Красимир Кавалджиев: „Осъзнах уникалността на нашия, едновременно чужд и толкова български символизъм“

бр.40/2020

„Скитащи души. Антология на български поети символисти“ излезе на френски език

Тази есен във Франция излиза антологията „Български поети символисти“. Ти си неин съставител и преводач. Включил си 180 стихотворения на 14 поети. Разкажи ни как възникна идеята и как направи подбора на авторите и текстовете им? Защо символисти и защо 14?

Българският символизъм е моя стара любов от гимназиалните ми години. На онази възраст няма как човек да не открие себе си в поезията на Яворов и да не се влюби в елегизма на Дебелянов и в индивидуализма на Ясенов. Но да правя антология на френски, никога не ми беше хрумвало. Докато в един съдбовен ден през август 2004 г. испанският поет и преводач от немски Хосе Луис Реина Паласон не ме насърчи да съставя и преведа на френски антология на българския символизъм, която той после да преведе на испански с помощта на свой колега преводач от български с впечатляващото име Торкемада. Когато три години по-късно в същия колеж дадох на г-н Реина Паласон вече съставената и преведена антология, той като че ли бе забравил за обещанието си и не даде никакъв ход на превеждането й на испански. Аз обаче си казах, че усилията ми не са били напразни и рано или късно ще успея да намеря издател във Франция. Отначало в нея бях включил стихотворения от най-видните представители на това направление: Траянов, Яворов, Дебелянов, Лилиев, Попдимитров, Ясенов и Вен. Тин. Но тази година се възползвах от локдауна и добавих още седем поети, всеки със свой глас и присъствие в нашата литература: Пенчо Славейков в качеството му на предтеча, Димитър Бояджиев, Иван Андрейчин, Дора Габе, Екатерина Ненчева, Сирак Скитник и Христо Смирненски. Разбира се, част от тези поети не са точно символисти, но аз издирих техни стихотворения, които по съдържание и образност дават възможност да се види влиянието на символистичната естетика върху тях в определен момент от творческото им израстване. Антологията започва с Пенчо Славейков, за да се види от кого са се учили нашите символисти – философията на Шопенхауер и Ницше, с която е пропито творчеството му, е оказала решаващо въздействие върху символизма в национален и европейски мащаб. Фактът, че самият Славейков е изпитвал неприязън към това течение и е отправял яростни критики към неговите последователи в България, не променя същината на Славейковото творчество, наситено със символистична образност. Антологията завършва с Христо Смирненски. Всички ще скочат: „Ама той не е символист!“. Може би защото не познават ранните му, чисто символистични стихотворения, заради които е бил нападан от лявата критика в България преди сто години. Но дори и в най-социално и политически ангажираната му стихосбирка „Да бъде ден!“ могат да се открият символистични елементи. Чрез включването на Пенчо Славейков и на Смирненски читателят ще види откъде идва и къде отива българският символизъм. В Германия символизмът прелива в експресионизма, а във Франция – в сюрреализма. У нас той следва свой собствен път и има известна приемственост между него и следващите направления – няма как поет като Яворов да не повлияе на по-сетнешните поети, колкото и различни да са те. В този смисъл антологията е отворена в началото и в края си, тя е някакъв отрязък от нашето литературно развитие. В послеслова си към нея Йордан Ефтимов говори за френските влияния върху българския символизъм, а в предговора си белгийският поет Вернер Ламберси изтъква кое прави българския символизъм неотделим от общоевропейския и същевременно уникален сам по себе си, без да стои като нещо неприсъщо в нашата литературна история.

Трябва да отбележа, че това издание би било немислимо без субстанциалната помощ на Национален фонд „Култура“ към МК. Възнамерявам да направя и втори том, включващ поети като Людмил Стоянов, Трифон Кунев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Йордан Стубел и др., но както казва народът, „само да сме живи и здрави“.

А мислил ли си за една антология със съвременни български поети?

Мислил съм и даже съм я подготвил, т.е. съставил и превел, някъде към 2009–2010 г., тя съдържа стихотворения от петнайсет поети, дори имах обещание от едно добро френско издателство за поезия да я публикува през 2017 г., но междувременно то фалира и цялата работа отиде на вятъра. През тези години, уви, антологията като че ли „остаря“, боя се, че стана неактуална – междувременно в България се появиха множество нови гласове, но след провала на издаването й нямам вече ищах да я допълвам с още автори или да сменям някои стихотворения на първоначално избраните поети с по-нови. Ако успея да намеря издател, тя би била нещо като моментна снимка на българската поезия отпреди десетина години и си мисля уместно ли е да се постъпва по този начин. Проблемът, в кавички, с антологиите на съвременната българска поезия е, че в България има десетки изключително талантливи поети и няма как да бъдат включени всички, които би било добре да стигнат до френския читател. Евентуален изход от това положение е да не се подбират само петнайсет поети с по десет стихотворения, както направих аз, а двойно или тройно повече поети, но с по-малко на брой стихотворения, например по две-три от поет. Но засега целият този проект е стигнал до кривата круша.

Превеждал си от майчиния си език на чужд. С какви предизвикателства се сблъска и какво е трудното на т.нар. „обратен“ превод?

 Преводът от майчин език на чужд никак не е лек, още повече за поезия, където формата най-силно влияе на съдържанието – в случая със символистите реших, че е редно да се превежда в рими там, където ги има, т.е. почти навсякъде с малки изключения. Не крия, че работя с тълковни и синонимни речници – това е нормален процес, както се казва, „така правят всички“. Преводът в рими изключително затруднява работата: в различните езици се римуват различни думи, а във френски една толкова „символистична“ дума като lune, „луна“, се римува с не повече от двайсет думи, никоя от които не се вписва в семантиката на символизма, докато в български римите на ударено „а“ са безброй. И когато в четвъртата част на поемата „Луна“ от Христо Ясенов всеки куплет завършва с краткия стих „и луна“, това няма как да стане на френски „et la lune“, защото римата пропада. Затова се наложи да добавя „et la lune et son halo“ („и луната с нейния ореол“), защото по този начин във френски има повече възможности за римуване с ударено финално „о“ (-aux, -eau) и за целта могат да се намерят повече думи и синоними. От друга страна, френският синтаксис е с много по-строги правила от българския и трябва да се спазва: например не може да се каже „на Ирин-Пирин тревата“, а трябва задължително да бъде „тревата на планината Пирин“ – на български звучи сковано, но на френски е точно както трябва. И много често именно поради особеностите на френския словоред трудно се получават рими, но няма невъзможни неща.

Кой превод ти беше най-труден и защо и съответно кой ти бе най-лесен? Условно казано, разбира се.

Честно казано, „лесен“ поет нямаше. Разбира се, у всички мои автори има остарели думи, които вече никой не употребява – някои са разбираеми, а други не се дават лесно, например дълго си блъсках главата над словосъчетанието „лиха сприя“ у Дебелянов – та кой днес в България разбира значението му? – но най-накрая проумях след търсене в съответните речници. Въпросът за леснотата и трудността зависи по-скоро от това дали съответното произведение е написано в рими, или не. Повече време, естествено, ми отне преводът на стихотворенията с рими, но това не означава, че творбите в свободен стих (например „Сянката на свръхчовека“ от Пенчо Славейков и „Смъртта“ от Пейо Яворов) са ми били по-лесни за превод – в тях също трябва да се предаде вярно образността, а и ритъмът.

В превода на поезия винаги се наблюдава един характерен феномен: понякога знакови за даден автор стихотворения, дори и добре преведени, не успяват да зазвучат на чуждия език както на български и съответно въздействието им върху читателя избледнява. Но други, по-„второстепенни“ творби, изведнъж като че ли блясват на чуждия език повече, отколкото на родния. Докато човек не се е захванал за работа, няма как да разбере при кои стихотворения ще се възпроизведе тази странна закономерност.

Като цяло съм балансирал между двете крайности: плътното следване на оригинала и вдъхновеното отплесване. Не възприемам себе си като поет – разбира се, и аз съм пописвал в тъмни моменти от живота си и не са ми чужди някои похвати при превода на поезия. Някакъв преплетен със съществуването ни универсален ритъм ни обитава така или иначе и когато го доловим в някоя творба, се стремим да го предадем на чуждия език, в известен смисъл той сам се предава на другия език. Това е основната нагласа при превода на поезия, а и в превода въобще. Чел съм преведено от Брюсов стихотворение на Метерлинк и честно казано, от Метерлинк не бе останало кой знае какво, но това не би следвало да омаловажава усилието на Брюсов – той просто е направил един от хилядите възможни преводи на една творба и е вплел своя почерк в нея. Аз, от своя страна, съчетавам старателното предаване на смисъла със запазването на ритъма, а там, където това е невъзможно – с намирането, с напипването на нов ритъм.

Доколко едно такова издание ще предизвика интереса на френската публика и като цяло какви са наблюденията ти относно присъствието на българската литература на френски език и нейната рецепция?

Предполагам, че поради липсата на интерес към България изобщо масовата читателска публика във Франция е безразлична и към българската литература, но аз съм оптимист за тази антология: мои познати французи – литератори и други – вече я очакват с нетърпение. Най-вероятно, когато излезе броят на ЛВ, тя вече ще е факт.

Когато четох книгата на коректури, едва тогава осъзнах уникалността на нашия, едновременно чужд и толкова български символизъм и си помислих, че няма как тази поезия да не докосне и френския читател, още повече че съм се постарал тя да звучи добре на френски, да не се усеща, че е превод. Не е вярно, че един текст трябва да се адаптира, да се банализира, за да се хареса на средния читател – къде тогава ще остане магията на словото? Една творба може да е радикално чужда на народопсихологията на приемащата култура и същевременно да направи впечатление именно с тази своя чуждост. Някой беше казал, че универсалното, това е локалното, само че без стените. И при българския символизъм се проявява в най-голяма степен тази смесица от нашето и чуждото, обогатила едновременно и нашата, и световната литература. Трябва да добавя, че Еманюел Моазан, собственичката на издателството, в което излиза антологията, „Едисион Льо Супирай“, я публикува не за да усвои субсидия, а защото е убедена във високите художествени качества на тези творби и искрено се впечатли от богатството на този наш символистичен език.

Издателството се надява антологията да бъде разпространена не само в книжарниците, но и сред университетските библиотеки във Франция и по-точно в онези вузове, в които се преподава теория и история на литературата. Ако излязат рецензии за нея, както силно се надявам, това, естествено, би повишило читателския интерес.

Разговора води ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s