Category Archives: Гласовете им чуваме

Как се проблематизира Фуко с център София и мрежа – света?

бр. 22/2017

Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко

Фрагменти от „Ако не знаеш, защо питаш? Карта на подобията и съвпаденията на пет места, в две градини и покрай седем реки” от Даниел Божков и Майкъл Джойс, приложена към брой 3-4/ 2016 на списание „Социологически проблеми”.

ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Субектив

Пълна автентичност

бр. 22/2017

Разговор с режисьора Стефан Командарев за филма му „Посоки”

Новият ти филм „Посоки“ се ражда на задната седалка на такси. Как се случи?
Вдъхновението дойде не от едно, а от много пътувания. Такситата всъщност са като социална служба за тези, на които парите просто не им стигат – нагледахме се на хора от всякакви професии, които са принудени да правят това. Най-парадоксалното е, че има трима свещеници, които са таксиметрови шофьори – аз познавам единия от тях. Но има и всякакви други – учители, музиканти, учени. И това именно е интересното – таксиметровите шофьори са изключително вълнуващи образи, защото те всекидневно се сблъскват с реалния живот. Пък и самите те носят своите човешки истории. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вървя през лабиринт, който е права линия

Разговор на Десислава Милева с Веселина и Катрин Сариеви

Самостоятелната изложба на художника Стефан Николаев „Вървя през лабиринт, който е права линия“, е първа изложба за галерия „SARIEV Contemporary” в Пловдив, разположена в две изключително различни пространства. От една страна, „белият куб“ на галерията, в който творбите заемат мястото, полагащо им се по право, и от друга, едно пространство, в което трудно някой би очаквал, че те ще са добре дошли – католическата църква „Свети Йосиф“. За смисъла, стоящ зад подобна инициатива и нейната значимост в културен план разговаряме с Веселина и Катрин Сариеви, основатели и директори на галерия „SARIEVContemporary” и на фондация „Отворени изкуства“.

Стефан Николаев, „Вървя през лабиринт, който е права линия“, галерия SARIEV Contemporary © Мария Джелебова, 2017

Откога галерия „SARIEV” работи със Стефан Николаев? Какво ви привлече в работата му и по какъв начин тя се вписва в търсената от галерията насока на развитие?
Веселина Сариева: Открихме работата на Стефан през 2007 г. по време на Венецианското биенале за съвременно изкуство. Тогава България беше представена с павилион, озаглавен „Място, където никога не си бил преди“, с куратор Весела Ножарова. Впоследствие тази изложба оказа голямо влияние върху нас и в един или друг момент сме работили и с тримата представени в нея творци – Правдолюб Иванов и Стефан Николаев са основни автори в нашия лист, а с Иван Мудов сме сътрудничили по два проекта за изложби. Историята продължава през 2012 г., когато направихме и второто издание на образователната платформа Въведение в съвременното изкуство / Разговори с творци и с Весела Ножарова, която беше модератор на изданието, решихме да поканим Недко Солаков, Ергин Чавушоглу и Стефан Николаев за разговорите. Впоследствие, през 2013 г., направихме и изложба със Стефан в галерия „SARIEV”, която се казваше Half-Life. Тази история е пример, че всичко, което правим в галерията, има едновременно стихиен характер, но и момент на назряване, в който чакаме, опознаваме артистите, влизаме в контакт с тях. За нас този контакт е много важен, защото с авторите на галерията преминаваме през много етапи, трудности и решения заедно. Тук не става въпрос само за едно представяне на творби.
Катрин Сариева: Именно затова след преориентирането ни през 2011 г. от галерия за съвременна керамика и фотография в галерия за съвременно изкуство за нас беше изключително важно авторите, с които работим, да са имена, които са разпознаваеми не само на българската сцена, но и да имат своята международна биография. А Стефан Николаев много ни допада с неговата изключителна динамика на мислене, със ситуирането, което прави на обекти и феномени във време и пространство, както и с тази историчност и особената връзка, която успява да създаде между различни културни факти и да ги пренесе в друг контекст.
В. С.: Да, съотнасянето на културологични символи с личния живот и с личната история и сегашния момент е много характерно за Стефан. Така например коментира културологичният смисъл на пушенето през личността на художника тук и сега. Това го виждаме както при запалката Dupont, която беше на Венецианското биенале през 2007 г., така и през кутията Davidoff, която е представена в изложбата в момента. При него още от ранния му период на творец има и едно усещане за край, за изчерпване, затова и много от творбите му от неон, например „Вървя през лабиринт, който е права линия“, “No way” или “Last lost lust” звучат почти като сентенции, изковани в камък. Има и една помпозност при него, но тя е лека, игрива и с голяма доза самоирония. Неговите произведения може да ти казват нещо, което не искаш да чуеш, но го чуваш, усмихвайки се. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Момчил Николов: Писането е като пътуване в непознати територии

Името на Момчил Николов се нарежда сред онези писатели, които увличат и предизвикват интереса на читателя чрез финото премесване на фантастично и реално, той се движи по самия ръб на очакването и възможното. Текстовете му очертават човешките страхове и несъзнавани желания, които се интроецират в човешкото съзнание и конструират едно ново, непознато пространство, един таен и въображаем свят.
През 2016 г. излезе и най-новата книга на Момчил Николов, озаглавена „Последната територия“, която бе оценена от критиката като достигане до „нова територия за българския роман” (Миглена Николчина), „заслужаващ да излезе извън границите на България” (Ангел Игов). Романът получи и голямата на награда за роман на годината на дарителски фонд „13 века България“.
В този разговор с Момчил Николов говорим за началото на пътя в литературата, за връзката между писането и сънуването, за непознатите територии в човешкото съзнание, въобще за нещата, които все още дори не подозираме, че съществуват.

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем съвсем в началото на пътя ви на разказвач. Струва ми се, че разликата е много видима както в жанрово отношение (тук визирам разказите във „Фрагменти от стая“ и „Лудата Дорис“), така и в сюжетен план. Какво се е променило от тогава до „Последната територия“?
Разказите от тези книги са писани преди двайсет години, съвсем кратки са и всъщност са единствените разкази, които някога съм писал. В тях като че ли водещото беше да са колкото се може по-странни – в един от тези разкази например се появява жена без лице, в друг банда скейтбордисти, заключени в средновековен замък, които търсят таен проход към Париж, в трети едно момиче мечтае да си направи компот от очите на лекуващия я психиатър. В общи линии – забавлявах се, без да имам кой знае какво понятие от сюжет, жанр, драматургия и правила за писане. Разликита между тези разкази и това, което пиша сега, е точно 20 години – време, в което съм живял, в което съм работил и съм понаучил, най-вече от собствен опит, това-онова за писането. Иначе не мисля, че темите, които ме вълнуват, са по-различни от тогава: животът, смъртта, човекът, неговите очаквания, неговите заблуди, истини, зависимости, състояния. Търсенето на смисъл, пътят и възможните отклонения, разочарованията и разбира се, онези внезапни и кратки проблясъци на щастие, които ги има във всеки един живот. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Иван Цанев: Моят пръв учител по писане е Веселин Тачев

бр. 17/2017

Големият поет Иван Цанев беше в основата на това през 2016 година литературната общност да заговори за един от забравените поети и литератори на България – Веселин Тачев (1941–1991). Под съставителството му се появиха книгите на Тачев „Синята сфера“ и „Противостоене“, а с негово пряко участие – мемоарната книга на Стойчо Гецов „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“, сборникът „Самиздат. 1963–1966“ и извънредното издание на самиздатската книга на В. Тачев „40 капки черна кръв. 1963“. За всичко това разговаряме с Иван Цанев на 29 април 2017 г.

Ти си един от големите приятели на покойния поет Веселин Тачев. Правиш много за възвръщането му в съвременната литературна публичност. Защо е важно това за теб?
Веселин е роден в началото, а аз в края на 1941. Беше тръгнал по-рано на училище, затова завърши русенската Втора гимназия „Баба Тонка“ година преди мен. По това време аз правех опити да пиша, но повече мечтаех да кандидатствам в Художествената академия. Общият ни (мой, на Владо Попов, на Йордан Палежев и Стойчо Гецов) приятел вече публикуваше стихове в сп. „Родна реч“ (заедно с Йордан Трендафилов от Първа гимназия), беше напреднал в поезията и придобил удивителна за възрастта си литературна култура. Той ми отвори очите за много неща, подкрепяше ме и ме окуражаваше, докато бях в казармата и след уволнението ми. Без никакво преувеличение мога да кажа, че го считам за свой пръв учител по писане. Ако съдбата беше по-милостива към него, при други обстоятелства той би могъл да бъде едно от най-значимите имена в съвременната българска литература…

Иван Цанев и Веселин Тачев през 60-те години на ХХ век.

Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност (Разговор със Силвия Вагенщайн)

 

бр. 16/2017

Подбирате много внимателно авторите и заглавията, които превеждате. Какво трябва да има в един автор, за да го изберете?  
На първо място, книгата трябва да ми харесва и да пожелая да я видя на български. Но това не е достатъчно. Трябва да съм сигурна, че мога да постигна нещо, което в моите представида е максимално адекватно на оригинала. Освен това искам да виждам смисъл в представянето на творбата на български език. Важно е едно преводно произведение да има потенциала да се впише в българската културна традиция и да я обогати. Допадат ми автори, които отдават значение на стила. Чисто сюжетни книги не ме влекат. Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност. Между Балзак и Флобер ще избера Флобер.

Съществува ли дилемата класика или съвременност? Имате опит с автори и от миналото като Балзак, Стендал, Флобер, и с някои от най-експериментиращите в последните десетилетия на миналия век писатели като Маргьорит Дюрас или Мишел Бютор например.
Интересува ме по принцип работата с езика. Преводачът е интерпретатор, трябва да може да се превъплъщава. При класическите автори предизвикателството е да се активират съществуващите в езика ни пластове, създадени от първомайсторите. Литературният български при всички случаи е основата, върху която да се надгражда в една или друга посока, но много дозирано, за да не зазвучи един френски автор от XIX век като български автор от следосвобожденска България. Езиковото ни богатство е добре да е в обращение, но прекаленото оцветяване на речта е толкова нежелано, колкото и неутрализирането й. А смесването на регистрите може да доведе до смехотворни резултати и до ефекта на кръпката. Както и неумелото преводаческо словотворчество. Според моето виждане писателите творят езика, а преводачите са длъжни да го съхранят, като вървят на крачка след тях, а не пред тях. Съвременните автори, които споменавате, продължиха дори по-успешно експериментите с езика на френския „нов роман“ и това ми допада. Предизвикателството при тях е да звучат достатъчно отчуждаващо спрямо българската норма, но не и неразпознаваемо за езиковите ни навици. Една Дюрас например, за да избяга от литературните клишета, но и от литературния език изобщо, разпъва френския  на кръст до степен, че на моменти звучи като чужд език на самите французи. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Днешният идеал на свободата е неграмотността (Разговор с Миленко Йергович)

бр. 15/2017

Миленко Йергович е роден през 1966 г. в Сараево, а от 1993 г. живее в Хърватия и е един от най-талантливите съвременни писатели от постюгославското пространство. Пише и поезия, и публицистика, но е най-известен със своята проза. Първата му публикувана книга на български е сборникът с разкази „Сараевско Марлборо“ в превод на Русанка Ляпова, след което са издадени „Буик Ривера“ в превод на Жела Георгиева, „Мама Леоне“ в превод на Русанка Ляпова и „Орехови двори“ в превод на Рада Шарланджиева. Често публикува в различни литературни сайтове, а през последните години води постоянни рубрики в собствения си сайт http://www.jergovic.com.

В книгите си сте обърнат най-често към миналото и сякаш чрез прозата си се опитвате поне мислено да възстановите онова, което историята, или по-скоро – човешката глупост, е изтрила от своите страници. Това е особено видимо във Вашата книга „Сараево, карта на града“, в която чрез въображаемата карта на литературно Сараево възвръщате спомена за улици, къщи, хора… Преди известно време беше разпространена новината, че общинския съвет на Будапеща е взел решение за демонтиране на паметника на унгарския философ Дьорд Лукач, чийто автор е Имре Варга. Как Вие възприемате този акт?
– Това е нещо логично всъщност. Какво може да означава Дьорд Лукач за Виктор Орбан? Може би само глас на нечистата съвест, като се има предвид, че през осемдесетте Орбан е бил стипендиант на Сорос и перспективен кадър на прочутия американски меценат, подготвян един ден да стане просветен владетел на Унгария. А каква връзка биха могли да имат Лукач и Сорос? Никаква, освен това, че днес и двамата не се радват на добро име. Левичарите и комунистическите идеалисти, какъвто е бил Лукач, и опаките либерали, които са отгоре на това и евреи – те още от Берлин 1933 г. вървят някак си заедно.
Да оставим настрана обаче Лукач, Сорос и паметниците в Будапеща – в Хърватия си разчистваха сметките с такива паметници още преди двайсет и пет години, и то с динамит – по-важно е друго: с падането на Берлинската стена в Източна Европа дойде не свобода или ревизия на нечистата съвест, а ревизия на паметта, с която националистическите господари не спират да се опитват да вмъкват нови, фантомни спомени в съзнанието на своя народ. Този процес в Хърватия е доста напред, тъй като беше и продължава да се провежда с помощта на Католическата църква. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме