„Какви сте ги написали, ами че цял свят знае, че символизмът е упадъчно литературно направление“

Разговор с проф. Симеон Хаджикосев

бр.2/2021

Този разговор се проведе на 26 ноември 2018 г. в дома на проф. Хаджикосев на първия етаж на блока на писателите в квартал Изток в София. Ръмеше и двамата с оператора Петър притичахме с камерата и такъмите за по-добро озвучаване. Беше хладна утрин и точно затова помня, че докато сам бях почерпен с кафе от съпругата му – учен от областта на точните науки, професорът пиеше от ледена половинлитрова бутилка – обясни ми, че вярва в лечебната сила на ледената вода и преди да пие поставя водата си в камерата на хладилника, за да образува кристали.
Разговорът беше част от проекта „Жива памет. Интелектуалци за социализма и постсоциализма (2017-2019)“ към Централния фонд за стратегическо развитие на НБУ и с ръководител историчката доц. д-р Наталия Христова. Целта на проекта бе в продължение на три години (2017-2019) да се подготвят и проведат видеоинтервюта, чрез които да се документира и предаде в Архива на НБУ т.нар. „жива памет“, представена чрез разкази и размисли върху личния творчески път (самооценка) в контекста на времето – социализъм и постсоциализъм – на избрани представители на българската хуманитарна наука и художествена култура. Колеги вече бяха направили големи интервюта с поета Марко Ганчев, актрисата Цветана Манева, художника Павел Койчев, арх. проф. Тодор Кръстев, писателя Георги Мишев и художничката Текла Алексиева.
Останахме при проф. Хаджикосев и в течение на два часа и половина разговаряхме за това как е преживявал трудностите в работата си като литературен историк и литературен критик на фона на времето. Не се посвених да го разпитам и за отношенията му с Държавна сигурност. Той отговори пространно, с детайли, за своите отношения не само със службите, които е нямало как да пропуснат да го притискат като академичен човек, знаещ езици и срещащ се с чуждестранни учени, но и за други ситуации, в които да трябва да се оправдава, лавира, заобикаля препятствия. Тук публикуваме само малка част от разговора – отнасяща се до заниманията на проф. Хаджикосев със символизма и сюрреализма.

