Нобелова лекция

Луиз Глик

бр.44/2020

Луиз Глик получава медал и диплома за Нобеловата награда
по литература за 2020 г. пред дома си в Кеймбридж, Масачузетс, 7.12.2020 г. Фотографии: © Nobel Prize Outreach. Photo: Daniel Ebersole

Когато бях малко дете на около, струва ми се, пет-шест години, разиграх състезание в главата си, конкурс, чрез който да определя най-великото стихотворение на света. До финала достигнаха две: „Черното момченце“ на Блейк и „Река Суони“ на Стивън Фостър. Крачех напред-назад из втората спалня в къщата на баба ми в Сидърхърст, едно село на южния бряг на Лонг Айлънд, като си рецитирах наум, така предпочитах, не на глас, незабравимото стихотворение на Блейк и си пеех, също наум, натрапчивата тъжна песен на Фостър. Как се е случило да чета Блейк, е загадка. Мисля, че в къщата на родителите ми наред с по-популярните политически и исторически книги и сред многобройните романи имаше и няколко поетически антологии. Но Блейк го свързвам с къщата на баба. Моята баба не беше увлечена по четенето. Там обаче беше Блейк, „Песни на невинността и опитността“, както и тънка книжка с песните от пиесите на Шекспир, много от тях научих наизуст. Песента от „Цимбелин“ ми беше една от най-любимите, може би не разбирах нито дума, но чувах тона, ритъма, отекващите повелителни форми, пораждащи силно вълнение у едно твърде свито, плахо дете. „И да тачат гроба твой“.[1] Надявах се да е така.

Подобни състезания, за чест, за високо признание, на мен ми изглеждаха естествени; в митовете, първите ми четива, беше пълно със съревнования. Най-великото стихотворение на света в моите очи, дори когато бях съвсем малка, беше най-високата сред високите почести. Освен това със сестра ми бяхме възпитавани по този начин, да спасиш Франция (Жана д’Арк), да откриеш радия (Мария Кюри). По-късно започнах да осъзнавам опасностите и ограниченията на йерархичното мислене, но в детството ми, изглежда, беше важно да се даде някому награда. Един човек заставаше на върха на планината, видим отдалече, единственото интересно нещо в нея. Човекът малко по-отдолу беше невидим.

Или в случая стихотворение. Бях уверена, че особено Блейк някак е в течение на това събитие, целият в слух за резултата. Разбрах, че е умрял, но усещах, че е още жив, защото чувах как неговият глас ми говори, променен, но неговият глас. Говореше, чувствах го, само на мен или специално на мен. Сякаш бях избрана, привилегирована; също така усещах, че се стремя да говоря на самия Блейк, че вече си говоря с него, както и с Шекспир.

Блейк излезе победител в състезанието. Но след време си дадох сметка колко сходни са двете лирични стихотворения; притегляше ме, тогава, както и сега, самотният човешки глас, зазвучал силно било с вопъл, или с копнеж. И поетите, към които се връщах, вече пораснала, бяха онези, в чиито произведения аз играех – като избрания слушател – ключова роля. Интимна, изкусителна, често потайна или подмолна. Не стадионните поети. Не поетите, които говорят на себе си.

Харесваше ми тази спогодба, харесваше ми усещането, че стихотворението изрича нещо съществено, а и лично, посланието, което споделят с теб свещеникът или аналитикът.  

Церемонията по награждаването във втората спалня на баба ми, по причина на своята прикритост, като че ли беше продължение на връзката, изградена от стихотворението: продължение, не опорочаване.

Блейк ми говореше чрез черното момченце; той беше скритият източник на този глас. Не можех да го видя, също както не виждах черното момченце, или пък го виждах в невярна светлина посредством невъзприемчивото и надменно бяло момче. Но аз знаех, че това, което казва, е истина, че временното му смъртно тяло вмества в себе си сияйно чиста душа; знаех го, защото в думите на черното дете, в описанието на неговите чувства и преживявания няма и следа от упрек, от желание да си отмъсти, има я единствено вярата, че в съвършения свят, който му е обещан след смъртта, то ще бъде прието такова, каквото е, и с обилна радост ще предпазва по-крехкото бяло дете от внезапното обилие от светлина. Фактът, че тази надежда е измамна, че тя нехае за реалността, прави стихотворението разтърсващо и в същото време дълбоко политическо. Болезненият и оправдан гняв, който малкото черно момче не може да си позволи да изпитва, гневът, от който майка му се старае да го защити, намира отзвук у читателя или слушателя. Дори когато този читател е дете.

Но публичната почит е нещо различно.

