Category Archives: Гласовете им чуваме

Има такъв момент, в който си казвам: „Просто трябва да издам тази книга“. Е, или „да я преведа“, разбира се

бр. 10/2020

Разговор с Боряна Джанабетска

Има едно неписано правило – преводачът нашумява по-лесно, ако превежда класика, и много по-трудно, ако налага нови, съвременни имена. Вие не се страхувате от второто и в биографията ви има много съвременни автори. С какво ви изкушиха те?

Над нашумяването не съм се замисляла особено, но ми е интересна по-различната динамика на съвременния текст, интересно ми е как се постигат картинност и драматизъм с по-съвременни изразни средства, с което в никакъв случай нямам предвид краткост на изказа – голяма част от книгите, по които съм работила, съперничат по обем на някои класически произведения. Всъщност особено много съм привлечена от преплитането на съвременност и минало, от нови интерпретации на миналото, от обръщането на съвременни автори към миналото, като например великолепната, едновременно традиционна и съвършено модерна възстановка на викториански роман в „Аленото цвете и бялото“. Разбира се, като се вземе предвид, че освен преводач съм и издател (заради греховете си, както казват англичаните), вземам предвид и по-голямото търсене на съвременни автори. Що се отнася до класиците, като читател имам дори по-големи предпочитания към тях и се надявам да ми остане време за среща с творчеството на някои от тях и в качеството ми на преводач. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Уязвимостта на автора

Разговор с Десислава Николова-Беседин

Поводът за това интервю е режисираният от Вас филм „Внукът на човекоядката“. Филмът е по едноименния разказ на Йорданка Белева от сборника с разкази „Ключове“. На първо място, искам да Ви поздравя за избора на това произведение и идеята да се „обърнете“ към съвременен български автор. Тъй като филмът Ви е дипломен, впечатлява също и фактът, че се захващате с една изключително тежка тема. Защо избрахте да направите филм за жестокостта и агресията сред децата?

Избрах точно тази тема, защото представлява огромен, глобален проблем. Всяко едно дете – и в миналото, и сега – е било обект на подигравки или самото то се е подигравало на други деца. Толкова глобален проблем, че за мен е скандално колко малко се говори по темата. Кога се говори? Когато един от сто примера, завършили лошо, стигне до медиите. Тогава те решават в следващите няколко дни да вадят случай след случай на тормоз в училище, докато нещо по-фрапиращо не им привлече вниманието. И какво постигаме с това агресивно отразяване? Нищо. Защото нещо може да се постигне единствено като се говори с децата – искрено, с любов, по близък до самите тях начин. Да се „говори“ по този начин е и основният смисъл на изкуството като цяло. От тази гледна точка за мен разказът „Внукът на човекоядката“ е брилянтен. Той представя темата чрез един изключително майсторски художествен подход и именно там е силата му – не е фрапиращ и скандализиращ в безучастен репортажен стил, а докосва емоционално. Смея да твърдя, че моят филм по разказа следва същия дух. Причината да въздейства не е в това, че има ярки сцени на насилие или на самоубийство след насилието. Напротив, такива няма. Тормозеното дете във филма не е дори докоснато с пръст от съучениците си. Загатнатото самоубийство е по-скоро мисъл за самоубийство и се извършва по начин, по който дори не е възможно човек да се самоубие. Въпреки това филмът впечатлява като скандален. Защо? Защото скандалното всъщност не е въпросният филм, нито въпросният разказ, а фактът, че те кара да се замислиш, че наистина последиците от уж невинния „по детски“ тормоз в училище понякога са трагични. Категорично смятам, че това замисляне може да накара много деца да осъзнаят какво причиняват. Да осъзнаят, че подигравките не са шега. Дете, което вече е роден или възпитан насилник, няма да се повлияе, но има много други, които просто не си дават сметка. Поводът за замисляне може да накара и някои родители да осъзнаят, че всичките им грижи са съсредоточени само в това детето им да се чувства добре, но не си правят труда да го учат и как да се държи с другите, за да бъдат те също добре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно. Има още

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Интересувам се от момента, в който живея, той най-силно ме наранява, вълнува и натъжава

бр. 35/2019

Разговор с писателката Дубравка Угрешич

Госпожо Угрешич, в София сте, за да получите званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет. Носителка сте на много и различни литературни награди, но доколкото ми е известно, между тях няма подобно академично отличие. Какво е значението му за Вас? 

Зная, че преди мен това признание са получили забележителни световни писатели и учени, но аз си въобразявам, че то означава за мен много повече, отколкото за тях в съвсем личен план. Внушила съм си и наистина се извинявам за това, че го приемам вместо моята майка. Ако някой го е заслужил, то това е тя. Защото тя първа ми вдъхна любов към четенето и уважение към книгите и образованието. Въпреки че мама вече не е между живите, преследва ме неясното чувство, че изпълнявам нейно неизречено желание.

Приемам това признание и като своего рода заслужено предупреждение заради един от най-големите пропуски в живота ми. Можех например да се заема по-сериозно с изучаването на български език и литература, но не го направих. В по-късните си години човек се занимава повече с пропуските, отколкото с постиженията си. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Отворено писмо до Европа

бр. 32/2019

Илия Троянов

Българо-германският писател, поет, преводач, издател и не на последно място – пътешественик, бе сред тримата почетни гости на международния фестивал „Дни на поезията и виното“, чието 23-то издание се проведе от 21 до 24 август 2019 г. в Птуй, най-стария словенски град, в столицата Любляна и редица селища в граничните райони с Австрия, Унгария и Хърватия. Организатор на фестивала е ръководеното от известния и превеждан и в България поет Алеш Щегер издателство „Белетрина“ (бившето Студентско издателство в Любляна), което досега е издало преводите на две книги на Илия Троянов – „Събирачът на светове“ и „Ледовете се топят“. Събитието бе подкрепено от програма „Творческа Европа“ и платформата на фестивалите на поезията „Versopolis/Стихотека“, едно от седалищата на която е именно в Птуй.
Вече трета поредна година фестивалът дава думата на изтъкнати писатели, които пишат и прочитат пред публиката своето „Отворено писмо до Европа“ (с критичен поглед към актуалните събития). След фламандския автор Стефан Хертманс през 2017 г. и шведско-иранската поетеса Атена Фарохзад м.г., тази година фестивалът бе поканил Илия Троянов. По традиция организаторите изпращат писмото до депутатите от Европейския парламент, европейските комисари и членовете на ПА на Съвета на Европа. До момента писмото е публикувано в над 15 европейски вестника и други медии.

Пл. Христов

ЛВ благодари на Аксиния Михайлова и Пламен Христов за възможността да бъде българската медия, публикуваща писмото.

Неотдавна получих имейл от Аѝша Ал-Кадафи, единствената дъщеря на някогашния диктатор на Либия. С нея не се познавахме. При все това госпожа Кадафи ми пишеше доста свойски, че искала да ми повери 27,5 милиона долара, ако й помогна да инвестира парите в моята страна. И би ме възнаградила царски с една комисиона от трийсет процента. Молеше ме да вляза спешно във връзка с нея.
Аз, естествено, не повярвах, че ми пише действително госпожа Кадафи. Не за първи път се търсеше контакт с мен по този начин. Навярно и вие поне веднъж в живота си сте получавали подобни писания – по-рано писмо, до неотдавна факс, от доста време имейл. Началото на една измама.
Нигерийците я наричат „419“ по съответния параграф на техния наказателен кодекс: пише Ви някой, който твърди, че има достъп до колосални количества пари (от злоупотреби), някой, който би искал да му или да й помогнете да измъкне тези пари от Нигерия (или от Русия, или от Бразилия, или от където и да било). Предприемчиви нигерийци разпращат милиони такива имейли и ако някой от получателите се хване в клопката им, те молят за скромни административни плащания, преди да се осъществи голямата печалба. Съгласи ли се някой на среща, той убедително бива повеждан за носа. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

За преводите, наградите, литературните пространства и езика

бр. 28/2019

Разговор с Мари Врина

Мари, разкажете нещо повече за тази прекрасна инициатива „Български букви като пейки в Париж до Сена“. Идеята е на Тодора Радева и на Българския културен институт в Париж, но преводите на повечето поети са ваши.

Идеята е чудесна! За съжаление, времето ми липсваше, за да преведа повече стихотворения. Но си представям деца, катерейки се между буквите на кирилицата, хора, млади и по-възрастни, почивайки се или разхождайки се сред пейките, четейки стихотворения и…. мечтая си, отваряйки компютрите си, след като се върнат вкъщи, за да узнаят малко повече за писател, българската литература, езика…

 

Напоследък като че ли се обръщате повече и към превода на поезия, така ли е? Преди няколко години издадохте самостоятелно томче със стихове на Константин Павлов, наскоро излезе стихосбирка на Иван Христов, също във ваш превод. Имате ли амбиция да представите по-цялостно повече български поети на френската публика?

Да, вярно е. Вероятно трябваше да минат години, преди да се почувствам готова за поезията. Имах проект за антология, но издателят не ми отговаря, май издателството не работи вече. Сега превеждам Там, където не сме от Георги Господинов, но бих искала да предложа на издатели стихосбирки и от други поети, например Зверски кроткаИма още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме