„Единственият изход от страданието е състраданието“

Разговор с Тодор Христов за стихосбирката „Другите“ на Михаил

бр.04/2021

Започвам отзад напред. От послеслова в стихосбирката Ви „Другите“ става ясно името зад псевдонима. Защо за Вас равновесието между авторство и анонимност е толкова важно, с какво допринася и какво отнема на текста?
Михаил не е псевдоним. Това е тъкмо името на автора. Но зад него не стои индивидуално тяло, скрито в здрача на анонимността. То е по-скоро безтелесно име, име на сила. В послеслова опитах да обясня защо в случая с тази стихосбирка авторът е такъв. Бих допълнил, че макар да сме свикнали да прозираме през поезията живота на поет, това са стихове без поет. Аз със сигурност не съм.

Гласът на другите (тези вън от нас, но и онези вътре в нас) променя ли се спрямо топоса?
Както казвате, мястото, от което говори друг или говорим на друг, не е просто вътре или вън. В крайна сметка дори когато говорим на себе си, да речем, за да се поучаваме или утешаваме, ние се обръщаме към себе си като към други. Поради това местата, за които се говори в стихосбирката – улици, гари, магазини, университета – не са местата, от които се говори. Последните са по-скоро срещи, разриви, разминавания и гласът, който може да бъде дочут в тях, е прекалено многогласен, за да може да бъде очертана посока или линия на промяна. Но мисля, че това многогласие се приближава, отдалечава, разпръсва, отзвучава, стихва, може би както гласовете, които долавяме на улицата.

Животът на другите („маргиналите“ на улицата, „всекидневниците“ на града) е основна движеща сила в стихосбирката. Доколко те имат място в нашите души и ние в техните?
Всекидневието е съставено от моменти, които са твърде малки, за да имат силата на събития, твърде незначителни, за да размисляме над значението им. Но щом се натрупат, те могат да упражняват могъща гравитационна сила, от която трудно можем да се откъснем. Стихотворенията опитват да уловят тази сила, силата на малките, незначителни моменти на срещи и разминавания. Ако опитаме да ги интерпретираме, като пришием фигурите в тях към социални типове, дори те да са маргинални или анормални, бихме пропуснали срещите и разминаванията, стиховете биха изглеждали празни. С оглед на това бих казал, че такива моменти имат място в душите ни, доколкото там се вмества всекидневието (в това отношение „всекидневници“ ми се струва чудесна находка, особено ако се отчете омонимията с онези вестници, които са четиво само в началото на живота си).

Срещаме ли преродения образ на Ахасфер зад всеки ъгъл?
Лично аз не бих искал да го срещна. Това отново би било интерпретация, може би хубава интерпретация, но стихотворенията са по-скоро упражнения във виждане на това, което не забелязваме, макар да е пред очите ни, което имаме очи да не виждаме.

На кого принадлежи класическото измерение на „свидетеля-мъченик“ в съвременния свят?
Ако този въпрос предполага, че в стихосбирката е налице дискурсивното измерение на погледа на един свидетел-мъченик, то бих казал, че това измерение не принадлежи на книгата. Наистина, тя е свидетелство, но не за живота на един измъчен свидетел. По-скоро за едно банално страдание, втъкано във всекидневния живот. След като не съм авторът, мога да си позволя да кажа, че впечатлението за мъченичество се дължи на дефект. Днес разполагаме с изобилни, достъпни и евтини знания как да се избавим от страданието. Стиховете имат имплицитната критическа задача да използват тези знания като фон, върху който да покажат, че единственият изход от страданието е състраданието. За съжаление, не мисля, че успяват.

Коя е най-голямата болка на човека днес?
Количеството на болката трудно се поддава на измерване. Наистина, много форми на терапия ни приканват да оценим страданието си по определена скала, например от десет степени. Може би това е полезно за терапевтични цели, но едва ли помага да мислим страданието. Впрочем дори в такива случаи хората се стремят да избират числа от средата на скалата, което, струва ми се, показва, че голямата болка е потенциална, че величината на болката обикновено надхвърля актуалното и се простира далеч отвъд, в областта на това, което може да се случи или дори на това, което може да се е случило.

Каква е връзката на книгата Ви с поезия и останалите Ви книги в сферата на литературната наука, социологията, деконструкцията на каноничните разкази за миналото? Или напротив, няма подобна връзка, доколкото става дума за различни автори, които намират убежище в една и съща персона?
Както казах, моето име не е тайното име на автора. Според мен би било непродуктивно стихосбирката да се свързва с това, с което се занимавам иначе. Мисля, че обичайните ми занимания се свеждат до това да опитвам да реконструирам рационалността на социални или художествени практики, които изглеждат на ръба или отвъд ръба на здравия разум. Макар да е възможно тази стихосбирка сама по себе си да представлява такава практика, засега нейната рационалност ми убягва.

Дали ще видим името Михаил като подпис под следваща книга с поезия?
Не. В заключение бих искал да благодаря за подкрепата на „Литературен вестник“ за този проект, на редакторите Нели Попова, Богдана Паскалева и Мария Калинова, на автора на графиката Александър Байтошев, за въпросите и за възможността да дам това интервю. Предполагам, че авторът би ми благодарил за послеслова.

Разговора води: Ния Харалампиева

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s