Вино в петел

Иван Братованов

бр. 43/2020

Имам малко на брой любими неща: дрехите, в които съм облечен, книгите, които се правя, че препрочитам, хората, с които времето минава неусетно; а защото съм и това, което ям – имам една рецепта за приготвяне на „вино в петел“, която много години подред вече се стремя да популяризирам, но не под марката „българска храна“, а само като синестезия на художествена кулинария, подобно на тенджерата, нахлупена на главата, на гозба за всички сетива, която би накарала всекиго да се заоблизва; това е едно почти любовно обяснение към всичко онова, което ни прави българи, ерес без световен аналог – усещането да си различен; практическото упражняване на философските възгледи, мъдруване върху природата на щастието, такова каквото трябва да е, без значение какво е било – възхвала на едно „двукрако без пера“ (но с плоски нокти); с други думи, дзен на петльовите шпори и гребен:

Вино в петел –

рецепта за автентично национално гурме.

(или защо C-is moll няма точен превод на български)

(фрагменти, подредени по вкус)

  1. (Солен)

Първо за виното.

Количеството му рядко е оказвало голямо влияние върху събитията и процесите (в доста исторически трактати, писани от чужденци, се споменава, че българите употребяват доста алкохол, без обаче да им личи): има ли го – никога не стига, но качеството… нали се сещаш, че още според средновековния земеделски закон за увреждане на лозе, крадене на грозде, похабяване на вино са рязани ръце, крака и уши; т.е. на ползата от опиянението у нас винаги са гледали зверски трезво.

Вероятно това е направило нашенеца така успешен в майсторското изпипване на всяка работа, дори в бягството от смъртта, както и в това да преследва с упорство на костенурка постигането на всяка една цел, или го кара да се ослушва като заек под коя точно шумка в гората дреме неволята.

  1. (Кисел)

Оставиш ли се да те убедят, че във виното има истина, защо вярваш, че ако боднеш лозова клечка в земята, ще пиеш вино. Тогава за теб, заклетия оптимист, старите линове са наполовина пълни с ново вино, докато каците без дъно винаги ще си останат наполовина празни от очакването някой някога да ги напълни догоре. Те нямат задръжки и поемат всяко количество вино (илюзии), с които според възможностите пълним животите си.

А и щом веднъж речеш: Лозето не иска молитва, а мотика – защо се молиш и кому? – Работи си „нивата“!

Това първично противопоставяне: чуждият „оптимизъм и глупост” срещу родния „песимизъм и проява на разум” е чаровно.

Как иначе се определя фактът, че ако попиташ един французин кое е любимото му вино, той ще отговори примерно: „Шато Лафит” от 1963 година, вино с дълбок вкус и изискан аромат, гроздето за което е брано рано сутринта, двайсет минути преди да падне роса; то е отлежавало в дъбови бъчви, материалът за които е добит в добре огрени от слънцето гори, разположни върху леки, пропускливи почви; докато всеки българин ще ти отговори простичко: пий (гостенино/странниче), от моето по-хубаво няма наоколо!

Чуждото е възхвала и балада, родното е епическа песенна проза, пълна с живот; мистериум, в който вино и кръв преливат от хора в чаши (всяка прилика с фразеологизма „преливам от пусто в празно” да се счита за напълно случайна).

  1. (Сладък)

Няколко думи за петлите.

Българските петли, за разлика от всички други, са или диви, или глухи – средно положение сякаш не може да има; обикновено се смята, че дивите петли силно любят, а глухите – силно мразят. Дойде ли времето един див петел да се прави на глух, за него обикновено казват, че е изкукуригал.

Много важен е и „Въпросът за цвета“: ако за червените петли се знае, че са тирани, които жертват всичко в името на собственото си добруване (разбирай кеф), то белите по принцип са духовни аристократи и страшно хубаво пеят, но кой ли пък ги слуша.

В интерес на истината, за която по-горе вече стана дума, трябва да се споменат и черните петли: те са жертвени птици, които въпреки анатомичните несходства обикновено снасят единствено верните прогнози за бъдещето и точно по тази причина рядко преживяват Петровден на годината, в която са се излюпили, понеже съвършенството поражда завист на Земята и може да зарадва единствено невидимия Бог във висините.

