Другото тяло

Емил Орманов

бр.41/2020

Сънувах лош сън. Кошмар. Присъни ми се, че съм отчаян и алиениран. И че азът ми е сгърчен и парализиран. Не съществувам истински и съм щастлив само там, където не съм – там е мястото на истинския ми аз. 

Събуждам се от кошмара. Отварям очи. Тъжен съм, вцепенен. По-точно усещането ми е, че умирам на едно място. Гол съм, легнал по гръб, сам, тук, сега. Няма нищо освен мен.

 Но съм се лъгал.

 Другото тяло до мен се размърдва. Напуска вратите на съня. Прозява се, не се връща в мен. Става, зашляпва към банята. Шумно пуска водата на тоалетното казанче. Измива си ръцете. Взема четката ми за зъби, пастата ми „Аквафреш” и си измива зъбите. Ползва сапуна ми „Нивеа” и си взема душ. Подсушава се с моята хавлия. Бръсне се с моята самобръсначка „Жилет” и разтрива лицето си с моя афтършейв „Деним”. Поглежда се в огледалото. Високомерен нос, дълги тънки устни: остава доволен. Марширува до кухнята, включва кафеварката ми и си прави кафе. Налива си двойно еспресо, сипва му две капки коняк. Изпива го. Присвоява си дрехите, самоличността ми. Позволява си небрежен стил на обличане – пренебрегва костюма ми. Навлича старо рокерско яке, което го прави да изглежда заплашителен. Целува жена ми за довиждане.

– Изглеждаш добре – прави му комплимент тя.

Хлопва вратата на апартамента и излиза. Взема асансьора до партера. Прекосява входа на блока, постоянно обсаден от пияници и наркомани, които просят пари за бира и дрога, и попада в досадната треска на улиците. Прекосява тъжното предградие със затревени площи, тухлени блокове, всеки от които със своите храсти с бяла акация, заобикаля крилото на поликлиниката със суетящи се уморени старци пред нея и излиза зад ъгъла. Съзерцавам го – висок, слаб тип, облечен в кожено яке тип „Сървайвър”. Не му липсва физиологична бодрост. Представлява гротескна амалгама от необузданост и арогантност. Той е високомерният ми съперник. Демонстрира непукизъм. Излъчва приветлива апатия към заобикалящия го свят. Взрян е пред себе си. Околният пейзаж му е напълно чужд. Върви нагоре, към слънцето. Говори си сам. После млъква. Вече се е развиделило. Студено му е. Потрива ръце. Купува си вестник. Чете го в движение.

Свиквам с мълчанието му. Изглежда омесен в първичната кал. Прекосява платното, поема по паважа на „Патриарх Евтимий” по посока на Университета. Около него вървят хора – анонимни, без биография. Не ги поглежда. Изглежда е в хармония с всичко. Но се нуждае от внимание. Иска всички да го забелязват. Взира се само в младите момичета.

Чувствам се манипулиран, измислен от него. Следвам го от разстояние. В душния хаос и стълпотворение от хора се чувства добре. Стъпва уверено. Прекосява опънатите, сумрачни булеварди на центъра. Ходи, клатушка се по тях. Не обръща поглед назад към мен, за да се увери, че никой не го следва. По всичко изглежда, че отива на работа. Трамбова по „Дондуков”.

В редакцията ми е душно. Присвоява си работното ми място, узурпира бюрото ми. Представя се за мен, сяда на стола ми. Работи, пуши моите цигари.

Миризмата му нахлува в ноздрите ми и предизвиква в мен отвращение. Чувствам се изхабен, употребен, малтретиран от него. Изпитвам истински органичен, цялостен страх, че той живее моя собствен живот.

– Господин Арсениев – обръщат се към него. – Готов ли е материалът?

– Готов е – отвръща – и подава моя материал. Чете коректурите. Прелиства ги. Поправя нещо. Обхваща ме ярост. Понечвам да го вдигна за яката от бюрото му и да му покажа вратата. Изтикват ме встрани. Казват ми: „Не пречете! Не виждате ли, че Арсениев е зает”.

– Внезапно усеща наднормен прилив на ендорфини. Покрай другото тяло минава колежката ми. Тя е с къса, платиненоруса коса, яркочервени устни, тесен като монета кръст и вирнати големи гърди. Вдъхва нейното присъствие и парфюма й „Кристиан Диор”. Задържа се по всички поводи край нея. Зрението му се фокусира само върху широко изрязаното й деколте. Тя не демонстрира никакъв признак на вълнение. Изпитва ненавист към старанията си на професионалист да привлече вниманието й и да я съблазни. Иска му се усилията му да не отидат напразно.

– Часовникът удря четири часа. Край на работното време. Зачерква 15 септември от календара. Още един ден.

Заведенията вече се пълнят с посетители. Обикаля три джаз-кафенета. От тях се чува силен фрий-джаз. Поръчва си бира. Изпива я. Поръчва си втора. Изпива и нея. Плаща и напуска джаз-кафенето. Клатушка се по булеварда. Тананика си „Бийтълс”. Гледа през рамо. Не обръща поглед назад.

– По-късно отсяда в бара на улица „Леге”. Поръчва си сухо мартини и двойно еспресо, изпушва две цигари и позяпва хората около него. Посещава и Руския клуб. Не среща познати. Звъни на жена ми. Извинява й се, че ще закъснее. „Добре, не се притеснявай – казва му тя. – Да не забравиш да вземеш детето от детската градина”.

Взема го от там. Обръщам се към детето ми, повиквам го.

– Тате, какво иска този непознат? – пита то.

– Нищо, момчето ми – изрича другото тяло. – Някакъв смахнат натрапник. Не му обръщай внимание.

Прекосяват безкрайните булеварди, губещи се в меланхолна, матова мъгла. Прибират се у дома. Прекосяват входа, постоянно зает от бездомници и наркомани, взимат асансьора до трети етаж.

– Прибрахме се – оповестява другото тяло и целува жена ми.

Усещам чистота и замайващо желание да бъда. Прекрачвам в хола, в който спим с Ана. Но другото тяло ме изпреварва. Потупва сините възглавници на дивана и сяда. Детето ми го нарича „татко”. Подрусква го на коленете си и то заспива. Будуват с Ана, загледани в синия екран. Гледат с нея „Титаник”. Жена ми плаче. Подава й кърпичка. Тя изтрива сълзите си. След филма другото тяло пуска музика. Модерен джаз. Ляга си заедно с жена ми. Тя не гледа мен, а всъщност другото тяло, което не съм аз. Отделя ми учтива усмивка. Погледът й вече не е предназначен за мен. Объркан съм. Оставам трезв наблюдател на собственото си поражение. Онзи става все по-силен. Отсега нататък ще съм сам. Жена ми казва на другото тяло „обичам те”. Устата й го приема. Обръщам се нагоре за помощ към един познат свят. Но светът ми е непознат. Тялото на Ана се нагажда към неговото. Замахвам с ръка, за да го зашлевя, но ръката ми минава през въздух. Съзирам несъвършенства в представата ми за съвкупност с жена ми. Отбранявам се от двамата. Остават ми само спомени и надежда, че другото тяло утре няма да го има. Заспивам без мисъл за изминатия ден. Не сънувам нищо. Сутринта напускам вратата на съня. Другото тяло изсумтява до мен. Предпазливо ставам, за да не го събудя. Отивам в банята. Търся знак за унищожението му в огледалото – не. Оттам ме гледа моето лице. Вземам душ, подсушавам се с хавлията на другото тяло. Грабвам четката му за зъби и изстисквам пастата му „Аквафреш” върху нея. Мия си зъбите. Избръсвам се със самобръсначката му „Жилет” и напръсквам лицето си с афтършейва му „Деним”. Включвам кафеварката му и си правя двойно еспресо. Изравям от гардероба му комплект чисти негови дрехи и се накипрям. Целувам вече неговата жена за „довиждане”, усмихвам й се и изскачам пред входа, където се тълпят алкохолици и наркомани, и отивам на работа.

Аз съм другото тяло.

Вашият коментар

Filed under Разказано

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s