Author Archives: lvpost

Антония Велкова-Гайдаржиева: Критиката е длъжна да се бори с „вестникарстващата пошлост“

бр. 15/2020

Антония Велкова-Гайдаржиева е родена във Варна. Професор във Великотърновския университет. Историк на литературата и на литературната критика. Автор на критическия сборник „Критика и апологии“, на монографии за д-р Кръстьо Кръстев, Боян Пенев и Владимир Василев, за Васил Пундев, за Иван Мешеков, за списание „Художник“. За книгата си „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ (2017) е отличена с награда за „Хуманитаристика“ на Портал „Култура“. Сред отличията й се открояват още „Дъбът на Пенчо“ (2008) и наградата за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013). След разговора ни от януари (публикуван в бр. 9/2020 г. на ЛВ), проведохме втори разговор с нея – през март 2020 г.

 

Преди да започнем продължението на разговора ни от януари, нека те попитам какво правят литературата и нейната критика по време на карантина, при извънредно положение? Как се усещаш в тази непозната за мнозина ситуация?

Като творчески-рефлексивни дейности литературата и респективно критиката са самотни занимания. Ето защо настоящата извън-редна ситуация и провокира, и стимулира художествената и тълкувателски-оценъчната работа. Голямата литература на славянството, казваше Васил Пундев, е литературата на страданието. Добре знаем, че в хуманитаристиката е валидна максимата на старите гърци „познание чрез страдание“. Още от зараждането на хрониката историците превръщат болестта в задължителна стъпка на своя разказ. Кризисността, веобщата беда, изпитанието винаги са вълнували литературата. От Бокачо  и Даниел Дефо през Л. Стоянов , Йовков и Смирненски до Камю, Маркес и Сюзан Зонтаг литературата и критиката не само интерпретират подобни катаклизми и пренасят по образно-фигуративен,  наративен и рефлексивно-концептуален път паметта на човечеството за тях във времето, но и предлагат други, неподозирани гледни точки. Наскоро разговарях с моя приятелка и тя сподели прочетена статия за роман, който преди 40 години предсказва вирусната епидемия, тръгваща от Ухан. Не знам колко е вярно това, но знам, че литературното наследство на човечеството не само пророкува собствените му съдбини, но се явява и алтернатива на историческите изпитания. Извънредните обстоятелства няма как да не обърнат човека към „най-важните неща“, към екзистенциалните въпроси на битието. А литературата и критиката като човекознание ги задават във всички времена, сътворявайки алтернативните човешки светове и утвърждавайки надвременните ценности и идеали. Covid 19 ни постави в трудно поносима, непосилна  човешка ситуация, би казала Хана Аренд, но някак си създаде и друг ред, като че ли вглъби погледа, обърна го преди всичко към духовните явления, към битийните тайни. Сякаш целият този световен кошмар завръща времето на тихото общуване с книгите като опора, упование и мъдрост; с книгите, които тревожат и вдъхновяват, задавайки най-парещите въпроси за миналото, за сегашното и за утрешния ден. Време е за четене. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Отворено предвеликденско писмо до художника Франсиско Босолети

бр. 15/2020

Франсиско Босолети. Графит на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София

Скъпи Франсиско!
Поразена съм, че светът днес е уязвим, гол и чуплив (fraggile) – точно като в твоите изображения!… Красотата е оболена, изглежда застрашена, летлива и мимолетна… А платното на картината сякаш се е превърнало в… рентгенова снимка.
Преоткривам те днес, защото в пандемичната паника метафизичната ти тъга ми звучи не само автентично, но и прогностично. Сякаш хората никога повече няма да имаме душевни сили да преобразим разколебаната, малко тъжна Вяра от твоя стенопис на калкана на софийската кооперация, където е музеят на Вапцаров – в могъщата Вяра на поета. Няма да се опитаме, дори механично, с фотошоп, да преобърнем негативите на битието ни в позитиви на мисленето. Алиенацията, безлюбовието и омразата между хората – в Любов. Ако правилно съм разчела философията на твоето визуално послание… Но предизвикателството стои на стената на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София и сякаш ни дава последно упование, че този ужас някой ден ще бъде преживян, надеждата ще победи отчаянието…[1] Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Боян Крачолов

бр. 14/2020

Ахил и костенурката

Александра Чаушова, „Сержант-майор II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Откъде-накъде, мислиш си, докато се клатушкаш в трамвая, им е хрумнало на древните да оприличават слънцето на гигантска огнена колесница с неудържими коне, ето на този въпрос не можеш да си отговориш, гложди те, иначе казано, пък на всичкото отгоре и буйна, препускаща лудо сиреч, ала никакъв отговор не ти хрумва, каква колесница, какви пет лева, никаква колесница не е това, а костенурка, която се прокрадва тихомълком покрай теб, без да я усетиш, като че ли е някаква игра това, колко пъти може да мине около теб, без да я усетиш, колко може да ти скъси живота, без да я забележиш, надбягване впрочем, което няма шанс да спечелиш, само че ето нА – принуден си да тичаш, да се състезаваш с него, както оня древен елин е принудил Ахил да се състезава с костенурката, правилата са страшно прости, казал му, ето те теб, човек сред човеците, войн сред войните, а ето една най-обикновена костенурка, трябва само да я надбягаш и ще докажеш мъжеството си, та какво доказване на мъжеството има в това, презрително го изгледал Ахил, ами такова, казал елинът, че чисто математически ти не можеш да я надбягаш, а математиката, както сам знаеш, е наука от боговете, надбягай я, победи я и ще докажеш мястото си сред тях, е, все пак, за да бъде честно, ще й дадем известна преднина, но това не би трябвало да означава нищо за теб, виж се какъв си здрав и едър, всеки бог свой знак е турил върху теб и прочее, а това е една нищо и никаква костенурка, ще я отвееш като стой та гледай, само минутка ще ти отнеме, а после ходи прави каквото намериш за добре, и речено-сторено, затегнал си Ахил сандалите, сложили елините костенурката на там някакви си метри пред него, дали знак за начало и той хукнал да бяга, само че това, което не знаел, било, че докато той измине разстоянието до сегашната й позиция, тя ще се отдалечи още малко, та той ще трябва да измине и новото разстояние, но междувременно тя ще е изминала още малко, той ще трябва да претича и него, и така нататък, а Ахил изведнъж бил обзет от ужас, защото разбрал, че е измамен, че финал всъщност никъде няма, или ако има, то нито костенурката ще се добере до него, нито пък той, има само едно вечно догонване, но вече било късно да се откаже, не бил той човекът, който лесно ще се предаде, а кой знае защо изведнъж се видял стар и грохнал, все така догонващ проклетата костенурка, и в този момент, когато се видял такъв, мъжественото му сърце не могло да го понесе, пръснало се на парчета, а той се строполил мъртъв насред пистата, докато костенурката спокойно продължила пътя си, пресякла финала и продължила необезпокоявана към хоризонта, а елините се струпали около Ахил и горчиво ридаели, най-вече ридаел онзи елин, който му спретнал тоя номер за забавление, а впоследствие написали епос, в който дали на великия герой възможност за по-героична смърт, сиреч такава, която повече му приляга, защото срамно било да кажат, че той починал, гонейки някаква костенурка. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Елена Алексиева

бр. 14/20120

Александра Чаушова, „Услуги II”, рисунка с молив, 26x18cm, 2018

Приказка за свършека на света

В покрайнините на един голям град, в една къща с петнайсет стаи, живеел старият Тътрузко. Той имал дъщеря. Тя не била нито млада, нито особено хубава, но Тътрузко си имал само нея и бил принуден да се примири. Освен това той знаел, че имало и далеч по-стари и грозни дъщери, а някои и по характер били много лоши.
Навремето Тътрузко си посторил такава голяма къща, защото обичал децата и си представял как някой ден дъщерята ще му народи цяла сюрия внучета и те ще припкат из къщата и ще я огласят от сутрин до вечер с гласчетата си.
Обаче не станало точно така. Дъщерята на Тътрузко изобщо не обичала децата и не щяла нищо да ражда. Вместо това тя по цял ден четяла философски книги и смятала на едно сметало.
Тътрузко бил много разочарован. Той се затворил да живее в единия край на къщата, а дъщерята – в другия. И понеже му било ужасно скучно и нямал с какво да си запълва времето, често ходел напред-назад по коридора, влачейки протритите си чехли. Не го правел нарочно, просто вече бил много стар и всичко му тежало, особено собствените му крака, които с мъка повдигал от земята.
Веднъж дъщерята дошла при него. Тя била страшно ядосана. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Литература, кино и пандемия, или къде се пресичат реалният и въображаемият свят

Александра Чаушова, „Юлия”, маслен пастел и акрил върху хартия, 205x111cm, 2019

бр. 14/2020

Въображаемият свят придобива все по-голяма тежест в дни като тези, става ни по-близък и някак по-важен в ситуация на глобална пандемия. Настоящето все повече заприличва на внезапно сполетяла ни антиутопия, в която историите се повтарят ту като трагедия, ту като фарс, а бъдещето като че ли задълго е отседнало в един ретроутопичен хоризонт. В тези обстоятелства се обърнахме с пет въпроса към петима автори на художествени и публицистични произведения, а техните коментари публикуваме тук (по азбучен ред на имената им).

1. Днешната ситуация, свързана с вирусната пандемия, е нова и критична за нас, за Европа, за света. В литературата и киното обаче подобни екстремни ситуации са описвани и пресъздавани многократно. Дава ли ни това основание да им се доверим? Може ли естетическият опит с филми, книги, а и видеоигри да ни предостави инструменти за справяне?
2. Има ли произведения, които бихте отнесли към житейската ни ситуация днес, или тя изисква да бъде пресътворявана по изцяло нов начин?
3. Имаме ли реални основания да мислим бъдещето като минало, както в „Дванайсет маймуни“ на Тери Гилиъм, или е рано за подобни темпорални обрати?
4. Как мислите, ще има ли трансформации в полето на културата, след като излезем от настоящото положение – нови форми, нови канали, – или бързо ще се върнем към познатите ни неща?
5. Ако днес решите да напишете книга (сценарий) върху извънредната ситуация в света, какъв би бил нейният (неговият) финал?

 

ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ (писател, автор на антиутопичните романи „Апарат“ и „Екс орбита“, преподавател по правни науки)

 

  1. Литературата дава възможност за преживяване на опит, при това безболезнено, но това преживяване си има и своите ограничения. Четящият човек може да се окаже по-подготвен от другите хора, когато се случва някакво извънредно събитие, защото може да предвиди някои последици по-добре от невежата. Но не бива да се осланя само на този свой опит – литературата носи своите правила, които я правят читаема, реалният свят не търси читатели, затова произведенията му не се подчиняват на литературните алгоритми. От това следва, че читателският опит не е достатъчно легитимен в реалността. Не само това, опасно е да се предоверяваме само на него. Читателският опит има и предимство над реалния, защото литературата не е ограничена от законите на действителността, тъй като литературата не е само отражение на обективната действителност. Това обаче още повече утвърждава необходимостта от разграничение между двата опита.
  2. Много е динамично положението. Днес е по-скоро „В очакване на варварите“ – в добрият случай – на Кавафис, в лошия – на Кутси. Утре може да е „Слепота“ на Сарамаго, важно е вдругиден да не е „Пътят“ на Маккарти.

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Културата е атестат за всяка държава по време на криза

бр. 14/2020

Разговор с Диана Андреева-Попйорданова, директор на Обсерватория по икономика на културата

Александра Чаушова, “Троен портрет”, маслен пастел и акрил върху хартия, 89,5x57cm, 2019

Г-жо Андреева, заради заплахата от новия коронавирус културата внезапно изпадна в неочаквана критична ситуация. Какви очаквате да са последиците за нея? Кои са най-уязвимите сфери и сегменти от културния спектър?

Културата е един от най-засегнатите сектори в националната политика. Още на 8 март, след потвърждаването на първите случаи на заболяването с COVID-19, културните институции бяха затворени. Тази рестриктивна, но необходима мярка засегна държавни, общински, частни, неправителствени организации, както и свободните артисти. При държавните и общинските културни организации действат различни модели на финансиране и по време на извънредно положение или форсмажор бюджетът и моделът на финансиране може да се променя, така че да се осигури заплащането на труда в културните институции. По-голям проблем, нерешен близо три десетилетия, е финансирането, устойчивото развитие, оцеляване и поне минимално заплащане на труда при независимия културен сектор – частни, неправителствени, самоосигуряващи се артисти и тези, които работят на временен договор или на проектен принцип. Настоящата ситуация е и своеобразен стрес тест за културната ни политика – предвидени ли са достатъчно защитни механизми за всички участници в културните процеси, стратегията за управление на рискове може ли да издържи подобна ситуация, има ли достатъчно буфери за преодоляване на кризисни ситуации. Настоящата картина показва много ясно, че липсват инструменти от културната политика, които биха осигурили устойчиво развитие на сектора. В Закона за закрила и развитие на културата чл. 2 постановява: „Основни принципи на националната културна политика са: т. 3. равнопоставеност на творците и културните организации“. След като един от основните принципи е равнопоставеност, следва, че държавата не само в кризисен момент би трябвало да се погрижи за частните, неправителствени организации и свободните артисти, но това е трябвало да се случи още с приемането през 1999 г. на ЗЗРК. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Книгоиздаване по време на извънредно положение. Анкета

бр. 13/2020

Антоанета Колева, директор на издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“

Ще си позволя да отговоря на въпросите в цялостен разказ.
Книгоиздаването е крехко балансиране на ръба между икономика и култура, между задължителното произвеждане на приходи (а по възможност и печалби, откривам напоследък с учудване, че мнозина не правят разлика между двете) и онова, което по дефиниция не може да произвежда печалби, освен ако не смятаме за такива символните и духовните. Това балансиране днес, когато без съмнение абсолютният приоритет, какъвто са здравето и животът на хората, налага извънредно положение, стана още по-трудно. Трудността нараства в пъти, ако погледнем не просто към издателската сфера, а към ситуацията на независимите издателства с малки обеми продукция и висока специализираност на книгите и публиките си. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Книгоиздаване по време на извънредно положение. Анкета

бр. 13/2020

С обвяването на извънредното положение, големите книжарски вериги, както и някои от по-малките физически преустановиха своята дейност, местата за представяне на книги затвориха вратите си. Насрочените събития бяха отменени. Книгите, готови за издаване – отложени. Обърнахме се към няколко български издателства, позиционирани в различни градове в страната, различаващи се повече или по-малко по читателската си аудитория, по издателския си фокус и по количеството издадени книги на година. Въпросите към тях бяха едни и същи. Целта, да представим извадка от това как българските издатели се справят с полудялото време на COVID-19. Понеже всеки ден е различен, отговорите на анкетата вероятно в момента, в който читателят чете, няма да отразяват настоящото състояния на събитията, но ще му позволят да научи издателските надежди, отложените проекти или възможни начини за справяне към средата на извънредното положение. Бъдещето не е съвсем ясно, факт е, че издадените книги през 2020 г. ще бъдат по-малко, но надяваме се, Апокалипсисът за книгата и света няма да дойде нито в 6 вечерта, нито в друг час от деня и книгоиздаването и литературата ще оцелеят. Антиутопията, в която живеем, ще свърши недраматично, за разлика от повечето романи и филми.

Яница Радева

 

Анкета

Манол Пейков, издател, „Жанет 45“

 

Как се справя Вашето издателство след повече от седмица извънредно положение заради COVID-19?

Като всички останали. На мускули – що се отнася до търговския аспект на нещата. А ако говорим за творческата страна – лично на мен ми остава повече време да поработя върху близки до сърцето ми проекти, които съм отлагал дълго време.

 

Успявате ли да работите дистанционно?

Да, стига задачите да не са свързани с управление на машини, пренасяне на кашони, опаковане на пратки. Което също е съществена част от нашата работа.

Имате ли онлайн търсения? Разработвате ли алтернативни начини за достигане до Вашите читатели и партньори?

Да, имаме неочаквано много. През последните две седмици почти всички физически книжарници в страната са затворени и цялата търговия с книги се премести в онлайн пространството, което при нормални обстоятелства е отговорно за по-малко от една пета от всичките ни продажби. Оборотът на онлайн книжарниците обаче не е нараснал драстично – което чисто и просто означава, че нашите обичайни обороти са се свили трикратно или дори четирикратно. Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Книгите имат нужда от помощта на Европа

бр. 13/2020

Обръщение на европейски издатели до европейските институции

1. Причина за обръщението

Културата е важна за бъдещето на Европа. Творческите сектори са основен актив на европейската икономика. Това са ясни изявления, повтаряни от всички европейски институции през последните години. Днес е време да се покаже, че културните индустрии наистина са приоритет на Европа! В тази ситуация книгоиздаването играе ключова роля: като най-голямата европейска културна индустрия, книгоиздаването и периодичният печат допринасят значително за европейската икономика по отношение на годишния оборот (22-24 милиарда директен оборот), работни места и растеж, със 150 000 преки служители и повече от половин милион души, работещи в цялата стойностна верига. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи, Тема на броя

Сакартвело, търпение и рози

Грузински рецепти

Диана Иванова

 бр. 12/2020

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Дълго време, почти половин година след като сме се върнали,  в хладилника ще държим една бутилка с тайнствен сос, ткемали, дадена ни на тръгване от Иракли. „Задължително трябва да я вземете! Това е от майка ми, по стара семейна рецепта!“ Дълго не  я отварям. Ткемали е наистина нещо, което всеки грузинец има у дома си – гъст сос от джанки или сини сливи, с дива мента или джоджен и още куп други тайни съставки, които правят вкуса  толкова необикновен. Още по-необикновена е употребата – за първи път в живота си например комбинирам сини сливи и червено цвекло. Цвеклото се сварява леко и се пече на фурна заедно със сини сливи или се залива с ткемали. Ужасно вкусно и просто нещо, да се чудиш защо не ми е хрумнало досега! Не бяхме опитвали ткемали в Грузия. Иракли ни подарява бавното удоволствие да подължим да откриваме Грузия у дома.

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Марио Варгас Льоса за културата и демокрацията

Марио Варгас Льоса

бр. 12/2020

В: Изглежда че за Вас XIX век е Златната ера на романа. Защо?

Л: Мисля, че за литературата XIX век е бил изключителен период. Погледнете великите английски, френски, руски, а също и американски писатели. В Латинска Америка е нямало толкова велики писатели с изключение на Сармиенто[1]. Сармиенто е значим писател, но най-великите латиноамерикански писатели са от XX век. Аз съм голям почитател на Толстой, Достоевски и френските автори, които са оставили дълбок отпечатък у мен – най-вече Виктор Юго и „Клетниците“. И Флобер, който за мен е бил истински майстор на словото. За разлика от Юго, Флобер не е бил гениален, когато е започвал да пише. Той е постигнал гениалност с усърдие, с постоянство, като се е стремял да преодолява ограниченията си. В този смисъл той е образец за подражание за писателите, които не са родени гениални. Има още

1 коментар

Filed under Общи

Дълги маси, отворени бутилки и дим: срещи с Дерек Уолкът

бр. 12/2020

Свен Биркертс, 2017

 

Дерек Уолкът

Доста неща научих за поетите и поезията от Йосиф Бродски, чиито лекции посещавах през седемдесетте години в Ан Арбър и чието мнение за почти всичко приемах по онова време като светото писание. Йосиф много обичаше да назовава и класифицира поети, и разговорите ни с него до голяма степен се състояха в произнасянето на разни отсъждания: „Мирослав Холуб е страхотен, нали?“. Или: „Евтушенко е пълна пръдня“. Еди-кой си всъщност бил добър поет – „жалко, че му се налага да прави свирки на Робърт Блай“. Слушах с наострени уши и веднага се палех, щом в списъка му изникнеше ново име. „Дерек Уолкът“ – каза един ден той. – „Карибски поет – погледни го.“ И аз, какъвто си бях изпълнителен, точно това направих, погледнах „Морско грозде“ и „Друг живот“. Помня, че и двете ми харесаха, но помня и как се подканвах да ги харесам още повече, за да съм адекватен спрямо преценката на Бродски. Със сигурност усетих силата и свежестта на Уолкът и долових уникалния ритмичен устрем на тази поезия. Но в онзи момент все още не бях докрай свързан с нея. След известно време, когато се преместих в Кеймбридж, си помислих, че може би ще успея да се приближа до нея, ако напиша нещо за този човек. Реших да съпоставя творчеството и възгледите на Уолкът с тези на неговия колега писател от Карибите В. С. Найпол. Като млади двамата са приятели, но след това поемат по съвършено различни пътища: Найпол отхвърля корените си, докато Уолкът ги поставя в средоточието на стиховете и пиесите си. Бях чувал, че имало търкания между тях. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Епос и художествена игра[1]

бр. 11/2020

 Миглена Николчина

Dragon Age 2 („Драконова епоха 2“), BioWare, 2011

В „Епос и роман“ Бахтин разглежда романа като млад, развиващ се и незавършен жанр, което е малко странно, като се има предвид, че този му труд е написан в средата на XX век. Това, с което Бахтин всъщност не е съгласен, е старият навик да гледаме на романа като на епос в проза. Грешката, смята той, произхожда от факта, че ние всъщност забравяме, че романът е единственият литературен жанр, по-млад от самото писане. За разлика от епоса, и най-общо от поезията, романът се появява след изобретяването на писмеността. Тази нова технология, технологията на писането, съдържа множество важни различия, които открояват епоса от романа, но значима част от тях в крайна сметка се свеждат до темпоралността: докато епосът се занимава с абсолютното минало и не се подчинява на бъдещето, а на „бъдещия спомен за миналото“ (19), романът се занимава с незавършеното и генеративно настояще, с неговата неразрешима идеологическа хетероглосия, с постоянното му ставане и промяна. Романът също така е отворен като пространство: той „позволява на автора във всичките му маски и физиономии свободно да се движи през полето на изобразявания свят, което в епоса е било абсолютно недостъпно и затворено“ (Бахтин 1983: 520). Романът с други думи е жанрът на незавършеността: незавършеност както от страна на автора и читателя, така и от страна на света, към който се отнася. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница, Тема на броя

За разликата между книгата и джойстика

бр. 11/2020

Николай Генов

OXO (Александър С. Дъглас, 1952)

Броят на „Литературен вестник“ от 26 юни 2019 година бе посветен на книгите-игри. Той имаше важната задача да разкаже тяхната история, разпространявана до този момент непълно и не съвсем гласно в по-тесните рамки на една субкултура; да се опита да проследи генезиса им и да очертае литературоведските хоризонти и възможните изпитания пред по-нататъшното изследване на феномена. Поради спецификата на така формулираната цел съдържанието на броя, твърде силно обвързано с хронологията и нейния локален контекст, бе маркирано от определена доза фактологичност, но това – като всеки необходим ход – се очакваше предвид някои натрупали се с времето предразсъдъци и необходимостта от тяхното оборване. В крайна сметка изданието успя да се сдобие със свой собствен живот и изпълнявайки основната си функция, запозна по-широката аудитория със съвременното състояние на жанра у нас. Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Обичам да напомням, че е редно човек да е първо и преди всичко читател

бр. 10/2020

Разговор с Темз Арабаджиева

Темз, как от правото се насочихте към професията на пиара? И то точно в областта на книгоиздаването?

Понякога срещам доста учудени погледи, когато споделя какво е висшето ми образование. Рядко от „високоплатеното“ право някой се насочва към пиар конкретно в книжния сектор. С тази позиция сякаш ни събра случайността. И любовта (без да се опитвам да бягам от клишето с книгите). Обичам да се шегувам, че този развой на събитията е изтънчената победа на романтизма в мен. Шест години по-късно все още не съжалявам за избора си.

Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Има такъв момент, в който си казвам: „Просто трябва да издам тази книга“. Е, или „да я преведа“, разбира се

бр. 10/2020

Разговор с Боряна Джанабетска

Има едно неписано правило – преводачът нашумява по-лесно, ако превежда класика, и много по-трудно, ако налага нови, съвременни имена. Вие не се страхувате от второто и в биографията ви има много съвременни автори. С какво ви изкушиха те?

Над нашумяването не съм се замисляла особено, но ми е интересна по-различната динамика на съвременния текст, интересно ми е как се постигат картинност и драматизъм с по-съвременни изразни средства, с което в никакъв случай нямам предвид краткост на изказа – голяма част от книгите, по които съм работила, съперничат по обем на някои класически произведения. Всъщност особено много съм привлечена от преплитането на съвременност и минало, от нови интерпретации на миналото, от обръщането на съвременни автори към миналото, като например великолепната, едновременно традиционна и съвършено модерна възстановка на викториански роман в „Аленото цвете и бялото“. Разбира се, като се вземе предвид, че освен преводач съм и издател (заради греховете си, както казват англичаните), вземам предвид и по-голямото търсене на съвременни автори. Що се отнася до класиците, като читател имам дори по-големи предпочитания към тях и се надявам да ми остане време за среща с творчеството на някои от тях и в качеството ми на преводач. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Измеренията на нормалното при Сали Руни

бр. 10/2020

Амелия Личева

Едно от най-нашумелите имена в съвременната проза напоследък е това на Сали Руни. Чуждите медии определят писателката като новия Селинджър и авторка, която представлява, а и пише за милениалите. Други не пропускат да напомнят, че ранният й успех и високите оценки, които получава, напомнят за друг такъв ранен и шумен дебют – този на Зейди Смит. И наистина, родената през 1991 г. Руни вече има зад гърба си два отлични романа, награда на „Сънди Таймс“ за млад писател на годината, а през 2018  г. с втория си роман „Нормални хора“ е номинирана за престижната награда „Ман Букър“ и става носител на други, също значими награди – „Ирландски роман на годината“ за 2018 г. и „Коста“ за най-добър роман на 2018 г. (последната се връчва на автори от Великобритания и Ирландия). Има още

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Лъже-Яворов

бр. 9/2020

Пламен Дойнов

Кой пише вместо паметника? (детайл от скулптурата на Владислав Реймонт в Лодз, Полша), сн. ЛВ

Балонът сякаш се пукна, но парчета от него още се носят из въздуха – слухове, че завистливи хора не искат да признаят за истински новооткритите стихотворения от Яворов; информации за разследване (на МВР, на ДАНС?), което тече и се стреми да установи истината; подхвърляния за други открити Яворови ръкописи, които обаче май са още по-явни фалшификати и т.н. А през това време книгата „Непознатият Яворов“ (изд. „Персей“, 2020) все още се продава в книжарниците със статут на исторически бестселър.
Разбира се, не е необходимо изданието да бъде цензурирано и иззето. Но защо издателят Пламен Тотев и съставителката и разчела текстовете в тома Милкана Бошнакова най-после не проявят професионална етика и сами не оттеглят „Непознатият Яворов“ от продажба? Толкова ли е трудно да признаят грешката си? Или те все още се надяват някой категорично да докаже, че са издали автентични текстове на Яворов? Още ли вярват? Има още

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Книгоиздаването е житейско поприще, смисъл и отдаденост

Разговор с Мартин Христов от издателство „Ерго“

бр. 8/2020

Издателство „Ерго“ съществува от 2002 г., тоест вече близо 18 години. Бихте ли разказали повече за основаването и историята му досега?

Започна се с една от най-значимите книги на любим унгарски писател, наложил възбрана върху издаването на творчеството му в родината по време на социализма – „Изповедите на един буржоа“ на Шандор Мараи, в мой превод. Издадохме я с Малина Томова от „Стигмати“, като издателското ноу-хау беше нейно. По-късно много ми помогна със съвети и издателски хитрини и Бойко Киряков от „Гутенберг“, с чиято помощ излязоха ерудитските студии на Ищван Бибо под заглавие „Политика, морал, демокрация“. Препоръчвам на всички настоящи и бъдещи български държавници да прочетат тази книга. Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Из „Една среща“

Бруталният жест на художника – думи за Франсис Бейкън

бр. 8/2020

Милан Кундера

Андрей Даниел, „Дюшан и плодове“, 2018, частна собственост

В духа на „Изкуството на романа“, „Завети и предателства“ и „Завесата“, през 2009 г. Милан Кундера издава сборник с есета, някои вече излизали, но преработени, други непубликувани, всички писани през периода 1991-2009 г. „Една среща“ е творба, в която Кундера се връща към своите спомени и разсъждава върху екзистенциални и естетически теми, върху автори и произведения: Рабле, Анатол Франс, Филип Рот, Гарсия Маркес, сюрреалистите, „Кожата“ на Малапарте, „Идиот“ на Достоевски, „От замък на замък“ на Селин… Тук са и композиторите Яначек и Шьонберг, тук е и художникът Франсис Бейкън. Поредните „вариации на тема“ литература и изкуство на големия чешки майстор са „красиви като многолика среща“, както е озаглавил една от частите на сборника. В тях Кундера писателят, читателят и меломанът сякаш прави равносметка на есеистичното си творчество. „Една среща“ ще бъде издадена у нас през март от ИК „Колибри“ в превод на Росица Ташева.

Р. Т.

  

1

Един ден Мишел Аршембо[1], който възнамерява да издаде албум с портрети и автопортрети на Франсис Бейкън, ме кани да напиша есе, вдъхновено точно от тези негови картини. Уверява ме, че такова е било желанието на художника. Припомня ми краткия ми текст, публикуван някога в списание „Л’Арк“ – Бейкън го смятал за един от малкото, в които се разпознавал. Няма да отрека, че се развълнувах от това послание, изпратено ми след толкова години от художник, когото никога не бях срещал и от когото толкова се възхищавах.

Този текст за „Л’Арк“, посветен на триптиха от портрети на Хенриета Мореас, бях написал в самото начало на живота ми в емиграция, когато все още ме обсебваха спомените за страната, която бях напуснал и която помнех като земя на разпити и полицейско наблюдение. Сега, осемнайсет години по-късно, мога само да започна новите си размисли за изкуството на Бейкън със стария текст от 1977 година.

2

Беше през 1972 година. Имах среща с една девойка в апартамент, който ни бяха заели в едно от пражките предградия. Два дни преди това полицията я бе разпитвала за мен часове наред. И тя искаше да се видим тайно (боеше се, че непрекъснато я следят), за да ми разкаже какви въпроси й бяха задавали и какво бе отговаряла. Идеята беше в случай на евентуален разпит моите отговори да съвпадат с нейните.

Тя беше съвсем младо момиче, което още не познаваше света. Разпитът я бе обезпокоил и от три дни страхът не спираше да разбърква вътрешностите й. Беше много бледа и по време на разговора ни често-често излизаше от стаята, за да отиде до тоалетната – дотолкова, че цялата ни среща бе озвучена от шума на водата, изпълваща казанчето.

Познавахме се отдавна. Беше интелигентна, остроумна, прекрасно умееше да владее чувствата си и винаги бе облечена така безупречно, че роклята й, точно както поведението й, не позволяваше да се види и най-малката частица от голотата й. И ето че изведнъж страхът, подобен на голям касапски нож, я бе разпорил по дължината й. Тя стоеше пред мен, зейнала като разрязания торс на юница, закачена на месарския ченгел. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Каузата на книгите

бр. 8/2020

Литературното произведение е индивидуално постижение на автора, но издаването му като книга е резултат от съвместен труд, в който съществен принос има оформлението; съвременната книжна култура все повече ни убеждава в неговото значение. Затова в настоящото издание на рубриката „Каузата на книгите“ се обръщаме с няколко въпроса към петима от най-разпознаваемите днес у нас дизайнери и илюстратори на книги.

1. Откога се занимавате с илюстрация и оформление на книги? Имате ли представа по колко книги сте работили досега?
2. Защо избрахте да работите в областта на книжната илюстрация? Какво я различава от останалите сфери на визуалните изкуства?
3. Бихте ли описали как протича при Вас процесът на работа по една книга?
4. До каква степен въздействието и посланието на книгата зависят от оформлението и илюстрациите? Чувствате ли се отговорни за успеха или неуспеха на книгите, по които работите?
5. Със сигурност следите процесите в областта на книжната илюстрация. Как бихте обобщили актуалните тенденции? Къде се намира българската илюстрация спрямо световните процеси?
6. Случва ли се да откажете да работите по дадена книга? По какви причини?

КАПКА КЪНЕВА

1. Работя осъзнато и активно в сферата на книгата, откакто се дипломирах в Националната художествена академия преди близо 20 години. Честно казано, все още се изненадвам от това, че мога да употребя израза „преди 20 години” и в работен аспект.
Не ми е хрумвало да следя бройката илюстрирани от мен издания. Те обаче са със сигурност много по-малко от кориците на книги, по които съм работила.

2. В книжното пространство се чувствам свободна, то ми е по мярка. Харесва ми да го населявам с образи, да интерпретирам и преживявам различни животи и светове – на автора, на читателите. В някакъв смисъл това ми помага по-пълно и качествено да опознавам и другите, и самата себе си.
Книгата е за мен място, време и начин – обиталище, паралелен живот, но и възможността да бъда истинска, непресторена. Не усещам професията си по същество различна от която и да било друга творческа дейност, която ти носи радост, или както би казал Марк Твен „Може да е работа, може и да не е, важното е че допада на Том Сойер”. 🙂 Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Уязвимостта на автора

Разговор с Десислава Николова-Беседин

Поводът за това интервю е режисираният от Вас филм „Внукът на човекоядката“. Филмът е по едноименния разказ на Йорданка Белева от сборника с разкази „Ключове“. На първо място, искам да Ви поздравя за избора на това произведение и идеята да се „обърнете“ към съвременен български автор. Тъй като филмът Ви е дипломен, впечатлява също и фактът, че се захващате с една изключително тежка тема. Защо избрахте да направите филм за жестокостта и агресията сред децата?

Избрах точно тази тема, защото представлява огромен, глобален проблем. Всяко едно дете – и в миналото, и сега – е било обект на подигравки или самото то се е подигравало на други деца. Толкова глобален проблем, че за мен е скандално колко малко се говори по темата. Кога се говори? Когато един от сто примера, завършили лошо, стигне до медиите. Тогава те решават в следващите няколко дни да вадят случай след случай на тормоз в училище, докато нещо по-фрапиращо не им привлече вниманието. И какво постигаме с това агресивно отразяване? Нищо. Защото нещо може да се постигне единствено като се говори с децата – искрено, с любов, по близък до самите тях начин. Да се „говори“ по този начин е и основният смисъл на изкуството като цяло. От тази гледна точка за мен разказът „Внукът на човекоядката“ е брилянтен. Той представя темата чрез един изключително майсторски художествен подход и именно там е силата му – не е фрапиращ и скандализиращ в безучастен репортажен стил, а докосва емоционално. Смея да твърдя, че моят филм по разказа следва същия дух. Причината да въздейства не е в това, че има ярки сцени на насилие или на самоубийство след насилието. Напротив, такива няма. Тормозеното дете във филма не е дори докоснато с пръст от съучениците си. Загатнатото самоубийство е по-скоро мисъл за самоубийство и се извършва по начин, по който дори не е възможно човек да се самоубие. Въпреки това филмът впечатлява като скандален. Защо? Защото скандалното всъщност не е въпросният филм, нито въпросният разказ, а фактът, че те кара да се замислиш, че наистина последиците от уж невинния „по детски“ тормоз в училище понякога са трагични. Категорично смятам, че това замисляне може да накара много деца да осъзнаят какво причиняват. Да осъзнаят, че подигравките не са шега. Дете, което вече е роден или възпитан насилник, няма да се повлияе, но има много други, които просто не си дават сметка. Поводът за замисляне може да накара и някои родители да осъзнаят, че всичките им грижи са съсредоточени само в това детето им да се чувства добре, но не си правят труда да го учат и как да се държи с другите, за да бъдат те също добре. Има още

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Как гледаме изкуството днес?

Разговор с Вера Млечевска, Лазар Лютаков и Рада Букова

Рада Букова, „Как живеем”, 2019екструдиран полистирен, PVC лайстни, вариращи размери и Лазар Лютаков, „Пътят на пясъка”, 2019, стъклени чаши, екструдиран плексиглас, метални винтове вариращи размери.  Фотография: Рада Букова

Камелия Спасова: Темата на  58-мото Венецианско биенале е „Живееш ли в интересни времена?”. Как отговарят на това питане двамата съвременни български артисти Лазар Лютаков и Рада Букова в своя проект на българския павилион във Венеция, където въпросът е обърнат в „Как живеем?“?

Вера Млечевска: Аз не съм си поставяла за цел да обвързвам нашата изложба с лайтмотива на генералната изложба.

Лазар Лютаков: Заглавието е заимствано от заглавието на произведението на Рада Букова. В процеса на работа по проекта преценихме, че то би било подходящо и за целия проект.

Франческа Земярска: Симптоматично ми се струва, че в каталога към българския павилион Вера Млечевска започва с „Как гледаме изкуството днес? То няма вече рамка, настанява се свободно в пространството”. Подновената дискусия в социалните мрежи дава, меко казано, обезпокоителни отговори, тя иска да върне традиционните рамки, ридае за доброто старо изкуство и привежда „Мона Лиза” като непостижим образец. Отговорите сякаш само потвърждават интуициите Ви – живеем и мислим ей така, без да мислим критически. Как се справяте с вълната на омраза, която залива всеки творец у нас, който успява да излезе на голямата сцена? И как противодействате на тенденциозните некомпетентни материали? Има още

1 коментар

Filed under Визия

Качество и ефективност, ефективност и качество

Бойко Пенчев

бр. 7/2020

Да представяш книга на Йордан Ефтимов определено не е лесно. Първо, всички го познават. И което е още по-важно – всички имат твърдо установено мнение за него. Понякога в главата ми се набиват английски думи, които нямат точно съответствие на български и вгорчават живота на преводача. За една такава дума се сещам сега, търсейки как най-кратко да опиша виновника за това събиране. Думата еmercurial – подвижен като живак, непостоянен, Меркурий, който обаче, както знаем, е римската версия име на Хермес – бога на съобщенията, на херменевтите и на литературоведите.
Да започнем от заглавието. Как да тълкуваме това „Литература около нулата“. Всъщност авторът се е погрижил да не се мъчим толкова, разкодирал го е, като е предложил цели три възможни тълкувания. Първите две са по-интересните. Литература в точката на замръзването или литература около нулевата година, т.е. писана в годините малко преди и малко след 2000-та. И двете са верни.
В уводния текст към книгата Йордан Ефтимов почтено заявява какво е събрал между нейните корици. „Общото на тия текстове е, че те не са научни, не са литературознание. Те са форми на литературна журналистика и литературна публицистика“. Можем да ги наречем „обзори“, първият от които, „Българската литература през 1996 г.“, е публикуван тогава, а последният е от 2009 г. С други думи, тринадесет литературни години, като 2000-та е горе-долу по средата. Междувремено са минали почти толкова години от публикацията на последния текст. Част от актуалните наблюдения звучат вече като непонятен архив. Коя е била например най-продаваната книга през 2004 г.? Въпрос за колко хиляди лева е това през 2020 г.? (Отговорът: „Опитът на един глупак“ на Мирзакарим Норбеков.) Т.е. това е литературна критика на близката перспектива, която обаче се предлага в книга, което е покана да бъде гледана отдалече. Има още

Вашият коментар

Filed under На фокус

Нийли Черковски

Сн. Анна Лазарова

Искам да съм мъртъв поет

Искам да съм мъртъв поет
седнал на маса в ъгъла
в кварталното кафене

нагоре по улицата срещу горичката със секвои
и книжарницата „Сити Лайтс“

ще ми сервират безплатно безброй
чаши капучино с гъст каймак
и плуващи сърчица върху сметаната
никога няма да се оплаквам, че времето лети
докато зяпам нежните младоци
обути в Dusty Levi
и пийващи бира или еспресо

Искам да съм мъртва публика
завинаги във вечността
и да се науча да говоря великите
езици на света Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Вечният Удхаус на български език

Разговор с Жечка Георгиева

бр. 6/2020

На 14 февруари се навършват 45 години от смъртта на П. Г. Удхаус. Култовият сборник „Стрихнин в супата“ излиза в издателство „Народна култура“ през 1983 г. в твое съставителство и превод. Как започна всичко?
Всички четящи английски в оригинал бяхме луди по Удхаус и много се тръшкахме, че не можем да го издаваме. Причината беше, че имаше нещо като забрана, защото се смяташе, че е бил колаборационист по време на войната и дори сънародниците му го недолюбваха. Практиката в онези години беше да се подават в Министерството на културата едни бланки от издателствата с данните на книгата, като по този начин се следеше да не би да се пусне на пазара нещо диверсионно. И никой не смееше да „бланкира“ Удхаус. Но ето че до мен достигна слух, че друго издателство все пак е решило да се пробва по настояване на една наша мастита преводачка и аз коленопреклонно измолих от нашата директорка Вера Ганчева разрешение за пускане на бланка, и то веднага, защото принципът беше който превари. Бланката за наша изненада и радост беше одобрена, вероятно защото авторът беше крайно неизвестен у нас, и аз се залових за работа. За да си „вържем гащите“, възложихме и предговор на Димитри Иванов, който да замаже някак си военните години, и книгата беше готова за рекордно кратко време, защото съм превеждала с небивал мерак. Решихме да я „плъзнем“ незабелязано, без много шум, пак по политически причини, затова тя събра на среща с книгоразпространителите скромните за тогава 18 000 бройки тираж, защото по неписано правило поезия, драматургия и разкази събираха най-ниски тиражи. Има още

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Мостове и пропасти*

Октавио Пас

бр. 6/2020

Сн. Анна Лазарова

Да се намери език отвъд всички останали езици е едно от възможните решения на противопоставянето между единство и множественост, което не престава да вълнува човешкия дух. Другата възможност да се разреши този конфликт е преводът. Така погледнато, преводът е „златната среда“, толкова тачена през Античността: Духът е Един, езиците са много, а мостът помежду им е Преводът. Ала XX век не признава посредничеството и ето защо преводът престава да бъде мост, а е пропадане в бездните на логиката; колкото повече нараства броят на преводите, толкова повече расте скептицизмът във философската, литературната и езиковедската критика: преводът е илюзия, измама, трик или просто карикатура. В случая на поезията критиците са още по-безпощадни и категорични. Неодобрението им е почти без изключения остро и безапелационно; ако да се преведе едно изречение в проза е много трудно – в най-добрия случай можем да се надяваме да постигнем някакво смислово съответствие – то поетичната фраза е непреводима. Основният аргумент на противниците на поетическия превод е накратко следният: взаимовръзката между звучене и смисъл е същността на поезията, а точно тази обусловеност е непреводима. Опитал съм се да отговоря на този аргумент в други мои есета. Няма да се повтарям; ще отбележа само, че солипсизмът в лингвистиката не е нищо друго освен разновидност на философския солипсизъм: преводачът е затворен в собствения си език, тъй както индивидът в собствените си идеи и усещания. Само че тази критика не се отнася единствено до превода на поезия, а засяга всички форми на комуникация. Нужно ли е да припомням, че поетите никога не са имали за цел да избегнат трудностите при комуникацията, а напротив, да ги преодолеят? Поради това за поезията нерядко се твърди, че не е съобщение, а общение. Но не е необходимо, както ще видим, да се прибягва до една такава религиозна по своето естество аналогия, за да се докаже, че преводът на поезия е възможен. Има още

Вашият коментар

Filed under Общи

Сн. Анна Лазарова

бр. 6/2020

У. Х. Одън

По-обичащият

Поглеждайки звездите, аз си зная:
на тях за мен им е, уви, все тая.
Но на земята има и далеч по-тежко
от безразличието скотско и човешко.

Какво ако звездите почнат да изгарят
от страст по хората, а те не отговарят?
Щом не е равна любовта при нас,
то нека по-обичащият да съм аз.

Макар че за поклонник мисля се отдавна
на звезди, които пет пари не дават,
аз, гледайки ги днес така, не мога
да кажа „Липсва ми една, за Бога“.

Когато и последната звезда умре,
ще свикна някак с празното небе
и ще усетя мрака му велик, неземен,
обаче ще ми трябва малко време.

Дерек Уолкът

Любов след любовта

Ще дойде време,
радостно ще се посрещнеш
пред вратата си, а в огледалото
ще се усмихнете и двамата на поздрава

и ще си кажете – седни. Храни се.
Отново ще обикнеш непознатия, който бе ти самият.
Вино дай. Дай хляб. Върни сърцето
на сърцето си, на чужденеца, който те обича

цял живот, когото ти загърби
зарад друг, а той те знае наизуст.
Свали любовните писма от рафта,

снимките и жалните бележки,
изчегъртай си лика от огледалото.
Седни. Празнувай си живота.

Превeдe от английски ИВАН ЛАНДЖЕВ

Вашият коментар

Filed under Първа страница

„Не рисувай себе си върху света, рисувай света върху себе си”

бр. 5/2020

Разговор с Антоанета Колева

Снимка: Яна Левиева

Тази година Издателска къща „КХ – Критика и хуманизъм” става на 30 години. Това е бележит факт в българското книгоиздаване, където издателствата имат краткотраен живот. Как успявате да устоите?

Напоследък, обмисляйки начина, по който да отпразнуваме тази годишнина, се изумяваме – с една мазохистична веселост, която очевидно е съпровождала цялото това дълго експериментиране – как се оказа възможно то, при това на „малък език“ и в „малка култура“, при което думата „малък“ е само количествен, не ценностен маркер? През годините опитваме да удържаме някаква елитарност откъм съдържание. Тя предполага още по-голямо свиване на възможната публика – а кой друг ти дава живот, освен тя, освен продажбите на книги, с извинение за вкарването на груба икономическа реалност в този разговор за каузи? Това ограничено пространство за дишане на нашите книги, сред малкото хора на хуманитаристиката (а и колцина от тях могат редовно да купуват книги? а и защо да харесват съвремието, което е наша предпочитана област?) би трябвало да ни е обрекло отдавна. Вероятно отговорът за дълголетието е в една сплав от усилна работа, включително за съблазняване на публиката, от лични жертви, болезнени понякога, за които не искам да говоря, както и от търпеливо печелене на престиж пред институции, подпомагащи културата на книгата. И не на последно място, от включването ни в една мрежа, която дава светлина в мрачни дни – ние сме единственият (уви!) български член на Международния алианс на независимите издатели. Нещо фундаментално важно: от завихрянето на млади енергии, издателството не би било живо без Ася Захариева, но и Паула Ангелова, Илиян Шехада, Валентин Калинов.

Понякога имам надеждата, че публиката расте и хоризонтът просветлява. Друг път удря мълнията на отчаянието, че експериментите ни, подобно на шарени топки, отскачат неприети от сива стена от безразличие, невежество, а и културно проституиране наоколо, ако щете. В такива случаи се активизира един принцип, за чието формулиране съм благодарна на Шар и Фуко: „Да се противостои е дълг“. В крайна сметка всичко е сплав от етос и патос. Второто гледаме да го крием, както се крие любов. Третото е прагматиката, принципът на реалността, който боде като остен, но с който като че сме се понаучили да играем. Затова имаме слоган: „издател с философия“, философия тук значи тип етос. Не е лесно, но кому е? Кому от хората, решили да работят според вътрешните си екзистенцкритерии, е лесно? Има още

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Варианти на бъдещето и инвариантност на миналото в сериала „1983” (2018)

бр. 5/2020

Савина Петкова

Кадър от сериала „1983”

През 2013, когато стрийминг компанията (и вече пълноправна продуцентска къща) „Нетфликс” започва да предлага услуги, тя не разполага с нито един филм или сериал, режисиран от жена в своята база данни. Само след пет години, през 2018, цифрата скача от 0 до 27%. Днес почти една трета от оригиналните „Нетфликс” продукции са възложени на жени. От друга страна, компанията се ориентира и към международни продукции. Стратегията „локално за локални територии и локално за глобални” позволява на национални продукции да разполагат с голям бюджет „отгоре”, като наемат свои актьори и екип, за да разкажат история, която е едновременно локална, в комбинация с наднационален жанр (хорър, трилър, комедия), което ще гарантира гледаемост и популярност извън страната производител.

Премиерата на първата полска „Нетфликс” серийна продукция „1983” се състоя през 2018 г. Осем минисерии представляват детективски трилър, режисиран от четири жени, работа с трима оператори, 153 души екип, над 5000 статисти, с теренна работа на над 200 локации. Създателите на сериала са Джошуа Лонг и Мачей Мушал (който играе и главната роля), като съвместната работа с 25-годишния полски актьор гарантира историческа достоверност както във възстановката на миналото, така и във фикционалната, утопична, страна на сериала. „1983” е културен обект, значим за днешна Полша, както и за преосмислянето на понятието за носталгия и ретроспективна утопия. Сериалът представя свой собствен свят, чието действие се развива в измислено комунистическо минало. Кохерентният ансамбъл от архитектура, декори и заснемане носят духа и остатъците на историческия период на комунистическия режим в Полша (1945-1989), но имат и съвременен нюанс. Важно е да се спомене, че „1983” притежава и своеобразна педагогическа роля, сближавайки две поколения в диалог и сблъсък. „Старите” и „младите” в наратива на сериала търсят съгласие в общата кауза срещу режима, а от страната на продукцията диалогът се осъществява между ветерана Агнешка Холанд (р. 1948), чиито филми са исторически информирани и отговорни към истината за тоталитарните режими, а от друга страна, нейната дъщеря Каша Адамик (р. 1972), Агнешка Смочинска (р. 1978), известна с „Дъщерите на дансинга” (2016) и Олга Чайдаш (р. 1983), която печели популярност с „Нина” (2018). Има още

Вашият коментар

Filed under Тема на броя