по един начин в изпълнение на Ицхак Пърлман, по друг в изпълнение на Леонидас Кавакос. Така че това, за което мога да говоря, е моят собствен подход към превода на творби от Вирджиния Улф, или най-общо за моята преводаческа концепция.

Според мен предметът на изследване за преводача на художествена литература е на първо място авторът на текста. Оттам се тръгва. Трябва предварително да научиш всичко възможно за този автор, което, разбира се, изисква доста време. Накрая трябва да си сигурен, че между него/нея и теб съществува спойка; трябва да съумееш да се въплътиш в този автор, да заговориш с неговия глас (но на друг език), защото през следващите няколко месеца, а понякога и години, ти ще бъдеш, трябва да станеш този човек. Ти трябва да се потопиш в неговата атмосфера, да опознаеш времето и средата му, и в крайна сметка да предадеш всичко така, че да е разбираемо за твоята среда, за твоето време. Изпълнявайки всичко това, трябва да си наясно, че ти всъщност претворяваш едно литературно произведение на твоя език, тоест преведената книга става факт в литературата на твоята страна и тази книга трябва, доколкото е възможно, подчертавам доколкото е възможно, да отговаря на мястото, което оригиналът заема в авторовата страна. (Едва ли е нужно да споменавам очевидното условие, че за постигането на тази цел е нужно да владееш в тънкости както чуждия, така и собствения си език.) Преводачът трябва да е наясно, че носи огромна отговорност, особено когато става дума за превод на произведение от голям автор, защото именно чрез превода читателите ще се запознаят и ще направят своята преценка за този автор. Те не бива да останат излъгани в очакванията си.

В този смисъл „Дневникът на една писателка“ предлага благодарен текст за превод, защото разкрива пълно и безкомпромисно вътрешния мир на Вирджиния Улф. Той проследява живота на писателката, нейните приятелства, нейните мисли, нейните съмнения и очаквания, както и нейните литературни теории, метода й на работа, неуморното търсене на вярната форма, изключителната прецизност към всяка фраза, към всяка дума, многократното саморедактиране. Бих казала, че дневникът представлява ключ към преводаческия подход по отношение на творбите на Вирджиния Улф. И въпреки това, превеждайки този текст, аз не се задоволих само с него като изследователски материал. Прочетох и препрочетох още редица други книги и отделни статии върху Вирджиния Улф, а като допълнителна информация и една частична биография на нейния племенник Джулиан Бел, който загива млад в Испанската гражданска война. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?

Сн. Цочо Бояджиев

Сн. Цочо Бояджиев

бр. 15/2019

 

Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит. Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Как започна 2019 година за българската литература?

Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната… Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Джордж Р. Р. Мартин: „Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга, жестока епоха“

бр. 10/2019

Масимо Гаджи

От десетилетия Джордж Р. Р. Мартин увлича милиони фенове във фантастичното пътуване на своята „Песен за огън и лед“. Невероятен литературен успех, който придобива планетарни измерения благодарение на телевизионната адаптация, осъществена от HBO. Сериалът „Игра на тронове“, излъчен в 170 държави, е най-гледаното предаване в историята на телевизията.
Досущ модерен оракул, авторът е следван от армия верни почитатели, които – по клубове, събрания, частни и публични изяви – нямат друга грижа, освен да възстановят липсващите части на историята: боготворят Мартин, но и са нетърпеливи и малко ядосани, защото завършекът на сагата, който трябва да дойде с публикуването на последните две книги, все така им се изплъзва.

Репортер на рубриката за книги на в. „Кориере дела сера“, заедно с още няколко журналисти от международни издания, се срещна с Мартин в Ню Йорк на 20 ноември 2018 г. – в деня, когато излезе новият му роман „Огън и кръв“ (Fire & Blood). С панталон, сако и риза в черно, с обичайната си докерска шапка, нахлупена над челото, авторът отговори на всякакви въпроси: за връзката си с героите от приказния свят, който е създал, за политическите си възгледи, за отношението си към успеха и парите, за радостта и мъката да пишеш. Разказа и за трудностите, с които се сблъсква при работата си върху „Ветровете на зимата“ (The Winds of Winter), дългоочакваната шеста книга от сагата. Ето как най-напред се появява друга книга: „Огън и кръв“. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Писателите разчитат на читателя

бр. 3/2019

Разговор с писателя Павол Ранков

Павол Ранков (1964) е един от най-известните съвременни словашки писатели. Дебютира през 1995 г. със сборника „От далечината на времето“ (S odstupom času), а най-новата му книга, романът, „Легенда за езика“ (Legenda o jazyku), излиза през 2018 г. Освен на проза, Ранков е автор и на сценарии за документални филми. Произведенията му са преведени на над 15 езика. Той е и засега най-добре познатият на българската публика съвременен словашки писател – у нас са публикувани сборникът „От далечината на времето“ (прев. Николай Фенерски, изд. „Пан-ВТ“, 2003) и двата романа „Случи се на първи септември (или в друг ден) – Stalo sa prvého septembra (alebo inokedy), 2008 (бълг. изд. 2013, прев. Николай Фенерски, изд. „Ерго“) и „Майки“ (Matky, 2011, бълг. изд. 2014, прев. Асен Милчев, изд. „Безсмъртни мисли“).
Павол Ранков е носител на редица литературни награди, сред които Наградата за литература на Европейския съюз, най-авторитетния словашки приз за литература Anasoft litera, наградата „Иван Краско“ и др.

 

Господин Ранков, ако трябва да опишете словашкия литературен живот с няколко изречения, какво бихте откроили като най-типично за него? Какво му липсва? Кои са добрите му страни?

