Author Archives: lvpost

„Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс и обвиненията, че е кафяв роман за бели читатели

бр. 18/2020

Антония Апостолова

Възможно ли е да харесаме много една книга въпреки осъзнаването и дори признаването на недостатъците й? Краткият – и в случая ентусиазиран – отговор е „да”. Разгорещената дискусия около авторката на „Изхвърлени в Америка” Джанин Къминс и правото й да напише тази книга заглуши говоренето за самия литературен текст извън всякакви социално-политически, културни и етнически съображения. Запознах се с повечето важни критични текстове, които се появиха в англоезичните медии по въпроса, много от тях от хора с латиноамерикански корени (впрочем не съм сигурна кое тук е коректното определение), и въпреки че мога да приема много от аргументите им, парадоксално – или може би тъкмо като реакция към онези от тях, които бяха изпълнени с прекомерно много яд и омраза – изпитвам съпричастие към Джанин Къминс и продължавам да харесвам книгата й.
Цялата тази дискусия обаче, при която се стигна до заплахи за живота и отмяна на турне от съображения за сигурност, сложи на масата въпроса за правата върху една история (т.е. кой има право да я разкаже) или за правото на „свобода на въображението” (по Даниел Менделсон, редактор в „New York Review of Books”). Признавам си, че тук се сетих за еврейските вицове за Холокоста, които само евреи имат право да разказват – общо взето, в този смисъл звучи недоволството и възмущението на критиците на Къминс.
За да се защити поне донякъде от обвиненията в културно присвояване (cultural appropriation), писателката твърди, че е прекарала години в проучвания, запознала се е от първо лице с историите на стотици мигранти, пътувала е из Мексико, работила е като доброволец в мигрантски кухни и сиропиталища. В послеслова към книгата си и в интервюта Къминс споделя предпазливо за тревогите, които е имала именно по въпроса дали е „годна” да пише за Мексико, картелите, заветния поход на имигрантите към Америка. Пет години след като се е обявила публично за напълно „бяла”, тя явно се е почувствала принудена да изтъкне наличието на пуерториканска баба и съпруг ирландски имигрант и дори признава, че се е притеснявала как „привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини” и че би искала „някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал”. Последното със сигурност звучи ужасно. Има още

Вашият коментар

Filed under Приписки

Джон Ъпдайк беше пренебрегван по политически причини

бр. 18/2020

Преводачът Йордан Костурков разказва за посещението на американския писател у нас, описано в „Книгата на Бек“

Йордан Костурков е писател, есеист, преводач, доцент по филология, преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Специализирал е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс, и Университета на Луивил в Щатите.

„Книгата на Бек“ от Джон Ъпдайк е последната му преводаческа работа.

 – Господин Костурков, в „Книгата на Бек“ Ъпдайк описва живота на изток от Желязната завеса, т.е. нашия живот. Защо толкова години тази книга е пренебрегвана от българските издатели, като се има предвид, че на английски излиза още през 1970 г.?

– По политически причини. Освен че се е смятало, че е оскърбително описанието на някои от българските персонажи, разпознати в „Българската поетеса“, това е свързано и с описанията на действителността в Съветския съюз и дори Румъния. Не съм сигурен, но ми се струва, че и в конституцията имаше забрана за разпространение на антисъветска, антикомунистическа и друга литература. Освен това в списъците за държавна тайна (имаше цели отдели и на национално ниво, и на окръжно) това категорично е упоменато. Оставяше се на отговорниците по държавна тайна да преценяват. При редактирането на романите се пропускаха такива фрази и изрази, когато това беше възможно. В случая с този текст на Ъпдайк това е невъзможно. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай[1]

бр. 18/2020

Ангел Валентинов Ангелов

 

  Майстор от Руан, миниатюра, 45 x 32 см, 1450-1475

Нямах намерение да се занимавам с „Декамерон“ или с друга част от огромното творчество на Бокачо. Нямам достъп до електронните ресурси на богати библиотеки. Неспециализираното търсене в мрежата изважда най-често неспециализирани информации, изключенията са редки. Основни съчинения на италиански за последните петдесет години не са ми достъпни, освен в резюмета, подготвени за учебни цели. Все пак чрез колеги получих няколко съчинения. Дори до повечето публикации на български, които са обозрим брой, не мога да достигна. Не разполагам и с цялата си библиотека. Как бих могъл да зная, че това, което предлагам в тази статия, вече не е било написано преди мен? Творчеството на всеки писател или художник в Европа, възприет като класически, от 1980-те насам, е самостоятелна изследователска област; за ориентирането и за евентуален принос в нея са необходими години на проучване. Другото е образователна дейност, която може да носи лично удовлетворение и общностно израстване, но при нея целта не е изследователска. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Реаллитератур

бр. 17/2020

ВБВ

Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално. Например: поезията трябва да докосва, да се бори за истината, справедливостта, да бъде автентична и искрена, да се помни наизуст. Всичко това е ясно и повтаряно многократно. Тя освен това трябва да разширява хоризонтите на човечеството. Това също често се припомня. Добре, но оттук не следва много, защото поезията в Беларус, Франция, Мексико, Йемен, Великобритания, Индия или Грузия не е една и съща. На нито едно от тези места тя не е и вътрешно еднородна. Точно както е и у дома. Затова плътното „трябва“ – това, което наистина ни задължава да правим поезия – ще е много по-специфично, по-контекстуално, то няма да важи всеобщо и не се отнася до всички поети. Ще изброя няколко такива линии на ограничено, но плътно „трябва“.

(1) Първо, бих се радвал съвременната поезия едновременно да осмисли и почувства прехода и неговите следствия. Ако разгледаме периода след 1989 г., то литературата ни успя да улови политическото, при това веднага – още през 90-те; но тя не успя да изрази социалното. Това ми се струва впечатляващ пропуск. От тази гледна точка бих искал поезията да работи върху своя локален и социален контекст, за да опита да го изрази всеобщо. Днес това се оказва много по-трудно, отколкото отразяването на глобалното. Щом е по-трудно, нека се захванем с него. Между другото объркването на политическото (нормативното управление и властта) със социалното (контекстуалното състояние и динамика на самото общество) – точно това объркване е много характерно за самото политическо, за неговия поглед. Това е и една от причините политиката ни да е толкова сляпа за социалните травми. В политически и в литературен план подобно пропускане е много болезнено, а в дългосрочен план то ще е опасно за всички.

(2) Второ, трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело. Връзката в тази триада е впечатляващо сложна. Но за поезията тези нишки лесно се разплитат, тя понякога с такава лекота преминава от мисъл през слово към дело, че изглежда почти неезикова. Разбира се, работата върху езика е наистина ключова; но този ключ отваря езика и излиза извън него. Това според мен е едно от най-вълнуващите събития в литературата изобщо. Има още

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Няма невалидни ходове

Манол Пейков

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

„Поетите са непризнатите законодатели на този свят“, казва Шели. Било е вярно в епохата на Романтизма, вярно е и днес. Разликата е, че в наши дни дефиницията на понятието „поет“ се е разширила. А също така – че в сравнение с онази епоха в наши дни има несравнимо по-голямо количество бял шум, маскиран като поезия. Което прави поетите по-трудни за разпознаване.

 

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

През последните три десетилетия българската поезия ядно и жадно се опитва да се разчупи и разкрепости, отървавайки се от всички формални ограничения, а понякога – и от (естествените) ограничения на нуждата от смисъл. Лично аз смятам, че тя се намира в своеобразен пубертет след продължилото твърде дълго „детство“ на комунизма. Навярно именно заради прекалено дългото детство нейният пубертет е толкова неовладян и разюздан – и така продължителен. Има още

Вашият коментар

Filed under Без категория

Прозорецът

бр. 16/2020

Олга Токарчук

Рис. Александър Байтошев

От моя прозорец виждам бялата черница, дървото, което неудържимо ме привлича и беше една от причините да заживея тук. Черницата е щедро растение – цяла пролет и цяло лято храни десетки птичи семейства със сладките си и полезни плодове. Сега обаче черницата е без листа, затова виждам част от тихата улица, по която рядко минава някой, отивайки към парка. Времето във Вроцлав е почти лятно, грее ослепително слънце, небето е светлосиньо, а въздухът чист. Днес, докато бях на разходка с кучето, видях как две свраки пъдеха от гнездото си една сова. Спогледахме се със совата очи в очи само от метър разстояние.
Имам чувството, че животните също чакат това, което ще се случи.
За мен отдавна вече светът беше в повече. Прекалено много, прекалено бърз, прекалено шумен.
Така че нямам „травма от самоизолацията“ и не страдам, че не се срещам с хора. Не съжалявам, че затвориха кината, все ми е едно, че не работят моловете. Притеснявам се само, като си помисля за всички, които изгубиха работата си. Когато научих за превантивната карантина, изпитах нещо като облекчение и знам, че много хора изпитват същото, макар че се срамуват от това. Моята интровертност, дълго задушавана и малтретирана от диктатурата на свръхактивните екстраверти, се отърси и излезе от килера.
Гледам през прозореца съседа, затънал в работа юрист, когото съвсем доскоро виждах как сутрин потегля на работа, метнал тогата на рамо. Сега в размъкнат анцуг се бори с някакъв клон в градината си, май се е хванал да я пооправи. Виждам двамата млади как водят на разходка старото куче, което от миналата зима едва крета. Кучето залита, а те търпеливо го придружават, като вървят възможно най-бавно. Боклукчийският камион с шум и трясък вдига боклука.
Животът продължава, разбира се, но в съвсем друг ритъм. Подредих си гардероба и изхвърлих прочетените вестници в контейнера за хартия. Пресадих цветята. Взех колелото от ремонт. Готвенето ми доставя удоволствие. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Дебора Леви и нейният дневник по време на карантина: Дъщерите ми предпочитат да съм по-уплашена

бр. 16/2020

Писателката пише за прегръдките, които й липсват, за „Кралят на тигрите“ и сълзите, които се стичат по лицето й, когато чува ръкоплясканията за хората от предния фронт

Рис. Александър Байтошев

Вторник, 17 март 2020 г.
Зная, че не искате да четете още един дневник за преживяното по време на сегашната пандемия. Честно да си кажа, и аз не искам. Може би мога да избера един различен тон. Днес левитирах над хладилника и когато се почувствах достатъчно сигурна в своята техника, протегнах ръка и отворих вратата му, за да видя какво има в него. Не се страхувам да излизам на пазар, но въпреки това съм изпълнена с тревога. Мисля си за това, че в наше време ниско платените касиери, хората, които подреждат стоките по рафтовете в магазините или се грижат за инфраструктурата на държавата, не са високоуважавани работници. Както се случи при много други самоосигуряващи се писатели, всички литературни събития в чужбина с мое участие, както и ангажиментите ми, свързани с преподаване, бяха отложени. В резултат на всичко това хладилникът ми не е препълнен, но сега съжалявам, че не купих повече брашно – скоро ще е трудно да намеря. Навсякъде дърветата в града са разцъфтели – това ми напомня за цитат от Анаис Нин: „И дойде денят, в който рискът да останеш свит в пъпката стана по-мъчителен от риска да разцъфтиш“. В този момент ние всички сме се свили в пъпката, където смятаме, че е по-безопасно. Един от двата асансьора в моя блок (в който има повече от 100 апартамента) е счупен. Сега използваме стълбите.

Сряда, 18 март
Сирените на линейките сега звучат по-зловещо от преди. Дъщеря ми пристигна от колежа с голям куфар. Сякаш няма да имат летен семестър. Притеснява се да не ме зарази. Няма прегръдки и целувки. Точно така живеели представителите на горната средна класа в началото на миналия век – описани са в романите на Е. М. Форстър – физически дистанцирани от своите семейства, без непристойни прояви на привързаност и обич. Това ми напомня за отношенията на младите героини от книгата на Инид Блайтън Malory Towers с техните родители, след като се завръщат от училищата интернати в края на 40-те години. Учим се да живеем по този начин.
Опитвам се да бъда в добро настроение заради двете си дъщери – по-голямата живее далеч от дома. И двете ми казаха, че са разтревожени от странното ми спокойствие. Изглежда, казват те, съм приела възможността да умра от Ковид-19, а предпочитат да съм по-уплашена. Сега строят временни морги из цялата страна. По-късно, когато потърсих в Гугъл рецепта за сладкиш от маслено тесто, линковете, които излязоха първи, включваха фразата „затруднено дишане“. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи