Author Archives: lvpost

Владимир Полянов – памет отвъд сенките на канона

бр. 22/2018

Десислава Узунова, Боряна Владимирова

Портрет на Владимир Полянов от Васил Стоилов

Името на Владимир Полянов незаслужено остава някак встрани от пожълтелите страници на канона. Ще последват въпросите: защо трябва да си спомним за него? С какво да бъде запомнен този автор? Какъв е белегът, резката, следата, които оставя в българската литература? Подобни завръщания към маргиналното на канона и изтласканото на културата винаги носят възможност за трансформация в статуквото.
В този случай името на Полянов препраща към особена граница на българската словесност – тази на диаболистичната литература – която има потенциала да пренапише антропологичния въпрос какво е човекът и какво е литературният човек. Смело може да се заяви, че Владимир Полянов и Светослав Минков поставят основите на тази специфична литература, чертаеща двойствените параметри на ужаса – в мен и отвъд мен.
В по-зрялото си творчество Полянов запазва психологическата нишка в своите творби, но липсват странността и неяснотата, които са ключови за диаболистичната проза. Произведенията му обхващат различни жанрове – разкази, повести, романи, пътеписи, пиеси и др.
Целта на настоящия брой на ЛВ е да се счупят кривите огледала на канона, чрез които този автор остава незаслужено в периферията на литературата ни, да се покажат много от скритите лица на Полянов, да бъдат чути спомените на хората от близкото му обкръжение и не на последно място, да бъдат отразени съвременни рефлексии върху неговото творчество.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

Викът в романите на Владимир Полянов

бр. 22/2018

Венцеслав Шолце

Вл. Полянов. Личен архив

 

Името Владимир Полянов – множеството от литературни и нелитературни текстове и архивирани следи, публикувани или тепърва търпящи въвеждане в обществена циркулация, затегнати в обръча на собственото име Владимир Полянов, с което понякога са изпадали в  твърде лекомислена метонимична заменимост, – дава на интерпретатора един повече от странен случай, що се отнася и до социокултурното движение на едно творчество през праговете на времето, и до структурите на езика и наратива. Въпросите, които следва да се поставят, са твърде много. „Популярна“, тенденциозно-еднозначна, безпроблемно изводима от контекста си или „висока“, вътрешно сложна и загадъчно-непроницаема литература е създаваната от Полянов? Съществува ли абсолютна форма на несъвместимост между „популярна“ и „висока“ литература? В каква степен, от каква позиция, с оглед на каква тактическа прагматика можем да теглим надеждно разграничение между тях, върху което впоследствие да основаваме тълкувателските си оценки? Например следната: заслужава ли името, автотекстуалният корпус Владимир Полянов някакъв сериозен прочит? Каноничен ли е, или не, Полянов? Чрез какъв аргумент може да се отсъди? Наистина ли текстът Полянов, който дори и в най-„слабите“ си опити не престава да разиграва и проблематизира графемите на смъртта, непонятното и немислимото, обезпокоително странното, подлежи на безпроблемни квалификации? Доколко едно обобщително и самоуверено тълкуване, което иска да изговори истината за Владимир Полянов като завършена и разпознаваема цялост, ще бъде адекватно на съдържанията на неговото творчество? Наистина ли би било пертинентно да говорим като за едно нещо за писане, което непрекъснато тематизира двойника, раздвояването и несамотъждествеността, при това по един крайно прецизен и специфичен начин, така внимателно и проницателно разтълкуван от Десислава Узунова[1]? Възможно ли е установяването на еднаединствена истина – макар и временна, макар и подлежаща на критика, – за идиолекта Полянов, ако „[в] диаболичния свят природата, хората и предметите губят идентичността си, разделят се с присъщите си функции, стават други“[2]? Ако „Дяволът е нашият Друг”[3] и диаболизмът – повторенията на чийто (не)принцип, както настоявам[4], обитават всеки етап на текста Полянов, а може би и задават, рушейки я, същността на литературата въобще[5] – е винаги вече опит с другото, с различието, разподобяващо всяко себе си, всяка собствена определеност, всяка „самост“ или „същост“? Това не би ли изисквало една поне двойна – защото двойникът никога не е просто двоен, – интерпретация, двойно и раздвоено моделиране, което да отдаде дължимото на това писане? Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Подушвам страховете ви (Граница, 2018)

20/2018

Савина Петкова

Всяка година на кинофестивала в Кан, паралелно с официалната селекция за „Златна палма“, се провежда гласуване за наградата „Особен поглед” (Un Certain Regard), която се връчва за нетрадицонна история, стил, гледна точка. На 18 май тази година за пръв път наградата беше спечелена от шведска продукция, а именно филмът „Граница” (Gräns) на режисьора с шведско-ирански произход Али Абаси.

Филмът проследява отблизо историята на Тина (Ева Меландер), която по античен образец съчетава физически недъг и специфична дарба: нейното обоняние разпознава (почти по кучешки) както забранени субстанции и алкохол, които се пренасят през граница, така и човешките емоции чрез мириса си. Срамът, страхът, сексуалното желание – това са най-ясно разпознаваемите миризми, казва Тина. С помощта на тази дарба тя помага на митницата на скандинавски круизен кораб в разкриването на престъпления. Още в самото начало на филма героинята е представена чрез фрагменти на обезобразеното й лице (Ева Меландер прекарва часове наред от снимачния ден в грим и костюми), чиито мимики на помирисване, повдигане на носа и оголване на зъбите недвусмислено напомнят куче-търсач. Става ясно, че тя е уважавана на работното си място, но в личен план връзката й с Роланд (Юрген Турсон) се крепи на споделено мълчание, липса на интерес към другия, и търпимостта й към неговите изложбени кучета, които не спират да лаят. Кучешкият лай и животинските викове на хората са гласът на този филм. Диалозите са с кратки и отчетливи реплики, липсват метафори и фигури, героите комуникират в ежедневието си по телеграфен начин, а визуалната поезия е в изобилието на близък план, безскрупулни детайли на кожни образувания, дефекти, отблъскващи мимики, жестове и черти. Ако главната героиня на филма е поначало маргинализирана заради оголените си социални връзки и неприемливата си външност, филмът загатва за нейната сексуална дисфункция, както и за нефункционалната й връзка. Редукцията на героите до външност и сексуалност е важен наративен ход, който среща Тина с Воре (Ееро Милоноф) – неин огледален кадър във външност, жестове и обоняние. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Антистатик: съвременният танц срещу съвременната литература

бр. 20/2018

Мартин Садразамов

 

Начално уточнение

Единадесетото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” се проведе от 20 до 30 април 2018 г. в София. Само в рамките на 10 дни бяха представени над 20 чуждестранни и български събития. Това включва 5 международни спектакъла, забележителната „Българска танцова платформа“, която прави преглед на най-доброто през последните няколко години, както и инициативата „Без дистанция“ с множество дискусии, уъркшопове, семинари, „загрявки“ преди и около представленията. Организатори са Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. Мотото на фестивала тази година (неговата екстатична алегория) беше „извънредно положение”. Той възниква още през 2008 г. като част от усилията на балканската мрежа за съвременен танц „Номадска танцова академия” за популяризиране и развиване на съвременния танц и пърформанс в страните от Балканите. За фестивала (ще) се появяват различни коментари и рецензии, но сега бих искал да обърна внимание на нещо различно и по-теоретично.

 

Основно наблюдение

Има нещо продължително и радикално в полето на съвременния танц и пърформанс в България. Но нямам предвид възприятието на представленията, което – удивително и показателно – все още буди смут или неразбиране сред повечето хора. Тази тема, разбира се, е много важна, особено за организаторите на „Антистатик”, които трябва да преобразуват самата външна или по-скоро гранична среда. Този проблем обаче се отнася по-скоро до сложния ни, консервативен социален контекст и изисква допълнително и по-задълбочено изследване. Нямам предвид и радикалността на някои автори, танцьори и хореографи, които изпробват границите на танца, защото тази пък радикалност е по-индивидуална и изисква конкретни анализи на отделните спектакли. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Безпокойство от манифестите?

