Category Archives: Гласовете им чуваме

Книгата, която допълваме

бр. 24/2018

Разговор с поета Йосип Ости

Сн. Йоже Сухадолник

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични,  есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод. 

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

 

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва. Има още

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Литературата не е само абстракция

бр. 18/2018

Разговор с холандския българист Ян Паул Хинрихс

Ян Паул Хинрихс по време на дискусията в Къщата за литература и превод. Сн. Яна Лозева

Ян Паул Хинрихс (1956) е роден в Хага. Учи славистика и италиански език в университета в Лайден, а от 1982 г. преподава там и колекционира славянски книги за лайденската университетска библиотека. Автор е на няколко монографии, сред които биографията на първия холандски славист Николас ван Вейк (1880–1941), както и на статии за Пенчо Славейков и Александър Вутимски. Ян Паул Хинрихс е и преводач на художествена литература от български и руски език. Издал е преводи на холандски на Елисавета Багряна (1981), Николай Кънчев (1991) и Атанас Далчев (2007). Автор е на есеистични книги за литературна Рига и Одеса, а в момента работи върху книга с есета за София. Ян Паул Хинрихс бе гост на Къщата за литература и превод в София, където участва в дискусия на тема „Да пишеш София”.

– Кои са най-актуалните и интересни за Вас теми, свързани със славянските култури и литератури?
– Аз съм човек от старото поколение, сега съм на 62 години. А когато бях млад студент, в Европа беше времето на тоталитаризма. За първи път бях в България през 1978 г. – това бяха други времена и друга културна политика, особено в областта на литературата. Затова мога да кажа, че моите представи за източноевропейските литератури са резултат от тази обстановка. Това не значи, че съм жертва на западната или на социалистическата пропаганда, но все пак това е факт. Ако става дума за българската литература например, нямах много склонност да разглеждам какъв човек е бил Вапцаров, защото той беше твърде голяма икона на литературните власти по това време. Имах повече интерес към независими, индивидуални писатели – да кажем като Далчев, който казва за себе си, че е по-приватен поет. А все пак да кажеш такова нещо в тогавашна България, означава да заявиш, че не си политически писател. Имам склонност към такива личности не само в българската литература – не политически писатели, а индивидуалисти, които имат собствени цели. Освен това трябва да кажа, че моите познания за българската литература може би не са съвсем актуални, защото не съм бил тук 20 години. Чел съм българска литература междувременно, но нямах представа за новите тенденции, а може би нямах и голямо любопитство, защото литературата не е само нещо абстрактно, трябва да виждаш какво става в страната. Сега се връщам след двадесет години – не бях идвал от 1998 г. – и ми е интересно, че София е съвсем друг град. Радвам се, че вече не гледам на всичко със социалистически очила. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Божидар Кунчев: В самата си същност критиката е култура и проницателност

Божидар Кунчев е литературен критик, професор по история на българската литература. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо“, „Александър Вутимски“, „Иван Пейчев“, „Александър Геров“, „Поглед върху поезията“, „Насаме с Гъливер“ (за Радой Ралин), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“, „Да отидеш отвъд себе си“, „Когато времето кристализира“, „Всичко мое“ и др. Съставител е на книги с поезия и критика. Автор е на сценария на филма за Александър Вутимски „Не съм затворен кръг“. Предстои да излезе съставената от него книга „Чудото на задните дворове“ (в памет на Атанас Далчев). Разговаряме на 26 април 2018 г.

 Вие сте сред най-разпознаваемите литературни критици. Как бихте коментирали констатацията, че „днес литературна критика няма“?

Налице е недостиг на критичното съзнание, без което не може в критиката, както и в живота. Времето ни са го налегнали много болести. В един нездрав социокултурен климат, както останалото, и критиката няма да бъде в ред. Затова и често се натъкваме на неверни оценки, на толкова писания с предимно рекламен характер. Отзивът или статията се разминават с истината и се забравят бързо, както става и с книгата, за която са били написани. Твърде редки са разговорите и полемиките за равнището на литературата, за това, което й липсва. Там биха се поставили и въпроси доколко критиката се вълнува дали творбите, които утвърждава, са наистина зрели и проблематизиращи задълбочено различните страни на човешкото битие. Само при наличието на едно сериозно критично съзнание ще може да се прецени дали стиховете и прозата, които днес се пишат, имат измеренията на истинско познание за човека и живота. Известно е, че критиката в самата си същност е култура и проницателност, усет за художественото, способността да се докаже,  че сътвореното от писателя е с безспорна стойност или пък без такава. Критиката предполага талант и знания в областта на естетиката, философията, психологията. Изисква точните рефлекси на ангажирания с недоимъците и драмите на времето. Невъзможна е без онази честност и неподкупност, заради които, ако критикът ги притежава и отстоява, той ще се радва на завиден авторитет. Не ги ли притежава, ще бъде поредното петно в литературния живот. И неприятно ще напомня за обслужващата кохорта от недалечното време, която Радой Ралин бе нарекъл „литературни сервитьори“. Сегашното изобилие от книги, повечето от които не са естетически факт, трябва да се натъкне на решителен отпор. Фактът, че издалият пет-шест посредствени книги минава вече за творец, който шуми в медиите и даже претендира да е  съвест на времето, е твърде печален. Много са причините за тези  непростими аномалии, за наличието на онези хора на перото, въобразили си, че в критиката и въобще в литературата всичко е позволено. Ако написаното от разглеждания автор не е безпокойство и прозрение за смисъла, безсмислието и малкото добро и съзидателно в динамичната действителност, то не бива да се издава. Ако пък вече са го сторили,  критиката трябва да го отхвърли. Но разсъждавайки на тази тема, на свой ред ще изтъкна, че през последните години литературознанието ни се добра и до немалко успехи. И мен ме радват различните изследвания, посветени на автори и проблеми, които осмислят  постигнатото в класиката и съвременната литература. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Не да съм подвластна на обстоятелствата, а аз да ги създавам

Разговор с Цветана Манева и Снежина Петрова

 бр. 15/2018

Учебен театър на НБУ, април, 2018 г., снимка: Георги Гочев

Около нея всичко се превръща в периферия. Усещането е за среща с царица, която владее другите, както владее себе си. Усещането е за среща със самата Медея – проумяла своя мит…

Точно 40 години след паметното представление на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, разговаряме с Цветана Манева за тогавашната Медея и белезите, които тя оставя върху актьора – емоционални и физически (докато репетира ролята, актрисата буквално приковава дланта си за сцената върху пирон, който стърчи от пода). Спомен, но и актуално настояще – другият участник в разговора, Снежина Петрова, ще изиграе през 2019 г. Медея на сцената на Античния театър в Пловдив в представление под режисурата на Десислава Шпатова. Тя е и мениджър на социалния и образователен проект „Медея“ в рамките на официалната програма на ЕС „Пловдив: европейска столица на културата 2019“. Разговорът е проведен на 2 април, първия ден от Страстната седмица, в учебния театър на НБУ.

     

Снежина Петрова: Аз имам едно голямо питане към Медея: „Как да те изиграя, как да стана теб, след като не мога да те приема докрай и да те оправдая?“ Какви поражения предизвиква подобно усилие?

Цветана Манева: Заставаш като актриса… Много е трудно и тежко. В самия монолог на Медея, преди да тръгне да убива децата си, има раздвояване, разпадане на личността заради решението, което взема. Заболяваше ме главата. Защото това всъщност не може да се изиграе. Трябва да се докараш до един чисто физически пик на терзанието й. Получих усещането, че някак си вътре всичко у мен се е разместило – сърцето не е на мястото, нищо не е на мястото. Болката е раздираща и вече е физическа, тя е вътре. И всички движения на сцената бяха с мисълта да изляза от това състояние, а не да демонстрирам какво ми се случва – за да е ясен, прояснен мозъкът на Медея. Защото едно е да вземеш решение, друго е да тръгнеш да го извършваш. Този път, който извървяваш до самото физическо извършване на престъплението – той ме интересуваше. Мозъкът командва повече от всичко друго, което може да те спре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Поезията е изкуството на достойната раздяла

 бр. 15/2018

Разговор с Цочо Бояджиев

 Бях на 17 години, когато за пръв път четох от поезията на Цочо Бояджиев. Бяхме заедно с Мария, близък съратник тогава и по-късно, и щом се озовахме със стихосбирките в ръце, седнахме на пейката на една осветена от слънцето спирка и зачетохме стихотворенията едно след друго. Това е първият ми спомен от досега с поезията на Цочо Бояджиев, такава остана поезията му за мен и през следващите години – една слънчева пейка насред града, момент неочакван покой насред работата.

Е. М.

Евелина Митева: Човек рядко си представя зала с публика, когато пише. За кого пишеш? Към кого се отправя поезията ти в момента, когато напуска теб и тръгва нанякъде?

Цочо Бояджиев: Това „нанякъде“ е обвито с мъгла. Читателят е великият непознат. Не зная името му, не зная възрастта, пола, социалния му статус, вкусовете му, степента му на образованост. Зная само, че когато посяга към книгата, той изпитва някаква светла тъга, наранен е (но болката му не води към смърт) и е самотен. Такъв съм в момента на писането и аз, така че „оправданието“ на поетическото изкуство е този резонанс на преживяването. В описанието на дъждовната привечер читателят разпознава собствените си дъждовни вечери и предизвикателството пред поета е да предостави кода за това внятно встъпване на читателя в бездната на собствения си живот. Ако трябва да отговоря за кого пиша, бих го казал така: за увития в родопско одеяло в дъждовния есенен неделен следобед самотник. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Благодарение на литературата следите се запазват по-дълго. Но въпреки всичко – не прекалено дълго

