Николай Аретов: „Колкото по-навътре навлизаш в една тема, толкова повече стават въпросите без отговор”

бр. 43/2020

Николай Аретов

Николай Аретов (1954) е роден София, завършва Великотърновския университет през 1978. Работи като учител по български език и литература в гимназията в гр. Якоруда (1987-1980), след това е редактор в списание „Читалище” (1980-1982). През 1982 г. постъпва в Института за литература при БАН, първоначално като литературен сътрудник и редактор в списание „Литературна мисъл”, от 2012 е главен редактор на списанието. Доктор на филологическите науки, професор в Института за литература.  Бил е хоноруван преподавател в Пловдивския университет (1991 – 1999), в Нов български университет (1990 до 2011), във Великотърновския университет (2003-2005, 2014). От 2000 е хоноруван преподавател в Софийски университет.

Главен редактор на издателство „Кралица Маб”.

С проф. Раймонд Детрез в Старосел

Автор е на множество публикации в научни и литературни издания, между които книгите „Димитър и Рахил Душанови“ (1988), „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“ (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления“ (1994; 2007), „Българското възраждане и Европа“ (1995, 2001), „Васил Попович. Живот и творчество“ (2000), „Национална митология и национална литература“ (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане” (2009), „Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене“ (2011), „Софроний Врачански. Живот и дело“ (2017), „Иван Найденов: За право и напредък. Мемоари. Писма“ (2019) и др.

Подготвял е издания на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Попович, Владимир Полянов, Асен Христофоров. Превежда от английски „Националната идентичност” от Антъни Смит, „Югоизточна Европа под османско владичество” от Питър Шугър и др. Сам и в съавторство съставя редица научни сборници.

Бил е председател на Българско общество за проучване на осемнадесети век, в момента е председател на Академичен кръг по сравнително литературознание. Отличаван е от Българската секция на Международната асоциация на писателите-криминалисти (2007), носител е на наградата „Хр. Г. Данов“ (2013).

Разговаряме с него на 5 декември 2020 г.

Професор в академията, литературен изследовател, оперативен критик, главен редактор на списание и на издателство… Изпускам ли нещо важно от твоите професионални и социални роли?

Така, както са изредени, би изглеждало доста суетно да прибавя нещо. И все пак – преводач. Наистина, занимавам се с превод епизодично, но пък го преподавам, а и в моите очи е някак по-престижно.

С проф. Джузепе дел Агата

Как постигаш съчетанието им? Тази разностранност повече дава или повече отнема?

Струва ми се, че все пак дава нещо – различните занимания обогатяват или поне предлагат допълнителна гледна точка. Когато се занимаваш с българска литература от ХІХ в., отрезвяващо е да познаваш по-новата. А и чуждата, променя мащаба и би трябвало да ограничи суперлативите. За съжаление, все по-малко време и сили ми остават за актуалната българска и чужда литература.

А как се отнасяш към активностите на учените в обществото? Имам предвид например, че наскоро ти подписа Обръщението на български историци по казуса с началото на преговорите за влизането на Северна Македония в Европейския съюз, което опонираше на позицията на българското правителство. Разбира се, националистите и не само те скочиха срещу вас. Как ти изглежда този и други подобни случаи?

Лесният отговор е, че учените трябва да бъдат социално активни и ангажирани. Опитвам се да го правя. Проблемът е другаде. (Всъщност въобще не е един, а възел от проблеми.) Не са малко хората, които влизат в ролята на учени, било защото заемат някакъв щат в научна организация, а често и някакъв ръководен пост, било защото са прочели няколко книги по въпроса. Една, за мен важна задача на учения, е не просто да се разграничи от тези хора, да ги определи като публицисти и да подложи на критика техните твърдения.

Към това бих добавил и че нерядко сериозни учени леко преиграват – втренчват се в проблема, за който са специалисти, и го преексплоатират. Самоизтъкването и самопредлагането са неща, които могат да печелят медиен терен, но подриват основателните им тези, най-малкото – банализират ги.

Какви са шансовете на историческата наука да не бъде грубо употребявана за актуални политически цели? Или е май няма никакъв шанс…

Изкушавам се да отговоря кратко – никакви.

Сега искам рязко да те върна към литературното ти начало – в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Как един човек, роден в София, става студент във Велико Търново, завършва там българска филология през 1978 г., после – за две години – е учител в Якоруда, за да се появи отново в София като редактор на списание „Читалище“, а през 1982 г. да акостира в Института за литература при БАН? Какво точно се случи в този участък от биографичния ти път?

Често си мисля до каква степен животът ни е определян от случайни фактори. И когато мърморя за нещо, понякога се утешавам, че за друго съм имал късмет. Бях добър ученик, но и малко калпазанин. Имах някакви доста мъгляви представи за това с какво бих искал да се занимавам. Обичах киното и театъра, бях се опитвал да рисувам (под влияние на приятел). Не съвсем осъзнато се противопоставях на възможността да се насоча към професията на баща ми, строителен инженер. Силният ми предмет в училище беше математиката; когато синовете ми бяха ученици, с готовност им помагах по математика, и крайно неохотно, ако въобще съм го правил – по литература. Кандидатствах кинознание и, за всеки случай, българска филология. Да поясня, по това време всички момчета отивахме в казармата, но за приетите студенти тя беше около месец по-кратка. Или така смятахме. Бях войник точно две години без един ден.

Балът ми стигна за Търновския университет и не съжалявам. Тогава там обучението бе добро, а и се отделих от родителите, което смятам за нещо полезно. Мисля, че бях от добрите студенти, но това не ми спести разпределението. Най-близката възможност се оказа Якоруда. Не съжалявам, напротив, и в тази случайност се оказа позитивна. И до днес обичам това градче и околностите му, а и си допаднахме с колегите, значителна част от тях бяха като мен – първа година учители.

В края на втората учебна година, вече семеен, реших все пак да си спестя последната година от разпределението. Оформяха се и някакви амбиции, преди всичко към литературната история. В Якоруда благосклонно си затвориха очите, смея да кажа и със съжаление, и така се върнах в София. Не изгарях от желание да продължа да учителствам, а и в столицата това беше невъзможно без завършено разпределение. В списание „Читалище“ се оказах не без помощта на зам.-главния редактор, който е бил на фронта с баща ми и пазеше чудесни войнишки спомени за младия си командир подпоручик.

Междувременно бяха излезли първите ми публикации, някои от бившите ми преподаватели ме насърчаваха. По това време Христо Стефанов, интересна фигура в тогавашната критика, а и в писателските среди, напуска „Литературна мисъл“, за да стане зам.-главен на „Литературен фронт“. С препоръката на Иван Радев и Георги Димов заех неговото място. А там точно беше свършила една епоха, за която по-късно колегите си спомнят с умиление – Точно Жечев бе сменен от Ефрем Каранфилов. Благоприятните за мен обстоятелства имаха и обратна страна – известно време някои ме свързваха с не особено популярната група, която бе дошла на власт. Струва ми се, че с времето успях да преодолея подозренията.

Николай Аретов на протестите през 2013 г.

Как се насочи към изследванията на възрожденската литература?

Интересът ми е от студентските години. Насърчаваше ме моят преподавател Иван Радев, тогава млад доцент. По-късно с него се разминахме по различни причини, но съм му благодарен за насърчението, а и за това, което съм научил от него, не само в аудиторията. В някакъв момент формулирах за себе си твърдението, че Възраждането ми е интересно, защото за сравнително кратък период и относително малко автори тогава се извършват значителни промени – и в книжнината, и в културата, и в обществото. Днес не съм напълно сигурен, че тази рационализация, донякъде a la Гачев, изчерпва обяснението.

Има ли влиятелна теза, свързана с историята на литературата ни от Възраждането, която намираш за неточна или за необосновано пресилена?

Бих поставил въпроса по-общо. Литературният историк би трябвало да се запита (отново) какво е литературата, какво е мястото й в обществото, какъв е смисълът от заниманията с нея. Смисъл има, убеден съм, но той се променя, виждан е по различни начини. Окончателни отговори, разбира се, са невъзможни, но някакви временни решения трябва да се търсят. Съвременната хуманитаристика се вглежда и в мотивите, които стоят зад твърденията и тезите. Българската литературна история, особено по отношение на Възраждането, доста плахо и епизодично се насочва към този проблем. Не изключвам и себе си. Именно тези по-общи въпроси и съмнения често липсват в изследванията на възрожденската литература. Основателно питаш и за необосновано пресилените тези и твърдения – един от важните по-частни въпроси. Възраждането и неговите дейци често са издигани на пиедестал, а и са коментирани с публицистичен патос. Всъщност и самото обособяване на Възраждането, и по хронология, и по същество, не е съвсем безпроблемно.

Значи изглежда, че почти всичко до 1878 г. в българската литература е инвентаризирано и описано. Какви важни неща трябва още да свършат литературните историци в зоната на Възраждането?

Така изглежда и донякъде е така, ако се сравнява с други периоди. Все пак, има непознати или малко познати автори и непубликувани текстове, които заслужават внимание, първото име, което ми изскача в паметта, е на Светослав Миларов. Непотопеният в епохата читател не си дава сметка колко много са текстовете с неустановено авторство. При това и при най-големите фигури – поредицата фейлетони „Знаеш ли ти кои сме?“ отдавна е сериозно предизвикателство, на което най-компетентните изследователи дават различни отговори. А става дума за Каравелов и Ботев.

Друг проблем, косвено свързан с „инвенчтаризирането“, е установената йерархия на авторите и творбите, която е в процес на преосмисляне, може би недостатъчно радикален, а и недостатъчно осмислен. В последно време съм привлечен от разминаването между социалната и книжовната (да я нарека така) йерархия. Значими фигури в обществения и културния живот (М. Маджаров, Ив. Е. Гешов, младият С. С. Бобчев) практически не влизат в утвърдения корпус на литературата, а имат интересни текстове; за сметка на това значението на автори (и особено авторки) на едно-две скромни стихотворения, някои от тях с неясен произход, някак ги изместват. Да прибавя и че приоритетът на руските възпитаници е отдавна известен проблем, към който и днешните литературни историци пристъпват доста плахо.

Но пък Възраждането изобщо не ти стига… Преди 10-15 години излезе книгата ти „Убийство по български“ – за българската литература, посветена на престъпленията. Намери ли някакъв „български алгоритъм“ в криминално-шпионския жанр?

Имам известни резерви към откриването на „българската мяра“, а и жанровата литература е най-„глобализирана“. И все пак, стори ми се, че попаднах на някои особености, които, разбира се, не са само български. Подчертано е присъствието на мита за похитената девойка, както и недоверието в държавните институции, които налагат реда. От друга страна, същинските български криминални романи са доста етатистки настроени, слабо е присъствието на частния детектив, държавата е критикувана, но от нея се очаква да открие, да накаже злодеите. Хроническа слабост на новите криминалета са публицистичните отклонения, претенцията да се каже „истината“ за корупцията, обществото и какво ли не, затъването в „борческите“ сюжети a la Христо Калчев.

Защо още не си написал криминален роман?

Сигурно защото не мога. Или не смея. Знам ли. Но и не ми влиза и в плановете за близкото бъдеще.

Впрочем името ти е съвсем пряко свързано с поне една художествена книга. Изкушавам се да те попитам… За мен тя е очевидна мистификация от 90-те, която понякога е споменавана, но почти не е обсъждана както й се полага – „Арабски нощи. Любовни новели от „1001 нощ”, издадена през 1993 г., в превод на някой си Неджимар Арет бен Средец и с твой послеслов. Ще признаеш ли публично най-накрая авторството на тази книга?

Аз вече съм си признал. Тази книжка се радваше на някакъв читателски интерес, но критиката трудно я забеляза. Всъщност първа бе Симона Мирчева, с която дотогава не се познавахме, но която бе установила автора с почти детективски подход. Във всеки случай много се забавлявах, докато скалъпвах „Арабски нощи“, именно скалъпвах, защото в нея има немалки скрити цитати. Едва ли ще го направя, но някакъв подобен криминален роман бих опитал да напиша. По-вероятно е обаче да събера кураж и да сътворя критическа статия – колаж от реални критически бисери. Даже бях почнал да събирам. Но критиците са по-чувствителни, може би и по-отмъстителни дори от поетите. Преди години написах една статия, в която, наред с другото, имаше и няколко подобни „ефектни фрази“. Бях поласкан, че „Литературен вестник“ я използва като основа за дискусия, присъствена. Интересно беше, включително и нахаканото поведение на по-млади колеги.

Какво носи на литературата моделът на мистификацията?

Голям проблем, заслужава монография. Ако питаш за писането на подобни текстове – по-голямо от обичайното удоволствие, както ти е известно от собствения ти опит. Не особено симпатичната възможност анонимно да се разправиш с автори и хора. Понякога малко наивната вяра, че ако се подпишеш с ефектен небългарски псевдоним, ще спечелиш публиката на големите майстори в жанра. Възможността да преподредиш националната история (митология), каквато е целта на големите мистификации от ХІХ в. По-късно мистификацията може да бъде и проява на критичното самосъзнание на литературата – тя може да разглоби наличното и да така да го покаже в неочаквана светлина. И т.н.

Пишеш оперативно-критически текстове за съвременни книги. Как се съотнасят при теб литературната история и литературната критика?

За съжаление, все по-рядко се насочвам към актуалната литература. Желание имам, енергия – не толкова. А служебните ангажираности – в Института, пък и в Университета при мен по принцип предполагат занимания с литературна история. При нея навлизането в една тема подтиква към продължаване, насочва към съседни проблеми. То и в критиката е така, но сякаш след криминалния роман, не успях да се насоча към друга подобна обемна тема. Да си призная и друго. Критиката уморява повече. Случвало ми се е да водя рубрики (в Радиото, в „Литературен форум“), които предполагаха представяне на 5-6 книги през две седмици. Четях настървено и с удоволствие, но когато прекъснаха (или излизаха във ваканция), въздъхвах с облекчение.

Какви добри и лоши неща виждаш в съвременната критика у нас?

Тук няма как да не повторя известни неща – критиката се свива, по-интензивна е в непечатните медии. Влиянието на мощните издателства (което винаги е съществувало), сякаш се засилва, същото важи и за публичните оценки на приятели. Саморекламата също. Доста инерционен ми изглежда и подборът на автори и сътрудници в рубриките за книги. Новото за мен е оформянето на фенклубове около нашумелите имена. С огромен интерес следях преди време един спор между почитатели на Георги Господинов и Милен Русков. Интересна ми беше и една вълна от почти любовни реакции на една провокация на Калин Терзийски.

Имаш нагласа да „възкресяваш“ забравени или по-скоро почти невидими автори – Васил Попович, Иван Найденов, Асен Христофоров… Те ли откриват теб или ти тях?

Будистите казват: „Когато ученикът е готов, учителят ще се яви.“ В някакъв момент съм решил, че съм готов… Един от водещите мотиви за насочването към всеки от тях бе желанието да намеря неизвестни литературни текстове. При Попович и Христофоров това се случи, при Найденов – частично, попаднах на неизвестни преводи, на някои от тях доста колебливо се опитах да определя автора. Но и при тримата попаднах на интересни биографични детайли. И се убедих в старата максима, че колкото по-навътре навлизаш, толкова повече стават въпросите, които остават без категоричен отговор.

В този контекст кой персонален случай смяташ за най-близък до определението „литературноисторическо приключение“?

Предполагам, че имаш предвид изброените трима.

Да, да.

Заниманието със всеки от тях може да се определи като „литературноисторическо приключение“ с елемент на разследване и съспенс. Същото бих казал и за някои от личностите, до които ме отведе темата, по която от години работя, с големи прекъсвания – образите на „чуждите“ жени и „просвещенския брак“ – Катерина Стойоглу (любовницата на Петко Славейков), Наталия Каравелова, Екатерина Ценович, практически непознатата Гина (любовницата на Рашко Блъсков)…

Ето, имаш хоризонт за сериозна работа… Какво смяташ да свършиш, да напишеш, докато сме в тази втора карантина по повод пандемията?

И първата, и втората карантина се оказаха време за интензивно редактиране, съставителство, поддържане на сайтове. Почти нищо авторско. Подозирам, че вината не е само в обстоятелствата.

Сетих се по този повод да те попитам като главен редактор на издателство: Как вървят продажбите на книги в момента?

Главен редактор, при това двоен, звучи тежко. При мен това и в двата случая означава още не само редактор, но и коректор, и страньор. Мърморя, но всъщност сам съм си го избрал, не трябва да се оплаквам. За продажбите – известно е, че те трайно и постоянно спадат, преките ми наблюдения започват от началото на 90-те. Пандемията стимулира онлайн продажбите, но бройките са малко. Да прибавя обаче и друго. Както всички хора, и издателите са два типа: едните не пропускат да се оплакват, дори и при кратките съживявания по панаирите. Другите, те определено са малцинство, предпочитат да изтъкват положителните тенденции. И в двата случая трябва да си даваме сметка за мотивите на това говорене, и, по-важното, да се опитваме да осмислим реалността.

Значи всичко е според очакванията?

Животът винаги е по-богат от плановете, които правим за него.

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме, Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s