Българската литература и култура и „казусът Македония“

Георги Гроздев

бр. 06/2021

Издателство „Балкани“ има дългогодишно сътрудничество с творци от Република Северна Македония. Издателството е основано в 1991 г., поредицата „Балканска Библиотека“ започна през 2004 г. заедно със списание „Литературни Балкани“. И в списанието, и в библиотеката са издадени десетки автори от всички балкански страни без изключение – за първи път в културната ни история. Само от Македония, сега Република Северна Македония, са 40 имена.

1.

Съществува ли македонски език? Да! Разбирам го по рождение. Както е известно, така наречените „македонски класици“ са български класици, които са писали на български език. Това е добре известно и на онези, които работят в културните институции в Скопие. Между другото, имам подарена книга от бившия посланик на Македония в София, бивш председател на македонския парламент, за съжаление вече покойник, проф. Любиша Георгиевски. Това е неговият учебник по български език, на който е учил в 1944 г. Първият автор е Паисий. „Тази бистра вода след 1944 потъна някъде“, казваше той. Хората, които са останали да живеят на територията на сегашната РС Македония не са виновни, че такава е историческата им съдба.

Само тук на Балканите една българска майка може да има четирима сина и всеки да е от различна националност, според територията на която е  останал – я българин, я грък, сърбин  или македонец! Знаем как беше разпокъсана България.

Любиша Георгиевски е автор на книгата „Речник на предразсъдъците“, издадена в „Балкани“, докато беше посланик. Той е режисьорът, който първи постави пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие“, и то в Скопие.

Огромна е бариерата на тези предразсъдъци и те не са само гръцки, македонски, турски, сръбски или румънски, те са и български предразсъдъци. Познавам лично едни от най-добрите писатели на Република Северна Македония, издавал съм ги също. Включително експремиера Любчо Георгиевски, който сега е в новините. Издадохме негова стихосбирка в четиридесетото издание на „Балканска Библиотека“, по-късно и публицистичната му книга „С лице към истината“. В 2006 г., когато преведоха моя роман „Плячка“ на македонски, тогавашният премиер Владо Бучковски дойде да си вземе автограф на панаира на книгата, имам и снимка. Той сега е нещо като балкански Кисинджър, прави совалки между Скопие и София.

Това беше преди 13-14 години, оттогава се повтарят едни и същи констатации, та до днес. Че македонците не искат свободата си, че раздвоението е техен дъблок белег, че в неформална среда говорят едно, а публично съвсем друго. Преживял съм го лично.

2.

И това се отнася за авторитетни хора – поети, писатели, които са създали стойностна литература и култура през изминалите петдесет години по време на взаимната изолация на Балканите. Тяхната идентичност е раздвоена, колкото и пропагандно-правителствено да е монолитна.

Те са създавали и творили на език, много близък до българския, не знам как да го нарека, не съм лингвист, но език, който в своята книжовна форма вече е различен от българския и не може да се чете без проблеми. Творчеството им е преведено и превеждано на  основните европейски езици много повече, отколкото на българските писатели и поети. Благодарение на по-разкрепостения политически режим, там свободните идеи и във философията, и в литературата идват петдесет години по-рано, отколкото в България. Вижте земята на Република Северна Македония – няма пустеещи ниви, няма връщане на земя в реални граници, защото не е изземвана. Много преди Ивайло Петров и неговата „Хайка за вълци“ те изживяват своя катарзис на тази тема. Вярно е също така, че преди около сто години сръбският филолог Новакович е казал: трябва да се поддържа създаването на македонски език с вкарването в него на поне една трета сръбски думи, за да може в даден момент да се проведе асимилация. Днес тя е напълно постигната. Разбирах лесно стиховете на Богомил Гюзел от 1968, един от най-големите им поети, чийто баща е пострадал от репресиите  след 1944. Стиховете му от 1983 като текст вече са трудно разбираеми – това е илюстрация как езикът се изпълва с наноси, като се вкарват в него непрекъснато нови и нови думи. Впрочем, като изкуствено създаден език, и в турския език се вкарват всяка година нови думи. Всъщност македонците живеят 140 години извън България. Не знам как политиците с машината на времето ще върнат асимилацията обратно.

Създадена е една култура, един език, които са известни и превеждани в Европа и по света. Да не говорим за катедрите по македонски език във всички големи западни университети плюс Русия, и то от десетилетия. За първи път видях това в Ленинград (Петербург) като студент по журналистика и много, много се учудих. Тогава бях на 22 години. Какво стана с българистиката в Европа не искам да коментирам сега.

3.

„Казусът Македония“, ако го наречем така, за мен е въпрос за българската култура и литература, за българския език, а не за македонския. Стружките вечери на поезията например десетилетия са главно културно събитие на Балканите и събират най-известните творци от Европа, че и от Америка, а София все няма пари. То не е от сега това безхаберие и тази противоречива политика, още от Живково време, от царско време е и продължава деветдесет години вече. България единствена от балканските страни няма своя национална стратегия. Дали защото нейното Възраждане не е завършило, дали защото не можа да се обедини. И не е само този пример и не става дума само за пари. Всъщност парите са изядени или охарчени за нещо друго по-изгодно в страната на Кирил и Методий и Климент Охридски.

Вижте  парадоксите: в 1941 г. българската войска, наричана в Скопие фашистка, обявява, че няма македонци и няма македонски език, само пет-шест години по-късно българското комунистическо управление постановява: има македонци, има и македонски език. И дава костите на Гоце Делчев в Скопие. Сега сме в 2021 – и…  пак няма македонски език. Отново.

4.

С нашата „Балканска Библиотека“ беше трудно в началото, но на много места получавахме подкрепа от обикновените хора, без да разчитаме на някакви правителствени или други организации. В Солун един път ни казаха: „Това само вие, българите, може да го измислите“. Имаха предвид, че балканските страни са обърнати с  гръб една към друга и не се интересуват от съседите си, гледат към престижните страни и култури. Само българите сякаш искаме да седнем на една маса с всички. Събирал съм за разговор сръбски и албански автор в разгара на конфликта. Български автори, които имат непоносимост помежду си и живеят през две улици, не съм могъл. Инатът и курназлъкът бележат нашия манталитет. Тогава забелязаха нашата частна, авантюристична инициатива като симпатично изключение. Тя така и не бе продължена в нито една друга балканска страна, макар да имат и повече пари, а и да не им липсва културна проницателност, когато им е изгодно. Просто не искат.

Мисля, че обикновените хора се разбират много добре помежду си, те биха се разбрали и сега – без политици и правителства.

Където и да отиде човек по света в проспериращи и големи държави, от Китай до Америка, се убеждава, че нищо не става без големи проекти. На Балканите няма нито един голям проект – икономически, да не говорим за културен. Прословутата железница от София до Скопие вече сто години няма кой да я построи, тъй като за това трябват две страни. Да не давам за пример скоростните китайски влакове, такъв скоро ще има между Белград и Будапеща. Балканските ежби и делби са смешни, но и жалки наистина.

5.

България се намира в съвсем друга координатна система в сравнение с тази, в която се намират Република Северна Македония, Косово, Албания. Неотдавна бях в Косово, преминах през Македония и влязох в България с радост, че се прибирам в страна, член на Европейския съюз. Обстановката и атмосферата, не само пътищата, бяха коренно различни от Западните Балкани, макар и там да има нова и модерна магистрала от Косово до Албания, турска инвестиция, която е обаче безлюдна сега. Магистралата София – Скопие също е много слабо натоварена заради балканския ни акъл. У нас изглежда по-европейско дори визуално, без да навлизаме в литературни или културни подробности. Има движение, има живот.

Да не бъдем чак такива големи оптимисти, тъй като имаме поводи и причини да бъдем критични към нашия елит не само от това лято, доколкото имаме „елит“.

Езикът и литературата, културата са самоличност. Не само заради вечния преход и кризата, десетилетия наред българската култура е загърбвана. Точно сега, в този момент идват солени сметки. „Македонският въпрос“ или както и да го наречем, поставя питане: кой ще плаща тези сметки? Безразличието и безотговорността към българската литература и култура от страна на така наречения „елит“ е голяма. Известно е в миналото как за един министерски пост български политици са отстъпвали територии.

…Има ли верен път към бъдещето? Сигурно има. Европа и другият свят са го показали. В развитите държави богатите бизнесмени  инвестират огромни средства в националната си култура, в същата тази Република Северна Македония бюджетът за култура  е равен на военния бюджет. Не е достатъчно да имаш икономика, без култура нямаш самоличност.

Затова  ще го повторя: въпросът за българската литература и култура, за българския език е много по-важен от „македонския въпрос“.

 

6.

Като външна граница на Европейския съюз тъй или иначе в България ще идват емигранти, няма как да не идват. С какво нашата култура, както нашият имунитет при ковид вируса, ще ни предпазва от влиянието на чуждите култури, които са неизбежни на прага ни, ще ни спасява от претопяване, от асимилиране? В шведските училища влизат емигарнтски деца от Кюрдистан, но излизат шведи. В нашите училища като влизат българчета, знаем ли като какви излизат?

Имали сме в миналите столетия многократни изпитания – и в Османската, и в борбите с Византийската империя.

Как така са се спасили българският език и българският дух през османското владичество, и то в продължение на петстотин години? Никой не е посегнал на българския език в семейството, където от баби и дядовци, от майки и бащи се е предавало на деца и внуци устно всичко. Затова българите са оцелели, затова не са били асимилирани, въпреки гръцките фанариоти или официалната турска администрация.

 7.

Обичам да се шегувам, затова ще споделя следното: между България и Република Северна Македония има нещо и то ще да е голямо. Това обичат да повтарят и братята македонци в личните разговори. Това голямо „нещо“ би трябвало да ни сближава, а не да ни разделя.

Когато много отдавна посетих Скопие за първи път, се срещнах и с академик Георги Страделов, техен корифей от ранга на нашия проф. Исак Паси, с когото се познаваха. Още от прага академикът ме стресна с въпроса си:

– Как ке го разделиме Крали Марко?

– Е па ваш е! – рекох на момента, за да не го обидя като домакин, учуден от глупавия му въпрос.

Той искрено се зарадва и така станахме приятели. Дали това обаче е работеща формула и за политиците?

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s