Проф. Хаджикосев, идеята на този ни разговор е всъщност личният ви опит да бъде по някакъв начин представен и разказан в рамката на вашите представи и мисли за историята, в която вие сте участник. Можем ли да започнем с това дали според Вас, когато вие започвахте вашата научна и преподавателска работа, беше време на относителна свобода, или пък си беше едно типично средно, „равно“ социалистическо време. Може ли изобщо да се каже кое е типичното за социалистическото време, до каква степен имахте право да изберете с какво да се занимавате, до каква степен вие се втурнахте сам в областта, в която се изявявате – като най-големия специалист по история на западноевропейските литератури в България.
Най-напред да благодаря за високата похвала. Малко съм скептичен, но я приемам с благодарност. Не най-големият специалист, но все пак съм специалист по западноевропейска литература, ако може да има специалист по тази огромна материя. Но аз не мога да свидетелствам за друго, освен за моя личен път през годините и разбира се, се опитвам, когато го правя, да бъда максимално точен спрямо истината. Да не си приписвам някакви заслуги, каквито примерно нямам, или да разкрасявам картината, да премълчавам. Така че, ако тръгнем към личните свидетелства, ще ви кажа, че още през студентските години и съвсем точно – през 1963 година, аз бях потънал в Бодлер. И дори тогава си правех сметка, че за
100-годишнината на Бодлер, която предстоеше тогава през 1967 година, аз ще напиша нещо и ще превеждам Бодлер.
Даже, сега ми изплува някъде от подсъзнанието, че аз преведох няколко сонета на Бодлер. Мисля, че разбира се, тогава не се бях запознал с преводите на Георги Михайлов – Джо, но помня, че преведох един сонет, върху който съм се спирал подир това в своите писания за Бодлер – „A une passante“ („На една преминаваща“). И изненадах моя бъдещ научен ръководител, проф. Александър Пешев, царство му небесно, с една съвършено необичайна тема за дипломна работа – „Символизъм и сюрреализъм във френската поезия“. Защитих я с отличие през 65-а година. В изпитната комисия не бяха много наясно с тематиката, кимаха дълбокомъдрено, задаваха ми въпроси. Аз реших, че ще продължавам да се занимавам с тази тема. И се случи така, че продължих да работя и върху проблематиката на френския символизъм, и на френския дадаизъм, и на сюрреализма.
Но сега, като си мислех за нашата днешна среща, си спомних кога написах първата си студия „Българският символизъм и влиянието или въздействието на френските символисти върху него“. Това беше през септември 1966 г., когато аз бях вече стажант асистент във Филологическия факултет – тогава имаше само един филологически факултет. Сетне се разроихме. Родиха се и нови отрочета – Факултет за журналистика, Факултет по класически и нови филологии и сегашният Факултет по славянски филологии. Та, имаше по едно време и някаква такава измишльотина – стажант-асистентска длъжност, да я наречем. Впрочем това бе нещо като миниатюрен докторат – стажант-асистент. Така че за 36 години съм преминал през всички стъпала – стажант-асистент, асистент, главен асистент, доцент, професор, но вие знаете този трънлив път, не е необходимо да навлизам в подробности.
И така, в късното лято или ранната есен на 66-а година за десетина дена написах тази студия. Като през ум не ми минаваше, че аз тогава ще се вклиня по неудобен начин в тогавашната, дотогавашната марксическа оценка в българското литературознание, за упадъчния характер на символизма изобщо и на българския символизъм в частност. Аз не съм чел тази студия от десетки години и не бих имал сили да я чета. Но така или иначе тя предизвика доста странен отклик. Но, преди това, да ви кажа, отидох да я отнеса лично в редакцията на „Литературна мисъл“, която тогава се помещаваше на първия етаж на една сграда на бул. „Витоша“. В същата сграда, в която някога се помещаваше някогашното кино „Млада гвардия“, не знам дали сега е оцеляло – „Рекс“ ли е, нямам представа, вече отдавна не ходя на кино. И така, на първия етаж се качих и оставих тази студия на техническия секретар на редакцията, чието име, откровено казано, не си спомням, той не беше научен работник, а техническо лице. И онова, което напълно бях забравил, а ми изплува вчера вечерта или тази сутрин в главата е това, че получих покана от Минко Николов да отида в редакцията по повод на моята статия. Това става през октомври 66-а година, два месеца преди Минко Николов да посегне на живота си в новогодишната нощ срещу 67-ма година. Така че първата благословия, така да се каже, за моя нестандартен поглед към българския символизъм аз получих от един забележително даровит млад литературен критик и литературовед, какъвто беше Минко Николов.
И – използвам случая да кажа, че това бе едно поколение преди мене, в което изпъкваха забележителни имена – Исак Паси, Минко Николов, Атанас Натев, Цветан Стоянов, колоритният и малко по-голям от тях Иван Славов. Всичките тези забележителни мъже, някои от които, за голямо съжаление, като Минко Николов и Цветан Стоянов, бяха тогава съвсем млади, се разделиха с живота, бяха родени между 1929 и 1931 г. Само Иван Славов, малко по-голям – 1927 година. Всичките тези мъже аз ги познавах лично, а с двамина от тях поддържах и приятелски контакти – Атанас Натев и Иван Славов. Та, при нашата кратка среща с Минко Николов той ми каза, че ще пусне статията, или студията, все едно как ще я обозначим, още в първа или втора книжка на списание „Литературна мисъл“. И тя излезе във втора книжка на „Литературна мисъл“ за 67-ма година… Аз видях на коректури, имаше известни бележки от Минко Николов, но без да направи каквито и да било съкращения. Така че смея да кажа, че съм получил една истинска благословия от този забележително даровит и така рано напуснал живота човек.
Сега… Що се отнася до символистиката – аз комай съм въвел този термин, както разбирам от вашата книга „Божествената математика“, но аз имам три книги, които са посветени на символизма – „Българският символизъм и европейският модернизъм“, която излезе 74-та година, ако вярно помня, „Българският символизъм“, в издателство „Български писател“, 1979 година, и една книга, която Ви е убегнала от вниманието – „Вечното в преходността“ –
„Български писател“, 1987-ма, в която бях събрал всичко онова, което бях писал допълнително като статии, като студии върху символизма подир това. Но и не всичко е събрано в тези книги, например студията ми „Българският символизъм и немско-австрийският модернизъм“ се появи в една моя книга, излязла в „Народна просвета“ през 1976-а, „От Данте до Елюар“.

Като казвате, че вашата първа по-голяма работа е върху символизма и сюрреализма, все пак тогава, през 60-те години, може ли да се обобщи, вярно ли е, или не е вярно това наблюдение, че след 1965 година настъпва някакво реално размразяване в българското и източноевропейските общества като цяло? Някак си около тези авангардни движения, сред които е и сюрреализмът, има и нещо като негласна възбрана в периода, когато вие сте един млад изследовател.
Основателен въпрос. Разбира се, че точно в тези години – края на 50-те, но може би по-специално през 60-те настъпи едно размразяване, преодоляване на вулгарния социологизъм в литературната критика и литературната теория. В интерес на истината аз, може би поради това, че като съвсем млад филолог, и както ви казах, някакъв стажант-асистент, не съм бил дори аспирант, каквито са съвременните докторанти, съвсем не помислих, че ще хвърля камък в блатото, както Георги Караславов беше кръстил една своя бездарна драма. Но помня например, че като излезе моята статия, на третия, т.е. той комай сега се води четвърти етаж на Университета, добре познатият ни четвърти етаж, срещам професор, по-късно академик Емил Георгиев, мой забележителен благодетел. Нямам думи за благодарност към този светъл мъж. Великолепен учен и чудесен човек. Засичаме се на коридора, проф. Георгиев се смее широко – той имаше много интересна, много блага и красива усмивка, и казва – „Абе, Хаджикосев, какви сте ги написали, каква е тая история, която четох аз в „Литературна мисъл“ – само че той очевидно шаржираше и се смееше над закостенялото литературознание, като каза: „Какви сте ги написали, ами че цял свят знае, че символизмът е упадъчно литературно направление“.
Аз се почувствах истински щастлив след три десетилетия, когато без вече, разбира се, тогава имаше натрупана много сериозна символистика, Стоян Илиев с издаването на „литературните манифести“ на френските и руските символисти, той има и доста други книги, които съвсем не са лишени от качества, Розалия Ликова – доста разпиляна, но все пак двата є тома са сигурно повече от 1000 страници върху символизма, та, казвам, почувствах се истински щастлив, когато някъде през 90-те години, може би вие когато сте завършвали, или малко по-късно, не помня, там някъде – 95 – 96 година, за писмен държавен изпит на студентите-българисти дадоха една тема, която никой не я е консултирал с мен, но все едно че аз я бях дал – за самобитността на българския символизъм. И това беше моята генерална теза, и опит, и стремеж да докажа в своите многобройни писания, по-голямата част от които са влезли в тези три книги…

Може ли все пак да се направи тази разлика, в така да се каже риска, който един изследовател е поемал през 60-те години, когато се занимаваш със символизъм и когато се занимаваш със сюрреализъм. Така да се каже – еднакво неприемливо ли е да се занимаваш с двете неща, все пак – западни течения и двете. Как е било възприемано тогава? Не ми се иска да правя спекулация…
Да, да… Разбира се, не можем да си затваряме очите пред това, че някои книги, някои автори, бяха иззети от обществените библиотеки. Например аз много исках да чета Ницше в тия млади години, но нямаше откъде да си го набавя. Но иначе, по отношение на моите занимания със символизма, не съм имал никакъв надзор, никакви съвети, било добронамерени, било не чак толкова добронамерени, никой не ми е висял на главата, т.е. писал съм нещата така, както съм ги разбирал и моята теза беше – при тези сравнения с различните варианти – европейски, славянски, на модернизмите и по-специално символизма, бе, че българският символизъм има своя национална багра и специфика, че той е по-заземен, че в него има повече автентичен психологизъм и трагизъм, както трагизмът на Яворов, Дебелянов… Сега, що се отнася до дадаизма и сюрреализма, трябва да кажа, че това бяха просто непрепоръчителни теми за изследване. И може би поради това, въпреки че Пол Елюар беше признат и у нас, беше превеждана поезията му и поради това, че той преминава един много интересен път от сюрреализма към комунизма, към антифашистката позиция и така, няма да кажа борба, но така или иначе, той умря през 52-ра година, считан за безусловно ляв, прогресивен и дори свързал живота си с Комунистическата партия поет. Но вероятно именно заради дадаизма и сюрреализма – има две глави в моята дисертация, някъде около 50-60 страници, не можах да публикувам моята кандидатска дисертация. И като „дойде демокрацията“, през 1991 година ме поканиха в Университетското издателство и аз им предоставих един малък ръкопис от непубликувани основно мои работи върху западноевропейската литература, включително върху дадаизма и сюрреализма.

Но това е било все пак негласна възбрана…
Да. Да. Така е.

Разговора води: Йордан Ефтимов