„Връхлетени от Covid – ще се окажем и аналитици, и анализирани в една клиника без стени“

Разговор със Светлана Събева по повод новото списание „Хетеродоксия“

бр.04/2021

Едно от ценните събития, които се случиха в хуманитарното пространство въпреки кризата и извънредните обстоятелства, наложени от Covid – 19, е появата на списание „Хетеродоксия“. Доцент Събева, в ролята си на зам.-главен редактор и водеща на първия брой бихте ли ни разказали как се роди концепцията на изданието и къде желае да се позиционира „Хетеродоксия“ и неговият екип спрямо мейнстрийма в науката, политиката, полето на критическата мисъл?

Списание Хетеродоксия имаше дълъг инкубационен период и множество интелектуални наследства, по отношение на които трябваше да се самоопредели. Не бих казала обаче, че виждането ни за това, което предстои (доколкото всеки проект е обърнат преди всичко към бъдещето), и профилът ни като списание за „критическа теория и нова хуманитаристика“ не бяха ясни още с раждането на самата идея. Формално тя датира от 2012 година. Деян Деянов, инициатор и главен редактор, който има зад гърба си същия задължаващ опит от първия период на списание Критика и хуманизъм (1990 – 1999 г.), може би съобразително изчака формирането на Академична ризома „Критика и хуманизъм“ (една хлабаво обвързана общност от Института за критически социални изследвания, Института за критически теории на свръхмодерността и катедра „Социология и науки за човека“ към Пловдивския университет), която да се превърне в стимулираща среда на изданието. Списанието официално е неин орган. През разтърсващата 2020 редакционната колегия се обедини около манифеста „Да мислим срещу мейнстрийма“. Това беше нашият отговор, може би на първо място, на етическата и политическата радикализация на живота в условията на Covid-19, но и на предпандемичната конюнктура на академичното поле. Определяме се като трибуна за експериментално мислене в теорията – което често наричаме „теоретизиране in statu nascendi” или „диво мислене“, отговарящо на „суровото състояние“ на свръхмодерния свят (в който плуваме без особено надеждни компаси), както и като поле за демонстриране на „разследователски данни“ в социалните и хуманитарни изследвания – данни, които не скриват начина, по който са извлечени от смътните преддадености на света на живота. Деян Деянов постави исторически индекс на тази ориентация, като върна „собственото име“ на това мислене, практикувано още от Пражката пролет от 1968 г. и Софийските семинари от 1980-те години – инакомислие.

Впрочем аз не смятам, че това е екзотична или маргинална ориентация – тя има доста аналози в академичните полета на Запад (и ние силно разчитаме на продължаващото сътрудничество с колегите ни от Франция, Германия, Словения, на мрежата за критическа теория на Джудит Бътлър, в която участваме и т.н.). Вероятно на фона на неолибералната конюнктура на полето тук и сега (продукт на една лобистка реформа, обвита, разбира се, в добрите намерения за „международна видимост“ на българската наука), когато университетите са в плен на „наукометричната цензура“ и обсесията по определени „бази данни“, такова самоопределение изглежда рисковано. Но ние избираме стратегия на вярност не само към вече формирани интелектуални идентичности, а още повече към изграждащи се в момента предпочитания и идентификации на млади колеги, в опит да се запази пространство за мислене заедно, без да се мисли едно и също.                     

Брой 1 и 2 на „Хетеродоксия“ е обединен от общата тема социоанализа на симптома. Той е посветен на 90-годишнинана на Пиер Бурдийо. Как са свързани името на Бурдийо и значението на симптома, върху което се фокусира социоанализата?

Да, първият двоен – и подобаващо обемен – брой на списанието има два тематични акцента – „социоанализа на симптома“ и „Семинар Covid -19 etc.” Социоанализата на симптома е поле, което разработваме в рамките на изследователски проект на тема „Социоаналитичен модел за диагностика на социалното страдание“, подпомогнат от фонд „Научни изследвания“ на Пловдивския университет (което впрочем искам да тълкувам като знак, че разделението между „мейнстрийма“ и „мисленето срещу мейнстрийма“ минава вътре в самите академични практики и е тяхна обновяваща сила). Това е поредното ни колективно усилие да зададем ориентири в теорията, емпиричните изследвания и клиничната практика на социоанализата – такава, каквато я познаваме от няколкото скици на късния Пиер Бурдийо за синтез между рефлексивната социология и психоанализата (най-вече в Нищетата на света), но още повече във вида й на една следбурдийовистка социоанализа на самонаследяването, разширяваща методите, но и разбирането за страданието от обществото, за страдателните моменти на практиката и света на живота изобщо. В това начинание Пиер Бурдийо не престава да е неизчерпаем източник за открития, тласъци за преосмисляне, но и на предупреждения към нас – затова посветихме броя на неговата 90-годишнина.               

Когато разглеждаме данните на социоанализата като „симптоми“, очевидно се отказваме да ги вземаме за нещо афективно, темпорално и ценностно неутрално, както правят социалните науки. Не имитираме обаче и медицинските дисциплини, които се ръководят от определена телеология на терапевтичните интервенции. Не бързаме да нахлуем в битката за символен монопол върху легитимното тълкуване на симптома. Защото за нас той е не просто дисфункционалното, което ни отвежда до същността на скрити патологични процеси. А по-скоро – индекс за обезпокоително-странна реалност, която се долавя като такава в една диалектическа структура на понасяне, привързване, експериментиране и справяне с нея. И ако попадне на социоаналитик, който може да асистира една спонтанно възникваща или провокирана самоанализа на засегнатите лица, симптомът ще носи истина за реалното, за себе-трансформацията и ставането Друг – процес, които наричаме самонаследяване, определяйки следбурдийовистката социоанализа именно като асистирана анализа на самонаследяването. За да не овещняваме това динамично измерение, което не може да се сведе до набор от „индикатори“ или симптоми в тесния медицински смисъл на понятието, говорим по-скоро за симптомалното в социоанализата.

Албена Стамболова и Валентин Калинов ни помогнаха много да разберем психоаналитичните перспективи. Опитахме се да разширим методите на социоанализата с постижения не само на съвременната фройдистка психоанализа, но и с тези на науките за страдащия субект, стъпващи на феноменологическа основа (феноменологическата психопатология, екзистенциалната анализа и т.н.). В един ход донякъде „срещу“ Бурдийо, но и „със“ самия него се насочихме към съвременната теория на практическата логика като органон на социоанализата. Три основни нейни категории – „индексикалност“, „модалност“, „въплътеност“ – се превърнаха в ориентир за преосмисляне на класическата дихотомия между манифестиран и скрит смисъл, а отчасти и на разбирането за изтласкване и несъзнавано (респективно на психоаналитичния метод на Deutung, дешифриране). Така стигнахме, мисля, до интригуващи микроанализи на времевостта, пространствеността, въплътеността, интерсубективната конституция, специфичния начин на означаване и изказване на симптома – както чрез формално-указателни структури, така и чрез изобилие от емпирични казуси и хетерогенни данни (действителни, фикционални, експериментални). И тъй като симптомът е винаги „шифър“ на нечие съществуване, ще бъде подвеждащо да изграждаме нещо като типология на социоаналитичния симптом или пък на начините за встъпването в неговата следа. Каним читателите да ни последват в социоаналитичните лаборатории на броя.

Графика Александър Байтошев

Какъв нов опит придобива социоанализата на симптома на фона на пандемията Covid – 19?

Това е много интересен въпрос, Мария. Когато формулирахме проблема за социоаналитичния симптом, не сме и сънували, че всички ние, „експерти“ и „лаици“ – връхлетени от Covid – ще се окажем и аналитици, и анализирани в една клиника без стени, в която ще се занимаваме не с анализа за двама, а за множествата. Несъмнено ние имаме различна степен на толерантност към нееднозначността на събитията, различна готовност за приемане на  императивния характер на реалността (Social distancing!), имаме различен „усет за реалност“, но всеки един е заставен да се обвърже със своите избори, да се изправи пред живота си като риск и дълг – смълчано или с крясък. И в тази неясно колко дълга социална пауза неизбежно отиграваме симптомите на ставането-Други дори когато сякаш оставаме същите и копнеем по завръщането към нормалността. Принудени сме да се „локализираме“ и „темпорализираме“ наново: къде и как ще живеем и работим, кое е свое и чуждо, близко и далечно, как ще се грижим един за друг в частните си животи и в институциите на общото благо, как ще поставяме и решаваме конфликтите между поколенията, чии животи ще са „важни“ – и т.н. Мисля, че тази среща с „радикално неочакваното“ (което не е „обичайно неочакваното“) или по-скоро способността да позволим тази среща да се случи, да се оставим на „пасивността на нашата активност“, за да оформим непредставимото бъдеще, е новият опит, който Вие поставяте като проблем. Може би начинът, по който обществата в момента са разглобени и разделени, е по линия на множествеността на отговорите спрямо тази колективна афекция от непредставимото бъдеще. „Пред-виждането още не означава предварително виждане“, казваше Пиер Бурдийо. Затова отиграваме симптоми на самонаследяване. Всичко това, разбира се, е неотделимо от властовите структури на социалния свят, в който „моженето да се чака“ за всеки от нас е лимитирано по различен начин – не само заради средствата за издръжка и обгрижването на близките, а и заради специфичните правила на полетата, в които протича професионалният ни живот. Новият опит, който придобива социоанализата на симптома, струва ми се, е в контекста на тази етическа радикализация на живота спрямо онова, което идва към нас.

Като продължение на този мотив, за мен голямата тема е разбулването на социалната форма на пандемичната смърт (смъртта никога не е чисто и просто смърт, а характерна социална форма на умиране и смърт): както войната и бомбардировката, така и епидемията означава, че сме сред възможността за смърт, от която е оттеглено всекидневното „забравяне“ и всеки следващ ден се живее като разминаване с нея. И тази очевидност е елемент на conditio humana, която не може да бъде отстранена и чрез най-точна статистика за броя на смъртните случаи, нито чрез най-умелите призиви „не се страхувайте!“. Бяхме свидетели обаче колко рисковано и даже непростимо е публично-политически да се престъпи табуто върху очакваната смърт не като моята смърт, а като смърт на Другите. Вярно е, че генерал Мутафчийски го направи с невротичен изблик, но пък д-р Волфганг Шойбле (председателят на германския парламент) го направи житейски рафинирано, като каза, че човешкото достойнство като абсолютна ценност „не изключва това, че трябва да умрем“. Един италиански писател видя в отношението към смъртта липса на чувство за трагизъм в сегашните поколения. Това е не само екзистенциален проблем. Според мен това е и социоаналитичен симптом, който подсказва, че легитимните афекти, поне в първата фаза на Covid-кризата, трябваше да се съгласуват с „големите обещания“ на биокапитализма: именно защото той поляризира биологичния живот не между живота и смъртта (както твърди Фуко относно биовластта), а между оцеляването и живота, така че „логиката“ на неговите практики е или да накараш някого да оцелее (калкулирайки епидемичното време в стремежа към медицински-функционални и биотехнологични решения за ваксина и лекарство), или пък да го оставиш да живее. Т.нар. управление на кризата сякаш се люшка между тези полюси, които впрочем е трудно да се легитимират идеологически, защото засягат дълбинни диспозиции към живота. И още един социоаналитичен симптом от танатополитиката на пандемията, сочещ в същата посока: публичната стратификация на смъртта, извършена чрез въвеждането на разделението между смърт „с придружаващи заболявания“ и смърт „без придружаващи заболявания“. Защото смъртта в епохата на биокапитализма не е просто смърт, а винаги социална форма на смърт, основана на различен индекс на символно о(без)стойносяване на животите – като „прежалими“ или „непрежалими“.

Какви са ангажиментите на „Хетеродоксия“ спрямо нашето съвремие? Върху какви проблеми и критични въпроси ще се фокусират отделните изследователи, как тези проблеми могат да бъдат „именувани“ и направени осезаеми?

 Хетеродоксия включва нещо като „списание в списанието“, което сме нарекли Агора. Това е „площадът, на който – както казва Деян Деянов – без да преставаме да бъдем теоретици на обществото, в което живеем, ще можем да се обръщаме към него като граждани“. Вярно е, че дневният ред на теорията и на гражданския живот не са в синхрон, но тъкмо Агората е мястото, където те могат да срещнат представите си за онова, което е неотклонно или връхлитащо ни. Тази редакционна идея впрочем наследява рубриката „Другата Европа“ през първия период на Критика и хуманизъм и връщайки се назад, с малко изненада откриваме как тя не е загубила актуалността си. Разбира се, акцентът сега е друг, защото „историческото животно“, което тогава все още беше на път да се роди, сега е наша „жизнена утроба“ – това е обществото на свръхмодерния капитализъм, с неговите зашеметяващи науки и технологии, включително политически технологии, биотехнологии и антропотехники, но и с надвисналия еколапс, със заплаха класите да се превръщат в раси, непроизводителните да се оказват излишни и т.н. Ние поставяме структурално, т.е. критико-теоретически проблема за „историческите граници“ на тези свръхмодерни практики, но не можем да не го поставим и деонтично, и като начини на преживяване, и като тема на res publica, защото тези граници разсичат телата, желанията и биографиите ни, т.е. долавят се от множество хора. Като орган на Академичната ризома, в която участват изследователски институти, списанието ще запознава с развиваните в тях проблематики за свръхмодерността, които винаги са и симптоматики в посочения по-горе смисъл. Както в рубриката Агора, така и в списанието, държим на разбирането за „проблематика“ като множественост от теории, които при това могат да не са съгласни с тезите си, с подстъпите и йерархиите на онова, което заслужава внимание.             

Много е важен въпросът, който поставяте, Мария, за това как тези проблеми могат да бъдат именувани и направени осезаеми. Решението ни е старо – Семинарът. Изпробвахме го още в този брой, чийто втори акцент е „Семинар Covid-19 etc.“, представен тъкмо в Агора. Между 30 май и 18 юли 2020 г. се събирахме всяка събота (някои на живо в зала „Джеймс Баучер“, други онлайн) и в някакъв смисъл преработвахме страховете, съпротивите и защитите си (т.е. симптомите си) чрез инструментите на теорията в едно „мислене заедно“, което по никакъв начин не беше мислене на едно и също. За мен лично това беше много автентично връщане към принцип, който познавам от Хана Арент: „искам да разбирам, и ако и други хора разбират в смисъла, в който съм разбрала, това ми дава удовлетворение, сходно на чувството за родина“, но и за „реалност“.  

