Преди Брекзит, пожарът в „Гренфел Тауър“, Ковид-19….

Али Смит разказва за писането на четири романа в рамките на четири години

Али Смит

бр.38/2020

Али Смит

Преди много, много време. В дните преди появата на думи като „Брекзит“ и „Ковид-19“ и преди „безпрецедентен“ да стане дума с всекидневна употреба. Назад във времето, преди „Уиндръш“ и „Гренфел“ да придобият нови ужасни значения и британска депутатка да бъде убита с викове „Британия над всичко“. Преди време, когато в един тих зимен мрачен следобед през декември 2015 г. се срещнах с моя издател Саймън Просър пред Британската библиотека в Лондон.

Отивахме да видим няколко страници от ръкопис на Кийтс. Имах идея да напиша поредица от книги; първата, която се канех да започна, щеше да се казва „Есен“. Искахме да разгледаме стихотворение на Кийтс за есента в оригинал като талисман за успех на начинанието.

Така беше тогава. В чест на нашето разфокусирано съзнание в Ковид ерата нека изцяло сменим темата. Колко добре спите в момента? Питам, защото моят собствен опит от будуване посред нощ – имам предвид моментите, когато посрещах зората тази пролет и лято – ми напомни за нещо, което напълно бях забравила: че не спях много като дете.

По-големите ми сестри, с които споделях малка спалня, бяха една от причините. Стоях будна до късно, за да мога да говоря с тях и да ги слушам, когато се качваха при мен часове по-късно. Друга причина, свързана със сезоните, беше светлината в тези северни ширини – нещо, което не можеш да видиш никъде другаде в тази страна – тя допускаше тъмнина след 11 ч. вечерта, за да се завърне скоро след 1 ч.

Една нощ по време на карантината, докато лежах будна в леглото си, си спомних какво ме бе държало будна като дете, в зимния мрак или в лятната светлина – легенда, с която сестрите ми ме дразнеха. Това беше разказ за едно село, в което се върнали един или двама жители, посетили града, където бушувала чума. 

Един или двама в началото, разказваше сестра ми. Но след това чумата се разпространила. Така се случва с нея. Коя сестра? И двете обичаха да ме тормозят с тази история, разказвайки я по свой специфичен начин.

Все повече хора се разболявали и започнали да умират. Също така храната ставала все по-оскъдна. Затова хората от селото пратили дете до покрайнините на друго село, за да помоли неговите жители, ако имат храна в излишък, да им дадат част от нея, като я оставят на безопасна за тях дистанция извън селото си.

Добре ли е, че са изпратили дете? Дали то не би могло да ги зарази? Питах аз.

Това не е важно в тази история, казваше сестра ми; която и сестра да я разказваше, бързаше да стигне до ключовия момент. Хората от съседното село носели храна до един кръстопът извън заразеното село всеки ден, като внимавали да не се доближават до нищо, което би могло да бъде докосвано от жителите на чумавото село. Това продължило няколко дни. Докато….

Зная, зная какво ще стане. Казвах аз.

Един ден, когато пристигнали на кръстопътя, видели, че храната от вчерашния ден е останала на мястото си непокътната. Краят винаги беше един и същ. С други думи, всички от заразеното село бяха мъртви.

Но това е просто история, не е истина, казвах аз.

Чумата е исторически факт, отговаряше една от сестрите ми.

Да, но е останала в миналото, казвах аз.

Историята се повтаря, добавяше другата сестра.

Ето ме, лежа до двете си сестри, които спят щастливи, ококорила очи, размишлявайки: дали всички са мъртви, хората от това село? Или все още са живи, но са безпомощни? И дали това дете не е пренесло чумата на другото място? И кой ще храни жителите на второто село, ако са се заразили? Дали тогава ще пратят друго дете до съседно село за храна, и така нататък, в една фатална верига? И какво се случва с всички хора в града, откъдето е дошла заразата в началото? Кой се грижи за тях?

Една нощ в края на леглото виждам бледо прозирно британско момиче, дете от селото от миналото. Облечено е в прашни чували за брашно. Може би е работило в мелница, мелница, която е спряла да мели, а колелото ѝ е продължило да се върти във водата, без зърно за стриване, защото хората са болни. То седеше и гледаше през рамо право в мен. Такава е била историята, колелото, което се върти. Но какво лежи в същността на тази история. Дали е чумата, или това, което се случва с мен? Или е начинът ѝ на разказване, който им позволява да заспят, а мен държи будна?

Мислех си, това момиче, дошло от миналото, е сияйно.

Но да се върнем към по-близкото минало. Британската библиотека. Декември 2015 г. Заедно със Саймън посетихме архива, за да видим ръкописа на стихотворението „На есента“, написан на ръка от Кийтс. Направихме това, защото имах щура идея, която беше посрещната с нещо повече от снизхождение от редакторите в „Пенгуин“ и „Хамиш Хамилтън“.

Идеята ми хрумна, след като през 2014 г. предадох ръкопис на роман, закъснявайки със срока. Това беше книга със сложна структура, която трябваше да бъде издадена в два тома, идентични на пръв поглед – в тях съдържанието на текста щеше да бъде разделено на две. Не спазих крайния срок, но издателите успяха да спазят техния; само след шест седмици държах в ръцете си двете отделни книги.

Обикновено са необходими девет месеца за издаване на един роман. Или година и половина. Но ако една книга може да бъде публикувана толкова бързо, какво би станало, ако се напише текст за обозрим съвременен период и се издаде веднага след това? Мислех си за Чарлс Дикенс, който публикува откъси от „Оливър Туист“ и продължава да пише, без да знае накъде ще го отведе следващата част.

От десетилетия в мен зрееше идеята да напиша четири свързани помежду си книги, посветени на сезоните. Споделих това намерение в онзи момент. Смятах да завършвам по една за година. Щях да започна с Есента и да приключа с дългите дни на лятото. Ако направехме този експеримент, който се корени в цикличността на сезоните, но върви в крак с времето, със сигурност щяхме да осъществим проект, който не просто следва определена история, но показва как самата романова форма, обществото и съвременният език– се променят и развиват за определен период.

Исках да осъществя тази идея. Каквото и да донесеше времето, това щяха да бъдат книги, изпълнени с деликатност и мекота. В тях щеше да има листа, голи клони, скреж, напъпили дървета. И листа отново.

Така беше тогава.

Не си спомням точно чие беше хрумването да разгледаме ръкописа на Кийтс, на Саймън или мое. Това беше начален тласък на процеса и се превърна в ритуал – видяхме ръкописи на Джон Кийтс, Уилям Шекспир, Катрин Мансфийлд и накрая „Дейвид Копърфийлд“ на Дикенс.

Страници от Шекспировия ръкопис на „Сър Томас Мор“ са единствените запазени до днес фрагменти от неговото наследство в оригинал и се оказаха блестяща вълнуваща реч за злините, причинени от ксенофобията, за заслепеността и невежеството на „нация с толкова варварски нрав“, отдала се на „грозно насилие“ и „чудовищна жестокост“. Видяхме последното писмо на Мансфийлд, адресирано преди смъртта ѝ до приятелката ѝ Айда Бейкър, послание, което никога не стига до своя получател. Става интересно, когато писателката започва да пише за човешките грешки и падения. В архива е и адресираният плик без печат от фина, почти прозрачна хартия, като кожата на въображаемото момиче от заразеното с чума село. На първата страница на „Дейвид Копърфийлд“ Дикенс е направил твърде много корекции – нечетливите драсканици оформят силуета на лице, което изниква от текста.

Да се върнем към декемврийския следобед. Рейчъл Фос, която ръководи отдела за съвременни архиви и ръкописи, любезно ни отведе в помещението, в което при отваряне на вратата въздухът автоматично се изсмуква навън, за да не бъдат увредени ръкописите при пожар. Показа ни стихотворението на Кийтс, написано на ръка с елегантния му полегат почерк: „Къде са песните на пролетта?…къде са те?“. Никога преди не съм смятала, че ще бъде впечатлена до такава степен от физическа следа, оцеляла след смъртта на един писател. Но изтръпнах цялата, когато видях неговия почерк. Свръхестествено присъствие и отсъствие! Като жест на добра воля Рейчъл ни заведе до секцията с модерно изкуство и разгърна ръкописа на „Умни деца“ от Анджела Картър, изписани с нейния красив четлив почерк със заоблени букви.

От Кийтс до Картър. Невероятен следобед, който завърши в едно кафене до библиотеката. Саймън извади наръч листове от чантата си и ги разхвърля върху масата. Беше подбрал макети на кориците на четирите ненаписани книги за сезоните. Е, да не бързаме! Ще поговорим за това – зная, че е почти невъзможно, само мечта – да помолим Дейвид Хокни да оформи кориците. Същия ден, след като издателят говори с Хокни, художникът изпрати по факса четири великолепни картини – вариации на един и същ черен път в провинцията и природата около него в различните цветове на четирите сезона. Свръхестествено присъствие и отсъствие: въпреки че книгите още не съществуваха, те изведнъж се появиха.

Така се случиха нещата. Сякаш беше в друг живот. А оттогава минаха само пет години. Сега романите, които съществуваха само като замисъл, вече са реалност. „Лято“ ще бъде публикувана всеки момент. Карантината, със своето странно присъствие/отсъствие, оказа своето въздействие, както и изолацията, и неочакваното чувство за общност, което тези трудни времена разкриха, и усилията за справяне с болката и загубата, и промените, които настъпиха в цялата страна и по света. Имах късмет, че в началото на карантината бях на финалната права в работата по тетралогията, щастлива да следвам постоянен ритъм на писане по време на тази „прекрасна изолация“, по думите на Кейт Аткинсън.

Предполагам, че това се нещата, които би трябвало да споделя в това есе. Ще създам поредица от книги, следвайки стриктно поставените срокове, за времето и за времената, в които ще бъдат написани. Какво чувствах, когато завърших последната книга. Е, този проект приключи, но нищо друго не е завършило. Романът е форма, която носи в себе си възможността за продължение. Посред нощ мисля за момичето от селото, заразено с чума, седнало в края на леглото ми, посипано с брашно, приятелски настроено, издръжливо, бледо, непреклонно. Моята стара млада приятелка.

Какво се случва, когато човек разказва някои от историите във времето и пространството между появата на думи като „Брекзит“ и „Ковид“?

Време, изкуство, идеи, история, език; чий глас се чува и чий е заглушен; истински хора и фикционални персонажи и техните разказани и неразказани истории; разделение, загуба; протест, активизъм, съпротива; щедрост и историята на едно неочаквано увеличило се семейство. Човешката студенина, човешката топлота, човешкият труд.

Листа. Голи клони. Скреж. Пъпки. Листа отново.

Преведе от английски Ружа Мускурова

Източник: „Гардиън“, 1 август 2020 г.

 

 

Вашият коментар

Filed under На фокус

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s