„За да бъде литературно убедителен, авторът трябва да прекара всичко през душата си – иначе не става“

Разговор с Димитър Бочев

бр.7/2021

Димитър Бочев.
Портрет Пепа Калчева

Днешният роман все повече бяга от традиционното разбиране за жанра и залага на есеистичното, документалното, изобщо на хибридността. Каква е Вашата концепция за романовото, и в частност, какво от жанра се опитвате да запазите в собствените си романи?
Нищо. Не се опитвам нито да следвам, нито да нарушавам жанрови нормативи. И едното, и другото е догматизъм и преднамереност, а всяка преднамереност е нелитературна, за да не кажа противолитературна. Литературно е за сметка на това да намериш и изпишеш онези думи, които изразяват най-точно душевността ти. Художествената литература е човекознание, но литературата няма монопол върху тази сложна и нелека материя. Човекознание по свой начин и със свой инструментариум са и психологията, и философията, и социологията, и политологията, ако щете. А „Опит за екстаз“ е от всичко това по малко. Затова го наричам роман само условно. За да бъде роман в конвенционалния, в литературоведческия смисъл, му липсва повествователност, ясна и последователна сюжетна линия, взаимно обуславящи се фабули. Аз съзнавам това, но нито го избягвам, нито се стремя към него, защото то не е нито дефект, нито художествено качество, а само факт, обстоятелство, което няма оценъчна естетическа стойност. Казвал съм го и друг път, но ето че се налага да го повторя: Писането за мен е форма на живеене, при това като че ли единствената форма, до която аз имам достъп – всички останали форми са се проваляли – поне на битово равнище. Писането за мен отдавна е напуснало високите етажи на духовността и е слязло до стъпалото на инстинкта, на рефлекса – аз пиша вегетативно, както се потя. И имам убийственото чувство, че ако спра да пиша, ще спра и да живея.

От „Сиела“ определят „Опит за екстаз“ като философски роман и са прави. В каква световна традиция се вписва той според Вас – просвещенската, на екзистенциализма или руската? Разбира се, не можем да подминем и фигурата на Асен Игнатов…
Ама как ще я подминем! Та с неговия образ започва романът! И продължава с него. А това съвсем не е случайно – и литературният, и гражданският, и духовният ми живот е облагороден от личностното, от биографичното присъствие на Асен в него. Що се отнася до класификацията „философски роман“ – тя наистина не е моя, а на „Сиела“ и аз Ви благодаря за напомнянето. Аз съм щастлив за подкаста – „философски роман“ е наистина комплимент за творбата ми. Тъкмо затова не аз като автор го окачествявам така – би било нафукано да го правя. Не мога да не се радвам обаче, че едно толкова елитно издателство е установило, оценило и фаворизирало философското в книгата ми.
Що се отнася до традиция, която да я осинови, пишейки, аз нито съм търсил, нито съм бягал от такава – аз просто съм удрял импулсивно по клавишите на лаптопа си. Вече споменах спонтанността на творческия процес. Струва ми се, че почеркът ми е чужд на националната ни литературна традиция и е най-еднороден с екзистенциализма, но не атеистичния екзистенциализъм със Сартр воглаве, с християнския екзистенциализъм, белязан от имената на цяла плеяда философски и литературни гении, които надвишават лицемера Сартр – както морално, така философски, така и художествено.

Кого провокирате с романа си?
Преди всичко себе си, собствените си екзистенциални граници и собствената си безграничност. Много са ми присърце, много са ми любими граничните ситуации на екзистенциалиста (този път християнски) Ясперс – колкото по-гранични, толкова по-любими. Този екстремизъм не е некрофилен – животворен е. Така, както екстазът е благородният вариант на фанатизма. Но съм търсил и тествал личностните си граници отново не преднамерено, а непреднамерено и природно – писал съм с естествеността, с която съм изживявал.

А ако трябва да говорим за писатели, с кои от тях чувствате родство?
Изхождам от презумпцията, че под „писатели“ разбирате и поетите, и философите дори. Да кажа, че се родея с един гений като Оруел, би било, меко казано, нескромно, пък и вече го е изрекъл в едно посветено на литературните ми опити есе („Космогония на злото“) Асен Игнатов. Нека преформулираме въпроса Ви така: Кои автори са ми душевно и духовно близки? Малко или много всички класици без изключение – от Шекспир през Данте до Достоевски и обратно. Немея пред всеки от тях. Доколкото се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин, пристрастен съм и към руските православни фундаменталисти от края на ХІХ и началото на ХХ век, преди болшевизмът да ги прогони или ликвидира физически. От творците на миналия век Оруел, Кафка, Камю, Бердяев, Юнг. И още много, много други – целият вестник няма да ми стигне да изброя само имената им.

Съвременното писане е много изкушено от биографичното. Можем ли да говорим за силен биографизъм в „Опит за екстаз“?
С пълен глас. Както между впрочем и във всичките ми останали литературни опити. Но далеч не само при мен е така – така е при всички автори. Всеки от тях пише в крайна сметка себе си – къде по-директно и обстоятелствено, къде по-иносказателно. В едно от многото си писма до любимата си Луиз Флобер споделя, че той е всичко в романа си („Мадам Бовари“) – и Ема, и останалите герои, и впрегнатите в каляската коне, и алеите, и дърветата, и листата им дори. Ето, това е истината – дори тя да нагарча. За да бъде литературно убедителен, авторът трябва да прекара всичко през душата си – иначе не става. Със същата интензивност, със същото вживяване трябва да чете и читателят, ако иска да осмисли една творба пълномерно. Ето защо аз мисля, че да се разбере и съизживее един роман в цялата му необозримост, е необходим точно толкова читателски талант, колкото авторски талант е инвестиран в написването му. Тук двете инвестиции са релевантни.

Какъв е съвременният човек? За какво няма той памет? И каква е вярата му?
Съвременният човек е точно и като античния, и като предантичния, и като древния, и като ренесансовия, и като извечния човек. И не съвсем. На съвременния човек, но особено на българина, не му достига съзнание за историчност – и оттам идват и всичките му актуални беди. Този дефицит подхранва ускоряващата се рекомунизация на обществото ни, мазохистичната жал по добрите стари времена, по единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. Когато робството е само обстоятелствено, наложено от неумолими външни сили, надежда все още има. Когато обаче същото робство се превърне от обществен фактор в душевност, в народопсихология и национален манталитет, път назад към свободата вече няма. По-малко от половин век тоталитаризъм беше достатъчен, за да ни превърне в душевни роби, в роби по душа, в неосъзнати съавтори на собствената ни тирания. Сиреч в хора, несъвместими със светския дух на времената. Тъкмо затова все ни тегли назад, в дебрите на комунистическия деспотизъм, тъкмо затова и монументът на най-безскрупулния и малограмотен тиранин в цялата ни история край Правец е обсипан перманентно с ритуални венци, с ритуални венци са обсипани перманентно и паметниците на руските и на съветските ни поробители, докато пред паметника на Георги Марков на столичния пл. „Журналист“ я намерите едно посърнало цвете, я не.

Какво е да си постоянно в позицията на чужденец? И ако трябва да си служим с модели, кой от тях по-добре отива на битието на чужденеца – този на Одисей или този на Авраам (позовавам се на Левинас)?
Съчетанието от двата, колкото и дефицитно, колкото и нежизнеспособно да е то. Лично аз във всяка стъпка по дъгата на тази земя се опитвам да съчетая авантюристичния дух на Одисей с моралистичния принцип на Левинас. Не ми се удава съвсем – надявам се, че ми се удава донякъде.

Успя ли най-новата българска литература да усвои уроците на големите български дисиденти? Вие познавате ли свои ученици?
Ето един въпрос, на който ще отговоря с неохота. Аз съм не дисидент, а противник на комунизма – както и на всяко насилие над личността. Докато дисидентът е вътрешен човек, той принадлежи към съответната общност (партия, система, религия), макар да е критично настроен към нея, той приема платформата й. Макар и критични, думите на дисидента са приятелски огън. Дисидент беше, да речем, Жан Виденов в рамките на БСП. Не, аз не съм дисидент – аз съм противник на комунистическия режим. (Ако не добавям тук и фашизма то е само защото говоря като българин, а фашизъм в България не е имало – камо ли нацизъм. Имало е само отделни самодейни фашизоидни инициативи, които обаче се разгръщат в периферията на общественото пространство и са толкова немощни и мижави, че не оказват никакво влияние върху държавната политика на Царство България. Истински фашизъм в страната ни пламна в следвоенните години. Стъпил върху руините на Втората световна, а не както ни уговаряха по съветски образец идеологизираните ни учебници Отечествена, война Чърчил предрече, че фашистите на бъдещето ще нарекат себе си антифашисти. Е, така и стана.)

Вашият език не робува на граници и предразсъдъци. Каква е цената на свободното слово?
Езикът е човекът. Така че казаното се отнася с пълна сила и за личността ми. Чарът на езика е неговата безграничност. Аз не познавам цензурирана литература. Добре възпитаният човек – установи Хашек – може да чете всичко. Докато О. Уайлд бе още по-категоричен: „Няма прилични и неприлични книги – книгите са или добре написани, или зле написани. Това е всичко“. Това наистина е всичко. Да, на места моят език е наистина нецензурен, но само по себе си от художествена гладна точка това обстоятелство не е осъдително. Осъдително е, когато нецензурният език се превърне в самоцел – това е вече противолитературно. Но когато думите (цензурни или нецензурни, прилични или неприлични) изпълняват определена литературна функция, те са добре дошли. Надявам се при мен да е така. Поне такъв е бил замисълът ми. Що се отнася до свободно слово, неговата цена е една: болка. Такава е и цената на битието. Но тази болка е не смъртоносна, а животворна. Словото, и особено литературното слово, е винаги път към смисъла, а осмислянето и преосмислянето е винаги болезнено. Да преосмисляш, значи да се разделяш със стари поведенчески модели и да усвояваш нови. Раздялата със старите модели е болезнена, болезнено е и усвояването на нови модели. Друг подобаващ път обаче няма. Както няма нито литература, нито битие, нито щастие на цената на спестената болка. Тъкмо затова съществува безсмислена радост, но безсмислено щастие не съществува, колкото и да хитруваме. Човек може да измами само конюнктурата – не и природата.

Една от най-честите думи от ежедневието ни е „криза“. Коя е най-голямата криза на съвременността?
Най-голямата криза на всяко време е винаги духовната, а оттам – и моралната. От два века насам тази криза е белязана от отлъчването на човека от Бога – процес, който технократичната ни цивилизация ускори неимоверно, превръщайки времената ни в духовна пустиня. Преди около два века йезуитът Жозеф дьо Местр предупреди в едно знаменито есе: „Ще оскотеем от наука!“. Ето че оскотяхме – в днешните междучовешки отношения господства един наукообразен атеизъм, цивилизацията ни днес е християнска по име, по ритуал и хералдика, но не и по духовно съдържание. И знаете ли кое е най-страшното? Страшно и пагубно е, че докато допреди трийсетина години атеизмът ни бе наложен свише по командно-административен път, днес същият атеизъм е свободен съзнателен избор на милиони наши сънародници. Е, това е вече началото на края.

Как Ви изглежда България в момента?
Една похитена и обезверена страна, която с твърда стъпка крачи към гибелната рекомунизация, което за мен е равнозначно на реварваризация. Сравнена обаче с колосалното зло на близкото ни комунистическо минало, днешна България е хиляди пъти за предпочитане. Има и нещо друго: за един човек на изкуството, за един писател родната почва е много благодатна. Има една естетика на грозното, има една артистичност на злото – тъкмо това изживява страната ни в момента. България само чака своя Юго – и той ще се появи несъмнено.

Казвате, че не можете да не пишете. Над какво работите в момента?
Да, вече го споменах: ако спра да пиша, аз ще умра физически. В „Дневниците“ си Макс Фриш установи, че словото е за писателя самоотбрана. Пишейки, авторът изхвърля в пространството, връща обратно на света онези болки и терзания, с които този свят го е заредил, без да го пита. Ако писателят не му ги върне, те ще отровят неговата ранима душа. Ето защо писането за генетичния писател е не избор, а изход. На литература човек може да бъде осъден като на затвор. Едната присъда е гражданска, другата е Божествена или природна (в зависимост от светогледа), но и двете са еднакво безпрекословни. Какво работя в момента ли? Ами правя последна редакция на романа си „Белият слон“, който е публикуван фрагментарно, глава по глава в литературната ни периодика още преди десетилетия, а в близко бъдеще „Сиела“ ще го издаде като книга.

Въпросите зададе Амелия Личева

1 коментар

Filed under На фокус

One response to “„За да бъде литературно убедителен, авторът трябва да прекара всичко през душата си – иначе не става“

  1. Този човек го обичам. В него няма тънта-мънта. Дали е нъмбър-уан, или последна дупка на каваля в болгарското писмено-творчество днеска, за него е без особена знач…ка. Остава си за мене като един от последните мохикани на ЯРОСТНОТО демократическо ПИСАНЕ…. Целая плеяда от негови „съратници и колеги“ Го изоставиха. НО, язе си го четем с удоволствие. И известна ГРАЖДАНСКА Надежда!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s