Моят опит с поезията

(Записки от едни неспокойни предпролетни дни)

Стеван Тонтич

бр.38/2020

Николай Николов-Зиков, „Самота“, 1977

Поезията е върхово постижение на всеобщия език, анализът на поезията е само размиване на фокуса.

 Йосиф Бродски

Опитът върху така дефинираната, а в самия текст разслоена на понятия тема (поезия, Азът на поета и призванието на поета) се основава на моето собствено преживяване и осмисляне и няма претенция за литературнокритически поглед или значимост. Но всяко изучаване и задълбаване в поетичните изкази отваря пред мен бездна, от която тежко се изплува. Но за плувеца в бурните води на поезията най-важното е да не потъне, дъната, на които стъпва, така или иначе никога не са достатъчно твърди. Можем да се утешим само с довода, че ако едно дъно се покрие с плочки, то от него няма да поникне даже стрък тревичка, камо ли да израсте високо, изправено биле на духа.

Теоретичният статус, вътрешното разчленяване и раздробяването на смисловия потенциал на темата, от една страна, както и хилядолетното й култивиране във философски трактати, съкровени арс поетики и академични анализи, от друга, повеждат към необходимостта да се очертаят по-прецизно границите на тематичното поле или да се стесни перспективата на наблюдение. Лесно е да се пише за определен поет и за нечие вдъхновено поетическо дело; привлекателна е възможността за „нов прочит”, за осветялване или за дешифриране на някоя проникновена поетическа творба. Но тук аз очевидно съм осъден на онзи вид свободен подход, чрез който ще трябва да се позова на същностния и доказан опит на големите поети, както и на моите лични (независимо колко меродавни), по-скоро плахи, отколкото железни и необорими аргументи.

Тук е налице още и онзи, познат на всеки поет, неотклонен вътрешен глас, който в непредсказуеми мигове на събудена творческа страст и мисъл избива от вътрешния резонатор и се излива в слово, преобразява се в стих, а след като приеме окончателната си хладна форма на отпечатан текст, се излага и пред погледа на читателя. Глас, който – доколкото смея и мога да преценя, – напук на целия терор на текущата история, още не е напълно смачкан в мен. И се надявам да не бъде, да не е посмял!, защото върху трептежите на този запъхтян глас, върху изливите на тази езикотворна струя от центъра на съществото, се гради самото битие, невидимата, тресяща се (и отдавна порутена) „кула” на живота на поета. (Чардак между небето и земята, ще кажат почитателите на живописни изрази. Макар вече да няма нито чардаци, нито пейзажи, на които те да подхождат, нито поети, които да чезнат по приказни, фолклорни живелища от този род. Добре си поминуваме ние – в Сараево и в цялата ни „Горда Босна” – в нашите бетонни кутийки, стига да не са превърнати в развалини или да са собственост на чужди хора, и стига  съседите ни от другите верско-кръвни групи да не ни гледат накриво.)

Моите опити в поезията траят вече четиридесет години. Понякога се чувствам като старо и по чудо оживяло „пишещо животно”. Животно, което още търси изворите на поезията в заобикалящата го пустош с надеждата да възкреси виталните енергии в себе си и да подмлади изкасапената си от ужасите на войната и имиграцията обременена душа. Нито статусът на възвращенец, нито мирът под международен надзор още не са й донесли жадуваното умирение.

Няма да кажа, че при ненадейната поява на ритъм и звуци от ново стихотворение се чувствам като начинаещ, както във времето на смътните копнежи, числящи се към греховната младост. И все пак, макар да съм научил нещо от четенето на големи и не толкова големи, на гениални и евтини поети, от четенето на философи, познавачи на поезията и критици, колебанията ми при оформянето на едно стихотворение сега са много по-големи, отколкото в годините, когато ме „зарази” инициацията в тайния език на поезията. Предполага се също, че човек с подобен писателски стаж е по-отговорен към думите от лесно изпадащото в стихотворен прехлас жълтоклюнче. Състояние на прехласване може да се докара и с изкуствени средства (алкохол, дрога), само и само да се роди лелеяното „стихотворение-чудо”. Зрелият поет обаче не се прехласва, а предано се вслушва и се гмурка в извора на своята фасцинация и езикотворна страст, откъдето ще изкристализират единствено възможният поетически израз и форма. Неговият екстаз (ех, тези екстазници: Бодлер, Тин Уевич, „лудият” Лаза Костич), ако изобщо го има, е отработено всмукване на празнотите и пълнотите в собствения живот, на всяка картина от битието и пустоша, които завладяват сензорите, въображението и рефлексията му, дарбата и мощта на неговата езикова експресия.

И все пак, както екстазът на младия („многообещаващ”) поет, дори да е само темпераментен рецитатор, така и захласът на стария поет с „романтична” нагласа, може най-малкото да ни напомни за нещо исконно в природата на самата поезия. Може например да ни заведе на среща с поезията на примитивните народи. В лоното на устната поезия, най-често съпровождана от музика, която е носила пряк, житейски смисъл. Всеизвестно е, че тази поезия е оформяла, съхранявала и пренасяла надлъж и шир по планетата митоветге, вярванията и легендите на древните общества, на примитивните общности и на племената. Нещо повече, така е и днес, но само из все по-изоставащите територии на континентите, из онези екзотични етноострови, чието население още преодолява агресиите на външни ощастливители. Магическият статус на думите в обредите с песни осигурява на тази поезия ранг, какъвто тя отдавна е изгубила в цивилизацията – ранг на антропологически насъщна, изначална дейност.

Поезията на примитивните народи за мен бе една от ранните фасцинации по дългия ми път в откриването на световната поезия. След като изживях възпламеняващи и преобразяващи потресения с четенето на Бодлер, Рембо, Уитман, Рилке, Тракл, Манделщам, Елиът, Мишо, Сен-Джон Перс и други корифеи на модерната поезия (Аполинер, Маяковски, Пастернак, Сюпервил, Лорка, Брехт, Одън, Понж, Шар, Ружевич, Станеску, по-късно и Емили Дикинсън, Йейтс, Кавафис, Паунд, Песоа, Ахматова, Цветаева, Борхес, Монтале, Целан, Милош, Херберт, Шимборска, Бродски), разбира се, и с откриването на големите и не толкова големи южнославянски поети, в ръцете ми попадна антологията на Звонимир Голоб „Птица в окото на слънцето”*. Четенето на стиховете от тази антология за мен се превърна в истински пир на наслада от вълшебната красота в прекия досег с езика на едни „пленителни диваци”. С моя съквартирант Гаврило облепихме четирите стени на стаята ни с най-вдъхновяващите стихотворения от тази антология, като размесихме гениални гейзери на поетическото шаманство с „модернисткия есенциализъм” на знакови гласове в европейската и американската поезия. (На „модернисткия есенциализъм” ще се спра по-нататък.) Така в тази наша студентска квартира под наем в Сараево понякога се чувствахме като в разлюляна корабна кабина, която с дяволската мощ на нашите крилати „изрезки” от стихове ни понасяше из неведоми океански и вселенски пространства.

Незабравимият „цветарник” на Голоб бе унищожен заедно с всички други „саксии” в моята библиотека, когато политически цветя на злото и отровни бръшляни обраснаха нашия ум. А неотдавна открих една „Антология на примитивната поезия” от 1988, под редакцията (може ли да е случайно?) на Миодраг Павлович в елитната поредица „Световна класика” на „Просвета”, Белград. Щом я докоснах, книгата сама се отвори на песен от съкровищницата на индианците пасамакоди (за които определено не бях и чувал). Ето я:

                         Звезди

                        Понеже сме звезди. Понеже пеем.

                        Понеже пеем със светлина.

                        Понеже сме птици, родени от пламък.

                        Понеже из цялото небе ширим криле.

                        Нашата светлина е нашият глас.

                        Ние засичаме пътуването на душата

                        по пътя й към смъртта.

                        Понеже тримата ние от племето сме ловци.

                        И тримата ловим мечки.

                        Понеже никога не е имало време

                        да не сме ловували.

                        Понеже не тачим баирите.

                        Тази песен е песен-звезда.

Ако извадим четирите стиха за лова на мечки – който в нашата цивилизация е привилегия само на ловно-кинтаджийската порода талантливи политици и богаташи, не и на поетите, – не ни ли звънват в тази песен нотки на чиста модерна европейска лирика? Стиховете можеше да са излезли изпод перото на един Елюар или Лорка, на един А. Б. Шимич или Васко Попа. Или изпод кой знае чий още модерно скроен шинел. Защо не и от пролетарския шинел на Вуица Решин Туцич, най-автентичния сръбски „неоавангардист”, чиято стихосбирка „Гнездото на параноята” чета в момента, докато отброявам последните меки дни на зимата и се хлъзвам в параноичната босненска пролет.

Ако не култура и писателски занаят, които целенасочено създават произведения на изкуството, поезията като възприятие за света и преживяване се е появявала отвеки навсякъде под небесния свод. Съществата, нещата и явленията между небето и земята, както и самият език, не спират – поне за чувствителните хора – да показват своята загадъчност и магическа сила. Ето какво пише Октавио Пас в капиталната си творба за природата на поезията „Лък и лира”: „Никой не може да отнеме вярата в магичната мощ на словото, дори невярващите в нея. Недоверието към езика е интелектуално отношетние. Ние мерим думите само в определени моменти; когато моментите отминат, отново им връщаме доверието си. Доверието в езика е спонтанен и изконен човешки рефлекс: нещата са техните имена. Вярата в словото е реминисценция от давнашни вярвания: природата гъмжи от духове; всеки предмет има собствен живот; думите – дубликати на обективния свят – също имат душа. Езикът е универсум, а светът вика и отпраща душата; прилив и отлив, сливане и разделяне, вдишване и издишване. Едни думи се привличат, други се отблъскват, но всички са съответни. Езикът е съвкупност от живи същества, които задействат ритми, схдодни с ритмите, дето движат звездите и тревите.”

Ако не знаехме, че Пас е една от най-умните поетски глави на ХХ век, човек на световната култура и на планетарно обобщения опит, можехме с лекота да си помислим, че понеже е мексиканец, той е генетично предразположен да вярва в „магическата сила на словото”. Да, Пас постоянно се позовава на митологичните праизвори и на магическата мощ на поетичния език, на поезията като място на откровение за генеричната същност на човека и за неговата земна орис. За Пас „откровението е крайният смисъл на всяка стихотворна творба”, а се различава от религиозното откровение по това, че „поетическото слово не се нуждае от божествен авторитет”. За Пас стихотворението е „възправен език”, то дори „конституира народ”, в него – отново напук на историята – владее архетипното, „безвременно” време. В такова време „стихотворението ни дава да пием вода от една вечна съвременност, която е и най-далечно минало, и най-близко бъдеще”.

Да пиеш вода от вечната съвременност и никога да не утолиш жаждата си!

Близък до разбирането на Пас е и възгледът на един друг още по-прославен латиноамериканец – Борхес: „Думите са символи на общата памет”; поезията „връща езика към изконния му извор”, съзнанието за литературна история е „форма на неверие”, защото ни води към мисълта, че „по един или друг начин времето е унищожило” значимите поети от ранните епохи. За Борхес „старото схващане, според което можем да признаем съвършенството на изкуството, независимо от датите, е по-смело” („Това изкуство на поезията”). А Борхес е признат за нещо като своеобразен Йоан Предтеча на постмодернизма.

Почти виждам вече: някои ще реагират на всичко това с иронична усмивка и ще наредят Пас (светецът Борхес ще бъде пощаден) до носталгиците по „праизворите” и „магическите сили”, до „дълбокоумните” романтици и модернисти с метафизична нагласа, все неща, които съвременната поезия отдавна е „преодоляла” и класирала ad acta. Ще кажат: с неговата митопоетическа антропология и с модернистко-есенциалния си естетически хуманизъм Пас безвъзвратно е остарял. Сякаш не са чели „Отживялостта на човека” от Гюнтер Андерс! Сякаш са затворили очи пред откритията на Лиотар, Бодрияр и другите, пред теоретиците на постмодернизма, които смятат, че писането в наше време е почти изцяло практикуване на интертекстуална комуникация, нещо като повече или по-малко интелигентен аранжимент от цитати, фрагменти, разговорни фигури и поетически тези на предшественици, вербална мозайка на един отсъстващ или самоукрил се субект, на някакъв писач на неутрализирани езикови знаци, чийто поетически Аз окончателно е отзвънял. Защото, дявол да го вземе, е отзвънял и за самия Бог, което навремето Ницше само обяви, а още Хегел тъжно отбеляза, че модерният човек е заменил утринната молитва с четенето на вестник.

Бодрияр например, много влиятелен мислител, изтъква нещо ново в променения характер на глобално подредения свят и в неговото усещане (симулакрум, симулация) за дереализация на реалното и т.н. Тъй че днес трябва да приемем: в съзнанието на американците и на техните европейски съглашатели, а оттам и на цялото достатъчно дистанцирано медийно човечество войната в Ирак например се яви като видеоигра, като симулация на перфектното избиване и разрушение, докато за самите граждани на Ирак тя е най-кървава и ужасяваща реалност. „Хиперреалност!”

Нямам нищо против теоретиците и тълкувателите на постмодернизма (той поначало е американско производство), които само дават имена и описват (наистина със смайващо мултипликационни методи) ниския водосбор на творческите субективности и духовност в нашата епоха. Макар далеч не „епохален”, този опис е легитимен – нищо не се случва без някаква (невидима за мнозинството) причина. Високо ценени, някои „постмодерни” писатели от моя език (Албахари, Басара, Пантич, Пищало, Самарджич, особено в майсторските си творби) приемат „системната” поетика на постмодернизма (не мога да определя прецизно в каква степен) като адекватно теоретично обяснение за написаното от тях. Предполагам, че всеки истински добър (камо ли автентичен) творец с неудобство преглъща етикетите, които хорово му приписват критиците. Предполагам,  че това важи с още по-голяма сила за лириците, отколкото за прозаиците, да не говорим за есеистите. За мен Новица Тадич и Радмила Лазич например са и модерни, и постмодерни поети. В смисъла на някакви обвързващи, окончателни оценки тези етикети изобщо няма какво да ги вълнуват. Те са по-скоро понятийни бастуни за тълкуватели и критици, проходилки за по-лесно (и удобно) четене и разбор на качествата на поетичната творба чрез свеждането й до фамилиарна свързаност с всички други произведения под същя поетически щемпел. Така могат да се подредят цели родове, че и секти от такъв или онакъв литерактурен „изъм”, каквито впрочем е имало много повече през първата половина на ХХ век, отколкото днес.

Въпросът следователно е как да се изплъзнем от „измите” и по-точно – от самия „дух на времето”. При създаването, както и при тълкуването на създаденото. Малцина се отскубват от примамката на този дух; той изобилства със средства за привличане, с методики за награди и глоби. Да си „в тренда”, да си „на сцената” е зовът на медийните сирени и литературната тяга (на немски Literaturbetrieb) на публичното, от което нищо не смее да остане скрито; своеглаво затвореното в личния свят може да е подмолно. Отдавна монахът и отшелникът са демоде в изкуството. Индивидът, „който пише” (независимо какво), без да търси публична подкрепа и медийно изтъкване, стана рядък животински вид. Например тиражиращите поръчкови стихчета и колонки в желателен патриотичен дух насърчават една своеобразна „безкористна” писателска преданост, като раздават жадувани отличия, лаврови венци и членства в престижни структури, дори академични – защо пък не?! Познавам поне две дузини поети, които ще си отидат огорчени и от родния патриотизъм, и от Академията, ако не бъдат приети в най-тесния кръг на заслужилите национални труженици, и особено на безсмъртниците. Те с радост потапят своя поетически Аз (доколкото подобно нещо още дреме у тях) във ваната на колективната душевност, в онова всеобхватно и надлично Аз, което говори като Ние и мисли „за нас” вместо нас. Онзи който не приема това, поетът бунтар срещу идолите и лъжесветините на нацията, бива жигосан като вероотстъпник. Ако „Лириката на Итака” на Милош Църнянски се бе появила за първи път между сърбите в нашето мрачно време, авторът й щеше да бъде по-скоро нападан, отколкото прославян поет.

Йован Христич, с когото се свързва представата за александрийците в сръбската поезия от втората половина на ХХ век, проговори в годините на нашия най-нов държавно-политически и ментален провал с директния език на обвинението и предупреждението. В стихотворението „Варвари” (реплика на прочутото стихотворение на Кавафис) той бие тревога, че славопойките на поетите към настъпващите варвари ще им излязат скъпо: „ще ги обесят първи на градския площад”. „Защото варварите са си варвари, и не са решение”. Да, и най-извисените „певци на културата” не могат да се изключат напълно от реалността, още по-малко в „мрачните времена”, за които пише Брехт, под заплахата на диктатура и всеобща духовна голгота в собствената страна. Поетът – дори вече да не олицетворява съвестта на нацията, дори вече да не го обвързва просветителска мисия или (нека вземем предвид и тези случаи) гражданска солидарност с прогонените и обезправените – го задължава етосът на самия език и на изкуството, за което работи. И дори да се чувства като „мислеща тръстика”, той не може да не поеме призванието и поне потенциално да не се вплете в голямата традиция на неподкупните свидетелства на поезията. В противен случай рискува жив да се впише сред духовните и моралните мъртъвци и да сведе поетическия си език до елементарно аранжорство и манипулации с „творческите” цели.

Когато наблюдавам процеса на разграждане, отдръпване и изчезване на суверенния субект (и на субекта изобщо) в евро-американската поезия през последните десетилетия – главното (но не бунтовно) откритие на постмодерната теория и критика, – в мен винаги изплува споменът за вероятно последната значима поява в глобалния свят на силно критичен субект на „поетиката и мисълта”. Това е спомен не само за четенето на великите поети, бунтари и първопроходници, а и за изучаването в университета на философията от края на 60-те и началото на 70-те, когато блестящи преподаватели ни отваряха очите за мислителите от Франкфуртската школа, с чиито най-важни трудове вече разполагахме в преводи на нашия език. Маркузе, Адорно, Хоркхаймер описваха критичното положение на човека в западните капиталистически демокрации, Маркузе зовеше за „Голям отпор” на наложения в света репресивно-нивелиращ ред. Случи се 1968-ма, експлозията на студентското възмущение под знака на утопията за един „по-добър и справедлив” свят. През следващите десетилетия енергиите на нашия бунт бяха „усмирени” и много бунтари бяха интегрирани в „системата на социалистическото самоуправление”. Този наш принос в общия опортюнизъм бе последица от репресиите и инстинкта за самосъхранение. Бунтът се интериоризира и се настани в духа на една жестоко иронична, скърцаща със зъби поезия. От улицата и публичното говорене подривното се пресели в стиховете, че даже и между редовете. Надявам се нещо от него да е останало и до днес в някои от нас, в същината на нашите неинтегрирали се стихотворения и мисли, пък било то и с непоправимо поизветрели мечти за коренно различен хуманен свят. Остана ни само, без да ни е утеха, меланхолията на критично настроения субект, който в някакъв вдъхновен миг от историята се бе почувствал призван да „промени света”, а после постепенно се отдръпна от предните позиции. Наистина това отдръпване в себе си спомогна за изтрезняването от „революционните илюзии” и за усъвършенстването на писателския занаят, като задълбочи погледа към трагедията и комедията на оцеляването, към ценностите на любовта и приятелството, на солидарността и творенето…