Тук ще вмъкна нещо и във връзка с един от следващите Ви въпроси, който е много важен, но и много труден (М. К.: Ако мислим хетеродоксията като изтласканото на ортодоксията, то какви са очертанията на ортодоксалното, каква е неговата съвременна структура и кое онова, което го грози?). Даже ми подсказва, че можем да го направим тема на някой следващ брой! Ортодоксалното и хетеродоксалното се конституират тогава, когато доксата, т.е. битийната вяра, че нещата са и са такива, каквито се явяват, е разцепена, и отломките от тази вяра влизат в машините на желанието, дискурса и идеологията. Ортодоксалното и хетеродоксалното тогава стават ориентации във времевото поле, полюси, към които клоним. Аз не бих ги опредметила така лесно, както например политическото „ляво“, „дясно“ и „център“. Такова разцепване се случва в условия на структурална пауза в социалния ред, когато функциониращите механизми се огъват под тежестта на онова, което не може да се нормализира и интегрира в континуума на отминаващото време – това са „празните места“ във времето, в които възникват нови конфигурации на възможното. Ортодоксалното е съпротивата срещу признаването на това разцепване. Сещам се за заглавието на една изложба, инициирана от Бруно Латур, която иска да даде шанс на хетеродоксалното – „Нулирай модерността!“, това е една малко техницистка метафора, но може би по-разбираема. Очевидно в момента сме в структурална пауза на свръхмодерността и тъкмо в тази зона на „сублиминалното“, както казва Деян Деянов, се разполагат критико-теоретическите интервенции в нашия „Семинар Covid-19 etc.“. Георги Медаров пита какво се случва, когато една свърхмодерна криза се управлява с модерна парадигма на знанието; Андрей Райчев и Кънчо Стойчев описват симптомите на появата на нов, алтернативен на досегашния стопански етос, който е „не-ръстов“, „антикапиталистически“; Стоян Ставру обследва конфигурациите между човека и „дивото“; Деян Деянов поставя въпроса към коя икономика и кое общество искаме да се завърнем и какви са „историческите граници“ не само на модерния капитализъм, а и на неговата все още математизирана, но не-Галилеева наука; Жана Цонева обследва как може да се мисли дихотомията общество – природа през призмата на пандемията; Тодор Христов очертава проблематичните аспекти на респонсибилизацията в условията на „вируса на отговорността“; аз самата се питам за времевата структура на живота „със без“ пауза.

За каква публика е предназначено списанието? Какви са неговите „неочаквани събеседници“, но също така и кой очаквате да не го чете?

За едно издание, което започва с манифеста „да мислим срещу мейнстрийма“ вероятно се очаква да бъде обърнато към онези, които се самоидентифицират по същия начин. Сред тях се натъкваме на „събеседници“ от различни точки на света. В този брой такива са Бруно Латур и Янис Варуфакис – колкото неочаквани, толкова и очаквани събеседници. Но ние предполагаме, че и „мейнстриймът“ в социалните и хуманитарните науки, и „ортодоксията“ в политическото поле носят в себе си един някогашен „глас на приятел“, който би разбудил любопитството към една възможност да виждаш и мислиш другояче, поне за момент. Бихме се радвали, особено ако младите ни колеги разпознаят шансове за себе си в това, което наричаме експериментално мислене (което не означава халтура).

Не е лесно да се устои във времето на трудностите, които възникват при издаването на качествено хуманитарно списание. Очаквате ли такива и от какъв порядък?

Да, никак не е лесно. На моята възраст, пък и на фона на опита ми от първия период на Критика и хуманизъм, не подобава да съм голяма оптимистка – нито за „технологичния процес“, нито за самодисциплината на авторите, нито за финансирането. Но може би защото здравословно съм забравила този опит, а още повече защото в редакционната колегия на Хетеродоксия участват млади колеги с различни, но допълващи се парадигмални и жизнени хоризонти, и при това работим с талантливата графична дизайнерка Росица Ячкова, мисля, че ще съхраним енергията на началото. Всъщност до момента, в който смятаме, че все още имаме какво да казваме и мислим заедно.

Каквито и трудности да се появяват, се надявам да бъдат с лекота заобиколени и скоро да четем следващия брой на „Хетеродоксия“. Кога да го очакваме?

Да, „технологичният процес“ за 2021 г. вече е задействан и както планираме – в условията на пандемичния живот „със без“ планове – в средата и в края на годината ще излязат следващите три броя (единият от които двоен) на Хетеродоксия. Надявам се тогава отново – както в момента – от редакцията на Литературен вестник да имаме същите разбиращи и внимателни читатели, за което най-искрено благодаря!

Въпроси: Мария Калинова

Вашият коментар

Filed under Култура и пандемия

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s