Category Archives: Гласовете им чуваме

Прогноза отвъд времето

Разговор с Мария Налбантова

бр. 41/2018

Времето е като норма и етикет за поведение, независимо от модата или културата. От прогнозата за времето очакваме да разберем не само дали ще бъде слънчево, но несъзнателно и че „всичко ще бъде наред“.

Даниела Радева

Дръзка, амбициозна и талантлива, носеща в себе си и в погледа си към света провокация. С тези думи бих определила младата художничка Мария Налбантова. Зад себе си тя има участия в различни изложби, сериозен опит в областта на графичния дизайн, като един от последните й проекти са илюстрациите на изданието „Копче за сън“ на Валери Петров от 2018 г.

Поводът, по който разговоряхме с нея, е първата й самостоятелна изложба, озаглавена „Прогноза за времето“. Следва един разговор, който е поставен отвъд времето, опит за дефиниция на онова, което винаги остава някак скрито и непонятно за самите нас.

Мария, в началото на нашия разговор ми се иска да разкажеш малко повече за последната ти изложба, която беше озаглавена „Прогноза за времето“. Как се роди идеята за този проект? Кое те вдъхнови да направиш един по-различен прочит на „времето“?

Има въпроси, които човек си е задавал преди хиляди години, задава си и днес и успее ли да просъществува, ще си задава и в бъдеще. Един такъв въпрос е свързан с климатичното време, като налична среда за живот на човека и заобикалящия го свят. Атмосферните промени могат само да бъдат прогнозирани, но не и контролирани. В тази постоянна динамика на различни състояния намирам огромен потенциал за идеи и интерпретации, които разглеждам и усмислям чрез творчеството си и конкретно с проекта „Прогноза за времето“. Той стартира преди няколко години, като с времето натрупваше различни слоеве на разбиране и визуален език. По-късно стана ясно, че ще правя едноименна самостоятелна изложба в Галерия „Васка Емануилова“, като част от платформата за съвременно изкуство и малди автори „Място за срещи“, проект на Софийска градска художествена галерия, с куратор Даниела Радева. За мен това беше прекрасна възможност и поле за експеримент и работа с пространство. Творчеството ми до сега се побираше основно във формата и медията на книгата, като винаги интерес за мен са били пространствените/поп-ъп книги, арт книгата, книгите-обекти, алтернативните издания, зиновете, самиздата и др. Принципите на комуникация със зрителя са различни, което оценявам, като възможност. Създадената изложба бе специално организирана за пространството на Галерия „Васка Емануилова“, свързана с постоянната експозиция на скулптурката и мястото на галерията в парка „Заимов“. Парка се появи вътре в галерията, като метеорологичните промени на външната среда взаимоодойстваха с работите вътре, което оставя на зрителите поле за интерпретация и съпреживяване. Има още

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Постоянно и обсесивно търся смисли

Разговор с Яна Букова

бр. 41/2018

Научнофантастична книга ли е „Записки на жената призрак“? И как се свързват поезия, факт и фикция в тази Ви стихосбирка?
Използвам факта – исторически, житейски, научен – като равноправна модулна единица в конструкцията на стихотворението наред със стиха, афоризма или псевдоафоризма. Привлича ме възможността така поставен, фактът да добива метафорична стойност и многоизмерност. Тоест както се случва с думата или фразата в поезията, да дава много повече от „основното си речниково значение“.

Първата Ви стихосбирка „Дворците на Диоклециан“ се потапя в атмосферата на една Късна античност – утопия на миналото, докато новата Ви книга е насочена със стрела в сърцето на актуалното. Или това са записки от бъдещето?
Не смятам, че „Дворците на Диоклециан“ има особена връзка с Античността, освен в заглавието си. Както в нея, така и в следващата си книга „Лодка в окото“ се случва да разработвам – само на места, и то доста рядко – мотиви от антични митове като вид универсален език, говорещ с особена точност за човешката ситуация. Изобщо темата за мита винаги ме е привличала под една или друга форма. В новата си книга имах потребността да работя върху нея по различен начин – с парчета от съвременни митове, попмитологеми, частни и идиосинкретични митове, клишета, конспирационни теории. Играя немалко и с предизвикателството – почти като бас със самата себе си, – да се опитвам да придавам архетипна тежест на съвсем обикновени ежедневни предмети и ситуации: кибрита, сладоледа, разходката сред природата и пр. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Между „зимуването” и очакваната пролет

бр. 39/2018

Разговор с Андреас Третнер за българската литература в превод на немски

Андреас Третнер е немски славист и българист, преводач на художествена литература от български, руски и чешки език. Сред преведените от него български автори са Йордан Радичков, Пейо Яворов, Виктор Пасков, Димитър Коруджиев, Иван Радоев, Христо Карастоянов, Федя Филкова. Превел е и множество произведения от Борис Акунин, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, Даниил Хармс, Михаил Шишкин и др.
През октомври 2018 г. той бе гост на резидентската програма на Къщата за литература и превод в София.

Господин Третнер, гостувате на Къщата за литература и превод в София, за да работите върху своя превод на избрани произведения от Александър Вутимски на немски. Поезията е жанрът, който сякаш най-трудно намира пътища към появата си на чужд език, а и в последните години се превежда преди всичко съвременна литература, рядко си появяват преводи на произведения от по-ранни литературни периоди. Затова е интересно да научим повече за начинанието Ви – разкажете по-подробно за него, откога и как работите върху превода на Вутимски, кога предвиждате да бъде публикуван…
Вутимски ме интересува, откакто се срещнах с творчеството му. Той е поет par excellence. Даровит младеж, житейски притеснен, застрашен отвсякъде – от „неправилната“ любов, от бедност и бездомност, от каверните в белия си дроб и от бомбите в небето над София – а той реагира на всичко това с поезия, и то сякаш я издишва, излъчва. Ерос и Танатос в силна прегръдка. При това се опира на своя оживен бохемски кръг, който му дава закрила и вдъхновение, невъзмутимост и опиянение – до самия трагично ранен край. Обикновено един толкова кратък живот като този, една нещастна съдба в бурно и преломно време бързо потъват в забрава, но в това отношение Вутимски е имал късмет – приятели и почитатели навреме запазват следите, събират и съхраняват творчеството му първо в „самиздат“ (Борислав Георгиев), после и в прецизно редактирани, снабдени с коментар издания (Александър Петрунов), появяват се и търпеливи, чувствителни тълкувания (особено тези на Божидар Кунчев, който впрочем щедро ми помогна с материали). Един блестящ скъпоценен камък, който чака само да се постави в хубав обков. Какво още би могъл да иска един издател? Почти съм сигурен, че ще успея да заинтригувам с всичко това някои свои сънародници. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листа (Разговор с писателката Бианка Белова)

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

бр. 32/2018

 

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят седемнадесет негови превода на различни езици.
Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.
Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?
Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен.
Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Книгата, която допълваме

бр. 24/2018

Разговор с поета Йосип Ости

Сн. Йоже Сухадолник

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е на множество стихосбирки и белетристични,  есеистични и литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на редица национални и международни награди за поезия и превод. 

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата от тях, гНощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

 

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?
Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Литературата не е само абстракция

бр. 18/2018

Разговор с холандския българист Ян Паул Хинрихс

Ян Паул Хинрихс по време на дискусията в Къщата за литература и превод. Сн. Яна Лозева

Ян Паул Хинрихс (1956) е роден в Хага. Учи славистика и италиански език в университета в Лайден, а от 1982 г. преподава там и колекционира славянски книги за лайденската университетска библиотека. Автор е на няколко монографии, сред които биографията на първия холандски славист Николас ван Вейк (1880–1941), както и на статии за Пенчо Славейков и Александър Вутимски. Ян Паул Хинрихс е и преводач на художествена литература от български и руски език. Издал е преводи на холандски на Елисавета Багряна (1981), Николай Кънчев (1991) и Атанас Далчев (2007). Автор е на есеистични книги за литературна Рига и Одеса, а в момента работи върху книга с есета за София. Ян Паул Хинрихс бе гост на Къщата за литература и превод в София, където участва в дискусия на тема „Да пишеш София”.

– Кои са най-актуалните и интересни за Вас теми, свързани със славянските култури и литератури?
– Аз съм човек от старото поколение, сега съм на 62 години. А когато бях млад студент, в Европа беше времето на тоталитаризма. За първи път бях в България през 1978 г. – това бяха други времена и друга културна политика, особено в областта на литературата. Затова мога да кажа, че моите представи за източноевропейските литератури са резултат от тази обстановка. Това не значи, че съм жертва на западната или на социалистическата пропаганда, но все пак това е факт. Ако става дума за българската литература например, нямах много склонност да разглеждам какъв човек е бил Вапцаров, защото той беше твърде голяма икона на литературните власти по това време. Имах повече интерес към независими, индивидуални писатели – да кажем като Далчев, който казва за себе си, че е по-приватен поет. А все пак да кажеш такова нещо в тогавашна България, означава да заявиш, че не си политически писател. Имам склонност към такива личности не само в българската литература – не политически писатели, а индивидуалисти, които имат собствени цели. Освен това трябва да кажа, че моите познания за българската литература може би не са съвсем актуални, защото не съм бил тук 20 години. Чел съм българска литература междувременно, но нямах представа за новите тенденции, а може би нямах и голямо любопитство, защото литературата не е само нещо абстрактно, трябва да виждаш какво става в страната. Сега се връщам след двадесет години – не бях идвал от 1998 г. – и ми е интересно, че София е съвсем друг град. Радвам се, че вече не гледам на всичко със социалистически очила. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Божидар Кунчев: В самата си същност критиката е култура и проницателност

Божидар Кунчев е литературен критик, професор по история на българската литература. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо“, „Александър Вутимски“, „Иван Пейчев“, „Александър Геров“, „Поглед върху поезията“, „Насаме с Гъливер“ (за Радой Ралин), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“, „Да отидеш отвъд себе си“, „Когато времето кристализира“, „Всичко мое“ и др. Съставител е на книги с поезия и критика. Автор е на сценария на филма за Александър Вутимски „Не съм затворен кръг“. Предстои да излезе съставената от него книга „Чудото на задните дворове“ (в памет на Атанас Далчев). Разговаряме на 26 април 2018 г.

 Вие сте сред най-разпознаваемите литературни критици. Как бихте коментирали констатацията, че „днес литературна критика няма“?

Налице е недостиг на критичното съзнание, без което не може в критиката, както и в живота. Времето ни са го налегнали много болести. В един нездрав социокултурен климат, както останалото, и критиката няма да бъде в ред. Затова и често се натъкваме на неверни оценки, на толкова писания с предимно рекламен характер. Отзивът или статията се разминават с истината и се забравят бързо, както става и с книгата, за която са били написани. Твърде редки са разговорите и полемиките за равнището на литературата, за това, което й липсва. Там биха се поставили и въпроси доколко критиката се вълнува дали творбите, които утвърждава, са наистина зрели и проблематизиращи задълбочено различните страни на човешкото битие. Само при наличието на едно сериозно критично съзнание ще може да се прецени дали стиховете и прозата, които днес се пишат, имат измеренията на истинско познание за човека и живота. Известно е, че критиката в самата си същност е култура и проницателност, усет за художественото, способността да се докаже,  че сътвореното от писателя е с безспорна стойност или пък без такава. Критиката предполага талант и знания в областта на естетиката, философията, психологията. Изисква точните рефлекси на ангажирания с недоимъците и драмите на времето. Невъзможна е без онази честност и неподкупност, заради които, ако критикът ги притежава и отстоява, той ще се радва на завиден авторитет. Не ги ли притежава, ще бъде поредното петно в литературния живот. И неприятно ще напомня за обслужващата кохорта от недалечното време, която Радой Ралин бе нарекъл „литературни сервитьори“. Сегашното изобилие от книги, повечето от които не са естетически факт, трябва да се натъкне на решителен отпор. Фактът, че издалият пет-шест посредствени книги минава вече за творец, който шуми в медиите и даже претендира да е  съвест на времето, е твърде печален. Много са причините за тези  непростими аномалии, за наличието на онези хора на перото, въобразили си, че в критиката и въобще в литературата всичко е позволено. Ако написаното от разглеждания автор не е безпокойство и прозрение за смисъла, безсмислието и малкото добро и съзидателно в динамичната действителност, то не бива да се издава. Ако пък вече са го сторили,  критиката трябва да го отхвърли. Но разсъждавайки на тази тема, на свой ред ще изтъкна, че през последните години литературознанието ни се добра и до немалко успехи. И мен ме радват различните изследвания, посветени на автори и проблеми, които осмислят  постигнатото в класиката и съвременната литература. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме