Author Archives: lvpost

Нонфикцията в Нидерландия: един процъфтяващ жанр

бр. 4/2020

Рис. Теодора Югова

Мирей Берман

Мирей Берман е специалист по издаваната в страната й съвременна нонфикция. Тя беше така любезна да напише за настоящото издание специална статия, в която накратко представя както тенденциите в жанра, така и включените тук автори и произведения в контекста на широкия спектър от публикации в последните години.

Жанрът върви добре в чужбина; поразително е колко лесно пробиват зад граница писателите на нонфикция от нашата сравнително малка езикова територия. Превеждат се много техни книги, авторите пътуват за промоциите към далечни страни, търсят ги от Норвегия до Перуджа за участия в дискусии и фестивални изяви. Тази международна ориентация се открива също и на холандския книжен пазар: превежда се наистина много, най-вече от английски, но освен това и от испански, немски и френски език, както и от други, далечни езикови територии. Интензивният литературен обмен между Холандия и останалия свят поражда един вид „кръстосано опрашване“, което е от жизненоважно значение. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Силата на хуманитаристиката и мястото на литературата – въпроси и тълкувания

бр. 3/2020

Академично слово на проф. д-р Изабел Пиреш де Лима, заслужил професор на Университета на Порто, произнесено на 26 ноември при присъждането й на „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет

 

Днес имам удоволствието и честта да представя пред Вас Изабел Пиреш де Лима, заслужил професор на Университета на Порто, изтъкнат португалски общественик и учен с широко международно признание. Дългогодишната й академична кариера протича в Хуманитарния факултет на Университета на Порто, където от 1974 до 2015 г. тя преподава множество дисциплини в областта на португалската литература от ХVIII до XXI в., френската литература на XX в., социологията на литературата, сравнителното литературознание, литературите и визуалните изкуства.
Многобройните научни изяви на професор Пиреш де Лима я нареждат сред най-авторитетните в световен мащаб лузитанисти. Тя е автор на забележителни трудове с открояващи се приноси в областта на изследванията на португалоезичните литератури и култури. Внушителната по обхват и дълбочина изследователска дейност на проф. Пиреш де Лима е отразена в стотиците й публикации и доклади на национални и международни форуми. Особено място сред тях заемат посветените на творчеството на португалските класици Éса де Кейрóш, Камúло Кащéло Брáнко и Жýлио Динúш, на редица ярки автори от модерната и съвременната португалска литература (Áлвеш Редóл, Жозé Кардóзо Пúреш, Агущúна Бéса-Луúш, Вержúлио Ферéйра, Жозé Сарамáго, Лúдия Жóрже, Мáрио де Карвáльо и мн. др.). В последните десетилетия научната дейност на проф. Лима е фокусирана върху актуални в полето на компаративистиката въпроси, свързани с културното многообразие и многопосочните междукултурни връзки в света на лузофонията. Като действащ член на три водещи научноизследователски центъра към Португалския фонд за наука и технологии (центровете за сравнително литературознание „Маргарита Лóза“ и за изследвания на португалската култура на Университета на Порто и Центъра за португалоезични литератури на Университета на Лисабон) проф. Пиреш де Лима ръководи и участва в мащабни изследователски проекти в сферата на литературната компаративистика, със специален акцент върху връзките между литературата и други изкуства.
Професор Изабел Пиреш де Лима е широко позната в световната лузитанистична общност и като организатор на многобройни научни и културни инициативи. Тя е член на 10 авторитетни международни научни организации, сред които Международната асоциация на литературните критици, Международната асоциация за сравнително литературознание, Международната асоциация на лузитанистите, Американската асоциация за португалистика. През годините проф. Пиреш де Лима е била ръководител и научен консултант на десетки широкомащабни образователни и културни проекти, в сътрудничество с португалски и бразилски държавни институции (министерствата на образованието, културата, външните работи, науката и технологиите на Португалия и Министерството на културата на Бразилия), с културни фондации и центрове (Фондация „Гулбенкиян“, Фондация „Сералвеш“, Фондация „Еса де Кейрош“, Националния център за култура и др.).

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Новият Франкенщайн

 

бр. 3/2020

Амелия Личева

Един от важните преводни романи от изминалата 2019 г. е „Франкенщайн от Багдад“, за който авторът му Ахмед Садауи печели Международната награда за арабска художествена литература (арабския „Букър”) и достига през 2017 г. и до краткия списък на същинския „Ман Букър”. Романът е носител и на Le Grand Prix de L’Imaginaire и е преведен на повече от 27 езика. А самият Ахмед Садауи, който освен романи пише и поезия и сценарии за документални филми, е едно от нашумелите имена в съвременната арабска литература. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Научният сборник за „Портрета…“ и „Жените…“ от Георги Марков – поглед отвътре

Иван Станков

бр. 2/2020

Сборникът „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“ от Георги Марков в българската литература и култура“ съдържа докладите, четени на конференцията, организирана от департамент „Нова българистика“ в НБУ и проведена на 23 ноември 2018 г. в София. Освен статиите, в сборника са включени и два допълнителни дяла – „Автокоментари“, с текстове на самия Георги Марков за двете новели, и „Критически архив“, с отзивите за тях в литературната периодика от 1967-1969 г.
Сборникът се отваря с малък предговор от съставителя Пламен Дойнов. Специално внимание е обърнато на факта, че след 1989 г. двете творби се публикуват заедно, сдвоени в общи издания, „опаковани“ от метатекстове, настояващи двете новели да бъдат възприемани като „класически творби на новата българска проза“. В предговора се разглежда и т.нар. „метонимичен ефект“ – всяка една от двете новели замества всички останали текстове от едноименните книги.
Статията Портретът и Жените: истински истории и алтернативи на Пламен Дойнов започва с аналитичен преглед на обилния документален корпус от досието на писателя и обвинителния акт по делото срещу него от 1972 г.
Важен акцент в изложението е безпроблемното преминаване на двете книги през редакторско-издателската машина, както и през иначе суровата критическа институция. Тук Пламен Дойнов се спира на причините за лекотата, с която двете книги стигат до книжния пазар.
На първо място е поставена принадлежността на писателя към кръга от дейци на културата, с които Тодор Живков поддържа периодични контакти.
Другата причина е етапното съвпадане на писателския възход на Г. Марков с времето на идеологическата доктрина за двете правди – голямата и малката. Голямата – правдата на Партията, и малката – негативната зона в социалистическата действителност, която може да намира място в художествени произведения с критична аура. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Поети се въоръжават през септември 1944 година

бр. 02/2020

Пламен Дойнов

Тодор Павлов лично води в четвърти участък
няколко млади писатели – за оръжие.
Ето, това е народен регент.
Христо Радевски – с огромен искрящ парабел;
Богомил Райнов – пистолети и карабини;
Божидар Божилов – всичко останало;
други минават през полицейската школа –
Тодор Генов, Младен Исаев, Валери Петров
препасват по един съвсем нов валтер
и отиват в радиото – да го сложат на нови релси;
Александър Геров – с издуто палто –
в трамвая го гледат със страхопочитание;
Невена Стефанова – със шмайзер
пази задния вход на Народното събрание…

Нито да пишеш със пистолета,
нито да стреляш с писалката.
Трудно избираш работния инструмент.
Омагьосан, неистов – крачиш.
Никой не знае, че ти си поета.
Виждат само въоръжен агент,
кандидат за убиец, самата смърт,
пред която не смеят да плачат.

Искаш просто да зърнеш страха
близо – в анонимните минувачи,
да опиташ от сляпата власт
над неясните им души…
И когато им вземеш дъха,
да усетиш как нищо не значат –
само пречат на новия свят
бързо стария свят да руши.

После нощем зад кървавите завеси,
както галиш студения пистолет,
зрее нещо у тебе – жестоко и весело –
можеш вече спокойно да не бъдеш поет.

1 коментар

Filed under Общи

„18% сиво“ – едно пътуване из различните нюанси на Европа

бр. 1/2020

Разговор с режисьора Виктор Чучков за новия му филм

Актрисата и сценарист Доля Ганавски

„Кой има нужда от още една книга въобще?“, пита главният герой в книгата на Захари Карабашлиев. Ако перифразирам: кой има нужда от този филм въобще?

Със сигурност първо аз явно съм имал нужда, щом съм го започнал. Желанието ми, любовта ми към киното, разказването на истории – всичко е в този филм. Имал съм нужда да кажа нещо, да го кажем заедно с моите най-близки съмишленици – авторите на сценария, продуцентите ми, и искрено вярвам, че зрителите ще го открият, ще го преживеят с нас. Филмът е своеобразно роуд-муви, каквато е и самата книга. Той е драматичен и забавен, и вълнуващ, и тъжен. Той е пътуване на няколко нива, както книгата е на няколко пласта, а и в сценария има няколко теми, които всеки ще открие с различна сила. Има още

Вашият коментар

Filed under на балкона

Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“

На 11 май 2020 г. Национален дарителски фонд „13 века България“ ще връчи за девети пореден път Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“. Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2019 г.  Те ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата.

Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2020 г. от издателя или от автора в шест екземпляра, на адрес:

София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“.

Вашият коментар

Filed under Конкурс

Непрестанно преследване на смисъла

бр. 1/2020

Разговор с Манол Пейков от издателство „Жанет 45“

 

сн. Личен архив

Вашето издателство е силно ангажирано с издаването на съвременна българска литература от самото си основаване – още от 90-те години, когато малко издателства проявяваха интерес към нея. Продължавате и сега, когато българските автори се радват на доста по-голям читателски интерес, но отново поемате издателския риск да публикувате не само утвърдени имена, а и дебютиращи автори, поезия и т.н. Какво ви кара да го правите?
Издаването на българска литература е основна част от нашето издателско ДНК. От основаването на издателството през 1989-а до моето присъединяване през
2006-а българските автори представляваха практически 100% от портфолиото на „Жанет 45“. Към момента те са около три четвърти на годишна база. От над 1400 заглавия, които сме издали през годините, около 1200 са български. По традиция голяма част от книгите, които издаваме, са на млади автори.
Винаги съм определял „Жанет 45“ като „малко” издателство. Съдейки по обема на годишната ни продукция (който ни класира в челната 15-ица на съществуващите в България над 1200 издателства), това – поне привидно – не отговаря на истината. Работата е там, че личната ми дефиниция за вододела между „големи” и „малки” издателства е малко по-различна: като „големи” определям онези, чиято издателска политика е задвижвана преди всичко от пазарния интерес. „Малки” – поне в смисъла, който аз влагам в този термин – са онези, при които основен двигател е вкусът на издателя.
За мен именно малките издателства са хлябът и солта на книгоиздаването в България. Удивително е, че в страната с най-евтините книги в ЕС, която едновременно с това е една от двете страни в съюза с пълен размер ДДС върху книгите, въпреки всичко гъмжи от издателства. Това е огромен комплимент за неразрушимия предприемачески дух на българина. По последна статистика, над 1000 от общо 1200 действащи издателства в страната издават между 1 и 10 книги годишно. Да бъдеш „малък” издател почти винаги означава да правиш нещата с любов и с огромна себеотдайност – защото се налага да вършиш всичко съвсем сам: от избора на автор и заглавие до избора на хартия, от висенето край печатната машина до обикалянето из книжарниците с раничка на гърба. В същото време не е рядкост едно-единствено добре подбрано, добре преведено и добре оформено заглавие от малко издателство да има по-ключово и по-трайно значение за националната ни култура от примерно 100 заглавия, издадени от някое от по-комерсиалните издателства. Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Кое е вашето литературно събитие на 2019 година?

бр. 42/2019

ЕЛЕНА АЗМАНОВА-РУДАРСКА, литературен историк

Нобеловите награди, 20-годишнината на „Хари Потър“ и илюстрациите на Л. Зидаров доведоха до усещането за процесуалност и смяна на темите. Създадоха доминация на документалното, мистичното, провокацията, нашествието на популярното.

Безспорен фаворит за 2019 ми е разказвачът Здр. Евтимова. Документалната основа на романите на Т. Димова („Поразените“), на Вл. Зарев („Поп Богомил“), на Л. Коен („Жените от кино „Роял“). Есеистично-мемоарното у Г. Константинов („Поезията като свидетел“) и М. Генова („От Пазарджик до Пазарджик“). Провокативното у В. Божинов („Белези“), Й. Ефтимов („Литература около нулата“), Д. Енев и Пл. Антов („Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“). Мистичното в различни стойностни експликации на Д. Божилов („Задругата“), Г. Тенев („Балкански ритуал“), Д. Чучулайн („12 часа преди Коледа“).

Скандалът около „превода“ на „Под игото“. Пореден опит нещо, което е повече класическо и по-малко популярно, да стане повече популярно и по-малко класическо. Класиката се „скри“ зад „преведения“ Вазов. За по-популярно. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Филмовите събития през 2019

бр. 42/2019

  1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2019?  
  2. Кои са Вашите събития от световното кино през 2019?
  3. Какви български филми бихте искали да гледате през 2020?

„Болка и величие“, режисьор Педро Алмодовар

Божидар Манов, киновед, кинокритик

  1. Няколко добри игрални филма: „Бащата“, „В кръг“, „Сестра“, „Имало една война“. При късометражните, уви, има отстъпление. Но пък много силен пакет документални заглавия: портретите „Калин и отбора на затвора“, „Какъв цвят има този свят“, „Икар от Кочериново“, „Съдбата като джаз“; и аналитични исторически изследвания като „Жертва на пешки“, „Брейкингнюз“ и др. Радващо е оживлението в анимацията с високия артистизъм на „Рози в нощта“, „Дърво от желязо“, „Лист хартия“.

При целогодишните усилия да се промени Законът за филмовата индустрия и Правилникът към него се забелязва опит за „продуцентска диктатура“ за сметка на художественото начало. Това не е редно, особено когато се работи с публични средства и пари от европейски фондове.

  1. Филми събития няма, но определено добри са френският „Клетниците 2019“ на Ладж Ли, американският „Жокер“ на Тод Филипс, испанският „Болка и величие“ на Педро Алмодовар, „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе. Важно е обаче силното навлизане на стрийминг платформата Netflix във филмовата индустрия и готовността на много талантливи режисьори да работят в тази медийна магистрала.
  2. 2020 е високосна година – да си пожелаем „олимпийски“ успехи! Ех, колко хубаво и справедливо би било Американската филмова академия (наградите „Оскар“) да не пропусне прекрасният „Ага“ на Милко Лазаров, а да го забележи поне в номинациите! А у нас – да помислим най-сетне за пълноценно разпространение на българските филми! Време е да се направи такава стрийминг платформа!

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Театралните събития на 2019

бр. 42/2019

1. Кои са според Вас събитията на театралната 2019? 
2. Как бихте определили театъра и театралния живот в България през 2019?
3. Какъв театър бихте искали да гледате през 2020?


Илко Ганев, театровед, режисьор
1. Все по-трудно се откроява театрално събитие, което да впечатлява еднакво както професионалната публика, така и всички останали.
Аз лично отделих няколко представления, които ме развълнуваха повече или по-малко. Сред тях са: спектакълът на Марий Росен ,,Хаос“ в Театър 199, ,,Слава“ и ,,Най-бързият часовник във вселената“ на Стайко Мурджев, които се играят в Драматичен театър Пловдив и Театър 199, ,,Как е“ на Елена Димитрова в ТР „Сфумато“, ,,За едно явление от електричеството“ на Стилиян Петров в Театър „Възраждане“, ,,Лодкарят“ – спектакълът реквием, който последният клас на Стефан Данаилов в НАТФИЗ посветиха на своя учител, и още няколко заглавия.
Представление, което остана много дълго в главата ми като нещо почти недостижимо за родния театър, беше прожекцията на NT Live – ,,Всичко за Ийв“ на Иво Ван Хове. От огромно национално значение беше участието на България и по-специално на проекта на Оги Серафимова ,,Конгломерат“ в Пражкото сценографско квадриенале, което от своя страна пък е един от най-мащабните форуми за сценографи в света.
2. От една страна, театралният живот в България през годината беше изключително наситен с всякакви прояви. За съжаление, голяма част от тях останаха повече в полето на опита и на доброто намерение да се реализират съвременни проекти. Има някакво всеобщо желание да повтаряме едни и същи теми, послания, а също и да използваме вече до болка познати средства от миналото.
3. Смислен, вълнуващ, провокиращ, актуален, поставящ важни въпроси, засягащ политически и социални теми от световен мащаб… Има още

1 коментар

Filed under Общи

Ани Бурова: Моите 5 книги за 2019 г.

Момчил Николов, „Чèкмо“, Сиела, 2019  – защото открива сполучлив и оригинален начин да разкаже недалечното минало и паметта на поколенията, които са го преживели; в романа късният социализъм от 80-те и ранният Преход от 90-те години са разказани чрез някои от най-старите и изконни средства на литературата – самата увлекателност на разказването; случката, историята, приключението.

 

Дубравка Угрешич, „Лисица“, прев. Русанка Ляпова, Колибри, 2019 – заради интелигентността и въображението, с които сглобява на пръв поглед несвързани и непринадлежащи си сюжети и фрагменти в единен разказ за това „как се създават разказите“; заради отстояването на литературата като възможност да се осмислят проблемите на съвременността.

 

 

Олга Токарчук, „Бегуни“, прев. Силвия Борисова, ICU, 2019 – не защото авторката получи Нобелова награда през изминаващата година, а заради виртуозността, с която в романа се преплитат сюжети и истории от различни времена и пространства в търсене на границите на човешкото в един (уж) безграничен свят; и защото това е преиздание на книгата на български десет години след първото издание, което не се случва често с преводна книга от съвременен автор.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поредицата „Поет за поета“ на издателство „Аквариус“: Александър Геров, „Само трайните неща. Избрано“, съст. Иван Цанев, 2019; Иван Радоев, „Приготви се да нямаш. Избрано“, съст. Александър Шурбанов, 2019 – не само заради доброто представяне и актуализиране на поезията на Александър Геров и Иван Радоев, а заради самата идея значими съвременни поети да представят други значими поети, което е важен жест на литературна памет.

 

Яхим Топол, „Нощни работи“, прев. Анжелина Пенчева, Парадокс, 2019 – заради изпробването на възможностите на прозата да разказва миналотото; в романа знаменитата 1968 г. е пресъздадена така, че се превръща в архетипен разказ за повтарящото се историческо зло; освен това „Нощни работи“ е първата преведена у нас книга на Топол, който още от началото на 90-те години се възприема като един от знаковите съвременни източноевропейски автори.

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Емануил А. Видински: Моите Топ 5 книги на 2019

Антония Апостолова – „Потъване в мъртво море“, Жанет-45, 2019

Харесаха ми прецизния стил, без излишества и без претрупване, стил, който оставя достатъчно място на читателя да участва в преживяването. Хем отстранено, хем топло писане, хем езикът е много обран, хем успява да предизвика всякакъв вид емоции.

 

 

 

Сали Руни – „Нормални хора“,
пр. Боряна Джанабетска, Еднорог, 2019

Сали Руни проследява няколко години от живота на героите си, като го прави ненатрапчиво, без да съди или оценява. Ние просто сме свидетели на техните трудности и изборите, които правят, за да се справят (или пък не) с последствията от тях. Наред с това в книгата умело е пресъздадена едно сложна плетеница от актуални теми – класовите различия, които само привидно са отпаднали, състоянието на социалната среда, политическата реалност в Ирландия, Европа, но и в света, образованието, обществените очаквания, отношенията с родителите, сексуалната (не)свобода и пр. Героите са пълнокръвни образи, които вълнуват. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Амелия Личева: Моите 5 книги за 2019 г.

„Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“) – заради важната тема, трагическата съдбовност, ювелирната направа, стиловите игри и ясната позиция.

 

 

 

 

 

 

 

„Жената от Йерусалим“ на А.Б. Йехошуа (изд. „Колибри“, прев. Надя Баева) – заради ясния писателски глас срещу всеки вид тероризъм, бунта срещу анонимността на човешкото, метаморфозите на бюрократичното в името на човечността, съпричастието, любовта.

 

 

 

 

 

 

„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи (изд. „Киви“, прев. Емил Ценков ) – заради притчовостта, през която се говори за тънката граница между жертва и палач в съвременния свят, и маниите да бъдеш спасител, антитерористичната сила на книгата и великолепната препратка към Мери Шели.

 

 

 

 

 

 

„Нормални хора“ на Сали Руни  (изд. „Еднорог”, прев. Боряна Джанабетска) –  заради умението й с престорено спокойствие и много тъга да разказва за първите години от съзряването, в които личните провали, сдържаността и неспособността да се обличат в думи чувствата водят до екзистенциална самота тъкмо у различните и вярващите в интелектуалното съществуване.

 

 

 

 

Франсоа-Анри Дезерабл, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“, прев. Галина Меламед“) – заради смесването на документално и въображаемо (в стил Зебалд) в едно търсене, което от реконструкция на живота на споменатия от Ромен Гари господин Пекелни прераства в разказ за Ромен Гари, но и за Холокоста, за заличени хора и минало, за историята като палимпсест, преборена от политиката на нацизма и комунизма и сведена до сух регистър.

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

ПОЛСКИТЕ НОБЕЛОВИ НАГРАДИ

бр. 41/2019

Най-новата

Маргрета Григорова         

Олга Токарчук по време на посещението й в България през 2014 г. © Полски институт в София

Когато Полският институт планира този трети за годината тематичен брой, най-новата полска Нобелова награда, тази на Олга Токарчук, беше очакване и желание, което се сбъдна по време на работата върху броя. Образът и гласът на Олга превзеха  сцените и екраните и създадоха нова перспектива към галерията на полските нобелисти, предвидена в този брой. Заредиха се срещи, интервюта, в които се очертаха още по-ясно възгледите на писателката, известна с таланта си на добър събеседник и терапевтичния си глас.

На срещата във Вроцлав Олга спомена значението, което е имала за нея двойната нобелистка Мария Склодовска-Кюри, разказа, че е била възпитавана от баща си да следва нейния пример. „Той ме учеше, когато бях момиче, да прекрачвам всякакви бариери и да вървя напред. В тази връзка мисля, че  това е така днес в Полша и по света, че Мария Склодовска-Кюри е образец за много момичета.“ Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Да бъдеш двуезичен и да пишеш на френски: мотивации на избора на език за писане

бр. 40/2019

Ан-Розин Делбар

Вземането на решение за писане на език, различен от онзи, с който сме започнали да назоваваме света, не е банален акт. То дори е „ужасно преживяване“ по думите на Чоран (Liceanu 1995: 114). Но във френската литература през двайсети век този избор се среща много по-често, отколкото можем да си представим. Достатъчно е да разгледаме списъка на литературните награди или на изборите на Академията: ливанецът Амин Маалуф[1], алжирецът Мохамед Диб[2], руснаците Борис Шребер[3] и Андрей Макин[4], гъркът Василис Алексакис[5] аржентинецът Ектор Бианчоти[6], англоезичната канадка Нанси Хюстън[7], кубинецът Едуардо Мане[8], китайката Шан Са[9] и нейният съотечественик Франсоа Чън[10]. Франсоаз Мале-Жорис, фламандка по произход, вижда в този факт най-бележитото литературно събитие на двайсети век (Lire, 1997, лято, 45): „През последните десетилетия и въпреки загубата на влияние на френския език в много страни, ми се струва важен фактът, че много писатели, и то значителни, са предпочели да създадат творчеството си на френски, изоставяйки майчиния си език. Мисля за драматурзи като Бекет, Адамов, Йонеско, за белетристи като Ектор Бианчоти, Едуардо Мане, Макин („Гонкур”) и естествено, Жулиен Грийн. Този факт ни вдъхва надежда и ни стимулира и ми изглежда от голямо значение за литературата”. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Френскоезична литература на пет континента

бр. 40/2019

Рени Йотова

Когато писателят и философ Мишел Льобри въвежда през 1992 г. понятието „литература-свят” на френски език, той предвещава края на една епоха, в която все още се мисли, че език и нация са едно неразривно цяло, че съществува една велика френска литература и периферни франкофонски автори. Разграничението между франкофонски и френски писатели се беше наложило в рецепцията на тези писатели доста дълго време. Днес френскоезичната литература може да се мисли като световна литература, разпростряла се на пет континента, създавана от творци с различен произход, за някои от които френският не е майчин език. Днес с отдалечаването от колониалната история „литературните франкофонии“ представляват една изключително сложна литературна реалност, чието разпределение следва три посоки: франкофонии от Юговете (различни видове бивши колонии), франкофонии от Севера (Америка и Северна Европа), франкофонии от Централна и Източна Европа. Разликата между франкофонските писатели, дошли от колониите, и „другите“ франкофони по собствен избор е несъмнено в тяхното позициониране спрямо френския език, който им е бил наложен (вж. текста на родения през 1920 г. в Тунис Албер Меми, с.15). Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Писане без дъно

Димитър Щуров

Дълго време се колебах дали да споделя разхвърляните си бележки за този сборник разкази, защото нося товара на юношеското познанство с автора. Не съм сигурен, че мога да съм справедлив към силната литература в тях поради малките, но ударни дози живот, които разпознавам. Има риск да харесвам написаното, защото е докоснато от припомнени жестове и тръпки, фрази – например онази за Стрелеца, който първо пуска стрелата, а после рисува мишената… Историите от белия лист, омесени със спомени и срещи, добиват една неконтролируема власт над читателя, упражняват незаобиколима принуда да разпознава следите от случилото се и да се лута в недомлъвки. Такова харесване навярно няма стойност за непринудения читател. Може да се окаже заблуда, суета. Нехаресването е заредено със същия риск, защото довереното отвъд текста изобличава литературата, банализира я до преживяното и собствения опит с характера на героите или разказвача…
Първата ми среща беше със заглавието няколко месеца преди излизането на книгата. Стори ми се твърде тягостно, черногледо – не просто давене, но и в мъртво море. Двойно потъване. Сигурен съм, че разбрах от първия път апорията с уж невъзможното, но все пак случило се потъване. Трябва да е някаква неудържима, фатална тежест… Възможна ли е съпротива, отлагане на дъното и на каква цена? Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Рецепти от Ливан

бр. 39/2019

Диана Иванова

 

Снимка от Триполи на Диана Иванова

В тефтера ми остава списък от неща  за следващия път: да сготвим заедно кебе от тиква, да прекараме поне ден в Bushhamud, арменския квартал на Бейрут, да отидем на юг, където Надин ще се гмурне за риба, да направим различни видове козе сирене от фермата на Ахим… „Когато нищо друго няма смисъл, това те спасява.”

Топла септемврийска вечер. Седим на терасата. Оттук през листата на олеандрите, обградили двора, се виждат в далечината светлините на Бейрут. „И на кого преподаваш йога?”. Въпросът е на английски и е към мен. Разговорът тече на арабски, английски и френски. Фамилията е разпръсната из цял свят, затова всички говорят много езици, тази вечер част от роднините са тук, на ваканция. „На сирийски бежанци, основно на жени.” „И каква е целта?” „Целта е да се отпуснат, да релаксират.” „Да релаксират ли? Ама защо ще релаксират? Ами ние?”

Добре че има достатъчно много хора и достатъчно много храна – тънко нарязани розови домати, поръсени със сумак, салата фатуш, пюре от патладжани с тахан, нахут с пържени бадеми, тънки арабски питки, пай с картоф, голяма купа с току-що набрани малки плодчета жожоба. „Това е от нашето дърво, опитай, чудесни са, казват, че ако човек яде всеки ден от тях, няма да го хванат никакви  настинки.”

В някакъв момент по време на десерта един от роднините се обръща към мен, аз си мисля, че ще ми предложи захар, но той пита с мек, очакващ глас: „Мръсни са, нали, сирийците?”.

“Не им обръщай внимание”, казва ми в колата Ахим, докато се прибираме. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Паралелни преводи

бр. 39/2019

Димитър Кенаров

Пейзаж с падането на Икар от Питер Брьогел Стари

Английският поет У. Х. Одън написва едно от най-емблематичните си стихотворения, „Musée des beaux arts“, след посещение на Кралския музей на изящните изкуства в Брюксел през 1938 година. Там е изложена известната картина „Пейзаж с падането на Икар“ на холандския художник Питер Брьогел Стари (съвременни изкуствоведски анализи показват, че това вероятно е копие на изгубен оригинал на Брьогел). В традицията на екфразиса, Одън прави коментар върху темата за незабележимостта на човешкото страдание сред бързината и безразличието на всекидневието. Тук няма обвинение, а просто наблюдение. Всекидневното присъства дори с известна доза симпатия, така както в картините на „старите майстори“: хора, които се разхождат по улицата, отварят прозорците на къщите си или пък похапват; деца, които се пързалят щастливо по леда на езеро; орач, който се е вглъбил в тежката си работа. Такава е същността на живота.Това е нормалният, обикновен ход на нещата. Но сред естествената енергия на тази обикновеност, потънали в шума на заобикалящия ни свят, е много възможно да пропуснем детайла на болката: мъничките крака, подаващи се едва-едва от морето, на едно паднало от небето момче. Може би Одън естетизира болката в известна степен, приравнявайки я с магическото, митологичното и поетичното, но всяко изкуство, дори и най-натуралистичното, е в крайна сметка вид естетизация. Невъзможно е да бъде другояче. Това е чудото и проклятието на изкуството. Исус е красив на кръста; Икар е красив в своето падане. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Тодора Радева: За голяма част от френскоезичните писатели езикът е бунт

бр. 39/2019

Тодора Радева е програмен директор на Софийския
международен литературен фестивал. Тя е културолог и писател, автор на сборника с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото“, който през 2005 г. печели националната награда за дебют „Южна пролет“. Емануил А. Видински разговаря с нея.

Предстои седмото издание на Софийския международен литературен фестивал, като фокусът тази година ще бъде върху френскоезичната литература. По какъв начин избирате региона или езика, които да поставите в центъра на събитията и как се спряхте тази година на френския език?
Първото издание на Софийския международен литературен фестивал през 2013 г. беше организирано в партньорство с „Традуки“ и съвсем естествено международният фокус беше литературата от Балканите. Още тогава, когато търсехме формата и концептулната рамка на събитието, решихме да представяме автори от определен географски регион, като в различните панели на програмата (включващи освен срещи с писатели и изложби, екранизации по книги, различни дискусии) да даваме и по-широката картина на културата на избраните страни. В миналото издание, шесто подред, фокусът вече падна върху езика, който създава общност на друго ниво, наднационално, отвъд географията. Естествено е след немския език да направим издание на фестивала и с фокус върху френския, а след това и английския език. Но посоката, в която искаме да развиваме Литературния фестивал, е плавното преминаване към тематични фокуси. И това ми се струва естествено, вътрешно движение не само в концепцията на фестивала, но като че ли валидно и за света, в който живеем през последните години. Изместване от усещането за дома като географско понятие към откриването на езика като дом, а след него: общности, породени от еднакви теми и ценности, в които се вписват хора от различни страни и различни езици. Има още

1 коментар

Filed under Каузата на книгите

Вълшебната кутийка

бр. 38/2019

Силвия Плат


Агнес Хигинс твърде добре познаваше онова блажено и зареяно изражение на съпруга си над чашата портокалов сок и бърканите яйца сутрин.
– Та какво сънува тази нощ? – подсмъркна Агнес, докато нанасяше отмъстителни удари с ножа за масло по препечената филийка с цел да размаже сливовото пелте.
– Просто си припомнях – промълви Харълд, който продължаваше да зяпа с безметежен и премрежен поглед право през намиращото се в непосредствена близост, изключително привлекателно тяло на съпругата си (поруменяла, и както обикновено с бухнала руса коса в ранното септемврийско утро, облечена с пеньоар на цъфнали розови клонки) – онези ръкописи, които бях обсъждал с Уилиям Блейк.
– Но откъде знаеш, че е бил Уилиям Блейк? – възрази Агнес, като едва прикриваше раздразнението си.
Харълд се изненада.
– Как откъде, от портретите му, разбира се.
Какво повече можеше да каже Агнес? Тя притихна над чашата с кафе, докато се бореше със странното чувство на ревност, разрастващо се в нея като тъмен злокачествен тумор от първата им брачна нощ само преди три месеца, когато узна за сънищата на Харълд. В същата онази нощ, в самото начало на медения им месец, в малките часове на деня Харълд стресна Агнес и я изтръгна от здравия й непробуден сън с рязък и силен спазъм на дясната ръка. Уплашената Агнес веднага го раздруса, за да го събуди, и го попита с нежен майчински глас какво става; беше решила, че го мъчи някакъв кошмар. Ала такова нещо не можеше да се случи на Харълд. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Светът умело лъже

бр. 38/2019

Интервю с Мартин К. Илиев

Кадър с Мартин К. Илиев и неговия редактор ВБВ от премиерата на книгата в Стара Загора. Снимка: Франческа Земярска

Нека първо започнем с няколко въвеждащи въпроса, преди да стигнем до самата стихосбирка „В печалния хан на дните”. Коя е музиката, звучала около тези стихотворения?
Музиката е голяма дяволия, дори в някаква степен по-голяма дяволия и по-голяма утешителка от поезията. Ако трябва да подбера произведения, които емоционално да паснат на книгата, бих споменал гимнопедиите на Сати и вариациите Голдберг-Бах като два вида съзерцания – едно по-глухо и едно по-ведро.

Поезията, литературата въобще, е свързана с безпощадна наблюдателност, както се казва в едно от твоите стихотворения, „окото има властта да избира“. Какъв е твоят метод на наблюдение?
Харесвам и зрението, и слуха, може би поравно. Това са най-лесните за възприемане сетива, трябва само да присъстваш. Действително, в книгата ми има повече вглеждане, отколкото вслушване. Повече светлини и цветове, отколкото тонове и шумове. Когато наблюдавам, имам чувството, че все нещо не е така, както изглежда. Светът умело лъже. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Изкуството на фикцията

бр. 38/2019

Интервюто е взето в дома на Дърел в Южна Франция. Малката вила има четири стаи, към които той е прибавил баня и тоалетна. Пише в стая без прозорци, а на библиотеката му има закачени отзиви за книгите му на чужди езици, които той не разбира. В хола, където се провежда интервюто, има голяма камина и френски прозорец, който води до тераса, построена от самия Дърел. Терасата има изглед към малката долина, той живее в самия й край. Районът е гол и скалист, пълен с извити маслинови дръвчета, изсушени от болест преди няколко години.

Лорънс Дърел е нисък, но не и малък човек. Облечен в дънки, риза на шотландско каре и тъмносиньо сако, прилича на дребен чиновник от профсъюз, който успешно се е укрил с фондовете. Има словоохотлив и непостоянен характер, говори бързо и с огромна енергия. Дар е за всеки журналист, като превръща глупавите въпроси в интелигентни, приемайки, че интервюиращият е имал предвид друго. Въпреки че е недоверчив към магнетофона, не възразява срещу употребата му. Пуши много, Gauloises bleues[1]. Когато е в покой, прилича на Лорънс Оливие, в други моменти лицето му е свирепо като на професионален борец.

Интервюто е записано на 23 април 1959 г., рождената дата на Шекспир и на Скоби от „Александрийски квартет“. Започва след обяд и продължава до вечерта, в началото му Дърел говори за ранните си години, обучението си в Кентърбъри и неуспешния опит да влезе в Кеймбридж.

 

Интервюиращ: Какво направихте след като ви отхвърлиха от Кеймбридж?

Дърел: За известно време получавах малка издръжка. Живеех в Лондон. Свирех на пиано в един нощен клуб – „Блу Питър“ на ул. „Сейнт Мартин”, представяте ли си – докато не ни провериха от полицията. Работих като брокер в Лейтънстоун и трябваше да събирам наеми, бях лошо нахапан от кучета. Пробвах какво ли не, включително ямайската полиция. До писането стигнах заради чиста некадърност. Разбира се, винаги съм искал да пиша. Имах някакви неща, но нищо не беше одобрено за публикуване, бяха твърде лоши. Мисля, че писателите днес се учат много по-бързо. На тяхната възраст аз можех да пиша толкова, колкото и да летя.

 

И: Бяхте ли писали нещо преди Pied Piper of Lovers[2]?

Д: Да, пиша безспир откакто бях на 8. […] Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Читателят е част от племе непокорно

Разговор със Силвия Недкова

Вие сте филолог, но това не е достатъчно, за да свърже човек живота си с книгите. Как ще обясните тази ваша отдаденост на четенето?

Понякога си мисля, че съм станала зависима от тях. Книгите за мен са единственият възможен наркотик, с който потушавам ужаса от реалността. Звучи патетично, но това е основната причина, поради която хората изпадат в зависимост от нещо – алкохол, дрога, хазарт. Книгите са бягство, към което съм пристрастена.
А и – подобно на останалите пристрастяващи субстанции – ми носят наслада. Има едно усещане, когато попаднеш на хубава книга в правилния момент, екстатично усещане, което не може да бъде породено (поне за мен) от нищо друго.

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

За истинския нов превод, или колко е важно за преводача да бъде дребнав

бр. 37/2019

Гергана Фъркова

 

Снимки: Г. Фъркова От изложбата „KafKa in KomiKs“ – септември 2014, Дрезден, Neustädter Markthalle

Едно от най-полезните събития напоследък, инициирани от СПБ, са дискусиите за старите и новите преводи на класически литературни произведения. В тях по същество се поставя въпросът за качеството в българския литературен превод. Актуалният повод за настоящия текст е проведеното в Софийския университет на 23 октомври 2019 г. обсъждане на преводите на класическия разказ на Франц Кафка „Die Verwandlung“ (1912/1915), известен на български под заглавията „Метаморфозата“ (Димитър Стоевски 1974/2003) „Преображението“ (Венцеслав Константинов 1982) и „Метаморфозата“ (Любомир Илиев

2018)[1].

Нека да тръгнем все пак оттам какво означава нов превод и защо е нужно „препревеждане“ на произведения, които вече са представени на българската читателска аудитория. Сред основните причини се посочва развитието на езика и остаряването на превода. В много случаи една от утвърдените световни практики е само езиково осъвременяване на вече преведеното произведение, разбира се, когато става дума за доказано качествен превод. Така например през 2016 г. на немски език излиза отново класическият превод на „Бай Ганьо“ от 1974 г., осъвременен от Румен Милков[2]. Той е дело на Норберт Рандов при участието на Хартмут Хeрбот, като за създаването му двамата преводачи са стъпили върху работата на Георг Адам от 1905 и 1906 г., превел за първи път отделни глави от произведението на Алеко Константинов. При всичките етапи, през които минава немската версия на този класически текст на българската литература, постиженията на първоначалните преводачи в никаква степен не са ревизирани, всеки следващ вариант използва постиженията на предходния, а текстът получава единствено по-модерно звучене, за да може и едно по-ново поколение да бъде активно въвлечено в общуването с текста.

Създаването на нов превод е нещо друго. То е събитие, което задължително привлича вниманието на литературните критици и теоретиците на превода. И това се случва, защото новите преводи се изразяват в съществени изменения и ясно манифестирани приноси за по-адекватното разкриване на смисъла на оригиналното произведение. Тяхната цел на първо място е по-вярната интерпретация и по-пълното предаване духа на първоизточника. Новият превод прокарва пътя на съвременната рецепция, скъсява разстоянието и доближава читателската аудитория в по-голяма степен не само до конкретното произведение, но и до неговия създател. Новият превод би трябвало да се характеризира не само с актуален език, но в него трябва да се съдържа и най-адекватното съвременно знание за творбата и автора. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Култивиране на човечност

бр. 37/2019

Амелия Личева

Абрахам Б. Йехошуа е един от най-известните съвременни израелски писатели, превеждан активно на английски, но и на много други езици, селектиран в краткия списък за Първата международна награда „Ман Букър“ през 2005 г., носител на множество литературни награди в Израел и по света. Писател, на когото Харолд Блум посвещава и текст, и го споменава в „Западният канон“, а Сол Белоу го определя като един от световните израелски писатели. Близък приятел с Амос Оз, преподавател по сравнително литературознание, есеист, интелектуалец, ангажиран с темите за мира в Близкия изток, за пропастта между бедни и богати в съвременния глобализиран свят, за живота на бежанците и грижата, която им дължим. Чувствителен, харизматичен, мъдър – това са само част от характеристиките, които могат да се дадат на Йехошуа, чието присъствие в София покрай „Синелибри“ можем да определим като едно от големите литературни събития на годината. Защото писатели от тази класа останаха малко. Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Една версия по Марк, истинската

бр. 36/2019

Адам Надашди

                                                    

                                                      В памет на Петер Естерхази

Рис. Александър Байтошев

Има един Марк. Обичам го. Имаше кола, затова се влюбих в него. Беше зима, неделя, отивах при майка ми на обяд. Бях толкова самотен, че всяка неделя обядвах у майка ми механично. На майка това й беше в тежест, но нямаше как да каже на сина си, сине, недей да идваш толкова често. Вече беше много стара, след известно време забелязах, че лъже: не тя приготвяше обяда, а някой друг, вероятно жената на Фазекаш, от приземния етаж. Направи ми впечатление палачинката с извара, при нея има разни школи, беше завита по съвсем друг начин, не така, както майка правеше в продължение на шейсет години.

Има един Марк. Оттогава все го има. Закара ме с колата си, паркира пред къщата на майка, а аз не бях в състояние да сляза. Той също мълчеше. Просто се гледахме в спрялата кола. И сега какво? Имаше едно нещо, което майка ми мразеше – закъснението. Съжалявам. Доста закъснях. Въпреки че тогава още не се целувахме в колата. Мълчахме, много дълго.

Има един Марк. Обича ме. И смятам, че така ще си остане. В смъртния ми час, който, понеже съм стар, едва ли е много далече, дори в смъртния си час ще знам, че е с мен. И тъй като след това няма да узная нищо повече, това ще е последното нещо, което ще узная за него. И щом това вече няма как да се промени, то ще остане така завинаги. Тоест завинаги ще бъде мой. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Петер Кантор на 70! Честито!

Петер Кантор, преведе Елица Климентиева, преписа Ива Петева

Вашият коментар

Filed under Общи

За истината

бр. 36/2019

 

Рис. Александър Байтошев

Петер Кантор

                  На Мишу Вайда, за 80-ия му рожден ден

За истината е по-добре да не се говори ей така,
по принцип. Небето е синьо, слънцето топло,
ей така, по принцип. Клишета. Всъщност
истината е това, което аз смятам
за истина. Не съм ли прав? Впрочем
истината вече не ме вълнува толкова,
колкото преди. Или все пак?
Умирах за нея, а виж какво стана!
Виж къде съм! Реши сам кое за
теб е истина, може да не се съглася,
но това не променя същността на нещата,
нито истината. Определено всичко е безнадеждно,
това е положението. Голяма надежда!

Преведе: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВА

Из „Някъде тук”

 

Вашият коментар

Filed under Общи