бр. 12/2018

Разговор с писателя Жером Ферари

Жером Ферари по време на посещението си в София

Какви са впечатленията Ви от възприемането на творбите Ви в превод в на други езици?
Не мога много да сверявам и проверявам преводите, за съжаление. Мога да чета английския превод на мой френски роман, мога да проверя испанския и италианския вариант. Доколкото мога да преценя, съм много доволен от преводите на своите романи, защото преводът за мен има голямо значение. Имам впечатлението, че един текст съществува наистина, ако съществува на различни езици. Освен това не чета преводите на романите си със силно критичен поглед, а по-скоро с любопитство, защото винаги си задавам въпроса как преводачът е излязъл от ситуацията, когато има малко по-специфична формулировка, която дори на френски звучи доста трудно. Разговарял съм също с преводачи на езици, които не говоря и не разбирам, защото това винаги много ме е интересувало при превода на моите книги.

Какво влияние оказа спечелването на толкова важна и престижна награда като „Гонкур“ върху писателската Ви кариера?
Наградата „Гонкур” се отнася винаги за една определена книга; всъщност романът е награден, а не цялостното творчество. Във Франция това е наградата, която има най-голям комерсиален отзвук. Така че непосредственият и бърз ефект е, че броят на продадените книги просто избухва. Това веднага въвежда книгата в една търговска зона, което й осигурява, разбира се, продажби. Има много хора, които я купуват, и то затова, че е получила „Гонкур“. Така че когато човек получи тази награда, не трябва да се очаква, че хората ще имат някакъв специален интерес към автора, просто книгата се купува, защото е с приз. Наградата „Гонкур” ми беше връчена през ноември, тоест романът стана автоматично нещо като коледен подарък, който се дава на хора, които иначе въобще не четат. Но наистина след получаването на „Гонкур” за една определена книга продажбите скачат неимоверно и са несравними с тези дори на много известни научни трудове или на много качествена художествена литература. Мисля обаче, че има и последици със задна дата върху това, което съм публикувал преди получаването на наградата. Не съм го изчислявал, но съм сигурен, че има ефект и по отношение на преводите на други езици. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Отдалечеността понякога помага нещата да бъдат видени по-добре

бр. 5/2018

Разговор с писателката Славенка Дракулич

Славенка Дракулич е една от най-известните съвременни хърватски писателки. Емигрира от родината си в началото на 90-те години на миналия век, по време на войните в бивша Югославия, днес живее в Стокхолм и Загреб. Авторка е на романи, есета, документалистика, превеждани на над двадесет езика. Българската публика познава книгата й „Басни за комунизма” (прев. Т. Папазова, ИК „Жанет 45”, 2009), а в края на миналата година излезе и романът й „Дора и Минотавъра” (прев. А. Тихинова-Йованович, изд. „Наука и изкуство”, 2017).
На стр. 15 в този брой на ЛВ публикуваме откъс от романа й „Фрида, или за болката” (2007), тематично силно свързан с „Дора и Минотавъра”.


Госпожо Дракулич, скоро на български излезе романът Ви „Дора и Минотавъра”, посветен на фотографката и художничка Дора Маар и на живота й с Пикасо. Авторка сте и на роман за художничката Фрида Кало, чийто живот пък е белязан от връзката й с Диего Ривера. Но това не са биографични романи, а по-скоро анализ на природата на таланта. Как стигнахте до тази тема и кой е основният акцент във Вашата интерпретация?
– В романа „Дора и Минотавъра” проследявам общите очертания на нейния живот, но всъщност ме интересува вътрешния й живот, както и нейното виждане на отношенията с Пикасо. Същия метод прилагам и в романа за Фрида Кало. И двете се занимават с изкуство, принадлежат на едно и също поколение, живеят с прочути, доста по-възрастни от тях мъже. Приемат ги като ментори, като ненадминати авторитети в областта на изкуството. Но Дора и Фрида са две абсолютно различни жени. При подобни житейски обстоятелства те реагират напълно противоречиво: Фрида не се предава пред болестта, рисува при всички обстоятелства и остава вярна на себе се. Инстинктът й на артист е по-силен от болестта и любовта към Диего Ривера, по-силен е от всичко. А Дора се оттегля, престава да снима и жертва себе си в името на любовта към Пикасо, както често се обяснява това. Мисля, че причината е в авторитета на Пикасо като художник, който й казва горе-долу следното – ти се занимаваш с фотография, но фотографията не е твоето изкуство, зарежи я и рисувай. И Дора се подчинява. Нужни са сили, за да се противопоставиш на преценката на човека, комуто вярваш безпрекословно, така, както Дора е вярвала на Пикасо. Третата, заключителна книга от трилогията, издадена миналата година, се нарича „Милева Айнщайн, теория на тъгата”. Милева, първата съпруга на Алберт Айнщайн и майка на двамата му сина, макар и да не е човек на изкуството, а учен, е най-трагичният образ от моите три героини. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме