Книгата или човекът

Веселина Василева

бр.41/2020

Неизвестно по какви причини, докато четох новата книга на Албена Стамболова „Драки и къпини“, не можех да се откача от праховитите цветове на една друга нейна книга, издадена през 2004 г. – „Боледуване в смъртта“. Може би защото още в началото се казваше, че пътят към Боженци, „който се спуска сякаш в долната земя“, е в цвят „сива охра“, може би и защото се разказваше за къща. Свързвах ги и по друга причина – книгата на Маргьорит Дюрас прилича на пощенска картичка – книгата на Албена Стамболова директно вкарваше пощенската картичка в разказите си. И дори в този, в който се говори за „невидимата къща“. Много хора ще очакват от книгата точно това – да разгледат каквото тя показва – и ще го получат. Албена Стамболова е щедър към читателите си автор – във всичките си книги. Добре ще е, ако издателствата, които се грижат за българската литература, ги преиздадат, защото са отдавна изчерпани, а те, освен добра литература, са и още по-добра литературна теория – „Многоточия“, „Хоп-хоп звездите“, „Това е както става“, „Авантюра, за да мине времето“ и „Боледуване в смъртта“, в която се намира и преводът на „Болестта на смъртта“ на Маргьорит Дюрас.
За разлика от „Болестта на смъртта“, в която има само двама герои, в „Драки и къпини“ героите са много. Всеки разказ има своя герой – съвършено нарисувани в графит, подредени и семпли – някои от героите дори изглежда нарочно са облечени в униформи – „Бяла блуза, черна пола, униформа“, за да може на този фон да изгреят цветовете на различното така, както се отличават котките на една от героините – „Другите хора имат сиви и черни, бели и шарени котки, а тези на Теса са златна, сребърна, абаносова и слонова кост“, защото Теса прилича на вещица. Всеки от героите в книгата има име и по едно изявено качество, с което е определен – Генчо любимият, Гошо лудият, Тифчо нежният, Ценка безстрашната, Жени невинната, Билянка красивата – и така почти за всеки. През цялата книга се наблюдава как героите говорят, слушат и виждат, при някои от тях говоренето достига до висини – Жени – „говореше ex catedra“, Бено – „Говореше, както са говорили граматиците в Северна България. Каноничен изговор“, но това не пречи дори високото говорене веднага да потъне в мъглата на общото говорене, която леко се разстила в книгата и завзема мястото на диалога. Героите са много, ако на моменти не се обърне внимание, че всъщност може би и тук са само двама, защото повествованието се води от едно общо „ние“, в което, в повечето случаи, разказвачът събира двата гласа.
Потъването на отделното говорене в общото е една от най-майсторски изградените линии в книгата, представено чрез говоренето от всички за всички – одумването, или т.нар. клюкарстване, до този момент не е било представяно така, както в „Драки и къпини“. Одумването е друг говор, който превръща хората в думи, който подчертава множествеността, говор без поглед и виждане, който замества говоренето, а с него сякаш и всичко друго. В разказа „Ценка безстрашната“ Ценка разказва бързо за себе си – „прави го, за да улесни другите и работата, включително разговорът по-бързо да свърши“. По подобен общ начин се представят и хората, отделните униформени герои сякаш са подготвени да се влеят в морето, в което „Хората се движат в колони по улиците като в музей. Повечето са в повсеместни световни униформи. Коси, татуировки, пиърсинги, джинси и тишърти. Очила, кредитни карти и автомобили“. Картината изглежда като излъчена на голям екран, на който по-лесно може да се види онова, което липсва в отделното – или точно обратното – по-лесно може да се скрие. В книгата се преливат различни множества, не само от туристи, а от приятели, от литературни герои и от общото „ние“, в което се влиза по същия начин.
За тези, които познават Албена Стамболова като свързана с Юлия Кръстева, интересно ще бъде да се потърси психоанализата в книгата. Толкова много образи в литературата се появяват, също както в живота, когато трябва да се замести един. На него е посветен големият разказ, този, който може да превърне книгата в роман – или да спре. Спирането също води до промяна в жанра. В такива моменти в реалността човек изгражда вътрешна доброта към околния свят и към хората, които приема в живота си – един след друг като на парад – но не за да се замени образът, а за да не се замени. В литературата промяната в жанра става както при убийството на Медуза – от плача на Еврила се ражда многоглавата песен, музиката. Един от най-любопитните мотиви в книгите на Албена Стамболова е свързан с това – килерът, който според психоаналитичната интерпретация е символ на смъртта, отвъд нея – килерът е точно това място, което трябва, за да се събират нещата, с които постоянно нещо се заменя. В тази книга килерът придобива размерите на къща, дори на цяло село – метаморфоза – килерът става музей – стая-музей, къща-музей, село-музей – за да може да се изложи на показ, като в своеобразна терапия, това, което толкова често се прави. Да замениш.
Когато прочетох книгата, зашеметена от способността с толкова къси изречения да се направят такива съвършени образи, бях смутена от скритата тайна схема в текста. Това е книга, която иска да изчезне, да не съществува. След създаването на образа във всеки разказ се оставя усещането, че е необходимо той да бъде изтрит – от автора, от двойното разказващо „ние“, от множественото говорене на одумването, което го поглъща, и дори от читателя. Докато разказите на тази книга се случват, в къщата в Боженци се пише друга книга – с интерпретации на приказки, приказното е преминало извън текста и е завладяло цялото случване – „Драки и къпини“ изглежда случена, а не написана книга. По един особен начин приказното се прекъсва – писалката се захвърля – буквално в текста, но и за по-сигурно – в мутирането на „вълшебните приказки“ в „празните приказки“: „Така Генчо разсейваше блуждаещите ми страхове както правят бабите. Не че могат да изчезнат, но друго е като се поприказва“, „И някъде другаде така е приказвал, както и у нас?“, „Нямаше време за дълги приказки“, „Когато пристигна пианото, по улицата плъзнаха приказки“, „Безброй приказки се изприказваха за нея, никой не беше безразличен“ – и всичко е „приказки, приказки“. Приказките завземат разказа, но той не се превръща в приказка, а подобно на говоренето и разговорите – се разпада в „приказки, приказки“. Разпада се и жанрът – книгата няма общ жанр – между сборник с разкази и роман – но нито едното, нито другото – както всеки разказ има своя герой, така и във всеки разказ витае различен жанр – пътепис, биографичен разказ, фентъзи, стар вестник, басня, предсказание, характероописание – разпръснати още веднъж на различни нива между литературата, киното, изобразителното изкуство, музиката, херменевтиката, каноничната литература. В книгата самият автор иска да бъде изчистен по подобие на чергите, чието пране изравнява чистотата със смъртта и с любовта. Към тези теоретични невидимости, изтриващи героите, книгата и нейния автор, още по време на самото писане се пришиват и образите на „невидимото село“ от първото изречение на книгата и „невидимата къща“ от разказа „Певците младоженци“.
В книгата има много невидими неща – невидим собственик, невидими криле, невидима камера, невидима връзка. Гласът на това невидимо звучи също като гласа на един от героите „дълбок, с някакви непонятни модулации, които го изтъняваха в горния регистър“ – може би най-интересният от героите, който бяга от хората, пази от боклуци, не обича да разказва, не се интересува от новини, гледа принципно и – умее да стои под дъжда неподвижно – като тигрите и лъвовете, единственият, който умира в книгата. Невидими са и къртиците в разказа „Войната на къртиците“, които първи в книгата провиждат невидимото ниво на текста и разкопават градината на къщата – не ги интересува горният красив бял свят, принадлежат на долните пластове на сюжета и интерпретират нещо друго, което се намира надълбоко – а не видимото отгоре-отгоре. Цялата тази невидимост в книгата на Албена Стамболова отваря място за онова, което трябва да се види ясно: това е както става във всеки един човешки ден – говорене-приказване, хора без привързване и вътрешно живеене на друга честота.
Книгата може да прилича и на картичка, ако се изведат на преден план разказите за чергите, копривата, къпините, от които се е заплело заглавието „Драки и къпини“. В тези разкази няма други герои, освен общото „ние“ – всичките по някакъв начин са водни разкази, едните отмиващи цветовете, а другите „живо бодливо море“, „бодлива вода“ – безкрайно като кръговрат повторение на едно и също действие без вход и изход, което успокоява и помага да се забрави нещо, което трябва да се забравя. Но и тук текстът не е това, което се отпечатва върху картичката, и тук е друго: „Къпината не излага на показ всичко, което е родила. Образува цели редове от насаждения, които завземат постепенно площите, обръща гръб на възможните си консуматори и се развива навътре в една общност от драки, която постепенно се уплътнява към центъра си и става все по-недостъпна откъм периферията.“ Това „друго“ може да не е къпина, може да е човек, и със сигурност е и самият текст, развиващ навътре общност от драки.
След всички стари улици, двестагодишни къщи, шекерджийници, рози, овце, магазини, тепавици, в последния текст „Приятелите“ книгата прави палинодия, която сякаш не е написана, а е произнесена с изтъняващи в горния регистър модулации на гласа: „Идваха, преспиваха, говореха за въздуха, за каменната маса, за чергите, за миндерите с възглавниците, за хапването навън под чардака. Но това ли беше?“. Изрича сама това, което е трудно да се открие: „никой с никого не можа да сподели преживяването си“, а само „споделими сюжети“.
В една приписка в самия край се казва, че книгата е „лично и дълбоко преживяване“. Всичко казано преди това се заменя от само една дума: „преживяване“. Тази дума не само има силата да направи невидимото видимо, тя ражда и самия жанр – „жанрът на преживяването“, който обаче, за да се роди, първо трябва да се случи като практика в живота – така се раждат всички жанрове. Поради тази причина „жанрът на преживяването“ на тази книга е оставен на изчакване, а книгата изглежда случваща се, а не написана. Дали жанрът ще се роди зависи от това дали ще може да се преживее нещо – говоренето да се върне на мястото на одумването, а разбирането да започне да вижда в невидимото. Само ако се хване скритата фабула на текста, означена от едно голямо преживяване, което не се намира в разказа, а – в разказвача, книгата може да се разбере. Разбирането означава и самото преживяване. Означава и връзката между автора и читателя и способността да се прави живот.
„Драки и къпини“ е втората книга на Албена Стамболова, която прочетох два пъти. Първата беше „Това е както става“ (2002). Направих го съвсем с цел. За „Това е както става“ всички казваха, че представя фамилни отношения, но зад тях, по един невиждан начин, се показваше как литературата може да бъде видима. „Драки и къпини“ също постъпва така – има видим сюжет с видимо място Боженци, а зад тях – възможността литературата да бъде изтрита – невидимостта, която се получава, когато заменяме едно с друго – един човек с друг човек, един сюжет с друг сюжет, преживяването с писането – съпротивата, че нещо, което не може да продължи да се изживява, може да се превърне в друго, в текст. „Драки и къпини“ не просто иска да изтрие разказите си веднага щом ги напише, не просто иска да изтрие автора си, тя отправя покана за изтриване и към собственото си разбиране, включително и към читателя, включително и към интерпретация като тази, която упорито се втъкава в теорията, в правенето на жанра, в оставянето на главните персонажи без разказ, в нахлуването на общото говорене, в обраслите с коприви и къпини места на писането.
Може и да не е така – ако човек се довери на картините в разказите, които Албена Стамболова препотвърждава и втори път с илюстрациите, които е направила за книгата. Разкази, които почти се превръщат в роман, и ако не им достига много малко, то е нарочно, а процепите между тях напомнят на онзи надпис за Нефертити – „А на мен без теб все нещо ще ми липсва, все нещо няма да ми достига“, но разкази, които по прекрасен начин представят живота в Боженци, сред неговите хора и техните характери – магичен и приказен, в двестагодишната къща, в лоното на природата, която дава друг поглед към света. Ако не беше копието на думата „преживяване“.
За първи път прочетох ръкописа на книгата, когато се запознах с Албена Стамболова в Нов български университет. Използва думите на нивото на сюжета, за да може в едно друго – металитературно ниво на разбирането – да ги отрече, сякаш казва „Вижте как добре се получи този текст“. И в същия момент – „Но това са само думи, притиснати от цялото минало случване и бъдещо мислене – ще се разрушат“. Беше Великден, също като в последния разказ на книгата, в който заедно с Възкресението на Спасителя идва и един друг спасител – поет, който признава само литературата и иска да бъде единствено и само литература – спасител, който идва, за да изведе – от леглото, от къщата, от книгата. Спомням си как не спирах да говоря за книгата, а Албена Стамболова не спираше да говори за други неща, докато веднъж не ме попита:
– А ако трябва да избереш между мен и книгите ми, какво ще избереш?
– Книгата – отговорих.
– Връзката с книга винаги е чиста – каза тя. – Книгата не я намразваш, а с човека може да се случат много неща и всичко да приключи.
– Тоест, да знаем какъв ясен избор да направим! – отговорих.
– Е, извинявай, че ти досаждам със себе си – ми каза. – Но аз нямам книга. Имам само човек.

От тази книга може да се излезе само така – с остри тирета в началото на всяко изречение. Които да разсичат драки и къпини. И коприви. Да предизвикват всички невидимости – като матадори с червени наметала – докато над черната купчинка букви, подобна на къртичина, прокопана в това, което няма как да бъде казано по друг начин – не покажем очи.

Албена Стамболова, „Драки и къпини“, изд. „Факел“, 2020.

Вашият коментар

Filed under На фокус

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s