Защо говоря тук за всичко това? Ами защото с това „експлозивно зареждане” на душата в младостта, с така формирана индивидуалност, с такъв първоначален код на собствения почерк аз не съм в състояние да се примиря с изчезването, още по-малко с тоталната капитулация на субекта – нито в обществото, нито в поезията. За мене още съществува фантомът на творческия и действащия субект в стихотворението и не виждам как мога да го изпъдя оттам. (По-скоро той мен ще изпъди.) Естествено, този субект приема различни образи, застава и на противоположни позиции, чувства се нищожен или набухва (случваше се едно време!) до трагикомични размери, угнетява се до жестоко самоотричане или се произнася като инстанция на откровението за красотата и ужаса (все по-често за ужаса) на съществуването. И това са легитимни негови метаморфози, игри на лица-маски, без които въобразеният свят на всеки писател щеше да е безкрайно еднообразен и досаден.

Непристойни следи в „големите наративи” на обзетия от егомания поетически субект? Мания за величие и значимост? Генетично наследство от претенциозния „модерен есенциализъм”? Понятия, които постмодерните критицит с лекота вземат на прицел,  разчистват почвата от хумуса на модернизма за постната култура на литературно производство с ниска температура на речта (забранен е всякакъв патос!) и при нулев градус на писането, за поезия без никакви претенции за „откровение” (нали всичко вече е открито!), поезия, която не се заплесва по изчерпани утопични визии, нито по компрометирани и безнадеждно остарели метафизични въпроси (за Бога, човека, съдбата, историята, свободата, отговорността).

И все пак – за какво ни е поезията във време, тъй оскъдно на поетически „азове” и на енергии на креативната поетическа субективност? За какво да „мръчкаме хартията”, както биха казали нашите братя черногорци, ако не оставяме върху нея „есенциалния” печат на нашата индивидуалност, дълбинния белег на духа ни, знака на ръката, която пише? Пък макар никой вече след Шели да не смята поета за „непризнатия законодател на света”!

Най-големите и най-меродавните поети са били непоправими „есенциалисти” дори само с това, че са ни оставили същностните открития на духа си за живота и смъртта, за граничните ситуации, за разломите и преображенията на съществуването, за човешкия и звездния прах, за божественото и дяволското в човека. Гилгамеш и всички свещени книги нататък (и то не само заради поезията), древната китайска, индийска, гръцка, римска, арабска и коя ли не още поезия са изтъкани от есенциално поетически откровения. В редица съвременни романи и разкази (А. Платонов, Т. Улф, В. Борхерт или Астуриас, Църнянски или Р. Петрович например) има епизоди на същностно откривателство и езикотворна поетика като сол, придаваща на творбите незабравим вкус. На подобна езикова сол попадаме понякога и в нелитературни текстове от най-различен характер, на документи за човешкото съществуване между „този” и „онзи” свят. Но при всички творци на такава поезия, дори при анонимните, открито ни се посочва говорещият субект. Веднъж като дух, който „се опиянява” от проклятието на съществуването (Бодлер), друг път като свръхчувствителна интелектуална инстанция на стихотворното „майсторене” (Валери), трети път като „нищо”, което въпреки това постоянно се огласява, че го има и иска да го има: аз, личността или нечий образ, пък бил той и най-ищожният. „Защото Аз, това е някой друг”, казва Рембо.

Да, Елиът е създателят на Безличната теория за поезията: поетът не притежава „самоличност”, той е „медиум”; не можете да го вземете и оценявате сам за себе си, а трябва „да го поставите между покойниците”, сред съхранените в традицията; от поета се иска „трайно подчинение на собственото аз, каквото е то в даден момент, на нещо по-ценно”, иска се „трайно самопожертвование, трайно заличаване на собствената личност”.

Самостаяване, самопожертване – добре, но самозаличаване?

Нима един Маяковски би приел някое от тези изисквания? Освен да е медиум – медиум на повратни идеи и радикално нови стихотворни сили?

Нима – да вземем нашия популярен поет – толкова „личният” Изет Сарайлич изобщо би разбрал изискването за „трайно подчинение на собственото аз, каквото е то в даден момент” на друго, освен тъкмо на лични срещи с поети и приятели, с градове и пейзажи, с безброй „специални мигове” и преживявания на своя Аз, които съставят неговата непрестанно опоетизирана и поради това документирана автобиография? (Независимо какви са постиженията на тази поезия.)

Ще си позволя да отбележа, че само онзи, който има свое „аз”, и то с високоразвита воля и творческа осъзнатост, е в състояние да осъществи Елиътовата или нечия друга „безлична” поетическа програма. Какво друго са правили старите анонимни автори? А по някакъв начин и днешните обезличени интер(нет)текстуалисти, чийто „аз” не е повече от едно празно лично местоимение.

Впрочем за Готфрид Бен „не съществува друг предмет на лириката от онова, което представлява самият поет”. И после: „Словото е фалос на духа, централно вкоренен. Освен това и национално вкоренен. Картините, скулптурите, сонатите, симфониите са международни – стиховете не са. Стихответе можем да дефинираме като онова, което не можем да преведем”.  Както винаги, ясна и решителна формулировка от Бен, ерудита по етос на изказа и формата.

И сега: едни се придържат по-близо към католика Елиът, други –към езичника Бен, трети – към незнайно кой учител.

А поетичното слово е национално вкоренено, защото се ражда в националния език и в културно-исторически пейзаж, където единствено се чувства напълно „у дома си”, в космоса на своите митове, културни символи и ценности, част от лоното на всеобщата поетическа традиция на народите. И все пак Васко Попа, който дестилира стиха си от митовете и символите на сръбския народ и сръбския език (разбира се, и не само от тях) и създаде величествен храм на модерната поезия, е припознат като голям поет и от други езици. Лесно е да отгатнем защо. Земни и небесни поетически картини в уникална и велелепна кристализация на изказа, митотворна и космотворна сила на въображението, универсални поетически прозрения за човешкия жребий под звездите – всичко това влиза в същинското пространство на вечната поезия на човечеството, там където Попа може да омагьоса английския, руския или китайския читател с почти същата мощ както и мен. Подразбира се, ако е представен във възможно най-адекватен превод.

Никола Шоп, големият хърватски поет, поникнал от Босна, на чието творчество с два отделни периода също се възхищавам, още не е постигнал широка международна рецепция за „вселенските” си поеми (уникални авантюри на въображението в „безтегловни пространства” и апокалиптични визии за съдбите на хора и божествени „твари”), въпреки че са превеждани от един У. Х. Одън.

Бродски свидетелства, че тъкмо Одън му е споделил как от английските преводи на Манделщам не си личи защо този руски поет е велик. (За самия Бродски Манделщам е най-великият руски поет на ХХ век.) Ясно е, че идеалното положение би било да четем всеки поет в оригинал.

Върхова поезия правят не само големите поети – някой не толкова голям също може с нещо да бъде велик. Великите получават само „номерирано място в първа класа на влаковата композиция, каквато е краткият преглед на литературата”, както пише Борислав Радович в поучителния си и прецизно издържан анализ на понятието poeta minor („За поетите и поезията”, Баня Лука, 2001).

Без съмнение най-много са средните и малките. Буквално казано – вечните начинаещи дори и след десет или двадесет издадени сбирки. Те се возят на каквото хванат, използват всички превозни средства и най-вече средствата на връзките – с редактори, рецензенти и други особи, които евентуално могат да преобърнат или поне да смекчат съдбата на незабелязаните и неуважените.

Никой от нас не знае в коя класа на литературния влак ще има право в бъдеще да седи, нито дали изобщо ще има отредено място в него. Тук резервации няма, даже някой папа на литературната критика (каквито, за щастие и за разлика от германците, ние нямаме) или институция за канонизация на национални литератури (сигурно вече има и такива) да обяви някого за заслужил запазено място.

Какво да кажа накрая за призванието на поета?

Дали не обещах лекомислено и една-две думи за това излязло днес вече от мода и непристойно понятие – още повече от устата на един „пишещ поезия, но непризнаващ нито че „аз съм поет”, нито че поезията е неговото призвание? Ако съм обещал лекомислено, то е, няма да крия, от известно желание за провокация, започваща още със споменаването на „призванието на поета” – една отдавна забравена представа,  забрава, поддържана освен от литературните критици и от поети или по-точно от онези, които само „пишат” поезия.                    

Достатъчно е да си припомним есето на Елиас Канети „Призванието на поета” – негово слово, произнесено в Мюнхен през 1977 г. и публикувано по-късно.

В началото Канети прави констатацията, че думата „поет” известно време е била сред безпомощните, „сбръчкани и грозни” думи, която шумно прокламиращите „смъртта на целокупната литература” подлагали на присмех. А за Канети „литературата може да бъде всичко, което си поиска; тя – както и човечеството, което още здраво държи на нея – не може да бъде само едно, не е мъртва”. Същевременно „днес не е поет никой, който сериозно не се съмнява в правото си да бъде такъв. Който не вижда състоянието на околния ни свят, едва ли има какво да каже за него. Застрашеността му, основна тревога в миналото на религията, днес се е прехвърлила на отсамната страна. Пропадането му, преживявано повече от веднъж, с безразличие се наблюдава от онези, които не са поети, а и от такива, които пресмятат как да го превърнат в свое призвание, та покрай това и да понадебелеят.”

След това Канети разказва как случайно е попаднал на бележка от 23 август 1939 г., тоест седмица преди избухването на Втората световна война, от един „анонимен” (напълно забравен и вече никому непознат) автор, която гласи: „Всичко се затъркаля отново. Ако наистина бях поет, трябваше да мога да спра войната”.

Канети оценил тези думи като безсмислица, като фантазия на някакъв напълно откъснат от действителността самохвалец и се подразнил, че е попаднал на „най-отвратителното” за него в думата „поет”. Но за своя собствена изненада цял ден, че и на следващия, той „вземал, разгръщал, отхвърлял и пак посягал към” бележката, докато накрая стигнал до извода, че всъщност бележката е „точно обратното на самохвалство, тя е признание за отговорност, и то тъкмо там – в това именно е слисващото, – където най-малко може да се говори за отговорност в обикновения смисъл на думата”. Тъкмо това „ирационално натоварване с право на отговорност” го навело на размисъл за добавената тежест в записката на незнайника. Войни също започват със злоупотреба на думите, затова „не е чудно, че някой, който се занимава с думи повече от друг, очаква и по-силно да въздействат от други”. Така Канети стига до заключението, че поетът е отговорно същество и че отговорността е в самата природа на неговото усещане за нещата и за собственото му призвание. Според този велик прозаик и мислител „поет може да бъде само онзи, който чувства отговорност, дори да не прави повече от останалите, за да я изрази в действия. Това е отговорност към живота, който се разпада, и не бива да се срамуваме да кажем, че тази отговорност се захранва със състрадание.”

Канети вижда „истинската задача на поетите” в това „да държат входовете между хората отворени”, „да са в състояние да съпреживеят всеки, и най-малкия, най-наивния, най-немощния”, без да се стремят към „успех и значимост”, а от истинска страст към преображението.

Накрая, „каузата на поета не може да е човечеството да сее смърт”, той няма право да капитулира пред нея. Гордостта на поета е в това „да даде отпор на пратениците на пустошта, чийто брой в литературата расте, и да ги побеждава със средства, различни от техните”.

Сараево, март, 2007

Преведе от сръбски РАДА ШАРЛАНДЖИЕВА  

* Хърватски поет и преводач (1927 – 1997) – Б. пр.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s