Централна Европа (както е разглеждана след 1945 година)

Иржи Травничек

бр.37/2020

 

Фотография: Георги Папакочев.
Прага, 1973, от изложбата „Лица от моята Прага“

Централна Европа е територия с неясни граници – географски и понятийни. Най-голямото единодушие сред онези, които все пак са се впуснали в това начинание, се състои в това, че имаме работа със състояние на „semantic confusion[1] (Хенри Корд Майер)[2] или че става въпрос за „slippery concept[3] (Петер Буге).[4] Като че ли само метеоролозите са в състояние да постигнат консенсус по въпроса за Централна Европа.

Ще се съсредоточим върху периода след 1945 г., макар че ярки концепти за Централна Европа можем да открием и по-рано, най-малкото започвайки от XIX век (Франтишек Палацки, Фридрих Нойман, Томаш Гариг Масарик, Елемер Хантош и др.).

След Ялта

Ялтенското споразумение от февруари 1945 г. поставя края на Централна Европа. Или поне така смятат бъдещите му тълкуватели (Тимоти Гартън Аш, Милан Кундера, Дьорд Конрад и др.), при което тезата се превръща в един вид централноевропейска интелектуална догма. Това е мнение, на което много трудно може да се опонира. Ялтенското споразумение между тримата съюзници във войната създава в Европа система от два блока: западен и източен. През 1945 г. обаче все още не може да се говори за блокова система, това се случва едва в началото на 50-те години, когато в централноизточноевропейските страни се организират политически пучове и на власт идват комунистите. Едва тогава възниква „желязната завеса“, т.е. инстанцията, която въплъщава духа на Ялта в осезаема геополитическа реалност.

Погледът назад към миналото показва също, че за една част от централноевропейците, най-вече за австрийците, жителите на Судетите, както и за унгарците и най-вече тези от Седмиградско и южна Словакия и др., Ялта се случва още през 1918 – 1919 г. Тази Ялта се нарича Сен Жермен и Трианон. Да, Ялта не се ражда през 1945 г., нито през 1938 г., а категорично през 1918 г., та дори може би още по-рано – през 1870 г.: „Без немско-френската вражда нямаше да я има Първата световна война, без Първата световна война – Хитлер. Без Хитлер – Ялта“ (Дьорд Конрад)[5]. Или: Раждането на Ялта от духа на (поражението при) Седан.

Нека да споменем два полски текста от този период, като и в двата случая – показателно – става въпрос за емигранти. Защото именно емигрантството се намесва все по-ярко в дискусиите за Централна Европа и също така се превръща в отправна точка на централноевропейската идентичност. Оскар Халецки (1891–1973) в книгата си Borderlands of Western Civilization: A History of East Central Europe разглежда мястото на Европа в световната цивилизация и вътрешното ѝ разчленяване. По първия въпрос Халецки изразява убеждението, че „европейската епоха“ свършва през 1945 г. и центърът на тежестта се измества в атлантическото (евро-американско) пространство. Във връзка с втория въпрос полският историк смята, че европейският континент се състои от четири части: Запад, Изток и два междинни региона. Първият регион е съставен от страните на някогашната Свещена римска империя на немския народ, т.е. Германия, северната част на Италия и голяма част от Хабсбургската монархия. Вторият регион включва Полша, Кралство Унгария, Земите на Чешката корона, прибалтийските страни, Финландия, а до края на XVIII в. и Беларус и Украйна.

Прозаически противовес на Халецки биха могли да бъдат две книги на неговия сънародник (и също емигрант) Чеслав Милош (1911 – 2004): романът „Долината на Иса“ (1955) и съчинението с характер на спомени и разсъждения „Родната Европа“ (1959). В първата авторът се връща към детството си в близост до Вилнюс, към смесената полско-литовско-руска област, а във втората се опитва да представи на западния читател историческата и културната специфика на тази територия, съчетава линията на личните спомени с обширни отклонения, прозаическия разказ с исторически и философски разсъждения. И тук прозвучава рефлексията на Ялта като опит колкото личен и универсален, толкова и несподелим.

Усещането на Милош за несподелимост, както и определена фрустрация, произтичаща от факта, че централноевропейският опит не може да бъде „преведен“ в мисловните категории на Запада, се превръща в силен топос на дебатите от 80-те години. При това функцията на основен канал изпълняват по-скоро романовите сюжети, отколкото дискурсните концепти.

Осемдесетте години

За Централна Европа осемдесетте години означават голямо прераждане. Ако за целия двадесети век важи твърдението, че концептуалното поле се сгъстява, то за периода от 80-те години нататък е вярно, че то става почти хаотично. Дори самият списък на всичко, което се случва през този период, е доказателство, че настъпва ключов обрат, може би дори промяна на перспективата. През академичната 1981/1982 г. Чеслав Милош чете в Харвардския университет серия от шест лекции за поезията, в които заявява принадлежността си към родния си край (Литва) и родната си страна (Полша) и се опитва да разшири разсъжденията си за поезията на XX век както в контекста на пъстрата си биография, така в перспективата на европейската надежда, която според Милош се крие в изкуствено потисканите възможности на страните между Германия и Русия. През 1982 г. Ладислав Матейка започва да издава в университета в Мичиган годишника Cross Currents, посветен изцяло на централноевропейската култура и история (излиза чак до 1993 г.). Списанието изиграва изключително важна роля преди всичко в американския контекст: свързва авторите от Централна Европа с тези от други области и се превръща във видима опора за ключови текстове и теми, отнасящи се до въпросния регион. През 1982 г. във Виена се провежда изложба, посветена на Мария Терезия, която привлича голямо внимание и силно стимулира и други сродни теми: хабсбургския дом и неговата роля в дунавското пространство. През 1983 г. в „замъка на Рилке“ Дуино в Северна Италия се провежда колоквиум на тема Централна Европа и нейното европейско значение. Централна Европа попада в центъра на вниманието и през 1983 г., когато полският папа Йоан Павел II посещава Виена. В своята проповед по време на службата на Площада на героите папата не само използва понятието Mitteleuropa, но и самият той декларира централноевропейската си принадлежност.

Откъде идва този „напълно неочакван ренесанс“[6]? От какви източници се захранва? Казано с думите на Б. Куденхофе-Калерги: „Защо точно сега?“[7]. От гледна точка на политическите събития пътя към този „ренесанс“ несъмнено проправят три политически загуби: Унгарското въстание от есента на 1956 г., нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия през август 1968 г. и въвеждането на военно положение в Полша през декември 1981 г. Оказва се, че връщането към състоянието преди Ялта не е възможно с политически средства. Така опитите през 1956, 1968 и 1980-81 г. представляват постепенна загуба на илюзията, че социализмът от източноевропейски тип подлежи на реформиране. Важни носители на този ренесанс са централноевропейските писатели емигранти, с което стигаме до другия важен източник. Защото за много от тях емигрантството означава нова перспектива. Често обаче то означава също и осъзнаване на факта, че освен полски, чешки и т.н. автори със своята идентичност те са част и от нещо друго, от по-голямо културно-историческо цяло. По-голямото цяло се превръща също така в един вид по-удобна обяснителна рамка за западната публика. И така Централна Европа до голяма степен се ражда и от необходимостта да се преведат темите – и най-вече травмите – на „Изтока“ на езика на „Запада“.

През 1983 г. излиза френското есе на Милан Кундера (роден през 1929 г.) „Отвличането на Запада“ (година по-късно появило се на английски под названието „The Tragedy of Central Europe“[8]), което се превръща буквално в интелектуален „хит“ и което впоследствие привлича върху себе си голямо внимание и от страна на хора, които никога не са имали никакво отношение към темата Централна Европа. „Отвличането на Запада“ обяснява на западния читател, че онова, което сполетява Централна Европа след Ялта, много силно касае и него. На Изток е „отвлечена“ част от континента, която културно и исторически принадлежи другаде. В Централна Европа се води борба не по някакъв локален въпрос, а за самата Европа и нейното наследство. Защото Централна Европа е умален модел на Европа: възможно най-голямо разнообразие на възможно най-малко пространство. Кундера обръща внимание, че страхът от Русия – той смята за похитител Русия, а не комунизма, – присъства в региона отдавна и назовава Палацки, Хавличек и травматичния полски опит с руската агресия. После задава въпроса: „Виновна ли е тогава Средна Европа, че Западът не забелязва нейното изчезване?“[9]. И стига до заключението, че вината до голяма степен не е нейна. Причината е, че регионът не може да бъде определен географски и политически, но въпреки това Централна Европа е дала на света велика култура, най-вече в края на XIX и началото на XX в. М. Кундера смята за спояващ елемент евреите: „Никоя друга част на света не е така дълбоко белязана от влиянието на еврейския гений. Евреите – навсякъде чужденци и навсякъде у дома, са основната космололитна, интегрираща стихия в Средна Европа през XX век“[10]. Авторът се опитва да дефинира Централна Европа и географски: тя представлява „неопределена област между Русия и Германия, обитавана от малки народи“[11]. В заключение Кундера се връща към отправната си точка, която е Европа. Според него трагедията на Централна Европа се състои в това, че „тъй като Европа сама губи културната си идентичност, не вижда в Средна Европа нищо друго освен политически режим. С други думи, вижда в Средна Европа само Източна Европа“[12].

Есето на Кундера предизвиква вълна от полемични, да не кажем изцяло негативни отзиви. В какво го упрекват? Че изключва от Европа Русия (Лев Копелев), а от друга страна не обръща внимание на силно негативното влияние, оказано от Германия (Милан Шимечка), същата избирателна историческа справедливост посочва и Йосиф Бродски. В избирателна справедливост по отношение на наследството на Централна Европа го упреква и Франсоа Бонди: щом се посочва като велик централноевропеец Франц Кафка, следва да се посочи и Хитлер, който също е родом от Централна Европа. Предраг Матвеевич и Мария Тодорова се възмущават от това, че Кундера изключва от своята Централна Европа Балканите; страните от Централна Европа се наричат централноевропейски, когато се има пред вид нещо положително, а в противен случай се причисляват другаде – към Балканите или към Източна Европа.

 След 1989 г.

1989 година, историческият annus mirabilis, донесе на страните от Централна Европа падането на Желязната завеса и политическа свобода. В първия момент това изглеждаше като окончателно сваляне на проклятието, тегнещо над това пространство, т.е. освобождаване от властта на ялтенския диктат. С отварянето на границите се надигна вълна от голям интерес към Централна Европа. Историята можеше да се изучава направо в действие. По това време изглеждаше, че като че ли вече не е необходимо да обмисляме Централна Европа с концепти, че трябва просто да я живеем и да ѝ се радваме с все сила и без пречки. След известна дистанция, както времева, така и идейна, обаче се оказва, че това, което в дадения период живеят поляците, унгарците, чехите и другите, най-вероятно не е Централна Европа. Концептът, изграждан или в посока към миналото (като носталгичен спомен за доброто старо време), или в посока към бъдещето (като очакване на онова, което тепърва трябва да се случи), в момента, когато бъдещето стана настояще, се оказа безпомощен. Изведнъж се оказа, че Централна Европа няма върху какво да се обоснове концептуално.

Нима крехкият мит или мечтата на множество фрустрирани интелектуалци от предходния период не устоя на бруталния напор на реалността? Или по времето, когато се говореше най-вече за Европа и НАТО, Централна Европа се оказа прекалено слаба тема? „Беше учудващо, пише полският изкуствовед Роберт Богдански, че в момента, когато надзорът на Съветския съюз над страните от Централна Европа изчезна, никой не дръзна да дефинира Централна Европа по нов начин.“[13] Изведнъж се оказа, че липсва нейното най-питателно семантично гориво – носталгията.[14]

Въпросът е дали тази концептуална празнина се дължи на радикалната промяна на условията, за която интелектуалците от Запада и от Централна Европа не бяха подготвени (точно като в полския израз „Победихме, а сега, по дяволите, какво“?), или пък концептът Централна Европа е изчерпал сам себе си, така да се каже иманентно. Според австрийския политолог Антон Пелинка (роден през 1941 г.) след 1989 г. Централна Европа е разяждана от липсата на сътрудничество, нежеланието за споделяне, т.е. „етнически егоизъм, непоправим национализъм, егоманско безумие“[15]. Казано по друг начин, според Пелинка след 1989 г. Централна Европа страда от липса на визия и също така от слабо чувство за собствена, т.е. именно централноевропейска автономия. Духът на съвместното съжителство на различни народи, вероизповедания и култури, т.е. един от опорните стълбове на Централна Европа, повече не бе успешно призован. След 1989 г. по следите на народностното хомогенизиране[16] тръгва европейското, че дори и световното хомогенизиране – последното се нарича глобализация. А може би духът на Централна Европа е мъртъв окончателно?

Всичко това се проявява в бежанската криза от 2015–2016 г. Страните от Вишеградската четворка като географски най-видим наследник на Централна Европа образуваха своеобразен консервативен блок на „онези, които са против“, онези, които проблематизират решенията на Брюксел. Тук като че ли отново оживява старият модел „ние срещу тях“, идеята на Ялта: пак други и другаде вземат решения за нас. Изобщо вишеградската активност се оказва – особено когато става въпрос за най-висшите политически представители – по-скоро разочарование, без съществени усилия за интеграция, по-скоро като „група индивидуалисти и идеалисти, които без заобикалки следват преди всичко националните си интереси“[17].

 Заключение

Концептът Централна Европа е успешен най-вече тогава, когато реалната политическа ситуация е неуспешна. Това е концепт „за лоши времена“, с добрите някак не успява да се справи. Граматичните времена, в които той пребивава, са или минало носталгично, или бъдеще мечтателно.

Може да се каже също така, че в периода след 1989 г. за централноевропейците европейската идентичност, макар и политически силна, се оказва твърде далечна, а централноевропейската – твърде невидима. И така не остава нищо друго, освен да надделее тази, която е най-близо, подръка, т.е. националната идентичност, при това често в най-отблъскващите си форми: като национализъм и ксенофобия.

 Превод от чешки: МАРГАРИТА РУМЕНОВА

 Иржи Травничек (1960) e един от най-авторитетните съвременни чешки литературни теоретици и историци, професор в Института по чешка литература към Академията на науките на Чешката република и в Карловия университет в Прага. Автор на над десет книги. Съставител на сборника „В примката на историята. Централна Европа като понятие и проблем“ (2009), който съдържа текстове на знакови за осмислянето на централноевропейското културно пространство автори. Публикуваната тук статия до голяма степен стъпва върху обширната студия на Травничек, включена в сборника.

[1] Семантична неяснота (англ.) – Б. пр.

[2] Henry Cord Meyer, Mitteleuropa in German Thought and Action 1815-1945, Martinus  Nijhoff, The Hague 1955, s. 3.

[3] Изплъзващо се понятие (англ.) – Б. пр.

[4] Peter Bugge, The Use of the Middle: Mitteleuropa vs. Střední EvropaEuropean Review of History – Revue européenne d’Histoire  6, 1999, č. 1, s. 15.

[5] György Konrád,  Antipolitik. Mitteleuropäische Meditationen, přel. Hans-Henning Paetzke, Suhrkap, Frankfurt am Main 1984, s. 18.

[6] Egbert Jahn, Zur Debatte über „Mitteleuropa“, Dialog. Beiträge zur Friedenforschung 15, 1989, č. 2, s. 40.

[7] Barbara Coudenhove-Kalergi, Die Renaissance eines Begriffs und die östrereichische Identität, Europäische Rundschau 14, 1986, č. 2, s. 133.

[8] Milan Kundera, The Tragedy of Central Europe, The New York Review of Books  31, 1984,  č. 7 (26. 4.), s. 33–35.

[9] Цитатът е по българския превод на есето: Милан Кундера, „Отвличането на Запада”. – Език и литература, 2005, бр. 1-2, с. 17. Прев. Б. Дончева. В превода е предпочетено понятието „Средна Европа“ пред „Централна Европа“. – Б. пр.

[10] Пак там, с. 19.

[11] Пак там.

[12] Пак там, с. 24.

[13] Robert Bogdański, Prawdziwy koniec Europy Środkowej?,  Oboz  21, 1992, s. 166–174.

[14] Сравни напр. Kazimierz Wóycicki, Nostalgia i politika, Czuły Barbarzyńca Press, Warszawa 2015, zejm. s. 66–70.

[15] Anton Pelinka, Mythos Mitteleuropa“, in: Peter Gerlich, Peter – Krzysztof – Barbra Serloth (eds.), Neuland Mitteleuropa. Ideologiedefizite und Identitätskrisen, Österreichische Gesellschaft für Mitteleuropäische Studien Wien – Toruń 1995, s. 15.

[16] Сравни Петър Питхарт „Централна Европа – какво направихме с нея?“ http://www.pithart.cz/archiv_textu_detail.pp?id=266 [přístup 2019-01-14].

[17] Колектив студенти (по политология) от Университета „Кардинал Стефан Вишински”: Współnota narodów Europy Środkowej: fakt czy postulat?, v: Radosław Zenderowski (ed.): Europa Środkowa: wspólnota czy zbiorowość, Ossolineum, Wrocław – Warszawa – Kraków 2004, s. 155.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s