С Ваше позволение, няма да говоря за днешното състояние на литературата, а за нейното развитие. След падането на комунизма хората изгубиха доверие в словашката литература, понеже писателите ни често си сътрудничеха с тоталитаризма – в книгите си или подкрепяха, или най-малкото приемаха тоталитарната идеология. В Чехия бяха писателите дисиденти, не в Словакия. През 90-те години словашките читатели не желаеха да четат словашки книги, бяха очаровани от преводна световна литература, а също така се увлякоха по западните бестселъри и кича. И издателствата отказваха да публикуват словашки автори. Затова авторите пишеха разкази, които излизаха в списания. През 90-те по-голямата част от качествената словашка литература бе издадена от един човек – Коломан Кертеш Багала. Към края на хилядолетието и по-големи издателства започнаха да отпечатват т.нар. женски романи от словашки писателки, но не и други жанрове и видове литература. След 2000 г. интересът на читателите към най-новата словашка литература започна да расте. Бавно – наистина бавно – големите издателства започнаха да публикуват и качествена словашка литература. Днес имаме пълно портфолио за читателите: словашки криминалета, ужаси, фантастика и фентъзи, словашки чиклит и, в края на краищата, мисля си, че имаме и качествена литература с художествени амбиции. За съжаление, в Словакия почти не се издават сборници с разкази, само антологии от текстове, спечелили в различни конкурси. А литературни конкурси у нас има наистина много, като знам колко често съм член на журита. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Прогноза отвъд времето

Разговор с Мария Налбантова

бр. 41/2018

Времето е като норма и етикет за поведение, независимо от модата или културата. От прогнозата за времето очакваме да разберем не само дали ще бъде слънчево, но несъзнателно и че „всичко ще бъде наред“.

Даниела Радева

Дръзка, амбициозна и талантлива, носеща в себе си и в погледа си към света провокация. С тези думи бих определила младата художничка Мария Налбантова. Зад себе си тя има участия в различни изложби, сериозен опит в областта на графичния дизайн, като един от последните й проекти са илюстрациите на изданието „Копче за сън“ на Валери Петров от 2018 г.

Поводът, по който разговоряхме с нея, е първата й самостоятелна изложба, озаглавена „Прогноза за времето“. Следва един разговор, който е поставен отвъд времето, опит за дефиниция на онова, което винаги остава някак скрито и непонятно за самите нас.

Мария, в началото на нашия разговор ми се иска да разкажеш малко повече за последната ти изложба, която беше озаглавена „Прогноза за времето“. Как се роди идеята за този проект? Кое те вдъхнови да направиш един по-различен прочит на „времето“?

Има въпроси, които човек си е задавал преди хиляди години, задава си и днес и успее ли да просъществува, ще си задава и в бъдеще. Един такъв въпрос е свързан с климатичното време, като налична среда за живот на човека и заобикалящия го свят. Атмосферните промени могат само да бъдат прогнозирани, но не и контролирани. В тази постоянна динамика на различни състояния намирам огромен потенциал за идеи и интерпретации, които разглеждам и усмислям чрез творчеството си и конкретно с проекта „Прогноза за времето“. Той стартира преди няколко години, като с времето натрупваше различни слоеве на разбиране и визуален език. По-късно стана ясно, че ще правя едноименна самостоятелна изложба в Галерия „Васка Емануилова“, като част от платформата за съвременно изкуство и малди автори „Място за срещи“, проект на Софийска градска художествена галерия, с куратор Даниела Радева. За мен това беше прекрасна възможност и поле за експеримент и работа с пространство. Творчеството ми до сега се побираше основно във формата и медията на книгата, като винаги интерес за мен са били пространствените/поп-ъп книги, арт книгата, книгите-обекти, алтернативните издания, зиновете, самиздата и др. Принципите на комуникация със зрителя са различни, което оценявам, като възможност. Създадената изложба бе специално организирана за пространството на Галерия „Васка Емануилова“, свързана с постоянната експозиция на скулптурката и мястото на галерията в парка „Заимов“. Парка се появи вътре в галерията, като метеорологичните промени на външната среда взаимоодойстваха с работите вътре, което оставя на зрителите поле за интерпретация и съпреживяване. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Постоянно и обсесивно търся смисли

Разговор с Яна Букова

бр. 41/2018

Научнофантастична книга ли е „Записки на жената призрак“? И как се свързват поезия, факт и фикция в тази Ви стихосбирка?
Използвам факта – исторически, житейски, научен – като равноправна модулна единица в конструкцията на стихотворението наред със стиха, афоризма или псевдоафоризма. Привлича ме възможността така поставен, фактът да добива метафорична стойност и многоизмерност. Тоест както се случва с думата или фразата в поезията, да дава много повече от „основното си речниково значение“.

Първата Ви стихосбирка „Дворците на Диоклециан“ се потапя в атмосферата на една Късна античност – утопия на миналото, докато новата Ви книга е насочена със стрела в сърцето на актуалното. Или това са записки от бъдещето?
Не смятам, че „Дворците на Диоклециан“ има особена връзка с Античността, освен в заглавието си. Както в нея, така и в следващата си книга „Лодка в окото“ се случва да разработвам – само на места, и то доста рядко – мотиви от антични митове като вид универсален език, говорещ с особена точност за човешката ситуация. Изобщо темата за мита винаги ме е привличала под една или друга форма. В новата си книга имах потребността да работя върху нея по различен начин – с парчета от съвременни митове, попмитологеми, частни и идиосинкретични митове, клишета, конспирационни теории. Играя немалко и с предизвикателството – почти като бас със самата себе си, – да се опитвам да придавам архетипна тежест на съвсем обикновени ежедневни предмети и ситуации: кибрита, сладоледа, разходката сред природата и пр. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме