Юрсенар и нейната „магия по симпатичен път“

Петър Горанов

бр.30/2020

Маргьорит Юрсенар пред руините на Вила Адриана през 1924.

Имам на разположение от първа ръка два преноса в личното си буквено (литературно) живеене. Първият, това е спорадичното ми пренасяне в Античността – и то не заради вникването в самата нея, а от прииждащата на вълни симпатия към античния съвременник на настоящето (поне на моето настояще, със сигурност) Марк Аврелий. Вторият разчита безрезервно на опита на Маргьорит Юрсенар, която, пренасяйки себе си назад във времето, не просто пресъздава образа на император Адриан, но създава неговите Мемоари като автентични семена от зората на късната античност, покълнали едва днес. Скрупульозното историческо наблюдение не е успяло да открие тези семена в литературния свод на античната класика, ала Юрсенар е поправила тази небрежност. Едно от очарованията на т.нар. „голяма литература“ се състои в това да коригира обективистката проза на порядъчния смел историк, като направи от историята четиво, обърнато към по-внимателни, по-деликатни и по-разточителни люде, опирайки се на „магията по симпатичен път“. Нека се произнесем с подходящото за този ход на мислене крайно твърдение: историята е само случайна последица от разгъване на писмото в свитъци и колони, в камъни и документи; историята представлява страничен ефект, остатъчно сияние от литературното излъчване на едно или друго минало. Освен професионалното надвикване при изнамирането на „нови“ артефакти, дошло до гуша на всинца, историята – перифразирайки Фуко – е преди всичко „метод за обработка“, по силата на който дадено общество дава статут на определена документна маса, с която то не желае да се разделя. Защо тази документна маса да не се покрива с „литературата като такава“? Със сигурност съществува едно изкушение, пленително като златно съкровище в затрупан дворец на тракийски цар, чието назначение е да попълва магически дефицити в редовната наука и да дава криле на всяка екзистенция с исторически талант и такт, а именно: да се опише точно и в подробности нещо, което в действителност не се било – казват – случило.

Маргьорит Юрсенар въвлича успешно литературното си аз в приключение върху терена на един все пак несобствен (античен) свят. Парадоксално, но крайният резултат е обективно преобразуване на същия върху страниците на свой собствен документ, отнесен към епохата на римския втори век, любим на авторката период. Именно тогава, „когато вече нямаше богове, а Христос все още не се беше появил, имаше такъв неповторим миг в историята, от Цицерон до Марк Аврелий, когато човекът беше сам“, споделя Флобер в своя кореспонденция. Проектът на Юрсенар не предлага на читателското око поредната романизирана биография, нито пък разиграва фантомно аналитичен манталитет в историческия наратив, посредством който „занаятът на историка“ умело запълва липсата на сюжетен интерес към настоящето. От една страна, намерението е да бъде разчетена епохата и нейните обитатели „отвътре“, а от друга, да се сдобие конкретна императорска особа (тази на Адриан) с размишления, които самият император не е оставил, но пък майсторски са огласени от Юрсенар. Всъщност тя не прави нищо по-особено от това да вложи елегантно наблюденията си в избрания исторически персонаж от Древния Рим. Литературната импресия, вградена във фигурата на Адриан под формата на „негови“ Мемоари, е автентична за епикурейския мироглед и стил на живот, поддържащ разнообразието всекидневно с умерен телесен акцент. Захласнат по перипетиите на споделената от първо лице житейска пътека, читателят едва ли не остава с впечатление, че Адриан грижливо събрал „своите“ записки в дневник, изчаквайки, тъй да се рече, средата на XX век, за да стане възможно самата Юрсенар, притичвайки се на помощ, да ги оповести и публикува.

Мемоарите на Адриан (или на Юрсенар – за любителите на истините на факта) са съществена част от корпуса не толкова на световната литература (в случай, разбира се, че светът наистина съществува като единен и свързан), колкото от торса на античната. Тъкмо с тази си изобретена наличност Мемоарите влизат в състава на античния кораб на вечното литературно наследство, който като „неподвижен двигател“ обикаля в кръг около всяка произволно избрана съ-временност; защото „безсмъртно е всяко нещо, което се движи самї“, както гласи определението за душа във Федър на Платон. За Античността сме сигурни, че тя съществува, понеже е изтекло времетраенето на нашето присъствие там; за разлика от днешното ни пребиваване в реалност, под дългите сенки на която стоим в очакване… да се случи нещо радостно. Подвизаването в литературните гънки на отминали светове е оправдано поне докато поддържа жива представата/фантазията (ако се облегнем на старогръцкия), че в средата на настоящето, още неоформено в някоя координатна система на завършен свят, общо взето може уютно да се пребивава, без да очакваме с нетърпение неговия край. Йосиф Бродски, почитател на размислите Към себе си от стоическия философ Марк Аврелий и вдъхновен от конната статуя на императора, кацнала върху Капитолийския хълм, твърди, че „ако има нещо, което прави античността едно свързано понятие, това е обемът на нейната литература“.

Паметниците са си лика-прилика с писмената по усърдието, което търпеливо дълбае следите, предпазващи камъните на вечността (статуи и букви) от неутолимия глад на Хронос, чието туловище поглъща бремето на човешкото време без остатък. Нещо повече, документите се родеят с паметниците по твърдостта на материала, от който са отнети, за да бъдат предадени нататък. Платоновият Федър, Адриановите Мемоари (съхранени изкусно в приключението на Юрсенар), Диатриби на Епиктет, Към себе си на Марк, Изповеди на Августин: всички те са низ от виртуозните умения на литературната вечност да свързва отколешни пластове на времето с неврастенията на днешния ден; особено на онова „днес“, което откак се е събудило в затворническите дрехи на модерността, се изнервя дори от случайната употреба на думата „вечност“. Кратко позоваване на Юрсенар – в нейните „Бележки върху историята на написването“ към прочутите Мемоари – настоява за нещо подобно: „Каквото и да прави човек, той винаги възстановява по своему даден паметник. Но и то не е малко, ако се използва само истински камък“. Изобщо Юрсенар-Адриан е запазена марка, формула на висок литературен универсализъм, в поселенията на който ликвидната реалност на „глобалното (информационно) село“ не би могла да намери радушен прием. От тази универсалност може да опита всеки самостоен индивид, стига географията и историята като контекстуални патерици на човечеството да не му пречат чак толкова много; цената на това опитване не е по-висока от признанието, че истинските букви са направени от камък и техните многобройни редици превръщат литературата в монументално изкуство без уговорки.

Ще завърша със следния красноречив пример за литературна монументалност, описващ незначителен детайл sub specie aeternitatis: „Човешката същност и структура почти не се променят. Няма нищо по-трайно от извивката на един глезен, мястото на дадено сухожилие или формата на палеца. Има обаче епохи, в които обувката деформира крака по-малко. Във века, за който говоря, ние сме все още твърде близо до волната истина на голия крак“. Написано е така добре завинаги, че човек и да иска не може да му противоречи никога.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s