През целия ми живот неудържимо са ме привличали стихотворения, подобни на онова, което описах, стихотворения за личен избор или заговор, читателят или слушателят имат в тях значимо участие като душеприказчици на нещо поверително или на някакво негодувание, понякога са съзаклятници. „Аз никоя съм“, казва Дикинсън. „Ти също ли си никой? / Тогава двама сме. Но не издавай“[2]. Или Елиът: „Да вървим тогава ти и аз, / на небето се е проснал вечерният час / като пациент, упоен за операция“[3]. Елиът не свиква отряда скаути. Той иска нещо от читателя. За разлика, да речем, от Шекспировото „Дали със летен ден да те сравня?“[4]: Шекспир не сравнява мен с летен ден. Позволено ми е да дочуя изумителна виртуозност, но стихотворението не изисква моето присъствие.

В онзи тип изкуство, което ме привличаше, гласът или преценката на колективното са опасни. Рискът на интимното говорене увеличава тяхната сила, както и тази на читателя, чието посредничество насърчава гласа в настоятелната му молба или доверителност.

Какво се случва с подобен поет, когато колективното, наместо да го прокуди или пренебрегне, го аплодира и въздига? Според мен такъв поет би се почувствал застрашен, изигран.

За това пише Дикинсън. Невинаги, но често.

Четях Емили Дикинсън с най-голяма страст, когато бях тийнейджърка. Обикновено късно вечер, след времето за лягане, на дивана в дневната.

 Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

 И във версията, която четях тогава, а и все още предпочитам:

Тогава двама сме. Но не издавай –

че те ще ни навикат. 

Дикинсън ме беше избрала, или пък разпознала, докато си седях там, на дивана. Ние представлявахме елит, една до друга в невидимостта, всяка служеше за потвърждение на другата. В света ние бяхме никои.

Но в какво би се изразявало навикването, пропъждането на такива като нас, които си седяха на безопасно място под дънера? Пропъждане е, когато дънерът бъде преместен. 

Тук не говоря за вредното влияние на Емили Дикинсън върху подрастващите девойки. Говоря за темперамент, който се отнася с недоверие към публичния живот или го възприема като територия, където обобщението заличава прецизността, а частичната истина замества искреността и вълнуващото откровение. За да поясня: представете си, че гласът на заговорника, гласът на Дикинсън, е заменен с този на съдилището. „Ние никои сме, а ти кой си?“ Това послание изведнъж става страховито.

За мен беше изненадващо сутринта на 8 октомври да почувствам същата паника, която описах. Светлината беше твърде ярка. Мащабът – твърде широк.

На онези от нас, които пишат книги, вероятно им се иска да ги четат мнозина. Някои поети обаче не се стараят да достигнат до множество хора в пространствен смисъл, както е в пълната зала. Те се стремят да имат повече читатели във времеви порядък, последователно, значителен брой с течение на годините, в бъдещето, но по необясним начин тези читатели винаги идват поотделно, един по един.

Вярвам, че като ми присъжда тази награда, Шведската академия избира да уважи интимния, индивидуален глас, който едно публично изявление понякога може да усили или разпространи, но никога да замени.

Превод от английски Калоян Игнатовски

Черното момченце[5]

Уилям Блейк

Роди ме мама в юга изгорял

и черно съм, ала с душа от сняг;

английското дете е ангел бял,

но аз съм черно, сякаш тъна в мрак.

 

Седях на мама в скута под дърво,

в зори, преди да пламне зноен ден.

И с източното ярко зарево

започна тя урока си към мен:

 

„Виж изгрева! Там, в слънцето, е Бог –

Той дава светлина и топлина;

цветя, деца, елена бързоног

Той сгрява сутрин, радва през деня.

 

За малко тук сме. Учим от деца

на любовта лъчите да търпим

и черните ни, мургави лица

са само облак, горска сянка, дим.

 

Душите ни щом свикнат с този зной,

димът ще се стопи, ще екне глас:

край златен шатър има водопой

и тучна паша, агънца, за вас!“

 

Туй бе на мама първият урок

и казвам на приятеля си бял:

когато сме в небесния чертог,

без черния и белия воал,

 

ще съм му аз заслон и сянка в тоз

сияен пек пред божето лице;

ще бъда като него, златокос,

и той ще ме обикне от сърце.

***

Емили Дикинсън

Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме. Но не издавай –

че те ще ни навикат.

 

Колко е мрачно да си някой

– и като жаба мокра –

да казваш цял ден свойто име –

пред възхитена локва!

 

7 декември 2020 г.

© THE NOBEL FOUNDATION 2020

 

[1] У. Шекспир, „Цимбелин“, превод Валери Петров. – Б. пр.

[2] Превод Цветан Стоянов. – Б. пр.

[3] Т. С. Елиът, „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, превод Цветан Стоянов. – Б. пр.

[4] У. Шекспир, Сонет 18, превод Евгения Панчева. – Б. пр.

[5] Превод Спас Николов. – Б. пр.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s