Category Archives: Гласовете им чуваме

Интересувам се от момента, в който живея, той най-силно ме наранява, вълнува и натъжава

бр. 35/2019

Разговор с писателката Дубравка Угрешич

Госпожо Угрешич, в София сте, за да получите званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет. Носителка сте на много и различни литературни награди, но доколкото ми е известно, между тях няма подобно академично отличие. Какво е значението му за Вас? 

Зная, че преди мен това признание са получили забележителни световни писатели и учени, но аз си въобразявам, че то означава за мен много повече, отколкото за тях в съвсем личен план. Внушила съм си и наистина се извинявам за това, че го приемам вместо моята майка. Ако някой го е заслужил, то това е тя. Защото тя първа ми вдъхна любов към четенето и уважение към книгите и образованието. Въпреки че мама вече не е между живите, преследва ме неясното чувство, че изпълнявам нейно неизречено желание.

Приемам това признание и като своего рода заслужено предупреждение заради един от най-големите пропуски в живота ми. Можех например да се заема по-сериозно с изучаването на български език и литература, но не го направих. В по-късните си години човек се занимава повече с пропуските, отколкото с постиженията си. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Отворено писмо до Европа

бр. 32/2019

Илия Троянов

Българо-германският писател, поет, преводач, издател и не на последно място – пътешественик, бе сред тримата почетни гости на международния фестивал „Дни на поезията и виното“, чието 23-то издание се проведе от 21 до 24 август 2019 г. в Птуй, най-стария словенски град, в столицата Любляна и редица селища в граничните райони с Австрия, Унгария и Хърватия. Организатор на фестивала е ръководеното от известния и превеждан и в България поет Алеш Щегер издателство „Белетрина“ (бившето Студентско издателство в Любляна), което досега е издало преводите на две книги на Илия Троянов – „Събирачът на светове“ и „Ледовете се топят“. Събитието бе подкрепено от програма „Творческа Европа“ и платформата на фестивалите на поезията „Versopolis/Стихотека“, едно от седалищата на която е именно в Птуй.
Вече трета поредна година фестивалът дава думата на изтъкнати писатели, които пишат и прочитат пред публиката своето „Отворено писмо до Европа“ (с критичен поглед към актуалните събития). След фламандския автор Стефан Хертманс през 2017 г. и шведско-иранската поетеса Атена Фарохзад м.г., тази година фестивалът бе поканил Илия Троянов. По традиция организаторите изпращат писмото до депутатите от Европейския парламент, европейските комисари и членовете на ПА на Съвета на Европа. До момента писмото е публикувано в над 15 европейски вестника и други медии.

Пл. Христов

ЛВ благодари на Аксиния Михайлова и Пламен Христов за възможността да бъде българската медия, публикуваща писмото.

Неотдавна получих имейл от Аѝша Ал-Кадафи, единствената дъщеря на някогашния диктатор на Либия. С нея не се познавахме. При все това госпожа Кадафи ми пишеше доста свойски, че искала да ми повери 27,5 милиона долара, ако й помогна да инвестира парите в моята страна. И би ме възнаградила царски с една комисиона от трийсет процента. Молеше ме да вляза спешно във връзка с нея.
Аз, естествено, не повярвах, че ми пише действително госпожа Кадафи. Не за първи път се търсеше контакт с мен по този начин. Навярно и вие поне веднъж в живота си сте получавали подобни писания – по-рано писмо, до неотдавна факс, от доста време имейл. Началото на една измама.
Нигерийците я наричат „419“ по съответния параграф на техния наказателен кодекс: пише Ви някой, който твърди, че има достъп до колосални количества пари (от злоупотреби), някой, който би искал да му или да й помогнете да измъкне тези пари от Нигерия (или от Русия, или от Бразилия, или от където и да било). Предприемчиви нигерийци разпращат милиони такива имейли и ако някой от получателите се хване в клопката им, те молят за скромни административни плащания, преди да се осъществи голямата печалба. Съгласи ли се някой на среща, той убедително бива повеждан за носа. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За преводите, наградите, литературните пространства и езика

бр. 28/2019

Разговор с Мари Врина

Мари, разкажете нещо повече за тази прекрасна инициатива „Български букви като пейки в Париж до Сена“. Идеята е на Тодора Радева и на Българския културен институт в Париж, но преводите на повечето поети са ваши.

Идеята е чудесна! За съжаление, времето ми липсваше, за да преведа повече стихотворения. Но си представям деца, катерейки се между буквите на кирилицата, хора, млади и по-възрастни, почивайки се или разхождайки се сред пейките, четейки стихотворения и…. мечтая си, отваряйки компютрите си, след като се върнат вкъщи, за да узнаят малко повече за писател, българската литература, езика…

 

Напоследък като че ли се обръщате повече и към превода на поезия, така ли е? Преди няколко години издадохте самостоятелно томче със стихове на Константин Павлов, наскоро излезе стихосбирка на Иван Христов, също във ваш превод. Имате ли амбиция да представите по-цялостно повече български поети на френската публика?

Да, вярно е. Вероятно трябваше да минат години, преди да се почувствам готова за поезията. Имах проект за антология, но издателят не ми отговаря, май издателството не работи вече. Сега превеждам Там, където не сме от Георги Господинов, но бих искала да предложа на издатели стихосбирки и от други поети, например Зверски кроткаИма още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За преводаческата и редакторската работа, за Вирджиния Улф и Хенри Джеймс

бр. 16/2019

Разговор с Мариана Неделчева

За първи път сте превеждали Вирджиния Улф преди 10 ноември.  Как успя да се промъкне на българския пазар тогава заглавие като „Мисис Далауей“?

По онова време, говоря за осемдесетте години на миналия век, бях редактор в издателство „Народна култура“ и мога да кажа, че Вирджиния Улф не беше сред нежелателните автори. Въпреки това творби като, да речем, „Вълните“ и „Годините“ вероятно трудно биха излезли в български превод. „Мисис Далауей“ обаче, макар и модернистки роман, написан по метода „поток на съзнанието“, не е от най-експерименталните произведения на Вирджиния Улф, а и пътят за него вече беше проправен от преведения от Жени Божилова „Към фара“.

Преводачките на Улф сте три – Жени Божилова, Вие и Иглика Василева. В годините имаше и един превод на „Орландо“, дело на Васил Дудеков. Можем ли да говорим за някакви различни преводачески проекти в работата върху тази авторка, за различни преводачески стратегии?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото не познавам толкова добре преводите на другите преводачи. Мисля, че за това е необходим сериозен и задълбочен сравнителен анализ, който би отнел доста време. Разбира се, сигурна съм, че има разлики в преводаческите стратегии, защото макар и, банално казано, преводачът да се стреми, или поне да твърди, че се стреми да бъде колкото може по-близък до оригинала, резултатът в крайна сметка зависи от редица субективни фактори. Преводачът е интерпретатор на авторовия текст, също както музикалният изпълнител е интерпретатор на творбата на даден композитор. Цигулковият концерт на Бетовен например звучи по един начин в изпълнение на Ицхак Пърлман, по друг в изпълнение на Леонидас Кавакос. Така че това, за което мога да говоря, е моят собствен подход към превода на творби от Вирджиния Улф, или най-общо за моята преводаческа концепция.

Според мен предметът на изследване за преводача на художествена литература е на първо място авторът на текста. Оттам се тръгва. Трябва предварително да научиш всичко възможно за този автор, което, разбира се, изисква доста време. Накрая трябва да си сигурен, че между него/нея и теб съществува спойка; трябва да съумееш да се въплътиш в този автор, да заговориш с неговия глас (но на друг език), защото през следващите няколко месеца, а понякога и години, ти ще бъдеш, трябва да станеш този човек. Ти трябва да се потопиш в неговата атмосфера, да опознаеш времето и средата му, и в крайна сметка да предадеш всичко така, че да е разбираемо за твоята среда, за твоето време. Изпълнявайки всичко това, трябва да си наясно, че ти всъщност претворяваш едно литературно произведение на твоя език, тоест преведената книга става факт в литературата на твоята страна и тази книга трябва, доколкото е възможно, подчертавам доколкото е възможно, да отговаря на мястото, което оригиналът заема в авторовата страна. (Едва ли е нужно да споменавам очевидното условие, че за постигането на тази цел е нужно да владееш в тънкости както чуждия, така и собствения си език.) Преводачът трябва да е наясно, че носи огромна отговорност, особено когато става дума за превод на произведение от голям автор, защото именно чрез превода читателите ще се запознаят и ще направят своята преценка за този автор. Те не бива да останат излъгани в очакванията си.

В този смисъл „Дневникът на една писателка“ предлага благодарен текст за превод, защото разкрива пълно и безкомпромисно вътрешния мир на Вирджиния Улф. Той проследява живота на писателката, нейните приятелства, нейните мисли, нейните съмнения и очаквания, както и нейните литературни теории, метода й на работа, неуморното търсене на вярната форма, изключителната прецизност към всяка фраза, към всяка дума, многократното саморедактиране. Бих казала, че дневникът представлява ключ към преводаческия подход по отношение на творбите на Вирджиния Улф. И въпреки това, превеждайки този текст, аз не се задоволих само с него като изследователски материал. Прочетох и препрочетох още редица други книги и отделни статии върху Вирджиния Улф, а като допълнителна информация и една частична биография на нейния племенник Джулиан Бел, който загива млад в Испанската гражданска война. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?

Сн. Цочо Бояджиев

Сн. Цочо Бояджиев

бр. 15/2019

 

Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит. Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Как започна 2019 година за българската литература?

Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната… Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Джордж Р. Р. Мартин: „Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга, жестока епоха“

бр. 10/2019

Масимо Гаджи

От десетилетия Джордж Р. Р. Мартин увлича милиони фенове във фантастичното пътуване на своята „Песен за огън и лед“. Невероятен литературен успех, който придобива планетарни измерения благодарение на телевизионната адаптация, осъществена от HBO. Сериалът „Игра на тронове“, излъчен в 170 държави, е най-гледаното предаване в историята на телевизията.
Досущ модерен оракул, авторът е следван от армия верни почитатели, които – по клубове, събрания, частни и публични изяви – нямат друга грижа, освен да възстановят липсващите части на историята: боготворят Мартин, но и са нетърпеливи и малко ядосани, защото завършекът на сагата, който трябва да дойде с публикуването на последните две книги, все така им се изплъзва.

Репортер на рубриката за книги на в. „Кориере дела сера“, заедно с още няколко журналисти от международни издания, се срещна с Мартин в Ню Йорк на 20 ноември 2018 г. – в деня, когато излезе новият му роман „Огън и кръв“ (Fire & Blood). С панталон, сако и риза в черно, с обичайната си докерска шапка, нахлупена над челото, авторът отговори на всякакви въпроси: за връзката си с героите от приказния свят, който е създал, за политическите си възгледи, за отношението си към успеха и парите, за радостта и мъката да пишеш. Разказа и за трудностите, с които се сблъсква при работата си върху „Ветровете на зимата“ (The Winds of Winter), дългоочакваната шеста книга от сагата. Ето как най-напред се появява друга книга: „Огън и кръв“. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме