Определяне на центъра

Пшемислав Чаплински

бр.37/2020

Раздвижването на картата – предвещаващо геополитически промени – настъпва в средата на 80-те години, когато свободните и отделни традиции рязко се подреждат в нова цялост. Това се случва благодарение на известното есе на Милан Кундера „Отвличането на Запада, или трагедията на Централна Европа”[1]. В текста си чешкият писател представя драмата на поляци, чехи и унгарци, които вследствие на решенията в Ялта ден след ден са политически премествани на изток и изхвърлени в една чужда история. Като израз на несъгласие със своето откъсване от Западна Европа, те се бунтуват – в Унгария и Полша през 1956 г., в Полша и Чехия през 1968 г., в Полша през 1970 и 1980 г. – и биват смазани или от съветските войски, или от зависимите от СССР вътрешни сили.

В разбирането на Кундера епицентърът на несъгласие с комунизма – Полша, Чехия и Унгария – е именно Централна Европа. Причината за следвоенните бунтове е усещането за разлика между собственото културно наследство и новия политически ред. Централна Европа представлява богатство на народите, културите, вероизповеданията и езиците; тя не познава (според Кундера) силовото разрешаване на конфликтите, защото въплъщава в живота принципа „възможно най-голямо разнообразие на най-малко пространство“. „Как може тази Средна Европа да не се ужасява от Русия, основана на точно обратния принцип: колкото се може по-малко разнообразие на колкото се може по-голямо пространство?”[2] Изграждайки тази опозиция и опирайки я на идеализирания образ на Централна Европа и на ужасяващия образ на Русия, писателят постига нещо необикновено – от Централна и Източна Европа отделя Централна Европа, създавайки от нея вътрешно единно творение, притежаващо собствени традиции; въвежда в общоевропейския дебат образа на обширно пространство, в което културата е запазила своята автентичност; предлага културен (а не политически!) наратив, който става основа за наднационалния език на съпротивата срещу Съветския съюз. Същевременно по този начин аргументира и завръщането към Запада. Съветска Русия в това разбиране се оказва колонизатор на културно чужди за себе си пространства, а пък Западна Европа – предателка, която в замяна на безопасността и ситостта се отказва от своята по-млада сестра[3]. Въпреки опростяването (а може би благодарение на него?) Кундера трансформира геополитиката в геопоетика. През целия следвоенен период картата на Европа е пленник на идеологически детерминанти. Съюзните обединения се опират на признаването на ненарушимостта на границите, а следователно – и на повествованията. Есето за Централна Европа събужда въображението и се оказва, че картата е производна от разказите, а не от съюзите.

В просторната полемика с есето на Кундера[4] се поставя под въпрос преди всичко образът на Русия и на руската култура; спори се и с мнението, че в Централна Европа по-слабите не са преследвани[5]. Нито един от спорещите обаче не оспорва нито новата карта, нито описанието на културните сходства на Европа на Центъра. Противниците на Кундера следователно приемат този наднационален език на бунта срещу комунизма и предположението, че Централна Европа само временно е откъсната от Западна Европа. По този начин е утвърдено едно доста странно географско-културно творение – очевидно Кундера посяга към историята на Австро-Унгария, но на картата, която рисува, липсват Украйна, Румъния, Югославия, а дори Словакия… Следователно той създава Централноевропейска Аркадия, подминавайки това, което не пасва на сецесионния образ. Извън картата остава колониалният родилен процес[6], а под идиличния образ изчезват многобройните кланета[7]. Орязванията и опростяването на Кундера имат ясна цел – разказаната културно-географска карта води до оксидентализацията на Центъра, до неговото идентифициране със Запада. Ведно с оксидентализацията върви и краткотрайността – в разбирането на Кундера допуснатото от Запада предателство създава Централна Европа; следователно съществуването на Централна Европа трябва да приключи със завръщането на Европа към нейните задължения.

В блясъка, издигащ се над Полша, Чехия и Унгария, Западът трябва да забележи, че представлява едно цяло заедно с Централна Европа. Ако такава илюминация се окаже успешна и ако Западът си припомни за своята част, съществуването на Центъра би продължило само миг. Веднага след пробуждането на Запада Центърът би се преместил на запад и би изчезнал.

 

Преходният център или променливата геометрия

Европоцентризмът е in! Mitteleuropa! В момента ние сме в центъра! Австро-Унгария излиза на мода! Но трябва да имате сетива за тия работи. Ако ги нямате, окончателно изпадате от така наречения влак на историята![8]

                                                                  Дубравка Угрешич

 

Есето на Кундера отприщва лавина. Във втората половина на осемдесетте години битието, наречено Централна Европа, е прието като вдъхновяваща мечта[9], като пълноправен наратив, макар че непрестанно се спори за неговия обхват и характерни черти[10]. Регионът е разширяван, стремейки се към определяне на отношенията между Центъра и Балтийските държави[11], между Центъра и Германия, но нито фактичността на самия разказ е поставена под въпрос, нито неговата полза в изграждането на Европа[12]. А щом категориите, въплътени в такава геопоетика, са признавани за достоверни, тогава след разпада на съветската империя и след придобиването на независимостта на централноевропейските държави историята започва да се стреми към посоката, очертана от Кундера.

След 1989 г. за Централна Европа настъпва странен период – от една страна, полските политици започват да създават различни съюзи според модела, диктуван от Кундера, а от друга страна, писателите атакуват централноевропейския дискурс[13]. Дубравка Угрешич например се присмива на писателите („Форсиране на романа река“ от 1988 г.), които „предлагат“ Централна Европа на Запада като продаваем разказ за поредната жертва на комунизма. Збигнев Херберт в стихотворението „Mitteleuropa“ от сбирката „Rovigo” (1992) иронизира: „Риба ли или рак, не се знае / накъде върви и какво желае / Mitteleuropa / сякаш свети и гасне / съвсем като в басня“ (прев. М. Григорова); поетът нарича централноевропейското творение „шарена играчка за деца“ и „носталгичен сън на старци“, третирайки това предложение за идентичност като релативизация на нашата принадлежност към Европа и отслабване на моралните задължения. В политическата практика обаче стремежът е към по-бързата институционализация на концепцията. Потвърждение на тези стремежи става Вишеградската група – съюзът, сключен през 1991 г. между Полша, Унгария и Чехословакия (от 1993 г. – Чехия и Словакия), представлява опит за базиране на новите международни отношения върху общата традиция, подсказана от Кундера. Идеята е тези връзки да се задълбочат от CEFTA (Central European Trade Agreement – Централноевропейско споразумение за свободна търговия), създаденo от същите тези държави през 1992 г. Това е първият международен съюз, който използва определението „Централна Европа“ като пълноправна политическа категория.

Всъщност както острата критика, така и институционалната подкрепа на Централна Европа си приличат. Все пак икономическите инициативи са предприемани с цел ускоряването на интеграцията на Центъра със Западна Европа. Централна Европа придобива институционална форма затова, за да изчезне. Израз на такова мислене за позицията на Полша на континента става създаването на Ваймарския триъгълник през 1991 г., опрян на благочестивите намерения на Полша, Германия и Франция, целящ – както четем в уводните документи – „развитието на сътрудничеството между тези държави и промотирането на възраждащата се Полша на международната арена“. Ваймарският триъгълник разширява пространството на Централна Европа с Германия, което допринася за премахването на разликите между Централна Европа и Европа tout court; проектиран е като съюз, който подкрепя Европейския съюз и уважава по-ранните културни карти, но благоприятства по-пълната интеграция на континента – а следователно и създаването на единно повествование. Точно такава цел – ликвидацията на Центъра – мотивира политиците, подписващи различни документи, и писателите, оборващи иронично концепцията „Mitteleuropa“.

Но географско-културното въображение, стимулирано от популярната идея, задвижва серия от парафрази и адаптации. Лесно е да се забележи, че създаденото от Кундера описание почти идеално се вписва в полската фантазматична география на пограничните Креси. Акцентът върху доминиращата роля на културата – а не на национализмите или религиите – като черта, която свързва обществата, населяващи Центъра; подчертаването на толерантността (изразена чрез умелата формула „възможно най-голямо разнообразие на най-малко пространство“), характеризираща етнически разнородните общности; както и подчертаването на статута на двойната жертва (предадена от Запада и поробена от Изтока) отлично пасват на полското въображение, обхващащо Кресите. Затова в полската литература от 90-те години може да се забележи процес на транслация на картата, тоест нанасяне на характеристиките на Кресите върху Централна Европа. Преводът не е извършван в мащаб едно към едно; целта на въображаемата операция е по-скоро разширяване на пространството на утвърждаване на полската култура без да се губи въображението на покрайнините.

Разликите между тези две карти – на покрайнините и на Централна Европа – обаче са достатъчно ясни. Кресите ориентират полската история към Изтока и правят от полската култура явление, изключително за целия континент; централноевропейската концепция „прехвърля“ историята към Запада и предполага отказ от изключителността за сметка на сходствата на полската култура с чешката и унгарската. Кресите предполагат мислене в категориите на края на европейската цивилизация; а идеята за Центъра предполага, че трите държави представляват пространство, в което влиянията на Изтока и Запада са усвоени и лишени от екстремни черти. Ключовата разлика засяга историческия процес – полският дискурс за покрайнините има подчертано съхраняващ характер; неговата същност е (подсказаното още от Сенкевич) идентифициране на всички промени с процеса на деструкция. Централноевропейският дискурс пък начертава нова историческа цел, каквато е завръщането към Европа, тоест повторното обединение със западноевропейската култура и нейния исторически процес.

Обединението на проевропейската ориентация на идеята за Центъра с подсказания от Кундера статут на жертвата донася колкото вдъхновяващ, толкова и опасен образ. Той закрива различните прояви на злото (както в покрайнините, така и в Централна Европа), прави лениво въображението и създава безалтернативно повествование. То влиза в обезпокоителна кооперация с доминиращия вариант на неолибералната версия на обединението. Литературата обаче съществува, за да открива недостатъците, да събужда дискусия там, където никой не вижда причина за това, и да натрупва проблеми там, където мнозинството иска да ги разреши. За да запази независимост спрямо новия хегемоничен дискурс, литературата трябва да проблематизира както централноевропейския мит, така и мита за обединението на Центъра със Запада.

Първи се появяват романите, които осъществяват половината от задачата – представят идеята за Централна Европа, за да поставят под въпрос очевидността на обединението. Техните автори – Стефан Хвин („Естер“/Esther, 1999, „Долината на Радостта“/Dolina Radości, 2006) и Павел Хюле („Други истории“/Inne historie, 1999, „Мерцедес-Бенц“, 2001, „Касторп“/Castorp, 2004) – предлагат модел за противопоставяне на настоящето и доминиращите в него сили от перспективата на Централна Европа.

В романа „Естер“ Хвин представя буржоазната култура, в която паричният обмен придава ликвидност на света; тази ликвидност пък приканва хората да приемат смекчените граници на идентичността. Ако нещо отличава тогавашната фаза на модерността от днешната, то това е целта – в разбирането на Хвин кулминация на стоково-паричния цикъл в буржоазния живот на XIX в. е не увеличената печалба, а красотата – красотата на облеклото, украсата, добавките към обзавеждането на салона или накрая красотата на някое житейско подобрение. В отговор на света от края на ХХ в., в който всичко е тласнато в ликвидно състояние, буржоазията, представена в ханзейско-варшавската концепция на Хвин, става израз на историческо разкаяние. Авторът на „Естер“ предлага на днешната Европа да вземе двоен урок от старата Европа – относно естетиката и идентичността. В рамките на първия урок писателят подчертава грозотата на съвременните градове, покрити с плакати и билбордове, замърсени и шумни, и припомня приятната, деликатна и функционална естетика на всекидневието, създавана от буржоазията. Вторият урок пък казва, че днешната ликвидност размива срещата на европееца с трагичното измерение на битието, докато през XIX в. тя е била условие за преживяване на метафизичния опит. Или другояче казано – ликвидността от края на ХХ в. е състояние, в което преживяванията са загубили своята яснота. В същото време буржоазният обмен на пари и красота задържа историята и позволява непосредствената среща с ужаса на съществуването.

От друга страна, романите на Хюле „Други истории“ и „Мерцедес-Бенц“ разказват за старата Централна Европа като идеално обединение на модерността и ведрата лудичност; началото на ХХ в. е етапът, в който откритията (автомобил, балон, телефон, фотография) тласкат историята в кръгово, а не в бурно ускоряващо и линеарно движение. Парите и техниката следователно водят – в разбирането на Хюле – до своеобразно усложняване на историята – хората измислят все по-бързи автомобили не за да достигнат някъде по-бързо, а за да се забавляват с бързината.

Разбира се, буржоазната естетика във версията на Хвин или лудичността като спирачка на историята при Хюле не могат да бъдат език на силен протест срещу обединяващата се Европа и ускоряващия се капитализъм. Обаче благодарение на тези книги, както пише Александър Фют[14], литературата започва да разкрива характерните за нашия регион проблеми – притесненията относно ликвидния свят, страховете, свързани с капитализма, въпросите относно шанса за запазване на самобитност в обединения свят. Като последица си даваме сметка, че присъединяването към европейската общност не приключва историята, а я започва – че трябва да използваме именно традициите, за да измислим повествование за съвременността. Абдикацията на утопията допринася за това носталгията да придобие проектиращ характер. В книгите на споменатите творци се вселява някакъв дух на противоречие, който казва – за да принадлежиш към Западна Европа, трябва да останеш в известна степен централноевропеец. За да имаш обща идентичност, трябва да запазиш локалната…

Затова изобразената от писателите Централна Европа е точно такава, каквато си я представя Кундера – буржоазна, почтена, неидеологизирана, практикуваща ликвидна идентичност, противопоставяща се на национализмите и насилието. Това е Европа на обществата и градовете, а не на държавите и народите; капиталистическа Европа, която обаче използва парите за украсяване на света; стремителна в откриването на все по-бързи средства за придвижване, но и възползваща се от откритията, за да черпи радост от играта. Измислената от писателите – почти идилична – Централна Европа от прелома между XIX и ХХ в. трябва да бъде както противодействие на по-късната националистическа Европа, така и на днешните времена. Съвременната Европа се появява в романите на Хвин и Хюле като континент, вървящ по пътя на глобализацията, неуважаващ локалните различния, консуматорски, заплашен от фундаментализма и нихилизма. За днешната Европа онази Европа отпреди сто години трябва да бъде урок относно друга култура, полезен за усмиряването на постмодерните демони.

Ако Кундера е създал повествование за единството, което не скрива старите проблеми и не трябва да ги събужда в случай на подновен съюз, то писателите през 90-те години използват миналото, за да коригират настоящето и да поставят пред Европа символичните условия на обединението.

Всичко това обаче се стреми към приемане на унията с Европа и до определяне на неясното, но все пак възможно място в европейския наратив. Хвин предлага в този процес на интеграция да се въоръжим с естетиката и екстатиката на буржоазията от края на XIX в., докато Хюле добавя междувоенния стил на живот като сбирка на модели за екзистенциална незаинтересованост. Проблемът се състои в това, че никой не говори за комунистическия период. Писателите, по модела на Кундера, прескачат следвоенния период, внушавайки, че това е време на мъртва история, чийто край централноевропейските общества са дочакали в незасегнато състояние. Ако някой посткомунистически нанос е останал у нас, казват писателите, ще трябва да го отмием. Именно затова идеята за Централна Европа се оказва полезна – като локална, депозирана в миналото мяра за благоприличие. Като сито, в което ще останат комунистическите отпадъци.

Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ

 Преводът е направен по: Przemysław Czapliński, Poruszona mapa, Kraków: Wydawnictwo Literackie, 2016, pp. 238–249.

 [1] M. Kundera, Zachód porwany albo tragedia Europy Śródkowej, tłum. M.L. (Maryla Laurent?), „Zeszyty Literackie” 1984, nr 5. [На български език: М. Кундера, „Отвличането на Запада“, прев. Б. Дончева. – Език и литература, бр. 1-2, 2005, с. 11–25. – Б. пр.]

[2] М. Кундера, „Отвличането на Запада“. – Език и литература, бр. 1-2, 2005, с. 14. – Б. пр.

[3] Това определение, което не се появява в есето на Кундера, препраща към монографията на Йежи Клочовски (Jerzy Kłoczowski, Młodsza Europa. Europa ŚródkowoWschodia w kręgu cywilizacji chrześcijańskiej średniowiecza, Warszawa 1998).

[4] Вж. A. Zagajewski, Wysoki mur, w: Idem, Solidarność i samotność, Kraków, 1986; автори на други полемични текстове – Янош Кис, Франсоа Бонди, Жорж Нива – вж. „Zeszyty Literackie” 1984, nr 7.

[5] Книгата, която изцяло разклаща този мит, е монументалният труд на Тимъти Снайдър „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“.

[6] Вж. L. Wolff, Inventing Europe. The Map of Civilization on the Mind of the Enlightenment, Palo Alto 1994.

[7] Ева Веганд припомня в монографията, засягаща литературните промени на образа на Галиция, че „в мита за Галиция се преплитат две линии – […] аркадийската и катастрофичната“ (Ewa Wiegandt, Austria Felix, czyli o micie Galicji w polskie prozie współczesnej, Poznań 1988, s. 19).

[8] Цит. по: Д. Угрешич, „Форсиране на романа река“, прев. Ж. Георгиева, София, ИК „Колибри“, 2019, с. 94. – Б. пр.

[9] Вж. L. Szaruga, Wielkie oczekiwanie, „Kultura” (Paryż) 1986, nr 5; G. Konrád, Sen o Europie Śródkowej…, „Polityka” 1988, nr 46; D. Kiš, Wariacje na tematy śródkowoeuropejskie, tłum. K. Żórawski, „Res Publica” 1989, nr 1.

[10] Вж. Spór o Europę Środkową, w: Zachód porwany. Eseje i polemiki, Wrocław 1984.

[11] Cz. Miłosz, O naszej Europie, „Kultura” (Paryż) 1986, nr 4.

[12] Вж. Myśli o naszej Europie, [Wrocław 1988] – между тях J. Holzer, Europa Środkowa: przeszłość – teraźniejszość – przyszłość; K. Dziewanowski, Europa nadliczbowa; J. J. Lipski, Czy Polska leży w Europie; J. Maziarski, My i Niemcy; W. Szukalski [właśc. J. Maziarski], Dwie Europy Śródkowe.  

[13] Вж. R. Grupiński, Kłopoty ze środkiem, „Puls” 1987, nr 35; Europa Środkowa jako przedmurze Europy Zjednoczonej, „Czas kultury” 1989, nr 9–10; Paryska cukiernia ciast trujących, „Res Publica” 1990, nr 10; M. Zaleski, Bez ostatniego argumentu. O „Zeszytach Literackich”, „Res Publica” 1990, nr 9; W. Zajączkowski, Wędrówki po Europach Środka, „Res Publica” 1990, nr 9; L. Żyliński, Niemieckie spory o Mitteleuropę, „Res Publica” 1989, nr 6.

[14] A. Fiut, Być (albo nie być) Środkowoeuropejczykiem, „Krasnogruda” 1997, nr. 6.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s