На изток от Запада и на запад от Изтока

Мария Янион

бр.37/2020

Произволно ще избера творби, които възникват през интервал от 100 години. Те разкриват известна трайна тенденция в интерпретацията на Изтока и Запада. Първата от тях е „Константин и Методий“ на Карол Поткански от 1905 г. Франчишек Буяк пише за изводите, които следват от изследването на този преждевременно напуснал света историк, че принадлежат „към „най-дълбоките общоисторически, историософски мисли, изказвани някога у нас“[1]. Поткански, един от най-проницателните историци на Полското средновековие[2], смята, че големият конфликт между Изтока и Запада, който разтърсва християнството, а също и отдалечаването между Византия и Рим стават „историческа необходимост, трудна за преодоляване“[3]. Разбира се, Поткански признава старшинството, зрелостта и богатството на византийската култура, но подчертава, че те стават причина за нейния застой и изчерпване. През XII в. Византия започва да запада не само вследствие на политическите събития, но и като че ли победена от собствената си презрялост. Закостенява и застива заедно със своята Църква. Замира „в онзи вечен, непрестанен поход към по-висши форми на съществуване“[4].

По друг начин функционира Западът. Обогатява се „и се движи напред. Върви напред и самата Западна църква, и самото западно общество“[5]. Идеята за вечния прогрес води Поткански до убеждението, че между двете сили зейва пропаст, която не може да бъде преодоляна. „В този антагонизъм на Изтока и Запада се съдържа нещо основно, нещо, което не може да се подели“[6]. Причина за застоя в цивилизационно развитие на славянските държави България и Русия е закостенялостта на византийската култура. „Вековната изолация и неизменно свързаното с нея отслабване на културата си отмъщава на Славянския изток.“[7] Спасение може да бъде намерено само в универсалната латинска култура. А онова от гръцката култура, което е наистина велико, наследява Западът. Поткански поставя под въпрос дори културното значение на богомилската ерес в България, а по този начин и на албигойската, катарската, които все пак са свързани с Византия и Балканите[8]. За източник на богомилския дуализъм би трябвало да приемем „мъглявия мистицизъм, пренесен от недрата на Азия“. Това не е исторически път, по който славянството „може да очаква цивилизационни придобивки“[9]. Критерият за цивилизация по западноевропейски образец доминира постоянно при Поткански.

Според това разбиране на Изтока му липсва величина във всеки един смисъл, той не успява да догони прогреса на цивилизацията, дори неговото съкровище – гръцкото наследство – е по-добре разбирано от Запада, от неговата радикална ерес лъха азиатски мистицизъм. Нищо чудно, че към края на изследването си Поткански твърди, че само Западната църква е възпитала европейското общество. Славянските народи, в това число и полският „нямат причина да съжаляват, че са тръгнали със Запада, защото Западът побеждава окончателно в големия напредък на цивилизацията и само той го води“[10]. Така звучи триумфалното историософско заключение и същевременно присъда в началото на ХХ век.

Историографите на Просвещението, а също и на романтизма, така, както и Мицкевич в своите „Лекции по славянски литератури“, поставят клеймо върху всички прояви на източния деспотизъм. За Мицкевич Византия е преди всичко олицетворение на деспотизма, както и роденото от духа на Византийската империя православие, което остава в примирие с деспотизма. Оттам и резервите му в отношението към Сърбия, проникната от страшни политически престъпления, характерни за обичаите на Източната империя[11]. Михал Кужяк подчертава, че в парижките лекции на Мицкевич, за разлика от Западната църква, която разкрива път към бъдещето, към устоите на свободата и духовността, Източната църква става „олицетворение на негативни черти: упадък на духовността, която се потопява в материалното (предпочитанието към формата, хедонизма), а също и автократична власт (…) и опора в светската власт“[12]. Мицкевич стои далеч от извежданата от романтизма (но от „черния романтизъм“) апология на покварата и декаданса на сладострастния Изток, въплътен във Византия, валяща се в жестокост, разпуснатост, пресита и предчувствие за гибел[13].

В началото на XXI век очевидно оперираме със значителен брой публикувани извори и лавинообразно нарастващи изследвания. Но историософската тенденция остава в известен смисъл подобна. Да вземем обширното, наброяващо около 500 страници произведение от 2003 г. на Йежи Клочовски „По-младата Европа. Централна и Източна Европа в сферата на средновековната християнска цивилизация“ (Młodsza Europa. Europa środkowowschodnia w kręgu cywilizacji chreścijańskiej średniowiecza). Тя е синтез на провеждани четвърт век изследвания, чийто първи резултат авторът публикува на полски през 1984 г. под заглавието „Славянската Европа“ (Słowiańska Europa). Във встъпителните си тези Клочовски изтъква основната разлика между културните сфери на Изтока и Запада. Западът се характеризира с „динамично развитие“ („динамиката“/dynamika, определяща западните събития, е любима дума на автора), а за източнохристиянската сфера знакова е „продължителност”/trwanie. В резултат от това развоят на Запада води до неговия голям напредък, до това, което авторът патетично нарича негово „излизане начело на всички цивилизационни сфери на човечеството“. А какво остава за Източната сфера? Клочовски твърди, че „въпреки все по-добре опознаваната културно-религиозна жизненост, трансформациите в сферата на източното християнство не могат да се сравнят с всестранната динамика на западната сфера“[14]. Оказва се, че няма обща мяра за Запада и Изтока, защото какво би могло да свърже впечатляващата „динамика“ с някакви бавно протичащи „трансформации“?

Гнезненският синод от 1000 г. обозначава символичната дата „на раждането на християнската цивилизационна сфера в устойчивите граници на едно хилядолетие“. Основа за разцвета на Централна и Източна Европа (Клочовски има предвид преди всичко Полша, Чехия и Унгария) е „западният модел“. Той гарантира прекрасното развитие на тези страни. Характерни черти на западния модел – в обновяващия речник на Клочовски – това са „обществото, независимите инициативи и автономията на човешките общности“[15]. Те именно предпоставят „стремителния развой на западната цивилизационна сфера“, латинската christianitatis. Византия остава встрани и все повече се отдалечава от западното християнство и от творческата му сила. Полша – според Клочовски – въпреки различните перипетии, се озовава щастливо в западната сфера.

Пишещият за трите сестри – Чехия, Полша и Унгария – Ласло Ч. Сабо подчертава, че през Х век те застават на страната на Рим и неговата „политическа религия“. Според Сабо това е условие за тяхното просъществуване под напора на тевтонците. „От това в каква степен трите кралства стават подобни на другите християнски държави от световната християнска Република, зависи тяхното укрепване, въпреки вътрешните конфликти и разпад. Ако в своето време не бяха станали по-модерни и не бяха опитали да влязат в крак със Запада, най-вероятно щяха да бъдат погълнати от Drang nach Osten и днес щяхме да гледаме чешките, московските, полските, унгарските и сръбските паметници само на етнографски изложби“. Единствено присъединяването към християнската „политическа религия“ е могло да ги спаси от страшната съдба на полабските племена. „Най-кървавата кръстоносна война се води против полабските славяни; повежда я св. Бернар от Клерво, фанатичен пророк на средновековния златен век. Както и завършилият с поражение Втори кръстоносен поход към Светите земи. Не е и допускал дори с колко кръв ще се изцапат ръцете му.“[16] Нека да припомним, че бележките на Сабо възникват в полетата на книгата за християнското средновековие в Централна Европа, написана от двама английски, двама немски, един чешки и един полски учен[17].

 

 Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА

 

Na wschód od zachodu i na zachód od wschodu. Фрагмент от монографията: Maria Janion, Niesamowita Słowiańszczyzna, Kraków, Wydawnictwo Literackie, wyd. 1, 2006, s. 213-217.

Публикуваме с любезното съдействие на издателство „Видавництво литерацкие“ в Краков. През 2007 г. книгата е сред финалистите за наградата „Нике”.

[1] F. Bujak, Życie i działalność Karola Potkańskiego (1861 – 1907), w: K. Potkański, Pisma pośmiertne, t. I, Kraków 1922, s. 45.

[2] Сравни G. Labuda, Święty Wojciech. Biskup-męczennik, patron Polski, Czech i Węgier, Wrocław 2004, s. 252.

[3] K. Potkański, Konstantyn i Metodyusz, „Przegląd Powszechny” 1905, z. 5, s. 194.

[4] Пак там, z. 6, s. 339.

[5] Пак там, s. 338.

[6] Пак там, s. 331.

[7] Пак там, s. 344.

[8] Сравни M. Lambert, Herezje średniowieczne od reformy gregoriańskiej po Reformację. Przeł. W. J. Popowski, Gdańsk-Warszawa 2002, s. 392. Относно значението на богомилството за българското самосъзнание сравни G. Szwat-Gyłybowa, Haeresis bulgarica w bułgarskiej świadomości kulturowej XIX i XX wieku, Warszawa 2005.

[9] K. Potkański, Konstantyn i Metodyusz, z. 6, s. 392, 342. Е. М. Чоран отбелязва разликата между гностическия и християнския дуализъм: „за гностиците всичко, което се свързва с времето, произтича от злото. Те дискредитират историята изобщо, изцяло, като пространство на фалшивите действителности. Тя няма смисъл, нито е полезна. Преминаването през историята не води до нищо. Такава представа значително се отдалечава от официалната подсладена християнска есхатология, отбелязваща в историята и в родените от нея изпитания опити за изкупление“ (Rozmowy z Cioranem. Przeł. I. Kania, Warszawa 1999, s. 181).

[10] K. Potkański, Konstantyn i Metodyusz, z. 6, s. 345. […]

[11] Сравни J. Rapacka, Południowa Słowiańszczyzna w Mickiewiczowskiej wizji literatur słowiańskich, w: tejże, Godzina Herdera. O Serbach, Chorwatach i idei jugosłowiańskiej, Warszawa 1995, s. 109–110.

[12] M. Kuziak, Bizancjum Mickiewicza (Na podstawie „Literatury słowiańskiej”), w: Bizancjum – Prawosławie – romantyzm. Tradycja wschodnia w kulturze XIX wieku. Pod red. J. Ławskiego i K. Korotkicha, Białystok 2004, s. 343.

[13] „Декадентите могат да пристъпят – пише например Марио Праз – към възкресяване на кървавата история на Източната империя, разкъсвана от вътрешни конфликти и дворцови интриги, нападана от всички посоки от победоносни варвари, с изтощено и покрито със синини тяло, обвито в симетрични гънки на тежки златотъкани одежди“  (Zmysły, śmierć i diabeł w literaturze romantycznej. Przeł. K. Żaboklicki, Warszawa 1974, s. 370).

[14] J. Kłoczowski, Młodsza Europa. Europa Środkowo-Wschodnia w kręgu cywilizacji chrześcijańskiej średniowiecza, Warszawa 2003, s. 12.

[15] Пак там, s. 48, 58.

[16] L. Cs. Szabó, Trzy siostry. Europa Środkowa w chrześcijańskim średniowieczu. Przeł. E. Miszewska-Michalewicz, „Więź” 1989, nr 11–12, s. 115, 124. Подчертаването е на автора (Л. Ч. Сабо).

[17] F. Graus, K. Bosl, F. Seibt, M. M. Postan, A. Gieysztor, Eastern and Western Europe in the Middle Ages, Ed. By G. Barraclough 1970.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s