бр. 20/2018

Марина Абрамович, „Чистачът“ – ретроспективна изложба, Бон 2018

Разговорът около манифестни текстове, както и самият акт на манифестиране имат своята утвърдена практика на страниците на „Литературен вестник“. Идеята за този брой възникна по време на срещите на β-семинар (неформален студентски семинар) върху жанра на манифеста: това са серия от дискусии върху текстове от началото на XX до началото на XXI век в европейски и в български контекст. Бяха обсъждани манифести на дада, сюрреализма, италианския и руския футуризъм, както и текстове на Гео Милев и Кирил Кръстев. Последните две срещи поставиха акцент върху българския контекст след 2000-та година и в частност „Нерадикален манифест, написан с помощта на чук” на Александър Кьосев и „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)” на π. В течение на семинарите открихме липсващи преводи и така възникна желанието на български да се преведат манифестите на някои от основните течения в модерното и съвременното изкуство. Натоящият брой реализира тази идея.
XX век е време, в което почти всяко ново течение манифестира онова, което прави и така се опитва да се разграничи от миналото: отрицанието като форма на неразбиране и на стъписване. След множество смърти в изкуството, то наново преформулира понятието си и трансформира практиките и похватите си. Изглежда, че XXI век преодолява това перманентно състояние на безпокойство и отрицание. Създават се условия за плурализъм в изкуството без ясно разпознаваем център.
Технологиите и социалните мрежи дават още една плоскост на този манифестен жанр да изразява радикални и решителни тези. Има непрекъснати опити за оттласкване от упоритата идея, че вече нищо не може да прозвучи радикално и ново, че като цяло се поставя под въпрос смисълът от писане (и четене) на манифести. Един ретроутопичен жанр? Могат да бъдат правени нови сравнения и препратки, текстовете да бъдат подлагани на фини дескрипции, микроредакции, преработвания, разглобявания, а обосебените парчета да бъдат рекомбинирани. Или вече тази работа по преработването е вече изтощена, приключила. Все пак, неизбежно се отварят нови възможности за рестартиране на прочитите и монтаж на перспективите…
С оглед на въпроса какво се случва в… (задаван многократно на страниците на ЛВ и не само), ние се опитваме да обхванем един корпус от текстове, които представят част от пречупващите концепции, радикалните прояви, ретроспективните равносметки и последващи дискусии върху тях. Заниманията с манифести могат да бъдат сравнително изчислими или напълно непредвидими.

Йоанна Нейкова, Меги Попова, Франческа Земярска и Георги Герджиков

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Литературата не е само абстракция

бр. 18/2018

Разговор с холандския българист Ян Паул Хинрихс

Ян Паул Хинрихс по време на дискусията в Къщата за литература и превод. Сн. Яна Лозева

Ян Паул Хинрихс (1956) е роден в Хага. Учи славистика и италиански език в университета в Лайден, а от 1982 г. преподава там и колекционира славянски книги за лайденската университетска библиотека. Автор е на няколко монографии, сред които биографията на първия холандски славист Николас ван Вейк (1880–1941), както и на статии за Пенчо Славейков и Александър Вутимски. Ян Паул Хинрихс е и преводач на художествена литература от български и руски език. Издал е преводи на холандски на Елисавета Багряна (1981), Николай Кънчев (1991) и Атанас Далчев (2007). Автор е на есеистични книги за литературна Рига и Одеса, а в момента работи върху книга с есета за София. Ян Паул Хинрихс бе гост на Къщата за литература и превод в София, където участва в дискусия на тема „Да пишеш София”.

– Кои са най-актуалните и интересни за Вас теми, свързани със славянските култури и литератури?
– Аз съм човек от старото поколение, сега съм на 62 години. А когато бях млад студент, в Европа беше времето на тоталитаризма. За първи път бях в България през 1978 г. – това бяха други времена и друга културна политика, особено в областта на литературата. Затова мога да кажа, че моите представи за източноевропейските литератури са резултат от тази обстановка. Това не значи, че съм жертва на западната или на социалистическата пропаганда, но все пак това е факт. Ако става дума за българската литература например, нямах много склонност да разглеждам какъв човек е бил Вапцаров, защото той беше твърде голяма икона на литературните власти по това време. Имах повече интерес към независими, индивидуални писатели – да кажем като Далчев, който казва за себе си, че е по-приватен поет. А все пак да кажеш такова нещо в тогавашна България, означава да заявиш, че не си политически писател. Имам склонност към такива личности не само в българската литература – не политически писатели, а индивидуалисти, които имат собствени цели. Освен това трябва да кажа, че моите познания за българската литература може би не са съвсем актуални, защото не съм бил тук 20 години. Чел съм българска литература междувременно, но нямах представа за новите тенденции, а може би нямах и голямо любопитство, защото литературата не е само нещо абстрактно, трябва да виждаш какво става в страната. Сега се връщам след двадесет години – не бях идвал от 1998 г. – и ми е интересно, че София е съвсем друг град. Радвам се, че вече не гледам на всичко със социалистически очила. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Култура по време на председателство

Мария Василева

бр. 18/2018

„Италиански футуризъм и модерно изкуство в България. Примерът на Николай Дюлгеров”. Авторски проект на Ирина Генова и дизайн на Надежда Олег Ляхова. Пред Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. Сн. Александър Тодоров

Пролетният сезон започна с обичайната превъзбуда и с очакваните разочарования. Повечето от тях са свързани с българското председателство на Съвета на Европа и културната програма, предвидена да представи подобаващо страната. Досега не съм разпознала нито едно събитие, което да излиза от обичайната крива и да е заслужило както признанието, така и финансирането си (да си припомним – 4 милиона лева, от които 1.6 милиона за проекти на конкурсен принцип).
Макар и извън тази програма, силно се натрапи най-рекламираната по медиите кампания „re НДК-Рециклирай! Културно е”. Напълно самодейните инсталации от празни пластмасови бутилки, създадени от екипа на НДК, бяха представени като съвременно изкуство и „част от визията на ръководството на Двореца за развитие и позициониране на НДК като модерен културен и конгресен център” (изявление на сайта на Министерството на културата). Разположени най-тържествено в централното фоайе на НДК, тези обекти показаха по недвусмислен начин тоталното неразбиране за това какво е съвременно изкуство и още по-лошо – лесната спекулация с него.
Напоследък това се превръща в тенденция – много е модно да си на страната на съвременното изкуство, то е cool и показва, че си отворен, а не някой закостенял общественик. Това най-накрая се прозря и от българските политици. Сами си го пожелахме, но не и във формата, в която то се използва. Управниците вече се умилкват около някои автори, които те смятат за съвременни звезди, препоръчват ги на директорите на собствените си институции, осигуряват им бюджети от създадените от тях програми. Е, резултатът е катастрофален, но това те не го разбират и няма как да го разберат. Не им е работа, но понеже не получават съпротива от подчинените, могат да си позволят да се правят на модерни. Това са много неприятни прецеденти и лоши новини за самостоятелността на музеите.
В очакване сме на „Бронзовата къща” на Пламен Деянов на площада пред Националната галерия – Двореца. Забавянето (от гледна точка на сроковете на Председателството) се дължи на техническо недоглеждане. Оказа се, че плочата не може да издържи тежестта на скулптурата без допълнителни укрепващи колони. Обследването на подземията стана повод Столична община да обяви, че пространствата под бившия мавзолей на Георги Димитров ще се превърнат в галерия за съвременно изкуство, стопанисвана от СГХГ. Прекрасна е тази загриженост, но зад всичко това прозира заиграване с новата мода на деня – съвременното изкуство. Има още

Вашият коментар

Filed under Визия