  1. (Горчив)

Все пак защо вино в петел?

Защото националното винаги е служило и ще служи за отграничителен белег (вносната дума, която го заменя е „маркер”).

Ако французите традиционно приготвят петел във вино (Coq au vin) и това ястие е неразделна част от основата на Световната кулинарна енциклика, то какво остава за нас?

Нима Йордан Вълчев вече не противопостави на Наклонената кула в Пиза своята „Наклонена пиза в Кула”.

Нашето срещу другото.

Достойнството срещу падението – сладкодумното (Вазово) пиянство, което: „Всеки ден… взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут – барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоръгвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца… Старите хора, учудени, си казваха: „Това е поличба божия”. А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Да, освен чудноватото предсказание: „Туркiа ке падне, 1876“, което обикаляше навред и смущаваше най-скептичните умове…“

…се противопоставя на другото, от романа на Сенкевич „С огън и меч“:

Все пак между белезите за зла прокоба два изглеждаха особено показателни, че наистина има някаква заплаха. Първо – по всички села и градове се появиха безброй старци гуслари, а между тях имаше и някакви чужди, никому непознати лица, за които се шепнеше, че са фалшиви просяци. Те се влачеха всякъде и скрито вестяха, че наближава денят на Страшния съд и на гнева Божи. Второ, низовци започнаха да пият на провала… Това явление се повтаряше толкова често, та по-късно украинците, преживели много неща, свикнаха да казват: „Охо! Тресат се кръчмите от низовци, значи нещо се готви в Украйна“. … И ето че през пролетта, за която става дума, казаците започнаха да пият, както никога досега, и то не в една околия, не в едно воеводство, а надлъж и нашир по цялата Рус.

Значи нещо наистина се готвеше, при все че самите низовци не знаеха точно какво… От много години вече се носеха вести за голяма война срещу поганците, която кралят искал, за да увеличи плячката на добрите молойци, но ляхите не я искали – а сега всички тия вести се бяха смесили и родиха безпокойство в човешките глави и очакване на нещо необикновено“.

Нима това не ни кара да изпадаме в полурелигиозен екстаз пред думите „О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин!?“; или не е изповяданото стремление пред историята и славните прадеди да сме нещо друго, да не сме себе си – пияни от факта, че нявга сме давали (макар и да сме вземали от него) нещо на света, всяко следващо поколение да е „Бодра смяна“ на предишното, да опазва „Дервишовото семе“ ако не за друго, то поне от „кумова срама“; да сме все над другите (а не първи сред равни) – единаци, приложими към всяка вяра, без да носим истински (наша) вяра в себе си.

  1. (Лютив)

А какво е C-is moll и защо бе намесен в цялата история?

Отговор: До диез бемол.

Музикална тоналност с четири диеза при ключа, с който Бетовен заключва Лунната соната в кулата на глухотата си, за да посрещнат заедно „ударите на съдбата” от Петата му симфония, в C moll (до бемол).

Отново противопоставяне, но културно, само-значещо: четири диеза срещу три бемола.

Неестетично и нефилософично, действено: гуша за гуша, зъб за зъб и око за око, родило по-късно в Славейковата поема въпроса „… изблик на безумье?“, безпаметството „за формата и строя“.

Баталия извън времето, която му слага началото, билката излекувала Сократ, всичките статуи на Давид върху гроба на Голиат, св. Себастиян, прободен от множество стрели, ефимерното модерно време, което капе, разсипано на циферблати; безбожно дребните неща, овързали ръцете на поредния „Гъливер“ – тарантулата, нападната от мравки, тарантелата, с която са прогонили Наполеон от Неапол; краят, който бележи началото на вечност, парадоксално разпростряна от (без)край до (без)край.

Нещо (всичкото), което не можем да си обясним или намерим. Вкусът, който е съставен от всички останали – балансът и мярката, носещи умиротворение – щастието – нашето, което трябва да е и щастие за другите.

Вашият коментар

Filed under Нова българска литература

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s